Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи

– Аз съм „за“ да се върнем там, където ни е мястото, но баба ти трябва да остане тук – неочаквано заяви Афродита. – Не знаем какво ни чака в Дома на нощта.

– Виденията ти показаха ли нещо друго? попитах аз и забелязах, че тя не гледа мен, а Стиви Рей.

Афродита бавно поклати глава.

– Не. Разказах ти всичко, което видях във виденията си, но имам такова предчувствие.

Стиви Рей се изсмя нервно.

– По дяволите, Афродита, всички сме нервни и напрегнати и това е логично. Наскоро прогонихме страховити чудовища, но това не е причина да плашиш Зоуи.

– Нея плаша, а само съм предпазлива.

Естествено е да очакваме опасности – замислено отбе-ляза Дарий.

Тъй като нямаше нищо лошо в това да бъдем предпазливи, аз отворих уста да се съглася и с двамата, когато Стиви Рей се обърна към Дарий и със студен, монотонен глас каза:

– Фактът, че ти даде клетвата си на воин на нея, не означава, че трябва да се съгласяваш с всичко, което тя каже.

– Какво? – учуди се Старк. – Дал си клетва на Афродита?

Сериозно? – попита Деймиън.

– Брей, страхотно – зарадва се Джак.

Ерик изсумтя от масата зад нас:

– Изненадан съм, че Зоуи ти е позволила и не те е добавила към частната си колекция.

Сериозно ми писна от него и креснах:

– Гори в ада, Ерик!

Зоуи! – хлъцна сестра Мери Анджела.

– Съжалявам – измънках аз.

– Не съжалявай – намеси се Афродита и гневно погледна Стиви Рей. Ад не е лоша дума. Това е място, където някои хора наистина трябва да бъдат изпратени.

Какво? – невинно попита Стиви Рей. – Не искаш ли всички да знаят за теб и Дарий?

– Това е моя работа.

– Както вече отбелязах – мъдро кимна Крамиша, – не е редно да показваш личните си работи публично. – Тя насочи черните си очи към Стиви Рей. – Знам, че обичаш Висшата жрица и не искаш да проявиш неуважение, но мислех, че си по-добре възпитана.

Стиви Рей мигновено придоби разкаян вид.

Права си, Крамиша. Смятах, че това не е нещо кой знае колко важно. Рано или късно всеки щеше да го разбере. – Тя ми се усмихна и повдигна рамене. – Не можеш да скриеш, че имаш воин, положил клетва пред теб. – Стиви Рей се обърна към Афродита. – Извинявай. Не го казах в лош смисъл.

– Извинението ти не ме интересува. Аз не съм Зоуи. Не вярвам машинално на всичко, което казваш.

– Добре, достатъчно! – извиках аз. В думите ми прозвучаха гняв и отчаяние и видях, че няколко хлапета трепнаха. – Слушайте, всички. Трябва да изясним нещо. Не можем да се борим с голямото зло, което иска да сложи край на света, ако се заяждаме един с друг! Стиви Рей и Афродита… приемете най-после, че сте Обвързани, и се научете да не се поставяте в неудобно положение. Съзрях обида в очите на Афродита и шок в изражението на Стиви Рей, но

продължих: Стиви Рей, недей да криеш важни неща от

мен, макар да мислиш, че имаш основателна причина. – Погледнах в очите Ерик, който се беше обърнал към мен, – Ерик, имаме много по-голям проблем от този, че си ядосан, че те зарязах. – Чух, че Старк се изсмя и се завъртях към него. – И ти не си застрахован.

Старк вдигна ръце, сякаш се предаваше:

– Смея се, защото Ерик Велики беше поставен на място.

– Това е глупаво от твоя страна, защото усещаш, че цялата история с теб, Ерик и Хийт наранява чувствата ми.

Самонадеяната му усмивка помръкна.

– Дарий, навън всичко е заледено, но мислиш ли, че ще можеш да караш джипа до Дома на нощта? – попитах аз.

