Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 20 страниц)

П. С. Каст § Кристин Каст
Изкушена
(книга шеста от поредицата "Училище за вампири")

С Кристин искаме да благодарим на прекрасния ни екип от Сейнт Мартин. Вече ги приемаме за част от нашето семейство и високо ценим техните щедрост, креатив-ност и вяра в нас. Благодарим ви, благодарим ви, благодарим ви:

Дженифър Уайз, Ан Бенсън, Матю Шиър,

Ан-Мари Толберг, Бритни Клайнфелтер, Кати Хершбергер и Сали Ричардсън.

Огромни благодарности и целувки на дизайнерите ни Майкъл Сторингс и Елзи Лайънс.

Благодарим ти, Джени Съливан, за чудесните способности в четенето на ръкописи и стряскащо правилните забележки. Както винаги благодарим на невероятния ни агент и приятел Меридит Бернстийн, която промени животите ни с идеята за „Училище за вампири“. И, разбира се, благодарим на всички наши фенове! Особено на онези от вас, които ни писаха, за да споделят колко силно е докоснала сърцата поредицата „Училище за вампири“.

ПЪРВА ГЛАВА
Зоуи

Нощното небе над Тулса беше осветено от вълшебен полумесец. Ледът, покрил града и бенедиктинския манастир, където преди малко се борихме с низвергнат безсмъртен ангел и зла Висша жрица, трептеше от блясъка му и всичко около мен изглеждаше докоснато от нашата богиня. Загледах се в окъпания в лунна светлина кръг пред пещерата на Дева Мария, енергийното място, където доскоро бяха олицетворени Духът, Кръвта, Земята, Човекът и Нощта и после се бяха присъединили да ликуват над омразата и мрака. Изваяният образ на Богородица, обграден от каменни рози и сгушен в скална ниша високо в пещерата, изглеждаше като маяк за сребристата светлина. Втренчих се в статуята. Изражението на Дева Мария беше спокойно. Покритото й с лед лице блестеше, сякаш тихо плачеше от радост.

Вдигнах поглед към небето. Благодаря ти. Изпратих безмълвна молитва и към красивия полумесец, който символизираше моята богиня Никс. Живи сме. Калона и Неферет ги няма.

– Благодаря ти – прошепнах аз на луната.

Вслушай се…

Думите прелетяха през мен, леки и приятни като листа, разпръснати от летен ветрец, и докоснаха съзнанието ми

толкова леко, че умът ми едва ги регистрира. Въпреки това прошепнатата заповед на Никс се запечата в душата ми.

Смътно съзнавах, че около мен има много хора (монахини, новаци и неколцина вампири). Чувах смесицата от викове, говор, ридания и дори смях, която изпълваше нощта, но всичко сякаш идваше отдалеч. В онзи миг единствените реални неща за мен бяха луната и белегът, който разрязваше едното ми рамо, минаваше през гърдите и стигаше до другото ми рамо. Белегът затрептя в отговор на безмълвната ми молитва, но не от болка, а от познатото и топло тръпнещо усещане, което ме увери, че Никс отново ме е Белязала като нейна. Знаех, че ако надникна под яката на ризата си, ще видя нова татуировка, украсяваща дългия възпален белег с екзотичен, сапфирен филигран… знак, който доказва, че следвам пътя на богинята.

– Ерик и Хийт, намерете Стиви Рей, Джони Бий и Далас… След това проверете периметъра на манастира, за да се уверите, че всички гарвани-демони са избягали с Калона и Неферет! – заповяда Дарий и ме изтръгна от задушевното замъглено молитвено състояние. Стреснах се, сякаш някакъв айпод беше настроен максимално високо. Звук и объркване нахлуха във възприятията ми.

– Но Хийт е човек и някой гарван-демон може да го убие за секунда. – Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да я затворя, и това несъмнено доказа, че безумието не е единствената ми тъпа способност.

Както можеше да се очаква, Хийт изпръхтя като настъпена от котка крастава жаба.

– Не съм проклет женчо, Зоуи!

Ерик, вече много висок, напълно развит и нахакан вампир, изсумтя иронично.

