Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 17 страниц)
47.
Тя повика слуга и му каза, че на младежа от Епир виното му е дошло в повече и искал да си легне в някоя от стаите за гости. Аз се олюлявах правдоподобно. Воден от слуга със свещ в ръката, тръгнах като на поклонение из лабиринта на двореца и бях въведен в обикновена стая някъде в дъното на сградата. Имаше само ниско легло, а правоъгълна мозайка на пода беше единствената украса. През тесния прозорец проникваха бледи лунни лъчи. Слугата ми донесе кана и леген за миене, пожела ми да си почина добре и ме остави сам.
Чаках милиард години.
До мен се процеждаха звуци на далечна веселба. Пулхерия не идваше.
Казвах си, че е шега. Изигра ме. Младата, но опитна в светското коварство господарка на дома е решила да се позабавлява за сметка на братовчеда от провинцията. Ще ме остави да се тюхкам тук до сутринта, накрая ще заръча на някой слуга да ми поднесе закуска и да ме изпроводи навън. Или след два-три часа ще заповяда на някоя робиня да дойде при мен. Или ще ми изпрати беззъба старица, докато гостите се кискат зад потайни процепи в стената. Или…
Поне хиляда пъти се колебаех дали да не побягна. Просто докосвам таймера и се изстрелвам напред по линията в 1204 година, където Конрад Зауерабенд, Палмира Гостаман, семейство Хагинс и останалите мои туристи спят, без да бдя над тях.
Да офейкам? Сега? Когато всичко се подреди толкова добре? Какво ще ми каже Метаксас, щом научи как съм си изтървал нервите?
Спомних си как моят гуру – чернокожият Сам, ме попита: „А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта, щеше ли да се вкопчиш в него?“
Пулхерия беше съкровената ми мечта, вече знаех.
Спомних си и как черньото ми каза: „Ти обичаш сам да се проваляш.“
Хайде, прапраправнуче. Измъкни се оттук, преди съблазнителната прародителка отпреди столетия да ти предложи влажната тъма на утробата си.
Спомних си и как Емили от генетичния салон, която имаше пророческа дарба, извика пронизително: „Пази се от любовта във Византион! Пази се! Пази се!“
А аз обичах. Във Византион.
Ставах, прекосявах стаята напред-назад хиляда пъти, стоях до вратата и се ослушвах, долавях смеха и далечните песни, накрая свалих дрехите си и ги сгънах старателно една по една на пода до леглото. Стоях гол, но таймерът си беше на тялото ми и аз се питах дали да не махна и него. Каква би казала Пулхерия, когато види тази тънка пластмасова препаска на кръста ми? Как бих могъл да й обясня?
Свалих и таймера и за пръв път се отделих от устройството през цялата си кариера на пътешествия назад по линията. Заля ме цунами от ужас. Без него се почувствах още по-гол, направо одран до кости. Без таймера на кръста си бях роб на времето като всички останали. Не можех да избягам бързо. Ако Пулхерия бе подготвила някаква жестока шега и ме завареха, без таймерът да е на мен, бях обречен.
Върнах го припряно на мястото му.
После се измих старателно навсякъде, за да съм чист за Пулхерия. И стърчах гол до леглото, чаках още милиард години. Копнеех за тъмните кръгове по напращелите гърди на Пулхерия, за меката кожа по вътрешната страна на бедрата й. Пенисът ми щръкна толкова издут, че хем се възгордях, хем се засрамих.
Не исках Пулхерия да влезе и да ме зърне застанал до леглото с това дръвче от плът, поникнало между краката ми. Приличах на катурнат триножник. Да я посрещна така беше прекалено грубо. Почувствах се глупаво и пак навлякох дрехите си, без да се бавя. И чаках още милиард години. Гледах как първото просветляване на зората започна да се смесва с лунните лъчи в тесния прозорец.
И вратата се отвори, Пулхерия влезе в стаята и залости.
Бе махнала от лицето си тежкия грим и свалила всички накити освен златна верижка на гърдите си. Сега носеше само тънка копринена дреха по тялото. Дори в мъжделивата светлина виждах, че е гола под нея и извивките й почти ме подлудиха. Тя пристъпи плавно към мен.
Прегърнах я и се опитах да я целуна. Тя не знаеше да се целува. Позата, която двама заемат за допир на устните, беше чужда за нея. Трябваше да я притисна към себе си и нежно да наклоня главата й назад. Тя се усмихна, озадачена, но податлива.
Устните ни се докоснаха. Езикът ми се плъзна в устата й.
