Текст книги "Изкушена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Зоуи

Училищната лечебница не беше голяма. Състоеше се от три малки болнични стаи и се намираше на единия етаж на сградата на преподавателите. Ето защо не се изненадах, че помещенията са препълнени с ранени хлапета, нито се стъписах, като видях, че в коридора са сложени и три походни легла. Ранените хлапета замигаха учудено, когато аз и групата ми спряхме на входа.

– Зоуи?

Опитах се да не гледам втренчено ранените хлапета и да не долавям мириса на кръв във въздуха. Две вампирки бързаха към мен. Познах ги. Те бяха помощнички на Неферет, нещо като медицински сестри. Замислих се усилено и се сетих, че високото русокосо момиче се казва Сапфир, а ниската азиатка е Маргарета.

Ранена ли си? – попита ме Сапфир.

– Не. Нищо ми няма. Всички сме добре уверих я аз. – Дошли сме да помогнем.

– Без да има лечител, ние направихме каквото можахме за тях – грубо каза Маргарета. – Никой от новаците не е в непосредствена опасност да умре, въпреки че не се знае как нараняването ще се отрази на Промяната, затова е възможно някои да…

– Да, добре, разбрахме – прекъснах я аз, преди да каже „умрат“ на висок глас пред хлапета, които наистина може да умрат. Боже, какви лоши обноски към болните.

– Не сме дошли заради медицинските си умения – обясни Деймиън. – Тук сме, защото нашият кръг е силен и с него можем да утешим ранените.

– Тук няма други освен ранени новаци заяви Сапфир, сякаш това беше причина и ние да не сме там.

– Никой от другите новаци няма връзка с природните стихии – рекох аз.

– Ние наистина направихме всичко възможно – хладно повтори Маргарета. – Без Висша жрица…

Този път я прекъсна Старк.

– Имаме Висша жрица. Дръпнете се и позволете на нея и нейния кръг да помогнат на хлапетата.

– Да, дръпнете се – заповяда Афродита и се изправи пред лицето на вампирката.

Двете вампирки започнаха да отстъпват назад, въпреки че усещах ледените им неодобрителни погледи.

– Какъв им е проблемът, по дяволите? – тихо попита Афродита, когато влязохме в коридора.

– Нямам представа – отвърнах аз. – Дори не ги познавам.

– Аз ги познавам – обади се Деймиън. – Бях доброволец в лечебницата през третата си година тук. Те винаги са били социопатични. Мисля, че това е заради работата им с умиращи новаци.

Социопатични? – учуди се Шоуни.

– Би ли го превела, Стиви Рей? – попита Ерин.

– Социопатичен означава начумерен и неприветлив. Трябва да четете повече.

– И аз щях да кажа същото – отбеляза Старк.

Деймиън въздъхна.

Не беше за вярване, но трябваше да сподавя усмивката си. Обстоятелствата не бяха приятни, но моите приятели се държаха както обикновено и правеха всичко да изглежда малко по-добре.

– Съсредоточете се, интелектуални изроди. Дошли сме да помогнем на новаците. Социопатка едно и Сиоциопатка две не са важни – заяви Афродита.

Напомня ми на Доктор Зюс. Харесва ми – рече Старк и ме погледна с готината си усмивка, която говореше: „Винаги съм обичал да чета.“

Афродита се намръщи.

– Казах да се съсредоточите, а не да флиртувате.

– Стиви Рей? – извика едно момче от едното походно легло в коридора и ни прекъсна.

– Дрю Партейн? – Стиви Рей забърза към него. – Дрю, как си? Какво се случи? Ръката ти ли е счупена?

Ръката му беше гипсирана, а едното му око беше насинено и подпухнало. Устната му беше разцепена, но хлапето все пак успя да се усмихне на Стиви Рей.

– Много се радвам, че вече не си мъртва.

– Аз също ухили се тя. И мога да ти кажа, че не ти препоръчвам умирането и съживяването, затова гледай да си почиваш и да оздравееш. Погледът й отново се насочи към раните му и усмивката й помръкна, но Стиви Рей побърза да добави: – Ще се оправиш. Не се тревожи.

