Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 18 страниц)

Глава 8
Сър Ейдриън

Ейдриън седеше на ръба на леглото, объркан от табарда. Диагонална ивица украсяваше страната му. В зависимост от това как го облечеше, ивицата започваше от лявото или от дясното му рамо. Не можеше да реши кое от двете е правилно.

Тъкмо бе взел решение и промушваше глава през него, когато на вратата се почука тихо и тя внимателно се отвори. Нос, подобен на човка, увенчан с напудрена перука надникна вътре.

– Извинете ме, търся сър Ейдриън.

– Поздравления, намери го – отвърна същият.

Мъжът пристъпи вътре, следван от млад паж, останал до вратата. Слабовата върлина, новодошлият бе облечен в ярки сатенени панталони до коленете и надиплена туника. Дори и без облеклото си би изглеждал смешен. Обути в катарамени обувки, краката му изглеждаха прекалено големи, всичките му крайници бяха дълги.

Юношата зад него бе облечен по-нормално – проста кафява туника и чорапи.

– Казвам се Нимбус от Вернес и съм ментор на императрицата. Регент Салдур прецени, че ще се нуждаете от известни насоки, що се отнася до протокола и напътствие в рицарските добродетели, така че ме помоли да ви съдействам.

– Приятно ми е – рече Ейдриън. Изправи се и протегна ръка. Първоначално Нимбус изглеждаше объркан, но сетне се протегна и се здрависа.

Посочвайки към табарда на Ейдриън, той рече:

– Разбирам защо бях повикан.

Ейдриън погледна надолу и сви рамене.

– Е, прецених, че имам петдесет процента шанс – той облече туниката наобратно. – Така по-добре ли е?

Нимбус притисна дантелена кърпичка към устните си, мъчейки се да потисне смеха си. Момчето не притежаваше подобен самоконтрол и прихна, сетне избухна в смях. Нимбус изгуби битката, накрая самият Ейдриън се присъедини към тях.

– Съжалявам. Това беше изключително неуместно от моя страна – извини се Нимбус, след като се съвзе. – Моля за прошка.

– Няма проблем. Просто кажи какво съм объркал.

– За начало, тази специфична дреха се използва само за тренировки, никой себеуважаващ се рицар не би носил подобно нещо в кралския двор.

Ейдриън сви рамене.

– О, добре, ще го имам предвид. Само това видях. Някакви идеи?

Нимбус отиде до една драперия зад леглото и я отметна, разкривайки отворен гардероб, изпълнен с туники, жакети, наметала, куртки, жилетки, ремъци, колани, панталони, ризи, чорапи, обувки и ботуши.

Ейдриън погледна към гардероба и се навъси.

– И как се предполагаше да зная, че всичко това е скрито там?

– Защо не започнем с подбирането на подходящ тоалет – предложи Нимбус и с жест прикани Ейдриън да си избере нещо.

Той посегна към чифт вълнени панталони, но деликатно прокашляне от страна на Нимбус го спря.

– Не? – попита Ейдриън.

Нимбус поклати глава.

– Добре тогава, ти какво смяташ, че трябва да облека?

Нимбус изучава съдържанието на гардероба в продължение на няколко минути, вадейки и сравнявайки различни одежди, прибирайки едната, за да извади друга. Най-сетне се спря на бяла риза, златен жакет, пурпурни чорапи и лъскави черни обуща с месингови закопчалки. Всичко това положи на леглото.

– Шегуваш се – рече Ейдриън, взирайки се в тоалета. – Това ли е най-доброто, което можа да избереш? Не съм сигурен, че златото и пурпура са за мен. Пък и какво не им е наред на вълнените панталони?

– Те са за лов и подобно на табарда не са уместни за кралския двор. Златото и пурпурът се допълват взаимно. Те обявяват, че сте безкомпромисен.

Ейдриън повдигна дрехите с гримаса.

– Крещящи са. Притеснително крещящи.

– Излъчват елегантност и изтънченост – поправи го Нимбус. – Качества, от които, ако позволите да кажа, бихте могли да се възползвате. Зная, че на полето рицарите подбират облеклото си с цел да се сражават с бандити и клюкари, при каквито обстоятелства е удачно да се направят съответните промени с оглед на утилитарността.

