Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 17 страниц)
37.
През следващата екскурзия за пръв път закъсах като куриер. Прекомерната ми гордост не допусна да повикам на помощ времевия патрул, затова се оплетох в парадокса на удвояването, усетих и острия вкус на парадокса на времевото изместване. Все пак мисля, че се измъкнах от блатото доста умело.
Придружавах деветима туристи на пристигането на Първия кръстоносен поход във Византия, когато работата се оплеска.
– През 1095 година – разказвах на моите хора – папа Урбан II призовал за освобождаването на Светите земи от сарацините. Съвсем скоро европейските рицари започнали да се присъединяват към похода. Сред тези, които се зарадвали на освободителната война, бил и византийският император Алексий – виждал в нея начин да си върне териториите в Близкия изток, които турците и арабите отнели на империята. Алексий разпратил вестта, че е добре настроен към идеята стотици опитни рицари да му помогнат в прогонването на неверниците. Само че на главата му се стоварило нещо далеч по-голямо. След малко, щом се прехвърлим в 1096 година, ще видим какво било то.
Скочихме в 1 август 1096 година.
Качихме се на крепостната стена на Константинопол и равнината пред погледите ни се оказа покрита с войски, но не рицари в брони, а опърпани тълпи от селяци.
– Това – посочих ги – е Народният кръстоносен поход. Докато професионалните войници подготвяли плановете си откъде и как да минат, един мършав, смрадлив, обаятелен дребосък на име Петер Отшелника събрал хиляди бедняци и дребни стопани и ги повел през Европа към Византия. По пътя си грабели каквото докопат, излапали половината реколта на континента и опожарили Белград след сблъсък с византийските управници на областта. Но накрая се добрали дотук, били поне трийсетина хиляди.
– И кой от тях е Петер Отшелника? – попита най-необузданата туристка в групата.
Това беше Мардж Хеферин – едричка самотница от Де Мойн, попрехвърлила четирийсетте.
Проверих колко е часът.
– Ще го видите след минута и половина. Алексий е изпратил двама сановници да поканят Петер в двореца. Императорът иска Отшелника и неговата паплач да изчакат пред Константинопол, за да ги догонят рицарите и бароните. Знае, че тълпите ще бъдат изклани от турците, щом стъпят в Мала Азия, ако нямат до себе си истински войски. Вижте, ето го Петер.
Двама изискани византийски придворни се появиха сред гъмжилото, като очевидно внимаваха да не вдишват дълбоко и биха искали дори да си стиснат носовете. Между тях крачеше хилаво, босо, покрито с дрипи, мръсно джудже с остра брадичка, пламтящи очи и белязано от шарката лице.
– Петер Отшелника – обявих на групата – отива на аудиенция при императора.
Скочихме напред още три дни. Народният кръстоносен поход вече вилнееше в града на Алексий. Немалко сгради горяха. Десетина кръстоносци се бяха покатерили на една църква и сваляха оловото от покрива й с намерението да го продадат някому. Византийка с вид на високопоставена особа излезе от „Света София“ и набързо беше съблечена и изнасилена от тълпа набожни следовници на Петер пред очите ни.
– Алексий си е направил зле сметките – казах аз, – като пусна тези отрепки в града. Сега урежда преминаването им на другия бряг, като предлага да бъдат превозени безплатно през Босфора. На 6 август ще продължат похода си и ще започнат делата си в Мала Азия, като избият хората във византийските селища из западната й част. После ще нападнат турците и ще бъдат изтребени почти поголовно. Ако имахме повече време, щях да ви заведа в 1097 година, за да видите купчините кости край пътя. Това е участта на Народния кръстоносен поход. Професионалистите обаче са наблизо, нека видим и тях.
Обясних им за четирите армии на кръстоносците – армията на Раймонд от Тулуза, армията на дук Робер от Нормандия, армията на Боемунд и Танкред и армията на Годфрид от Булон, Юстас от Булон и Балдуин от Лотарингия. Някои от туристите бяха чели за кръстоносните походи и кимаха, щом чуеха познато име.
Прехвърлихме се в последната седмица на 1096 година.
