Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 20 страниц)

– Те се нуждаят от любов, внимание и разбиране като всички деца – каза монахинята.

– Ще повърна. А сега, сериозно обади се Афродита. – Преди да запеете в хор „Как се решава проблем като Дева Мария“ и аз да си прегриза тънките китки, смятам да намеря Дарий и моята стая. – Тя бързо повдигна вежди няколко пъти и тръгна към вратата.

– Афродита – повика я сестра Мери Анджела и тя спря и се обърна. – Мисля, че Дарий още е при Старк. Кажи му лека нощ. Ще намериш стаята си на четвъртия етаж. Ще я споделиш със Зоуи, а не с воина.

– Пфу – измърморих аз.

Афродита тежко въздъхна.

– Защо ли не съм изненадана? – И продължи към вратата, като мънкаше нещо под носа си.

– Съжалявам, Зи – каза Стиви Рей. Пак щях да ти бъда съквартирантка, но мисля да остана тук. Чувствам се по-добре под земята, след като слънцето изгрее, пък и трябва да бъда близо до червените новаци.

– Няма нищо – побързах да отговоря аз. Сега сякаш не исках да оставам насаме с най-добрата си приятелка?

– Всички други горе ли са? – попита Деймиън. Видях, че се оглежда, и бях сигурна, че търси Джак.

Аз, от друга страна, не търсех никое от гаджетата си. Всъщност след глупавата им показност на тестостерон навън, започвах да мисля, че да нямам гадже звучи все по-добре.

И после се сетих за Калона и спомена, който исках да нямам.

– Да, всички други са горе в столовата или вече спят. Хей, Зоуи! Къде се отнесе? Монахините имат богат запас от чипс, намерих дори бира за теб… пълна с кофеин и захар – чу се гласът на Хийт, който прескочи последните три стъпала до мазето.

ШЕСТА ГЛАВА
Зоуи

– Благодаря, Хийт – Сподавих въздишката си, когато той се приближи до мен и ухилен ми предложи чипс със сирене и кутия бира.

– Зи, ако наистина си добре, бих искал да намеря Джак и да проверя как е Херцогинята, а после ще спя цяла вечност

обади се Деймиън.

– Няма проблем – побързах да кажа аз, защото не исках Деймиън да спомене нещо за спомените ми на Ая ппед Хийт.

– Къде е Ерик? попита Стиви Рей, докато Хийт ми подаваше кутията бира.

Още е навън и се прави на краля на замъка.

– Намерихте ли нещо, след като аз си тръгнах? Гласът на Стиви Рей изведнъж стана толкова рязък, че неколцина червени новаци отместиха поглед от екрана на телевизора където Мария и Фон Трап пееха „Моите любими неща“.

– Не. Смешникът само оглежда там, където Далас и аз вече проверихме.

Далас ни погледна от мястото си пред телевизора, като чу името си.

– Навън всичко е наред, Стиви Рей.

Тя му направи знак да дойде и Далас стана и забърза към

– Разкажи ми – прошепна Стиви Рей.

– Вече ти казах, преди да слезеш тук – отговори Далас, като стрелкаше очи към екрана, кремавите понита, крехкия ябълков щрудел…

Стиви Рей го перна по ръката.

– Внимавай, ако обичаш. Вече не съм навън, а тук. Разкажи ми пак.

Далас въздъхна, насочи цялото си внимание към нея и й се усмихна мило и покорно.

– Добре, добре. Но само защото ме попита толкова любезно.

Тя се намръщи, а той продължи.

Ерик, Джони Бий, Хийт и аз проверихме, както ти ни каза. Не беше забавно, защото ледът е много хлъзгав и навън е супер студено. Далас млъкна за миг. Стиви Рей го наблюдаваше мълчаливо. Все едно, както вече знаеш, ние оглеждахме, докато ти претърсваше Двайсет и първа улица. След известно време всички се срещнахме в пещерата. Тогава ти казахме, че сме открили три трупа на ъгъла на Луис Стрийт и Двайсет и първа улица. Ти заповяда да се погрижим за тях и после тръгна. Направихме го и аз, Хийт и Джони Бий влязохме вътре да се изсушим, нахраним и да гледаме телевизия. Предполагам, че Ерик все още е навън и оглежда.

– Защо? – троснато попита Стиви Рей.

Далас повдигна рамене.