Нимбус преценяващо огледа одеждите на Ейдриън.

– Но сега се намирате в двореца, противопоставяйки се на по-висока класа… главорези. Силната ръка и гръмкият глас не ще бъдат достатъчни. Трябва да впечатлите рицарите, които искате да сплашите; дамите, чието благоразположение искате да получите; лордовете, които желаете да впечатлите – и хората от простолюдието, които ще скандират името ви по време на съревнованието. Последната група е изключително важна, тъй като ще повиши статуса ви сред останалите.

– Опитният в битка рицар може да оцелее, но само владеещият изкуството на убеждаването печели кралската дъщеря и се оттегля в огромно имение. Най-успешните рицари получават по няколко феодални владения и в годините на своя залез по нищо не отстъпват на някой граф.

Нимбус снижи глас:

– Регент Салдур спомена, че може да сте малко нескопосан – менторът поспря за миг. – Очевидно с вас можем да се съгласим, че не съм бил подведен. Ще трябва да поработим върху маниерите ви. За момента възнамерявам да компенсирам това с одеждите. С блясъка ще заслепим всички и те няма да видят мръсотията по лицето ви.

Ейдриън посегна да докосне буза.

– Това беше метафора – уведоми го Нимбус. – Макар че сега като ви гледам, една баня няма да се отрази зле.

– Баня? Навън е такъв студ. Ти трябваше да оправиш вида ми, не да ме убиеш.

– Вероятно за вас ще бъде изненада да узнаете, че в цивилизованото общество се къпем вътре с гореща вода. Дори може да ви хареса.

Обръщайки се към момчето, Нимбус нареди:

– Ренуик, бягай да донесеш ваната, вземи и хора с кофи. Ще ни трябва четка, сапун, масла и… о, да – ножици.

Хлапето отърча и скоро се върна начело на цяла армия момчета, които носеха дървена вана. Отново изчезнаха и при следващата си поява носеха кофи с гореща вода. След напълването на ваната всички момчета излязоха. Само Ренуик остана край вратата, готов да изпълнява последващи поръчки.

– Наясно ли сте с основните принципи на къпането? Или желаете да ви инструктирам?

Ейдриън се намръщи.

– Смятам, че ще се справя – рече, отпускайки се във водата. Ваната преля и по пода се посипа пяна. Боецът сгърчи лице. – Съжалявам.

Нимбус не каза нищо и се извърна, за да му предостави уединение.

Горещата вана бе превъзходна. Несъмнено бяха предоставили на Ейдриън вътрешна стая, защото прозорци нямаше. Имаше само легло, два дървени стола и скромна маса. Камина нямаше и в стаята беше мразовито. В краен случай можеше да подири топлината на камината във всекидневната в края на коридора, където имаше килими и дъски за шах, но въпреки студа Ейдриън предпочиташе да остане изолиран в собствената си стая. Тъй като не се бе стоплял от дни, боецът се отпусна колкото се може по-дълбоко.

– Тези ваши ли са? – попита Нимбус, забелязвайки оръжията на Ейдриън в ъгъла на стаята.

– Да. И зная, че са мръсни и захабени също като мен.

Нимбус с видима почит повдигна големия меч, все още прикачен към кожения ремък. Обръщайки го предпазливо, прокара пръсти по дръжката и петата.

– Много е стар – рече почти на себе си. – Ала ножницата е сбъркана.

– Мислех, че си царедворец. Какво разбираш от мечове?

– Ще научите, че в двора има множество оръжия. Оцеляването във вихрушката на политиката налага да прецениш правилно другия по малкото, което той разкрива.

Ейдриън сви рамене:

– Същото е и в битка.

– Дворът е битка – рече Нимбус. – Само оръжията и уменията са различни.

– И как би ме преценил?

– Регент Салдур ми каза, че произходът ви е напълно конфиденциален, а разгласяването на каквото и да било би довело до моята – не особено безболезнена – гибел. Единствено ми предостави информацията, че наскоро сте били посветен в рицарски сан. Въздържа се от коментари спрямо вашия произход. Само спомена, че ви липсва изтънченост и ми нареди да се уверя, че ще се впишете във фестивалните мероприятия.

