Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 20 страниц)

ДЕСЕТА ГЛАВА
Зоуи

Останах сама в коридора и се опитах да подредя обърканите си мисли.

Брей! Дарий щеше да помоли Афродита да приеме клетвата му на воин. Господи. Вампир воин и човешка пророчица на богинята. Страхотна комбинация. Кой знае?

Също така странно беше, че Старк може да усеща чувствата ми, ако са достатъчно силни. Да, имах едно силно чувство, което щеше да бъде неудобно. И после осъзнах, че всичките ми чувства са силни, и се опитах да потисна емоциите, които ме стресираха и които той вероятно долавяше. Несъмнено щях да се побъркам. Сподавих въздишката си и тихо отворих вратата. Стаята беше осветена само от една голяма молитвена свещ със странни религиозни изображения, каквито продават в бакалиите. Тази не беше толкова странна. Беше розова, имаше хубава картинка на Дева Мария и миришеше на рози.

Приближих се на пръсти до леглото на Старк.

Той не изглеждаше добре, но и не беше толкова блед и ужасяващ като преди малко. Вероятно спеше… или поне очите му бяха затворени и дишането му беше равномерно. Изглеждаше отпуснат. Нямаше риза и чаршафът беше пъхнат под мишниците му, затова видях края на огромната бяла превръзка на гърдите му. Спомних си колко страшна е раната му от изгаряне и се запитах дали въпреки възможните последици, да не срежа ръката си, както Хийт бе направил за мен, и да я допра до устата му. Старк сигурно щеше да всмукне кръвта ми машинално и без да разсъждава, да погълне онова, което му беше необходимо, за да оздравее. Но нямаше ли да се ядоса, когато разбереше какво съм направила? Може би. Знаех, че Хийт и Ерик биха се ядосали.

По дяволите. Ерик. Още не бях започнала да се занимавам с този проблем.

– Престани да се тревожиш.

Подскочих и погледнах лицето на Старк. Очите му вече не бяха затворени. Наблюдаваше ме с весело и същевременно иронично изражение.

– А ти престани да подслушваш психически.

– Не съм правил такова нещо. Ти хапеше устни и разбрах, че си напрегната. Е, предполагам, че си разговаряла с Дарий.

– Да. Знаеше ли всичко това, преди да ми дадеш клетвата си на воин?

– Разбира се. Чел съм тези неща в училище и сме ги обсъждали в часовете по социология на вампирите миналата година, но е съвсем различно да ги преживееш.

– Наистина ли усещаш чувствата ми? – колебливо попитах аз. Исках да знам истината, но се страхувах.

Започвам да ги долавям, но не чета мислите ти или някаква друга подобна щуротия. Само понякога ги усещам и знам, че не идват от мен. Не обърнах внимание, когато ми се случи за пръв път, но после осъзнах какво става и внимавах повече – усмихна се той.

– Старк, чувствам се, все едно ме шпионират.

Изражението му стана сериозно.

– Не те шпионирам. Не те следя с мислите си и няма да наруша личното ти пространство, а ще те пазя. Смятах, че ти… – Той млъкна и отмести поглед от мен. – Няма значение. Не е важно. Трябва само да знаеш, че няма да използвам връзката между нас, за да те дебна и да се промъквам в мислите ти.

– Какво щеше да кажеш? Довърши мисълта си.

Старк въздъхна продължително и раздразнено и отново ме погледна в очите.

– Смятах, че ми имаш повече доверие. Това е една от причините, поради които ти дадох клетвата си. Ти ми вярваше, когато всички други се бяха отвърнали от мен.

– Наистина ти вярвам – побързах да кажа аз.

– Но мислиш, че ще те шпионирам. Доверието и шпи-онирането не вървят заедно.

Щом той постави въпроса така, аз разбрах какво иска да каже и част от първоначалния ми страх започна да се разсейва.

– Няма да го направиш нарочно, но моите чувства ти говорят и за теб няма да бъде трудно да… – Гласът ми заглъхна и аз се размърдах неспокойно, защото разговорът ме караше да се чувствам неудобно.

– Да те шпионирам? Не. Няма да го направя. Ще обръщам внимание на вибрациите, които идват от теб, само ако си уплашена. Иначе няма да се интересувам от другите ти чувства.