Не, ти си проклет човек и това те прави женчо!

– Победихме големите лоши типове и след пет минути Ерик и Хийт вече започват да се разправят. Колко абсолютно предсказуемо! – ехидно се изсмя Афродита, а после се приближи до Дарий. Изражението й коренно се промени,когато насочи вниманието си към воина от Синовете на Еребус. – Здравей, готин. Как си?

– Не се тревожи за мен – отвърна Дарий и я погледна в очите. Привличането между тях беше очевидно, но вместо да отиде при нея, да я сграбчи, както обикновено би направил, и да я целуне страстно, той се съсредоточи върху Старк.

Афродита отмести очи от Дарий и погледна Старк.

– Пфу. Раната на гърдите ти е доста неприятна.

Джеймс Старк стоеше между Дарий и Ерик. „Стоеше“ не е най-подходящата дума. Той се олюляваше и изглеждаше изключително нестабилен.

– Дарий – рече Ерик, без да обръща внимание на Афродита, – може би трябва да заведеш Старк вътре. Аз ще координирам разузнаването със Стиви Рей и ще се погрижа всичко тук да мине гладко. – В думите му нямаше нищо лошо, но тонът му говореше, че той е важната клечка, която командва парада. – Ще позволя дори на Хийт да помогне добави Ерик и този път наистина прозвуча като надут задник.

– Ще ми позволиш да помогна? – възмути се Хийт. – Маша ти ще ми позволи да помогна.

– Хей, Зоуи, кой от двамата ти е гадже? – попита ме Старк. Въпреки че той беше в ужасно състояние, аз го погледнах. Гласът му беше дрезгав и прозвуча страшно немощно, но в очите му блестеше шеговитост,

– Аз! – в един глас се провикнаха Хийт и Ерик.

– За Бога, Зоуи! И двамата са пълни идиоти! – отсече Афродита.

Старк започна да се кикоти, закашля се и изохка от болка. Очите му се изцъклиха и той политна като отсечено дърво. Движейки се с присъщата за Син на Еребус бързина, Дарий го хвана, преди Старк да падне на земята.

– Трябва да го внесем вътре заяви той.

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Отпуснат в ръцете на Дарий, Старк имаше такъв вид на мъртвец.

– Н-не знам къде е лечебницата – казах заеквайки.

– Няма проблем. Ще помоля някой пингвин да ни я покаже. Хей, ти, монахинята! – провикна се Афродита на една от облечените в черно и бяло сестри, които бяха изтърчали от манастира, след като нощта се беше превърнала в хаотична битка на живот и смърт.

Дарий забърза след монахинята и Афродита го последва. Воинът ме погледна през рамо.

– Няма ли да дойдеш с нас, Зоуи?

– Веднага щом мога – отвърнах аз. Преди да се справя с Ерик и Хийт, познат носов говор зад гърба ми спаси положението.

– Отиди с Дарий и Афродита, Зи. Аз ще погрижа за Тъп и По-тъп и ще се уверя, че наоколо не са останали страшни чудовища.

– Стиви Рей, ти си най-добрата от всички най-добри приятелки. – Обърнах се и я прегърнах. Зарадвах се, че тя е окуражително солидна и нормална на допир. Всъщност Стиви Рей беше толкова нормална, че когато отстъпи назад и ми се усмихна, аз изпитах странна болка, сякаш за пръв път видях пурпурните татуировки, които започнаха от запълнения полумесец в средата на челото й. В мен се прокрадна трепетно безпокойство. Тя изтълкува погрешно колебанието ми.

– Не се тревожи за двамата кретени. Вече свиквам да ги разделям. – Когато видя, че стоя неподвижно и съм се втренчила в нея, лъчезарната й усмивка помръкна, – Хей, нали знаеш, че баба ти е добре? Крамиша я вмъкна вътре веднага щом Калона беше изгонен, и сестра Мери Анджела ми каза, че ще отиде да види как е тя.

