Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Репхайм

Събуждането беше трудно. Дори в мъглявото владение, каквото представляваше границата между съзнанието и безсъзнанието и преди да почувства напълно болката, разкъсваща осакатеното му тяло, Репхайм долови мириса й.

Отначало си помисли, че отново е в градинската барака и кошмарът току-що е започнал… след като тя дойде не да го убие, а да му донесе вода и да превърже раните му. И тогава осъзна, че е твърде топло, за да бъде в бараката. Той се премести леко и болката, която премина през тялото му, го разсъни и будното съзнание донесе спомена.

Репхайм беше под земята, в тунелите, където тя го изпрати, и това му беше неприятно.

Не изпитваше омраза, граничеща е параноя като баща си. Репхайм не обичаше да се чувства затворен под земята. Над него нямаше небе… нито свят от зелени растения под него. Той не можеше да се рее под земята. Не можеше…

Мислите на гарвана-демон внезапно бяха прекъснати.

Не. Репхайм не можеше да мисли за трайно увреденото си крило и какво означава това за остатъка от живота му. Все още не можеше да мисли за това. Не и докато тялото му беше немощно.

Вместо това той мислеше за нея.

Беше по-лесно, тъй като беше обвит в мириса й.

Репхайм отново се премести, като този път внимаваше повече с осакатеното си крило. Със здравата си ръка той дръпна одеялото върху себе си и се сгуши в топлото легло. Нейното легло. Дори под земята имаше странно и нелогично чувство на сигурност, което идваше до него от нещо, което тя нарече нейно. Репхайм не разбираше защо тя оказва такова особено въздействие върху него. Само знаеше, че бе изпълнил указанията й, като се препъваше от агония и изтощение, докато осъзна, че всъщност следва мириса на Червената, който го водеше през виещите се, очевидно изоставени тунели. Той се отби в кухнята и насила яде и пи. Новаците бяха оставили хладилници, пълни с храна. Хладилникът беше едно от множеството чудеса на съвременната епоха, които Репхайм бе видял през дългите години, докато беше само дух. Беше му се сторило, че измина цяла вечност, докато наблюдаваше, чакаше… и мечтаеше за деня, когато отново ще докосва, ще усеща вкус и ще заживее истински.

Той реши, че хладилниците му харесват, но не беше сигурен дали модерният свят му се нрави. За краткото време, откакто тялото му беше върнато, Репхайм установи, че по-вечето съвременни човеци не уважават силата на древните същества. Гарванът-демон не броеше вампирите в редиците на древните същества. Те не бяха нищо повече от привлекателни играчки, забавление и отвличане на вниманието. Каквото и да говореше баща му, те не бяха достойни да управляват заедно с него.

Затова ли Червената го остави да живее? Защото тя беше немощна, неспособна… и съвременна, за да предприеме необходимите стъпки и да го убие.

И после Репхайм си спомни силата, която Стиви Рей бе показала, и то не само физическата й сила, която беше внушителна. Тя управляваше и природната стихия земя, която се разтвори, за да й се подчини. Това не беше признак на безсилие.

Дори баща му беше говорил за силата и способностите на Червената. Неферет също го предупреди, че водачката на червените не трябва да бъде подценявана.

Репхайм обаче беше привлечен от мириса й към нейното легло, където си беше свил гнездо.

Той извика възмутено, измъкна се от удобните топли завивки, възглавници и дебелия дюшек и олюлявайки се, стана. Подпря се на масата и се помъчи да стои изправен и да не позволява на безмилостния мрак на мястото да го повлече надолу.

Репхайм щеше да намери обратния път до кухнята и отново да яде и пие. Щеше да запали всеки фенер, който открие. Той щеше да положи всички усилия на волята си да оздравее и после да напусне това подобно на гробница място и да се върне над земята да търси баща си… да намери мястото си на този свят.

Отметна одеялото, което служеше за врата на стаята на Стиви Рей, и закуца в тунела. Вече съм по-добре… по-силен… не ми е нужен бастун, за да вървя – помисли си Репхайм.