Не пострадах сериозно. Ръката ми не е счупена, а само я навехнах, докато се биех с гарвана-демон.

Дрю се опита да спаси Анастасия – чу се гласът на момиче от едната болнична стая. Вратата беше отворена и видях новачка, която се беше подпряла на алуминиевото нощно шкафче. Рамото й беше превързано с дебел бинт. На врата й имаше страшна порезна рана, която се скриваше под нощницата. – И за малко да успее. Дрю почти я беше спасил.

„Почти“ не се оказа достатъчно – напрегнато каза той.

– „Почти“ е повече, отколкото направиха останалите хлапета – възрази момичето. Ти поне се опита.

– Какво се случи, Дейно? – попита Афродита, мина покрай мен и влезе в стаята при момичето.

Изведнъж се сетих коя е тя. Дейно и двете й приятелки Енио и Пемфредо (с прякори Ужасна, Войнствена и Оса) бяха част от вътрешното обкръжение на кучките на Афродита, преди аз да дойда в Дома на нощта и както Афродита се бе изразила, животът им да се взриви отвътре. Подготвих се Дейно да се заяде с Афродита, тъй като никоя от „приятелките“ й не й остана приятелка, след като тя изпадна в немилост пред Неферет, а аз я замених като водач на „Дъщерите на мрака“. За щастие момичето съвсем не отговори с омраза, макар че гласът й прозвуча отчаяно и повече от ядосано.

– Нищо не се случи, докато ти не се изправи срещу проклетите птици. И тогава гарваните-демони ни атакуваха. Ние… Тя посочи със здравата си ръка хлапетата в лечебницата – … също се изправихме срещу тях. Дракона и Анастасия също.

– Те нападнаха професор Анастасия, докато Дракона се биеше с група от тях на алеята и не можеше да й помогне. Той дори не видя какво става – обясни Дрю. – Аз сграбчих единия и го дръпнах от нея, но зад мен се появи друг.

Аз го хванах продължи Дейно и посочи към другата стая. – Иън Боузър се опита да помогне, когато съществото се залови с мен. Гарванът-демон прекърши крака му като вейка.

– Иън Боузър? попитах аз и надникнах през отворената врата на стаята, която Дейно посочи.

– Да, аз съм – отговори мършавото, но симпатично момче, чийто крак беше повдигнат и гипсиран. Изглеждаше твърде бледо дори на фона на белите чаршафи.

– Сигурно те боли. – Помнех го от часовете по театрално изкуство. Той беше влюбен до уши в преподавателката ни професор Нолън… преди да я убият преди месец и нещо.

– Е, чувствал съм се и по-добре – опита да се усмихне Иън.

– Всички сме се чувствали по-добре – обади се момиче от едно от походните легла в коридора.

Хана Ханиигър! Не те видях – възкликна Деймиън, мина покрай мен и се приближи до нея.

Хана беше завита с голямо бяло одеяло, където се губеше, защото беше най-бялото хлапе, което бях виждала. Беше блондинка с толкова бяла кожа, че никога не хващаше слънчев загар и винаги изглеждаше с румени страни и или смутена, или изненадана. Познавах я само чрез Дейми-ън. Бях го чувала да й говори за цветя. Момичето очевидно беше гениално по всичко, което цъфтеше. Спомних си това за нея, както и това, че всички я наричаха на първото и последното й име, нещо като Шанънкомптън, само че не сливаха двете.

– Какво се е случило с теб, милинка? – Деймиън приклекна до нея и хвана ръката й. Малката й руса глава беше увита с марля, която имаше петно кръв на челото.

– Когато нападнаха професор Анастасия, аз се разкрещях на гарваните-демони – отговори тя.

Тя има сериозно пронизителен глас обади се от последната болнична стая хлапе, което дори не виждах.

– Гарваните-демони очевидно не харесват пронизителни-те гласове – отбеляза Хана Ханиигър. – Единият ме удари.

– Чакай малко. – Ерин тръгна по коридора към стаята с хлапето, което не виждах. – Ти ли си, Ти Джей?

– Ерин!

Боже! изписка Ерин и се втурна в стаята.