Ейдриън не сваляше очи от наставника.

– Не отговори на въпроса.

Нимбус му се усмихна.

– Наистина искате да знаете? Не си играете с мен?

Ейдриън кимна.

Менторът се обърна към пажа.

– Ренуик?

– Да, сър?

– Донеси на сър Ейдриън чаша вино от стюарда в кухнята.

– Във всекидневната има вино, сър, там е по-близо.

Нимбус го изгледа строго.

– Искам малко уединение, Ренуик.

– О, разбирам. Веднага, сър.

– Много добре – рече Нимбус, след като момчето си отиде. Той присви устни и неколкократно ги потупа с показалец, преди да продължи. – Истината е, че вие не сте рицар. Дори не сте служили като сквайър, грум или паж. Съмнявам се, че сте прекарвали повече от няколко минути в някой замък. Но – и това е важното – наистина сте благороден.

Ейдриън спря да се разтрива.

– И какво те кара да мислиш така?

– Не знаехте къде е гардеробът, никога не сте се къпали през зимата, стиснахте ми ръката и се извинихте за разляната вода. Това със сигурност не е поведението на рицар, от малък възпитан да се смята за превъзхождащ останалите.

Ейдриън подуши ароматизирания сапун и го захвърли.

– Най-издайническо бе самото ръкостискане. Протегнахте ръка в небрежен поздрав. Нямаше цел, задна мисъл, несигурност. Нямаше също така и несигурност заради това, че ви превъзхождам със своите маниери и одежди. Колко странно, като се има предвид знанието ми, че не сте отгледан като благородник – Нимбус погледна към меча, положен върху леглото. – Предава се по наследство, нали?

Отпушвайки бутилка масло, Ейдриън го определи за поносимо и капна малко върху четката.

– Получих го от татко.

Менторът прокара ръка по ножницата.

– Това е забележително оръжие – рицарски меч – потъмняло от времето и употреба. Не го използвате така често, колкото останалите. Другите два меча са просто инструменти, но това – това е нещо друго, нещо почитано. То се таи в незначителна ножница, скрито в одежди, които не му принадлежат. Този меч принадлежи на друга ера. Той е част от величествения свят, когато рицарите са били различни, по-въздигнати – по-добродетелни. Почива в тази фалшива ножница, защото истинската е била изгубена или може би очаква дело да бъде завършено. Копнее за онзи миг, в който ще засияе с целия си блясък. Когато се пресекат мечта и орис, тогава и само тогава ще открие предназначението си. Когато се изправи пред достойната кауза – онова единствено присъщо му предизвикателство, за което е бил изкован – ще намери мир в огъня на сражението. Този меч копнее за деня, в който ще спаси кралството и завоюва дамата.

Ейдриън се взираше в него, без да осъзнава, че си е изпуснал четката.

Нимбус не показа да е видял реакцията му и седна на ръба на леглото с доволна усмивка.

– Докато все още разполагам с вниманието ви, ще пристъпим ли към задачата, която ми бе възложена?

Ейдриън кимна.

– За да ми помогнете да преценя откъде да започнем, ще ми кажете ли какво знаете за кавалерството?

– Това е рицарски код на поведение – отвърна Ейдриън, опипвайки дъното на ваната за изгубената четка.

– Ами да, прав сте. Какво знаете за принципите му?

– Бъди достоен, бъди смел – такива неща.

– „Такива неща“? О, опасявам се, че ще трябва да започнем от самото начало. Умолявам ви да внимавате и също така да не забравяте да си изтриете стъпалата.

Ейдриън се намръщи, но повдигна крак.

– Рицарските добродетели водят началото си от етика, наследена от оригиналната империя. Тези добродетели са осем на брой. Първата е вещината. Тя е най-лесната за постигане, тъй като означава умело владеене на оръжие. Това може да бъде постигнато чрез практика и наблюдение. Съдейки по състоянието на вашите оръжия, приемам, че познавате из основи тази добродетел?

– Справям се.

Нимбус кимна.

