Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 18 страниц)

Не искаше да открие на лицето му същата снизходителна усмивка, която бе виждала толкова много пъти у другите. На път да се разплаче, отчаяно ѝ се прииска отново да е в двореца, в кухнята, където да мие съдове. В този момент предпочиташе да се изправи срещу Едит Мон – или дори отмъстителния ѝ дух – вместо да се унижава пред сър Бректън. Чувствайки напора на сълзите, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх в опит да се задържи.

– Има ли си име?

Думите на сър Бректън бяха тъй неочаквани, че Амилия ги прехвърли двукратно в ума си, преди да разбере питането му.

– Убийца – отвърна тя, благодарейки на Марибор, че поне гласът ѝ прозвуча стабилно.

– Звучи… подобаващо – настъпи кратка пауза, преди да продължи. – Прекрасен ден, нали?

– Да – тя възложи на мозъка си да измъдри още реплики, но той не роди нищо.

Защо говори така? Защо се интересува от времето?

Рицарят въздъхна дълбоко.

Поглеждайки го, тя откри, че той не се усмихва, а изглежда тормозен от нещо. Очите им неочаквано се срещнаха, докато тя изучаваше лицето му и той моментално погледна настрана. Пръстите му барабаняха маршов ритъм по лъка на седлото.

– Но е студено – рече той, добавяйки бързо. – Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?

– Да – отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът ѝ бе не по-малко застинал от земята.

Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.

– Какво? – запита уплашено тя.

– Не зная как го правите – рече той.

Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.

– Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.

Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не ѝ бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.

– Милейди – рече соколджийският прислужник, – време е да пуснете птицата си.

Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.

– Бих ли могъл да помогна? – попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.

С жест слугата ѝ показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.

– Вие нямате ли птица? – попита тя.

– Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта – до този момент.

– Значи умеете?

– Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.

– Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?

Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:

– Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете – да веят.

Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали – и още веднъж Бректън я забеляза.

– Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква – Амилия обхвана с размах околностите.

– Просто е. Птиците изчакват – вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила – би подирила безопасността на дърветата – ако ние не бяхме тук.

– Но как ще открием тези скрити врагове?

– Те трябва да бъдат изтеглени, в нашия случай изтласкани. Виждате ли там? Главният ловджия е събрал кучетата.

Амилия проследи с поглед тълпа оживени кучета, водени от дузина момчета от замъка. След като бяха пуснати, хрътките изчезнаха сред храсталаците. Само тук-таме се промятаха вдигнатите им опашки, докато мълчаливо се стрелкаха из заснеженото поле.

Ловджията сигнализира със син флаг на соколджията, който на свой ред помаха към ездачите. Посочи, че трябва бавно да се отправят към реката. Без птицата за Амилия бе по-лесно да насочва коня си и не изостана от другите. Всички бяха утихнали. Амилия беше развълнувана, макар да нямаше представа какво предстои да се случи.

Соколджията вдигна ръка и ездачите спряха. Вдигайки глава, Амилия видя, че птиците са ги последвали. Соколджията размаха червен флаг и ловджията наду свирка, при който звук кучетата се втурнаха напред. Полето избухна от птици. С гръмък плясък пъдпъдъците се понесоха към небето. Улисани да избегнат чудовищните кучета, пропуснаха да видят очакващата ги там летяща смърт. От слънцето се изсипаха ястреби, стоварвайки се върху жертвите си като камъни и поваляйки ги на земята. Един отнесе плячката си чак до реката, където и ястреб, и пъдпъдък удариха водата.

– Това беше Убийцата! – викна ужасено Амилия. Втрещено осъзна, че е убила ценната птица на лейди Женвиев. Без да мисли, пришпори коня си, втурнал се напред. Прекоси полето и наближавайки реката зърна куче да се гмурва в ледените води. Друго бързо го последва. Двете птици отчаяно пляскаха на повърхността, разхвърляйки пръски.

Точно преди Амилия да насочи животното си към водата, Бректън улови юздата на коня ѝ и ги задържа.

– Спрете!

– Но… птицата! – можа да промълви Амилия. Очите ѝ се спряха на плясъка.

– Всичко е наред – увери я той. – Гледайте.

Първото куче достигна Убийцата и без колебание пое ястреба в уста. Захапала хищната птица, хрътката се обърна и пое към сушата. В същия миг второто куче улови повалената плячка. Пъдпъдъкът се съпротивляваше, но Амилия бе удивена да види, че ястребът се остави кучето да го захапе.