Погледнах го в очите и видях обида. По дяволите! Не исках да го засягам.

Няма ли да обръщаш внимание на никое от чувствата ми? – тихо попитах аз.

Старк кимна и движението го накара да направи гримаса от болка, но гласът му не потрепери.

Без да добавя нищо повече, аз хванах ръката му.

Той не я дръпна, но и не каза нищо.

– Виж, не започнах правилно разговора. Вярвам ти, но се изненадах, когато Дарий ми каза за психичната ни връзка.

– Изненада се? – Старк изкриви устни в усмивка.

Може би абсолютно уплашена е по-подходящата дума.

Трябва да свърша куп неща и съм напрегната.

– Разбира се, че си напрегната. И онзи куп неща са Хийт и Ерик, нали?

– За съжаление, да – въздъхнах аз.

Той преплете пръсти с моите.

– Онези две момчета няма да променят нищо. Моята клетва ни обвързва.

Той прозвуча толкова много като Хийт, че трябваше да положа усилия да не се размърдам неспокойно отново.

Не искам да говоря с теб за това в момента. – Иито някой друг път, помислих си аз, но не го казах.

– Разбирам те. И на мен не ми се говори за онези двама тъпаци. – Старк ме дръпна за ръката. Защо не седнеш до мен за малко?

Седнах внимателно на ръба на леглото. Не исках да го раздрусам твърде силно и да причиня болка на Старк.

– Няма да се счупя самонадеяно ми се усмихна той.

– Това за малко да се случи.

– Но ти ме спаси. И ще се оправя.

– Много ли те боли?

Чувствал съм се и по-добре. Но кремът, който монахините дадоха на Дарий, за да намаже изгарянията ми, помага. Само гърдите ми са стегнати и всичко ми е вцепенено

– увери ме той, но се размърда неспокойно, сякаш не можеше да си намери място. – Какво става навън? Старк рязко смени темата, преди да успея да го разпитам по-подробно как се чувства. – Всичките ли гарвани-демони заминаха с Калона?

– Да, така мисля. Стиви Рей и момчетата намериха трима мъртви. – Млъкнах, защото си спомних странната реакция на Стиви Рей, когато Далас й каза, че са изхвърлили труповете на боклука.

– Какво има?

– Не знам точно – откровено отговорих аз. Със Стиви Рей стават разни неща, които ме тревожат.

– Какви неща?

Наведох глава към преплетените ни ръце. Колко да му кажа? Мога ли да говоря с него за това?

– Аз съм твой воин. Щом можеш да ми повериш живота си, това означава, че можеш да ми довериш и тайните си. – Погледите ни се срещнаха и той ми се усмихна мило.

– Клетвата ни обвързва. Това е по-силна връзка от онази между Обвързани. Никога няма да те предам, Зоуи. Може да разчиташ на мен.

За миг изпитах желание да му кажа за паметта си на Ая, но вместо това изръсих:

– Мисля, че Стиви Рей крие червени новаци. От най-лошите.

Веселата му усмивка помръкна и Старк понечи да се надигне, а после рязко си пое дъх през зъби и силно пребледня.

Не! Не ставай! – рекох аз и внимателно натиснах раменете му надолу.

– Трябва да кажеш на Дарий.

– Първо ще говоря със Стиви Рей.

– Не мисля, че това е…

Сериозно! Първо трябва да говоря с нея. – Отново хванах ръката му и чрез докосването си се опитах да му внуша да разбере. – Тя е най-добрата ми приятелка.

– Имаш ли й доверие?

– Искам да й вярвам. Винаги съм й вярвала. – Въздъхнах примирено. – Но ако тя не ми каже истината, когато разговаряме, ще отида при Дарий.

– Трябва да стана от проклетото легло, за да се уверя, че не си обкръжена от врагове!

– Не съм обкръжена от врагове! Стиви Рей не ми е враг. – Изпратих безмълвна молитва до Никс да не греша по този въпрос. – Виж, по-рано криех тайни от приятелите си… неприятни неща. – Повдигнах едната си вежда и го погледнах многозначително. – Криех и за теб от тях.

Старк се ухили.

– Е, това е друго нещо.