– Може би защото е смешник, както Хийт каза.

– Трупове? попита сестра Мери Анджела.

Далас кимна.

– Да, намерихме три мъртви гарвана-демони. Дарий трябва да ги е свалил от небето.

Монахинята понижи тон и зашепна.

– Какво направихте с мъртвите същества?

– Изхвърлихме ги в кофите за боклук зад манастира, както Стиви Рей нареди. Навън е страхотно студено. Те няма да се разложат. Всичко е заледено и боклуджийските камиони няма да дойдат скоро. Решихме да ги оставим там, докато измислим какво да правим е тях.

– Олеле! Лицето на сестра Мери Анджела пребледня. – Изхвърлили сте ги в кофите за боклук?

– Не съм ви казвала да ги оставяте там! – извика Стиви Рей.

– Тихо! рече Крамиша и телевизионните зрители ни изгледаха укорително.

Сестра Мери Анджела ни направи знак да я последваме и петимата бързо се изнизахме от мазето, качихме се по стълбите и отидохме в коридора на манастира.

– Далас, не мога да повярвам, че сте ги изхвърлили в кофите за боклук! – нападна го Стиви Рей веднага щом се отдалечихме от другите, за да не ни чуят.

– Какво очакваше да направим с тях? Да им изкопаем гроб и да се помолим за душите им? – попита Далас и сетне погледна сестра Мери Анджела. – Извинявай, сестро, не исках да богохулствам. Родителите ми са католици.

– Убедена съм, че не искаше да обидиш никого, синко – с треперещ глас отвърна монахинята. – Труповете… не помислих за труповете.

– Не се тревожи за това, сестро. – Хийт непохватно я потупа по рамото. – Не е нужно да се занимаваш с тях. Разбирам чувствата ти. Всичко това – крилатият тип, Неферет, гарваните-демони – е трудно за…

– Те не може да останат в проклетите кофи за боклук – прекъсна го Стиви Рей. – Не е редно.

– Защо? – спокойно попитах аз. Мълчах дотогава, защото изучавах Стиви Рей и я наблюдавах внимателно, докато тя ставаше все по-неспокойна.

Стиви Рей обаче изведнъж посрещна погледа ми безпроблемно.

– Защото не е редно – повтори тя.

– Те бяха отчасти безсмъртни чудовища, които биха направили всичко възможно да ни убият за секунди, ако Калона им беше заповядал напомних й аз.

– Отчасти безсмъртни и отчасти какви? – попита Стиви Рей.

Намръщих се, но Хийт ме изпревари и отговори:

– Отчасти птици.

Не. – Стиви Рей дори не го погледна. Беше се втренчила в мен. – Не са отчасти птици. Това е безсмъртната им част. В кръвта си отчасти са безсмъртни и отчасти човеци. Човеци, Зоуи. Жал ми е за човешката им част и мисля, че заслужават повече, отколкото да бъдат изхвърлени на боклука.

В погледа и гласа й имаше нещо, което… сериозно ме обезпокои. Отговорих с първото нещо, което ми дойде наум.

На мен ми трябва нещо повече от случаен инцидент с кръв, за да изпитам съжаление към някого.

Очите й заблестяха и тялото й трепна, сякаш й бяха зашлевили шамар.

– Мисля, че това е една от разликите между теб и мен.

Изведнъж осъзнах защо Стиви Рей се вълнува за гарваните-демони. По някакъв странен начин тя се идентифицираше с тях. Стиви Рей бе умряла и после „случайно“, както се беше изразила, бе станала нежива без по-голямата част от човечността си. А след това, благодарение на друг „случаен инцидент“, Стиви Рей си бе възвърнала човечността. Погледнато по този начин, предполагам, че тя ги съжаляваше, защото знаеше какво е да си отчасти чудовище и отчасти човек.

– Хей – тихо казах аз и изпитах желание двете да сме в училището и да разговаряме непринудено като преди. – Има голяма разлика между объркал се случаен инцидент, който ражда нещо, и нещо ужасно, което се случва, след като някой се роди. От една страна, ти си такъв, какъвто си създаден, но, от друга, нещо се е опитало да те промени в друго… което не си.

– Ъ… какво? – попита Хийт.