– Виждате ли – рече Бректън. – Кучетата и птиците са обучени да си имат доверие и да се защитават взаимно. Точно като войници.

Хрътката излезе от водата, все още понесла ястреба. Амилия и Бректън слязоха от седлата, докато кучето се отправяше към тях. Животното внимателно разтвори челюсти и Убийцата още веднъж се настани върху ръката на Амилия. Разтърси криле, пръскайки вода.

– Тя е добре! – рече Амилия, удивена.

При нея притича момче, понесло вързана за краката умряла птица.

– Пъдпъдъкът ви, милейди.

* * *

При второто посещение на Ейдриън Ибис Тинли му бе приготвил доста повече от една чиния. Цялата маса бе отрупана с различни видове месо, сирене и хляб. Кухнята бе разчистена – излишните чували бяха преместени, рафтовете бяха почистени, а подът бе измит. На масата бяха поставени нови свещи, а по-голям стол с тапицерия бе заменил невзрачния такъв. Предположи, че не всичко от това е дело на Ибис. Вероятно посещението му се бе разчуло. В кухнята имаше двойно повече персонал в сравнение със сутринта – повечето от тях стояха без работа.

Този път главният готвач не си говори с Ейдриън. Тинли беше изключително зает с обработката на изобилието дивеч, донесен от днешния лов. Слугините скубеха множеството пъдпъдъци, фазани и патици, обезглавени и окачени из помещението като гирлянди. Имаше толкова много работа, че самият Ибис одираше зайци и катерици. Въпреки очевидната си заетост, готвачът моментално спря при влизането на Амилия.

– Ибис! Виж! Улових два! – викна тя, държейки птиците над главата си. Влезе облечена в прекрасна бяла рокля и съответстващо наметало.

– Дай ги тук, девойче. Да видим тези съкровища.

Ейдриън бе виждал лейди Амилия отдалеч на пиршествата, но сега за пръв път откакто се бе преструвал на вестоносец я виждаше отблизо. Беше по-красива, отколкото си спомняше. Дрехите със сигурност бяха по-добри. Дали беше заради начина на пристъпване или руменината на бузите от студа, тя изглеждаше по-оживена.

– Тези със сигурност са най-добрите в ятото – рече той, след като огледа трофеите ѝ.

– Малки и мършави са, но са мои! – последва оповестяването си с безгрижен, весел смях.

– Да разбирам ли от настроението ти, че не си ловувала сама?

Амилия не каза нищо, само се усмихна. Сключвайки ръце зад гърба си, тя плавно се завъртя из кухнята, размятайки пола.

– Хайде, момиче. Не си играй с мен.

Тя отново се изсмя, завъртя се и обяви:

– Той бе край мен почти през целия ден. Съвършен джентълмен, бих добавила. И мисля… – тя се поколеба.

– Какво мислиш? Изплюй камъчето, девойче.

– Мисля, че той ме харесва.

– Ба! Естествено, че те харесва. Но какво каза той? Прямо ли призна? Стихове ли рецитира? Да не те е целунал насред полето?

– Да ме е целунал? Той е твърде благопристоен за подобна вулгарност, но беше много нервен… дори глуповат. И не можеше да откъсне очи от мен.

– Глуповат? Сър Бректън? Момиче, завъртяла си му главата. Тъй е. Добър улов, бих казал, наистина добър улов.

Амилия не можа да се сдържи и се изсмя отново, този път отмятайки въодушевено глава назад и шумолейки с роклята си. Тогава видя Ейдриън и спря.

– Извинете, просто се храня късно – рече той. – След минутка ще съм приключил.

– О, не. Не е нужно да напускате. Просто не ви видях. Като се изключи персонала, аз съм единствената идваща тук – или поне така си мислех.

– Тук е по-удобно от залата – рече Ейдриън. – Прекарвам дните си в дуели с рицари. Не искам да се съревновавам с тях и на трапезата.

Тя отиде до него, изглеждайки объркана.

– Не говорите като рицар.

– Това е сър Ейдриън – уведоми я Ибис.

– О! – възкликна тя. – Вие сте помогнали на сър Бректън и бедния ми Нимбус, когато са били нападнати. Много мило от ваша страна. И също така сте онзи, който на турнира яздеше без шлем. Вие… повалихте всеки свой опонент от първия опит, а в щита ви няма счупено копие. Много сте добър, нали?

