Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 20 страниц)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи

Мислех, че няма да мога да заспя след мрачната и вероятно точна прогноза на Афродита, но умората надделя. Затворих очи и след малко изпаднах в блажен покой. За жалост блаженството явно не се задържаше задълго в моя живот.

* * *

Островът в съня ми беше толкова лазурен и красив, че ме заслепи. Огледах се и видях, че стоя на… покрива на замък! Истински замък, изграден от грубо издялани каменни блокове. Покривът беше страхотен. Отстрани се извисяваха нещо като каменни кули, които приличаха на гигантски зъби. Навсякъде имаше растения. Забелязах дори лимонови и портокалови дръвчета с клони, натежали от приятно ухаещи плодове. В средата имаше фонтан с формата на красива гола жена, от който бликаше кристално чиста вода. Нещо в каменната жена ми се стори познато, но погледът ми беше привлечен от градината на покрива към още по-прелестната гледка, простираща се около замъка.

Затаих дъх, приближих се до края на покрива и погледнах надолу към ослепително синьото море. Водата беше красива, с цвета на мечти, смях и ясно лятно небе. Островът беше образуван от назъбени планини, обрасли в необикновени иглолистни дървета, които ми напомняха на гигантски чадъри. Замъкът се намираше на върха на най-високата планина и когато се взрях в далечината, забелязах изящни къщи и хубаво градче.

Всичко беше обляно в синевата на морето и това придаваше вълшебен вид на мястото. Вдъхнах ветреца, който ухаеше на сол и портокали. Денят беше слънчев… и нямаше облаци. В съня ми светлината изобщо не дразнеше очите ми. Харесваше ми! Беше малко хладно и ветровито, но ми беше все едно. Освежителният бриз върху кожата ми беше приятен. В онзи миг островът имаше цвета на аквамарин, но си представих как би изглеждал с наближаването на здрача, когато слънцето вече не властва на небето. Синьото щеше да стане по-тъмно и да се промени в сапфирено.

Усмихнах се. Сапфир… Островът щеше да придобие цвета на татуировките ми. Отметнах назад глава, разперих широко ръце и обхванах красивото място, създадено от спящото ми въображение.

– Изглежда, не мога да избягам от теб дори когато отбягвам присъствието ти – каза Калона.

Той беше зад мен. Гласът му запълзя по гърба и раменете ми и се уви около тялото ми. Бавно отпуснах ръце. Не се обърнах.

– Ти се промъкваш в сънищата на хората, а не аз. – Зарадвах се, че гласът ми е спокоен и овладян.

– Все още ли не си готова да признаеш, че те привличам? – Гласът му беше плътен и прелъстителен.

Виж, аз не се опитвах да те намеря. Щом затворих очи, единственото ми желание беше да спя. – Говорех машинално, отбягнах въпроса му и се помъчих да не се сещам за последния си спомен за гласа и прегръдката му.

– Очевидно спиш сама. Ако беше с някой друг, щеше да ми бъде много по-трудно да те докосна.

Потиснах смущението и копнежа, които гласът му ме караше да чувствам, но запаметих информацията, че ако спя с някой друг, за Калона ще бъде по-трудно да стигне до мен, както ми беше казал Старк предишната вечер.

– Това не е твоя работа – заявих аз.

– Права си. Всичките онези човешки синове, които се тълпят около теб, нетърпеливи да се наслаждават на присъствието ти, не ме интересуват.

Не си направих труда да отбележа, че той изопачава думите ми. Бях твърде заета да се опитам да запазя спокойствие и да се събудя.

– Ти ме гониш от себе си, но ме намираш в сънищата си. Какво говори това за теб, Ая?

– Не се казвам така! Не и в този живот!

– Казваш „не и в този живот“. Това означава, че си приела истината. Знаеш, че душата ти е превъплъщение на девицата, създадена от Гигуа да ме обича. Вероятно затова продължаваш да идваш при мен в съня си, защото въпреки че съзнанието ти се съпротивлява, душата, духът ти, самата ти същност копнее да бъде с мен.