– Да – отвърна воинът.

Кой умее да язди? Мигновено се вдигнаха няколко ръце, сякаш бях гадна учителка и те се страхуваха да не си навлекат неприятности. Шоуни, ти и Ерин ще яздите коня, с който дойдохте тук. – Огледах другите хлапета, които бяха вдигнали ръце. – Джони Бий, ще яздите ли един кон с Крамиша?

– Да – отговори той, а Крамиша кимна и двамата свалиха ръцете си.

– Старк, ти може да яздиш с мен на Персефона – казах аз, без да го поглеждам. – Деймиън, Джак, Шанънкомптън, Венера и… – Втренчих се в чернокосата новачка, чието име не можех да си спомня.

– Софи – колебливо каза Стиви Рей, сякаш се страхуваше, че ще й откъсна главата.

– И Софи. Вие ще се качите при Дарий в джипа. – Погледнах Стиви Рей. – Сигурна ли си, че останалите червени новаци и Ерик ще стигнат благополучно до Дома на нощта?

– Щом това искаш да направя, ще го сторя – отвърна тя.

– Хубаво. Довършете закуската си и да се прибираме у Дома. – Станах и погледнах монахините. – Оценявам помощта ви повече, отколкото мога да го изразя с думи. Докато съм жива, бенедиктинските сестри ще имат Висша жрица приятелка в мое лице. – Обърнах се и тръгнах. Докато минавах покрай Старк, видях, че и той понечи да стане, но улови погледа ми и поклатих глава. Отивам да кажа довиждане на баба… сама.

Забелязах, че това го обиди, но Старк почтително ми отдаде чест и отговори:

– Както желаеш, милейди.

Без да обръщам внимание на тишината, която последва, аз излязох от трапезарията.

* * *

– Е, а-вет-си а-ге-хут-са, успя ли да ядосаш всички? – попита баба, след като изслуша бръщолевенето ми, докато крачех напред-назад покрай леглото й.

– Не всички. На някои нараних чувствата, вместо да ги ядосам.

Баба се втренчи в мен и дълго ме гледа.

– Това не ти е присъщо. Сигурно си имала основателна причина да се държиш така нехарактерно за теб.

– Уплашена съм и съм объркана. Вчера се почувствах като Висша жрица, а днес отново съм обикновено хлапе. Имам проблеми с гаджетата и най-добрата ми приятелка крие разни неща от мен.

– Всичко това означава, че нито ти, нито Стиви Рей сте съвършени.

– Но как да разбера какво означава? Ами ако аз наистина съм повърхностна развратница, а Стиви Рей е станала лоша?

Единствено времето ще покаже дали погрешно си дала доверието си на Стиви Рей. И мисля, че трябва да престанеш да бъдеш толкова строга към себе си, защото те привлича повече от едно момче. Ти правиш добри преценки за връзките в живота си. От онова, което си ми разказвала, поведението на Ерик очевидно е властно и грубо. Много млади жени биха пренебрегнали това, защото той е готин. както ти се изразяваш. Ще се научиш да балансираш между

Хийт и Старк. Много висши жрици го правят. Или ще ре-шиш да се посветиш само на едно момче. Но, милинка, ти имаш толкова много години да решиш тези неща.

– Предполагам, че си права.

– Разбира се, че съм права. Аз съм стара и това означава, че мога да ти кажа, че те измъчва и нещо друго освен момчетата и Стиви Рей. Какво, пиленце?

– Имах спомен на Ая, бабо.

Тя си пое рязко дъх и това беше единственият знак за стъписването й.

– Калона беше ли в спомена?

– Да.

– Приятен ли беше, или неприятен?

– И двете. Започна ужасяващо, но докато се приближавах все повече до Ая, се промени. Тя го е обичала, бабо. Чувствам го.

Баба кимна и заговори бавно.

– Да, а-вет-си а-ге-хут-са, има логика. Ая е била създадена да го обича.