– Отлично. Следва храбростта, една от най-важните добродетели. Но тя не се свежда единствено до втурване срещу превъзхождащи по численост орди. Може да приеме много форми. Например храбростта да избереш живота пред смъртта, особено когато това означава мъчителен живот. Или поемането на необоснован риск, защото дадена кауза е прекалено благородна, за да бъде изоставена. Храброст може да бъде открита дори в хвърлянето на оръжие – ако това означава оцеляването на нещо, прекалено ценно, за да бъде изгубено.

– Третата добродетел е честността. За да притежава чест, човек първо трябва да бъде честен към мъжете, жените, децата, великите и нищожните, добрите и злодейците, ала най-вече към себе си. Рицарят не се оправдава.

Ейдриън с усилие се съсредоточи върху миенето на краката си.

– Целостта е добродетел, която лежи върху лоялност и чест. Да притежаваш цялост често означава да се придържаш към даден принцип. Лоялността е белегът на добрия рицар. Но също така може да означава защитаването на онези в нужда, които не могат да го сторят сами. Един рицар винаги трябва да се бори за доброто на своя крал – на трето място, на второ – за благото на своето кралство. Но правдата неотменимо стои на първото място.

– Как един рицар разбира кое е правдиво? – прекъсна го Ейдриън. Свали четката, потапяйки крака си обратно във водата. – Например… ако съм принуден да избирам между две злини? И някой би пострадал и в двата случая? Как да реша?

– Истинското благородство се крие в сърцето. Трябва да сторите онова, което вие смятате за правилно.

– Откъде бих могъл да знам, че не съм себичен?

– Това ни отвежда към следващата добродетел – вярата. Вярата не означава просто приемане на църковните убеждения, а увереност в самата добродетел. Рицарят не търси вина. Той вярва в добрината на всички, включително и в своята собствена. Доверява се на тази си вяра. Един рицар вярва на чуждата дума, в делата на своя лорд, в стойността на неговите заповеди, както и в своята собствена ценност.

Ейдриън кимна, макар думите да не облекчиха съвестта му.

– Шестата добродетел е щедростта. Рицарят е щедър както към благородниците, така и към обикновените хора. По-важна от материалната щедрост е щедростта на духа. Рицарят вярва само най-доброто за останалите и не ги обвинява до последно. Но винаги е себекритичен.

– Почитта е онази добродетел, която е свързана с доброто отношение към останалите. Рицарят не прибързва. Внимава да не наранява останалите чрез безразсъдство, чрез необмислени слова или глупост. Не подражава на недостойното поведение на околните. Вместо това винаги дири възможност да демонстрира добродетелта си.

Нимбус поспря.

– За тази добродетел също не бива да се притеснявате особено – той се усмихна, преди да продължи.

– Последната добродетел е искреността, трудно може да бъде определена. Благородството по кръв е ясно, но тук става въпрос за душевно благородство, а то не може да бъде научено. То трябва да бъде прието и отгледано. Тази добродетел бива демонстрирана чрез достойнство, а не труфене; увереност, а не арогантност; доброта, а не съжаление; вяра, а не покровителстване; автентичност, а не претенция.

– Тези добродетели формират Кавалерския код – заключи Нимбус. – Пътят на добрина и истина, по който хората на честта се стремят да крачат. Ала реалността е твърде различна.

И като в потвърждение на думите му, вратата се отвори и вътре нахлуха трима. Бяха едри и яки, облечени в поръбени с коприна жакети. Един от тях носеше брадичка. Въпросният посочи към Ейдриън.

– Ето го! – възкликна той.

– Е, със сигурност не е дребният мухльо – изрева вторият, който силно блъсна Нимбус в гърдите, поваляйки ментора върху леглото. Тоя беше най-едрият от тримата и можеше да се похвали с няколкодневна брада. Обидата, както и изплашеното изражение върху лицето на царедвореца, предизвикаха нови пристъпи смях.

– Как се казваш, клечо? – запита мъжът с брадичката.

– Аз съм Нимбус от Вернес – каза наставникът, опитвайки се да стане и възвърне поне отчасти достойнството си. – Аз съм имперският ментор на…

– Ментор? Има си и ментор!

Отново зареваха от смях.

– Я кажи, клечо, на какво учиш сър Кьопчо? Как да си измие задника? Това ли е работата ти? Научи ли го как се използва цукало?

Нимбус не отговори. Стисна зъби и прониза с поглед занемарения мъж пред себе си.