Тя се разтрепери и долепи тялото си още по-плътно до моето. Много бързо усвояваше теорията на целувките.
Ръцете ми се плъзнаха по раменете й и смъкнаха дрехата.
Розови зърна на гърдите. Разперените ми пръсти измериха заобленото дупе. Чудесен размер. Прокарах върховете им по бедрата й. Превъзходни бедра. Възхитих се на двете дълбоки трапчинки на кръста й.
Тя беше и свенлива, и страстна – прекрасно съчетание.
Когато се съблякох, Пулхерия видя таймера и го пипна, но не попита нищо, а ръцете й продължиха да опипват по-надолу. Тупнахме заедно на леглото.
Знаете ли, всъщност сексът е нелепост. Поне телесната му страна. Замислете се за неимоверните усилия, вложени във възпяване на чукането. И в какво се състои то в края на краищата?
Пъхате късия втвърден израстък от плът в овлажненото тунелче и го търкате напред-назад вътре, докато не се натрупа заряд, тъй да се каже, който да доведе до изпразване. Все едно палите огън с търкане на пръчка в дъска. Все едно изпълнявате инструкция: „Вкарвате шип А в отвор Б и го движите до завършване на операцията.“
Поглеждате така на самия акт и си знаете, че е смехотворен. Задник напъва надолу, мятат се разтворени крака, чуват се приглушени стонове, ту ускоряване, ту забавяне… Възможно ли е да има нещо по-глупаво в ролята на основното действие, господстващо над човешките емоции?
Не е възможно, разбира се. Но тогава защо това обляно в пот напрягане с Пулхерия беше толкова важно за мен? (Може би и за нея.)
Моята теория гласи, че истинското значение на секса – хубавия секс – е символичното. То е отвъд факта, че получавате мимолетно „удоволствие“ от това тласкане и напъване. В края на краищата същото удоволствие е достъпно и без затрудненията в намирането на партньор, но изобщо не е същото, нали?
Не, в секса има нещо повече от гъдела в слабините – той е празник на духовното сливане, на взаимното доверие. В леглото ей казваме един на друг ето, отдавам ти се с надеждата да ми дариш удоволствие, ще се постарая и ти да изпиташ това удоволствие. Един вид споразумение. И тръпката е тъкмо в споразумението, не в удоволствието, което то носи.
Казвате още – това е моето голо тяло с всичките му недостатъци и аз ти го показвам с доверие, защото знам, че няма да ми се присмиваш. Казвате още – приемам тази интимност с тебе, макар и да знам, че можеш да ми предадеш някоя отвратителна болест. С желание поемам този риск, защото с мен си ти. А жената казвала още, поне до края на деветнайсети или началото на двайсети век – приемам те в себе си, макар че може да има какви ли не биологични последствия след девет месеца.
Всичко това е много по-важно от бързия кеф. Ето защо механичните устройства за мастурбация не заместиха секса и никога няма да го заместят.
Ето защо онова, което се случи между мен и Пулхерия Дука в онова ранно византийско утро на 1105 година беше несравнимо по-истинско общуване от случилото се между мен и императрица Теодора половин хилядолетие по-рано, както и между мен и незнайния брой момичета цяло хилядолетие по-късно. В Теодора, в Пулхерия и в онези момичета напред по линията аз изливах горе-долу същите кубически сантиметри солена на вкус течност. Но с Пулхерия беше различно. С Пулхерия нашият оргазъм беше само символичен завършек на нещо по-голямо. За мен Пулхерия беше въплъщение на красотата и изяществото, а това, че тя склони толкова лесно да легне с мен, ме направи по-могъщ император от Алексий. Нито моята струя в нея, нито нейните тръпки в отговор означаваха кой знае какво пред факта, че се събрахме с доверие, с вяра, със споделено желание, с… любов. Ето ви я сърцевината на моята философия. Разкрит съм като неподправен романтик. Това е дълбокомисленият извод, който извлякох от всичко преживяно: сексът с любов е по-хубав от секса без любов. Велико заключение. Ако искате, мога да ви докажа и че е по-добре да си здрав, отколкото болен. И че да имаш пари е по-добре, отколкото да си беден. Способностите ми за абстрактно мислене са направо безгранични.
48.
Въпреки че доказахме тази философска теза напълно успешно, решихме да я докажем отново след половин час. Повторението е майка на знанието.
После лежахме един до друг в сладка премала. В такъв момент бих предложил на партньорката си тревица, за да споделим още един вид сливане, но тук беше невъзможно, разбира се. Това ми липсваше.
