Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 20 страниц)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Зоуи

– Бях привлечена от Калона първия път, когато го видях – бавно започнах аз. Не бих я излъгала, но това не означаваше, че щеше да ми е лесно да й кажа истината. – Но почти всички новаци и вампири бяха привлечени към него… сякаш той ги беше омагьосал.

Баба кимна.

– И Стиви Рей така ми каза. Но с теб беше ли различно? Имаше ли нещо повече от вълшебната му съблазън?

Да. Но аз не бях изпаднала толкова много под влиянието му – отвърнах и преглътнах сухата буца, заседнала в гърлото ми. – Не повярвах, че той е Еребус, дошъл на земята, и знаех, че крои нещо лошо с Неферет. Прозрях тъмната му страна. Но исках и да бъда с него… не само защото вярвах, че Калона все още може да избере доброто, но и защото го желаех, макар да знаех, че греша.

– Но ти се пребори с желанието си, а-вет-cu а-ге-хут-са. Ти избра свой път, този на любовта, добрината и твоята богиня. Така съществото беше прогонено. Ти избра любовта

– бавно повтори тя. – Нека това бъде балсамът за раната, която той разкъса в душата ти.

Чувството на паника, което се беше свило в гърдите ми, започна да се отпуска.

– Аз мога да следвам свой път – заявих аз с повече убеденост, отколкото изпитвах, след като осъзнах, че съм превъплъщението на Ая. И после се намръщих. Не можеше да се отрече, че тя и аз сме свързани. Наречете го същност или душа, или дух, каквото искате, но това ме свързваше с безсмъртното същество така, както земята го беше държала в плен векове наред. – Аз не съм Ая, но още не съм приключила с Калона. Какво да правя, бабо?

Тя хвана ръката ми и я стисна.

Както самата ти каза, следвай своя път. И в момента той те води към меко, топло легло и цял ден сън.

– Да се справям с кризите една по една?

С всичко се справяй едно по едно – отвърна баба.

– И е време да се вслушаш в собствения си съвет, Силвия – рече сестра Мери Анджела, която в същия миг влезе в стаята. В едната си ръка държеше чаша вода, а в другата хапчета.

Баба й се усмихна уморено и взе лекарството от нея. Забелязах, че ръцете й треперят, докато слагаше хапчетата на езика си и ги преглъщаше с водата.

– Бабо, сега ще те оставя да си починеш.

– Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.

– Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?

Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.

– Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.

Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.

– Знаеш ли, ти си невероятна – усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.

– Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли – отвърна тя и отвори вратата. – Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.

Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.

Стомахът ми се сви.

– Какво? – попитах аз и тръгнах към него. – Какво не е наред?

Той се ухили.

– Нищо. Невероятно е. – Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.

– Деймиън е прав рече сестра Мери Анджела, която заслиза по стълбите след нас, – но мисля, че „невероятно“ не е най-подходящата дума.

– „Ужасно“ ли е по-подходяща дума? – попитах аз.

Деймиън стисна ръката ми.

Престани да се тревожиш. Ти победи Калона и Неферет тази вечер, всичко вече е наред.

Стиснах ръката му в отговор и се помъчих да се усмихна и да не изглеждам толкова притеснена, макар дълбоко в сърцето и душата си да знаех, че случилото се тази вечер не е краят, нито дори победа, а ужасяващо начало.

– Брей – възкликнах аз и се огледах стъписано и недоверчиво.

– Да, „брей“ е точната дума – съгласи се Деймиън.

– Стиви Рей ли го е направила?

– Така ми каза Джак.

Двамата е Деймиън застанахме един до друг и надникнахме в тъмната, наскоро изкопана дупка.

– Страшно – изразих на глас мислите си.

Той ме погледна учудено.

Какво искаш да кажеш?

– Ами… – Не бях съвсем сигурна какво искам да кажа, въпреки че тунелът определено ме караше да се чувствам неловко. – Тъмно е като в рог.

Деймиън се засмя.

– Разбира се, че е тъмно. Нормално е да е тъмно. Това е дупка в земята.