Той употреби древната дума за народа на чероките, от-където произлизахме баба и аз. Знаех легендата. Красив крилат безсмъртен заживял с чероките, но вместо да бъде добър, идвайки на земята като бог, той бил лош и жесток. Насилвал жените и използвал мъжете. Накрая жените ста-рейшини на различните племена, известни като гигуа, се събрали и създали девица от пръст. Вдъхнали живот на Ая и я надарили с особени способности. Целта й била да използва сластолюбието на Калона и да го примами под земята, където да го затрупа с пръст. Планът им успял. Калона не устоял на Ая и бил заровен в пръстта… или поне беше, докато Неферет го освободи.

И сега аз споделях паметта на Ая и знаех, че легендата е истина. Истина – напомни ми съзнанието. Използвай силата на истината, за да го победиш.

– Да – признах аз. – Знам, че съм превъплъщение на Ая. – Поех си дълбоко дъх, съсредоточих се, обърнах се и го погледнах. – Но съм нейна реинкарнация в настоящето и това означава, че сама вземам решения и няма да избера да бъда с теб.

– Но въпреки това продължаваш да идваш при мен в сънищата си.

Исках да отрека, че съм отишла при Калона, да му кажа нещо остроумно, подобаващо на Висша жрица, но не можах и само се втренчих в него. Той беше невероятно красив! И както обикновено, беше разголен. Беше по дънки, но без риза. Кожата му беше с бронзов загар и съвършена, толкова гладка, че изпитах желание да я докосна. Кехлибарените му очи блестяха и посрещнаха погледа ми е такава топлота и доброта, че дъхът ми секна. Калона изглеждаше осемнайсетгодишен, но когато се усмихнеше, ставаше още по-млад и достъпен. Всичко в мен крещеше: Той е супер готино момче, по което трябва да съм луда!

Ала това беше илюзия. Всъщност Калона беше супер древен, страшен и опасен и аз не трябваше да го забравям, както и да изглеждаше и как вито и да бяха спомените, вкоренени дълбоко в душата ми.

Ах, ти най-после благоволи да ме погледнеш.

– Ти не искаш да си отидеш и да ме оставиш на мира, затова реших да бъда учтива – отвърнах е пресилено безразличие.

Калона отметна назад глава и се засмя. Звукът беше заразителен, сърдечен и много съблазнителен. Накара ме да жадувам да се приближа до него и да се присъединя към волния му смях. Желаех го толкова много, че едва не направих крачка към него, когато изведнъж крилете му се раздвижиха. Потрепнаха и после леко се разпериха. Слънцето заблестя в мрачните им дълбини и озари индиговосиньото и тъмнолилавото, които обикновено се криеха в тъмнината им.

Когато ги видях, аз сякаш се блъснах в невидима стена. Отново си спомних какъв е Калона… опасен и низвергнат безсмъртен ангел, който иска да отнеме свободната ми воля и душа.

Не разбирам защо се смееш. Говоря истината. Гледам те, защото съм учтива, въпреки че истинското ми желание е да отлетиш и да ме оставиш да сънувам спокойно.

– Ах, моя Ая. – Изражението му стана сериозно. – Никога няма да те оставя на мира. Ти и аз сме свързани. Или ще се спасим заедно, или и двамата сме обречени. – Той направи крачка към мен и аз отстъпих назад. – Какво да бъде? Спасение или гибел?

– Мога да говоря само за себе си. – Гласът ми остана спокоен и дори добавих нотка на ирония, макар да усещах как хладният камък на парапета притиска гърба ми като стена на затворническа килия. – Но и двете звучат неприемливо. Спасение? Боже, ти говориш като онези от Църквата на вярващите. Но след като теб те смятат за паднал ангел, това означава, че не си голям специалист по спасяването. Гибел? Тук пак ми напомняш на Църквата на вярващите. Откога си станал толкова религиозен и скучен?

