Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 20 страниц)

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Стиви Рей

Земята я погълна и за миг й се стори, че всичко ще бъде наред. Хладният мрак беше облекчение за изгорялата й кожа и тя тихо изохка.

– Червената? Стиви Рей?

Едва когато и заговори, тя осъзна, че все още е в прегръдките му. Стиви Рей се отдръпна от него, но извика от болка, когато допря гръб до пръстта в дупката, която нейната природна стихия беше отворила, за да я предпази, и после отново бе затворила.

– Добре ли си? Н-не те виждам в тъмното – каза Репхайм.

– Мисля, че съм добре. – Гласът й я изненада. Беше слаб и немощен и беше първото загатване, че макар да бе избягала от слънцето, може би не се беше отървала от ефекта му.

– Не виждам нищо.

– Това е защото земята се затвори над нас, за да ме предпази от слънцето.

– Затворени сме тук? – Не беше паникьосан, но не беше и спокоен.

– Не. Мога да ни измъкна оттук, когато поискам – обясни тя, а после размисли и добави: – Земята над нас не е много дълбока. Ако умра, ти ще успееш да се изровиш лесно. А ти как си? Крилото сигурно много те боли.

– Имаш ли чувството, че ще умреш? – попита той, без да отговаря на въпроса й.

– Не мисля. Всъщност не знам. Чувствам се странно.

– Странно? Как?

– Сякаш не съм свързана с тялото си.

– Боли ли те тялото?

Стиви Рей се замисли и се изненада от онова, което откри.

– Не. Нищо не ме боли. – Това обаче беше странно, защото гласът й ставаше все по-слаб.

Изведнъж ръката му докосна лицето й и се плъзна надолу по врата и раменете й.

– Ох! Причиняваш ми болка.

– Изгоряла си лошо. Усещам го. Нуждаеш се от помощ.

Не мога да изляза оттук, защото ще доизгоря – отвърна тя и се зачуди защо земята се върти около нея.

– Какво да направя, за да ти помогна?

– Наметни ме с голяма мушама или нещо друго и ме заведи в кръвната банка в центъра на града. В момента това звучи страхотно. – Стиви Рей лежеше на земята и си мислеше, че никога през живота си не е била толкова жадна. Запита се дали наистина ще умре. Това й се струваше жалко след всичко, което Репхайм преживя, за да й помогне.

– От кръв ли се нуждаеш?

– Да. Кръвта ми дава енергия и това е отвратително, но е факт. Това е истината. Честен кръст. Да пукна. – Тя започна да се кикоти истерично и после стана сериозна.

– Не е смешно. Ако не получиш кръв, ще умреш, така ли?

– Може би – отвърна Стиви Рей и откри, че това всъщност не я интересува твърде много.

Щом кръвта ще те излекува, пий от моята. Аз ти дължа живота си. Затова те спасих от покрива, но ако умреш, няма да мога да ти се отплатя. Ето защо, щом се нуждаеш от кръв, пий от моята – повтори Репхайм.

– Но ти миришеш лошо – изтърси Стиви Рей.

Гласът му прозвуча раздразнено и обидено.

Така казаха и червените новаци. Кръвта ми ви мирише лошо, защото не съм ваша плячка. Аз съм син на безсмъртен. Не съм ваша жертва.

– Хей, аз нямам жертви. Поне вече не.

– Но истината все още е в сила. Аз мириша различно, защото наистина съм различен. Не съм създаден да ви бъда обяд.

– Не съм казала такова нещо. – Стиви Рей искаше думите й да прозвучат рязко и малко отбранително, но гласът й беше слаб и чувстваше главата си някак огромна, сякаш всеки момент щеше да изхвърчи от раменете й и да полети нагоре към облаците като грамаден балон за рожден ден.

– Независимо дали мирише хубаво, или лошо, това си е кръв. Дължа ти живота си. Пий от мен и ще живееш.

Стиви Рей извика, когато ръката на Репхайм отново я намери и я притегли към тялото му. Тя усети как кожата на изгорелите й ръце и рамене сякаш се откъсва и се смесва със земята. Отпусна се върху меките му пера и въздъхна дълбоко. Не би било толкова лошо да умре тук в земята, в гнездо от пера. Не я болеше, когато не се движеше. Стиви Рей осъзна, че Репхайм е разрязал с човката си раната, която Къртис му бе направил. Малката дупка в земята мигновено се изпълни с мириса на гъстата му алена кръв на безсмъртен. Той се размърда отново и притисна кървящото си рамо до устните й.

