Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 18 страниц)

Майкъл Дж. Съливан
Зимният фестивал
книга пета от поредицата "Откровенията на Ририя"

Запознанство с автора

Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ – и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.

Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал Откровенията на Ририя. Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде „истинска книга“, за да може да я прочете.

Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през Орбит (фентъзи марката на Хечът Буук Груп), както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки.

Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи – предистория на поредицата за Ририя.

Повече за автора можете да откриете на www.riyria.com.

Карти

Глава 1
Акуеста

Някои люде са опитни, а някои са късметлии, ала в този миг Майнс осъзна, че не принадлежи към нито една от тези категории. Неуспял да пререже кесията на търговеца, замръзна, все още стискайки я с едната си ръка. Знаеше, че кредото на джебчиите налага само еднократен опит. Два пъти вече се бе сливал в тълпата след по-ранните опити. Трети провал щеше да означава лишаването му от храна. Майнс беше прекалено гладен, за да позволи това.

Все още мушнал ръце под плаща на търговеца, той зачака. Мъжът нищо не забелязваше.

Да опитам ли отново?

Мисълта бе откачена, ала празният стомах надви разума. Тласканият от отчаяние Майнс захвърли предпазливостта. Кожата изглеждаше необичайно дебела. Прокарвайки острието напред и назад, усети кесията да се разхлабва, но нещо не бе наред. Само миг му отне да осъзнае грешката си. Вместо връвта на кесията, бе прерязал колана. Поясът се изсули като змия от шкембето на дебеланкото и издрънча на калдъръма, придърпан от тежестта на оръжията.

Майнс застина със спрял дъх, дордето десетте му разочароващи години проблеснаха в ума му.

Бягай! – изкрещя гласът в главата му, осъзнавайки, че само един-два удара на сърцето го делят от…

Търговецът се обърна.

Беше едър, пухкав мъж, чиито увиснали бузи бяха поощипани до червено от студа. Очите му се разшириха при вида на кесията в ръката на Майнс.

– Ей, ти!

Мъжът посегна към кинжала си, изпълвайки лицето си с изненада от обезоръжеността си. Слепешком посягайки към другото си оръжие, най-сетне зърна настоящото им местоположение на улицата.

Майнс се вслуша в гласа на по-умното си аз и се стрелна. Разумът му подсказа като най-успешна стратегия за измъкване от гиганта да подири колкото се може по-тясна дупка. Плъзна се под количка с бира пред странноприемницата „Синият лебед“ и излезе от другата страна. Скачайки отново на крака, затърча към алеята, притискайки ножа и кесията към гърдите си. Пресният сняг забавяше движенията му, а крачетата му го подведоха при заобикалянето на един ъгъл.

– Спри! Крадец! – виковете не бяха тъй близо, както бе очаквал.

Майнс продължи да бяга. Най-сетне достигайки конюшнята, приклекна измежду купчините тор. Изтощен, приседна до една от стените и опря гръб. Втъкна ножа в колана си, мушна кесията в пазвата. Остана издайническа издутина. Дишаше тежко сред вонята и се опитваше да чуе нещо с бучащите си уши.

– Ето къде си! – викна Елбрайт, подхлъзвайки се в снега, дирейки опора в оградата. – Ама че идиот. Та ти просто стоеше там и чакаше дебелият пън да се обърне. Ти си кретен, Майнс. Нищо повече. Ама наистина не знам защо изобщо си губя времето да те обучавам.

Тринадесетгодишният Елбрайт бе наричан от Майнс и останалите момчета Стария. В малката им бандица той единствен носеше истинско наметало, отличаващо се със сивотата на магаре и потъмняла метална закопчалка. Елбрайт бе най-умният сред тях. Майнс мразеше да го разочарова.

Смеейки се, Бранд се появи само мигове по-късно, също заемайки място на оградата.

– Не е смешно – рече Елбрайт.

– Но… той… – Бранд се давеше от смях.

И той, като останалите двама, бе мръсен, гърчав, издокаран в произволни парцали със също толкова произволна големина. Панталоните му: прекалено дълги, насъбрали сняг за армаган в дъното на навитите крачоли. Само туниката беше по мярка. Изработена от зелен брокат, поръбена с кожа, предницата ѝ бе украсена с дървени копчета. Година по-млад от Стария, беше малко по-висок и по-як от него. В неписаната им йерархия Бранд беше втори – мускулите, привеждащи в изпълнение мислите на мозъка Елбрайт. Кайн, оставащият член на бандата, заемаше третото място – той бе най-добрият джебчия. За Майнс оставаше дъното. Габаритите на хлапето със сигурност отговаряха на позицията, защото бе висок едва четири фута, а тежеше колкото една мокра котка.