– На мен ми се струва нещо по-естествено от дупка в земята – отбеляза сестра Мери Анджела, която се присъедини към нас и надзърна в тъмния тунел. – Някак ме успокоява. Може би заради миризмата.

Тримата подушихме въздуха. Миришеше на пръст.

– Ухае великолепно и здравословно – рече Деймиън.

– Като наскоро изорана нива – добави монахинята.

– Не е страшно, Зи. Определено бих се скрил вътре по време на торнадо.

С усещането, че съм прекадено чувствителна и малко глупава, аз въздъхнах продължително и надникнах в тунела, опитвайки се да го видя с нови очи и да го почувствам с по-точен инстинкт.

Би ли ми дала фенерчето си, сестро?

– Разбира се.

Сестра Мери Анджела ми даде голямото четвъртито фенерче, което беше взела от главното мазе в страничната част, наречена зимник. Ледената буря, обвила Тулса от няколко дни, беше прекъснала електричеството в манастира и по-голямата част на града. Монахините имаха газови генератори, затова в главната част на манастира светеха няколко лампи наред с множеството свещи. Монахините не хабяха електричество за зимника и единственото осветление струеше от фенерчето на сестра Мери Анджела. Насочих лъча към дупката в земята.

Тунелът не беше много широк. Ако разперех ръце, лесно щях да докосна двете му страни, а над главата ми щяха да останат трийсетина сантиметра. Отново подуших въздуха, опитвайки се да намеря усещането за спокойствие, което монахинята и Деймиън очевидно изпитваха. Сбърчих нос. Дупката вонеше на мрак и влага, корени и други неща, изместени към повърхността. Подозирах, че онези неща пълзят и се гърчат, и кожата ми настръхна и потрепери.

Съвзех се. Защо една дупка в земята би изглеждала ужасна? Аз имах връзка със земята. Можех да я призова. Не би трябвало да се страхувам от нея.

Стиснах зъби и направих една крачка в тунела. После още една. И още една.

Хей, Зи, не отивай твърде далеч! Само ти имаш фенерче и не искам сестра Мери Анджела да остане в мрака. Може да се уплаши.

Поклатих глава, усмихнах се, обърнах се, насочих фенерчето към изхода и осветих разтревоженото лице на Деймиън и спокойното изражение на сестра Мери Анджела.

– Монахиня да се страхува от мрака? – попитах аз.

Деймиън виновно пристъпи от крак на крак.

Сестра Мери Анджела сложи ръка на рамото му.

Много мило, че мислиш за мен, Деймиън, но аз не се боя от мрака.

Погледнах Деймиън така, сякаш исках да кажа: Не бъди такъв пъзльо, когато усетих, че вече не съм сама в тунела. По гърба ми полазиха ледени тръпки от страх и изведнъж изпитах неистово желание да побягна… да се измъкна оттам, колкото е възможно по-бързо, и никога да не се връщам. И едва не побягнах. А после изненадах самата себе си, като се ядосах. Преди малко се бях изправила пред низвергнат безсмъртен… същество, с което бях свързана на дълбоко душевно ниво… и не бях избягала. И сега нямаше да избягам.

– Зоуи? Какво има? – Гласът на Деймиън се чу отдалеч, когато се обърнах към тъмнината.

Неочаквано се появи примигваща светлина, досущ блестящо око на подземно чудовище. Не беше голяма, но беше ярка и временно създаде петна в полезрението ми и отчасти ме заслепи, затова щом погледнах, чудовището сякаш имаше три глави, буйна, развяваща се грива и криви гротескни рамене.

И после направих онова, което би сторило всяко разумно хлапе. Поех си дъх и нададох най-добрия си момичешки писък, който мигновено и страховито отекна от трите уста на едноокото чудовище. Чух, че Деймиън също пищи, и бих се заклела, че дори сестра Мери Анджела изписка стреснато. Понечих да направя онова, което си бях обещала да не правя – да хукна като луда, когато едната глава престана да пищи и пристъпи в лъча светлина на фенерчето.