– Различно ли е там, откъдето идваш? – полюбопитства Пулхерия. – Питам за хората, как се обличат, как говорят…
– Много е различно.
– Георгиос, у тебе има нещо твърде странно. Дори в прегръдките ти. Не че съм много опитна в това, повярвай. Ти и Лъв сте единствените мъже, с които съм била.
– Истината ли казваш?
Очите й блеснаха гневно.
– Ти за развратница ли ме смяташ?
– О, не, само че… – „Ами сега?“ – В моята страна – продължих отчаяно – момичето опознава мнозина мъже преди сватбата. И никой не възразява. Такъв е обичаят.
– Тук не е така. Пазят ни строго! Омъжиха ме на дванайсет, нямах време за волности. – Тя се намръщи, подпря се и наведе глава да ме погледне в очите. Гърдите й се люшнаха съблазнително над лицето ми. – Жените във вашите земи наистина ли са толкова разпуснати?
– Истина е, Пулхерия. Такива са си.
– Но вие сте византийци! Не сте варвари от север! Как можете да допускате това „опознаване на мнозина мъже“?
– Такъв е обичаят – повторих, неубедително.
– А може би ти не си от Епир – предположи тя. – Може би идваш от много по-далечна страна. Пак ти казвам – твърде странен си, Георгиос.
– Не ме наричай Георгиос – престраших се аз. – Наричай ме Джъд.
– Джъд ли?
– Джъд.
– И защо да те наричам така?
– Това е същинското ми име. Истинското. Георгиос е… името, с което само се представям.
– Джъд. Джъд… Име, каквото никога не бях чувала. Да, ти си от чудата страна! Така си е!
Усмихнах й се като сфинкс.
– Обичам те – казах и захапах игриво зърната на гърдите й, за да отклоня вниманието й.
– Толкова си странен – говореше тя унесено. – Толкова различен. Но почувствах влечение към тебе от първия миг. Знаеш ли, отдавна си мечтаех да бъда толкова порочна, но тъй и не се осмелих. О, предлагали са ми десетки пъти, но не си струваше да се излагам на опасност. А когато те видях, усетих този огън в себе си, този… този глад… Защо? Кажи ми защо? Ти си привлекателен като мнозина от мъжете, на които бих могла да се отдам, но се оказа единственият. Защо?
– Било е предопределено – уверих я. – Вече ти казах. Неустоима сила ни събира през…
… вековете…
– морето – завърших недодялано.
– Ще дойдеш ли отново при мен?
– Отново и отново, и отново…
– Ще измисля как да се срещаме. Лъв няма да научи никога. Толкова време се занимава с печалбите си, толкова често е при императора… дори ме поглежда рядко. Аз съм само една от многото му хубави играчки. Ще се срещаме, Джъд, често ще преживяваме удоволствието заедно и… – тъмните й очи заискриха – … може да ме дариш с дете.
Почувствах как небесата се разтварят и ме обсипват с мълнии.
– От пет години съм омъжена, а нямам дете – продължи Пулхерия. – Не разбирам. Сигурно съм била твърде млада в началото… аз си бях малка… но и досега – нищо. Дари ме с дете, Джъд. Лъв ще ти бъде благодарен… тоест ще бъде щастлив, защото ще си мисли, че е негово. Ти дори приличаш на мъжете от рода Дука, особено в очите, значи никой нищо няма да заподозре. Мислиш ли, че заченахме дете тази нощ?
– Не.
– Не? Защо си толкова уверен?
– Имам си начини.
Галех гладката й кожа.
„Е, ако карам още двайсетина дни без хапче, мога да ти направя колкото искаш бебета, Пулхерия! И да оплета такива възли в тъканта на времето, че никой да не ги развърже. Ще стана собственият си прапра… и така нататък. Дали не съм плод от собственото си семе? Дали времето се е обърнало наопаки, за да ме създаде?“
Не. Не би могло да ми се размине. От мен Пулхерия щеше да получи страст, но не и заплождане.
– Изгревът е скоро – прошепнах й.
– По-добре ще е да си тръгнеш. Къде да ти изпращам вести?
– При Метаксас.
– Добре. Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.
– Пулхерия, твой съм, когато и да поискаш.
– След два дена. Но сега си върви. Ще те изпроводя.
– Опасно е. Слугите са на крак. Пулхерия, прибери се в покоите си. Мога да изляза сам.
– Но… невъзможно…
– Знам откъде да мина.