– Коул? – извика Шоуни и хукна след нея. – Къде е Коул?

– Той не се изправи да се бори с тях – отговори Ти Джей с напрегнат глас, който накара Шоуни да спре на прага, сякаш я зашлеви в лицето.

– Не се бори? Но… – Гласът на Шоуни заглъхна. Изражението й беше крайно озадачено.

– По дяволите! Какво е станало с ръцете ти! – възкликна Ерин от стаята на Ти Джей.

– Ръцете му? – повторих аз.

– Ти Джей е боксьор. Той дори се класира на последните Летни игри срещу вампирите – обясни Дру. – Опита се да повали Репхайм. Не стана така, както очакваше, и птицата раздра жестоко ръцете му.

0, Боже, не! тихо възкликна Стиви Рей. Думите й бяха изпълнени с ужас.

Наблюдавах Шоуни, която стоеше пред стаята на Ти Джей. Тя имаше такъв вид, сякаш не знаеше какво да направи със себе си, и това ме накара да изпитам лошо предчувствие. Коул и Ти Джей бяха най-добри приятели и се срещаха с Близначките. Ти Джей беше нещо като гадже на Ерин, а Коул на Шоуни. Двете двойки често бяха заедно. Как така единият се е изправил срещу гарваните-демони, а другият не? – запитах се аз.

И аз това искам да ми се обясни – рече Дарий и осъзнах, че съм изказала мисълта си на глас.

Последното хлапе в коридора му отговори.

– Така се случи. Конюшните се запалиха и Неферет и Калона се вбесиха. Гарваните-демони обезумяха. Ако не се изпречиш на пътя им, не те закачат и ние правехме точно това, когато единият сграбчи професор Анастасия. Тогава някои от нас се опитахме да й помогнем, но повечето новаци хукнаха към общежитията.

Погледнах хлапето – момиче с хубави червени коси и ясни, прелестни сини очи. Бицепсите й бяха превързани, а едната страна на лицето й беше изранена и подута. Кълна се, че я виждах за пръв път през живота си.

– Коя си ти?

– Аз съм Ред – Момичето се усмихна срамежливо и повдигна рамене. – Да, името ми е красноречиво, но това съм аз. Не ме познаваш, защото съвсем наскоро бях Белязана, точно преди да се разрази ледената буря. Професор Анастасия ми беше наставник. Тя преглътна с усилие и примига, за да прогони сълзите си.

– Много съжалявам – казах аз и си помислих колко ужасно трябва да е за нея да бъде наскоро Белязана, изтръгната от семейството си и всичко, което е познавала, и пусната насред цялата тая бъркотия.

– И аз се опитах да помогна – добави Ред. От очите й се отрони сълза и се търкулна по лицето й. Тя я избърса и трепна от болката в рамото, която движението й причини.

– Но огромният гарван-демон издра ръцете ми и ме хвърли към едно дърво. Не можех да направя нищо освен да гледам… – Ред се разрида.

– Никой от преподавателите ли не застана на ваша страна? – попита Дарий. Гласът му прозвуча рязко, макар да беше очевидно, че гневът му не е насочен към Ред.

– Преподавателите разбраха, че гарваните-демони са само прекадено развълнувани, защото Неферет и консор-тът й са вбесени. Решихме да не ги ядосваме повече предизвикателно отвърна Сапфир.

Не можах да повярвам и се обърнах към нея.

– Само прекалепо развълнувани? Шегуваш ли се? Съществата са нападнали Дома на нощта и никой от вас не е направил нищо, защото не сте искали да ги ядосвате?

– Това е непростимо! – заяви Дарий.

– Ами Дракона и професор Анастасия? Те явно не са се вързали на вашата теория да не ядосвате гарваните-демони

– обади се Старк.

– Ти знаеш повече от всеки друг какво се случи, Джеймс Старк. Спомням си, че беше много близък с Неферет и Калона. Виждала съм те да излизаш от училището с тях – невъзмутимо каза Маргарета.

Той направи крачка към нея. Очите му заблестяха в опасно червено. Хванах го за китката.