– По дяволите, Зоуи! Каквоти става? Ние сме, Близначките и аз. Уплаши ни до смърт – каза Афродита.

– Афродита? – Сложих ръка на сърцето си, за да не му позволя да изскочи от тялото ми.

– Разбира се, че съм аз – отвърна тя и възмутено мина покрай мен. – Овладей се!

Близначките все още стояха в тунела. Ерин държеше дебела голяма свещ и я стискаше толкова силно, че кокалче-тата на пръстите й бяха побелели. Двете се бяха вцепенили и широко отворили очи.

– Здравейте измънках аз. – Не знаех, че сте тук.

Шоуни се раздвижи първа, избърса челото си с разтреперана ръка и се обърна към Ерин.

– Направо побелях от страх, сестра ми.

Ерин примига няколко пъти.

– Не мисля, че това е възможно. Тя присви очи и погледна Шоуни. – Не, кожата ти все още е във великолепния нюанс на капучино. – Ерин вдигна ръка към гъстите си златисти коси и прокара пръсти през тях. – А моята коса опада ли? Или посивя непривлекателно и преждевременно?

Намръщих се.

– Ерин, косата ти не пада, нито е посивяла, а ти, Шоуни, не можеш да побелееш от страх. Вие първи ме изплашихте.

– Следващия път, когато трябва да прогониш Неферет и Калона, изпищи така и ще е достатъчно – рече Ерин.

– Да, изпищя така, сякаш си загубила и последната си капка мозък добави Шоуни и двете минаха покрай мен.

Тръгнах след тях към зимника, където Деймиън си вееше с ръка и изглеждаше повече гей от всякога, а сестра Мери Анджела се кръстеше. Сложих фенерчето така, че да свети нагоре към маса, отрупана с неща в стъклени буркани, които приличаха на зловещи плаващи ембриони на оскъдната светлина.

– Какво правехте там? – попитах аз.

– Далас ни каза, че те са дошли оттам – отвърна Шоуни.

– Той каза, че там долу е страхотно и Стиви Рей го е направила – добави Ерин.

– Затова решихме да влезем и да видим – обясни Шоуни.

А ти защо беше там с Близначките? обърнах се аз към Афродита.

Динамичният дует се нуждаеше от защита и, естествено, помолиха мен.

А как се появихте така внезапно? – попита Деймиън, преди Близначките да продължат да бръщолевят.

– Фасулска работа. – Ерин бързо се върна в тунела, носейки свещта, и се обърна с лице към нас, когато стигна няколко крачки по-навътре от мястото, където бях застанала аз. – Тунелът завива рязко наляво ето тук. – Тя стъпи встрани и пламъкът на свещта изчезна, а след това се появи отново. – Затова се видяхме чак в последната секунда.

– Изумително е, че Стиви Рей го е направила рече Деймиън. Забелязах, че той не отиде до шахтата, а остана до фенерчето.

Сестра Мери Анджела се приближи до входа и почтително докосна прясно изкопаната дупка.

– Да, Стиви Рей го е направила, но с божията намеса.

С божията намеса? Искаш да кажеш, че вашата Дева Мария е само форма на Никс? – Ужасният провинциален акцент на Стиви Рей, който се чу от другия край на зимника, накара всички ни да подскочим.

– Да, дете. Точно това исках да кажа.

Не желая да те обиждам, но това е най-странното нещо, което съм чувала. – Стиви Рей се приближи до нас. Беше пребледняла. Долових мирис на нещо странно, но усмивката промени лицето й и тя заприлича на себе си. – Зи, ти ли пищеше така ужасно? ’

– Ами, да. – Не можах да не се ухиля. – Бях в тунела и не очаквах да попадна на Близначките и Афродита.

– Има логика. Афродита е страшилище – отбеляза Стиви Рей.

Засмях се и се възползвах от възможността да сменя темата.

– Като стана дума за страшилища, намерихте ли гарвани-демони, останали там?

Стиви Рей отмести очи от мен.