– Алексий си е взел поука от Народния кръстоносен поход. Не възнамерява да остави за дълго в града истинските кръстоносци. Всички трябва да минат през Византия по пътя към Светите земи, но той ще ги накара да побързат и ще поиска от предводителите им да му се закълнат във вярност, преди да ги пусне през портите.
Гледахме как армията на Годфрид от Булон разполага бивака си пред стените на Константинопол. Наблюдавахме как пратениците щъкаха напред-назад – Алексий настояваше да положат клетва за вярност, Годфрид отказваше. С грижлив подбор на моментите вместих четири месеца в един час, показах им как се засилват недоверието и враждебността между християните от похода и християните византийци, които уж би трябвало да се борят рамо до рамо за освобождаването на Светите земи. Годфрид все още отказваше да се закълне. Алексий не само държеше кръстоносците извън града, но вече обкръжаваше бивака им с надеждата, че гладът ще ги прогони нататък по пътя им. Балдуин от Лотарингия започна да напада предградията. Годфрид залови малък отряд византийски войници и ги екзекутира пред очите на стоящите по стените. А на 2 април кръстоносците се подготвиха за обсада на Константинопол.
– Вижте колко лесно ги отблъскват византийците – подчертах пред групата. – Търпението на Алексий се изчерпа и той прати срещу тях най-боеспособните си части. Кръстоносците още не са свикнали да се сражават заедно и побягват. На Великден Годфрид и Балдуин се примиряват и полагат клетва за вярност на Алексий. Всичко е уредено. Императорът ще даде банкет на кръстоносците в града и бързичко ще ги отпрати с кораби през Босфора. Знае, че след няколко дни ще се появят още кръстоносци – армията на Боемунд и Танкред.
Мардж Хеферин ахна тихо и пискливо, щом чу имената. Жалко, че това не ме настрой по-предпазливо.
Пропуснахме няколко дни, за да видим на 10 април следващите кръстоносци. Отново край Константинопол се бяха разположили хиляди войници. Размотаваха се надуто в ризниците и наметалата си, понякога се халосваха игриво един друг с мечове или боздугани, колкото да прогонят скуката.
– Кой е Боемунд? – попита Мардж.
Огледах полето и посочих.
– Ето го.
– Ооо…
Той имаше с какво да я впечатли. Висок над два метра, Боемунд беше великан за своето време, не само главата, а и раменете му стърчаха над околните. Широки рамене, огромен гръден кош, късо подрязана коса. Странно бледа кожа. Наперена поза. Страшен противник, корав и свиреп.
Освен това беше по-хитър от останалите предводители. Вместо да влиза в пререкания с Алексий за клетвата, Боемунд се подчини веднага. За него клетвите бяха само думи и смяташе за глупост губенето на време в дрязги с византийците, когато в Азия имаше цели империи за завоюване. Така Боемунд получи лесно достъп до Константинопол. Заведох туристите при портата, през която щеше да влезе в града, за да го разгледат отблизо. Груба грешка.
Кръстоносците влязоха с тежка стъпка в колона по шестима.
Щом Боемунд се появи, Мардж Хеферин се откъсна от групата. Разкъса туниката си и нейните големи гърди се разклатиха. Май си правеше реклама.
Тя се втурна към Боемунд с неспирно квичене:
– Боемунд, Боемунд, обичам те, винаги съм те обичала, Боемунд! Вземи ме! Направи ме своя робиня, любими!
И още бръщолевене в същия дух.
Боемунд се огледа озадачен. Предполагам, че не му беше лесно да разбере защо яката, креслива, полугола жена търчи презглава към него. Но Мардж не успя да го доближи и на пет метра.
Един рицар се изпречи пред Боемунд, явно решил, че това е опит за убийство. Измъкна сръчно кинжала си и го заби между тежките гърди на Мардж. Ударът спря лудешкия й устрем, тя залитна назад смръщена. Кървави мехури се пукаха между устните й. Вече падаше, когато друг рицар замахва с двуръчния си меч и почти я разсече на две през кръста. По калдъръма се разпиляха вътрешности.
Всичко това продължи не повече от петнайсет секунди. Нямах шанс да помръдна. Стоях вцепенен и осъзнавах, че кариерата ми като времеви куриер навярно е приключила внезапно. Да загубиш турист е най-лошият провал, който може да сполети куриер, ако не броим извършването на времево престъпление.