– Зоуи се опитва да каже, че разбира защо Стиви Рей съчувства на мъртвите гарван и-демон и, въпреки че няма нищо общо с тях обясни сестра Мери Анджела. – Ие права. Те са същества на мрака и макар че аз също се смущавам от смъртта, разбирам защо е трябвало да умрат.

Стиви Рей отмести очи от мен.

– И двете грешите. Аз не мисля така, но повече не искам да говорим за това. – Тя бързо тръгна по коридора.

– Стиви Рей? – извиках аз.

Тя се обърна, но не ме погледна.

Ще намеря Ерик и ще проверя дали наистина всичко е наред навън, а после ще го изпратя вътре. По-късно ще говорим. Стиви Рей се завъртя и изчезна през врата, която предположих, че води навън, като я тръшна след себе си.

– Тя обикновено не се държи така – отбеляза Далас.

– Ще се моля за нея – прошепна сестра Мери Анджела.

Не се тревожи – успокои я Хийт. – Стиви Рей скоро ще

се върне. Слънцето ще изгрее всеки момент.

Избърсах лицето си. Трябваше да последвам Стиви Рей, да я притисна и да я накарам да ми каже какво става, но не исках да се справям с още един проблем едновременно. Не се бях преборила дори с паметта си за Ая. Чувствах, че се е загнездила в съзнанието ми като гузна тайна.

– Зоуи, добре ли си? Изглежда, имаш нужда от сън. Всички се нуждаем от сън. – Хийт се прозя.

Примигах и му се усмихнах уморено.

– Да, вярно е. Ще си легна, но първо искам набързо да проверя как е Старк.

– Много набързо – обади се сестра Мери Анджела.

Кимнах и без да поглеждам Хийт, рекох:

– Добре. Ще се видим след около осем часа.

– Лека нощ, дете. – Монахинята ме прегърна и прошепна: – И нека Дева Мария те благослови и бди над теб.

– Благодаря, сестро – отвърнах аз и я притиснах до себе си.

Пуснах я и Хийт ме изненада, като хвана ръката ми. Погледнах го учудено.

– Ще те изпратя до стаята на Старк.

Не можех да направя нищо, затова повдигнах рамене и двамата тръгнахме по коридора, хванати за ръка. Не разговаряхме, само вървяхме. Ръката му беше топла и позната и аз с лекота крачех до него. Тъкмо започвах да се отпускам, когато той се прокашля.

– Хей, искам да ти се извиня за глупостите между Ерик и мен, когато бяхме навън. Беше тъпо. Не трябваше да му позволявам да ме ядоса.

– Прав си, не трябваше, но понякога той може да бъде много досаден – отговорих аз.

Хийт се ухили.

– Да, и още как. Скоро ще го зарежеш, нали?

– Хийт, няма да говоря за Ерик с теб.

Усмивката му стана още по-широка и аз завъртях очи.

– Няма да ме заблудиш. Познавам те твърде добре. Ти не си падаш по момчета, които обичат да те командват.

– Млъкни и върви – скастрих го аз, но стиснах ръката му и той ми отвърна със същото. Хийт беше прав… наистина не харесвах момчета, които обичат да ме командват, и той ме познаваше много, много добре.

Стигнахме до завой в коридора. Пред нас имаше хубав прозорец със стъклопис в ниша и уютна скамейка, идеална за четене. На перваза стоеше красива порцеланова статуя на Дева Мария, а от двете й страни горяха няколко обредни свещи. Хийт и аз спряхме до прозореца.

– Много е красиво – промълвих аз.

– Да. Никога не съм обръщал голямо внимание на Дева Мария, но статуите й, осветени от свещи, изглеждат страхотно. Мислиш ли, че монахинята е права? Възможно ли е Дева Мария да е Никс и Никс да е Дева Мария?

– Нямам представа.

– Никс не ти ли говори?

– Разбира се, но не сме обсъждали темата за майката на Иисус.

– Следващия път я попитай.

– Може би ще го сторя.

Стояхме там, държахме се за ръце и гледахме как горещите жълти пламъци танцуват по блестящата статуя. Помислих си колко хубаво би било, ако моята богиня ме посети и по време, което не е изпълнено със стрес на живот и смърт, когато Хийт изръси:

– Чух, че Старк се е заклел да ти служи като воин.

Вгледах се изпитателно в него, опитвайки се да разбера

дали е ядосан, или ревнува, но в сините му очи видях само любопитство.

– Да.

– Говори се, че това е изключително специална връзка.

