Текст книги "Назад по линията"
Автор книги: Робърт Силвърбърг
Жанр:
Космическая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 17 страниц)
28.
Както вече казах, Метаксас преобрази живота ми. Той промени съдбата ми по всевъзможни начини, което не винаги беше за добро. Но имаше и нещо добро – вдъхна ми увереност. Прихванах по малко и от обаянието, и от наглостта му. Научих се на самонадеяност от Метаксас.
Дотогава бях скромен и притеснителен младеж, поне пред по-възрастните и висшестоящите. Особено в службата на времето – липсваха ми и нахалство, и опит. Честичко подръпвах смутено някой кичур от косата си и несъмнено изглеждах дори по-наивен, отколкото бях. Държах се така, защото бях млад и имах много да уча – не само за себе си, което се случва всекиму, но и кое как става в службата на времето. Срещнах мнозина по-възрастни, по-находчиви, по-оправни, че и по-покварени от мен, затова се държах почтително с тях: Сам, Даджани, Джеф Монро, Сид Буонокоре, Капистрано. Но сега бях с Метаксас – най-стария, най-находчивия, най-оправния и най-покварения от всички. Той ми даде тласък, за да не кръжа в орбита около другите, а да полетя по своя траектория.
По-късно научих, че това е едно от призванията на Метаксас в службата на времето. Заема се с новаците куриери, които още имат жълто около устата, и ги прави толкова наперени, че да си вършат сами работата, и то свястно.
Когато се върнах от екскурзията с Метаксас, не се боях от първата си самостоятелна задача. Чувствах се готов да я поема. Метаксас ми показа как куриерът може да бъде своеобразен художник, който рисува портрет на миналото за своите клиенти. Тъкмо такъв възнамерявах да стана. Рисковете и отговорностите вече не ме тревожеха.
Протопополос ми каза:
– Когато се прибереш от почивката, ще заведеш шестима на едноседмична екскурзия.
– Ще пропусна почивката. Готов съм да тръгна още сега!
– Да, но твоите туристи не са готови. Бездруго законът изисква да имаш почивка между пътешествията. Затова си отдъхни. С тебе, Джъд, ще се видим отново тук след две седмици.
Трябваше да се примиря с нежеланата ваканция. Изкушавах се да приема поканата на Метаксас и да отида във вилата му през 1105 година, но ме споходи съмнението, че може да се е преситил на компанията ми за известно време. Позалъгвах се малко с идеята да се присламча към екскурзия до битките при Хейстингс или Ватерло, или дори да присъствам на Разпятието, за да броя колко Даджани има там. Отказах се бързо. Малко ми оставаше сам да поведа туристи и не исках някой друг да ми показва миналото, поне засега. Исках да закрепя своето тепърва открито самочувствие, преди пак да се оставя на грижите на друг куриер.
Размотавах се три дни из Истанбул в текущото време, без да върша нищо особено. Общо взето, висях в службата на времето и играех стохастичен шахмат с Колетис и Меламед, които също бяха в почивка тогава. На четвъртия ден се метнах в скоростна капсула към Атина. Не знаех защо тръгнах натам, докато не пристигнах в града.
Чак когато се качих на Акропола, осъзнах целта си. Бродех из развалините и отпъждах продавачите на холографски картички и самозваните екскурзоводи. Изведнъж към мен се зарея рекламен глобус. Увисна на четири стъпки пред очите ми, пулсираше със зелена светлинка, която трябваше да привлече моето внимание.
– Добър ден. Надявам се, че вашият престой в Атина през двайсет и първи век е приятен. След като разгледахте тези живописни останки, не бихте ли искали да видите Партенона, какъвто е бил някога? Да видите Гърция на Сократ и Аристофан? Местният клон на службата на времето е на улица „Еолу“, точно срещу централната поща…
Половин час по-късно влязох в сградата на улица „Еолу“, представих се като куриер в почивка и се снабдих с необходимото за скок назад по линията.
Но не в Гърция на Сократ и Аристофан.
Отправих се към Гърция през обикновената 1997 година, когато Константин Пасалидис бил избран за кмет на Спарта.