– Пий. Помогни ми да се отърва от дълга си.

Стиви Рей пи, отначало машинално. Вкусът беше несравним. Кръвта му изобщо не миришеше на него и я изненада. Изпълни устата и душата й с богатата си сложност. Беше съвсем различна от всичко друго, което Стиви Рей бе вкусвала. Репхайм изсъска и ръката му, която я насочваше към рамото му, стисна врата й. Стиви Рей изстена. Пиенето от гарван-демон не можеше да бъде сексуално преживяване, но не беше и напълно лишено от това. За миг й хрумна, че й се иска да има опит и е други момчета освен да се натиска с Далас в тъмното… защото не знаеше какво да мисли за всичко онова, което й минава през ума и прелива в тялото й. Тя се чувстваше добре, разгорещена и възбудена, но не беше като е Далас.

Ала й хареса. И тогава, за миг, Стиви Рей забрави, че Репхайм е смесица от безсмъртен и звяр, създаден за насилие и сластолюбие, и изпита единствено удоволствие от докосването и силата на кръвта му.

И в онзи миг Обвързването й с Афродита беше прекъснато. И Стиви Рей, първият червен вампир и Висша жрица на Никс, се Обвърза с Репхайм, любимия син на низвергнат безсмъртен. Тя се отдръпна от него. И двамата мълчаха. Тишината в малката дупка в земята беше изпълнена само със звуците на задъханото им дишане.

– Земя, пак се нуждая от теб – каза Стиви Рей в мрака. Гласът й отново звучеше нормално. Тялото я болеше. Тя чувстваше изгарянията и охлузванията на кожата си, но кръвта на Репхайм й беше помогнала да започне да оздравява. Стиви Рей разбра, че е била съвсем близо до смъртта.

Земята дойде при нея и изпълни дупката с ухание на пролетна ливада. Стиви Рей посочи най-отдалеченото място от себе си.

– Отвори малка пролука ей там… достатъчно да влезе светлина, но не и да ме изгори.

Природната стихия изпълни желанието й. Земята над тях потрепери, разтвори се и пропусна лъч дневна светлина.

Очите на Стиви Рей привикнаха почти веднага. Репхайм примига изненадано, когато се опита да се приспособи към внезапно появилата се светлина. Той седеше близо до Стиви Рей. Изглеждаше ужасно… окървавен и изранен. Счупеното му крило се беше измъкнало от превръзката и се бе отпуснало безпомощно на гърба му. А после зрението му се проясни и човешките му очи, обагрени в алено, я погледнаха.

– Крилото ти пак е накриво.

Репхайм изсумтя и Стиви Рей предположи, че е съгласен с нея.

– По-добре да го оправя.

Тя понечи да стане, но вдигнатата му ръка я спря.

– Не трябва да се движиш. Почивай си в земята и ще възвърнеш силите си.

– Не. Е, не съм сто процента във форма, но се чувствам много по-добре. – Тя се поколеба и сетне добави: Почувства ли го?

– Защо… – Той млъкна изведнъж и отвори широко очи, когато разбра какво е станало. Как е възможно?

– Не знам, – Стиви Рей стана и започна да размотава изцапаните ивици от хавлии от тялото му. – Не съм мислила, че е възможно, но ето че се случи.

– Обвързване.

– Между нас.

След това и двамата млъкнаха.

Стиви Рей оправи превръзките му

– Ще наглася крилото ти и пак ще го превържа. Ще те боли. Съжалявам. Разбира се, този път и мен ще ме боли.

– Наистина ли?

– Да. Знам как действат тези неща, защото бях Обвързана с човек. Тя знаеше всичко за мен. Сега съм Обвързана с теб, затова ще знам какво става с теб и кога изпитваш болка.

– Още ли си Обвързана с нея?

Стиви Рей поклати глава.

– Не. Връзката ми с нея изчезна. Сигурна съм, че тя ще бъде много щастлива, че вече не е Обвързана с мен.

– А ти? Какво изпитваш?

Стиви Рей го погледна в очите и отговори откровено.

– Напълно съм объркана от случилото се с нас, но изобщо не съжалявам, че вече не съм Обвързана с Афродита. А сега, стой мирно и да приключваме по-бързо.