– Да, спомням си, че Крамиша й помогна да седне на инвалидната количка. Аз само… – Гласът ми заглъхна. Как можех да изразя с думи обсебващото ме чувство, че нещо не е наред с най-добрата ми приятелка и групата хлапета, с които се беше съюзила? Как да кажа това на най-добрата си приятелка?

– Уморена си и се тревожиш за куп неща промълви Стиви Рей.

Разбиране ли съзрях в очите й? Или нещо друго, по-мрачно?

– Аз ще се погрижа за нещата тук, Зи. Ти трябва да си сигурна, че Старк е добре. Тя ме прегърна отново и леко ме побутна към манастира.

– Добре. Благодаря – неубедително рекох аз и тръгнах към манастира, без да обръщам внимание на двамата кретени, които стояха там и ме гледаха.

– Хей извика Стиви Рей. – Напомни на Дарий или някой друг да следи за времето. До изгрев слънце остава само около час и знаеш, че аз и всички червени новаци трябва да бъдем вътре дотогава.

– Няма проблем. Няма да забравя.

Проблемът беше, че ми ставаше все по-трудно да забравям, че Стиви Рей вече не е такава, каквато беше.

ВТОРА ГЛАВА
Стиви Рей

– Хей, вие двамата, слушайте внимателно. Няма да повтарям. Дръжте се прилично. – Застанала между двете момчета, Стиви Рей сложи ръце на кръста си и гневно се вторачи в Ерик и Хийт. Без да откъсва очи от тях, тя изкрещя: – Далас!

Хлапето мигновено дотича до нея.

– Какво има, Стиви Рей?

– Намери Джони Бий. Кажи му да вземе Хийт и да претърсят предната част на манастира, покрай Луис Стрийт, за да проверят дали гарваните-демони наистина са си отишли. Ти и Ерик огледайте южната страна на сградата. Аз ще проверя редицата дървета на Двайсет и първа улица.

– Съвсем сама? – попита Ерик.

– Да, съвсем сама – озъби му се Стиви Рей. – Забрави ли, че мога да тропна с крак и земята под тебе да се разтрепе-ри? Мога също да те повдигна във въздуха и да те хвърля да паднеш по ревнивия си задник. Мисля, че ще се справя и сама с проверката на дърветата.

Далас се засмя.

– Аз пък мисля, че червен вампир с връзка с природната стихия Земя прецаква син вампир актьор.

Думите му накараха Хийт да изсумти и да прихне да се смее и както можеше да се очаква, Ерик бе готов отново да се перчи.

Не! – извика Стиви Рей, преди глупавите момчета да започнат да си разменят обиди. – Ако не можете да кажете нещо мило, млъкнете.

Търсила си ме, Стиви Рей. Джони Бий дойде и застана до нея. – Видях, че Дарий носи стрелеца с лък към манастира. Той ми каза, че искаш да ме видиш.

– Да – с облекчение отвърна тя. – Искам ти и Хийт да огледате предната част на манастира откъм Луис Стрийт и да се уверите, че гарваните-демони са си отишли.

– Тръгвам! заяви Джони Бий и шеговито перна Хийт по рамото. – Хайде, футболистче, да видим какво можеш.

– Внимавайте с проклетите дървета и сенките – добави Стиви Рей и поклати глава, когато Хийт бързо приклекна, наведе се и нанесе няколко бързи удара по рамото на Джони Бий.

– Няма проблем – рече Далас и тръгна с умълчалия се Ерик.

– И побързайте – предупреди Стиви Рей двете групи момчета. – Слънцето скоро ще изгрее. Ще се срещнем пред пещерата на Дева Мария след половин час и нещо. Крещете силно, ако откриете нещо, и всички ще дотичаме при вас.

Тя наблюдава четирите момчета, за да се увери, че наистина отиват там, където ги е изпратила, а после се обърна, въздъхна и тръгна да изпълни своята задача. По дяволите, каква досада! Стиви Рей обичаше Зоуи повече от белия хляб, но разправиите с двете гаджета на най-добрата й приятелка я караха да се чувства като крастава жаба в торнадо. По-рано тя мислеше, че Ерик е най-готиният тип на света, но след като прекара няколко дни с него, реши, че той е страхотен досадник със свръх огромно себелюбие. Хийт беше мил, но беше обикновен човек и Зоуи с право се тревожеше за него. Човеците определено умираха по-лесно от вампирите и дори от новаците. Стиви Рей хвърли поглед през рамо и се опита да съзре Джони Бий и Хийт, но леденият мрак и дърветата ги бяха скрили и не видя никого.