– Май започваш да го ядосваш – отбеляза третият. Той беше гладко избръснат и отпиваше вино от бокал. – Внимавай, Елгар, свил е юмруци.

– Истина ли е това? – Елгар погледна към ръцете на наставника, които действително бяха свити в пестници. – Олеле! Нима поставям под съмнение педагогическата ти чест? Би ли искал да ме удариш, клечорляк? Да ме поставиш на мястото ми?

– Ако замахне достатъчно, може и да го усетиш – рече избръснатият.

– Зададох ти въпрос, клечо – настоя Елгар.

– Ако не възразявате, ще продължим друг път – каза Нимбус към Ейдриън. – Очевидно имате гости.

Елгар запречи пътя на ментора и го блъсна отново. Олюлявайки се, Нимбус падна върху кревата.

– Оставете го – каза Ейдриън, докато се изправяше и посягаше за кърпа.

– А, сър Кьопчо в цялата си царствена слава! – възкликна мъжът с брадичката, сочейки. – Е, не чак толкова царствен и не толкова славен!

– Кой си ти? – попита Ейдриън, излизайки от ваната и увивайки кърпата около себе си.

– Аз съм сър Муртас, а джентълменът с красивото лице край мен е сър Гилбърт. А пък шеметният другар, разговарящ учтиво с клечото, е самият сър Елгар. Ние сме тримата най-добри рицари в кралството, както скоро ще се убедиш и сам. Искахме да те приветстваме в двореца и да ти пожелаем успех на полето – тъй като ще разполагаш единствено с късмет.

Нимбус изсумтя.

– Тук са, защото са чули, че е била поръчана вана. Искали са да видят белезите ви. Тъй като не са знаели нищо за вас, дойдоха да видят дали имате някакви пресни рани, от които биха могли да се възползват на турнира. Също така се опитват да ви сплашат, тъй като един къпещ се определено е в неизгодна позиция. Сплашването често може да реши дадено съревнование още преди началото му.

Сър Елгар сграбчи Нимбус за туниката и го повдигна.

– Бъбриво копеленце, а? – тъкмо вдигаше юмрук, когато подгизнала кърпа изплющя върху лицето му.

– Извинявай. Елгар беше, нали? – попита Ейдриън. – Просто приключих с подсушаването на задника си и забелязах някакво петънце на лицето ти.

Елгар захвърли кърпата и изтегли меча. С две крачки прекоси разстоянието до Ейдриън, който стоеше гол и невъзмутим, дори когато рицарят насочи острието към гърлото му.

– Храбър негодник, трябва да се признае – рече Елгар. – Но това означава единствено, че ще бъдеш по-лесна мишена над оградата. Добре ще е да запазиш водата. Ще имаш нужда от нея, след като те запратя в калта.

Прибирайки меча си, той изведе приятелите си навън, като едва не пометоха Ренуик, стоящ пред вратата с бокал вино.

– Добре ли си? – попита Ейдриън, вземайки си нова кърпа.

– Да, разбира се – отвърна Нимбус с неспокоен глас. Приглади туниката си.

– Виното ви, сър – обърна се Ренуик към Ейдриън.

Нимбус взе чашата и я изпразни.

– Както казвах, реалността може да се окаже съвсем различна.

Глава 9
Уиндското абатство

Ройс стоеше до прозореца на спалнята, гледаше как Гуен спи и си мислеше за тяхното бъдеще. Пропъди мисълта и потисна желанието да се усмихне. Самата представа можеше да предизвика бедствие. Боговете – ако съществуваха – мразеха щастието. Затова той се обърна и се загледа в градината.