Репхайм стоя абсолютно неподвижно, докато тя наместваше крилото му. Стиви Рей обаче стенеше и викаше от болка. Тя пребледня и се разтрепери, докато всички свърши.

– По дяволите. Крилото те боли много. Лоша работа.

Той се втренчи в нея.

– Почувства ли го?

– За съжаление да. Беше по-неприятно, отколкото когато бях на косъм от смъртта. Ще се оправи ли?

– Ще зарасне…

– Но? – Стиви Рей усети, че Репхайм има да добави още нещо.

– Но предполагам, че вече няма да мога да летя.

– Това не е хубаво, нали?

– Не.

– Може би крилото ти ще оздравее напълно. Ако дойдеш в Дома на нощта е мен, аз може да…

– Не мога да отида там. – Той не повиши тон, но гласът му беше категоричен.

Тя опита отново.

– И аз си мислех така, но се върнах и те ме приеха. Е, поне някои.

– За мен няма да бъде така и ти го знаеш.

Стиви Рей наведе глава и прегърби рамене.

– Ти уби професор Анастасия. Тя беше свястна. Съпругът й, Дракона, се побърква от скръб по нея.

– Трябваше да го направя заради баща си.

– А той те изостави.

– Аз го разочаровах.

– Но ти едва не умря!

– И все пак той ми е баща – промълви Репхайм.

– Усещаш ли нещо след Обвързването? Или само в мен има промяна?

– Промяна?

– Да. По-рано не чувствах болката ти, а сега мога. Не мога да чета мислите ти, но усещам разни неща за теб. Винаги ще знам къде си и какво става с теб, дори да си далеч от мен. Това е странно. Различно е от връзката ми с Афродита, но определено съществува. В теб промени ли се нещо?

– Чувствам, че трябва да те пазя.

– Ти вече ме предпази да не умра горе на покрива – усмихна се Стиви Рей.

– Това беше отплата. Сега е нещо повече.

– Какво?

– Гади ми се, като си помисля, че ти за малко не умря – призна Репхайм. Гласът му беше обезпокоен и сякаш се оправдаваше.

– Това ли е всичко?

– Не. Да. Не знам! Не съм свикнал с тези неща. – Той се удари с юмрук по гърдите.

– Кои неща?

– Чувството, което изпитвам към теб. Не знам как да го нарека.

– Може би приятелство?

– Невъзможно.

Стиви Рей се усмихна.

– Скоро обяснявах на Зоуи, че нещата, които някога сме смятали за невъзможни, може да не са толкова черно-бели.

– Не са черно-бели, а добро и лошо. Ти и аз сме на противоположните страни в равновесието между доброто и лошото.

– Мисля, че това може да се промени.

– Аз си оставам син на баща си.

– Тогава какви сме?

Преди Репхайм да отговори, през пролуката в земята нахлуха обезумели викове.

– Стиви Рей? Там ли си?

– Това е Ленобия – каза Стиви Рей,

– Стиви Рей! извика друг глас.

– О, не! Това е Ерик. Той познава тунелите. Ако слязат тук, ще настане суматоха.

– Те ще те предпазят ли от слънчевата светлина? попита Репхайм.

– Да, предполагам. Няма да искат да изгоря.

Тогава им се обади. Трябва да отидеш с тях.

Стиви Рей се съсредоточи, махна с ръка и малката пукнатина в отсрещния край на тавана на скривалището потрепери и се разшири. Тя притисна гръб в пръстта, сви ръце във фуния около устата си и извика:

– Ленобия! Ерик! Тук долу съм!

Стиви Рей бързо се наведе и сложи длани върху пръстта от двете страни на Репхайм.

– Скрий го, земя. Не позволявай да го открият. Тя блъсна с ръце и като вода, въртяща се в канал, пръстта зад него се надипли назад и образува преграда, зад която гарванът-демон без желание допълзя.

– Стиви Рей? – чу се гласът на Ленобия през пролуката над тях.

Да, тук съм, но не мога да изляза. Покрийте тази част на земята с платнище или нещо друго.

– Ще се погрижим за това. Стой там, където си в безопасност.

– Добре ли си? Да ти донесем ли нещо? – попита Ерик.

Стиви Рей си помисли, че под нещо Ерик имаше предвид

десетина пликчета кръв от хладилника в тунелите, но тя не искаше той да слиза там долу.