Калона направи още две крачки и преодоля разстоянието между нас. Ръцете му се превърнаха в решетки и ме притиснаха в клетка между каменния парапет и него. Крилете му потрепнаха и се разпериха около него и той засенчи слънцето с мрачното си великолепие. Усетих ужасяващия и същевременно чудесен хлад, който винаги се излъчваше от него. Трябваше да ме отблъсне, но не стана така. Страшният хлад ме привлече на дълбоко душевно ниво. Изпитах желание да се притисна до него и да се оставя на сладката болка, която той ми причиняваше.

– Скучен? Малка Ая, моя изгубена любов, от векове простосмъртните ме наричат с различни имена, но никога скучен.

Калона се извиси застрашително над мен. Беше огромен! И съвършената му гладка кожа… Откъснах поглед от гърдите му и се взрях в очите му. Той ми се усмихна, абсолютно отпуснат и владеещ положението. Беше толкова красив, че дъхът ми секна. Разбира се, Старк, Хийт и Ерик бяха изключително симпатични момчета, но не представляваха нищо в сравнение с безсмъртната красота на Калона. Той беше шедьовър, статуя на бог, олицетворяващ физическото съвършенство, но беше още по-привлекателен, защото беше жив и… тук, пред мен.

– Искам да се дръпнеш, – Положих усилия гласът ми да не потрепери, но не успях.

– Наистина ли го искаш, Зоуи?

Калона произнесе името ми и това ме стресна и ми въздейства много по-силно, отколкото когато ме наричаше Ая. Вкопчих пръсти в камъка, за да намеря опорна точка и да не се поддам на магията му. Поех си дълбоко дъх и се приготвих да излъжа и да кажа: „Да, наистина искам да се махнеш от мен.“

Използвай силата на истината. Някой прошепна думите в съзнанието ми.

Каква беше истината? Да се преборя със себе си и да не се хвърля в обятията му? Или че не можех да престана да мисля, че Ая му се е отдала? Или другата истина… че искам да бъда нормално момиче, чиито най-стресиращи проблеми са домашните и гадните съученички?

Кажи истината.

Примигах. Можех да кажа истината.

– В момента искам да спя. Да бъда нормална. Да се тревожа за училище, как ще платя застраховката на колата си и колко скъп е бензинът. И сериозно ще оценя жеста ти, ако направиш нещо по въпроса. – Задържах погледа си върху него. Това зрънце истина ми даде сили.

Усмивката му беше момчешка и закачлива.

– Защо не дойдеш при мен, Зоуи?

– Това няма да ми даде никое от нещата, които споменах.

– Аз мога да ти дам много повече от тези прозаични неща.

– Да, сигурна съм, че можеш, но те няма да са нормални, а в момента най-много бих искала огромна доза нормалност.

Калона се втренчи в мен. Знаех, че ме чака да се разколебая, да се изнервя, да започна да заеквам или още по-лошо, да изпадна в паника. Аз обаче му бях казала истината и за мен това беше малка блестяща победа, която ми даваше сили. Накрая не аз, а той отмести поглед встрани и неговият глас стана пресеклив и несигурен.

– Не е необходимо да бъда такъв. За теб аз мога да бъда много повече. – Калона отново ме погледна в очите. – Мога да избера друг път, ако ти си до мен.

Опитах се да не покажа прилива на чувства, който думите му предизвикаха в душата, докосвайки онази част в мен, която бе събудила Ая. ’

Открий истината – настоя съзнанието ми и аз отново я намерих и я казах.

– Иска ми се да ти вярвам, но не мога. Ти си прелестен и вълшебен, но си и лъжец. Нямам ти никакво доверие.

– Но може да ми имаш.

– Не, не мисля,

– Опитай се. Дай ми шанс. Ела при мен и ми позволи да ти се докажа. Само кажи „да“, моя любов. – Калона се наведе с грациозно, силно и прелъстително движение и зашепна в ухото ми. Устните му докосваха кожата ми и разпръскваха тръпки из тялото ми. – Отдай ми се и обещавам да изпълня най-съкровените ти желания.

Започнах да дишам учестено и притиснах длани в каменния парапет зад гърба си. В този миг исках да кажа само една дума – да. Знаех какво ще стане, ако я произнеса. Бях преживяла това отстъпление чрез Ая.

Той се изсмя – плътно и самоуверено.