– Наистина ли?
– Кълна се.
Наложи се да я убеждавам още, но накрая се съгласи да не рискува. Целунахме се, тя се уви в коприната, хванах я за ръката, притиснах я до себе си още веднъж и тя излезе. Отброих шейсет секунди. Скочих шест часа назад по линията. Веселбата беше в разгара си. Измъкнах се небрежно от сградата, като заобиколих отдалече залата, където моето по-ранно „аз“ разговаряше почтително с император Алексий. Излязох незабелязано. До морската стена край Златния рог настроих отново таймера и се прехвърлих напред по линията в 1204 година. Тръгнах забързано към странноприемницата, където бях оставил спящите туристи. Стигнах там по-малко от три минути след скока си (струваше ми се, че са се изнизали много дни оттогава) към времето на Пулхерия.
Дотук добре. Преживях своята нощ на изгаряща страст, душата ми се освободи от терзанието и пак се заемах с работата си, без никой да узнае. Проверих леглата.
Мистър и мисис Хагинс – да.
Мистър и мисис Гостаман – да.
Мис Пистил и Билбо – да.
Палмира Гостаман – да.
Конрад Зауерабенд – да? Не.
Конрад Зауерабенд…
Нямаше го. Липсваше. Леглото му беше празно. За трите минути, през които отсъствах, Зауерабенд се бе изсулил нанякъде.
Но накъде?
Пронизаха ме първите иглички на паниката.
49.
Спокойствие. Запази спокойствие. Отишъл е да се изпикае, това е всичко. Ей сега ще се върне.
„Първа точка. Куриерът е длъжен да знае местонахождението на всеки от поверените му туристи във всеки момент. Наказанието е…“
Запалих факел от жаравата в огнището и изтичах в коридора.
Зауерабенд?
Не пикаеше. Не ровичкаше в килера в кухнята. Не тършуваше в избата.
Зауерабенд?
По дяволите, къде си се дянал, прасе такова?
Още усещах по устните си вкуса на Пулхерия. По кожата ми още лепнеше потта й, смесила се с моята. Други нейни течности засъхваха по слабините ми. Всички прелестни, – забранени наслади на междувремевото кръвосмешение още трептяха в съзнанието ми.
Мислех си как за такова нещо времевият патрул просто ще ме заличи. Ще им кажа: „Загубих турист.“ А те ще попитат: „Как се случи?“ Ще отговоря: „Излязох от стаята за три минути и той изчезна.“ А те: „Три минути, а? Нали ти е забранено да…“ Ще кажа: „Само три минути. За Бога, нима очаквате да ги надзиравам по двайсет и четири часа в денонощието?“ Може и да проявят разбиране, но по задължение ще проверят произшествието и ще открият, че най-безцеремонно съм скочил в друго време. Ще ме проследят до 1105 година, ще ме заварят с Пулхерия и ще се убедят, че не само съм бил небрежен като куриер, но съм се сношавал със собствената си прапрапра…
Спокойствие. Спокойствие.
Сега на улицата. Освети с факела наоколо. Зауерабенд? Зауерабенд? Никакъв Зауерабенд.
Ако аз бях Зауерабенд, накъде бих отпрашил?
Към дома на някоя дванайсетгодишна византийка? Как би си намерил някоя? Как би се вмъкнал вътре? Не. Не би го направил. Но къде е той? Шляе се из града ли? Излязъл е за малко на чист въздух? А би трябвало да е заспал. Да хърка. Не. Спомних си, че когато скачах, той не спеше, не хъркаше, а досаждаше на Палмира Гостаман. Влетях обратно в странноприемницата. Нямаше смисъл да го издирвам наслуки в Константинопол.
Обзет от още по-силна паника, аз събудих Палмира. Тя си търкаше очите, мрънкаше, мигаше. Факелът хвърляше отблясъци по плоската й гръд.
– Къде отиде Зауерабенд? – прошепнах рязко.
– Казах му да ме остави на мира. Казах му, че ако не престане да ме тормози, ще му отхапя оная работа. Той си беше сложил ръката ей тук и…
– Да, да, но къде отиде?
– Де да знам. Просто стана и се махна. В стаята беше тъмно. Заспах преди две-три минути. Защо ти трябваше да ме будиш?
– Много си ми полезна, няма що – промърморих. – Я заспивай.
„Спокойствие, Джъдсън, спокойствие. Има си лесно решение. Ако не се беше стегнал толкова, щеше да се сетиш отдавна. Само трябва да прекроиш случката така, че да върнеш Зауерабенд в стаята, както върна живота на Мардж Хеферин.