– Не! Добре съм. Само донесете нещо да ме покриете от слънцето.

– Няма проблем. Ей сега ще се върнем – отговори Ерик.

Няма да ходя никъде – извика Стиви Рей и после се

обърна към Репхайм. – Ами ти?

Аз ще стоя тук, скрит в ъгъла. Ако не им кажеш, че съм тук, те няма да разберат.

Тя поклати глава.

– Естествено, че няма да им кажа, че си тук. Но какво смяташ да правиш?

– Няма да се върна в тунелите.

Да, идеята определено не е добра. Чакай да помисля. Щом Ленобия и Ерик се махнат оттук, ти ще можеш да се измъкнеш лесно. Червените новаци не могат да те гонят през деня. Освен това е много рано и повечето хора още спят. – Стиви Рей прецени възможностите за избор. Искаше Репхайм да бъде близо до нея. Не само защото трябваше да му помогне да си намери храна и превръзките му бяха ужасно мръсни, но и защото раните му се нуждаеха от още лечение. Тя съзнаваше, че трябва да го държи под око. Той щеше да се почувства по-добре и да стане по-силен, какъв-то беше преди. И тогава какво щеше да направи?

Освен това сега Стиви Рей беше Обвързана с него и й беше неприятно да мисли, че Репхайм е далеч от нея. Странно, но тя не бе изпитвала такова нещо към Афродита.

* * *

– Стиви Рей, чувам ги, че се връщат – каза Репхайм. – Къде да отида?

– По дяволите… Трябва ни някое място наблизо, но да е скришно. И няма да навреди, ако има славата на страшно място и хората го отбягват или поне няма да решат, че е необикновено, ако те видят нощем. – И после тя отвори широко очи и се засмя. – Сетих се! След Хелоуин Зи, групата и аз ходихме да разглеждаме къщи, обитавани от духове в Тулса с един от онези страхотни старомодни трамваи.

– Стиви Рей? Добре ли си там долу? – провикна се Ерик.

– Да, добре съм.

– Разпъваме платнище над пукнатината в земята и дървото. Това ще ти бъде ли достатъчно, за да те измъкнем?

– Само покрийте мястото. Сама ще изляза.

– Добре. Ще ти кажа, когато сме готови.

Стиви Рей отново се обърна към Репхайм.

– Ето какво имам предвид. Последната спирка на трамвая е при музея „Гилкрийз“. Това е в северната част на Тулса. По средата има голяма стара необитаема къща, наричат я „Къщата на страха“. Непрекъснато говорят, че ще я ремонтират, но не могат да съберат пари. Може да се скриеш там.

– А хората няма ли да ме видят?

– Не! Не и ако стоиш вътре през деня. Къщата е порутена… Заключена е и прозорците са заковани, за да не влизат туристи. И най-хубавото е, че е обитавана от духове! Затова беше включена в обиколката. Очевидно господин Гилкрийз, втората му жена и дори деца-призраци редовно витаят там, затова ако някой види или чуе нещо странно… тоест теб… ще се уплаши и ще си помисли, че са духовете.

– Духове на мъртъвци.

Стиви Рей озадачено повдигна вежди.

– Не се страхуваш от тях, нали?

– Не. Разбирам ги много добре. И аз съществувах като дух много столетия.

– По дяволите. Съжалявам. Забравих за…

– Стиви Рей! Готови сме! – извика отвън Ленобия.

– Добре. Ей сега идвам. Но се отдръпнете, за да не паднете, когато уголемя пукнатината. – Стиви Рей стана и се приближи до пролуката в земята, през която вече не проникваше много светлина. – Ще ги разкарам веднага. Ще видиш шосе 244 на изток… Тръгни по него. То завива към ОК 51. Върви на север, докато видиш табелата на музея „Гилкрийз“. Ще бъде вдясно. След това се движи по пътя и ще стигнеш до музея. Тогава най-трудното ще свърши, за-щото там има много дървета да се скриеш по пътя. Шосето може да създаде проблеми. Върви колкото можеш по-бързо и по канавката. Ако се наведеш, всеки, който те зърне, ще те помисли за голяма птица.

Репхайм издаде звук на възмущение, но тя не му обърна внимание.

– Къщата е в средата на двора на музея. Скрий се там и през нощта ще ти донеса храна и вода.