Мракът беше почти непрогледен. Навсякъде имаше фенери, въпреки че много от тях бяха угаснали. Репхайм ускори крачка. След като се нахранеше, щеше да напълни с газ фенерите и да ги запали. Той щеше дори да изпие пликчетата с кръв, които намери в единия хладилник, въпреки че кръвта не го привличаше особено много. Но тялото му се нуждаеше от течности, за да оздравее, така както на фенерите им трябва гориво, за да светят.

Борейки се с агонията, която му причиняваше всяко движение, Репхайм мина по завоя в тунела и най-после влезе в кухнята. Отвори първия хладилник и посегна да извади пликче с нарязана шунка, когато усети хладното острие на нож в гърба си.

– Направиш ли едно движение, което не ми харесва, пти-цечовеко, и ще прережа гръбначния ти мозък. Това ще те убие, нали?

Репхайм застана абсолютно неподвижно.

– Да, ще ме убие.

– И без това ми се вижда полумъртъв – обади се друг женски глас.

– Да, крилото му е прецакано. Струва ми се, че не може да ни направи нищо – отвърна мъжки глас.

Ножът не се отмести от гърба му,

– Другите ни подценяват и затова дойдохме тук. Ето защо ние няма да подценяваме никого. Разбра ли? – каза момичето, което държеше ножа.

– Да, съжалявам, Никол.

– Ясно.

– Е, птицечовеко, ето какво ще направим. Аз ще се дръпна назад, а ти ще се обърнеш… много бавно. И да не ти хрумват умни идеи. Ножът ми няма да бъде опрян в теб, но Къртис и Стар имат пистолети. Направиш ли едно погрешно движение, ще те застрелят.

Върхът на ножа се притисна до тялото на Репхайм и пусна капка кръв.

– Той мирише лошо! – възкликна мъжкият глас, който принадлежеше на Къртис. – Не става дори за ядене.

Никол не му обърна внимание.

– Разбра ли ме, птицечовеко?

– Да.

Ножът се отдалечи от гърба му и Репхайм чу шумолене от тътрене на крака.

– Обърни се.

Репхайм се подчини и се озова очи в очи е трима новака. Червеният полумесец на челата им ги определяше като част от групата на Червената. Той обаче веднага разбра, че макар да са червени, те са толкова различни от Стиви Рей, колкото луната от слънцето. Репхайм хвърли бегъл поглед на Къртис, огромен мъжки новак, и Стар, обикновено на вид светлокосо момиче, въпреки че те държаха пистолети, насочени към него, и съсредоточи вниманието си върху Никол. Тя очевидно беше водачката. Освен това Никол му бе пуснала кръв – нещо, което Репхайм никога нямаше да забрави.

Тя беше дребна новачка е дълги черни коси и тъмнокафяви очи. Репхайм се втренчи в очите й и преживя миг на пълен шок… Неферет беше там! В очите на новачката се спотайваше отличителният мрак и интелигентност, които той много пъти бе виждал в погледа на Тси Сгили. Прозрението го потресе толкова силно, че гарванът-демон не можа да откъсне поглед от нея и единствената му мисъл беше: Баща ми знае ли, че тя е постигнала способността да се проектира?

По дяволите! Той сякаш видя призрак – рече Къртис.

– Нали каза, че не познаваш гарвани-демони – с очебийно подозрителен тон попита Стар.

Никол примига и познатата сянка на Неферет изчезна. Репхайм се зачуди дали не си е въобразил присъствието й.

Не. Той не си въобразяваше разни неща. Неферет беше там, с новачката, макар и само за миг.

За пръв път през живота си виждам гарван-демон отговори Никол. – Да не би да искаш да кажеш, че съм лъж-киня?

Никол не повиши тон, но Репхайм, който беше свикнал да бъде в присъствието на могъщи, властни и опасни същества, усети, че новачката кипи от едва сдържана агресивност. Стар очевидно също разбра това и мигновено отстъпи назад.

– Не, не, не. Не исках да кажа нищо подобно. Само ми се стори странно, че той се уплаши, като те видя.

– Да, наистина беше странно – съгласи се Никол. – И може би трябва да го попитаме защо. Е, птицечовеко, какво правиш тук долу на наша територия?

Репхайм забеляза, че тя всъщност не му зададе въпроса, който загатна, че ще го попита.