Незаконно е, разбира се. Куриерите нямат право да се занимават с поправки на времевия поток. Това е задача на патрула. Но поправката ще бъде съвсем дребничка… Ще се справиш бързо и никой няма да научи. Нищо не те сполетя за кърпенето на миналото с Хеферин, нали? Да. Да! Това е единственият ти шанс, Джъд.“
Седнах на ръба на моето легло и се постарах да измисля най-правилния план. Нощта с Пулхерия попритъпи остротата на интелекта ми.
„Мисли, Джъд. Мисли както никога досега.
Колко беше часът, когато скочи назад към 1105-а?
Оставиха четиринайсет минути до полунощ.
Колко беше часът, когато се върна?
Оставаха единайсет минути до полунощ.
Колко е часът сега?
Остава една минута до полунощ.
Кога Зауерабенд се е измъкнал от стаята?
В този промеждутък от три минути.
Следователно колко назад по линията трябва да се прехвърлиш?
Около тринайсет минути. Нали си наясно, че ако скочиш назад повече от тринайсет минути, ще срещнеш предишното си «аз», което се готви да отпраши към 1105-а? Това е парадоксът на удвояването.
Трябва да рискувам. Така съм загазил, че парадоксът е по-малката ми грижа.
Тогава скачай и оправи положението.
Тръгвам.“
Настроих прехвърлянето безупречно – назад по линията тринайсет минути без няколко секунди. Открих удовлетворен, че предишното ми „аз“ вече го няма, но Зауерабенд още е тук. Грозният дебел мръсник беше в стаята, седнал на леглото си с гръб към мен.
Щеше да е много лесно да го спра сега. Просто му забранявам да напуска стаята и го задържам вътре през следващите три минути, с което заличавам изчезването му. В мига, когато предишното ми „аз“ се върне – тоест в единайсет минути преди полунощ – аз скачам десет минути напред по линията и заемам полагащото ми се място във времевия поток. Така Зауерабенд ще бъде пазен от куриер (в едно или друго въплъщение) през целия опасен период. За мен ще има съвсем кратък миг на удвояване, но аз ще се разкарам от това времево равнище толкова чевръсто, че той едва ли ще се усети. И всичко ще се нареди както трябва.
Да. Много добре.
Тръгнах през стаята към Зауерабенд с намерението да му се изпреча, когато понечи да излезе. Той изви глава стреснат и ме видя.
– Върна ли се?
– И още как. И няма да ти…
Той пипна таймера си и изчезна.
– Чакай! – Крясъкът ми разбуди всички. – Не можеш да правиш това! Невъзможно е! Таймерите на туристите не са…
Гласът ми стихна в глупаво хриптене. Зауерабенд го нямаше, той скочи във времето пред очите ми. Колкото и да викам към мястото, където беше, няма да го върна. Ама че хитра, гнусна топка лой! Бъзикаше си таймера, хвалеше се, че щял да си работи сам с него, някак бе стигнал до блокираните функции, за да получи достъп до управлението…
Сега вече затънах страховито. Един от моите туристи се мотаеше из миналото с активиран таймер, скачаше в който си поиска момент… какво чудовищно оплескване! Отчаях се. Разбира се, патрулът щеше да го сгащи непременно, преди да е извършил прекалено много времеви престъпления, но нямаше никакво съмнение, че аз щях да си го отнеса, защото допуснах да ме изиграе.
Освен ако го докопам, преди да скочи.
Минаха петдесет и шест секунди, откакто аз се прехвърлих тук, за да възпра Зауерабенд.
Без никакви колебания настроих таймера си и скочих. Ето го Зауерабенд отново на леглото. Ето го другото ми „аз“ – тръгваше през стаята към него. Ето ги останалите туристи, които още не съм вдигнал от сън с крясъка си.
Хайде – вече сме повече от него. Спипахме го.
Метнах се към Зауерабенд, готов да се вкопча в ръцете му и да му попреча да скочи във времето.
Озърна се в мига, когато направих движение. И посегна с дяволска пъргавина към своя таймер.
Скочи. Изчезна. Проснах се на празното му легло вцепенен.
Другият Джъд впи жлъчен поглед в мен.
– Ти пък откъде се изтърси, мътните те взели?
– Аз съм петдесет и шест секунди пред тебе. Пропуснах първия шанс да го хвана и скочих назад за втори опит.
– Пак го изтърва, както виждам.
– Вярно си е.