Той се поколеба и после каза:

– За теб не е разумно да ме виждаш отново.

– Ако се замислиш, нищо от случилото се досега не беше разумно.

Тогава вероятно ще те видя през нощта, защото никой от нас, изглежда, не проявява разум, когато става въпрос за другия.

– Е, довиждане до нощта.

– Пази се. Ако не го сториш, аз… Мисля, че може би ще почувствам загубата ти. – Репхайм се колебаеше с думите, сякаш не знаеше как да ги каже.

– Да, същото се отнася и за теб. – Преди да вдигне ръце да отвори земята, Стиви Рей добави: – Благодаря ти, че спаси живота ми. Дългът ти е напълно изплатен.

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Зоуи

– Странно, но нямам чувството, че съм се освободил от него – тихо отговори той.

– Да, разбирам какво имаш предвид.

И после, докато Репхайм лежеше свит в земята, Стиви Рей призова нейната природна стихия, отвори земята и позволи на Ленобия и Ерик да я измъкнат.

Никой не се сети да надзърне зад нея. Никой не запо-дозря нищо. И никой не видя съществото, наполовина гарван, наполовина човек, което по-късно закуца към музея „Гилкрийз“, за да се скрие сред духовете на миналото.

– Стиви Рей! Наистина ли си добре? – Стиснах мобилния телефон. Искаше ми се да се телепортирам до Тулса и да се уверя с очите си, че моята най-добра приятелка е жива и здрава.

– Зи! Не се тревожи! Добре съм. Честна дума. Всичко беше една голяма, глупава злополука. Боже, каква съм тъпачка.

– Какво се случи?

– Напуснах късно Дома на нощта. Много съм глупава. Трябваше да остана там и да изчакам до следващата вечер, за да отида в тунелите, но аз тръгнах. И после… стори ми се, че на покрива има някого. Хукнах нагоре, тъй като ре-ших, че някой червен новак се е заклещил там, а вече се разсъмваше. Боже, трябва да си прегледам ушите. Оказа се, че е котка. Грамадна, дебела шарена котка мяукаше на покрива. Наканих се да се върна, но нали съм абсолютно некоординирана и неатлетична, паднах и ударих главата си толкова силно, че изгубих съзнание. Няма да повярваш колко много кръв изтече. Беше много страшно.

Ударила си се на покрива точно преди зазоряване? Изпитах желание да се пресегна през телефона и да я удуша.

– Да, знам. Това не беше едно от най-умните неща, които съм правила. Когато се свестих, слънцето ме беше напекло.

– Изгоря ли? – Стомахът ми се сви. – Имаш ли рани.

– Да, започнах да горя и това вероятно ме събуди. Имам изгаряния, но можеше да бъде и по-лошо. За щастие успях да се добера до дървото близо до покрива. Спомняш ли си

го?

Знаех дървото много добре. Там се беше скрило нещо, което едва не ме уби.

– Да, спомням си го.

– Скочих на дървото, спуснах се по него и помолих земята да ми направи малко скривалище. Все едно се задаваше торнадо, а аз живеех в каравана.

– Там ли те намери Ленобия?

– Да, Ленобия и Ерик. Между другото, той се държа много добре. Не че пак трябва да ходиш с него, но си помислих, че ще искаш да знаеш.

– Добре. Радвам се, че си в безопасност. – Замълчах, защо-то не бях сигурна как да продължа. – Стиви Рей, Афродита също се чувстваше зле и Обвързването ви беше прекъснато.

– Много съжалявам, че тя е изпитала болка.

– Болка? Шегуваш ли се? Помислихме, че Афродита ще умре. Тя гореше заедно с теб, Стиви Рей.

– Мили Боже! А аз не разбрах. ^

– Стиви Рей, чакай малко. – Обърнах гръб на всеки, който би се опитал да послушва разговора ми, и излязох в изумително красивия коридор. Кристалните полилеи със свещи озаряваха с топла мъждукаща светлина тапицерията в кремаво и златисто. Имах чувството, че съм Алиса в Страната на чудесата и минавам през заешката дупка, навлизайки в съвършено различен свят. – Така е по-добре. Тук навън има по-малко уши. Афродита каза, че ти си била хваната в капан някъде. Беше сигурна.