Не му позволих да ме накара да се усмихна и останах сериозна.

Не, не е така.

– Разбирам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен. Стиви Рей не може да те нарани, тъй като ти контролираш и петте природни стихии, а тя само една. Но не знаеш какви сили имат лошите новаци, които Стиви Рей крие, нито колко са. Аз обаче знам какво е да си лош червен новак, затова обещай ми, че ще внимаваш.

– Да, добре. Обещавам.

– Хубаво. – Той се отпусна на леглото.

Хей, в момента не искам да се тревожиш за мен. Трябва да се съсредоточиш върху оздравяването си. – Поех си дълбоко дъх, за да се подкрепя, и продължих: Мисля, че е

добра идея да пиеш кръв от мен.

– Не.

– Нали искаш да можеш да ме браниш?

Да отвърна Старк и кимна категорично.

– Тогава това означава да оздравееш бързо.

– Да.

– Ще се оправиш по-бързо, ако пиеш от мен, и е логично да го направиш.

Поглеждала ли си се напоследък в огледало? – попита неочаквано той.

– Какво?

– Имаш ли представа какъв вид имаш и колко уморена изглеждаш?

Усетих, че лицето ми поруменя.

– Напоследък нямам време да мисля за неща като грим и прически – защитих се аз.

– Не говоря за грим и прически, а колко си бледа. Имаш тъмни сенки под очите. – Погледът му се плъзна към мястото, където ризата ми закриваше донякъде дългия белег, простиращ се от едното ми рамо до другото. – Как е разрязването ти?

– Добре. – Със свободната си ръка придърпах ризата, макар да знаех, че белегът пак се вижда.

– Хей – нежно каза той. – Аз вече го видях, забрави ли?

Погледнах го в очите. Не бях забравила. Всъщност Старк

не беше видял само белега ми… а всичко от мен. Цялата гола. Лицето ми пламна.

– Не го споменавам, за да те поставя в неудобно положение. Само се опитвам да ти напомня, че наскоро ти едва не умря. Трябва да бъдем силни и в добра форма, Зоуи. Ти трябва да бъдеш силна и в добра форма и затова точно сега няма да взема нищо от теб.

– Но аз искам и ти да бъдеш силен и в добра форма.

– Ще бъда. Не се безпокой за мен. Очевидно практически е невъзможно да ме убият – мило и самонадеяно се усмихна Старк.

– Мисли за моето ниво на стрес. Практически невъзможно не е същото като невъзможно.

– Ще се опитам да го запомня. Той ме дръпна за ръката. – Легни до мен за малко. Харесва ми, когато сме близо един до друг.

– Сигурен ли си, че няма да ти причиня болка?

– Убеден съм, че ще ми причиниш болка – подразни ме Старк и се усмихна, но въпреки това те искам близо до мен. Ела.

Оставих го да ме придърпа до себе си, легнах до него и внимателно сложих глава на рамото му. Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

– Няма да се счупя. Спокойно.

Въздъхнах и се помъчих да се отпусна. Увих ръка около кръста му, като внимавах да не го разтърся и да не докосвам гърдите му. Старк затвори очи и бледото му лице се отпусна, а дишането му стана по-дълбоко. Кълна се, че след минута той вече спеше.

Точно така исках да стане заради онова, което бях намислила. Поех си три пъти дълбоко дъх, съсредоточих се и прошепнах:

– Дух, ела при мен.

Мигновено почувствах познатото раздвижване в мен, сякаш току-що бях разбрала нещо невероятно вълшебно, когато душата ми реагира на изпълването с петата природна стихия – духът.

– А сега, тихо, внимателно и нежно отиди при Старк. Помогни му. Изпълни го. Дай му сили, но не го събуждай.

– Говорех тихо и стисках палци наум Старк да продължи да спи. Когато духът излезе от мен, аз усетих, че тялото на Старк се скова за миг, а сетне потрепери и издаде дълга сънена въздишка, докато духът го успокояваше и му даваше сили. Наблюдавах Старк известно време, а после внимателно се измъкнах от прегръдката му. Отново помолих духа да остане с него, докато спи, излязох на пръсти от стаята и безшумно затворих вратата след себе си.