– Хайде, моя изгубена любов. Кажи една дума, „да“, и животът ти ще се промени завинаги.

Калона отмести устни от ухото ми и отново ме погледна в очите. Усмихваше се. Изглеждаше млад и съвършен, властен и добър.

И аз исках да кажа „да“ толкова много, че се страхувах да говоря.

– Обичай ме – промълви той. Обичай само мен.

Съзнанието ми обработи думите му, въпреки страстното ми желание към него, и аз най-после се сетих какво да кажа.

– Неферет.

Калона се намръщи.

– Какво за нея?

– Искаш да обичам само теб, но ти не си свободен. Имаш Неферет.

Част от самоувереността му се изпари.

– Неферет не те засяга.

Сърцето ми се сви и осъзнах, че много ми се искаше той да отрече, че е с нея, и да ми каже, че между тях вече няма нищо. Разочарованието ми вдъхна сили.

– Мисля, че Неферет ме засяга. Последния път, когато я видях, тя се опита да ме убие и това беше, докато ти отказвах, Ако се съглася, Неферет ще изгуби ума си… или онова, което е останало от него. Пак заради мен.

– Защо обсъждаме Неферет? Тя не е тук. Погледни каква красота ни обкръжава. Замисли се какво би било да управляваш това място заедно с мен… да ми помогнеш да възродя древния начин на живот в света, който е станал прекадено модерен.

Той погали ръката ми. Не обърнах внимание на усещанията, които затрептяха по кожата ми, и предупредителните сигнали, крещящи в главата ми при забележката му да възвърне древния начин на живот. Използвах най-добрия си хленчещ тийнейджърски тон:

Сериозно, Калона, не искам повече драми с Неферет. Няма да ги понеса.

Той разпери ръце от отчаяние.

– Защо продължаваш да говориш за Тси Сгили? Заповядвам ти да я забравиш! Тя не представлява нищо за нас.

Веднага щом ръцете му престанаха да ме притискат към камъка, аз се запромъквах настрани, твърдо решена да увелича разстоянието между нас. Трябваше да мисля, а не можех, докато Калона ме прегръщаше.

Той ме последва и този път ме притисна в пролуката между каменните зъби на покрива. Имаше само една подпора, висока до коленете ми. Усетих как хладният вятър докосва гърба ми и развява косите ми. Не беше нужно да поглеждам назад. Знаех, че височината е зашеметяваща и далеч долу ме чака синевата на морето.

– Не можеш да избягаш от мен. – Кехлибарените му очи се присвиха. Видях, че зад прелъстителната му фасада започва да кипи гняв. – И трябва да разбереш, че много скоро аз ще управлявам света. Ще възстановя древните обичаи и ще разделя съвременните хора, като отсея житото от плявата. Житото ще остане при мен, ще расте, ще процъфтява и ще ме храни, а плявата ще бъде изгорена.

Сърцето ми се сви от ужас. Калона говореше поетично, но за мен нямаше абсолютно никакво съмнение, че той описва края на света, който познавах, както и унищожението на безброй невинни… вампири, новаци и човеци. Догади ми се, но наклоних глава назад и го погледнах напълно озадачено.

– Жито? Плява? Съжалявам, не разбирам. Трябва да го преведеш на език, който знам.

Калона дълго мълча и ме гледа, а после сочните му устни се извиха в лека усмивка и той протегна ръка и погали лицето ми.

– Играеш опасна игра, моя малка изгубена любов.

Тялото ми се вцепени.

Ръката му бавно се плъзна от лицето ми надолу към шията, оставяйки диря от студена горещина върху кожата ми.

– Играеш си с мен. Мислиш, че можеш да се държиш като ученичка, коя го не разбира нищо повече от това коя рокля да облече и кое момче да целуне. Подценяваш ме. Познавам те, Ая. Познавам те много добре.

Ръката му продължи надолу и аз рязко си поех дъх, когато се уви около гърдата ми. Калона потърка с палец най-чувствителното място там и в същия миг ме разтърси леден порив на желание. Колкото и усилено да се опитвах, не можех да не потреперя от милувките му. Там, на покрива, в съня ми, е морето зад мен и Калона пред мен, аз бях пленница на хипнотизиращото му докосване и с ужасяваща убеденост осъзнах, че не само спомените на Ая ме привличат към него, а самата аз, моето сърце… моята душа… моята страст.