– Това ме плаши и ме кара да чувствам, че губя контрол! – извиках аз.

– Тихо, дъще. Миналото влияе на всички ни, но имаме силата да не му позволим да ни диктува как ще постъпим.

– Дори на дълбоко душевно ниво?

– Особено на дълбоко душевно ниво. Запитай се откъде произлиза най-голямата ти дарба.

– От Никс.

– Богинята тялото ти ли надари, или душата?

– Душата ми, разбира се. Тялото ми е само черупка на

душата. – Изненадах се от твърдостта на гласа си и примигах. – Не трябва да забравям, че сега това е моята душа и да мисля за Ая като за спомен от миналото.

Баба се усмихна.

– Ето, знаех си, че отново ще намериш равновесието. Косато правиш грешки, независимо дали са от този живот, или от друг, учи се от тях… за да се превърнат във възможности.

He и ако грешката ми позволи на Калона да изпепели света – помислих си аз и едва не го казах, но в същия миг баба затвори очи. Изглеждаше толкова уморена, наранена и стара, че стомахът ми се сви и ми се догади.

Извинявай, че те затрупах с всичко това, бабо.

Тя отвори очи и погали ръката ми.

– Никога не съжалявай, че си ми казала истината, а-вет-си а-ге-хут-са.

Целунах я леко по челото, като внимавах да не докосна раните й.

– Обичам те, бабо.

– И аз те обичам, а-вет-си а-ге-хут-са. Нека богинята ти да е с теб, както и благословията на предците ни.

Ръката ми хвана дръжката на вратата, когато гласът й отекна между нас силен, уверен и мъдър като всякога.

– Придържай се към истината, а-вет-си а-ге-хут-са. Не забравяй, нашият народ винаги е знаел, че в думите, които казват истината, има голяма сила.

– Ще се постарая, бабо.

– Само това искам от теб, пиленце.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Зоуи

Пътуването до Дома на нощта беше бавно, странно и неловко.

Беше бавно, защото въпреки че Шоуни и аз насочвахме огъня да топли копитата на конете, докато яздехме в тръс по Двайсет и първа улица и завивахме наляво по „Утика“, пътят беше хлъзгав, заледен и труден.

Беше странно, защото всичко тънеше в мрак. Градът не изглеждаше нормално, когато няма електричество. Това може да прозвучи опростено, особено след като го мисли хлапе, което би трябвало да е едно от децата на мрака, но светът не е същият, когато няма светлина.

Беше и неловко, защото Шоуни и Ерин непрекъснато ме поглеждаха, сякаш ме мислеха за бомба, която всеки момент може да избухне. Джони Бий и Крамиша не ми говореха, а Старк, който седеше зад мен на моята изумителна кобила Персефона, дори не ме държеше за кръста.

А аз? Аз само исках да си отида у Дома.

Дарий караше джипа зад нас и сигурно му се струваше, че пълзи, въпреки че трите коня успяваха да поддържат равномерен тръс. Червените новаци, водени от Стиви Рей и Ерик, вървяха след джипа. С изключение на колата и копитата на конете нощта беше тиха, макар че от време на време някой клон се отчупваше под тежестта на леда или с ужасяващ трясък се разцепваше някое дърво.

Завихме наляво по „Утика“ и аз не се сдържах.

– Пак ли няма да ми говориш?

– Ще ти говоря отвърна Старк.

– Защо ми се струва, че в края на това изречение трябва да има „но“?

Той се поколеба и аз долових напрежението, което се излъчваше от него. Накрая Старк въздъхна дълбоко и рече:

– Не знам дали да ти се ядосвам, или да се извиня за бъркотията, която стана в трапезарията.

– Вината не беше твоя. Или поне по-голямата част.

– Да, знам, но Ерик те обиди.

Не се сетих какво да отговоря, затова яздихме мълчаливо известно време и после Старк се изкашля.

Ти се държа прекадено строго с всички.

– Трябваше да сложа край на заяждането и това изглеждаше най-бързият начин.