– Зи, спънах се и си ударих главата. Убедена съм, че Афродита е почувствала паниката ми. Нали горях, когато

се събудих. Освен това на покрива бяха разхвърляни метални боклуци и се заплетох. Казвам ти, обезумях от страх. Тя сигурно го е почувствала.

– Тогава никой не те е хващал? И не си била затворена никъде?

– Не, Зи – засмя се Стиви Рей. – Това е лудост, но би било по-интересна история, отколкото сама да се спъна.

Поклатих глава. Все още не можех да възприема всичко.

– Беше много страшно, Стиви Рей. Мислех, че ще загубя и двете ви.

– Всичко е наред. Няма да загубиш нито мен, нито досадната Афродита, въпреки че не съжалявам, че Обвързването ми с нея беше прекъснато.

– Има и друго странно нещо. Как се случи това? Обвързването ви не се прекъсна дори когато Дарий пи от нея, а ти знаеш, че между тях има нещо.

– Вероятно съм била по-близо до смъртта, отколкото си мисля. Това трябва да е прекъснало Обвързването ни. Пък и ние не искахме да сме свързани. Може би връзката й с Дарий е отслабила Обвързването ни.

– Не изглеждаше Обвързването между вас да е слабо.

– Е, вече не съществува и като се замисля, много лесно се е прекъснало.

– Не ми се струваше лесно, като я гледах.

– От позицията на горящо на слънцето хлапе мога да ти кажа, че и на мен не ми беше лесно.

Изведнъж се почувствах неловко, че я обсипвам с въпроси. Стиви Рей за малко не умря (завинаги), а аз я измъчвах да ми разказва подробности.

– Хей, извинявай. Ужасно се разтревожих, това е всичко. И беше много страшно да гледам как Афродита преживява твоята болка.

– Да говоря ли с нея? – попита Стиви Рей.

– Не. Поне в момента. Последния път, когато я видях, Дарий я носеше по изумително широко стълбище към невероятно скъп апартамент, за да се наспи след опиатите, които вампирите й дадоха.

– Дали са й някакво хапче? Сигурно й е харесало.

Двете се засмяхме и почувствах, че между нас отново всичко е наред,

– Зоуи? Висшия съвет започва. Трябва да тръгваш – извика Ерсея.

– Трябва да си свърша работата – рекох аз.

_ Да чух. Хей, искам да ти кажа нещо, което трябва да запомниш. Слушай сърцето си, Зи. Даже да ти се струва, че всички са против теб и че може би страхотно объркваш нещата. Прави каквото ти казва всичко в теб. Може да се изненадаш от онова, което ще се случи. „

Поколебах се и после зададох първия въпрос, които ми хрумна.

– И може да спаси живота ти!

– Да, може.

– Трябва да поговорим, когато се върна.

– Ще бъда тук. Сритай им задниците, Зи!

– Ще се постарая. Чао, Стиви Рей. Радвам се, че не си мъртва. Отново.

_ Аз също. Отново.

Затворих, поех си дълбоко дъх, изправих рамене и се подготвих да застана пред Висшия съвет.

* * *

Висшия съвет се събираше в много стара катедрала до супер красивия дворец „Сан Клементе“. Беше очевидно, че някога е била католическа църква и аз се запитах какво би казала сестра Мери Анджела по въпроса как вампирите са я променили. Те я бяха изтърбушили цялата с изключение на огромните полилеи, които бяха окачени на дебели месингови вериги на тавана и приличаха на нещо вълшебно, като висящите свещи над масите в училището за магии Хогуортс“. Бяха направили амфитеатрални редици с места за сядане в стил, за който си спомних, че съм учила, до-като четяхме „Медея“. На гранитен подиум бяха поставени един до друг седем мраморни стола. Видяха ми се хубави, но задникът ти можеше или да се схване, или да изстине. Сцените на прозорците със стъклописи на първоначалната катедрала бяха променени от окървавения Иисус на разпятието и няколко католически светци в изображение на Никс с вдигнати ръце, в които държеше полумесец, а до нея беше нарисуван блестящ пентаграм. На другите стъкла видях варианти на различни емблеми. Оглеждах катедралата и си мислех колко красиви са стъклописите, когато забе-лязах сцената, изобразена точно срещу образа на Никс… и кръвта ми се смрази.

Беше Калона! С разперени криле и голо, мускулесто, загоряло от слънцето, силно тяло. Разтреперих се.