– Всичко е безопасно. Няма за какво да се тревожиш – побърза да каже тя.

– Радвам се – обади се сестра Мери Анджела. – Тези същества са отвратителни… смесица между човек и звяр. – Тя потрепери. – Изпитвам облекчение, че се отървахме от тях.

– Но вината не е тяхна – неочаквано възрази Стиви Рей.

– Моля? – Монахинята остана озадачена от защитния й тон.

– Те не са искали да се родят такива… Нещата в тях са се смесили поради изнасилване и зло. Те всъщност са жертви.

– Не ги съжалявам – рекох аз и се зачудих защо Стиви Рей говори така, сякаш защитава гарваните-демони.

Деймиън потрепери.

– Трябва ли да говорим за тях?

– Не, разбира се – отсече Стиви Рей.

– Хубаво. Причината да доведа Зоуи тук долу беше да й покажа тунела, който си направила, Стиви Рей. Изумителен е.

Благодаря, Деймиън! Наистина беше страхотно, когато осъзнах, че мога да го направя. – Стиви Рей влезе в дупката, където мигновено бе заобиколена от непрогледния мрак, който се простираше зад нея като вътрешностите на огромна, черна като абанос, змия. Тя вдигна ръце и притисна длани в стените от пръст на тунела и изведнъж ми напомни за сцена от „Самсон и Далила“, стар филм, който гледах с Деймиън преди месец и нещо. И сега сякаш Далила водеше слепия Самсон да застане между масивните колони, поддържащи храма, пълен с ужасни хора, които му се подиграваха. Той си беше възвърнал вълшебната сила, събори колоните и загина и…

Не е ли така, Зоуи?

– Какво? Замигах, обезпокоена от тъжната сцена на самоунищожение, която се разиграваше в съзнанието ми.

– Дева Мария не премести пръстта вместо мен, когато правех тунела. Успях със силата, която Никс ми даде. Господи, ти изобщо не ме слушаш – отговори Стиви Рей. Беше свалила ръце от стените на тунела и ме гледаше така сякаш питаше: Какви мисли се въртят в главата ти?

– Извинявай. Какво казваше за Никс?

Мисля, че Дева Мария и Никс нямат нищо общо. Майката на Иисус определено не ми помогна да преместя пръстта, за да направя тунела. – Тя повдигна рамене. – Не искам да те обидя, сестро, но така мисля.

– Всеки има право на мнение, Стиви Рей – отвърна монахинята, която изглеждаше спокойна както винаги. – Но трябва да знаеш, че ако не вярваш в нещо, това не означава, че то не съществува. ’

– И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна – обади се Деймиън. – Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.

– Така ли? – учудих се аз.

Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:

– Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…

Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! – помислих си аз. – Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.

Съзнанието ми знаеше, че съм само на няколко крачки от зимника и моите приятели. Чувах, че Деймиън бръщолеви за религия и богинята, но не умът ми блъскаше от ужас в гърдите. Сърцето, духът, душата ми… както и да го наречете… беззвучно ми крещеше да бягам. Махай се! Върви си!

Почувствах напрежението на земята, сякаш дупката се запълни, покри ме… задуши ме… и ме затрупа.

Дъхът ми излизаше все по-бързо. Усетих, че се задушавам, но не можех да спра. Исках да се измъкна от тунела, който се виеше под краката ми и чезнеше в мрака, но препъвайки се, успях да направя само половин крачка назад. Не можех да заставя краката си да направят какаото искам. В очите ми заискряха светли петна и ме заслепиха, а всичко останало избледня. И после започнах да падам…

ПЕТА ГЛАВА
Зоуи

Мракът остана непрогледен. Заслепи не само зрението ми, но и блокира всичките ми сетива. Струваше ми се, че се задъхвам и размахвам ръце, опитвайки се да намеря нещо… каквото и да е, което да докосна, чуя или помириша… за да се вкопча в реалността. Ио нямах никакви усещания, освен че съм обгърната от мрак и лудешките удари на сърцето ми.

Мъртва ли бях?