– Следващия път се опитай да кажеш нещо като: „Престанете да се заяждате!“ Знам ли. Може би само аз си мисля така, но ми се струва по-разумно, отколкото да ядосваш приятелите си.

Потиснах желанието си да му се озъбя и да кажа, че искам да го видя как той би се справил, и се замислих върху думите му. Старк може би беше прав. Не се чувствах удобно от факта, че се бях изрепчила на всички… особено след като група от онези „всички“ бяха мои приятели.

– Следващия път ще се опитам да се представя по-добре – обещах аз.

Старк не злорадстваше, нито се направи на много печен. Не се държеше и снизходително, а само сложи ръце на раменете ми.

– Това, че се вслушваш в съветите на другите, е едно от нещата, които най-много харесвам у теб.

Усетих, че се изчервявам от неочаквания комплимент.

– Благодаря. – Прокарах пръсти по студената мокра грива на Персефона и видях как ушите й потрепнаха в отговор.

Ти си добро момиче – изтананиках аз.

– Мислех, че вече си забелязала, че не съм момиче – са-монадеяно се ухили Старк.

Забелязах – засмях се аз и напрежението между нас се разсея. Близначките, Джони Бий и Крамиша ни погледнаха и предпазливо се усмихнаха.

– Е, всичко между нас наред ли е?

– Винаги ще бъде наред. Аз съм твой воин и закрилник. Каквото и да се случи, ти ще имаш подкрепата ми.

Преглътнах буцата, която заседна в гърлото ми.

– Да бъдеш мой воин може да не е лесна работа.

Той се засмя – с пълен глас, силно и дълго и плъзна ръце около кръста ми.

– Зоуи, понякога да бъда твой воин ще бъде адски гадно.

Приготвих се да кажа, че майка му е адски гадна, но

ръцете му бяха топли, а докосването успокояващо. Затова измърморих нещо от сорта, че той дрънка глупости, и се облегнах на него.

Знаеш ли, ако забравиш за бъркотията, причинена от бурята и щуротиите на Калона и Неферет, ледът изглежда страхотно. Все едно сме напуснали реалния свят и сме се пренесли в странна зимна страна, място, което Бялата вещица би харесала.

– А, „Лъвът, вещицата и дрешникът“! Страхотен филм,

– Не съм го гледал.

– Не си го гледал? – Отворих широко очи и го погледнах през рамо. А чел ли си книгата?

Книгите – каза Старк, като наблегна на множественото число. – К. С. Луис е написал много повече от „Хрониките на Нарния“.

– Четеш ли?

– Чета.

Хм – озадачено измънках аз.

– Какво има? Четенето е хубаво нещо.

– Знам! Страхотно е, че четеш. Готино. – Не лъжех. Харесваше ми, когато симпатични момчета покажеха, че имат мозък в главата си.

– Наистина ли? Тогава определено ще се заинтересуваш от факта, че наскоро прочетох „Да убиеш присмехулник“.

Усмихнах се и го сръгах с лакът.

– Всеки я е чел.

– Аз съм я чел пет пъти.

– Аха.

– Да, мога да цитирам откъси от нея.

Глупости.

И тогава Старк, моят голям, лош, мъжествен воин извиси глас и с провлечен южняшки акцент на малко момиче каза:

– „Чичо Джак, какво означава фръцла?“

– Мисля, че това не е най-важният цитат от тази книга – засмях се аз.

Добре. „На този свят все още не се е пръкнала толкова гадна, тъпа учителка, която да ме командва!“ Този ми е любимият.

– Ти имаш извратено съзнание, Джеймс Старк. – Усмихвах се и се чувствах уютно и щастливо, докато завивахме по дългата алея, която водеше към Дома на нощта. Тъкмо си помислих колко вълшебно изглежда Домът, целият осветен и приветлив, когато забелязах, че има повече светлина, от-колкото обикновено произвеждат резервните генератори и старомодните газени фенери. И после осъзнах, че светлината не идва от училищните сгради, а проблясва от пространството между храма на Никс и самото училище.