Налагаше се да направя нещо незабавно.
Озъбих се на другите туристи:
– Никой да не мърда от мястото си! Това е заповед!
Нямаше особена вероятност да не се подчинят. Те се скупчиха един до друг в истерия, ридаеха, повръщаха и трепереха. Само шокът стигаше да ги скове за няколко минути – повече, отколкото ми бяха нужни.
Настроих таймера си за скок две минути назад по линията.
Появих се точно зад самия себе си. Другото ми „аз“ с големите уши зяпаше Боемунд, който пристъпяше надменно по улицата. Туристите стояха от двете му страни. Мардж Хеферин дишаше тежко, надигаше се на пръсти да види по-добре своя идол и вече посягаше към туниката си.
Преместих се зад нея.
Тъкмо да се хвърли към улицата и моите ръце се стрелнаха незабавно. Пръстите на лявата се впиха в задника й, дясната я стисна за гърдата. Изсъсках в ухото й:
– Остани където си или ще съжаляваш горчиво.
Тя се гърчеше, опитваше да се отскубне. Забих пръстите си още по-надълбоко в потръпващата плът и не я пуснах. Мардж се изви да види кой й посяга, позна ме и се опули към другия Джъд, застанал вляво от нея. Изведнъж загуби желание да се бори. Раменете й провиснаха, аз прошепнах още веднъж да мирува, а Боемунд се отдалечи от нас.
Пуснах я и скочих шейсет секунди напред по линията.
За туристите бях отсъствал по-малко от минута. Почти очаквах да ги заваря как още си драйфат червата от кървавата гибел на Мардж Хеферин. Но моят опит за нов монтаж на събитията беше успешен. Сега нямаше труп на улицата. Нямаше черва, пльоснати под ботушите на маршируващите кръстоносци. Мардж си стоеше с групата, тръскаше глава объркано и си разтриваше задника. Туниката й още беше развързана отпред и аз забелязах червените отпечатъци от моите пръсти по мекото кълбо на дясната й гърда.
Дали някой от туристите подозираше какво се случи? Не, нямаха и призрачен спомен. Те не преживяха парадокса на времевото изместване, защото не бяха осъществили скок в скока като мен. Само аз помнех онова, което бе изчезнало безследно от паметта им – кървавата случка, която пратих в небитието.
– Напред по линията! – креснах и пренесох групата в 1098 година.
На улицата беше тихо и спокойно. Кръстоносците си бяха отишли отдавна. В момента си късаха нервите с обсадата на Антиохия в Сирия. В задушния летен ден падаше здрач и нямаше свидетели на внезапната ни поява.
Единствена Мардж се досещаше, че е имало нещо необичайно. Другите не бяха забелязали, но тя знаеше, че зад нея бе изскочил допълнителен Джъд Елиът, който не й позволи да се хвърли към улицата.
– Какво беше намислила, по дяволите? – попитах я. – Щеше да изтичаш, за да се хвърлиш в краката на Боемунд, нали?
– Не можах да се сдържа. Пощурях за миг. Винаги съм обичала Боемунд, не разбираш ли? Той беше моят герой, моят бог… прочетох всяка дума, написана някога за него… и изведнъж той се оказа пред мен.
– Нека ти разкажа какво се случи.
Описах й как беше убита и как аз върнах миналото на мястото му, като отделих епизода с нейната смърт в паралелна времева линия.
– Искам да знаеш – подчертах накрая, – че единствената причина да те отърва от гибел е грижата за собствената ми работа. Твърде зле се отнасят към куриер, който не може да контролира групите си. Иначе с удоволствие бих те зарязал изкормена. Не ви ли повторих милион пъти да не нарушавате прикритието си?
Предупредих я да забрави всяка дума от признанието ми, че съм променил събитията, за да я спася.
– Но следващия път, когато не ми се подчиниш – започнах, – аз ще…
Идеше ми да обещая, че ще натикам главата й в задника и ще я превърна в мьобиусова лента. Спомних обаче, че не подобава на куриер да говори така на клиент, колкото и да го е вбесил.
– … ще отменя екскурзията ти и на секундата ще те изпратя напред по линията към текущото време, чуваш ли?