Бях направила само две крачки, когато осъзнах, че нямам представа къде отивам. Спрях и прегърбих рамене. Покрай мен бързо мина монахиня с наведена глава и се стресна, когато и двете вдигнахме глави и погледите ни се срещнаха.

– Сестра Бианка? – Сетих се, че я познавам.

– О, Зоуи, да, аз съм. В коридора е тъмно и за малко не те видях,

– Сестро, мисля, че се изгубих. Би ли ми обяснила къде е стаята ми?

Тя се усмихна мило и ми напомни на сестра Мери Анджела, въпреки че съвсем не беше възрастна като нея.

Върви по коридора, докато стигнеш до стълбището, и се качи на последния етаж. Мисля, че стаята, в която си настанена с Афродита, е номер тринайсет.

– Щастливото число тринайсет въздъхнах аз. Колко уместно. Ти лично вярваш ли, че сами постигаме късмета си?

– В момента съм твърде уморена, за да знам в какво вярвам, Зоуи.

Тя ме потупа по ръката.

– Отиди да си легнеш. Ще се помоля за теб на Дева Мария. Нейната намеса е по-добра от късмета.

– Благодаря.

Отправих се към стълбището. Задъхах се като старица, докато стигна до последния етаж. Белегът на гърдите ми пламтеше и пулсираше от бързите удари на сърцето ми. Отворих вратата, влязох във вестибюла и се облегнах на стената да си поема дъх. Разсеяно потърках гърдите си и изтръпнах от болка. Смъкнах ризата си да видя дали тъпата рана не се е отворила отново и дъхът ми секна, когато съзрях новата татуировка, която украсяваше от двете страни изпъкналата червена линия.

– Бях забравила за това – промълвих аз.

Изумителен е!

Изпищях, пуснах ризата си и отскочих назад толкова рязко, че ударих главата си в стената.

– Ерик!

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи

– Мислех, че знаеш, че съм тук. Не съм се опитвал да се скрия. – Ерик се беше подпрял само на няколко крачки от мен, до вратата с номер тринайсет. Изправи се, разтегли лице в типичната си усмивка на кинозвезда и тръгна към мен. – По дяволите, Зи. Чакам те цяла вечност.

Ерик се наведе и преди да успея да кажа нещо, ме целуна в устата.

Блъснах го и се отскубнах от обятията му.

– Ерик, не съм в настроение да се целувам.

Той повдигна озадачено едната от черните си вежди.

– Така ли? Това ли каза и на Хийт?

В момента няма да говоря за това.

– А кога? Следващия път, когато те видя да пиеш от човешкото ти гадже?

– Знаеш ли, прав си. Нека поговорим сега. – Ядосвах се все повече не само защото бях уморена и напрегната, но и защото Ерик се държеше като абсолютен задник. Чувството му за собственост ми беше дотегнало. – Хийт и аз сме Обвързани. Или го приеми, или недей. И това е единственият разговор, който ще водим по този въпрос.

Отначало той се вбеси, но после учудващо потисна гнева си. Пое си въздух и нададе дълга въздишка, която завърши с нещо като смях.

– Говориш точно като Висша жрица.

– Не се чувствам такава.

– Хей, извинявай. – Ерик протегна ръка и докосна кичур от черните ми коси. – Никс ти е дала нови татуировки, а?

– Да. – Придърпах яката на ризата си и се облегнах на стената, за да не може Ерик да ме достигне. – Появиха се, когато Калона беше изгонен.

– Може ли да ги видя?

Гласът му беше плътен и прелъстителен… Беше уцелил идеалния тон за гадже. Но преди Ерик да се приближи до мен и да си помисли, че може да надникне в деколтето ми, аз вдигнах ръка да го спра.

– Не сега. Искам да поспя, Ерик.

Той присви очи,

– Е, как е Старк?

– Ранен е сериозно, но Дарий каза, че ще се оправи – предпазливо отговорих аз. Държането на Ерик ме караше да заема отбранителна позиция.

– Ти дойде от неговата стая, нали?

– Да.

Видимо разочарован, той прокара пръсти през гъстата си черна коса.

– Това е прекадено.

Кое?

Ерик разпери ръце в заучен театрален жест.