Почувствах, че тялото на Старк мигновено се напрегна.

– Какво е това? – попитах аз.

– Спри конете.

– Стой. – Дръпнах юздите на Персефона и извиках на Шоуни и Джони Бий да спрат. – Какво става?

– Отваряй си очите на четири. Бъди готова да се върнеш в манастира. Отиди бързо, ако ти кажа. И не ме чакай! – Старк скочи от Персефона и хукна към джипа.

Обърнах се и видях, че Дарий вече слиза от джипа и Хийт заема мястото му зад волана. Двамата воини размениха няколко думи и после Дарий повика Ерик, всички мъжки червени новаци и Стиви Рей. Приготвих се да насоча Персефона към джипа, когато Старк дотича при мен.

Какво има? – попитах аз.

– Нещо гори в училищния двор.

– Можеш ли да разбереш какво е? – обърнах се към Шоуни.

– Не знам. Тя намръщи чело, докато се съсредоточаваше. – Но имам усещането, че е нещо свещено.

„Свещено? По дяволите!“

Старк дръпна юздите на Персефона, за да привлече вниманието ми.

– Погледни под дърветата.

Погледнах надясно, към редицата круши покрай алеята, която водеше към Дома на нощта. Под тях имаше нещо… сенки с нагънати очертания. Стана ми лошо, като осъзнах какво виждам.

– Гарвани-демони.

Мъртви са – отбеляза Крамиша.

– Трябва да проверим. Искам да сме сигурни заяви Стиви Рей, която беше дошла с мъжките червени новаци и Ерик.

– Ще го сторим – рече Дарий, извади две ками от коженото си яке и се обърна към Старк. – Ти остани при Зоуи. – Той кимна на Стиви Рей и Ерик да го последват и тръгна към дърветата.

Проверката не продължи дълго.

– Мъртви са – извика Дарий, след като спря до всеки.

Групата се върна при нас. Не можах да не забележа колко

бледо е лицето на Стиви Рей.

Добре ли си? – попитах я аз.

Тя ме погледна стреснато.

– Да. Само… – Гласът й заглъхна и погледът й се отправи към зловещите силуети под дърветата.

– Защото миришат лошо – обади се Крамиша и всички я погледнахме. Вярно е. Гарваните-демони имат нещо гадно в кръвта си.

– Кръвта им мирише лошо. Знам го, защото трябваше да я почистя от мястото, където Дарий беше прострелял и свалил от небето няколко от тях – припряно обясни Стиви Рей, сякаш темата я караше да се чувства неудобно.

– Точно на това ми миришеше и ти! Изпитах облекчение, че най-после разпознах странната миризма.

– Всички трябва да се съсредоточат – заяви Дарий. – Не знаем какво става тук. – Той посочи двора на училището и проблясващите пламъци, които осветяваха центъра му.

Какво е това? Нима училището гори? Стиви Рей изговори мислите ни на глас.

Аз ще ви кажа какво е. – Гласът стресна всички, освен трите коня, които яздехме, и трябваше веднага да се досетя кой стои в сенките на алеята. – Това е погребална клада – добави Ленобия, преподавателката по езда и една от малцината възрастни вампири, които останаха с нас, след като Калона и Неферет превзеха училището. Тя се приближи до конете, поздрави ги, огледа ги и ми обърна внимание едва когато се увери, че те са добре. Ленобия погали муцуната на Персефона и най-сетне вдигна глава и ме погледна.

– Добра среща, Зоуи.

– Добра среща машинално отговорих аз.

Уби ли го?

Поклатих глава.

– Изгонихме го. Стихотворението на Крамиша казваше истината. Щом ние петимата обединихме силите си, успяхме да го прогоним с любовта си. Но за кого…

– Неферет мъртва ли е, или избяга с него? – прекъсна тя въпроса ми.