Не че имаше нещо против да бъде сама известно време. Джони Бий щеше да държи под око Хийт. Истината беше, че Стиви Рей се радваше, че временно се е отървала от него и ревнивия Ерик. Двамата я караха да оцени Далас. Той беше простодушен и непринуден. Далас й беше нещо като гадже. Между тях имаше нещо, но това не пречеше на другите неща. Далас знаеше, че Стиви Рей има много работа, затова не й досаждаше. И беше с нея, когато тя беше свободна. Приятен, симпатичен и жизнерадостен! Такъв беше Далас.

Зоуи може да научи това-онова за справянето с момчетата от мен – помисли си тя, докато вървеше през горичката от стари дървета покрай пещерата на Дева Мария, която отделяше територията на манастира от оживената Двайсет и първа улица.

Едно беше сигурно… Нощта определено беше скапана. Стиви Рей измина едва десетина крачки и късите й руси къдрици вече се намокриха. По дяволите, дори по носа й се стичаше вода. Тя прокара ръка по лицето си и избърса студената, влажна смесица от дъжд и лед. Всичко беше странно тъмно и тихо. Беше неестествено, че на Двайсет и първа улица не работи нито една лампа. Не минаваха и коли, нито полицейски патрулки. Стиви Рей се плъзгаше надолу по склона. Краката й докосваха пътя и единствено свръхразвитото й вампирско нощно зрение й помагаше да се ориентира. Изглежда, Калона, след като бе избягал, беше взел със себе си и звука, и светлината.

Изведнъж Стиви Рей изпита страх, приглади назад мокрите си коси и се стегна.

– Държиш се като страхливка и глупачка! – упрекна се тя на глас и после се уплаши още повече, когато думите й прозвучаха неестествено усилени от леда и мрака.

Защо беше толкова нервна, по дяволите?

– Може би защото криеш разни неща от най-добрата си приятелка измърмори тя и после стисна устни. Гласът й беше твърде силен в тъмната ледена нощ.

Но тя щеше да разкаже всичко на Зоуи. Наистина! Просто не й беше останало време. Пък и Зоуи си имаше достатъчно тревоги и не й трябваше още стрес. И… беше й трудно да говори за тези неща дори пред нея.

Стиви Рей подритна отчупен, покрит с лед клон. Знаеше, че няма значение дали е трудно. Щеше да говори със Зоуи. Трябваше. Но по-нататък. Може би много по-късно.

По-добре беше да се съсредоточи върху настоящето, поне в момента.

Тя присви очи, засенчи ги с ръка, опитвайки се да ги предпази от парещия леден дъжд, и се взря в клоните на дърветата. Въпреки мрака и бурята, зрението й беше добро и Стиви Рей изпита облекчение, когато не видя големи тъмни тела, спотайващи се над нея. Откри, че е по-лесно да върви в края на пътя, и продължи по Двайсет и първа улица, отдалечавайки се от манастира, като непрекъснато поглеждаше нагоре.

Стиви Рей долови мириса едва когато стигна до оградата между имота на монахините и луксозните жилищни сгради в съседство.

Кръв.

Лоша кръв.

Тя спря, придоби свиреп вид и подуши въздуха, който беше изпълнен с влажното, мухлясало ухание на леда, покрил земята, и характерния остър мирис на асфалта под краката й. Стиви Рей не обърна внимание на тези миризми и се съсредоточи върху кръвта. Не беше човешка, нито дори на новак, затова не миришеше на слънчева светлина и пролет… мед и шоколад… любов и живот, и всичко, за което бе мечтала. Не, тази кръв ухаеше на тъмни сили./Беше. твърде гъста/. В нея имаше нещо, което не беше човешко. Все пак обаче привлече, макар че дълбоко в душата си Стиви Рей знаеше, че греши.