Бащата на моята майка. Реших да проследя родословното си дърво.
Наконтен в мрачните, причиняващи сърбежи дрехи от края на двайсети век, натъпкал джоба си с хрускави, пъстри и отдавна никому ненужни банкноти, аз се прехвърлих шейсет години назад и се изнесох колкото може по-бързо от Атина към Спарта.
Спарта се оказа забележително грозно място.
Разбира се, съвременната Спарта не е пряк наследник на древното средище на военщината, което причинявало толкова главоболия на атиняните. Онази Спарта избледнявала постепенно и изчезнала окончателно през средновековието. Новата Спарта била създадена на старото място в началото на деветнайсети век.
Запътих се към центъра на града. Никъде по улиците нямаше терминали на главната информационна система – предположих, че по това време още не е действала тук. Нямах обаче затруднения да намеря кмета Пасилидис. Отбих се в една таверна да пийна набързо чашка узо и попитах:
– Къде мога да се видя с кмета?
Едва ли не десетина дружелюбни жители на Спарта ме придружиха до кметството.
Секретарката беше тъмнокосо момиче на двайсетина години, отличаваше се с внушителни гърди и следи от мустачки над устните. Дрехата в стил „минойски ренесанс“ беше умело измислена да отвлича мъжкото внимание от недостатъците на лицето й. Поклащайки срещу мен своите увенчани с розово месести кълба, тя попита с леко дрезгав глас:
– С какво мога да ви бъда полезна?
– Вих искал да се срещна с кмета Пасилидис. Аз работя в американски вестник. Подготвяме статия за десетте най-перспективни млади мъже в Гърция и смятаме, че господин Пасилидис…
Обяснението не звучеше убедително дори в моите уши. Стърчах там, загледан в капчиците пот по белите хълмове на пазвата й, и чаках да ме отпрати. Но тя налапа кукичката стръвно и без никакво протакане бях допуснат до кабинета на местното величие.
– Радвам се, че ни гостувате – започна дядо ми на безупречен английски. – Моля, настанете се удобно. Да ви предложа мартини? Или предпочитате да запалите…
Вцепених се. Изпаднах в паника. Дори не стиснах веднага протегнатата ръка.
Щом видях Константин Пасилидис, аз се сковах от ужас.
Разбира се, не бях виждал дядо си жив. Някакъв фундаменталистки боклук го гръмнал през 2010 – годината на убийците, когато загинали твърде много хора.
Пътешествията във времето за пръв път станаха страховито истински за мен в този миг. Юстиниан в имперската ложа на Хиподрума беше нищо пред Константин Пасилидис, който ме посрещна в своя кабинет.
Изглеждаше малко над трийсетгодишен – същински вундеркинд в политиката. Тъмната къдрава коса тепърва започваше да се прошарва на слепоочията, имаше спретнато подкастрени мустаци и малка кръгла обеца на лявото си ухо. Най-силно ме стъписа приликата ни – спокойно би могъл да мине за мой по-голям брат.
Мигът се проточи безкрайно, преди да се опомня. Предполагам, че го озадачих малко, но той любезно ми предложи за втори път напитка или цигара. Отказах, като вметнах, че не съм почитател на тази разтуха, и някак събрах самообладание да започна „интервюто“ с него.
Поговорихме за политическата му кариера и неговите прекрасни намерения за Спарта и за цяла Гърция. Тъкмо побутвах ненатрапчиво разговора към личния му живот и той си погледна часовника.
– Време е за обяд. Ще бъдете ли мой гост?
Той бе намислил типичната за Средиземноморието предълга обедна почивка – да излезе от кабинета си за три часа и да се прибере вкъщи. Сам караше колата си. Апартаментът му беше в един от сивите жилищни блокове – четири скромни стаи на петия етаж.
– Запознайте се със съпругата ми. Катина, господинът е американският журналист Джъд Елиът. Иска да пише за моята политическа кариера.
Аз зяпнах баба си.
Баба ми ме зяпна.
И двамата се опулихме слисани.
29.