– Ще спреш ли най-сетне? – сопна се Стария. – Опитвам се да науча хлапето на някои нещица. Можеше да си намери смъртта. Това беше чиста глупост.

– Аз пък мисля, че беше бри-лянт-но – Бранд поспря да обърше очи. – Да, тъпо беше, но все пак страхотна гледка. Само как Майнс стоеше и премигваше, докато онзи посяга към оръжията. Ама тях ги няма, понеже малкият имбецил отрязал целия колан! И тогава… – Бранд бе сполетян от нов пристъп на хилеж. – Най-хубавото беше накрая. Майнс се втурва, дебелото копеле тръгва след него, панталоните му падат – и пльос на земята. Строполи се като дърво. Право в канавката. Велики Мар, да се пръснеш от смях.

Елбрайт се опитваше да запази сериозност, но приказките на Бранд скоро накара всички им да се присъединят към смеха.

– Добре, добре – Елбрайт се успокои и пристъпи към работа. – Дай да видим плячката.

Майнс извади кесията и я подаде с широка усмивка.

– Тежичка е – обяви той.

Елбрайт я отвори и се намръщи, след като надникна в нея.

– Само медни.

Бранд и Елбрайт се спогледаха разочаровано, а временното въодушевление на Майнс се стопи.

– Тежка беше – повтори той, главно на себе си.

– Сега какво? – попита Бранд. – Нов шанс ли ще му дадем?

Елбрайт поклати глава.

– Не. И за известно време всички ще отбягваме църковния площад. Твърде много хора видяха Майнс. Ще се приближим по-близо до портите. Там ще гледаме за новодошли и ще чакаме да ни излезе късметът.

– Искаш ли… – поде Майнс.

– Не. Върни ми ножа. Бранд е на ред.

Момчетата затичаха към стените на двореца, следвайки пъртината на сутрешните патрули. Свиха на изток и излязоха на Имперския площад. Хора от цял Аврин се събираха за Зимния фестивал, така че гъмжеше от потенциални жертви.

– Ето – каза Елбрайт, сочейки към портата. – Онези двамата. Виждате ли ги? Един висок и един дребен.

– Жалка двойка – каза Майнс.

– Изтощени – съгласи се Бранд.

– Вероятно са яздили цяла нощ през бурята – рече Елбрайт с гладна усмивка. – Хайде, Бранд, разиграй услужливото момче от конюшнята. Майнс, гледай и се учи. Това може да е единствената ти надежда, тъй като не те бива да режеш кесии.

* * *

Ройс и Ейдриън излязоха на Имперския площад върху замръзнали коне. Прикривайки се от студа, двамата приличаха на призраци, увили се в заснежени одеяла. Макар да се бяха навлекли, не бяха екипирани за зимните пътища, още по-малко за планинските проходи между Ратибор и Акуеста. Снежната буря само бе увеличила трудностите им. Докато двамата спираха конете си, Ройс зърна Ейдриън да сгрява с дъх шепите си. Не разполагаха с ръкавици. Ейдриън бе увил пръсти в парчета от одеялото, а Ройс избра да пъхне ръце в ръкавите. Този вид на ръцете му го притесняваше, напомняше му за стария магьосник. Минавайки през Ратибор, двамата бяха научили подробности за убийството му. Сторено късно през нощта, то бе затворило устата на Есрахаддон завинаги.

Бяха възнамерявали да си вземат ръкавици, ала при пристигането си в Ратибор видяха обявления за предстоящата екзекуция на националистическия лидер. Империята планираше да изгори Дигън Гаунт публично в Акуеста като част от честванията на Зимния фестивал. Ройс и Ейдриън бяха прекарали месеци из вълните и джунглите, дирейки Гаунт. Сега да открият местоположението му, залепено на всеки кръчмовен праг, бе едновременно удар и облекчение. Страхувайки се да не изникне нещо, което да ги забави, бяха поели на път още на следващата сутрин, много преди дюкяните да отворят.

Размотавайки шал, Ройс свали качулка и се огледа. Заснеженият дворец заемаше цялата южна част на площада, а сергии и магазини се задоволяваха с останалото. Кожари предлагаха подплатени наметала и шапки. Обущари приканваха минувачите да си смажат обувките. Пекари изкушаваха пътниците с оформени като снежинки бисквити и сладкиши с пудра захар. Шарени флагове оповестяваха наближаващите празници.