Бурята от предната нощ бе покрила всичко в девственобяло. Единственото изключение правеха самотни стъпки, отвеждащи от спалното помещение към каменна пейка, където се бе свила една позната фигура в монашеско расо. Беше сам, ала по движенията на ръцете му и поклащането на главата можеше да се види, че оживено разговаря с някого. Край монаха имаше дръвче. Посаждането му бе първото нещо, което Майрън стори след завръщането си в абатството. Сега то се издигаше гордо на осем фута над земята, ала беше тъй крехко, че тежестта на снега го превиваше. Ройс знаеше, че огъващите се на вятъра дървета са много жилави, но се зачуди дали тежестта можеше да бъде понасяна. В крайна сметка всичко притежаваше своята точка на пречупване. Като че прочел мислите му, Майрън се изправи и леко разтърси дървото. Трябваше да се приближи непосредствено до него, за да стори това, при което по-голямата част от снега се посипа по главата му. Дървото отново се изправи, а облекчено от тежестта, вече изглеждаше по-познато. Майрън се върна на мястото си и продължи разговора. Ройс знаеше, че монахът разговаря не с дръвчето, а със своя приятел от детинство, който е погребан там.

– Станал си рано – промърмори откъм леглото Гуен. Под юргана виждаше нежните извивки на кръста и бедрото ѝ. – След снощи смятах, че ще спиш до късно.

– Легнахме си рано.

– Но не спахме – пошегува се тя.

– Беше по-добре от сън. Пък и тук ставането след зората си е успиване. Майрън вече е навън.

– Прави го, за да говори на спокойствие – тя се усмихна и подканващо отметна завивките. – Не е ли студено при прозореца?

– Влияеш ми лошо – рече той, лягайки и вземайки я в обятията си. Възхити се от мекотата на кожата ѝ. Тя ги зави и отпусна глава на гърдите му.

Спалнята им бе една от по-големите стаи за гости – три пъти по-голяма от монашеска килия. Гуен, напуснала Медфорд седмица преди инвазията на Бректън, бе уредила да донесе всичко със себе си, дори леглото с балдахин, килимите и гоблените. Оглеждайки стаята, Ройс лесно можеше да си представи, че се намира на улица Капризна. Чувстваше се у дома, но не заради мебелировката. Нуждаеше се само от Гуен.

– Развалям ли те? – игриво запита тя.

– Да.

Пръстите му галеха голото ѝ рамо и проследиха линиите на татуировката.

– При последното пътуване с Ейдриън отидохме до Калис… в джунглите. Отседнахме в тенкинско село, където срещнах забележителна жена.

– Така ли? И красива ли беше?

– Да, много.

– Тенкинските жени могат да бъдат изключително привлекателни.

– Да, така е. А тази имаше татуировка, която…

– Ейдриън откри ли наследника?

– Не… да, но не както очаквахме. Попаднахме на новините, че империята го държи в Акуеста. Канят се да го екзекутират за Зимния фестивал. Но тази татуировка…

– Да го екзекутират? – Гуен се повдигна на лакът, изглеждайки изненадана – твърде изненадана, за да се опитва да избегне въпроси. – Не трябва ли да помагаш на Ейдриън?

– Ще го сторя, макар да не съм сигурен защо. При последното ни пътуване не бях от особена полза, не се наложи да го спасявам. Така че малкото ти пророчество се оказа погрешно.

Смяташе, че ще успокои Гуен с новините, че предреченото от нея бедствие не се беше случило. Вместо това тя го отблъсна – познатата тъга се завърна.

– Трябва да му помогнеш – твърдо каза тя. – Може да не съм преценила времето, но не греша за смъртта на Ейдриън, освен ако не му помогнеш.

– Ейдриън ще се оправи, докато се върна.

Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и отново отпусна глава. Утихна, скривайки лице на гърдите му.

– Какво има? – попита Ройс.

– Аз наистина ти влияя зле.

– Не бих се притеснявал за това – каза ѝ той. – Лично аз винаги съм харесвал развалата.

Настъпи дълга пауза, през която той гледаше как главата ѝ се повдига с дъха му. Ройс я галеше и се възхищаваше и отново прокара пръсти по татуировката.

– Ройс, можем ли просто да полежим за малко? – тя потри буза в гръдта му. – Можем ли да се вслушаме във вятъра и да се преструваме, че ни подминава?

– А не е ли така?

– Не – рече тя. – Но искам да се преструвам.

* * *

– Нямаше кой знае какво сражение – рече Магнус.

Ройс винаги се удивляваше на гласа на джуджето – звучеше по-гръмък и по-дълбок от очакваното. Седяха на дългата маса в трапезарията. Сега, когато Ройс знаеше, че Гуен е в безопасност, апетитът му се беше възвърнал. Монасите бяха приготвили отлични блюда, съпроводени от първото качествено вино, което бе пил от цяла вечност насам.