– Утре сутринта ще се изправи срещу сър Бректън за титлата – напомни ѝ готвачът.

– Точно така – тя ахна, вдигайки ръка до устните си. – Някога изобщо бил ли сте повалян от седлото?

Ейдриън се усмихна срамежливо.

– Не и откакто съм рицар.

– О, аз не… не исках да… просто се чудех дали боли. Предполагам не е приятно. Дори и с бронята и уплътнението събарянето от галопиращ кон надали е за завиждане – в очите ѝ изгря притеснение. – Но всички други рицари са добре, нали така? Видях сър Муртас и сър Елгар на лова днес. Препускаха и се смееха, така че съм убедена, че всичко ще бъде наред, без значение кой ще победи.

– Зная, че утре е финалното сражение и че победата в турнира носи огромна чест. Разбирам от собствен опит желанието ви да се докажете на онези, които гледат отвисоко на вас. Но ви моля да имате предвид, че сър Бректън е добър човек – много добър човек. Никога не би ви наранил, доколкото зависи от него. Надявам се и вие се чувствате по същия начин.

Тя се насили да му се усмихне.

Ейдриън остави хляба си, тъй като отвратително усещане жегна стомаха му. Трябваше да спре да се храни в кухнята.

* * *

Акробатите бързо оформиха човешката си пирамида. Скачайки един по един във въздуха, със салто се приземяваха на долните рамене. Не спираха да прелитат, докато последният не се протегна и не докосна тавана на огромната зала. Въпреки вълнуващото представление, Амилия не гледаше. Бе виждала номера на подбора и впоследствие на репетициите. Очите ѝ следяха публиката. С напредването на празненствата забавленията ставаха все по-грандиозни и екстравагантни.

Тя задържа дъх. Залата избухна в аплодисменти.

Хареса им!

Оглеждайки се за виконт Албърт Уинслоу, тя го зърна да ръкопляска с високо вдигнати ръце. Двамата си размениха широки усмивки.

– Помислих си, че ще умра от притеснение към края – прошепна Нимбус от мястото си до Амилия. Лицето му почти се беше изчистило от белезите, а досадният свирещ звук от носа му бе изчезнал.

– Да, наистина беше отлично – отбеляза крал Росуорт от Дънмор.

На всяко пиршество кралят и кралицата седяха от дясната страна на Амилия, а Нимбус винаги сядаше отляво.

Крал Росуорт беше огромен. Пред него херцогът и херцогинята на Рочел изглеждаха дребни. Тумбестата му фигура бе повторена в миниатюра от лицето му, провиснало под собствената си тежест. Амилия си представяше, че дори и да беше слаб, Росуорт пак щеше да е провиснал като стар кон. Жена му, Фреда, макар да не беше никак хилава, бе слаба в сравнение с него. Беше суха и неприязнена както на вид, така и по маниери. За щастие двойката бе предимно мълчалива – поне до третата чаша вино. Тази вечер Амилия бе изгубила бройката, но предположи, че рубиконеният бокал вече трябва да е изпразнен.

– Тези акробати твои приятели ли са? – попита кралят, навеждайки се през жена си, за да заговори с Амилия.

– Мои? Не, просто ги наех – рече тя.

– Тогава приятели на приятели?

Тя поклати глава.

– Но ги познаваш? – настоя кралят.

– За пръв път ги срещнах на прослушването.

– Роси – рече Фреда, – очевидно тя се опитва да се дистанцира от тях сега, когато вратите на благородството са отворени за нея. Не можеш да я виниш за това. Всеки би изоставил нещастниците. Остави ги на улицата. Там им е мястото.

– Но аз… – поде Амилия, преди кралят да я прекъсне.

– Но, кралице моя, мнозина се издигат. Някои улични търговци не отстъпват по богатство на благородниците.

– Ужасно положение – процеди Фреда през тънки начервени устни. – Титлата не е това, което беше.

– Съгласен съм, кралице моя. Ами че някои от рицарите изобщо нямат потекло. Просто препасали меч селяни. Днес трябва само да си купиш броня и кон и хоп – благородник. Простолюдието дори се учи да чете. Ти можеш ли да четеш, лейди Амилия?

– Да.

– Видя ли! – кралят размаха ръце. – Разбира се, ти сега си благородница, но предполагам си научила буквите преди това? Пародия. Не зная накъде върви светът.