Тя имаше красотата на момичетата от древните критски стенописи. Много мургава, чернокоса, с тъмни очи. Преливаше от селска жизненост. Не показваше гърдите си като мустакатата любителка на модата пред кметския кабинет, но и тънката блузка не ги скриваше кой знае колко. Гърдите бяха щръкнали и кръгли. А тазът – широк. Пищна плодовита плът. Тогава трябва да е била на двайсет и три, най-много на двайсет и четири години.
Това си беше похот от пръв поглед. Нейната хубост, нейната простота, нейната топлота ме завладяха мигновено. Усетих познатия гъдел в скротума и стягане в задника. Жадувах да разкъсам дрехите й и да проникна надълбоко сред сгорещените, разрошени косми по слабините й.
Нямаше нищо общо с кръвосмесителното настървение на Метаксас. Само невинна, чисто животинска реакция.
Във внезапния прилив на желание дори не я възприемах като своя баба. Виждах в нея единствено млада и фантастично съблазнителна жена. Миг-два по-късно се сетих коя е тя и всичко отшумя тутакси.
Пред мен стоеше баба Пасилидис. А аз я помнех добре.
Неведнъж я посещавах в центъра за възрастни хора близо до Тампа. Тя почина през 49-а, когато бях на четиринайсет, и макар че още не бе доближила осемдесетте, открай време изглеждаше ужасно стара и немощна – съсухрена, изпита, потрепваща дребна женица, която винаги носеше черни дрехи. Само очите й – Господи, тези тъмни, преливащи, топли, блестящи очи! – понякога бяха като намек, че много отдавна може да е била здрав, изпълнен със сили човек.
Баба Пасилидис страдаше от какви ли не болести, отначало чисто женски, после нарушения в работата на бъбреците и тъй нататък. Поне десетина пъти й присаждаха нови, клонирани органи, но нищо не помогна и през цялото ми детство тя крееше все по-немощно. Все чувах за поредната й криза по пътя към гроба. Горката старица…
А аз срещнах горката старица, освободена като по чудо от бремето на годините. И мислено побързах да се наместя между бедрата на майката на моята майка. Що за порочна непочтителност – човек, комуто бе даден шансът да пътува между епохите, да се отдава на подобни мисли!
И младата госпожа Пасилидис се стъписа от появата ми, но без помен от похот. За нея сексът започваше и свършваше със съпруга й кмета. Тя се опули изумена и накрая избълва:
– Константин, той толкова прилича на тебе!
– Наистина ли? – учуди се кметът, който не беше забелязал.
Съпругата му ни издърпа пред голямото огледало, засмяна и развълнувана.
– Погледнете се! – възкликна тя. – Видяхте ли? Като братя сте!
– Смайващо – поклати глава кметът.
– Невероятно съвпадение – признах и аз. – Вие имате по-гъста коса, аз пък съм по-висок, но…
– Да, да! – плесна с ръце той. – Дали все пак не сме роднини?
– Невъзможно – уверих го сериозно. – Моето семейство е от Бостън. Открай време живеят в източните щати. Но наистина е смайващо. Господин Пасилидис, сигурен ли сте, че някой ваш прадядо не е плавал на кораба „Мейфлауър“?
– Едва ли, освен ако не са имали гръцка прислуга.
– Съмнявам се.
– И аз. И двата ми рода са чисти гърци много поколения назад.
– Бих искал, да поговорим малко и за това, ако имаме време – подхвърлих нехайно.
Тъкмо в този момент сънливо, съвсем голо момиченце на около пет години излезе от една спалня. Застана безсрамно пред мен и попита кой съм. Това сочно дупенце, тази розова малка цепка – колко чисти изглеждат всички малки момичета, когато са голи. Преди пубертетът да оплеска всичко.
Пасилидис каза гордо:
– Това е дъщеря ми Диана.
Гръмовен глас отекна в мозъка ми: „И ДА НЕ ОТКРИВАШ ЗА ВЗОРА СИ ГОЛОТАТА НА СВОЯТА МАЙКА!“
Извърнах се потресен и прикрих смущението си с насилена кашлица. Видението на необраслите с косми срамни устни на малката Диана пламтеше в душата ми. Катина Пасилидис сякаш долови, че намирам нещо нередно в голотата на момичето, и побърза да й обуе гащи.