– Не. Моля те, престани. – Исках да произнеса думите високо и силно, като заповед, на която той не може да не се подчини, но гласът ми прозвуча задъхано и немощно,

– Да престана? – Той се усмихна отново. – Изглежда, ти загуби своята истина и всъщност не искаш да спра. Тялото ти копнее за моето докосване. Не можеш да го отречеш. Затова се откажи от глупавата си съпротива. Приеми мен и мястото си до мен. Ела с мен и заедно ще създадем нов свят.

Наклоних се към него, но успях да промълвя:

– Не мога.

– Ако не се присъединиш към мен, ти ще бъдеш мой враг и ще изгориш заедно с останалата плява.

Докато Калона говореше, погледът му се плъзна към гърдите ми и той сложи ръце върху тях. Кехлибарените му очи омекнаха и се разфокусираха, докато ме галеше и изпращаше ледени вълни на страст из тялото ми и отвращение в сърцето, ума и душата ми.

Разтреперих се толкова силно, че едва говорех,

– Това е сън… само сън. Не е реалност – казах аз, за да убедя себе си.

Сластолюбието му към мен го правеше още по-съблазнителен. Калона ми се усмихна интимно и продължи да милва гърдите ми.

– Да, ти сънуваш, макар че тук има истина и реалност, както и най-съкровените ти желания. Зоуи, в този сън ти си свободна да правиш каквото искаш… Ние може да направим всичко, което ти искаш.

Това е само сън – повтарях си аз. Моля те, Никс, нека силата на следващата истина ме събуди.

– Да, искам да бъда с теб – казах аз и усмивката му беше ожесточено победоносна, но преди да ме грабне в безсмъртните си обятия, добавих: Но истината е, че колкото и силно да те желая, аз съм Зоуи Редбърд, а не Ая и това означава, че в този живот съм избрана да следвам Никс. Няма да изменя на моята богиня, като ти се отдам, Калона! – Докато изричах последните думи, аз се хвърлих назад, излетях от покрива на замъка и се понесох към скалистия бряг далеч долу.

Въпреки писъците си, чух, че Калона вика името ми.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи

Седнах в леглото и изпищях, сякаш някой ме беше хвърлил в яма, пълна с паяци. Ушите ми кънтяха и тялото ми трепереше толкова силно, че имах чувството, че ще повърна, но някъде в паниката си осъзнах, че не моят глас крещи. Втренчих се в мрака, млъкнах, поех си дъх и се помъчих да се ориентирам. Къде бях, по дяволите? На дъното на морето? Мъртва върху скалите на острова?

Не… не… Намирах се в бенедиктинския манастир… в стаята, определена за мен и Афродита, която лежеше в леглото си… и пищеше като луда.

– Афродита! – извиках аз. – Престани! Аз съм. Всичко е наред.

Тя млъкна, но дишаше учестено и панически.

– Светлина! Светлина! – ужасена извика Афродита. – Нуждая се от светлина! Трябва да виждам!

– Добре… добре. Почакай. Сетих се за голямата свещ на масичката между леглата ни и заопипвах непохватно, до-като намерих запалка. Хванах китката на дясната си ръка с лявата, за да не трепери и да запаля свещта, но въпреки това ми трябваха пет опита, преди фитилът да пламне и топлата светлина да озари мъртвешки бледото лице на Афродита и червените й очи. – Господи! Очите ти!

– Знам! Знам! По дяволите! Все още не виждам – изхлипа тя.

– Не се тревожи… Успокой се… Така се случи и преди. Ще ти донеса мокра кърпа и вода за пиене, както направих и тогава и… – Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах какво означават алените й очи и спрях на половината разстояние между леглото и умивалника. – Пак си имала видение, нали?

Тя не отговори. Закри лице с ръцете си, кимна и продължи да ридае.