– Нищо такова няма да ми хрумне – промърмори тя. – Заклевам се. Знаеш ли, след като ми разказа, почти усещам какво ме е сполетяло. Как кинжалът се забива в мен…
– Изобщо не се е случило.
– Изобщо не се е случило – смънка тя неуверено.
– Искам да звучиш убедително. Изобщо не се е случило.
– Изобщо не се е случило – повтори Мардж. – Но почти го усещам!
38.
Пренощувахме в странноприемница през 1098 година. Напрегнат и изцеден след толкова усилия, реших да прескоча напред в 1105 година, докато моите хора спят, и да намина при Метаксас. Дори не знаех дали ще го заваря във вилата, но си струваше да проверя. Имах отчаяна нужда да се отпусна.
Настроих скока грижливо.
Последната почивка на Метаксас бе започнала в началото на ноември 2059 година и той се бе прехвърлил в средата на август 1105 година. Пресметнах, че е останал там десет-дванайсет дни. Така би се върнал в 2059-а преди края на ноември. Предположих, че е завел група на двуседмична екскурзия, значи би могъл да се върне във вилата около 15 септември 1105-а.
Реших да играя на сигурно и скочих в 20 септември 1105 година.
Сега оставаше да измисля как да се добера до вилата.
Една от чудатостите на епохата, започнала с откриването на ефекта на Бенчли, е, ми беше по-лесно да се прехвърля през седем години, отколкото да измина някакви си десетина километра до околностите на византийската столица. А аз трябваше да се справя тъкмо с този проблем. Не разполагах със собствена колесница, а в дванайсети век нямаше чакащи да ме откарат файтони, нито таксита.
Да ходя пеша? Що за нелепост!
Поумувах дали да отида в най-близката странноприемница и да убедя с няколко византина свободен в момента кочияш да склони да се разкара чак до имението на Метаксас. И тогава познат глас ми извика:
– Хер куриер Елиът! Хер куриер Елиът!
Обърнах се. Академичният магистър Шпеер.
– Гутен таг, хер куриер Елиът! – поздрави ме той.
– Гутен… – Озъбих се, стиснах устни и го поздравих по-подходящо за византийските времена.
Той се усмихна снизходително на желанието ми да спазвам правилата.
– Много успешно посещение имах – заразказва ми Шпеер. – Откакто се радвах на вашата компания, намерих „Тамирас“ на Софокъл, също и „Меланипа“ на Еврипид, както и непълен текст, за който предполагам, че е „Архелай“ на Еврипид. Освен това попаднах на текст, за който се твърди, че е „Хелиос“ на Есхил, но за него не се споменава никъде другаде. Може би е фалшификат, а може би е откритие, четенето ще покаже. Е, успешно посещение, какво ще кажете, хер куриер?
– Чудесно – кимнах аз.
– И сега се връщам във вилата на нашия приятел Метаксас, щом направя малка покупка в това магазинче за подправки. Бихте ли ме придружили?
– Имате ли превоз?
– Натюрлих! Ето там. Чака ме колесница с кочияш по благоволението на Метаксас.
– Разкош! – искрено се зарадвах. – Купете си каквото искате в магазинчето, после ще отидем при Метаксас заедно, бива ли?
Вътре цареше ароматен сумрак. В бъчонки, гърненца и кошници бяха изложени стоките – маслини, ядки, смокини, фурми, стафиди, сирена и най-различни подправки – стрити или на зърна. Шпеер май изпълняваше поръчка от главния готвач на Метаксас и направи скоро избора си, а накрая извади кесия с византини, за да плати. През това време богато украсена колесница спря пред входа, от нея слязоха три жени и влязоха в магазинчето. Едната беше робиня, на която очевидно се падаше да отнесе покупките. Втората беше зряла жена с обикновени дрехи – допуснах, че е придружителка, бдителен дракон, който да съпровожда византийска съпруга. Третата беше самата съпруга, несъмнено от най-знатните.
Тя се оказа фантастично красива.