– Поне нещата с елфите се пооправиха – вметна жена му. – Трябва да отдадеш заслуженото на Етелред. Опитите ни да се оправим с тях в Дънмор не се увенчаха с особен успех.

– Да се оправите с тях? – попита Амилия, но монарсите вече бяха набрали инерция.

– Ако имаха малко ум, щяха да се махнат сами. Колко по-очевидно може да бъде, че не са желани? – рече кралят. – Гилдиите забраняват членството им, не могат да получат гражданство в никой град, а църквата ги е обявила за нечисти врагове на Новрон още преди векове. Дори селяните са свободни да вземат мерки срещу тях. А те пак не разбират намека. Продължават да се множат и да пълнят бедните квартали. Стотици умират в определените от църквата Дни за пречистване, но пак не се отказват. Защо не се махат? Защо не идат другаде?

Когато кралят се умори, кралицата го замести.

– Като плъхове са, изпълнили всяка пукнатина. Животът сред тях е проклятие. Това докарало падението на първата империя. Дори поробването им е било грешка. Помнете ми думите, ако не се отървем от всички тях, така че едничък елф да не крачи по градските улици или пътищата, тази империя ще бъде сполетяна от същата съдба.

– Истина, истина, старите императори са били прекалено мекушави. Мислили са си, че могат да ги променят…

– Да ги променят! – избухна Фреда. – Що за нелепа идея. Не можеш да промениш чумата. Можеш само да избягаш от нея или да я унищожиш.

– Зная, мила. С цялото си сърце те подкрепям. Сега получихме втори шанс, а Етелред започва добре.

Осъзнала, че кралят и кралицата са подкарали разговор, познат и удобен като чифт стари обувки, Амилия само кимаше учтиво, без да слуша. Само веднъж в живота си бе виждала елфи. Когато все още живееше в Тарин дол, трима от тях бяха дошли в селото – семейство, ако те имаха подобни разбирания за връзки. Очевидно обичащи да се обличат в парцали, те бяха мръсни и носеха малки, оцапани вързопи, за които Амилия предположи, че съдържат всичките им принадлежности. Бяха толкова слаби, че изглеждаха болни. Вървяха с наведени глави и отпуснати рамене.

Децата крещяха обиди, а селяните мятаха камъни, приканвайки с викове натрапниците да си идат. Един камък бе ударил женската по главата и тя бе проплакала. Амилия не бе ги замеряла, гледайки как окървавеното семейство напуска селището. Не разбираше каква заплаха биха могли да представляват. Монахът, която я учеше да чете, бе обяснил, че елфите са отговорни за разпадането на империята. Но тогава тримата изглеждаха безпомощни и Амилия не можеше да не изпита състрадание.

Росуорт приключи тирадата си, като обвини елфите за сушата преди две години. Амилия забеляза Нимбус да подбелва очи.

– Не споделяш вижданията им? – прошепна тя.

– Не ми подобава да оспорвам думите на един крал, милейди – любезно отвърна царедворецът.

– Така е, но понякога се чудя какво се върти под перуката ти. Нещо ми казва, че не е само дворцов етикет.

Росуорт и Фреда продължиха разговора.

– Джуджетата не са по-добри, но поне умеят доста неща – казваше кралят. – Отлични каменоделци и бижутери, това им признавам, ама стиснати като катеричка през есента, очакваща ранен снеговалеж. Такива са всичките. Не може да им се има доверие. Всяко от тях ще ти пререже гърлото за два медни тенента. Поддържат се едно друго и шепнат забранения си език. Животът с джуджета е като да се опитваш да опитомиш диво животно, невъзможно е.

Разговорът затихна със започването на нов номер. Този път двама фокусници вадеха ябълки и предмети от ръкавите си, сетне жонглираха с изваденото. Когато номерът приключи и ножовете и бокалите бяха уловени, Нимбус запита:

– Императрицата не е ли родом от вашето кралство, Ваше Величество?

– Да – Росуорт се оживи и едва не си разля виното. – Живяла е в Далгрен. Ама че бъркотия беше там. После дяконът търчеше наоколо и разправяше разни врели-некипели, както смятахме тогава. Никой не му вярваше. Аз със сигурност не го сторих. Кой би си помислил, че Наследникът на Новрон ще се появи от такова затънтено място?

– Защо никога не я виждаме? – обърна се кралицата към Амилия. – Тя ще присъства на сватбата, нали?