Да – повторих аз.

– Той е изкусният стрелец с лъка, нали?

– Да.

– Да го имаш на твоя страна е нещо като да те пази от Терминатора, а?

Това ме накара да се усмихна.

– Е, Старк не е едър като Арнолд Шварценегер, но мисля, че сравнението е уместно.

– И той ли те обича?

Въпросът му ме завари неподготвена и не знаех какво да кажа. Както правеше, откакто бяхме в началното училище, Хийт винаги знаеше точно какво да каже.

Кажи ми истината.

– Да, мисля, че Старк ме обича.

А ти него?

– Може би без желание отговорих аз, – но това не променя чувствата ми към теб.

– А това какво означава за теб и мен днес?

Беше странно, че думите му повториха въпроса на Афродита за отношенията между Калона и мен, определени от паметта на Ая. Почувствах се съкрушена, защото нямах отговор, и потърках дясното си слепоочие, което беше започнало да пулсира.

– Не знам.

Хийт не каза нищо. Само ме гледаше с онзи мил, тъжен, познат поглед, който говореше колко дълбоко го наранявам, по-красноречиво от десетина скандала с крясъци и викове.

Късаше ми сърцето.

– Хийт, съжалявам. Аз… – Гласът ми потрепери и започнах наново. – В момента не знам какво да правя за много неща.

– Аз пък знам. – Той седна на пейката и протегна ръце към мен. Ела тук.

Поклатих глава,

– Хийт, не мога…

– Не искам нищо от теб – прекъсна ме той. – Аз ще ти дам нещо. Ела.

Погледнах го озадачено, а Хийт въздъхна, хвана ръцете ми и нежно придърпа скованото ми, но несъпротивляващо се тяло на коленете и в обятията си. Прегърна ме и сложи брадичка на главата ми, както правеше, откакто стана осми клас. Притиснах лице до шията му и вдъхнах мириса му. Той ухаеше на детството ми… на дългите летни нощи, когато седяхме в двора, слушахме музика и разговаряхме… на купони след играта, където аз седях сгушена в прегръдките му, докато много момичета (и дори момчета) възторжено обсъждаха страхотните пасове, които е подал… на дълги целувки за лека нощ и страстта, която дойде с откриването на любовта. И изведнъж осъзнах, че докато вдъхвах познатия мирис и сигурността, се успокоявам. Въздъхнах и се сгуших в него.

– По-добре ли си? – промълви той.

– Да, Хийт. Наистина не знам…

– Недей! – Ръцете му ме стиснаха и после отново се отпуснаха. – В момента не се тревожи за мен, Ерик или новото момче. Спомни си за нас. Спомни си как се чувствахме през годините. Дойдох тук заради теб, Зи. Въпреки всичките глупости, които не разбирам, аз съм тук. Ние си принадлежим един на друг. Усещам го в кръвта си.

– Защо? Защо все още си тук и искаш да бъдеш с мен, въпреки че знаеш за Ерик и Старк?

Защото те обичам. Обичам те, откакто се помня, и ще те обичам до края на живота си.

Сълзи опариха очите ми и аз замигах усилено, за да не се разплача.

Но, Хийт, Старк няма да замине. И нямам представа какво да направя е Ерик.

– Знам.

Поех си дълбоко дъх,

– И в мен има връзка е Калона, която не мога да премахна.

– Но ти му отказа и го прогони.

– Да, но в душата ми са се запечатали спомени каква съм била в предишен живот, а тогава съм била с Калона.

Вместо да ми зададе хиляди въпроси или да ме отблъсне от себе си, Хийт уви ръце около мен.

– Всичко ще бъде наред. Ти ще намериш решение.

– Не виждам как. Не знам какво да правя дори с теб.

– Няма какво да правиш с мен. Аз съм с теб. Това е. – Той

млъкна и после, сякаш искаше да изкара думите от устата си, бързо добави: – Ако трябва да те споделя с вампирите, ще го сторя. ’

Наведох се и го погледнах в очите.

Хийт, ти си твърде ревнив, за да повярвам, че нямаш нищо против да съм с друг.

Не съм казал, че нямам нищо против. Това определено не ми харесва. Но не искам да бъда без теб, Зоуи.

– Странно.

Той хвана брадичката ми, когато опитах да се извърна от него.