Не! Няма да спечелим битката, ако се бием помежду си – рекох аз и после се нахвърлих върху двете вампирки.

– Старк е отишъл при Неферет и Калона, защото е знаел, че ще нападнат мен и Афродита, и Деймиън, и Шоуни, и Ерин, и цял манастир, пълен с монахини. – С всяко „и“ аз правех по една крачка към Сапфир и Маргарета. Почувствах, че силата на природната стихия дух, която преди малко бях призовала, за да успокоя Дракона, сега опасно се завъртя около мен. Вампирките също я усетиха, защото и двете отстъпиха назад. Спрях, овладях гнева си, понижих тон и нормализирах кръвното си налягане. – Старк застана на наша страна срещу тях. Но в момента нямам време да се опитвам да ви убеждавам в нещо, което би трябвало да бъде очевидно за вас, когато крилатият изскочи от земята сред дъжд от кръв. Дошла съм да помогна на тези хлапета и тъй като вие, изглежда, имате проблем с това, мисля, че няма да е зле, ако се приберете в стаите си като останалите от Дома на нощта.

Стъписани и обидени, двете вампирки излязоха задни-шком от коридора и забързаха нагоре по стълбището, водещо към стаите на преподавателите. Въздъхнах. Бях казала на Старк, че няма да спечелим битката, ако се бием помежду си, а после ги бях заплашила. Но щом се обърнах към нашата малка група, ме посрещнаха усмивки, одобрителни викове и ръкопляскане.

– Много исках да кажа на онези крави да се разкарат, от-както дойдохме тук – извика Дейно от нейната стая и засия в усмивка.

– Ти не се ли казваше Ужасна? – рече Афродита. Очевидно имаше предвид факта, че на гръцки „дейно“ означава „ужасен“.

– Умея да усещам чувствата на другите, но не мога да ги отблъсквам с една или повече природни стихии – отвърна Дейно, разсеяно потърка ранената си ръка и после насочи вниманието си към Афродита. – Хей, не трябваше да се държа толкова гадно с теб през изминалите два месеца. Извинявай.

Очаквах, че Афродита ще се изперчи и ще й даде да разбере. Дейно наистина се държеше отвратително с нея… как-то и всичките предишни приятелки на Афродита.

– Да, всички правим грешки от време на време. Забрави го отговори Афродита и напълно ме изненада.

– Говориш като зрял човек – казах й аз.

– Не трябваше ли да правиш кръг? – попита тя.

Усмихнах й се, защото лицето й поруменя.

– Да. – Погледнах Стиви Рей, Деймиън и Шоуни и извиках: – Ерин, ще престанеш ли да си играеш на медицинска сестра? Ела в кръга!

Тя изскочи от стаята на Ти Джей като човече на пружина от кутия.

– Разбира се. Фасулска работа.

Забелязах, че тя и Шоуни не се поглеждат, но нямах време, нито сили да се намесвам в проблемите на Близначки-те.

Е, накъде е север, зелено момиче? обърнах се аз към Стиви Рей.

Тя тръгна и застана срещу входа на коридора.

– Това определено е север.

– Добре. Вие, останалите, знаете какво да правите.

Те заеха местата си – Деймиън на изток за въздуха, Шоуни на юг за огъня, Ерин на запад за водата и Стиви Рей на север за земята. Щом бяха готови, аз се изправих в средата на кръга, започнах с Деймиън на изток, призовах всяка природна стихия да дойде при нас, придвижвайки се по посока на часовниковата стрелка, и завърших с духа.

Бях затворила очи и когато кръгът се запълни, ги отворих и видях блестяща сребриста нишка, която свързваше петимата ни. Отметнах назад глава, вдигнах ръце и извиках от радост, че съм докосната от всичките пет природни стихии.

– Хубаво е, че сме си у дома!

Приятелите ми се засмяха, щастливи и неразделни, изпълнени от техните природни стихии, и макар и само за миг, аз забравих за хаоса и трудностите около нас.

Ала не и за болката. Не можех да забравя причината за образуването на кръга, въпреки че беше лесно да се отдам на вълнението.

Съсредоточих се и заговорих със силен, уверен глас.