– Разбира се, Ваше Величество. Тъкмо за това императрицата си пази силите. Все още е твърде слаба.

– Разбирам – хладно отвърна кралицата. – Със сигурност вече е достатъчно добре, за да приема посетители. Неколцина дами смятат за много непочтително да ни игнорира по подобен начин. Много бих желала да се срещна лично с нея преди церемонията.

– Страхувам се, че това не зависи от мен. Просто следвам напътствията ѝ.

– Как така следваш напътствията ѝ за нещо, което току-що предложих? Да не четеш мисли?

– Кой би очаквал сър Ейдриън да стигне до финала на турнира? – високо каза Нимбус. – Аз със сигурност не бих предположил, че новак ще се съревновава за титлата. И то срещу сър Бректън! Трябва да признаете, че лейди Амилия е избрала да подкрепи правилната десница. А вие кого подкрепяте, Ваше Величество?

Росуорт издаде устни.

– И двамата не ми харесват. Целият турнир беше прекалено скучен за моя вкус. Предпочитам лудориите на Елгар и Гилбърт. Те знаят как да забавляват тълпата. Тазгодишните финалисти са като монаси – никой от двамата не е направил нещо различно от това да поваля враговете си. Това е лоша форма, ако питате мен. Рицарите биват обучавани за война. Инстинктивно трябва да търсят убийството, вместо да забият кол в усилена броня. Смятам, че трябва да използват бойни наконечници. Така ще има нещо достойно за гледане!

Когато и последният номер приключи, камерхерът потропа с месинговия си жезъл по камъните и Етелред се изправи. Разговорите замряха и залата утихна.

– Приятели – заговори Ланис Етелред с най-мощния си глас, – обръщам се по подобен начин към вас, защото макар да сте мои верни поданици, винаги ще мисля за вас като за свои приятели. Заедно изтърпяхме дълга борба. Векове мрак, трудности, варваризъм и националистки заплахи ни тормозеха. Но само след два дни ще празнуваме зората на нов век. Ще празнуваме прераждането на цивилизацията – началото на нова ера. Тъй като нашият повелител Марибор е сметнал да положи върху моята глава короната на могъществото, аз ще се закълна да бъда верен на неговия замисъл и да поведа човечеството със справедливата ръка на правдата. Ще се върна към традиционните ценности, за да направя Новата империя маяк, който да освети света и ослепи враговете ни.

Залата избухна в аплодисменти.

– Надявам се, че сте се насладили на дивеча от днешния лов. Утре финалистите на турнира ще се съревновават за честта на най-добър рицар. Надявам се всички вие да се насладите на сблъсъка на двама тъй способни мъже. Сър Бректън, сър Ейдриън – къде сте? Моля ви, изправете се.

Двамата рицари колебливо се изправиха на крака и залата заръкопляска.

– Тост за елита на Новата империя!

Етелред и останалите в залата пиха в тяхна чест. Регентът отново седна и Амилия направи знак на музикантите да заемат места.

Както и предишните нощи, двойки се отправиха да танцуват. Амилия зърна сър Бректън, облечен в сребърна туника, да се приближава към нея. Достигайки главната маса, той се поклони.

– Простете, милейди. Бих ли могъл да се насладя на компанията ви за един танц?

Сърцето на Амилия заби бързо при тази покана и главата ѝ се размъти. Преди да си спомни, че не умее да танцува, тя се изправи, заобиколи масата и протегна ръка.

Поемайки я, рицарят галантно я поведе към подредилите се танцьори. Обстановката ѝ се струваше някакъв сън. Когато обаче първите ноти отекнаха, сънят се превърна в кошмар. Амилия си нямаше представа какво да прави. Бе наблюдавала танците предните вечери, но не бе научила стъпките. Помнеше само, че танцът започваше и свършваше с подреждане в редици, както и че в даден момент по средата танцуващите докосваха ръце и няколко пъти бързо разменяха места. Всички останали подробности бяха мистерия. За миг Амилия премисли варианта да отстъпи в безопасността на стола си, но това щеше да я посрами и да унижи Бректън. Замаяна, тя едва не припадна, но успя да направи реверанс в отговор на Бректъновия поклон.

Вече нищо не можеше да я спаси от неизбежния крах. В ума си Амилия се виждаше как се олюлява, спъва се и пада. Останалите благородници щяха да се смеят и подиграват, докато по бузите ѝ се стичат сълзи. Представяше си ги да казват: Как ти е влязло в главата, че си една от нас? Дори спокойният поглед на Бректън не можеше да ѝ вдъхне увереност.