Веднага определих, че е на не повече от седемнайсет години. Отличаваше се с гъвкавата жизненост на Средиземноморието. Очите й бяха тъмни, големи, блестящи, с дълги мигли, кожата й имаше светъл маслинен оттенък. Сочните устни се допълваха от тънък прав нос. Елегантността й веднага издаваше аристократка. Одеждите от бяла коприна показваха само очертанията на високи гърди, плавни извивки, закръглен ханш. В тези идеални форми се въплъщаваха всички жени, които бях пожелавал някога.
Зяпах я безсрамно.
И тя ме зяпаше. Безсрамно.
Погледите ни се срещнаха и между нас протече чиста енергия, от чиято мощ потръпнах. Тя се подсмихна само с лявото ъгълче на устните и откри два блестящи зъба. Подканяща усмивка. Похотлива.
Кимна ми почти незабележимо.
После се обърна и започна да сочи гърнета и кутии, да поръчва едно или друго, а аз не можех да откъсна очи от нея. Накрая придружителката забеляза и ме опари с яростен, отпъждащ поглед.
– Да вървим – каза ми нетърпеливо Шпеер. – Колесницата чака…
– Нека почака още малко.
Накарах го да остане, докато трите жени привършат покупките си. Изпратих ги с поглед, прикован в полюшващия се, обгърнат от коприна ханш на моята възлюбена. И се хвърлих към собственика на магазинчето, стиснах китката му и изръмжах:
– Онази жена!… Как се казва?
– Господарю, аз… тоест…
Шляпнах златна монета на тезгяха.
– Името!
– Тя е Пулхерия Дука – отвърна задъхан. – Съпругата на всеизвестния! Лъв Дука, който…
Изстенах и се втурнах към изхода.
Колесницата й чаткаше по калдъръма към Златния рог.
И Шпеер излезе.
– Добре ли сте, хер куриер Елиът?
– Зле съм, та чак ми се вие – изфъфлих. – Пулхерия Дука… Това беше Пулхерия Дука…
– И какво от това?
– Обичам я, Шпеер, не можеш ли да проумееш?
Той напомни безизразно:
– Колесницата ни чака.
– Все ми е едно. Няма да дойда с тебе. Предай на Метаксас моите най-сърдечни поздрави.
Защурах се безцелно по улиците, умът и слабините ми бяха възпламенени от спомена за Пулхерия. Целият се тресях. Обливах се в пот. Хълцах. Накрая се подпрях до стената на някаква църква и притиснах буза към студените камъни. Докоснах таймера и скочих обратно при туристите, които зарязах спящи в 1098 година.
39.
До края на това пътешествие аз бях скапан куриер.
Начумерен, отчужден, болен от любов, с помътен разсъдък, аз преведох моите хора през стандартните събития – подтикнатото от венецианци нашествие на кръстоносците през 1204 година, победата на турците през 1453 година – привично и бездушно. Може би те не доловиха, че полагам минимално старание, или не ги засягаше. А може и да търсеха причината в произшествието с Мардж Хеферин. Добре ли, зле ли, но си получиха екскурзията и ги върнах невредими напред по линията в текущото време, където се отървах от тях.
Пак имах почивка, а душата ми беше заразена от желание.
Да отида в 1105 година? Да приема предложението на Метаксас и да го оставя да ме запознае с Пулхерия?
Тази идея ме плашеше.
Времевият патрул забранява изрично всякакво сближаване между куриери (или други пътешественици във времето) и хора назад по линията. От нас се очаква да имаме с обитателите на миналото само бегли и повърхностни контакти – да си купим кесия маслини, да попитаме как да стигнем до „Света София“ или нещо подобно. Не ни е разрешено да завържем приятелство, да се впуснем в дълги философски дискусии или да подхванем сексуални забавления с онези, които са живели в предишните епохи.
Особено със собствените си прародители.
Самото табу върху кръвосмешението не ме стряскаше чак толкова. Подобно на другите морални забрани, напоследък то няма чак такова значение и макар че не бих се решил да легна със сестра си или с майка си, не намирах убедителна причина да се въздържа от сношения с Пулхерия. Е, мъчеха ме бледи остатъци от пуританство, но си знаех, че ще се изпарят в мига, когато Пулхерия ми се отдаде.