Въздух, огън, вода, земя и дух… призовах ви тук, в нашия кръг, поради една определена причина. Нашите приятели, новаците от Дома на нощта, са ранени. Аз не съм лечителна. Дори официално не съм и Висша жрица. Замълчах, отместих очи от кръга и погледнах Старк, който ми намигна. Усмихнах се и продължих: – Но намеренията ми са ясни. Искам да ви помоля да докоснете тези хлапета. Аз не мога да ги излекувам, но мога да ви помоля да ги успокоите и да им дадете сили, за да оздравеят. Мисля, че всички искаме това – шанс да се оправим, В името на Никс и чрез силата на вашите природни стихии, изпълнете новаците!

Съсредоточена със съзнанието, тялото и духа си, аз тласнах с ръце и си представих, че хвърлям природните стихии от себе си към ранените хлапета.

Чух възклицания на изненада и радост и дори на болка, когато петте природни стихии се завъртяха из лечебницата и изпълниха новаците. Стоях неподвижно, тъй като бях жив проводник на природните стихии, докато ръцете ме заболяха и тялото ми се обля в пот.

– Зоуи! Достатъчно! Ти им помогна. Разпусни кръга.

Чух гласа на Старк и осъзнах, че той ми говори от известно време, но се съсредоточавах толкова усилено и дълго, че накрая той трябваше да изкрещи, за да се осъзная.

Уморено отпуснах ръце и промълвих искрени благодарности на сбогуване с петте природни стихии, а после коленете ми се огънаха и паднах на пода.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Зоуи

– Не искам легло в лечебницата – повторих аз за трети път на Старк, който се суетеше край мен с прекалено разтревожен вид. – И без това няма допълнителни легла.

– Хей, чувствам се много по-добре – извика Дейно. Легни в моето легло, Зи.

– Не, благодаря – отвърнах аз и протегнах ръка към Старк. – Само ми помогни да се изправя.

Той се намръщи колебливо, но изпълни молбата ми. Застанах неподвижно, така че никой да не разбере, че стаята се върти като бясно мини-торнадо около мен.

– Мисля, че тя изглежда по-зле, отколкото се чувствам аз – отбеляза Дрю.

– Тя те чува. И ми няма нищо. – Макар и със замъглено зрение, аз огледах останалите хлапета. Всичките изглеждаха по-добре и това ми донесе огромно облекчение. Зачеркнах наум „Увери се, че хлапетата не се гърчат от болка и не умират в неописуеми мъки“ в списъка си със задачи. Беше време за следващата точка. Сподавих въздишката си, защото не исках да прахосвам силите си. – Нещата тук са по-добре. Е, Стиви Рей, трябва да решим къде да настаним червените новаци, когато слънцето изгрее, преди то да е изгряло.

– Хубава идея, Зи – каза Стиви Рей, която седеше на пода до Дрю. Спомних си, че тя харесваше момчето, преди да умре и да стане нежива, и признах пред себе си, че като я гледах да флиртува с него, когато може би между нея и червения новак на име Далас имаше нещо, изпитах егоистично злорадство. Може и да беше неприлично гадно от моя страна, но би било хубаво, ако моята най-добра приятелка и аз можехме да си поговорим как да се справим с проблемите с многобройните гаджета.

– Зи? Мислиш ли, че идеята е добра?

О, извинявай. Какво? – Осъзнах, че Стиви Рей ми говори, докато аз се надявах, че тя ще събере един милион (или поне две) гаджета.

– Казах, че червените новаци може да се настанят в празните стаи в общежитията. Би трябвало да са достатъчно дори ако се наложи да спят по трима в стая. Прозорците са затъмнени. Не е идеално като под земята, но ще свърши работа. Поне докато тъпата ледена градушка спре и измислим нещо друго.

– Добре, да се залавяме за това и докато уреждаме положението със стаите, ние… – произнесох думата внимателно и посочих кръга плюс Афродита, Дарий и Старк – …трябва да поговорим с Ленобия.

Всички от моята група кимнаха. Очевидно бяха наясно с факта, че бързо трябва да разберем какво се е случило в Дома на нощта, докато ни е нямало.