Тя пренесе теглото си от единия крак на другия, знаейки, че след половин такт от нея щеше да се очаква някакво движение. Ако само знаеше кой крак да използва, можеше и да налучка първата стъпка.

Внезапно музиката спря и всички застинаха.

Със замирането на разговорите се възцари тишина, нарушавана само от приглушени възклицания. Всички се изправиха, насочили очи към Нейно Имперско Възвишено Високопреосвещенство Модина Новронска.

Двама стражници от петия етаж я придружаваха. Императрицата бе облечена в роклята, с която бе държала речта на балкона, луксозната мантия се влачеше след нея. Косата ѝ бе събрана в мрежичка, върху която почиваше имперската корона. Вървеше със спираща дъха елегантност и увереност – вдигнала брадичка, отметнала назад рамене. Прекосявайки тълпата, тя изглеждаше нереална, подобно на митично създание, носещо се сред дърветата.

Амилия премигна няколко пъти, съмнявайки се в очите си, погълната като всички останали. Никой не помръдна, изглежда само малцина си поемаха въздух.

Достигайки предната част на залата, Модина отиде покрай главната трапеза до имперския трон, останал празен миналите вечери. Императрицата поспря за миг пред стола си, вдигна деликатна ръка и каза:

– Продължете.

Имаше дълга пауза, сетне музикантите засвириха отново. Салдур и Етелред пронизваха с поглед Амилия, която незабавно се отдалечи. Сега имаше оправдание да се оттегли, макар да бе сигурна, че вече това нямаше значение. Съмняваше се, че някой – с изключение на сър Бректън, разбира се – е забелязал или го е грижа.

Върна се на трапезата и се настани до Модина.

– Ваше Високопреосвещенство, убедена ли сте, че сте достатъчно силна да бъдете тук? Не желаете ли да ви съпроводя обратно до стаята ви? – попита тихо тя.

Модина не погледна към Амилия. Очите на императрицата оглеждаха стаята.

– Благодаря ти, мила. Много любезно от твоя страна, но съм добре.

Амилия се спогледа с Етелред и Салдур. И двамата изглеждаха объркани и безпомощни.

– Не смятам, че трябва да се напрягате така – рече Салдур на Модина. – Трябва да си пазите силите за сватбата.

– Убедена съм в правотата ви, Ваша милост – прав както винаги – и няма да стоя дълго. Хората ми заслужават да видят своята императрица. Не дай Марибор да решат, че изобщо не съществувам. Убедена съм, че мнозина не биха ме различили от млекарката. Би било наистина тъжно да се появя на сватбата и никой да не може да различи булката от шаферките.

Обърканото изражение на Салдур бе заменено с гневен взор.

Амилия остана зад стола на императрицата, без да е сигурна какво да предприеме сега. Модина потропваше с пръсти и кимаше в такт с музиката, наблюдавайки танците. Етелред и Салдур пък бяха замръзнали като статуи.

В края на песента Модина изръкопляска и се изправи на крака. Щом го стори, всички гости още веднъж застинаха, впервайки очи в нея.

– Сър Бректън и сър Ейдриън, приближете се – заповяда императрицата.

Салдур хвърли нов притеснен поглед към Амилия, която не можеше да направи нищо, освен да стиска облегалката на стола.

Рицарите пристъпиха напред и се изправиха пред императрицата. Ейдриън последва примера на Бректън, отпускайки се на коляно и свеждайки глава.

– Утре ще се съревновавате за славата на империята и Марибор ще реши съдбата ви. И двамата сте обичани от двора, но виждам сър Бректън да носи знака на моята секретарка, лейди Амилия. Това му дава нечестно предимство, ала аз не ще го принудя да откаже този подарък. Нито ще помоля лейди Амилия да потърси връщането му, тъй като веднъж проявеното благоразположение е свещен израз на вяра. Вместо това ще повторя жеста ѝ, давайки на сър Ейдриън своя знак. Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни.

Модина извади парче бял плат, което Амилия разпозна като част от нощницата ѝ, и го протегна.

Ейдриън го взе.

Модина продължи:

– Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.

Императрицата заръкопляска и залата последва примера ѝ, избухвайки в гръмки овации. Насред грохота Модина се обърна към Амилия.

– Можеш да ме придружиш до стаята ми.