Мирисът беше на нещо странно и неземно и я доведе до първите тъмночервени капки. В бурята и мрачните мигове преди зазоряване усъвършенстваното й зрение видя, че това са само мокри петна върху леда, покрил пътя и тревата до него. Но Стиви Рей знаеше, че там някъде има кръв. Много кръв.

Нямаше животно или човек да лежи на земята и да кър-ви, но имаше диря от тъмна течност, която се сгъстяваше върху дебелия лед, отдалечаваше се от улицата и продължаваше към най-гъстата част на горичката зад манастира.

Инстинктите й на хищник се задействаха светкавично. Стиви Рей затаи дъх и безшумно се запромъква по кървавите следи.

Нещото беше под едно от най-големите дървета и се беше свило под грамаден, наскоро прекършен клон, сякаш се беше довлякло там да се скрие и умре.

Стиви Рей потрепери, когато видя гарвана-демон.

Съществото беше огромно, по-голямо отколкото изглеждаха от разстояние. Лежеше на една страна и главата му беше притисната до земята, затова Стиви Рей не виждаше лицето му много добре. Гигантското му крило беше изкривено под странен ъгъл, очевидно счупено, а човешката ръка под него беше окървавена. Краката му също бяха човешки и свити така, сякаш бе умряло в ембрионално положение. Стиви Рей си спомни, че чу как Дарий стреля, докато той, Зоуи и групата бягаха като прилепи от ада по Двайсет и първа улица към манастира. Явно Дарий бе свалил гарвана-демон от небето.

– По дяволите! – прошепна тя. – Трябва да е било страховито падане.

Сложи ръце около устата си и се приготви да извика Далас и другите момчета да й помогнат да преместят трупа някъде, когато гарванът-демон трепна и отвори очи.

Тя се вцепени. Двамата се втренчиха един в друг. Червените очи на съществото се разшириха. Изглеждаха изненадани и невероятно човешки на птичето лице. Огледаха я и обходиха мрака зад нея, за да проверят дали е сама. Стиви Рей машинално приклекна, вдигна ръце в отбранителна позиция и се съсредоточи да призове земята да й даде сили.

Тогава гарванът-демон заговори:

– Убий ме! Сложи край на мъките ми – изпъшка от болка той.

Звукът на гласа му беше толкова човешки и абсолютно неочакван, че Стиви Рей спусна ръце и залитайки, отстъпи назад.

– Ти можеш да говориш! възкликна тя.

А после гарванът-демон направи нещо, което крайно я стъписа и необратимо промени хода на живота й.

Той се засмя.

Сухият подигравателен звук завърши със стенание от болка, но беше смях и придаде човечност на думите му.

– Да… – задъхано отвърна той, – Говоря. Кървя. Умирам. Убий ме и да приключим. – Гарванът-демон опита да се надигне, сякаш изгаряше от нетърпение да умре, и движението го накара да извика в агония. Човешките му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание на замръзналата земя.

Стиви Рей пристъпи към действие, преди да си спомни дори дали е взела решение. Стигна до него и се поколеба само за секунда. Гарванът-демон се беше свлякъл по лице, затова за нея не беше трудно да отмести встрани крилете му и да го хване под мишниците. Той беше огромен, голям, кол кото едър мъж и тя се подготви, че ще бъде и тежък, но не беше така. Всъщност беше толкова лек, че беше супер лесно да го влачи. Това и направи, докато съзнанието й крещеше: Какви ги вършиш, по дяволите?

Наистина, какви ги вършеше?

Стиви Рей не знаеше. Знаеше само какво няма да направи. Тя нямаше да убие гарвана-демон.

ТРЕТА ГЛАВА
Зоуи

– Ще се оправи ли? прошепнах аз, за да не събудя Старк, но очевидно не успях, защото затворените му клепачи трепнаха и устните му леко се изкривиха в болезнено подобие на самонадеяната му усмивка.

– Още не съм умрял – рече той.

– Не говоря на теб казах аз с много по-остър тон, откол-кото възнамерявах.