– Всички ще оздравеете – уверих аз ранените хлапета, казахме им довиждане и тръгнахме към изхода.

– Благодаря, Зоуи – извика Дру.

– Ти наистина си добра Висша жрица… макар че все още не си такава – подвикна Иън от стаята си.

Не бях сигурна дали непохватният му комплимент изисква благодарност, или не и докато стоях на прага на лечебницата, гледах хлапетата и си мислех, че макар да се бяха сражавали с гарваните-демони и станали свидетели на убийството на преподавател, изглеждаха нормално.

И после ме осени прозрението. Те изглеждаха нормално. Само преди един ден почти всички в училището, без моята група, Ленобия, Дракона и Анастасия, бяха попаднали под харизматичната магия на Калона и Неферет и съвсем не се държаха нормално.

Върнах се в коридора на лечебницата.

– Искам да ви попитам нещо. Може да прозвучи странно, но ми трябват откровени отговори дори да са неудобни.

Дрю се усмихна на някого зад мен и аз разбрах къде стои най-добрата ми приятелка.

– Питай ме каквото искаш, Зи. Харесвам всичките приятели на Стиви Рей.

– Благодаря, Дрю – отвърнах аз и едва се сдържах да не завъртя очи. – Въпросът е към всички. Мислехте ли, че нещо не е наред с гарваните-демони и дори с Калона и Неферет, преди да нападнат професор Анастасия?

Не се учудих, когато Дрю отговори пръв.

– Нямах доверие на крилатия, но не знаех защо. Той повдигна рамене. Може би защото имаше крила. Това бе много странно.

– Аз го смятах за готин, но синовете му, птицечовеците, бяха супер отвратителни – обади се Хана Ханиигър.

Да, гарваните-демони бяха ужасни, но Калона беше стар и не можех да проумея защо много момичета новаци си падаха по него – каза Ред. – И Джордж Клуни е готин, но е твърде стар и не бих искала да бъда с него. Затова не разбирах защо всички бяха влюбени в Калона.

А вие, останалите? – попитах аз.

– Както ти каза, Калона изскочи от земята. Това беше много странно. – Дейно млъкна, погледна Афродита, после мен и продължи. – Пък и от известно време някои от нас знаеха, че Неферет не е такава, каквато изглежда.

Да, ти го знаеше, но не направи нищо. – В гласа на Афродита нямаше омраза или гняв. Тя само отбеляза факт, макар и ужасяващ.

Дейно вдигна брадичка.

– Направих нещо. – Тя посочи бинтованата си ръка. – Само че беше късно.

– За мен нищо не беше наред, откакто убиха професор Нолън – заяви Иън. – Мислех същото и за Калона, и за гарваните-демони.

– Аз го видях какво прави с приятелите ми – извика Ти Джей от последната стая в коридора. – Те бяха като зомбита и вярваха на всяка негова дума. Опитах се да ги вразумя и ги попитах как може да бъдем сигурни, че Калона наистина е Еребус, дошъл на земята, но те се ядосваха или ми се смееха. Не го харесах от самото начало. И проклетите птици бяха зли. Не ми е ясно как никой не го разбра.

– И на мен, но ще открием защо стана така – казах аз. – Сега не се тревожете за това. Калона, Неферет и гарваните-демони ги няма. Оздравявайте бързо.

– Добре! – извикаха те. Гласовете им прозвучаха много по-бодро и силно, отколкото когато ги видях, щом дойдох.

Бях останала без сили от използването на природните стихии и се зарадвах, когато Старк ме хвана за лакътя и ме подкрепи, докато излизахме от сградата. Не беше за вярване, но градушката и дъждът бяха спрели. Облаците, които от няколко дни бяха забулили небето, се бяха разкъсали и през пролуките се виждаха звезди. Погледът ми се спря в средата на училищния двор. Огънят бе изгорил погребалната клада на Анастасия и тлееше, макар че Дракона все още стоеше на колене пред нея. Ленобия беше до него, сложила ръка на рамото му. Кръгът, образуван от червените новаци, Ерик, Хийт и Джак, се простираше широко около жаравата. Те стояха мълчаливо и засвидетелстваха уважението си към Дракона и любимата му.