– Да, странно е. Но истината е, че докато сме Обвързани, аз имам с теб нещо, което никой друг няма. Аз мога да ти дам нещо, което никой от онези големи, лоши кандидати за Дракула, не може да докосне. Мога да ти дам нещо, което дори безсмъртните не могат да докоснат.

Втренчих се в него. В очите му блестяха сълзи. Хийт изглеждаше толкова много по-възрастен от своите осемнайсет години, че се уплаших.

– Не искам да те натъжавам казах аз и не желая да обърквам живота ти.

– Тогава престани да ме отпращаш. Ние си принадлежим един на друг.

Съзнавам, че не постъпих правилно, но вместо да отговоря и да започна да споря, че между нас няма да излезе нищо, аз се сврях в прегръдките му и му позволих да ме държи. Да, това беше егоистично от моя страна, но аз се изгубих в Хийт и миналото си. Начинът, по който той ме държеше в обятията си, ме караше да се чувствам идеално. Хийт не се опита да прави любов с мен. Не ме опипваше и не се търкаше в мен. Не опита да се натиска. Дори не предложи да се пореже и да ми даде да пия от кръвта му, което автоматично щеше да отприщи страст между нас и да ни разгорещи неконтролируемо. Той ме държеше нежно и ми шепнеше колко много ме обича. Повтаряше, че всичко ще бъде наред. Усещах ударите на сърцето му и гъстата примамлива кръв там, толкова топла и близо, но в момента се нуждаех много повече от нещо познато, нашето общо минало и силата на разбирането му.

И тогава Хийт Лък, ученическата ми любов, ми стана консорт.

СЕДМА ГЛАВА
Стиви Рей

Стиви Рей се почувства пълна тъпачка, когато трясна вратата на манастира и излезе в студената нощ. Не беше ядосана на Зоуи, нито на супер милата, макар и малко заблудена монахиня. Не се ядосваше на никого освен на себе си.

– По дяволите! Неприятно ми е, че пак обърквам нещата! – изкрещя тя. Не искаше да става така, но имаше чувството, че копае в купчина фъшкии, която става все по-дълбока, кол кото и бързо да ри не.

Зоуи не беше глупава. Тя разбра, че нещо не е наред. Това беше очевидно, но как да й каже? Трябваше да й обясни толкова много неща. Той беше труден и сложен за обяснение. А Стиви Рей не беше си и помисляла, че ще стане така. Особено с гарвана-демон. По дяволите! Преди да го открие полумъртъв, и през ум не й бе минавало, че това е възможно. Ако някой й го беше казал, Стиви Рей щеше да се изсмее и да каже: „Не, това няма как да се случи!“

Оказваше се обаче, че е възможно, защото се случи. Той се случи.

Докато Стиви Рей обикаляше притихналия двор на манастира и търсеше досадния Ерик, който можеше да открие тази й най-нова и ужасна тайна и да сложи прът в колелото, Стиви Рей се запита как можа да се забърка в такава страшна каша. Защо го спаси? Защо не извика Далас и останалите да го довършат?

Гарванът-демон дори сам поиска това, преди да изгуби съзнание.

Но той заговори. Гласът му беше абсолютно човешки. И сърце не й даде да го убие.

– Ерик! – Къде беше той, по дяволите? – Ерик! Ела тук! – Стиви Рей прекрати душевната си борба и се развика в нощта. Нощ? Тя присви очи, погледна на изток и видя, че мракът там бе започнал да се превръща в цвета на зряла синя слива. – Ерик! Време е да докладваш! – изкрещя Стиви Рей за трети път, а после спря и се втренчи в тихия двор на манастира.

Погледът й се плъзна към оранжерията, която беше превърната във временна конюшня за конете, които Зи и останалите от групата бяха яздили, докато бягаха от училището за вампири. Но не толкова оранжерията привлече погледа й, колкото невинната на вид барака за градинарски инструменти до нея. Не можеше да престане да я гледа. Бараката изглеждаше абсолютно нормална… пристройка без прозорци. Вратата дори не беше заключена. Трябваше да се досети. Стиви Рей беше там до неотдавна.

– Хей, какво има? Видя ли нещо там?

– По дяволите! – Тя подскочи и се завъртя. Сърцето й заблъска в гърдите толкова силно, че не можеше да диша.

– Ерик! Уплаши ме до смърт! Не можа ли да издадеш някакъв звук, преди да се появиш така внезапно?