Ройс тъкмо бе слязъл от седлото, когато при тях дотича хлапе.

– Да взема конете ви, господа? Една нощ в конюшнята само срещу сребърен на глава. Лично ще ги изчеткам, ще се погрижа да получат добър овес.

Слизайки и отмятайки собствената си качулка, Ейдриън му се усмихна.

– А ще им изпееш ли приспивна песничка?

– Разбира се, сър – отвърна хлапето, без да трепне. – Ще ви струва още две медни, обаче имам много красив глас, да.

– Навсякъде в града вземат пет медни, за да настанят кон – каза Ройс.

– Не и този месец, сър. Празничните цени започнаха преди три дни. Конюшните и стаите се пълнят бързо. Особено тази година. Късметлии сте, че дойдохте толкова рано. Само след две седмици ще настаняват конете из полетата, а хората ще нощуват върху пръстени подове срещу пет сребърни. Един сребърен тенент за кон е добра цена. След няколко дни ще струва двойно.

Ройс внимателно го оглеждаше.

– Как се казваш?

– Бранд Храбрия ми казват – той се поизпъна, оправяйки яката на туниката си.

Ейдриън се изкикоти и попита:

– И защо?

– Защото никога не отстъпвам от битка, сър.

– Така ли си взел тази туника? – попита го Ройс.

Момчето сведе глава, като че забелязваше одеждата за пръв път.

– Тоя стар парцал? У дома имам пет много по-добри. Не искам да си мокря хубавите в снега.

– Е, Бранд, смяташ ли, че ще можеш да отведеш тези коне в странноприемница „Бейли“?

– Определено, сър. Отличен избор, ако ми разрешите да добавя. Стопанинът е достоен човек, който предлага сносни цени. Самият аз се канех да предложа точно това място.

Ройс му се подсмихна. Насочи вниманието си към две момчета, които стояха настрана, преструвайки се, че не познават Бранд. Помахна им да се приближат. Момчетата се поколебаха, но когато повтори жеста си, неохотно дойдоха.

– Как се казвате? – попита ги той.

– Елбрайт, сър – отвърна по-високото. Това момче бе по-голямо от Бранд и имаше скрит под наметалото нож. Ройс предположи, че той беше водачът на бандата, изпратил Бранд да върши работа.

– Майнс, сър – рече другото момче. То беше най-дребно, а косата му издаваше скорошно подстригване със затъпял нож. Дрехите му се свеждаха до окъсани вълнени парцали. През ризата и панталоните му надничаше розова кожа. Най по мярка му бе зебленият чувал, нахлузен над раменете. Същият материал обвиваше и нозете му, пристегнат с върви.

Ейдриън провери такъмите на коня си, свали дългия си меч и го мушна в ножницата, която носеше на гърба под плаща си.

Ройс подаде два сребърни тенента на първото хлапе, сетне се обърна и към трите.

– Бранд ще отведе конете ни до странноприемницата и ще ни запази стая. Междувременно вие двамата ще стоите тук и ще отговорите на някои въпроси.

– Но, сър, не можем – поде Елбрайт, но Ройс не му обърна внимание.

– Когато Бранд се върне с бележката, ще платя на всеки от вас по един сребърен. Ако не го стори, ако вместо това избяга и продаде конете, ще ви прережа гърлата и ще ви увеся за краката на портата на двореца. Ще събера кръвта ви във ведро и ще я използвам да напиша табела, че Бранд Храбрия е крадец на коне. Сетне ще го открия с помощта на имперската стража и другите връзки, които имам в този град, за да се погрижа и той да бъде подложен на същата процедура – Ройс прониза момчето с поглед. – Разбрахме ли се, Бранд?

Трите момчета се взираха в него със зяпнали уста.

– Велики Мар! Не сте особено доверчив, сър? – рече Майнс.

Ройс се усмихна заплашително.

– Резервацията да бъде на името на Грим и Балдуин. Сега бягай, Бранд, и не се бави. Не искаш приятелите ти да се разтревожат.

Бранд поведе конете, съпроводен от погледите на останалите двама. Елбрайт леко поклати глава, когато Бранд погледна назад.

– Момчета, защо не ни кажете какво сте планирали за тазгодишните празници?

– Ами – започна Елбрайт, – подозирам, че този Зимен фестивал ще бъде най-запомнящият се за сто години насам, със сватбата на императрицата и прочие.