Спираше ме обаче всевластната спънка – страхът от наказание. Ако патрулът ме спипа да се въргалям с моята прабаба отпреди столетия, непременно ще ме уволнят от службата на времето, биха могли и да ме тикнат в затвора, дори да ми стоварят на главата смъртно наказание за най-тежкото времево престъпление – опитал съм се да стана прародител на самия себе си. Тези рискове ме ужасяваха.
Как биха могли да ме спипат?
Представях си какви ли не сценарии. Например:
Изкрънквам си да бъда представен на Пулхерия. Все някак успявам да остана насаме с нея. Протягам ръка към прекрасната й плът. Тя се разпищява, телохранителите ме сграбчват и ме очистват. Когато не се явявам на работа след почивката, времевият патрул ме проследява, научава какво ме е сполетяло, спасява ме и ме обвинява във времево престъпление.
Или:
Изкрънквам си да бъда представен и т.н., съблазнявам Пулхерия. И тъкмо двамата да свършим заедно, съпругът нахълтва в спалнята и ме намушква. Следва остатъкът от първия сценарий.
Или:
Влюбвам се толкова лудо в Пулхерия, че офейквам с нея в някоя далечна точка на времето, да речем 400 г. пр.н.е. или 1600 г. н.е. и двамата заживяваме щастливо, докато патрулът не ни намери. Връщат нея в съответния момент от 1105 година, а мен обвиняват във времево престъпление.
Или…
Още десетина възможни ситуации с все същия унил край. Затова устоях на изкушението да прекарам почивката си в 1105 година и да душа около Пулхерия. За да угодя на мрачното си настроение от незадоволения нагон, аз се записах на екскурзия в чумните години.
Само гаднярите, изродите, психарите и извратените отиват на такива екскурзии, което означава, че за тях винаги има опашка от чакащи. Но като куриер в почивка аз прередих турист и се вмъкнах в първата достъпна група.
Има четири редовни маршрута на „черната смърт“. Единият е към Крим през 1347 година и показва настъплението на чумата от Азия. Кулминацията на тази екскурзия е обсадата на Кафа, генуезко търговско пристанище на Черно море, от монголските пълчища на хан Джанибек. Хората му падали като гнили круши от чумата и той запращал труповете им с катапулти в крепостта, за да зарази генуезците. За този маршрут резервациите се правят една година предварително.
Генуезците пренесли „черната смърт“ на запад в Средиземноморието и вторият маршрут ви отвежда в Италия през есента на 1347 година, за да гледате как се разпространява на континента. Присъствате на масовото изгаряне на евреи, които били нарочени за причинители на епидемията чрез отравяне на кладенците. Третият маршрут е във Франция през 1348 година, а четвъртият – в Англия през пролетта на 1349 година.
Отделът за резервации успя да ме вмести в английската екскурзия. По обяд се засилих натам с капсула и пристигнах само два часа преди групата да скочи назад по линията. Нашият куриер беше висок мъж с мъртвешки вид на име Райли, с бухнали вежди и зле поддържани зъби. Изглеждаше малко чудат, което си е задължително, за да се заемеш с подобен времеви маршрут. Поздрави ме дружелюбно, макар и вкиснато, и ми взе мерките за защитен костюм.
Този костюм си е по-скоро скафандър изцяло в черно. Носиш стандартен двуседмичен модул за пречистване на въздуха, храниш се през тръбичка от запасите в скафандъра и се освобождаваш от отпадъците с трудна и сложна процедура. На туристите внушават, че ако отворят скафандъра си дори за десет секунди, ще бъдат зарязани в чумното време. И макар че това изобщо не е вярно, още не се е случвало турист да провери дали службата на времето го залъгва.
Тези екскурзии са сред малкото, които започват и завършват в една и съща пространствена точка. Не искаме завръщащите се групи да изскачат къде ли не с чумни бацили по скафандрите. Затова службата на времето е белязала с червена боя местата за скокове в средновековния край на маршрутите. Когато твоята група е готова да се прибере у дома, отиваш на очертаното място и оттам скачате напред по линията. Появявате се под херметичен стерилен купол. Свалят ви скафандрите и ви обеззаразяват безмилостно, преди да се върнете в двайсет и първи век.
– Това, което ви предстои да видите – поде Райли с гробовен глас, – не е реконструкция, симулация или представление. Това е истината без никакво преувеличение.
Пренесохме се назад по линията.