– Извинявай, Стиви Рей, но ти ме викаше.

Стиви Рей прибра руса къдрица зад ухото си и се опита да не обръща внимание на факта, че ръката й трепери. Не умееше да се промъква и да крие разни неща от приятелите си. Тя обаче вирна брадичка и се помъчи да успокои нервите си, а най-лесният начин да го направи беше да се заяде с досадния Ерик.

Стиви Рей присви очи и го погледна.

– Да, виках те, защото ти трябваше да бъдеш вътре с всички други. Какво правиш навън, по дяволите? Тревожиш Зоуи… сякаш й трябва повече напрежение в момента.

– Зоуи ме е търсила?

Стиви Рей положи усилия да не завърти очи. Понякога Ьрик се държеше като господин Съвършено гадже, а после изведнъж се променяше и ставаше арогантен кретен Тя трябваше да каже на Зи за него… ако Зи все още искаше да я изслуша. Двете не бяха много близки напоследък. Разделяха ги твърде много тайни… и проблеми…

– Стиви Рей! Внимавай! Казваш, че Зи ме е търсила?

Тя не се сдържа и завъртя очи.

– Трябваше да бъдеш вътре. Хийт, Далас и останалите хлапета са там. Зоуи искаше да знае къде си и защо не си там, където трябва да бъдеш.

– Ако беше толкова разтревожена, можеше тя да излезе да ме потърси.

– Не казах, че е разтревожена! – сопна се Стиви Рей вбесена от себичността му. – Пък и Зи има прекалено много грижи, за да ти бъде бавачка.

– Не ми трябва проклета бавачка.

– Така ли? Тогава защо дойдох да те търся?

– Не знам. Тъкмо се прибирах. Исках само да огледам още веднъж периметъра. Реших, че ще бъде разумно да проверя района на Хийт. Знаеш, че човеците не виждат нищо през нощта.

– Джони Бий не е човек и беше с Хийт. Стиви Рей въздъхна. – Влез вътре, вземи си нещо за ядене и сухи дрехи. Някоя от монахините ще ти каже къде ще спиш. Аз ще огледам още веднъж двора, преди слънцето да изгрее.

– Ако изгрее – Ерик присви очи и погледна небето.

Стиви Рей проследи погледа му и с чувството колко е безпомощна да реши проблема, осъзна, че отново вали само че температурата е на границата на замръзването и небето отново бълва градушка.

– Не ни трябва това скапано време – измърмори тя.

– Е, поне ще покрие кръвта на гарваните-демони.

Стиви Рей го погледна. По дяволите! Не беше помислила за кръвта! Бяха ли проследили кървавите дири до бараката? Беше ли останала ярка диря, която крещеше: Тук съм! Тя усети, че Ерик я чака да каже нещо.

– Да, прав си. Може да разритам лед и счупени клонки и да покрия кръвта от трите птици – каза тя с принудено безразличие.

– Вероятно това е добра идея, в случай че някои човеци излязат през деня. Искаш ли помощ?

– Не – побърза да отговори Стиви Рей и сетне повдигна рамене. – С моите умения на червен вампир ще ми отнеме само секунда. Нищо особено.

– Е, добре тогава. – Ерик понечи да тръгне, но се поколеба. – Хей, може би ще искаш да разгледаш по-внимателно кървавите следи покрай редицата дървета до съседните жилищни сгради.

– Хубаво. Знам мястото – отвърна Стиви Рей и си помисли: Да, много добре го знам.

– Къде каза, че е Зоуи?

– Не съм казвала такова нещо.

Той се намръщи и зачака, а когато Стиви Рей продължи да го гледа, без да добави нищо, попита:

– Е, къде е тя?

– Последния път, когато я видях, говореше с Хийт и сестра Мери Анджела в коридора пред мазето. Но предполагам, че вече е проверила как е Старк и си е легнала. Изглеждаше адски уморена.

– Старк… – Ерик измърмори нещо неразбираемо след името и отново тръгна към манастира.

Ерик! – извика Стиви Рей и се прокле наум колко глупаво постъпи, като спомена Хийт и Старк. Тя изчака, до-като Ерик погледна през рамо, и добави: – Като най-добра приятелка на Зи, нека ти дам един съвет. Днес тя преживя прекалено много и не й е до проблеми с гаджета. Ако Зи е с Хийт, това е защото се уверява, че той е добре… а не защото се гушка е него. Същото се отнася и за Старк.