– Репхайм – отговори той, като се помъчи да вложи сила в гласа си. – Името ми е Репхайм.

Тримата новаци отвориха широко очи, сякаш се изненадаха, че той има име.

– Той говори почти нормално – отбеляза Стар.

– Изобщо не е нормален и по-добре запомнете това озъби им се Никол. – Отговори на въпроса ми, Репхайм.

– Избягах в тунелите, след като ме рани воин от Дома на нощта – откровено отвърна той. Инстинктите, които му бяха служили добре през вековете, му подсказваха да не споменава за Стиви Рей, въпреки че това сигурно бяха лоши червени новаци, които тя покровителстваше, но се бяха отлъчили от стадото й и не я следваха.

– Тунелът оттук до манастира се срути рече Никол.

– Беше отворен, когато влязох.

Тя направи крачка към него и подуши въздуха.

– Миришеш на Стиви Рей.

Репхайм махна пренебрежително със здравата си ръка.

– Смърдя на леглото, в което спах. – Той наклони глава на една страна, сякаш беше озадачен от думите й. – Казваш, че мириша на Стиви Рей. Тя не е ли Червената, вашата Висша жрица?

– Стиви Рей е червен вампир, но не е наша Висша жрица!

– изръмжа Никол и очите й блеснаха в червено.

– Не е ваша Висша жрица? притисна ги Репхайм. – Но срещу баща ми и неговата кралица се изправи един червен вампир-жрица на име Стиви Рей заедно с група новаци. Тя имаше вашите белези. Не е ли вашата Висша жрица?

В битката ли те раниха? – попита Никол, без да отговори на въпроса му.

– Да.

– Какво се случи? Къде е Неферет?

– Замина. – Репхайм не можа да скрие горчивината в гласа си. – Тя избяга с баща ми и онези от братята ми, които останаха живи.

– Къде отидоха? – попита Къртис.

– Ако знаех, нямаше да се крия под земята като страхливец, а щях да бъда при баща си, където ми е мястото.

– Репхайм. – Никол се вгледа в него дълго и изпитателно.

– Чувала съм това име.

Гарванът-демон не каза нищо. Знаеше, че е по-добре тя сама да разбере кой е, без да се хвали с произхода си.

Очите й се отвориха широко и Репхайм разбра, че си е спомнила къде е чувала името му.

– Тя каза, че ти си любимецът на Калона… най-могъщият му син.

Да, вярно е. За коя „тя“ говориш?

Никол отново не обърна внимание на въпроса му.

– С какво беше закрита вратата на стаята, в която спа?

С карирано одеяло.

– Това е стаята на Стиви Рей – рече Стар. – Затова мирише на нея.

Никол се държеше така, сякаш Стар не беше казала нищо.

– Калона е заминал без теб, въпреки че ти си любимецът му.

Да – гневно изсъска Репхайм.

– Знаете ли, това означава, че те ще се върнат – обърна се Никол към Къртис и Стар. – Този птицечовек е любимецът на Калона. Няма начин да го остави тук завинаги. А ние сме нейните любимци. Той ще се върне за него, а тя за нас.

– За Червената ли говориш?

С мълниеносно движение Никол застана до Репхайм, вкопчи ръце в изранените му рамене, повдигна го и го притисна към стената на тунела. Очите й пламнаха в червено. Дъхът й вонеше противно.

– Разбери веднъж завинаги, птицечовеко. Стиви Рей или Червената, както ти я наричаш, не е наша Висша жрица. Тя не ни е водач и не е една от нас. Стиви Рей е близка със Зоуи и нейната група и това не ни харесва. Ние нямаме Висша жрица. Имаме кралица и тя се казва Неферет. Защо си се вманиачил по Стиви Рей?

Репхайм почувства силна болка. Счупеното му крило агонизираше с нажежена до бяло горещина. Искаше отново да бъде здрав и да унищожи червената новачка с едно разрязване на човката си.

Ала не беше здрав, а немощен, ранен и изоставен.

– Баща ми искаше да я залови. Каза, че тя е опасна. Неферет й нямаше доверие. Не съм вманиачен, а следвам волята на баща си.

– Да видим дали казваш истината – рече Никол, стисна го здраво като в менгеме, затвори очи и наведе глава.