– Няма нищо. Всичко е наред – повтарях аз. Забързах към умивалника, взех хавлия, намокрих я със студена вода, напълних едната от двете стъклени чаши и се втурнах към Афродита. Тя седеше на ръба на леглото. Риданията й се бяха превърнали от истерични викове в жаловити стена-ния. Протегнах ръка и оправих възглавниците й. – Ето, пийни вода, а после искам да легнеш, за да сложа хавлията на очите ти.

Афродита махна ръце от лицето си и слепешката посегна към чашата. Помогнах й и я гледах как изпи всичката вода.

– След секунда ще ти дам още. Първо легни и ще сложа кърпата на очите ти.

Тя се облегна на възглавниците и замига. Беше ужасяващо страшна. Очите й бяха пълни с кръв и изглеждаха странно и призрачно на пребледнялото й лице.

– Виждам смътно само силуета ти, но цялата си червена, сякаш си обляна в кръв – изхълца тя.

– Не кървя. Нищо ми няма. Това се случи и преди. Спомняш ли си? И ти се оправи, след като затвори очи и си почина малко.

– Спомням си, но не помня да е било толкова лошо.

Афродита затвори очи. Сгънах хавлията и внимателно я

сложих върху клепачите й, а после излъгах:

– И предишния път беше също толкова лошо.

Тя вдигна ръце към кърпата, но сетне пак ги отпусна до тялото си. Отново отидох до умивалника и напълних чашата.

Страшно ли беше видението ти? – попитах аз и погледнах отражението й в огледалото. Забелязах, че устните й треперят.

– Да – отвърна Афродита и си пое дъх.

Върнах се при леглото й.

Искаш ли още вода?

Тя кимна.

– Имам чувството, че току-що съм пробягала маратон в палеща пустиня… Не че някога ще го направя. Всичкото това потене е много противно.

Зарадвах се, че тя говори нормално, усмихнах се, увих пръстите й около чашата с вода и я насочих към устата й, а после седнах на леглото си и зачаках.

– Усещам, че ме гледаш – рече Афродита.

Извинявай. Мислех, че съм търпелива, като не казвам

нищо. Искаш ли да доведа Дарий? Или може би Деймиън? Или и двамата?

– Не! – припряно отговори тя. Видях я, че преглътна два пъти и сетне продължи с по-спокоен глас. – Засега не ходи никъде. В момента не искам да оставам сама… когато не виждам.

Добре. Няма да ходя никъде. Ще ми разкажеш ли за видението?

– Не ми се иска, но ще трябва. Видях седем вампирки. Изглеждаха важни клечки… могъщи, всичките бяха очевидно Висши жрици. Бяха в прекрасна къща, определено старинна, без боклуците, с които новобогаташите украсяват домовете си със съмнителния си вкус.

Завъртях очи, но за съжаление, тя не можеше да ме види.

Отначало не знаех, че е видение – продължи Афродита. – Мислех, че е сън. Наблюдавах как вампирките седят в кресла, които приличат на тронове, и чаках да се случи нещо причудливо, като в сън, например всичките да се превърнат в Джъстин Тимбърлейк, да скочат, да започнат да ми правят стриптийз и да пеят за секс.

– Интересен сън. Джъстин е страхотно готин, въпреки че остарява.

Я стига. Ти вече имаш твърде много момчета, за да сънуваш още някое. Остави Джъстин за мен. Все едно. Те не се превърнаха в Джъстин, нито се съблякоха. Тъкмо се питах какво става, когато стана мегаочевидно, че имам видение, защото влезе Неферет.

– Неферет!

– Да. Калона беше с нея. Тя започна да говори, но вампирките не я гледаха, а зяпаха Калона.

Не го казах, но знаех какво са изпитвали.

– Неферет говореше как ще приемат промените, които тя и Еребус са въвели, ще разместят всичко, ще върнат древния начин на живот и така нататък.

– Еребус! – прекъснах я аз. – Неферет продължава да твърди, че Калона е Еребус?

– Да, а тя се нарече превъплъщение на Никс или за по-кратко само Никс, но не чух всичко, което каза, защото точно тогава започнах да горя.