– Е, и? – с безизразно лице попита той.

– И това означава, че ти трябва да хапнеш нещо, да се преоблечеш и да си закараш задника до леглото, без да търсиш Зи и да я тормозиш.

– Тя и аз сме заедно, Стиви Рей. Как може желанието на грижовното й гадже да бъде с нея да бъде изтълкувано като тормоз?

Стиви Рей сподави усмивката си. Зоуи щеше да го схруска на закуска, да го изплюе и да продължи да си върши работата. Тя повдигна рамене.

– Все едно. Само ти давам съвет, това е всичко.

– Да, добре. До скоро. – Ерик се обърна и закрачи към манастира.

– Уж е умен, а взема глупави решения – смотолеви Стиви Рей, докато гледаше как широкият му гръб изчезва в мрака. – Ако ме чуе какво говоря за него, мама ще каже, че прасето вика на скункса, че смърди.

Тя въздъхна и без желание погледна към редицата големи кофи за боклук, отчасти скрити до гаража. Стиви Рей отмести очи. Не искаше да мисли за ужасяващо осакатените трупове, изхвърлени там.

– На боклука. – Тя произнесе думите бавно, сякаш тежаха на езика й, и призна пред себе си, че Зоуи и сестра Мери Анджела може би донякъде са прави за съветите си към нея, но това не правеше казаното от тях по-малко обезпокоително.

Да, Стиви Рей беше реагирала прекалено разпалено, но момчетата, които бяха изхвърлили телата на гарваните-демони на боклука, наистина я ядосаха и не само заради него. Погледът й се плъзна към бараката до оранжерията.

Онова, което бяха направили с труповете на гарваните-демони, я разтревожи, защото Стиви Рей си мислеше, че ничий живот не трябва да бъде обезценяван. Беше опасно да смяташ, че си божество, и да решаваш кой е достоен да живее и кой да умре. Тя знаеше това по-добре от монахинята и Зоуи. Не само че животът й, всъщност смъртта й, беше объркана от Висша жрица, която се мислеше за богиня, но и някога самата Стиви Рей беше на мнение, че има правото да отнема живот в зависимост от потребностите или прищевките си. Призляваше й само като си помислеше какво изпитва, когато я обземе онзи гняв и желание за насилие. Стиви Рей бе загърбила онези мрачни времена… Беше взела решение в полза на доброто, светлината и богинята и нямаше да се отклонява от този път. Ето защо тя се разстройваше, когато някой решеше, че животът не означава нищо.

Или поне така си мислеше, докато вървеше в двора на манастира и се отдалечаваше от градинарската барака.

Съвземи се. момиче… овладей се… – повтаряше си тя, докато бързо се насочваше към редицата дървета и петната кръв, които си спомняше твърде добре. Намери дебел, счупен клон с няколко вейки и го повдигна с лекота, доволна от свръхсилата си, която съпътстваше новия й статут на напълно Променен червен вампир. Тя използва клона като метла и избърса кръвта, като спираше да хвърли счупени клонки и един цял изтръгнат храст бодлива зеленика върху издайническите тъмночервени петна.

Тръгна по предишния си път, зави наляво, отдалечи се от улицата, върна се на манастирската морава и закрачи покрай оградата. Не измина голямо разстояние, когато както преди намери голяма локва кръв.

Само че този път върху нея не лежеше тяло.

Започна да си тананика „Скъпа, ти ме спаси“ на Кени Чесни, за да се разсея, набързо избърса кървавите петна и като подритваше лед и клонки върху веществените доказателства, тръгна по пътеката от капки, която знаеше, че ще я отведе право до градинарската барака. Стиви Рей се втренчи във вратата, въздъхна, обърна се, заобиколи бараката и се отправи към оранжерията. Вратата не беше заключена и дръжката се превъртя лесно. Влезе в постройката, спря, започна да диша дълбоко и остави уханието на пръст и растения, примесено с новия мирис на трите коня, временно приютени там, да успокоят сетивата й, а топлината вътре да разтопи ледената влага, която бе проникнала в душата й. Ала не си позволи да остане там дълго. Не можеше.

Имаше работа и малко време преди разсъмване. Въпреки че слънцето щеше да бъде забулено в облаци и лед, червеният вампир не се чувстваше удобно да бъде навън, изложен на светлината и уязвим през деня.