Не, не мислех. Спомнях си, че се намирам в тунела под бенедиктинския манастир, само на няколко крачки от приятелите ми. Уплаших се от мрака, но това не би ме накарало да падна мъртва.

Страхувах се. Спомнях си, че много се страхувах.

Какво се беше случило с мен? „Никс! – изкрещя съзнанието ми. – Помогни ми, богиньо! Моля те, покажи ми светлина!“

„Слушай с душата си…“

Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.

Как трябваше да слушам с душата си?

Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.

каквато никога не бях преживявала. Нямаше схема, която да ме води, и знаех само, че…

Изведнъж ме осени прозрение и ми се зави свят от разбиране.

Имаше повтаряща се схема. Част от мен беше преживяла този мрак.

Не виждах. Не чувствах. Не можех да направя нищо освен да се обърна към себе си и да потърся онази част от мен. която разбира какво става и може да ме изведе оттам. В главата ми отново нахлуха спомени за времето преди нощта в тунела под манастира. Годините изчезваха наред със съпротивата ми, докато най-после пак започнах да чувствали

Сетивата ми се възвърнаха постепенно. Чух нещо повече освен мислите си. Около мен пулсираха удари на барабани и с тях бяха преплетени далечни женски гласове. Обонянието ми се възвърна и долових мирис на влага, който ми напомни за тунела под манастира. Най-после усетих пръстта върху голия си гръб. Разполагах само смиг да пресея потока на възвърналите ми се сетива и след това осъзнах всичко. Не бях сама! Гърбът ми беше притиснат до пръстта, но някой здраво ме държеше.

И сетне заговори.

– О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!

Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше

да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.

– Тихо! Не се отчайвай! Аз съм с теб, любов моя.

– Ти ме примами в клопка! – изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.

– Аз те спасих – отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.

– Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.

Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.

– Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.

Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '

– Да – промълви той. – Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.

– Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…

В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.

Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.

– Не! – Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!

Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…

* * *

Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.

– Помня – с дрезгав глас промълвих аз.

– Помниш ли коя си, или отново да те зашлевя? – попита Афродита.

Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.

– Не, недей! – извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.

– Чудесно. После ще ми благодариш.

Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.

– Зоуи, с нас ли си?

– Да – съкрушено отвърнах аз.

– Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.

– Нали не си болна? – с треперещ глас добави Ерин.

– Няма да си изкашляш белите дробове, нали? – обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.

Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.

– Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?

– Да. Не умирам. – Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.

– Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.

Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.

– Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.

Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?

– Кажи ни, дете. Изречената истина винаги е по-малко страшна от предположението – увещаваше ме и сестра Мери Анджела.

Въздъхнах и изръсих:

– Тунелът ме уплаши!

– Уплаши те? Как? Имаше ли нещо там? – Деймиън най-после престана да ме гледа и нервно надникна в тъмната дупка.

Близначките направиха няколко крачки към зимника и по-далеч от шахтата.

– Не, там няма нищо – отговорих аз и се поколебах. Поне така мисля. Но не това ме уплаши.

– Очакваш да ти повярваме, че припадна, защото се страхуваш от мрака? – недоверчиво попита Афродита.

Всички се втренчиха в мен.

Прокашлях се.

– Хей, може би има нещо, за което Зоуи не желае да говори – обади се Стиви Рей.

Погледнах най-добрата си приятелка и осъзнах, че ако не кажа нещо за случилото се с мен преди малко, няма да мога да се изправя пред онова, което трябваше да сторя за тях.

– Права си казах й аз. – Не искам да говоря за това, но вие заслужавате да чуете истината. – Обходих с поглед останалите от групата. – Тунелът ме уплаши, защото душата ми го позна. – Пак прочистих гърлото си и продължих: – Спомних си, че съм била под земята с Калона.

Защото в теб наистина има част от Ая? – тихо попита Деймиън.

Кимнах.

– Да, в мен, но и някак си все още съм част от нея.

– Интересно… – Деймиън въздъхна дълбоко.

– По дяволите, какво означава това за теб и Калона днес? – възкликна Афродита.