– Да гориш? Сякаш си се запалила?

– Е, не бях точно аз, а някои от вампирките. Това беше едно от най-странните видения, които съм имала. Част от мен наблюдаваше как Неферет говори на седемте вампирки, а в същото време друга част от мен излезе от стаята заедно с тях. Усетих, че не всички от тях вярват на думите на Неферет, и останах с тези вампирки. Докато изгоряха.

Запалиха се и изгоряха ей така?

– Да, но беше много странно. Разбрах, че мислят отрицателни неща за Неферет и в следващия миг пламнаха. – Афродита млъкна и изпи останалата вода от чашата. – С тях изгоряха много други хора… човеци… вампири и новаци. Всичките изгоряха на една нива, която сякаш се уголеми и обхвана целия свят.

– Какво?

– Да, лоша работа. Не бях имала видение за вампири, които умират. Е, освен онези двете за теб, но ти си новак и не ги броя.

Опитах се да я погледна намръщено, но тя не ме виждаше.

– Позна ли някой друг освен горящите вампирки? Неферет и Калона бяха ли там?

Афродита не отговори веднага. След това посегна, махна мократа хавлия от очите си и примига. Забелязах, че червеното е започнало да избледнява. Тя присви очи и ме погледна.

– Така е по-добре. Вече те виждам почти ясно. Ето как завърши видението. Калона беше там, а Неферет не. Но ти беше там. С него. Интимно. Той те беше награбил за циците и на теб това ти харесваше. Догади ми се, докато гледах тази сцена, особено след като я наблюдавах от перспективата на хората, които се пържеха, докато ти мърсуваше. Беше повече от очевидно, че близостта ти с Калона е причината да настъпи краят на света.

Прокарах треперещата си ръка по лицето си, сякаш можех да избърша спомена за мен като Ая в обятията на Калона.

– Никога няма да бъда с Калона.

– Е, добре. Готвя се да ти кажа нещо, но не защото съм кучка… поне не и този път.

– Хайде, кажи го.

Ти си реинкарнация на Ая.

– Това вече го разбрах. – Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.

Афродита вдигна ръка.

– Чакай малко. Не те обвинявам в нищо, но онова древно момиче чероки, чиято душа ти споделяш, е било създадено да обича Калона, нали?

– Да, но трябва да разбереш, че аз не съм тя. Произнесох всяка дума бавно и отчетливо.

Виж, Зоуи, знам го. Но освен това знам, че Калона те привлича повече, отколкото искаш да признаеш пред някого, дори пред себе си. Вече имаше един спомен, че си била Ая, който беше толкова силен, че ти припадна. Ами ако не можеш напълно да контролираш чувствата си към него. защото привличането е запечатано в душата ти?

– Смяташ ли, че вече не съм мислила за това? По дяволите. Афродита, ще стоя далеч от Калона! – отчаяно изкрещях аз – Абсолютно далеч от него! Тогава няма да има шанс да бъда с Калона отново и видението ти няма да се случи.

Не е толкова лесно. Видението, където ти беше с него, не беше единственото, което имах. Всъщност като се замисля, малко приличаше на едно от онези глупави видения за смъртта ти, където видях как първо прерязват гърлото ти, а после отсичат главата ти и накрая аз се удавям заедно с теб. Как няма да се стресирам?

– Да, спомням си. Ти видя моята смърт.

– Но засега единствено аз съм преживяла твоята смърт. И пак ще повторя, не беше никак приятно.

– Би ли довършила разказа за видението си?

Афродита ме погледна многострадално, но продължи:

– Видението се раздвои, както се случи двата пъти, кога-то те видях да умираш. Ти се целуваше и правеше мръсни неща с Калона. И аз почувствах агония.

Има логика. Ти си горяла – отбелязах аз, раздразнена, че тя не ми разказва докрай проклетото си видение.

– Не, имам предвид, че почувствах друга агония. Сигурна съм, че не дойде от горящите хора. Там беше и още някой, който определено беше заплашен.