Не след дълго Стиви Рей намери онова, което търсеше. Монахините очевидно обичаха да правят нещата по старомодния начин. Вместо система от модерни маркучи, електрически превключватели и метални джунджурии те имаха кофи и черпаци, лейки с дълги чучури с дупки за внимателно поливане на малки растения, както и много инструменти, – често употребявани и добре поддържани. Тя напълни кофа вода, взе черпак и няколко чисти хавлии от купчина, която откри на лавица, използвана за складиране на градинарски ръкавици и резервни съдове, и докато излизаше, спря до поднос с мъх, който й напомни на дебел зелен килим. Стиви Рей прехапа устни нерешително, докато инстинктът й се бореше със съвестта, и накрая издърпа дълга ивица мъх. След това, мърморейки под носа си, че не знае как е разбрала, тя излезе от оранжерията и се отправи към бараката.

Спря на прага, съсредоточи се… и изостри неестествената си хищническа способност да усеща, надушва и вижда всеки и всичко, което се спотайва наоколо. Нищо. Навън нямаше никого. Поледицата и късният час държаха всички на топло и безопасно място вътре.

– Всички с разум в главата – измънка тя.

Огледа се още веднъж, премести товара, за да освободи ръката си, и докосна резето на вратата. Добре… добре. Приключвай по-бързо. Може би той е умрял и няма да се наложи да се оправяш с огромната грешка, която направи.

Вдигна резето, отвори вратата и сбърчи нос, когато долови миризма на газ, бензин и мухлясали боклуци, примесена с мириса на лошата кръв. Стиви Рей се взря в мрака и смътно различи тъмни очертания, които не помръдваха. Заслуша се, но не чу нищо освен тракането на леда по покрива.

Въпреки неизбежния момент, когато трябваше да се изправи лице в лице с него, Стиви Рей положи усилия да влезе в бараката и да затвори плътно вратата след себе си. Мина покрай косачката за трева и лавиците и се приближи до съществото, което лежеше в дъното. Гарванът-демон, изглежда, не беше помръднал, откакто го довлече там преди два часа и го хвърли в ъгъла. Той лежеше свит в неудобно положение на лявата си страна. Куршумът, пронизал дясната страна на гърдите му, беше разкъсал и крилото и бе излязъл от тялото. Огромното черно крило беше окървавено, раздробено и безполезно до тялото му. Стиви Рей си помисли, че и глезенът му може би е счупен, защото беше ужасно подут и дори в тъмнината видя, че е наранен. Цялото му тяло беше доста лошо осакатено, но това не бе изненада. Гарванът-демон беше прострелян и свален от небето и големите стари дъбове в края на манастирския двор бяха омекотили падането и не бе загинал веднага, но Стиви Рей не знаеше колко сериозни са раните му. По всичко личеше, че има и вътрешни наранявания. Приличаше на мъртъв. Тя се вгледа в гърдите му и не можеше да бъде сто процента сигурна, но й се стори, че те не се повдигаха. Вероятно беше мъртъв. Стиви Рей продължи да го гледа. Не искаше да се приближава, но и не беше в състояние да се обърне и да си тръгне.

Полудяла ли беше? Защо не помисли, преди да го довлече там? Тя се втренчи в него. Той не беше човек. Не беше и животно. Нямаше да си играе на Господ, ако го беше оставила да умре, защото гарванът-демон не би трябвало изобщо да се ражда.

Стиви Рей потрепери, но продължи да стои там, вцепенена от ужасната си постъпка. Какво щяха да кажат приятелите й, ако разберяха, че тя крие гарван-демон? Щеше ли Зоуи да се отвърне от нея? И какви щяха да бъдат последиците от присъствието на съществото за червените новаци? Те си имаха достатъчно неприятности.

Монахинята беше права. Гарванът-демон не трябваше да предизвиква съжаление у Стиви Рей. Тя щеше да върне хавлиите и другите неща в оранжерията, да влезе в манастира, да намери Дарий и да му каже, че в бараката има гарван-демон. И после воинът щеше да си свърши работата. Той всъщност щеше да избави птицечовека от страданията му. Стиви Рей си пое дълбоко дъх от облекчение, че взе решение, но в същия миг червените му очи се отвориха и я погледнаха.