Старк ме хвана под ръка като джентълмен, който води дамата си по каменните стълби на амфитеатър, и се отправихме към местата близо до подиума. Докосването му беше силно, стабилно и той ми каза:

– Не е той. Това е древно изображение на Еребус като символа на Никс ей там.

– Но прилича на него толкова много, че те ще си помислят, че Калона наистина е Еребус – трескаво прошепнах аз.

– Може би. И затова ти си тук.

– Зоуи и Старк, тези места са за вас. Ерсея посочи редицата места най-отпред и малко встрани от седемте стола. – Останалите може да седнете на редицата там. – Тя заведе Деймиън, Джак и Близначките на местата няколко реда зад нас. – И не забравяйте, че може да говорите само ако Съветът ви покани.

– Да, помня. – Нещо в Ерсея ме безпокоеше. Вярно, тя беше приятелка на Ленобия и затова исках да я харесвам, но след пристъпа на Афродита тя се беше намесила и се държеше така, сякаш беше шеф на мен и приятелите ми. Бях настояла Дарий да остане с Афродита и мълчаливо наблюдавах, докато Ерсея с монотонен глас обясняваше правилата на Висшия съвет и какво не трябва да правим.

Низвергнатият безсмъртен и злата бивша Висша жрица се опитваха да манипулират Висшия съвет на вампирите. Кое беше по-важно – да им го кажа или да бъда учтива?

Разбира се, Деймиън, Джак и Близначките невинно и страхливо отвърнаха: „Добре.“

– Аз ще бъда зад вас, до Деймиън и Джак. Не усещам обич към човеците в това място, затова няма да бия на очи – рече Хийт.

Видях, че двамата със Старк се спогледаха продължително.

– Пази й гърба каза той.

Хийт кимна.

– Винаги пазя гърба й.

– Хубаво. Аз ще се съсредоточа върху нещо друго.

– Ясно.

Не се шегуваха. Не си подхвърляха иронични закачки, не бяха заредени е тестостерон, нито се държаха прекадено властно. Бяха толкова разтревожени, че действаха заедно.

Това ме накара да изпитам неподправена параноя.

Знаех, че беше смешно и незряло, но почувствах непреодолим копнеж по баба. Бих дала всичко на света, за да съм свита удобно в къщата й във фермата за лавандула в Оклахома, да ям пуканки с твърде много масло, да гледам филмов маратон на мюзикълите на Роджърс и Хамърстайн и единствената ми тревога да бъде, че не разбирам нищо от геометрията.

– Висшия съвет на вампирите!

– Не забравяйте да станете! – прошепна Ерсея над рамото ми.

Сдържах се да не завъртя очи. В стаята цареше абсолютна тишина. Станах заедно с всички други и се втренчих в седемте най-съвършени същества, които влязоха. Всичките бяха жени, но това вече ми беше известно. Нашето общество е матриархално, затова беше логично всичките членове на управляващия Висш съвет да са жени. Знаех, че те са много стари дори за вампири. Разбира се, човек не можеше да определи възрастта им, като ги гледа. Виждаше се само колко невероятно красиви и изумително могъщи са те. От една страна, изпитах удоволствие, че пред очите ми е доказателството, че макар да остаряват и накрая да умират, вампирите не се набръчкват ужасно като старо бойно куче шар-пей. От друга страна, усещането за власт, което те излъчваха, беше абсолютно страховито. Стомахът ми се сви при мисълта, че ще говоря пред тях и останалите сериозни и мълчаливи вампири в катедралата.

Старк хвана ръката ми и я стисна. Притиснах се до него. Искаше ми се да съм по-голяма и умна и откровено казано, по-добър оратор.

Чух, че още някой влиза в помещението, и видях, че Неферет и Калона уверено слизат по стълбите и сядат на двете свободни места на същата редица, където бяхме ние, само че точно пред Висшия съвет. Членовете му сякаш ги бяха чакали да дойдат и седнаха, като ни направиха знак, че и ние може да заемем местата си. Беше трудно да не зяпаш Неферет и Калона. Тя беше красива, както винаги, но за двата дни, откакто я видях за последен път, се беше променила. Въздухът около нея сякаш трептеше от сила. Беше облечена в широка развята рокля като тога, която ми напомни за древния Рим. Приличаше на кралица. Калона също беше зашеметяваща гледка. Ще прозвучи глупаво, ако кажа, че беше полугол черни панталони, без риза и обувки, но самият той съвсем не изглеждаше глупаво. Имаше вид на бог, решил да слезе на земята. Крилата му бяха отпуснати около него като наметало. Калона ме погледна и светът изчезна и останахме само той и аз.