Избяга. Но за чие погребение е кладата? Нямах търпение да попитам.

Красивите синьо-сиви очи на Ленобия се втренчиха в мен.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Зоуи

Анастасия Ланкорд се прости с живота си. Последното, което Репхайм, любимият син на Калона, направи, преди да повика братята си да те последват в манастира, беше да пререже гърлото й.

Чух, че ужасеният вик на Стиви Рей отекна във всеки от нас, ала Дарий не се поколеба.

– Има ли тук живи гарвани-демони?

– Не. Нека душите им гният вечно в най-тъмните дълбини на Другия свят – горчиво каза Ленобия.

– Някой друг умря ли? – попитах аз.

– Не, но има неколцина ранени. Напълниха лечебницата. Неферет беше единствената ни лечителка и сега, след като я няма… – Гласът на Ленобия постепенно заглъхна.

– Тогава Зоуи трябва да отиде при ранените – обади се Старк.

Ленобия и аз сбърчихме чела и го погледнахме учудено.

– Аз? Но аз не съм…

– Ти си почти Висша жрица. Ако в Дома на нощта има ранени новаци и вампири, те се нуждаят от Висшата си жрица – обясни Старк.

– Особено ако тя има връзка с духа. Ти определено можеш да утешиш ранените – добави Дарий.

– Прави сте – рече Ленобия и прибра дългите си светло-руси коси от лицето. Извинявайте. Смъртта на Анастасия ми се отрази тежко. И не разсъждавам трезво. – Тя ми се усмихна, но това всъщност беше по-скоро гримаса на из-

вити нагоре устни, отколкото истинска усмивка. – Твоята помощ е добре дошла и е необходима, Зоуи.

Ще направя каквото мога. – Вложих престорена увереност в гласа си, но истината беше, че стомахът ми се сви от самата мисъл за ранени.

– Всички ще помогнем заяви Стиви Рей. – Щом връзката с една природна стихия помага, може би всичките пет ще помогнат пет пъти повече.

– Може би – предположи Ленобия, която изглеждаше съкрушена и тъжна.

– Ще върне вярата.

Погледнах изненадано и видях, че Афродита стои до Дарий и държи ръката му.

Ленобия я погледна недоверчиво.

– Ще видиш, че нещата в Дома на нощта са се променили, Афродита.

Няма проблем. Свикваме с промените – отговори Афродита.

Да, промяната става част от нас – отбеляза Крамиша и няколко други хлапета изразиха съгласието си с нея.

Толкова много се гордеех с тях, че едва не избухнах в сълзи.

– Мисля, че сме готови да си отидем у дома – рекох аз.

– У дома тъжно и тихо повтори Ленобия. Тогава елате с мен да видите в какво се е превърнал домът ви.

Тя се обърна, изцъка с език и трите коня я последваха без никакви напътствия от нас.

Минахме през главния вход на училището и тръгнахме по паркинга. Дарий направи знак на Хийт да паркира джипа и всички спряхме, за да слезем от конете. Ъгълът на сградата на преподавателите и лечебницата ни пречеха да виждаме центъра на двора и съзирахме само танцуващите сенки на пламъците. С изключение на пукането на горящи дървета училището беше абсолютно тихо.

– Лошо – прошепна Шоуни.

– Какво имаш предвид? – попитах аз.

– Виждам тъга в пламъците. Това е лошо.

Шоуни е права. Ще заведа конете в конюшнята. Искате ли да дойдете с мен, или предпочитате… – Ленобия млъкна, когато погледът й беше привлечен към потрепващите отблясъци на огъня върху големите клони на старите дъбове в средата на училищния двор.

– Отиваме там – заявих аз.

– Ще дойда веднага щом се погрижа за конете – каза Ленобия и изчезна в мрака. Животните я последваха.

Старк сложи топлата си успокояваща ръка на рамото ми.

– Не забравяй, че Калона и Неферет ги няма. Остава да се справиш с новаците и вампирите. Би трябвало да е лесно, като се има предвид какво преживя – каза той.