Направих знак на моята група да ме последва малко по-нататък в сенките и всички се събрахме близо един до Друг.

– Трябва да поговорим, но насаме. Стиви Рей, можеш ли да помолиш някой друг да намери стаи за твоите хлапета?

– Разбира се. Крамиша е толкова организирана, че е почти като Министерство на отбраната. Освен това тя беше в шести курс, когато умря и стана нежива. Крамиша знае всичко за това място.

– Добре. Възложи й задачата – рекох аз и се обърнах към Дарий. – Трябва да се отървем от труповете на гарваните-демони… веднага. Ако ни провърви, бурята най-после ще премине и това означава, че човеците ще се размърдат, щом се съмне. Те не трябва да намират съществата.

– Ще се погрижа за това – отговори той, – Ще накарам момчетата червени новаци да ми помогнат.

– Какво ще направите с труповете? – попита Стиви Рей.

– Ще ги изгорим – отвърна Шоуни и ме погледна. Ако Зоуи е съгласна.

– Идеално – отговорих аз. – Само не ги изгаряйте близо до погребалната клада на Анастасия. Дракона няма да го понесе.

Изгорете ги до източната стена, там където противният им баща изскочи от земята. – Афродита отмести поглед към Шоуни. – Можеш ли да запалиш стария дъб, който се разцепи, когато Калона избяга?

– Мога да запаля всичко отвърна Шоуни.

– Тогава отиди с Дарий и другите – казах аз – и се погрижете да изгори всяко перце от тях. А след това всичките ще се срещнем в моята стая. Съгласни ли сте?

– Съгласни сме – едновременно отговориха Дарий и Шоуни.

Стори ми се странно, че Ерин не говори на сестра си, но когато Шоуни тръгна след Дарий към червените новаци, тя извика:

– Ще ти разкажа всичко, което си пропуснала, сестра ми.

Разбира се усмихна се през рамо Шоуни.

– Ленобия ни трябва – заявих аз и погледнах към преподавателката по езда, – но не знам как да я откъсна от кладата.

– Кажи му – предложи Деймиън.

Погледнах го учудено, защото не знаех кого има предвид.

– Дракона знае колко опасни са Калона и Неферет и ще разбере, че Ленобия ни е необходима. – Деймиън погледна все още коленичилия вампир. – Той ще стои там и ще скърби, докато реши кога е дошъл подходящият момент да си тръгне. Не можем да променим това, нито да го накараме да побърза, затова му кажи, че Ленобия ни трябва.

– Знаеш ли, много си умен похвалих го аз.

– Определено – усмихна се той.

– Е, добре – въздъхнах аз продължително и уморено. Стиви Рей… обясни на Крамиша какво трябва да направи, а вие, останалите, отидете в моята стая. Ще дойда веднага щом говоря с Ленобия.

– Зи, аз ще отида да кажа на Джак да помогне на Крамиша – рече Деймиън.

Повдигнах учудено вежди.

– Стаята ти не е толкова голяма. Ще му разкажа всичко по-късно. В момента трябва да разсъждаваме трезво.

Кимнах и тръгнах към Ленобия и Дракона. Дарий и Стиви Рей дръпнаха хлапетата настрана и тихо им заговориха. Деймиън милваше Херпогинята по главата, докато говореше с гаджето си.

Старк беше неотлъчно до мен. Не беше необходимо да го търся. Усещах присъствието му. Знаех, че ако се спъна, той ще се погрижи да не падна. Освен това Старк разбираше по-добре от всеки друг колко много ми е отнело използването на природните стихии в лечебницата.

Той сякаш прочете мислите ми и прошепна:

– Скоро ще имаш възможност да поседнеш. И ще ти намеря нещо за ядене и пиене.

– Благодаря – промълвих аз.

Старк хвана ръката ми и двамата отидохме при Ленобия и Дракона. Котките се бяха умълчали, макар че се притискаха до Дракона. Израненото му, съсипано от мъка лице беше мокро от сълзи, но той беше престанал да плаче.