Споменът за последния ни сън проблесна между нас. Видях в него воина на Никс, невероятното същество, което бе стояло до нея и после беше низвергнато, защото я беше обичало прекадено много. В очите му съзрях уязвимост и недвусмислен въпрос. Калона искаше да знае дали му вярвам. В съзнанието си чух думите: Ами ако съм лош само когато съм с Неферет? Ами ако истината е, че ако съм с теб, може да избера доброто?

Чух думите и отново ги отхвърлих. Сърцето ми говореше друго. Калона беше докоснал сърцето ми и въпреки че щях да му откажа и да се престоря, че той не ми е въздействал, в момента аз исках да види истината в очите ми. Показах му сърцето си и оставих очите ми да му кажат онова, което аз не можех.

Отговорът му беше да се усмихне толкова нежно, че аз бързо отместих поглед.

– Зоуи? – прошепна Старк.

– Добре съм – машинално отговорих аз.

– Бъди силна. Не му позволявай да ти влияе.

Кимнах. Усещах, че вампирите ме гледат с нещо повече от естественото им любопитство към новите ми татуировки. Погледнах през рамо и видях, че Деймиън, Джак и Близначките са се вторачили в Калона. И после съзрях Хийт. Той не гледаше Калона, а мен и беше видимо разтревожен. Помъчих се да му се усмихна, но гримасата ми по-скоро изразяваше вина.

После заговори член на Съвета и аз с облекчение съсредоточих вниманието си върху нея.

Висшия съвет е свикан на извънредно съвещание. Аз, Дуантия, откривам сесията. Нека Никс ни даде мъдростта и напътствията си.

– Нека Никс ни даде мъдростта и напътствията си – повториха останалите в залата.

Докато ни инструктираше, Ерсея ни каза имената на членовете на Съвета и описа всяка една от тях, затова знаех, че Дуантия е старшият член и задачата й е да ръководи съвещанията и да решава кога да приключат. Втренчих се в нея. Беше невероятно, че тя е на няколкостотин години. С изключение на непоклатимата самоувереност и властност, които тя излъчваше, единственият външен знак за възрастта й беше, че гъстите й коси са прошарени в сребристо.

– Имаме въпроси към Неферет и съществото, което се нарича Еребус.

Забелязах, че зелените очи на Неферет леко се присвиха, въпреки че тя грациозно кимна на Дуантия. Калона стана и се поклони на Съвета.

– Добра среща още веднъж – поздрави той Дуантия и кимна на всяка от членовете на Съвета. Пякои от тях също кимнаха.

– Имаме въпроси за произхода ти – рече Дуантия.

– Естествено е да имате – отвърна Калона.

Гласът му беше плътен и приятен и думите му прозвучаха скромно, разумно и откровено. Мисля, че всички, включително аз, искахме да го изслушаме, независимо дали му вярвахме, или не.

И после аз направих нещо глупаво и абсолютно детинско. Затворих очи и усилено се замолих на Никс. Моля те, нека Калона говори само истината. Ако той каже истината, може би има надежда за него.

– Твърдиш, че ти си Еребус, дошъл на земята – започна Дуантия.

Отворих очи и видях, че Калона се усмихва.

– Да, аз съм безсмъртно същество.

– Консортът на Никс ли си, Еребус?

Кажи истината! – заповядах му аз мислено. – Кажи истината!

– Някога бях до Никс, а после паднах на земята и сега съм тук, пред…

– До Превъплъщението на богинята – прекъсна го Неферет и стана.

– Неферет, вече знаем мнението ти кой е този безсмъртен – рече Дуантия. Не повиши тон, но думите й бяха резки и предупреждението в тях беше недвусмислено. – Искаме да чуем повече от самия безсмъртен.

– Както би сторил всеки консорт, аз се покланям на моята вампирка господарка – каза Калона и леко се поклони на Неферет, която му отправи победоносна усмивка.

Стиснах зъби.

– Очакваш ли да повярваме, че превъплъщението на Еребус на този свят няма собствена воля?