Хийт застана от другата ми страна.

– Той е прав. Дори справянето с ранени новаци и вампири не е толкова лошо, колкото борбата с Неферет и Калона.

Това е нашият дом, каквото и да се случи – добави Дарий.

Да, дом. Крайно време беше да си го върнем – обади се и Афродита.

Да видим каква бъркотия е оставила Неферет рязко казах аз и поведох всички към пътеката, която заобикаляше красивия фонтан, градината пред жилищата на преподавателите и кръглите врати до кулата, която всъщност беше медиен център. Най-после видяхме двора на училището.

– Боже! – възкликна Афродита.

Краката ми спряха сами. Сцената беше толкова ужасяваща, че не можах да се насиля да продължа да вървя. Погребалната клада представляваше огромна купчина дърва, наредени под и около дървена пейка за пикник. Разбрах, че е маса за пикник, защото макар че гореше, масата беше напълно позната, както и тялото върху нея. Професор Анастасия, красивата съпруга на преподавателя ни по фехтовка Ланкорд Дракона, беше облечена в нещо дълго и развято и покрита с бял ленен покров. За ужас на всички тялото й се виждаше през него. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите. Дългите й коси падаха до земята и се повдигаха и пукаха на огъня. Смразяващ кръвта звук, досущ сърцераздирателен писък на дете, раздра нощта и погледът ми, който беше прикован в кладата, се премести встрани от пейката, където беше коленичил Дракона. Главата му беше наведена и дългата му коса бе увиснала пред лицето, макар да не го скриваше, че плаче. До него стоеше огромен котарак, който познах, че е неговият Сенкогрив. Беше се облегнал на него и го гледаше в очите. В ръцете си Ланкорд Дракона държеше изящна бяла котка, която мяукаше, мъчейки се да се отскубне, и очевидно искаше да се хвърли в огъня при стопанката си.

– Гуинивиър, котката на Анастасия – промълвих аз и притиснах ръка до устата си, за да сподавя риданията си.

Шоуни бързо се отдели от групата, приближи се до кладата и застана съвсем близо до огъня. В същото време Ерин отиде при Дракона. Шоуни вдигна ръце и силно извика:

– Огън! Ела при мен!

С по-тих глас Ерин призова водата. Кладата и трупът изведнъж бяха погълнати от камуфлажни пламъци, а Дракона бе обвит в хладна мъгла, която приличаше на сълзи.

Деймиън се приближи до Ерин.

– Вятър, ела при мен – каза той и насочи лек бриз да отвее противната смрад на горяща плът.

Стиви Рей се присъедини към него.

– Земя, ела при мен.

Ветрецът, който беше отнесъл мириса на смърт, мигновено се изпълни с нежното благоухание на ливада и донесе образи на пролет, растения и зелените ливади на нашата богиня.

Знаех, че е дошъл моят ред. Изпълнена с тъга, аз се приближих до Дракона и леко сложих ръка на рамото му, което се тресеше от риданията му. Вдигнах другата си ръка и заповядах:

– Дух, ела при мен. – Усетих приятния повей, с който моята природна стихия реагира, и продължих: – Докосни Дракона, дух. Успокой него, Гуинивиър и Сенкогрив. Направи скръбта им поносима. – Съсредоточих се да насоча духа от себе си към Дракона и двете съкрушени котки.

Гуинивиър престана да мяука. Тялото на Дракона трепна. Той бавно вдигна глава и ме погледна в очите. Лицето му беше страшно издраскано и над лявата му вежда имаше дълбока рана. Спомних си, че когато го видях последния път, той се биеше с три гарвана-демони. – Бъди благословен, Дракон.

– Как може скръбта да бъде поносима, Жрице? – с дрезгав и напълно сломен глас попита той.

Изпитах моментна паника.