– Не бъди избухлива. Владей се, а-вет-cu а-ге-хут-са – нежно ме упрекна баба Редбърд, докато сестра Мери Анджела, игуменката на бенедиктинските монахини, й помагаше да влезе в лечебницата.

Бабо! Ето те и теб! – възкликнах аз, забързах към нея и помогнах на сестра Мери Анджела да я настани на стола.

– Тя се тревожи за мен. Старк отново беше затворил очи, но устните му все още загатваха за усмивка.

– Знам, ци-та-га-а-с-ха-я, но Зоуи се обучава за Висша жрица и трябва да се научи да контролира чувствата си.

Ци~та-га-а-с-ха-я Това би ме накарало да се изсмея на глас, ако баба не изглеждаше толкова бледа и крехка и ако аз не бях толкова притеснена.

– Извинявай, бабо. Знам, че трябва да владея чувствата си, но това е трудно, когато хората, които обичам най-много, все умират! – бързо довърших аз и се наложи да си поема дълбоко дъх, за да се успокоя. – А ти не трябва ли да си в леглото?

– След малко, а-вет-си а-ге-хут-са, след малко.

– Какво означава ци-та-га-а-с-ха-я? – Гласът на Старк беше дрезгав от болка, докато Дарий мажеше с гъст крем изгарянията му, но въпреки раната си, прозвуча весело и изпълнен с любопитство.

– Означава петел – отговори баба.

Очите му блеснаха от смях.

– Всички казват, че си мъдра жена.

– Това обаче не е толкова интересно, колкото онова, което всички говорят за теб, ци-та-га-а-с-ха-я – отвърна баба.

Старк се засмя и после изохка от болка.

– Не мърдай! – заповяда Дарий.

– Сестро, нали каза, че има лекар тук. – Опитах се паниката, която изпитвах, да не прозвучи в гласа ми.

Човешки лекар не може да му помогне – заяви Дарий, преди сестра Мери Анджела да успее да отговори. Той се нуждае от почивка, тишина и…

– Почивката и тишината са хубави неща прекъсна го Старк, – но както вече казах, не съм умрял. – Той погледна в очите Дарий, който вдигна рамене и кимна, сякаш донякъде беше съгласен с по-младия вампир.

Не трябваше да обръщам внимание на репликите, разменени между тях, но търпението ми се беше изчерпало преди часове.

– Е, няма ли да ми кажеш?

Монахинята, която помагаше на Дарий, ме изгледа продължително и студено.

– Може би раненото момче трябва да знае, че саможертвата му не е била напразна.

Грубите думи на монахинята ме стреснаха и накараха да изпитам вина, която заседна в гърлото ми и не ми позволи да отговоря на жената със суровия поглед. Саможертвата, която Старк беше готов да извърши, беше да даде живота си за мен. Преглътнах с усилие. Дали моят живот го заслужаваше? Аз бях само хлапе… Наскоро бях навършила седемнайсет. И непрекъснато обърквах нещата. Бях преродената душа на момиче, създадено да хване в клопка паднал ангел, и това означаваше, че дълбоко в душата си не можех да не го не обичам, макар да знаех, че не трябва… и не мога…

Не. Аз не заслужавах Старк да пожертва живота си за мен.

Знам. – Гласът на Старк не потрепери и изведнъж прозвуча силно и уверено. Примигах, за да прогоня сълзите, и го погледнах в очите. – Само си вършех работата. Аз съм воин. Заклел съм се с цената на живота си да служа на Зоуи Редбърд, Висша жрица и любимка на Никс. Това означава, че работя за нашата богиня. Да бъда съборен на земята и да получа леки изгаряния е нищо, ако съм помогнал на Зоуи да победи лошите.

– Добре го каза, ци-та-га-а-с-ха-я – обади се баба.

– Сестро Емили, освобождавам те от задълженията ти в лечебницата до края на нощта. Моля те, изпрати сестра Бианка тук да те замести. Мисля, че трябва да прекараш известно време в тих размисъл над Лука 6:37 – рече сестра Мери Анджела.