Репхайм усети, че дланите й се загряват. Топлината премина в него, проследи кръвообращението му, запулсира с лудешките удари на сърцето му и се разпространи из цялото му тяло.

Никол потрепери, а после отвори очи и вдигна глава. Усмивката й беше лукава. Тя продължи да държи Репхайм притиснат до стената още една дълга минута и след това го пусна. Той се строполи на пода. Никол го погледна и заяви:

– Тя те е спасила.

– Какво? – извика Къртис.

– Стиви Рей го е спасила? – изуми се Стар.

Никол и Репхайм се държаха така, сякаш не ги чуха.

– Да – отвърна Репхайм и се помъчи да нормализира дишането си, за да не припадне. Той не добави нищо повече, само се опита да проумее какво се беше случило, докато се задъхваше от пулсиращата болка в крилото. Червената новачка му направи нещо, когато го докосна… нещо, което й позволи да надникне в съзнанието му, а може би дори в душата му. От друга страна, Репхайм знаеше, че той не е като другите същества, които тя бе докосвала. Мислите му бяха трудно достъпни, ако не й невъзможни да ги прочете, независимо от дарбата й.

– Защо го е направила Стиви Рей? – попита Никол.

– Нали видя мислите ми. Знаеш, че нямам представа защо го е направила.

– Вярно – бавно отговори тя, – но също така усетих, че ти не изпитваш лоши чувства към нея. Какво ще кажеш за това?

– Не съм сигурен какво имаш предвид. Лоши чувства? За мен това няма логика.

Никол се изсмя подигравателно.

– Няма логика… сякаш в теб има някаква логика? Съзнанието ти е най-странното нещо, в което съм прониквала. Е, птицечовеко, твърдиш, че все още правиш каквото ти каже баща ти, така ли? Това би означавало, че най-малкото искаш да я плениш… или може би да я убиеш.

Баща ми не иска Червената да бъде убита. Той искаше да му я доведат невредима, за да я изследва и може би да използва силите й.

– Аха. Но проблемът е, че когато надникнах в птичия ти мозък, не намерих нищо, което говореше, че я преследваш.

Защо да я преследвам сега? Тя не е тук.

Никол поклати глава.

Не. Странното е, че ако искаш да хванеш Стиви Рей, ще го сториш, независимо дали тя е тук, или не.

– В думите ти няма логика.

Тя се втренчи в него.

– Виж, трябва да знам дали си с нас, или не.

– С вас?

– Да, с нас. Ние смятаме да убием Стиви Рей. – Никол го каза съвсем прозаично, придвижи се със свръхестествената си сила до него и го сграбчи в желязната си хватка. Бицепсът му мигновено се загря, докато тя проучваше мислите му. – Е, какво избираш? С нас ли си, или не?

Той знаеше, че трябва да отговори. Никол не можеше да прочете всичките му мисли, но очевидно притежаваше способността да открива неща, които Репхайм предпочиташе да запази в тайна. Той бързо взе решение, погледна алените очи на новачката и искрено заяви:

– Аз съм син на баща си.

Тя се вгледа в него. Ръката й изгаряше плътта на рамото му и очите й блестяха в червено. И сетне пак му се усмихна лукаво.

– Добър отговор, птицечовеко, защото това видях и в главата ти. Ти определено си син на баща си. Никол го пусна. – Добре дошъл в моя отбор и не се тревожи. След като баща ти не е тук, едва ли го е грижа дали ще хванеш Стиви Рей жива или мъртва.

– Пък и мъртва е по-лесно – обади се Къртис.

– Определено – съгласи се Стар.

Никол се засмя. Смехът й прозвуча толкова много като този на Неферет, че перушината на Репхайм настръхна. Татко! Внимавай! Пази се! – изкрещя съзнанието му. – Тси Сгили е повече от това, което изглежда!

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Зоуи

– Хийт, какво правиш тук?

Той се хвана за гърдите, сякаш го бяха простреляли, и се престори, че се задушава.

– Твоята студенина ме убива, мила.

– Глупчо. Ако нещо те убива, това е пълната ти липса на трезв разум. Какво правиш тук? Мислех, че си навън и изгаряш гарваните-демони заедно с Дарий и Шоуни.