– Всичките тези други момчета! Трябва да се примиря с Хийт, защото ти е консорт, и точно когато се опитвам да свикна с това, се появява друг… Старк. – Ерик произнесе името с подигравателна усмивка.

– Ерик, аз…

– Да, той се е заклел да бъде твой воин – прекъсна ме той. – Знам какво означава това! Той винаги ще бъде с теб.

Ерик… – Отново се помъчих да вметна нещо, но той продължи да ме залива с поток от думи.

– Затова ще трябва да се примиря и с него. И сякаш това не е достатъчно, но и, изглежда, между теб и Калона също има нещо! Всички видяха как той те гледа. – Ерик се изсмя подигравателно. – Напомня ми за Блейк.

– Престани. – Изрекох думата тихо, но гневът и раздразнението, които се натрупваха в мен, се взривиха при ироничното споменаване на Калона и духът, който наскоро бях призовала, я изпълни с такава сила, че Ерик отвори широко очи и отстъпи назад. – Да приключваме. Не е необходимо да се примиряваш с никакви други момчета, защото отсега нататък ние с теб не сме заедно.

– Хей, аз не…

– Не! Сега е мой ред да говоря. Скъсваме, Ерик. Ти се държиш прекадено арогантно и собственически, а дори и да не бях изтощена и напрегната до полуда… две неща, които очевидно нямат значение за теб… пак нямаше да търпя тъпотиите ти.

– Мислиш, че можеш да си тръгнеш ей така, след всичко, което ме накара да преживея?

– Не. – Усетих, че духът се вие около мен, насочих го в следващите си думи и пристъпих напред, като принудих Ерик да се дръпне още по-назад. – Не мисля нищо. Знам какво ще стане. А сега се махай, преди да направя нещо, за което ще съжалявам и след петдесет години. – Нарочно блъснах силно със силата на природната стихия, която течеше в мен, и Ерик залитна и се олюля.

Лицето му стана бяло като тебешир.

Какво е станало с теб, по дяволите? Ти беше толкова мила, а сега си… изрод! И ми писна да ми изневеряваш с всеки, който има член в гащите. Трябва да бъдеш със Старк, Хийт и Калона! Напълно ги заслужаваш! – Той разярено мина покрай мен и трясна вратата на стълбището.

Също толкова ядосана, аз се отправих към стая номер тринайсет и отворих вратата.

И Афродита едва не падна по очи.

– Опа – рече тя и прокара пръсти през перфектните си коси. – Аз…

Подслушваше грандиозната финална сцена на скъсването между мен и Ерик? – довърших изречението вместо нея.

Да, това правех. И може ли само да отбележа, че не те обвинявам? Той е пълен тъпак. Освен това ти не му изневеряваш с всеки, който има член в гащите. Например Дарий ти е само приятел. Деймиън и Джак също… Е, те може би не се броят, защото са обратни. Но преувеличението беше абсурдно.

– Не ме караш да се чувствам по-добре. – Отпуснах се на леглото, което не беше измачкано и очевидно току-що оправено.

– Съжалявам. Не ме бива много да карам хората да се чувстват по-добре.

– Е, чу ли всичко?

– Да.

Дори за Калона?

– Да, и пак ще кажа, че Ерик е тъпак. Преди да ме прекъснеш, щях да добавя, че беше много грозно от негова страна да спомене за Калона. Ерик има достатъчно доказателства за глупавата си ревнива несигурност в лицето на Хийт и Старк. Не беше необходимо да споменава и за крилатия тип.

– Не го обичам.

– Не, разбира се. Ти надрасна Ерик. А сега, предлагам да поспиш. Неприятно ми е да ти го кажа, но изглеждаш ужасно.

Благодаря, Афродита. В момента ми помагаш да чуя, че изглеждам ужасно, както се и чувствам – иронично подхвърлих аз и пренебрегнах факта, че когато казах, че не го обичам, имах предвид Калона, а не Ерик.

– Обаждай ми се по всяко време. Тук съм да помагам.

Замислих се за язвителен отговор, когато забелязах как

е облечена Афродита и неочаквано прихнах да се смея. Афродита, кралицата на модата, беше издокарана в дълга до петите бяла памучна нощница със закопчана якичка. Сякаш беше станала член на сектата „Амиш“, които обичаха семплото облекло.