– Олрик просто избяга – продължи Магнус, довършвайки остатъка от яйцата си. За такъв с неговия ръст ядеше изключително много, никога не пропускаше възможност да се натъпче. – Така че армията на Бректън завзе всичко без Дрондил Филдс, но скоро и това ще е в ръцете им.

– Кой изгори Медфорд? – попита Ройс.

– Медфорд е бил опожарен?

– Когато пристигнах преди няколко дни, беше.

Джуджето сви рамене.

– Ако трябва да предположа, бих посочил подстрекаваните от църквата фанатици от Чадуик или може би Дънмор. От началото на инвазията опожаряват домове и ловят елфи.

Магнус се нахрани и се облегна назад, вдигнал нозе. Гуен седеше до Ройс, стискайки ръката му, като че е нейна собственост. Самата идея да ѝ принадлежи беше толкова странна, че му се струваше разсейваща, но с изненада установи, че се наслаждава на усещането.

– И за колко време си се върнал? – попита джуджето. – Имаш ли време да ми дадеш да погледна Алвър…

– Тръгвам веднага щом Майрън стане готов – Ройс забеляза Гуен да му хвърля поглед. – Убеден съм, че няма да му отнеме повече от няколко дни.

– А той какво прави?

– Карта. Веднъж видял план на двореца и сега го възпроизвежда по памет. Казва, че бил стар, много стар… още от времето на Гленморган, очевидно.

– Когато тръгнеш – рече Гуен, – вземи Мишка. Дай коня на Рин на Майрън.

– Че за какво му е на Майрън кон? – попита той. Гуен просто се усмихна и Ройс се отказа да задава въпроси. – Добре, но те предупреждавам отсега. Той ще го разглези.

* * *

Майрън седеше на бюрото си в скрипториума, вероятно любимото му място в света. Наклоненият плот и малкият стол заемаха по-голямата част от мястото между две каменни колони. Вляво сърповиден прозорец гледаше към градината.

Навън светът изглеждаше вледеняващ. Вятърът виеше край прозореца, оставяйки следи от сняг в ъгълчетата. Зимната ярост бясно разтрисаше шубраците на върха на хълма. Надничайки, Майрън оцени удобството на уютното си работно място. Нишата го обгръщаше като някакво леговище на гризач. Често си мислеше, че би му харесало да бъде къртица или земеровка – не от големите белозъби, а най-обикновена земеровка. Колко приятно съществуване би било да живее под земята, на топло и в безопасност, в малките скрити проходи. Би поглеждал към обширния свят с възхита и удивление, съпровождан от знанието, че няма причина да излиза в него.

Нанесе последните щрихи на схемата за Ройс и се върна към завършващите страници на „Елкуин“. Това бе шедьовърът на поета от пета династия Оринтайн Фелън. Представляваше масивен тон размишления как природните тенденции се съотнасят към тези на живота. Когато бъдеше приключена, това щеше да е двадесетата книга на Майрън, която щеше да възстанови в библиотеката. Щяха да му останат още само триста петдесет и две – без да се броят петстотин двадесет и четирите свитъка и хиляда двеста и тринадесетте индивидуални пергамента. За повече от две години работа това можеше да изглежда малко, ала Майрън работеше усилено само през зимата, тъй като по-топлите месеци бяха заделени за възстановяването на манастира.

Новото Уиндско абатство бе почти приключено. Повечето наблюдатели не биха открили различия с версията отпреди пожара, ала за Майрън нещата не стояха така. Прозорците, вратите, бюрата и леглата бяха същият тип, но бяха различни. Покривът бе точно както си го спомняше – и все пак друг, точно както и хората. Липсваха му братята Гинлин, Хеслон и останалите. Не че Майрън бе нещастен с новото си семейство. Харесваше новия абат, Харкън. Брат Бендълтън бе много добър готвач, а брат Зефир умееше да рисува невероятно и помагаше на Майрън с много от илюстрациите му. Всички бяха чудесни, ала подобно на вратите, прозорците и леглата, не бяха същите.

– Не, за последен път, не! – викна Ройс, влизайки в скрипториума, следван от Магнус.