– Щях да отида с тях, защото те определено се нуждаят от свръхчовешката ми сила, за да им помогна. – Хийт бързо повдигна вежди няколко пъти и седна на пейката до мен. – Но Старк ме намери и каза, че ти се нуждаеш от мен… и ето ме тук.

– Старк греши. Трябва да се върнеш и да помогнеш на Дарий.

– Не изглеждаш добре, Зи със сериозен тон отбеляза той.

Въздъхнах.

– Напоследък ми се струпаха много неща… всъщност на всички.

– Силите ти се изчерпиха, когато помогна на ранените хлапета.

– Да, но ще се оправя. Нужен ми е сън, това е всичко.

Хийт ме наблюдава известно време, без да каже нищо, а сетне протегна ръка към мен. Реагирах машинално и преплетох пръсти с неговите.

– Зи, усилено се опитвам да не полудея от мисълта, че ти имаш специална връзка със Старк… нещо, което нямаш с мен.

– Той е воин. Може да имам такава връзка само с вампир. – Произнесох думите като извинение и наистина съжалявах, че продължавам да наранявам чувствата на момчето, което обичах още от началното училище.

– Да, чух за това. Мъча се да се примиря със Старк, но за мен става двойно по-трудно, когато ти ме отблъскваш.

Не можех да кажа нищо, защото знаех точно за какво говори Хийт. Затова Старк го беше изпратил при мен. Хийт искаше да пия кръв от него. При самата мисъл за това устата ми се напълни със слюнка и дишането ми се учести.

– Знам, че го искаш – прошепна той.

Не можех да го погледна в очите и се втренчих в преплетените ни пръсти. На оскъдната светлина в опустялата столова татуировките на дланите ми почти не се виждаха и ръцете ни изглеждаха съвсем обикновени… както преди много години. Стомахът ми се сви.

– Знаеш, че искам да го направиш.

Най-после вдигнах глава.

– Знам, но не мога, Хийт.

Очаквах, че той ще избухне и ще се ядоса, но не го направи. Прегърби се и поклати глава.

– Защо не ми позволиш да ти помогна по единствения начин, по който мога?

Поех си дълбоко дъх и му казах истината.

– Защото в момента няма да се справя със сексуалната част.

Хийт примига изненадано.

– Това ли е единствената причина?

– Сексът е сериозна причина.

– Е, да. Не че го знам от личен опит, но разбирам какво искаш да кажеш.

Усетих, че лицето ми пламна. Хийт все още беше девствен? А бях сигурна, че след като бях Белязана и напуснах човешкия си живот, отивайки в Дома на нощта, бившата ми най-добра приятелка го е свалила. Всъщност знаех, че гадната Кайла го е свалила.

– Ами Кайла? Мислех, че вие двамата сте станали гаджета, след като аз заминах.

Той се изсмя мрачно.

– Искаше й се. Не. Не съм бил с Кайла. За мен съществува само едно момиче. – Мрачното му изражение изчезна и Хийт ми се усмихна. И макар че ти си важна Висша жрица и всъщност вече не си момиче, за мен си оставаш моето момиче.

Отново не знаех какво да кажа. Винаги бях мислила, че когато правя секс за пръв път, това ще бъде с Хийт, но после страхотно обърках нещата и загубих девствеността си с Лорън Блейк. Смятам, че това беше най-голямата грешка в живота ми. Още ми се гади и се чувствам виновна.

– Хей, престани да мислиш за Блейк. Не можеш да промениш случилото се с него, затова нека го забравим.

– Сега пък мислите ми ли четеш?

– Винаги съм знаел какво се върти в главата ти, Зи. – Усмивката му помръкна. – Е, предполагам, че напоследък не го правя много успешно.

Съжалявам за всичко това, Хийт. Не ми е приятно, че те наранява.

Вече не съм дете. Знаех в какво се забърквам, когато се качих на колата си и дойдох в Тулса да те видя. Ясно ми беше, че нещата между нас няма да бъдат лесни, но поне трябва да сме откровени.