– Какво е това неотразимо нещо, което си облякла?

– Не обвинявай мен. Това е представата на пингвините за нощно облекло. Е, донякъде ги разбирам. Те полагат глупави клетви за целомъдрие и щом си легнат облечени така, клетвата практически е излишна. Изглеждам почти непривлекателна.

– Почти? – изкикотих се аз.

– Да, умнице, почти. И преди да започнеш да злорадстваш твърде много, погледни ей там. Онова нещо, сгънато в края на леглото, не е допълнителен чаршаф, а маркова монашеска нощница.

– Е, поне изглежда удобна.

– Удобството е за женчовци и непривлекателни хора.

Афродита презрително се пъхна в леглото, а аз се приближих до малкия умивалник в ъгъла, измих лицето си и разопаковах едната от новите четки за зъби, оставени за нас.

– Хей, може ли да те питам нещо? – подхвърлих колкото можах по-небрежно аз.

– Питай – отвърна Афродита, докато нагласяше възглавниците си.

– Въпросът е сериозен.

– Е, и?

– Искам сериозен отговор.

Добре, както кажеш. Питай пренебрежително повтори тя.

– Ти беше споменала, че Ерик се държи прекалено собственически.

– Това не е въпрос.

Вдигнах вежди. Афродита ме видя в огледалото и въздъхна.

– Е, добре, Ерик е лепка пета степен.

– Какво?

– Лепка. Пета степен. Супер неготин.

– Афродита, на какъв език говориш?

– На тийнейджърски. Характерен за висшето общество, И ти можеш да го говориш с малко повече въображение и няколко истински псувни.

Бог да ми е на помощ – измърморих аз. – И с теб ли се държеше собственически?

– Точно това ти казах.

– А ти ядосваше ли се?

Да, определено. Предимно за това скъсахме.

Изстисках паста за зъби върху четката.

– Ядосвала си се. Ти и Ерик скъсахте, но ти продължи… – Прехапах устни за секунда и после опитах наново. – Видях те с него и…

– О, за Бога! Не можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш? Видя ме да коленича пред него?

– Ами… да – смотолевих аз.

И това не е въпрос.

– Добре. Ето го въпроса. Ти си скъсала с Ерик, защото той се държи собственически и властно, но въпреки това се опитваше да бъдеш с него толкова много, че дори правеше онова нещо. Не разбирам защо – изтърсих аз и пъхнах четката в устата си.

Наблюдавах отражението й в огледалото и видях, че лицето й поруменя. Афродита отметна назад косите си, прокашля се и ме погледна.

– Не желаех Ерик, а исках контрол.

– Какво?

Нещата с мен бяха започнали да се променят в училище още преди ти да се появиш.

Изплюх пяната и изплакнах устата си.

– Какви неща?

– Знаех, че с Неферет нещо не е наред. Това ме измъчваше и беше странно.

Избърсах се и се приближих до леглото. Изхлузих обувките си, съблякох си дрехите и облякох меката топла памучна нощница. Легнах в леглото като извинение да мълча, докаго се опитвах да измисля как да изразя с думи мислите, които се въртяха в главата ми. Но и без да казвам нещо, Афродита продължи; ’

– Нали знаеш, че пазех виденията си в тайна от Неферет?

Кимнах:

– И човеци умряха заради това.

– Да, права си. Умряха. Но на Неферет не й пукаше. Тогава започнах да се чувствам странно и животът ми да се разпада. Не го исках. Исках да бъда властната кучка, която един ден ще стане Висша жрица и, за предпочитане, да управлявам света. Тогава можех да кажа на майка си да върви по дяволите… и може би да стана толкова могъща, че да я уплаша до смърт, както заслужава. – Афродита въздъхна дълбоко. – Но не стана така.

– Вместо това ти послуша Никс.

– Първо направих всичко възможно да остана кралица на кралството на кучките и тъй като бях най-знойното маце в училище, Ерик беше част от замисъла ми, макар че е тъпак и се държи собственически.

Има логика.

Афродита се поколеба и сетне добави:

– Гади ми се, като си спомня.

– Имаш предвид… да го правиш с Ерик?