Още се тресях. Озадаченият Пасилидис отвори бутилка рецина. Седнахме на балкона в яркото пладне. Под нас неколцина ученици помахаха с ръце и поздравиха гръмогласно кмета. Малката Диана изтопурка на балкона, защото й се играеше, аз разроших пухкавата й косица и натиснах с пръст върха на нослето й, но се почувствах твърде странно от всичко това.
Баба ми поднесе чудесен обяд с гозба от варено агнешко. Изпихме шише и половина от виното. Приключих с въпросите за политика и най-сетне заприказвах Пасилидис за произхода му.
– Винаги ли сте живели в Спарта?
– О, не. Дядо ми по бащина линия е дошъл тук преди век от Кипър. По майчина линия пък са били атиняни от едно столетие.
– Родът Маркезинис, нали? – уточних аз.
Той ме изгледа особено.
– Ами да… Вие как…
– Случайно попаднах на фамилията, когато прочетох материали за вас, преди да се срещнем – побързах да го прекъсна.
Той забрави подозренията си. Щом заприказвахме за семейството му, заговори по-охотно, а може би виното му развърза езика. Засипа ме с подробности за родословието си.
– Прадедите на моя баща са живели в Кипър поне хилядолетие. Там е имало род Пасилидис още когато кръстоносците стъпили на острова. А прадедите на майка ми дошли в Атина чак през деветнайсети век след поражението на турците. Преди това живели в Шкипери.
– Шкипери ли?
– В Албания. Преселили се там през тринайсети век, след като кръстоносците превзели Константинопол. Останали там и под властта на сърбите, и под турско иго, и по времето на бунтовника Скендербег. Винаги съхранявали гръцкото си потекло въпреки всички трудности.
Наострих уши.
– Споменахте Константинопол. Можете ли да проследите произхода си чак до онези векове?
Пасилидис се усмихна.
– Познавате ли историята на Византия?
– Повърхностно – излъгах го.
– Може би ви е известно, че през 1204 година кръстоносците са превзели града и са го владели известно време като Латинска империя. Византийските благородници избягали и възникнали няколко държавици, наследници на Византия – една в Мала Азия, друга на Черно море и трета на запад – в Албания. Моите прадеди последвали Михаил Ангел Комнин в Албания, защото не искали да бъдат подвластни на кръстоносците.
– Разбирам… – Пак започнах да треперя. – А фамилното име? И тогава ли е било Маркезинис?
– О, не, Маркезинис е доста съвременна гръцка фамилия! Във Византия сме принадлежали на рода Дука.
– Тъй ли?! – облещих се аз. Все едно някой германец да твърди, че носи кръвта на Хохенцолерните или англичанин да си приписва гени от Плантадженет. – Дука! Наистина ли?
Бях видял бляскавите дворци на рода Дука. И бях гледал как четирийсет горди представители на рода Дука крачат в златотъканите си одежди по улиците на Константинопол, за да празнуват въздигането на трона на своя братовчед Константин. Щом Пасилидис беше Дука, значи и аз бях Дука.
– Е, родът е бил много голям – добави Пасилидис – и доколкото знам, ние сме били от не толкова знатните разклонения. Все пак човек може да си позволи мъничко гордост, че произхожда от такъв род.
– Няма спор за това. Бихте ли могли да споменете имената на някои свои прадеди в Константинопол?
Сигурно въпросът ми прозвуча така, сякаш се канех да ги потърся при следващото си пътуване до Византия. Тъкмо такова беше и намерението ми, но Пасилидис не би могъл да се досети, защото още нямаше и теория на пътешествията във времето.
Той сви вежди.
– Това необходимо ли е за статията, която ще напишете?
– Всъщност не. Обикновено любопитство.
– Май познавате историята на Византия не чак толкова повърхностно.
Изглежда недоумяваше, че някакъв американски варварин е чувал името на прочут византийски род.
– Само откъслечно – вдигнах рамене. – Каквото съм запомнил от уроците в училище.