– Както желаеш, сестро – отвърна смутено монахинята и бързо излезе от стаята.

– Лука 6:37? Какво е това? – попитах аз.

– „Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъждани; прощавайте, и ще бъдете простени.“ – отговори баба и се усмихна на сестра Мери Анджела.

В същия миг Деймиън тихо почука на открехнатата врата.

– Може ли да влезем? Някой трябва да види Старк. – Деймиън погледна през рамо и направи знак „стой там“ на някого зад него. В отговор се чу тихо „Джаф!“, което ми подсказа, че онзи някой е куче.

– Не я пускай вътре. – Старк изкриви лице в гримаса, ко-гато рязко обърна глава, за да види Деймиън на прага. – Кажи на хлапето Джак, че сега тя е негова.

– Не – намесих се аз и спрях Деймиън, когато започна да отстъпва. – Нека Джак доведе Херцогинята.

– Зоуи, не… започна Старк, но аз вдигнах ръка и той млъкна.

– Нека влезе – рекох аз и погледнах Старк в очите. – Имаш ли ми доверие?

Той се втренчи в мен и дълго ме гледа. Ясно видях уязвимостта и болката му, но Старк най-после кимна.

– Вярвам ти.

Пусни ги, Деймиън – заповядах аз.

Деймиън се обърна и измънка нещо през рамо, а после се дръпна встрани. В стаята влезе първо Джак, гаджето на Деймиън. Страните му бяха поруменели и очите му подозрително блестяха. Той направи няколко крачки и се обърна към вратата.

– Ела. Всичко е наред. Той е тук – нежно я придума Джак.

Светложълтият лабрадор тихо влезе в стаята и аз се изненадах колко безшумно се движи за такова голямо куче. Херцогиня спря за миг до Джак, погледна го и размаха опашка.

– Всичко е наред – повтори той, усмихна й се и избърса сълзите, които бликнаха от очите и се стекоха по лицето му. – Той е по-добре сега – добави Джак и посочи леглото. Херцогиня завъртя глава и погледна Старк.

Раненото момче и кучето се втренчиха един в друг и всички затаихме дъх.

– Здравей, хубавице – колебливо каза Старк, задавен от сълзи.

Херцогиня наостри уши и наклони глава на една страна.

Старк протегна ръка и й махна да отиде при него.

– Ела тук, Херцогиньо.

Заповедта сякаш срути язовирна стена в кучето, което се втурна към него и започна да скимти и да джафка. Държеше се като малко пале, а не както подобава на внушителните й петдесет килограма.

– Не! – извика Дарий. – Не на леглото!

Херцогинята се подчини на воина и се задоволи да зарови муцуна до тялото на Старк и да пъхне големия си нос под мишницата му. Лицето на Старк засия от щастие. Той започна да я милва и да повтаря колко много му е липсвала и какво добро момиче е тя.

Осъзнах, че и аз плача едва когато Деймиън ми подаде кърпичка.

– Благодаря – смотолевих аз и избърсах лицето си.

Той ми се усмихна, а после се приближи до Джак, прегърна го и го потупа по рамото (и подаде кърпичка и на него).

– Ела да намерим стаята, която монахините са приготвили за нас. Трябва да си починеш – каза той на гаджето си.

Джак подсмръкна, изхълца и кимна, а Деймиън понечи да го изведе от стаята.

– Чакай, Джак – извика Старк.

Джак погледна към леглото, където Херцогинята все още притискаше глава до Старк, който бе увил ръка около шията на лабрадора.

“ Ти се грижеше добре за Херцогинята, когато аз не можех.

– Тя не ми създаде никакви неприятности. Не съм имал куче и не знаех колко са страхотни. – Гласът на Джак потрепери. Той се прокашля и продължи: – Радвам се, че… ти вече не си зъл и ужасен и тя отново ще бъде с теб.

– Да рече Старк, после млъкна и направи гримаса от болка, когато раздвижи устни. – Още не съм сто процента сигурен каква ще бъде програмата ми. Но ще ми направиш голяма услуга, ако ти и аз заедно се грижим за Херцогинята.