– Драконе, Ленобия ми трябва за малко. Не искам да те оставя тук сам, но се налага да говоря с нея.

Той вдигна глава и ме погледна. Не бях виждала по-тъ-жен човек от него.

– Няма да бъда сам. Сенкогрив и Гуинивиър ще бъдат с мен. Както и нашата богиня отвърна Дракона и отново насочи поглед към погребалната клада. – Още не съм готов да оставя Анастасия.

Ленобия стисна рамото му:

– Ще се върна скоро, приятелю мой.

– Ще бъда тук – отвърна Дракона.

– Аз ще чакам с Дракона. Крамиша не се нуждае от мен. Тя вече има достатъчно новаци, които да командва – заяви Джак, който заедно с Деймиън се беше присъединил към нас. Херцогинята спря на няколко крачки, легна на земята и зарови нос в лапите си. Котките не й обърнаха внимание. – Искам да стоя при вас, ако нямате нищо против – смутено каза той на Дракона.

– Благодаря, Джак – изрече преподавателят по фехтовка.

Джак кимна, избърса очи и без да добави нищо повече,

седна до него и започна нежно да гали Сенкогрив.

– Браво на теб – прошепнах аз на Джак,

Гордея се с теб рече Деймиън и го целуна по бузата. Джак се усмихна през сълзи.

– Е, добре казах аз. – Да отидем в стаята ми.

– Ленобия, Зоуи трябва да мине през кухнята – рязко се обади Старк. – После ще се срещнем в общежитието. Ще дойде колкото е възможно по-бързо.

Ленобия кимна разсеяно, докато вървеше към общежитията с Деймиън, Ерин и Афродита.

– Защо… – започнах аз, но Старк ме прекъсна.

– Довери ми се. Нуждаеш се от това.

Той ме хвана за лакътя и ме насочи към центъра на училището, откъдето се влизаше за столовата.

– Влез вътре. Аз ще взема нещо и ще дойда веднага.

Бях твърде уморена, за да го попитам къде отива, и влязох в училището. Изпитах странно чувство, че е празно. Фоайето беше осветено само от половината газени лампи, които обикновено светеха по това време на нощта.

Погледнах часовника. Минаваше полунощ. Училището трябваше да продължи да съществува. Навсякъде трябваше да има новаци, вампири и преподаватели. Искаше ми се да върна времето назад и изминалите два месеца да изчезнат, и единствените ми тревоги да бъдат, че Афродита е гадна кучка, а Ерик е недосегаем готин сладур.

Изпитах желание да върна времето назад, когато не знаех нищо за Калона и Ая, смъртта и разрухата. Да имам нормален живот. Желаех го толкова силно, че ми прилоша.

Бавно влязох в столовата, която беше абсолютно празна и по-тъмна от коридора. Не ухаеше на вкусни ястия и нямаше групи хлапета, които да клюкарстват за други хлапета, нито преподаватели, които неодобрително да поглеждат ученици, тайно отмъкващи чипс.

Запрепъвах се към сепарето с пейка за пикник, където обикновено сядах е приятелите си, прегънах колене и се отпуснах на лакираното дърво. Защо Старк ми каза да дойда тук? Дали щеше да се опита да ми сготви нещо? Представих си го с престилка на кръста и ми стана смешно. И после осъзнах защо ме беше накарал да дойда тук. Единият хладилник в огромната училищна кухня беше пълен с пликчета с кръв. В момента той вероятно вземаше пликчета кръв и щеше да ми ги донесе, за да ги изпия като гъст червен сок.

Знам, че е отвратително, но устата ми се напълни със слюнка.

Старк беше прав. Трябваше да се заредя с енергия и пликче кръв (или две) щеше да бъде добър начин да го направя,

– Зи! Ето къде си била! Старк каза, че си тук.

Примигах от изненада, обърнах се и видях, че в столовата влиза Хийт… сам.

Изведнъж разбрах, че съм била права само донякъде. Старк наистина беше отишъл да ми намери кръв, но вместо да дойде от кухненските хладилници от неръждаема стомана, кръвта идваше от симпатичния футболист Хийт.

По дяволите.