– И аз искам да бъда откровена, затова ти казвам истината, че не мога да си позволя да пия кръв от теб. Няма да понеса онова, което ще се случи между нас заради това. Не съм готова да правя секс дори ако светът не беше на път да се сгромоляса около нас. Няма да правя секс и няма да пия от теб, Хийт.

– Не съм глупав, Зи. Разбрах. Добре, няма да правим секс. Прекарали сме много години и без това. Имаме опит.

– Не става въпрос само дали го искаме. Знаеш какво ни причинява Обвързването. Беше достатъчно силно и преди, когато бях ранена толкова лошо, че едва не умрях. Ако сега пия от теб, ще бъде десет пъти по-силно.

Хийт преглътна с усилие и прокара пръсти през косата си.

– Да, знам. Но ето какво ще ти кажа… Обвързването действа двустранно, нали? Докато пиеш кръвта ми, ти усещаш чувствата ми и аз усещам твоите чувства.

– Да, и всичките чувства са свързани с удоволствие и секс.

– Добре, тогава няма да се съсредоточим върху секса, а само върху удоволствието.

Повдигнах озадачено вежди.

– Ти си мъж, Хийт. Откога не се съсредоточаваш върху секса?

Вместо шеговития отговор, който очаквах, изражението му беше абсолютно сериозно.

– Кога съм те притискал за секс, Зи?

– В къщичката на дървото.

– Тогава ти беше в четвърти клас. Това не се брои. Пък и ти ми го изби от главата. – Той не се усмихна, но кафявите му очи заискряха.

– Ами на задната седалка на колата ти миналото лято край езерото?

– И това не се брои. Ти беше с нови бикини. И не съм настоявал.

– Опипваше ме навсякъде.

– Ами голяма част от теб се виждаше! – Той замълча, а сетне понижи тон и отново заговори нормално. – Искам да кажа, че сме заедно отдавна. Определено можем да минем без секс. Искам ли да правя секс с теб? Да, по дяволите. Но искам ли да правя секс с теб, когато мислите ти са объркани от Блейк и се тревожиш? Не, по дяволите. – Хийт сложи пръст под брадичката ми и ме накара да го погледна в очите. – Обещавам ти, че всичко това между нас няма да бъде заради секс, защото онова, което имаме, означава много повече. Нека да го направя за теб, Зоуи.

Отворих уста и преди да се спра, чух, че прошепвам:

– Добре.

Хийт се усмихна така, сякаш беше спечелил супер купата.

– Отлично!

Но без секс.

– Абсолютно никакъв секс. Викат ми Хийт Без Секс. Второто ми име е Хийт Без Секс.

Сложих пръст на устните му, за да го накарам да млъкне.

– Не преигравай. Правиш така, че нещата да изглеждат глупави.

– Добре – измънка той, а после бръкна в джоба на дън-ките си и извади малко джобно ножче. Съблече якето си и отвори ножчето. Острието приличаше на детска играчка в тъмната столова.

– Почакай! – извиках аз, когато Хийт посегна към врата си.

– Какво?

– Тук ли ще го правим?

Той повдигна вежди.

– Защо не? Няма да правим секс, забрави ли?

– Не съм забравила, но някой може да влезе.

– Старк пази на вратата. Няма да пусне никого.

Това ме стъписа и млъкнах. Идеята очевидно беше на Старк, но чак да пази на вратата, докато Хийт и аз сме се усамотили?

Долових мириса на кръвта на Хийт и забравих за Старк. Очите ми намериха малката червена ивица на мекото място, където вратът му се свързваше с раменете. Той остави ножчето на масата и разтвори ръце.

– Ела, Зи. Сега сме само аз и ти. Няма за кого друг да мислиш и да се тревожиш. Ела.

Отпуснах се в обятията му и вдъхнах мириса на кръвта му. Миналото ми, Хийт, кръвта, желанието, дома ми всичко се преплете в силна, позната прегръдка. Щом езикът ми докосна алената линия, почувствах, че той потрепери, и разбрах, че сподави стенание на неподправена страст. Поколебах се, но вече беше късно. Кръвта му нахлу в устата ми. Не бях в състояние да спра, притиснах устни до кожата му и пих. В онзи миг не ме беше грижа дали не съм готова за секс, нито дали светът около мен е огромно кълбо от хаос, или че сме в столовата, а Старк пази на вратата (и вероятно усеща всичките ми чувства). Интересуваше ме само Хийт, кръвта, тялото и докосването му.