– И освен това се удвоихме.
– Поне това можем да оправим. – Проверих колко е часът. – След трийсет секунди скачаш шейсет секунди назад и се връщаш във времевия поток.
– Как пък не! – сопна се Джъд Б.
– Какви ги дрънкаш?
– Защо да го правя? Зауерабенд пак ще е изчезнал или поне ще ме изпревари. Няма да го приклещя, нали?
– Но ти трябва да скочиш.
– Защо?
– Защо аз го направих в тази точка от потока.
– Имал си причина – заинати се той. – Току-що си изтървал Зауерабенд и си искал да скочиш около минута назад, за да опиташ пак да го хванеш. Но аз нямах шанс дори да го изтърва. А и защо да се притеснявам за времевия поток? Вече е променен.
Прав беше. Петдесет и шестте секунди изтекоха. Сега бяхме в момента, когато за пръв път се опитах да възпра Зауерабенд. Но за Джъд Б минутата, преживяна и от мен при първото изчезване на Зауерабенд, протече съвсем различно. Всичко се обърка. Породих свой дубликат, който не искаше да се махне, а и вече нямаше къде да се намести. Оставаха тринайсет минути до полунощ. След още две минути щяхме да си имаме и трети Джъд – онзи, който скочи напред по линията направо от прегръдката на Пулхерия, за да установи, че Зауерабенд го няма. Той пък имаше свое предопределение – да се щура десет минути паникьосан, а после да скочи от дванайсет часа без една минута в дванайсет часа без четиринадесет минути, с което щеше да предизвика целия процес, завършил с нас двамата.
– Трябва да офейкаме оттук – настоя Джъд Б.
– Преди той да се появи.
– Именно. Защото ако ни зърне, може изобщо да не стигне до скока към дванайсет часа без четиринайсет минути и така…
– … би заличил и мен, и тебе.
– Но къде да отидем? – попита той.
– Можем да се върнем три или четири минути и да спрем Зауерабенд заедно.
– Не е добра идея. Ще се засечем с още един от нас – онзи, който се кани да отиде при Пулхерия.
– И какво толкова? Ще го напъдим да скочи, щом обездвижим Зауерабенд.
– Пак не става. Ако отново го изтървем, ще предизвикаме още една промяна във времевия поток и може би ще си навлечем трети екземпляр. Все едно строим зала с огледала – ще се отразяваме напред-назад, докато не се натрупаме в един милион екземпляра. Той е прекалено бърз в работата с таймера си.
– Прав си – признах, но съжалявах, че Джъд Б не се върна където му беше мястото, преди да е станало твърде късно.
Дванайсет минути до полунощ.
– Имаме шейсет секунди да се разкараме. Къде отиваме?
– Не се връщаме за нов опит да хванем Зауерабенд. Това не се оспорва.
– Да.
– Но ние трябва да го открием.
– Да.
– А той може да е в която и да е точка от времето.
– Да.
– Значи ние двамата не стигаме. Нуждаем се от помощ.
– Метаксас.
– Да. И може би Сам.
– Да. И Буонокоре. И Джеф Монро. Това е криза!
– Да – казах аз. – Слушай, остават десет секунди. Ела с мен!
Изтичахме надолу по задната стълба и се разминахме на косъм с Джъд от дванайсет часа без единайсет минути. Свихме се в тъмната кухина под стълбата и си мислехме за Джъд, който над нас откриваше липсата на Зауерабенд.
– Ще имаме нужда от цял екип – казах аз. Ти скачай назад в 1105 година, намери Метаксас и му обясни какво се случи. После повикай подкрепления и ги убеди да започнат издирването на Зауерабенд по цялата времева линия.
– Ами ти?
– Аз няма да мърдам оттук до дванайсет без една минута. В този миг онзи горе ще скочи тринайсет минути назад…
– … и ще остави хората си без надзор…
– … а някой трябва да стои при тях, затова ще се кача, щом той скочи, и ще вляза в основната роля на Джъд Елиът като техен куриер. Ще остана там, докато не получа вест от тебе. Разбрахме ли се?
– Разбрахме се.
– Тогава тръгвай.
И той тръгна. Аз се свивах на кълбо и се тресях от уплаха. Всичко ме цапардоса наведнъж в помитаща реакция. Зауерабенд изчезна, аз породих свое алтер его чрез парадокса на удвояването и само за една вечер извърших повече времеви престъпления, отколкото бях в състояние да изброя, и…
Приплака ми се.
Още не разбирах, че бъркотията тепърва започваше.