– За жалост не мога да ви кажа имена. Не познавам родословието си толкова подробно. Може би някой ден, когато се оттегля от политиката, ще поровя в историческите архиви… – Той тръсна глава и каза: – Още не мога да се опомня, че толкова си приличаме. Искате ли да се снимаме?
Чудех се дали не нарушавам правилата на времевия патрул. Твърде вероятно беше, но не измислих как да откажа любезно на толкова безобидна молба.
Моята баба донесе фотоапарат, Пасилидис и аз застанахме един до друг и тя направи първо снимка за него, после и за мен. Щом излязоха обработени от фотоапарата, тримата се взряхме в тях.
– Като братя – повтаряше тя. – Като братя!
Още щом излязох от апартамента, накъсах моята снимка на парченца. Предполагам обаче, че някъде из книжата на моята майка още има овехтяла и плоска снимка, на която баща й стои до по-млад от него мъж, с когото си приличат много. Сигурно си е мислила, че е някой далечен роднина. Нищо чудно снимката да е запазена и досега. Не бих се престрашил да я потърся.
30.
Дядо Пасилидис ми спести много напразни усилия – тършуване в почти осем века.
Скочих напред по линията към текущото време, порових за сведения в службата на времето в Атина и се нагиздих като византийски благородник от края на дванайсети век, с пищна копринена туника и черно наметало. Отпътувах на север към Албания и пристигнах в град Джинокастер. Преди столетия името му било Аргирокастро, намираше се в областта Епир.
И там се пренесох назад по линията в 1205 година.
Селяните зяпаха почтително моята княжеска премяна. Казах им, че съм тръгнал към двора на Михаил Ангел Комнин и те ме упътиха, продадоха ми и магаре, за да стигна по-лесно. Заварих Михаил и свитата му от византийски изгнаници да се забавляват със състезание с колесници в импровизиран хиподрум в подножието на назъбени ридове. Промъкнах се в тълпата ненатрапчиво.
– Търся един Дука – подхвърлих на кротък старец, който разнасяше вино.
– Кой Дука по-точно?
– Мнозина ли са тук? Нося вест от Константинопол за Дука, но там не ми казаха, че ще заваря повече от един на това място.
Старецът се разсмя.
– Ами очите ми виждат наоколо Никифор Дука, Йоан Дука, Лъв Дука, Георги Дука, Никифор Дука Младши, Михаил Дука, Симеон Дука и Димитрий Дука. Засега не мога да зърна Евтимий Дука, Леонтий Дука, Симеон Дука Високия, Константин Дука и… пропуснах ли някого?… да, Андроник Дука. Та кого от рода търсите?
Благодарих му и скоро се прехвърлих напред по линията.
В Джинокастер през шестнайсети век попитах за семейство Маркезинис. Със старинното облекло на византиец заслужих доста недоумяващи погледи, но пък византийските златни монети ми осигуриха цялата формация, от която се нуждаех. Заради първата ми казаха как да се добера до имението на Маркезинис. Още две ме запознаха с управителя на лозята им. Още пет – скъпичко ми излезе – и вече похапвах зряло грозде в просторната гостна на Григорий Маркезинис, старейшината на рода. Той беше достолепен мъж на средна възраст с гъста прошарена брада и пронизващи очи. Изглеждаше суров човек, но не пестеше гостоприемството. Докато разговаряхме, неговите дъщери шетаха спокойно около нас – сипваха вино в чашите, носеха още грозде, студен агнешки бут, вкусен ориз. Момичетата бяха може би на тринайсет, петнайсет и седемнайсет години. Внимавах да не се заглеждам в тях, защото познавах сприхавия нрав на планинските големци.
И трите бяха красавици – мургава кадифена кожа, тъмни очи, хубави гърди, сочни устни. Биха могли да са сестри на моята лъчезарна баба Катина Пасилидис. Убеден съм, че и майка ми Диана е изглеждала така като момиче. Тези родови гени са силни.
Ако не бях сбъркал с разклонението на родословното дърво, някое от момичетата беше моя далечна прабаба. А Григорий Маркезинис беше мой пра-пра… и така нататък… прадядо.