Тя изкриви устни, поклати глава и се изсмя.

– Боже, колко си добродетелна! Не. Да го правя с Ерик всъщност съвсем не беше лошо. Гади ми се, като си спомня как криех за виденията си и се излагах пред Никс.

– Е, напоследък се представи много добре пред Никс. И не съм целомъдрена.

Афродита изсумтя.

Наистина си непривлекателна, когато правиш така – отбелязах аз.

Никога не съм наистина непривлекателна. Приключи ли с въпросите си, които всъщност не са въпроси?

– Да.

– Хубаво. Сега е мой ред. Разговаря ли със Стиви Рей насаме?

Още не.

– Но ще го сториш, нали?

– Аха.

Скоро, нали?

– Какво знаеш?

– Тя определено крие разни неща от теб.

Неща като червени новаци? Както ти вече ми каза?

Афродита не отговори и стомахът ми се сви.

– Е? – подканих я аз. – Какво?

Имам чувството, че със Стиви Рей става нещо повече, отколкото само да крие червени новаци от теб. ’

Не исках да й повярвам, но инстинктът и трезвият разум ми нашепнаха, че тя казва истината. Обвързването на Афродита със Стиви Рей й предоставяше връзка с най-добрата ми приятелка, каквато никой друг нямаше. Вероятно Афродита знаеше нещо за нея. Освен това, колкото и да не ми се искаше да не е така, и аз усещах, че нещо не е наред със Стиви Рей.

– Не можеш ли да ми кажеш нещо по-определено?

Афродита поклати глава.

– Не. Тя се е затворила в себе си.

– Затворила се е в себе си? Какво означава това?

– Знаеш каква е обикновено най-добрата ти приятелка – прозрачен хитър провинциален вариант на посланик на добра воля. „Хей, всички! Вижте колко съм мила и добра!“

Афродита много успешно имитира ужасния провинциален акцент на Стиви Рей, макар и пресилено, и аз се намръщих строго.

– Да, знам. Обикновено тя е открита и откровена, ако това искаш да кажеш. ’

– Е, Стиви Рей вече не е така открита и откровена. Бих искала богинята да ми отнеме проклетото Обвързване с нея… Стиви Рей крие нещо голямо, много по-важно от неколцина новаци.

– По дяволите.

– Да, но в момента не можеш да направиш нищо, затова поспи. Нашият свят ще се нуждае от спасение утре.

Страхотно.

– А, като каза това… как е гаджето ти?

Кое? – начумерено попитах аз.

– Господин Досадник стрелецът с лък.

Повдигнах рамене.

– Мисля, че е по-добре.

– Не му позволи да пие от теб, нали?

Въздъхнах.

– Не.

– Дарий беше прав. Колкото и обезпокоително да е за някои от нас и въпреки че не отговаряш на изискванията, в момента ти си Висшата жрица.

– Това ме кара да се чувствам още по-добре.

– Хей, няма проблем. Искам да кажа, че трябва да си сто процента здрава, а не пресъхнала като супер сухото Мартини на закуските в клуба на майка ми.

– Майка ти наистина ли пие мартини на закуска?

– Разбира се. – Афродита поклати глава. Изглеждаше крайно отвратена. – Опитай се да не бъдеш толкова наивна. И внимавай да не направиш някоя глупост, защото се чувстваш като във филм на всички времена и си влюбена в Старк.

Успокой се! Няма да направя никаква глупост! – Наведох се и духнах голямата свещ, поставена на масата между леглата ни.

Мракът в стаята ми подейства успокояващо. Никоя от нас не каза нищо и когато след малко започнах да се унасям, гласът на Афродита ме изтръгна от царството на съня.

– Утре ще се върнем ли в Дома на нощта?

– Мисля, че трябва – бавно отговорих аз. Каквото и да е, Домът на нощта е нашият дом и новаците и вампирите са нашият народ. Трябва да се върнем при тях.

– Е, тогава по-добре се наспи. Утре ще попаднеш насред огромна купчина лайна, както би се изразил някой от бившите военни съветници на майка ми – отбеляза Афродита с най-хубавия си щастлив и ироничен тон.

Както винаги, тя беше права, колкото и да беше досадна.