– Сватба? – рече Ейдриън.

– Да, сър. Смятах, че всеки знае. Поканите бяха разпратени още преди месеци. Всички богаташи, дори крале и кралици, идват насам.

– За кого ще се омъжва? – попита Ройс.

– Етелред Тлъсти – рече Майнс.

Елбрайт снижи глас:

– Млъкни, Майнс.

– Той е змия.

Елбрайт изръмжа и му нанесе удар по ухото.

– Такива приказки ще ти докарат въжето.

Обръщайки се отново към Ройс и Ейдриън, продължи:

– Майнс е влюбен в императрицата. Не е във възторг от стария крал.

– Тя е богиня – рече Майнс със замечтани очи. – Веднъж я видях. Покачих се на един покрив, когато щеше да изнася реч миналото лято. Като звезда сияеше. Велики Мар, колко е красива. Личи, че е дъщеря на Новрон. Никога не съм виждал такава красота.

– Виждате ли какво имам предвид? Стане ли дума за императрицата, Майнс пооткача – извини се Елбрайт. – Сега трябва да свикне, че регент Етелред отново ще движи нещата. Не че изобщо е спирал де, с всички тези болести на императрицата и прочие.

– Била е наранена от звяра, когото убила на север – обясни Майнс. – Императрица Модина умирала от отровата му, идвали лечители от всички краища на света, но никой не могъл да ѝ помогне. Тогава регент Салдур се молил седем дни и седем нощи без храна и вода. Марибор му показал, че чистото сърце на една прислужница на име Амилия от Тарин дол притежава силата да излекува императрицата. И тя го стори. Лейди Амилия ѝ върна здравето.

Той си пое дъх, очите му засияха, на личицето му изгря усмивка.

– Майнс, достатъчно – рече Елбрайт.

– А това за какво е? – поинтересува се Ройс, сочейки към скамейките, издигани в средата на площада. – Няма да проведат сватбата тук, нали?

– Не, сватбата ще бъде в катедралата. Тези са за наблюдаващите екзекуцията. Ще убият лидера на бунтовниците.

– Да, тези новини вече ги чухме – тихо рече Ейдриън.

– О, значи сте дошли за екзекуцията?

– В общи линии.

– Вече съм избрал места – похвали се Елбрайт. – Ще пратя Майнс предната нощ да ги запази.

– Защо пък аз? – попита Майнс.

– Бранд и аз ще трябва да мъкнем. Ти си твърде малък да помагаш, а Кайн е още болен, така че…

– Но ти имаш наметало. Ще е студено да стоя на едно място…

Момчетата заспориха, но Ройс видя, че Ейдриън е престанал да ги слуша. Очите на приятеля му шареха по портите на двореца и стените. Броеше пазачите.

* * *

Стаите в странноприемница „Бейли“ по нищо не се отличаваха от обичайните такива – малки и мрачни, със захабени дървени подове и множество миризми. Малка купчинка дърва бе струпана до пещта, ала никога не бе достатъчна за цяла нощ. Посетителите биваха принуждавани да си купят още на безбожни цени, ако искаха да нощуват на топличко. Ройс направи обичайните си обиколки, оглеждайки се за лица, които се появяват прекалено много пъти. Върна се в стаята уверен, че никой не е забелязал пристигането им – поне никой от значение.

– Осма стая. Бил е там почти седмица – каза Ройс.

– Седмица? Защо толкова рано?

– Ако ти прекарваше десет месеца годишно в манастир, нямаше ли да подраниш за Зимния фестивал?

Ейдриън грабна мечовете си и двамата поеха по коридора. Ройс отключи захабената врата с помощта на инструментите си и я отвори тихо. В другия край на стаята сияеха две свещи, осветили осеяна с чаши, чинии и бутилка вино маса. Мъж, облечен в кадифе и коприна, стоеше изправен пред стенно огледало, проверявайки панделката, пристегнала русите му коси, както и оправяйки си яката.

– Изглежда ни очаква – рече Ейдриън.

– Изглежда очаква някого – уточни Ройс.

– Ка… – сепнат, Албърт Уинслоу се извъртя. – Толкова ли не можете да почукате?

– Какво да кажа? – Ройс се метна на леглото. – Ние сме крадци и негодяи.

– Негодяи със сигурност – рече Албърт. – Обаче крадци? Кога за последно откраднахте нещо?

– Недоволство ли долавям?

– Аз съм виконт. Имам репутация, която трябва да пазя. Това от своя страна изисква определени доходи – пари, каквито не получавам, когато двамата бездействате.