– Наистина ли? – Лицето на Джак засия.

Старк кимна уморено.

– Да. Ще вземете ли Херцогинята във вашата стая? По-късно може пак да я доведете да ме види.

– Абсолютно! – възкликна Джак, а после се прокашля и добави: – Както вече казах, тя не създава никакви проблеми.

– Хубаво – рече Старк, надигна муцуната на кучето и го погледна в очите. – Сега съм добре, хубавице. Отиди с Джак, за да се почувствам още по-добре.

Знаех, че сигурно много го заболя, но Старк се надигна, наведе се да целуне лабрадора и му позволи да близне лицето му.

– Добро момиче… Хубавицата ми… – прошепна той и отново целуна кучето. – А сега, върви с Джак! Отивай! Хайде! – Старк посочи Джак.

Кучето близна лицето му за последен път, изскимтя без желание, обърна се и изприпка до Джак. Размаха опашка и потърка муцуната си в него за поздрав, а той избърса очи с едната си ръка и го погали с другата.

– Ще се грижа добре за нея и ще я доведа да те види веднага щом слънцето залезе днес.

– Добре, Джак. Благодаря – успя да се усмихне Старк и после се отпусна на възглавниците.

– Той се нуждае от почивка и тишина – заяви Дарий и продължи да маже раните му.

– Зоуи, ще ми помогнеш ли да заведа баба ти в стаята й? – попита сестра Мери Анджела. – И тя се нуждае от почивка и тишина. Денят беше дълъг за всички ни.

Прехвърлих вниманието си от Старк към баба, като поглеждах ту единия, ту другия от хората, които обичах най-много.

– Погрижи се за баба си – рече Старк. – Усещам, че слънцето скоро ще изгрее. Ще угасна като светлина дотогава.

Ами… добре. Приближих се до леглото му и застанах там непохватно. Какво трябваше да направя? Да го целуна? Да стисна ръката му? Да вдигна палци и да се ухиля глуповато? Той не ми беше официално гадже, но между двама ни имаше връзка, която преминаваше границите на приятелството. Чувствах се объркана и неспокойна и по същество извън зоната си на удобство. Сложих ръка на рамото му и промълвих:

– Благодаря ти, че спаси живота ми.

Старк ме погледна в очите и останалото в стаята избледня.

– Винаги ще пазя сърцето ти в безопасност дори ако моето трябва да спре – тихо отговори той.

Наведох се, целунах го по челото и измънках:

– Гледай това да не се случи.

– Добре – прошепна Старк,

– Ще се видим, когато слънцето залезе – рекох аз и най-после забързах към баба. Сестра Мери Анджела и аз й помогнахме да стане и почти я пренесохме по късия коридор до друга, подобна на болнична, стая. Усетих колко дребничка и крехка е баба и стомахът ми отново се сви от притеснения за нея.

– Престани да се тревожиш, а-вет-си а-ге-хут-са — каза тя, докато сестра Мери Анджела нагласяше възглавници около нея, за да й помогне да се чувства удобно.

– Ще ти дам болкоуспокояващо – каза монахинята. – Ще проверя дали щорите и завесите в стаята на Старк са спуснати, затова имате няколко минути да побъбрите, но когато се върна, ще настоявам да глътнеш хапчето и да заспиш.

– Ти си непреклонна и взискателна, Мери Анджела – рече баба.

– Краставите магарета се надушват отдалеко, Силвия – отвърна монахинята и бързо излезе от стаята.

Баба ми се усмихна и потупа леглото до себе си.

Седнах внимателно до нея. Лицето й беше охлузено и обгорено от въздушната възглавница, която бе спасила живота й. На устната и едната страна на лицето й имаше тъмни шевове. Главата й беше превързана и дясната й ръка беше бинтована в заплашителен на вид гипс.

– Колко иронично е, че раните ми изглеждат ужасни, но всъщност са много по-безболезнени и маловажни от невидимите рани в твоята душа – отбеляза тя.

Отворих уста да я уверя, че съм добре, но следващите й думи прерязаха остатъка от възражението ми.

– Откога знаеш, че си преродената дева Ая?