Двете закрачиха край масата. Докато минаваха покрай кралицата на Дънмор, Фреда изглеждаше поразена.

– Лейди Амилия, онова, което казах по-рано… не исках да кажа…

– Сигурна съм, че не сте искали да прозвучи непочтително. Моля, седнете, Ваше Величество, изглеждате бледа – каза ѝ Амилия и изведе Модина от стаята. Салдур ги гледаше как се оттеглят. Секретарката бе доволна, че той не се присъедини към тях. Знаеше, че ще последва разпит, но си нямаше и представа как ще обясни поведението на Модина. Императрицата никога не бе вършила нещо подобно преди.

Никоя от двете жени не заговори, докато вървяха хванати под ръка към петия етаж. Вратата пред стаята на Модина стоеше неохранявана.

– Къде е Джерълд? – попита Амилия.

– Кой? – отвърна императрицата с безизразно изражение.

Амилия се намръщи.

– Знаеш много добре. Джерълд. Защо не охранява вратата ти? Някаква задача ли му даде, за да се махне?

– Да – отвърна небрежно императрицата.

Амилия се намръщи. Влязоха в спалнята и затвориха вратата след себе си.

– Модина, какво те беше прихванало? Защо направи това?

– Има ли значение? – отвърна императрицата, настанявайки се с лек отскок върху леглото си.

– За регентите има.

– Остават само два дни преди Етелред да дойде в спалнята ми и да ме отведе в катедралата. Никакви щети не съм причинила. Дори уверих благородниците, че съществувам и не съм само мит, създаден от регентите. Трябва да са ми благодарни.

– Това все още не обяснява защо.

– Остават ми само няколко часа и исках да се разходя. Можеш ли да ме съдиш за това?

Гневът на Амилия се стопи и тя поклати глава.

– Не.

Откакто огледалото се бе появило в стаята на Модина, двете не бяха обсъждали плановете ѝ за Зимния фестивал. Амилия обмисляше да го махне, но знаеше, че това няма да промени нищо. Модина щеше да изнамери друг начин. Единствената алтернатива бе да каже на Салдур, но регентът щеше да затвори императрицата. Това едва не я беше убило веднъж, Амилия нямаше намерение да ѝ го причинява отново, дори и за да ѝ спаси живота. Особено размишлявайки, че ако местата им бяха разменени, тя щеше да постъпи по същия начин. Бе се опитала да се залъже, че Модина ще си промени решението, но думите на императрицата я върнаха в реалността.

Амилия помогна на Модина да се съблече, зави я в огромното легло и я прегърна силно, опитвайки се да скрие сълзите си.

Модина потупа Амилия по главата.

– Всичко ще бъде наред. Вече съм готова.

* * *

Ейдриън вървеше бавно към рицарското крило, понесъл бялата ивица плат, сякаш тежаща хиляда фунта. Виждането на Тракия бе махнало една тежест, но само за да я замени с друга, още по-мъчителна. Подмина всекидневната, където неколцина рицари все още се навъртаха, подавайки си бутилка.

– Ейдриън! – викна Елгар. Едрият мъж пристъпи в коридора, запречвайки пътя му. Лицето му бе порозовяло, носът червен, но очите му бяха ясни и фокусирани. – Днес не те видях на лова. Ела да пийнеш с нас.

– Остави ме, Елгар, не съм в настроение.

– Още една причина да дойдеш – мъжагата се усмихна весело, тупайки го по гърба.

– Отивам да спя – Ейдриън се отдалечи.

Елгар го хвана за ръката.

– Слушай, гърдите още ме болят, защото ме блъсна от седлото.

– Съжалявам за това, но…

– Съжаляваш? – Елгар го изгледа, искрено объркан. – Най-добрият бой, който съм отнасял от години. Затова зная, че ще се справиш с Бректън. Заложил съм пари. Мислех те за шут в началото, но след онзи урок по летене… Е, ако си шут, то не си особено забавен.

– Извиняваш се?

Елгар се изсмя.

– Не и докато си жив! Летният фестивал е само след шест месеца и тогава ще имам възможност да ти се отплатя. Но между нас казано, очаквам с нетърпение да видя сър Блясъчко да лапне малко кал. Сигурен ли си, че не щеш да пийнеш? Да легнеш, както подобава?

Ейдриън поклати глава.

– Добре, иди се наспи. Аз ще държа момчетата тихи, дори ако трябва да пукна няколко черепа. И късмет утре.