– Не знам! Не знам! Не знам! – избухнах аз. В мен кипяха напрежението и объркването от случилото се. – Нямам отговори. Имам само паметта и нула време да я обработя.

Бихте ли ме оставили сама за малко, за да оправя бъркотията в главата си?

Те се размърдаха, измънкаха „добре“ и ме погледнаха така, сякаш бях изгубила ума си. Без да обръщам внимание на стъписаните ми приятели и на въпросите без отговор, които бяха почти видими във въздуха около мен, аз се обърнах към Стиви Рей.

– Обясни ми как точно направи тунела.

По учудения поглед в сините й очи разбрах, че тя се обезпокои от тона ми. Не извиках: „По дяволите! Припаднах и искам да сменим темата, защото се срамувам, че съм превъплъщение на страхливка“, а произнесох думите като Висша жрица.

– Не беше нещо кой знае какво. – Стиви Рей беше нервна и явно се чувстваше неудобно, сякаш полагаше усилия да говори безразлично, защото изпитваше точно обратното. – Хей, сигурна ли си, че си добре? Не трябва ли да се махнем оттук и може би да ти намерим бира или нещо друго? Щом това място събужда спомени в теб, струва ми се, че е по-добре да отидем другаде.

– Нищо ми няма. В момента искам да чуя за тунела. Погледнах я, без да трепна. – Разкажи ми как го направи.

Усетих, че другите хлапета и сестра Мери Анджела ни наблюдават със смесица от любопитство и озадаченост, но останах съсредоточена върху Стиви Рей.

– Знаеш, че навсякъде под сградите в центъра на града има тунели от времето на Сухия режим, нали?

Кимнах.

– И ти казах, че ще разузная накъде водят?

– Спомням си.

– Открих полузатрупания вход на тунела, за който Ант ни каза онзи ден… Онзи, който се отклонява от другите под сградата Филтауър.

Отново кимнах нетърпеливо.

– Беше запълнен с пръст, но бръкнах в малката дупка, оставена в средата, изрових няколко шепи пръст, протегнах ръка и усетих хладен въздух. Това ме наведе на мисълта, че има тунел от другата страна. Бутнах с ръцете, съзнанието и природната стихия, с която имам връзка, и земята реагира.

– Реагира? Как? Разтресе ли се?

– По-скоро се раздвижи. Както я исках в мислите си. Трудно е да го обясня, но пръстта, затрупала входа, се срути и аз влязох в много стар тунел.

– И този стар тунел беше само от пръст, без да е укрепен с бетон като тунелите под гарата и в центъра на града, така ли? – попита Деймиън.

Стиви Рей се усмихна и кимна. Русите й коси подскочиха на раменете.

– Да! И вместо да води към центъра на града отиваше насам.

– Чак дотук? – Опитах се да пресметна наум колко километра бяха това, но не можах. Разбира се, не ме биваше много по математика.

– Не. Щом открих тунела и го отворих, аз тръгнах да го изследвам. Тунелът започва като разклонение под сградата Филтауър. Стори ми се странно и дори страхотно, че се отдалечава от центъра на града.

– Как разбра? – прекъсна я Деймиън. Как успя дори да предположиш накъде вървиш?

– За мен това е фасулска работа! Винаги мога да се ориентирам накъде е север, посоката на моята природна стихия земя. Щом я определя, мога да намеря всичко.

– Хм-м – измънка той.

– Продължавай подканих я аз. – Какво стана после?

– И после тунелът свърши. Преди да ми дадеш бележката да се срещнем тук, при монахините, смятах да се върна и отново да го огледам, но тунелът не беше най-важната ми работа в момента. Когато ти ми каза, че може да се наложи да преместя хлапетата тук, се сетих за тунела. Спомних си, че води насам, преди да свърши, затова се върнах. Замислих се къде искам да отида и си пожелах тунелът да се насочи натам. Блъснах отново и земята ми се подчини. И готово! – Стиви Рей завърши с широка усмивка и театрален замах.