Ейдриън се настани на масата.

– Не е недоволен. Открито ни гълчи.

– Затова ли си дошъл толкова рано? – попита Ройс. – Търсиш работа?

– Донякъде. Също така трябваше да се махна от абатството. Ставам за смях. Когато се свързах с лорд Дареф, той не спря да сипе шеги за виконта-монах. От друга страна, лейди Мей намира благочестивото ми уединение за привлекателно.

– И тя ли е тази, която… – Ейдриън завъртя пръст по посока на елегантната трапеза.

– Да. Тъкмо щях да я поканя. Ще трябва да отложа това, нали? – той премести поглед от единия на другия, сетне въздъхна.

– Съжалявам.

– Надявам се работата да излезе печеливша. Още не съм се издължил на шивача за този жакет – духвайки свещите, той се настани срещу Ейдриън.

– Как са нещата на север? – попита Ройс.

Албърт сви устни, мислейки.

– Предполагам знаете, че Медфорд падна? Имперските войски държат и почти всички провинциални замъци – с изключение на Дрондил Филдс.

Ройс се изправи.

– Не, не знаехме. Как е Гуен?

– Нямам представа. Бях тук, когато чух.

– Значи Олрик и Ариста са в Дрондил Филдс? – попита Ейдриън.

– Крал Олрик е там, но не мисля, че принцесата е била в Медфорд. Май още е в Ратибор. Обявили са я за кмет, поне така знам.

– Не – рече Ейдриън. – Оттам идваме. Ръководеше града след битката, но преди месеци е напуснала посред нощ. Никой не знае защо. Предполагам се е прибрала.

Албърт сви рамене.

– Възможно е, но аз нищо такова не съм чул. Вероятно е по-добре за нея, ако не го е сторила. Имперковците са обградили Дрондил Филдс. Нищо не може да влезе или излезе. Само въпрос на време е Олрик да се предаде.

– Ами абатството? Там империята появи ли се? – поинтересува се Ройс.

Албърт поклати глава.

– Не, доколкото знам. Но както казах, вече бях тук, когато империалистите са прекосили Галевир.

Ройс стана и започна да крачи из стаята.

– Нещо друго? – запита Ейдриън.

– Носят се слухове, че Тур Дел Фур бил завладян от гоблини. Но това е само слух.

– Не е – рече Ейдриън.

– О?

– Ние бяхме там. Всъщност ние сме отговорни.

– Звучи… интересно – каза Албърт.

Ройс спря.

– Да не подхващаме тази тема.

– Добре, та какво ви води в Акуеста? – попита Албърт. – Надали сте дошли да празнувате.

– Ще измъкнем Дигън Гаунт от тъмницата на затвора, ще имаме нужда от теб за обичайната вътрешна работа – обясни Ройс.

– Нима? Знаете, че екзекуцията му предстои, нали?

– Да. Именно затова трябва да действаме. Няма да е добре, ако закъснеем – додаде Ейдриън.

– Вие луди ли сте? Дворецът? По време на Зимния фестивал? А чули ли сте за задаващата се сватба? Охраната може да е леко позасилена. Всеки ден виждам строени в двора мъже, присъединяващи се към пазачите.

– И? – рече Ейдриън.

– Можем да използваме сватбата – изтъкна Ройс. – Някой познат пристигна ли в града?

– Джени и Лио пристигнаха наскоро, ако не се лъжа.

– Наистина ли? Отлично. Свържи се с тях. Те със сигурност ще да имат стаи в двореца. Виж дали не могат да ни вкарат. И събери колкото се може повече информация, най-вече къде държат Гаунт.

– Ще ми трябват пари. Бях планирал да посетя само няколко бала и може би един от пировете. Трябва да си взема по-читави дрехи. В името на Мар, вижте ми обувките. Погледнете! Не мога да се срещна с императрицата така.

– Засега вземи назаем от Джени и Лио – рече Ройс. – Тази нощ ще поема към Меленгар и ще се върна с пари.

– Връщаш се? Тази нощ? – запита Албърт. – Та вие току-що пристигате, нали?

Крадецът кимна.

– Тя е добре – успокои го Ейдриън. – Сигурен съм, че е избягала.

– До зимния фестивал остава почти месец – каза Ройс. – Ще се върна след около седмица. Междувременно съберете информация. Като се върна, ще съставим план.

– Е – изръмжа Албърт, – поне празниците няма да са скучни.