Представих се като богат млад кипърец от византийски произход, който обикаля света в търсене на удоволствия и приключения. Григорий, чийто гръцки беше лекичко зацапан с албански думи, очевидно не бе срещал жител на Кипър дотогава, защото произношението ми не го накара да се усъмни.
– По кои земи сте били? – попита той.
Изброих небрежно Сирия, Либия и Египет, Рим, Париж и Лисабон, споменах и че съм бил в Лондон, за да присъствам на коронясването на Хенри VIII, после продължих с Прага и Виена. А сега пътувах отново на изток към турските владения, решен въпреки опасностите да посетя гробовете на прадедите си в Константинопол.
Той изви вежда, щом стана дума за предтечи. Докато режеше енергично парче агнешко с кинжала си, полюбопитства:
– А вашият род високопоставен ли е бил по онова време?
– Аз произхождам от рода Дука.
– Дука ли?!
– Да, Дука – потвърдих с равен глас.
– И аз съм от рода Дука.
– Тъй ли било?!
– Не може да има никакво съмнение.
– Дука в Епир! – провикнах се аз. – Как се е случило?
– Дошли сме тук с Комнините, след като онези свине латините си присвоили Константинопол.
– Наистина ли?!
– Няма съмнение!
Той заръча да донесат от най-доброто вино в дома му. И когато дъщерите му се върнаха, извика оживено:
– Сродник! Сродник! Странникът се оказа сродник! Приветствайте го както подобава!
Заобиколен от момичетата Маркезинис, аз се озовах сред стегнатите им гърди и сладко ухание. Прегръщах ги съвсем целомъдрено, както би постъпил неочаквано появил се братовчед.
Отпивахме от гъстото старо вино и обсъждахме родословното дърво. Аз започнах, като си избрах наслуки един Дука – Теодор, и му приписах бягство към Кипър след злощастната 1204 година. Маркезинис прие думите ми с пълно доверие. Съчиних дълга поредица от мъже в това разклонение на рода Дука между мен и Теодор, като използвах обичайни византийски имена. Щом приключих, попитах:
– А ти какво знаеш за рода, Григорий?
В по-трудните за паметта му моменти той си помагаше, като драскаше с кинжала по дебелия плот на масата. Проследи произхода си до Николай Маркезинис в края на четиринайсети век, който се оженил за най-голямата дъщеря на Мануил Дука от Аргирокастро. Мануил имал само дъщери и нямало на кого да предаде родовото име. Григорий стигна полека и до бягството на византийците от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Каза, че тогавашният му прадядо от рода Дука носел името Симеон.
Чак жлезите ми се спаружиха от отчаяние.
– Симеон ли? За Симеон Дука Високия ли говориш, или за другия Симеон?
– Двама ли са били? Ти как научи?
С леко сгорещени бузи стъкмих набързо лъжата.
– Трябва да ти призная, че проучвам с увлечение историята на рода. Двама Симеоновци са последвали Комнините до тези земи – Симеон Високия и още един.
– Не знам нищо за това – призна Маркезинис. – Само ми казаха, че името му било Симеон. А негов баща бил Никифор, чийто дворец бил разположен близо до църквата „Света Теодосия“ при Златния рог. Венецианци го опожарили през 1204 година. А бащата на Никифор… – Той се запъна и завъртя глава бавно и натъжено като застаряващ бивол. – Не помня името на бащата на Никифор. Лъв? Михаил? Василий? Забравих. Главата ми е пълна с вино.
– Не е толкова важно – утеших го.
Вече бях проследил нишката обратно до Константинопол, останалото беше лесно.
– Върти се някъде из главата ми, но има толкова имена… толкова имена…
Той още си мърмореше, когато заспа, опрял глава в масата.
Една от тъмнооките дъщери ме отведе в твърде проветрива спалня. Можех и да скоча във времето, щом научих всичко, за което бях дошъл. Реших обаче, че е по-прилично да прекарам нощта под покрива на моя прапрадядо, вместо да се изсуля като крадец. Съблякох се, угасих свещта и се пъхнах в леглото.
В мрака меката плът на младо момиче се притисна до мен под завивката.