Аз бях само на седемнайсет. Как можех да му помогна? И после, в идеален кръг, духът се разви спирално от Дракона, мина през мен и пак влезе в преподавателя по фехтовка. Аз почерпих сили от моята природна стихия и му казах уверено:

– Ти ще я видиш отново. Сега тя е при Никс. Или те чака в ливадите на богинята, или ще се прероди и душата й пак ще те намери в този живот. Ще понесеш мъката, защото знаеш, че духът… ние, никога няма да изчезнем.

Очите му се вгледаха изпитателно в моите. Издържах на погледа му, без да трепна.

– Победи ли ги? Махнаха ли се съществата?

– Калона, Неферет и гарваните-демони избягаха – уверих го аз.

– Добре, добре… – Дракона поклати глава и тихо се замоли на Никс да се грижи за любимата му, докато се срещнат пак.

Стиснах рамото му веднъж, а после отстъпих встрани и го оставих да скърби в уединение.

– Бъди благословена, Жрице – промълви той, без да вдига глава.

Вероятно трябваше да кажа нещо зряло и мъдро в отговор, но в момента бях толкова развълнувана, че не можех да говоря. Изведнъж Стиви Рей се озова до мен, а до нея застана Деймиън. Ерин също дойде при мен и Шоуни се приближи до нея. Стояхме почтително там, без да говорим. Не бяхме образували кръг, но присъствахме, докато огънят, който Шоуни засили по магия, изгори и последните остатъци от физическата черупка на Анастасия.

Тишината около нас беше нарушавана само от звуците на пламъците и тихите молитви на Дракона. И тогава ми хрумна друга мисъл. Огледах пространството около кладата. Дракона я беше сложил в средата на асфалтираната пътека около храма на Никс и главната училищна сграда. Изборът беше добър, защото имаше много място за огъня и другите преподаватели и новаци, които би трябвало да бъдат там, да стоят до Дракона, без да му се натрапват в скръбта, и да се молят на Никс за Анастасия и съпруга й. Да бъдат безмълвни свидетели, които го обичат и поддържат.

– При него няма никого – прошепнах аз, защото не исках Дракона да чуе възмущението в гласа ми. – Къде са всички, по дяволите?

– Той не трябва да бъде тук сам – съгласи се Стиви Рей и избърса сълзите от лицето си. Не е редно.

– Аз бях с него, но чух, че конете се приближават – каза Ленобия, която се присъедини към нас.

– Ами другите? – попитах аз.

Тя поклати глава. И на нейното лице се изписа възмущение.

– Новаците са в спалните помещения. Преподавателите са в стаите си. Всички останали са в лечебницата… Имам предвид онези, които се осмелиха да застанат на негова страна.

– В това няма логика. – Не можех да го проумея. Как така учениците и преподавателите не са се осмелили да застанат на негова страна?

– Калона и Неферет може и да ги няма, но отровата им остава – загадъчно отвърна Ленобия.

– Трябва да отидеш в лечебницата – обади се Афродита. Забелязах, че тя не поглежда към кладата и Дракона.

– Върви – рече Ленобия. – Аз ще остана тук с него.

– И аз ще остана заяви Джони Бий. Той е любимият ми преподавател.

Знаех. Джони Бий имаше предвид преди да умре и после да стане нежив.

– И аз ще остана при него – рече Крамиша. – Не е редно да бъде сам, а ти и твоят кръг имате работа в лечебницата. Елате – извика тя и останалите новаци излязоха от сенките, застанаха до Дракона и образуваха кръг около погребалната клада.

– И аз ще остана – обади се Джак, който плачеше, но не се поколеба да заеме мястото си в кръга на червените новаци. Херцогиня го следваше по петите. Беше подвила опашка и ушите й бяха клепнали, сякаш разбираше какво става. Без да пророни дума, Ерик се нареди до Джак, а после и Хийт ме изненада, като запълни мястото до Ерик. Той ми кимна официално и наведе глава.

Не бях сигурна в гласа си, затова се обърнах и заедно с моя кръг, Афродита, Старк и Дарий влязох в Дома на нощта.