– Заплашен? Това наистина звучи лошо. – Стомахът отново ме заболя,

– Да. Сериозно неудобно. Хората горяха, аз изпитвах агония, а ти го правеше със злия ангел. И после всичко се промени. Беше друг ден… и друго място. Хората все още горяха и аз все още изпитвах агония, но вместо да вършиш мръсотии с Калона, ти се измъкна от обятията му. Но не отиде много далеч. И му каза нещо. Това промени всичко.

– Как?

– Ти го уби и огънят угасна.

– Убила съм Калона!

– Да. Така поне ми изглеждаше.

– Какво му казах, че имаше силата да спре огъня?

Афродита повдигна рамене.

– Не знам. Не чух. Преживявах видението от перспективата на горящите хора и чувствах агония. Бях малко заета да изпитвам непоносима болка, за да обръщам внимание на всяка сричка, която произнасяш.

“ Сигурна ли си, че Калона умря? Това е невъзможно, защото той е безсмъртен.

– Така ми се видя. Онова, което ти му каза, го накара да се разпадне.

– Калона изчезна?

По-скоро се взриви. Трудно ми е да го опиша, защото аз горях и той стана много светъл и не можах да видя какво точно се случи с него. Калона избледня и огънят спря. И тогава разбрах, че всичко ще бъде наред.

– Това ли беше всичко, което се случи?

– Не. Ти плака.

Какво?

– След като уби Калона, ти се разплака. С много сълзи и сополи. А после видението свърши и аз се събудих със страшно главоболие и очите адски ме боляха. А, и ти пищеше като луда. – Афродита ме погледна изпитателно. – Защо пищеше?

– Сънувах кошмар.

– Калона

– Не искам да говоря за това.

– Жалко. А трябва да говориш, Зоуи. Аз видях как светът гори, докато ти и Калона купонясвахте. Това не е хубаво.

– Няма да се случи. Не забравяй, че си ме видяла и да го убивам.

– Какво се случи в съня ти? – настоя тя.

– Калона ми предложи света. Щял да промени нещата и да върне древния начин на живот и искаше да управлява заедно с мен и други подобни щуротии. Отказах категорично. Той заяви, че ще изгори… Боже! Почакай! Ти спомена, че хората са горели в нива. Пшеничена ли беше?

Афродита повдигна рамене.

– Предполагам, За мен всички ниви са еднакви.

Нещо стегна гърдите ми и стомахът ми се сви.

– Калона каза, че ще отсее зърното от плявата и ще я изгори.

– Какво е… плява, по дяволите?

– Не знам точно, но съм убедена, че е свързано с пшеница. Опитай се да си спомниш. В нивата, където те горяха, имаше ли високи златисти стръкове, или беше зелена, като царевица, а не пшеница?

– Беше жълта. С високи стръкове. И трева. Може да е била пшеница.

– Оказва се, че заплахите на Калона в моя сън са се сбъднали в твоето видение.

– Но в твоя сън ти не му се отдаваш и не правиш любов с него или…

– Не! Хвърлих се от върха на една скала и затова пищях като луда.

Зачервените й очи се отвориха широко.

– Сериозно? Наистина ли скочи от скалата?

Скочих от върха на замък, който беше на висока скала.

– Звучи доста неприятно.

– Това беше едно от най-страшните неща, които съм правила, но не беше по-лошо, отколкото да бъда с него. – Потреперих, като си припомних докосването му и копнежа, който предизвика дълбоко в душата ми. – Трябваше да се махна от него.

Трябва да размислиш за в бъдеще.

– Какво?

– Ще се опиташ ли най-после да внимаваш? Аз видях Калона да завладява света. Той използваше огън, за да убие всички – и вампири, и хора. Но ти го спря. Откровено казано, според мен видението ми показва, че единствено ти можеш да го спреш. Ето защо не можеш да избягаш от него. Зоуи, трябва да се сетиш какво каза, което го уби, и после да отидеш при него.

– Не! Няма да отида при него.

Афродита ме погледна със съжаление.

Трябва да се пребориш с реинкарнацията и да унищожиш Калона веднъж завинаги.

По дяволите – помислих си аз и в същия миг някой удари с юмрук по вратата.