Гърдите й прилягаха приятно в свитите ми длани, ароматът й беше чудно възбуждащ. Не я виждах, но си помислих, че е някоя от трите дъщери на Маркезинис, дошла да ми покаже докъде може да стигне семейното гостоприемство.
Пръстите ми се плъзнаха по закръгления, гладък корем и надолу, между краката. Бедрата й се разтвориха, самата тя нямаше търпение да се любим.
Изпитах смътно разочарование, че дъщерите на Маркезинис лягат толкова охотно със странници… ако ще и да твърдят, че са благородни братовчеди. В края на краищата и тези хора бяха в моето родословно дърво. Нима потеклото ми е била размътвано от спермата на случайни натрапници?
От много умуване стигнах до по-смущаваща мисъл – ако момичето е всъщност моя прапра… и още много „пра“ баба, аз какво правя в едно легло с нея? Майната му на секса с непознати, но нима би трябвало да спи със свои далечни потомци? Когато започнах издирването си, насъскан от Метаксас, не ме подтикваше желанието за кръвосмешение между епохите… но ето че го правех.
Налегнаха ме угризения и така се изнервих, че за малко да стана импотентен.
Но моята дружка по постеля се смъкна към корема ми и се зае усърдно с устни да ми върне желанието. Чудесна стара византийска традиция, рекох си, и с подновена ерекция проникнах в нея, за да тласкам с наслада. Успокоявах съвестта си, че все пак има двойно по-голям шанс да се забавлявам с някоя от прапралелите си. Значи кръвосмешението изобщо не беше чак толкова сериозно.
Съвестта ме остави на мира и двамата с момичето стигнахме задъхани до желания завършек. Тя се надигна от леглото и излезе. Когато мина пред прозореца, тясната ивица лунни лъчи открои бялото й дупе и бедра, блесна мимолетно и дългата руса коса. Чак тогава проумях онова, което трябваше да знам поначало – момичетата от семейство Маркезинис не биха легнали по ескимоски с госта. Някой обаче се бе погрижил за доброто ми настроение, като ми изпрати крепостна селянка от домашната прислуга. За какво трябваше да се боричкам със съвестта си? Облекчен, че не съм извършил кръвосмешение, аз заспах дълбоко.
Сутринта пак закусихме студено печено агнешко и ориз. Григорий Маркезинис подхвърли:
– До мен стигнаха слухове, че испанците открили нов свят отвъд големия океан. Как мислиш, има ли поне зрънце истина в това?
Припомних си, че съм в 1556 година.
– Истина е, и то неоспорима – отвърнах. – Видях доказателствата в Испания, в двора на крал Карлос. В новия свят има злато, нефрит и подправки… и червенокожи хора…
– Червенокожи ли? О, не, братовчеде Дука, не, не! Как да повярвам на това? – Маркезинис се заливаше от смях, повика и дъщерите си. – В новия свят на испанците… там хората били с червена кожа! Каза ми го братовчедът Дука!
– Е, по-скоро са меднокожи… – смънках, но той май не ме слушаше.
– Червена кожа, а? Червена кожа! Сигурно нямат глави, а очите и устите са на гърдите им! Има и еднокраки, които по пладне вдигат крак над главата си, за да им пази сянка! Да, да! О, прекрасен нов свят! Братовчеде, много ме развесели!
Казах му, че за мен е удоволствие да го разведря. Благодарих му за изисканото гостоприемство, отново прегърнах целомъдрено всяка от дъщерите и се наканих да продължа по пътя си. Изведнъж прозрях – щом родовото име на моите прадеди е било Маркезинис още от четиринайсети век чак до двайсети, никое от момичетата не беше моя пряка прародителка. Угризенията на моята превзета съвест бяха съвсем напразни, но поне ми показаха докъде се простират за мен границите на позволеното.
– А имаш ли синове? – попитах домакина.
– Ами да – шестима!
– Дано родът ти се множи и процъфтява – пожелах му и си тръгнах.
Изминах десетина километра, яхнал магарето, накрая вързах животното за маслиново дръвче и скочих напред по линията.