– Само за един-два дни – молеше се джуджето. – Все ще прежалиш кинжала за толкова време. Искам само да го огледам. Няма да го повредя.

– Остави ме.

Двамата се отправиха към Майрън, лавирайки между бюрата. Такива в стаята имаше дузина, но само онова на Майрън бе редовно използвано.

– О, Ройс, тъкмо приключвах. Но е добре да изчакаш мастилото да изсъхне.

Ройс вдигна картата към светлината, изучавайки я критично в продължение на няколко минути.

Майрън се притесни.

– Нещо не е наред ли?

– Не мога да повярвам как подобни неща просто си седят в главата ти. Невероятно. И казваш, че това е карта на двореца?

– Заглавието гласи „Замъкът в Уоррик“ посочи Майрън.

– Това не е карта – рече Магнус намръщено. Ройс държеше картата извън обсега му.

– Откъде знаеш? – попита крадецът.

– Защото това са строителни планове. Виждат се строителните маркировки.

Ройс смъкна пергамента и Магнус посочи:

– Виждаш ли, тук строителят е отбелязал колко камък ще е необходим.

Ройс погледна към джуджето, сетне към Майрън.

– Така ли е?

Монахът сви рамене:

– Възможно е. Зная само какво съм видял. Нямам представа за значението му.

Крадецът се обърна отново към Магнус.

– Значи познаваш тези символи?

– Разбира се, това е основно инженерство.

– Можеш ли да ми кажеш къде се намира тъмницата?

Джуджето взе схемата и я положи на земята, тъй като бюрата му бяха прекалено високи. С жест поиска свещ и Ройс му донесе. Магнус изучава картата няколко минути, преди да обяви:

– Не. Няма тъмница.

Ройс се навъси.

– В това няма логика. Никога не съм чувал за дворец или замък, в който да няма някакъв затвор.

– Това не е единственото странно нещо – додаде Магнус.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами няма нищо, ама наистина нищо, под земята. Дори изба няма.

– И?

– Не може да натрупаш тонове камъни просто така върху земята. Сградата ще потъне. Дъждът ще я подкопае. Стените ще се срутят.

– Но дворецът е непокътнат – рече Майрън. – Тази схема е от архиви отпреди стотици години.

– В което няма смисъл. Тези планове не показват поддържаща структура. Никакви стълбове, никакви колони. Няма нищо, което да поддържа това място. Поне нищо начертано тук.

– Което означава?

– Не съм сигурен, но ако трябва да предположа, вероятно е построено над нещо друго. Може да са използвали съществуващи основи.

– Знаейки това и гледайки тези планове… би ли могъл да ми кажеш къде се намира тъмницата, ако беше там?

– Разбира се. Просто трябва да разбера върху какво е разположено и да се вслушам добре в земята наоколо. В крайна сметка намерих тунела до Авемпарта.

– Добре тогава, стягай багажа. Идваш с мен в Акуеста.

– Ами кинжала?

– Обещах да ти го завещая след смъртта си.

– Не мога да чакам дотогава.

– Не се притеснявай. Изглежда няма да ти се наложи да чакаш дълго – Ройс се обърна към Майрън. – Благодаря ти за помощта.

– Ройс? – спря го монахът.

– Да?

Майрън изчака Магнус да излезе.

– Мога ли да те запитам нещо за госпожица ДеЛанси?

Крадецът повдигна вежда.

– Нещо не е наред? Да не би абатът да е разстроен от присъствието на момичетата?

– О, не, нищо подобно. Те всички са чудесни. Хубаво е да имаме и сестри. А госпожица ДеЛанси има прекрасен глас.

– Прекрасен глас?

– Абатът ни държи разделени от жените, така че не ги виждаме много. Те се хранят по различно време и спят в отделни спални, но абатът ги е поканил да се присъединяват към нас на вечерня. Няколко от тях идват, сред които и госпожица ДеЛанси. Тя винаги пристига с покрито лице. Тиха е, но понякога я чувам да шепне молитви. Всяка служба започва с химн и тя се присъединява. Пее тихо, но аз мога да я чуя. Има невероятен глас, пленителен, красив и тъжен като песента на славей.