– Всичко е наред, Зи. – Гласът му беше станал плътен и дрезгав, но и странно успокояващ. – Приятно е. Помисли си колко силна ще станеш. А ти трябва да бъдеш силна. Много хора разчитат на теб. Аз разчитам на теб. Стиви Рей също. И Афродита разчита на теб, макар да си мисля, че е кучка. Дори Ерик разчита на теб… не че на някого му пука за него…

Хийт продължи да ми говори. И през това време се случи нещо странно. Гласът му престана да бъде плътен и дрезгав, а започна да звучи така, сякаш седим там и разговаряме за обикновени неща, а аз не смуча кръв от шията му. И после неусетно чувството, което ме изпълни, се промени от неподправено желание за секс в нещо друго. Можех да го обмисля и да се справя с него. Не ме разбирайте погрешно, все още ми беше приятно, но удоволствието беше примесено с нещо нормално, което означаваше, че мога да го контролирам. И когато се почувствах силна и подмладена, аз съумях да се отдръпна. Близнах кървавата ивица на врата на Хийт и ендорфините в слюнката ми автоматично се превърнаха от коагуланти в антикоагуланти. Кървенето спря и раната започна да зараства. Накрая остана само тънка розова линия, която да издаде на света какво се е случило между нас. Вдигнах глава и погледнах Хийт.

– Благодаря.

– Винаги, когато поискаш, ще бъда до теб, Зи.

– Хубаво, защото трябва да ми напомняш каква съм всъщност.

Той ме целуна нежно, но и чувствено, интимно и изпълнен с желание, което знаех, че потиска, докато ме чака да стана готова да му кажа „да“. Откъснах устни от неговите и се сгуших в обятията му. Чух го, че въздъхна, но не ме пусна и ме притисна до себе си.

Неочаквано вратата на столовата се отвори и двамата подскочихме.

– Зоуи, трябва да дойдеш в общежитието. Чакат те – каза Старк.

– Да, идвам – отвърнах аз, отдръпнах се от прегръдката на Хийт и му помогнах да облече якето си.

– Ще намеря Дарий и другите и ще им дам моята страховита човешка помощ – заяви Хийт,

Като виновни деца двамата тръгнахме към Старк, който с безизразно лице държеше вратата отворена.

– Старк – рече Хийт. – Благодаря ти, че ме изпрати при нея.

Това е част от задълженията ми.

– Е, мисля, че заслужаваш повишение-усмихна се Хийт, наведе се, целуна ме бързо, каза ми довиждане и се отправи към изхода от училището.

Не че тази част от работата ми харесва измърмори Старк.

– Както ти каза, да отиваме в общежитието рекох аз и тръгнах по коридора. Старк ме последва. Настъпи неловко мълчание.

– Това беше гадно – обади се той с напрегнат глас.

Заговорих, преди да помисля, и нелепите думи се изляха

сами от устата ми.

– Да, така беше. Буквално. – И после, колкото и да не е за вярване, се изкикотих.

В своя защита ще отбележа, че се чувствах изумително добре. Кръвта на Хийт ме накара да се почувствам много по-добре от дните, когато Калона изскочи от земята и обърка живота ми.

– Не е смешно.

– Извинявай. Опитах да се пошегувам. – Пак се изкикотих и после си затворих устата.

– Ще се престоря, че не се кикотиш и не изпита всичките онези чувства в столовата.

Въпреки че кръвта ми кипеше, аз разбрах, че за Старк е било адски трудно да преживее емоционалното удоволствие, което ми е донесло друго момче, и да осъзнае колко близки сме с Хийт. Хванах ръката му. Отначало беше студена и скована и не реагира, но докато вървяхме, се стопли. Усетих, че той се отпуска. Точно преди да ми отвори вратата на девическото общежитие, аз го погледнах и казах:

– Благодаря, че си мой воин и че се погрижи да бъда силна, макар че това те нарани.

– Няма проблем, милейди – усмихна се той, но изглеждаше стар и много тъжен.