В тишината, последвала обяснението й, гласът на сестра Мери Анджела прозвуча абсолютно нормално и разумно и това ме накара да я обикна още повече.

" Забележително, нали? Стиви Рей, ти и аз може да сме на различни мнения за източника на дарбата ти, но въпреки това изпитвам страхопочитание от необятността й.

Благодаря, сестро! Мисля, че и ти си страхотна, особено за монахиня.

– Как виждаше там долу? попитах аз.

– Нямам проблем да виждам в тъмнината, но другите хлапета не са толкова добри в това като мен, затова донесох фенери от тунелите под гарата. – Стиви Рей посочи няколко газени фенера в тъмните ъгли на зимника. Не ги бях забелязала досега.

И все пак пътят е дълъг – отбеляза Шоуни.

– Сериозно дълъг. Сигурно е било тъмно и страшно добави Ерин.

– Не. За мен и червените новаци земята не е страшна. – Стиви Рей повдигна рамене. Нали ви казах, не беше нещо особено. Фасулска работа.

– И успя да доведеш тук всичките червени новаци? – попита Деймиън.

– Да!

– Кои всичките? – попитах аз.

– Как така кои всичките? Във въпроса ти няма логика Зи

Доведох всичките червени новаци, които познавате, плюс Ерик и Хийт. За кого друг говориш? Думите й прозвучаха нормално, но Стиви Рей завърши със странен нервен смях и не пожела да ме погледне в очите.

Стомахът ми се сви. Тя продължаваше да ме лъже. И аз не знаех какво да направя.

– Зоуи може би е объркана, защото е изтощена след преживяването си тази вечер. – Топлата ръка на сестра Мери Анджела на рамото ми беше окуражителна като гласа й.

“ Всички сме уморени добави тя и се усмихна на Стиви Рей, Близначките, Афродита и Деймиън. – До разсъмване не остава много. Елате да ви настаня при приятелите ви и да поспите. Всичко ще се изясни, след като си починете.

Кимнах уморено и оставих сестра Мери Анджела да ни изведе от дълбините на зимника и после нагоре по стълбището, по което неотдавна бяхме слезли. Вместо обаче да продължи нагоре и да стигне до коридора на манастира, монахинята отвори врата встрани от площадката, която не бях забелязала, когато бързах след Деймиън по-рано. По-късо стълбище ни отведе в главното мазе, измазано с цимент и превърнато от монахините от грамадно перално помещение във временна спалня. Покрай двете отсрещни стени бяха наредени походни легла с одеяла и възглавници, които изглеждаха удобни. На едното легло имаше купчина с големината на хлапе и кичурът червеникава коса, който се подаваше от одеялото, ми подсказа, че Елиът вече е заспал. Останалите червени новаци се бяха събрали в пералното помещение, седяха на сгъваеми метални столове, от онези, на които задникът ти измръзва, и гледаха към голям телевизор с плосък екран, поставен върху едната пералня. Всичките се прозяваха и това означаваше, че скоро ще се съмне, но те очевидно бяха хипнотизирани от картината на екрана. Погледнах го и усетих усмивка на умореното си лице.

– „Звукът на музиката“? Те гледат „Звукът на музиката“? – засмях се аз.

Сестра Мери Анджела повдигна едната си вежда.

Това е един от любимите ни филми. Реших, че и новаците ще го харесат.

– Класика – отбеляза Деймиън.

– По-рано мислех, че нацисткото хлапе е симпатично рече Шоуни.

Но предаде Фон Трапс – добави Ерин.

– И престана да ми бъде симпатично – продължи Шоуни.

Близначките взеха сгъваеми столове и седнаха при другите новаци пред телевизора.

– Но всички харесват Джули Андрюс – отбеляза Стиви Рей.

– Тя трябваше да наплеска проклетите разглезени деца – обади се Крамиша от мястото си пред екрана, а сетне погледна през рамо и уморено се усмихна на сестра Мери Анджела. – Извинявай за думата „проклети“, сестро, но те са такива.