Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 18 страниц)

Глава 12
Въпрос на приемственост

Слънцето бе запладнило, а Аркадиус Винтариус Латимър, преподавателят по магия в университета Шеридън, все още чакаше в огромно фоайе на имперския дворец. Бе идвал тук и преди, но тогава постройката представляваше домът на най-могъщия крал в Аврин и носеше името на кралството – замъкът Уоррик. Сега тук се помещаваше седалището на Новата империя. Имперският герб, издълбан в белия мраморен под, не позволяваше това да бъде забравено. Аркадиус прочете обгърналия емблемата надпис, поклащайки отвратено глава.

– Написали са „чест“ неправилно – рече на глас, макар да беше сам.

Най-сетне към него се приближи стюард и му направи знак да го последва.

– Регент Салдур ще ви приеме, сър.

Една стъпка по-близо, помисли си Аркадиус, вървейки към стълбите. Чак на четвъртия етаж прислужникът се усети, че посетителят е стигнал едва до втория етаж.

– Поднасям извинения – викна към него преподавателят, облягайки се на парапета. Свали очила, за да обърше чело. – Сигурен ли си, че трябва да се кача чак горе?

– Регентът помоли да дойдете в кабинета му.

Старият професор кимна.

– Много добре, сега идвам.

Още една положителна проява.

Макар да бе малко вероятно Салдур да се съгласеше, Аркадиус утрояваше вероятността си за успех с всеки изкачен ред стъпала. Не искаше да говори в приемната зала, пълна с клюкари. Не че се надяваше особено, без значение къде подхванеше темата. Но ако срещата се развиеше добре, щеше да се отърве от вината си и от тежестта на отговорността. Среща на четири очи с регента щеше да е идеална. Салдур беше интелектуалец, Аркадиус оценяваше почитта му към образованието. Ала когато стигна кабинета му, регентът не беше сам.

– Естествено, че се нуждаем от защита на юг – казваше Етелред, когато стюардът отвори вратата. – Сега там си имаме държава от гоблини. Ти не си ги видял, Саули. Не знаеш… да? Какво има?

– Позволете ми да представя Аркадиус Винтариус Латимър, професор по магия от Шеридънския университет – оповести пажът.

– А, да, учителят – рече Етелред.

– Той е малко повече от това, Ланис – поправи го Салдур.

– Нищо подобно, нищо подобно – рече с оживена усмивка Аркадиус. – Напътствието на млади умове е най-благородното ми дело. За мен е чест.

Поклони се на четиримата присъстващи. Освен регентите, в стаята имаше още двама, които не разпознаваше. Но един от тях бе облечен в униформата на серетски страж.

– Изминали сте дълъг път, професоре – обърна се към посетителя си Салдур иззад огромното си бюро. – За празниците ли дойдохте тук?

– Не, Ваша милост. На моята възраст се изисква повече от звъна на камбани и изкусителни лакомства, за да се откъсна от топлите стаи посред зима. Не зная дали сте обърнали внимание, но навън има огромни преспи.

Аркадиус отдели момент да огледа помещението. По рафтовете имаше стотици книги, заключени зад стъклени витрини с малки ключалки. Красив килим с някак размътени цветове покриваше пода, отчасти закрит от бюрото на регента. Сцената върху него изобразяваше завладяващия света Марибор, докато Новрон напътстваше меча му.

– Кабинетът ви е толкова… чист – отбеляза професорът.

Салдур повдигна вежда и се изкикоти.

– О, да, помня, че веднъж ви посетих. Не смятам, че можах дори да прекося прага ви.

– Имам уникална система за категоризация.

– Професоре, не искам да бъда груб, но ние сме доста заети – рече Етелред. – Какво точно ви е довело чак тук в този студ?

– Ами – заговори Аркадиус, усмихвайки се на Салдур, – Ваша милост, възнамерявах да поговоря с вас – насаме – указа с поглед към двамата мъже, които не познаваше. – Дошъл съм да обсъдим деликатен въпрос, касаещ бъдещето на империята.

– Това е страж Луис Гай, а това е лорд Мерик Мариус. Приемам, че вече познавате скорошния император, Етелред. Желаете ли да обсъждате бъдещето на империята, тези са хората, с които трябва да говорите.

Аркадиус поспря замислено, сваляйки очилата си, след което бавно почиствайки ги с ръкав.

– Много добре – възрастният мъж си сложи отново очилата и отиде до един от фотьойлите. – Нещо против? Стоенето прав не се отразява добре на краката ми.

– Но разбира се – саркастично рече Етелред. – Чувствайте се като у дома си.

Аркадиус седна с въздишка, пое си дълбоко дъх.

– Мислех си за Новата империя, която установявате, и трябва да кажа, че я одобрявам.

Етелред изсумтя.

– Е, Саули, вече можем да спим спокойно.

Аркадиус го изгледа над очилата си.

– Искам да кажа, че идеята за централизираната власт е добра, ще сложи край на междуособиците, подреждайки хаоса в хармония.

– Но? – подкани го Салдур.

– Какво но?

– Просто усетих, че се каните да изтъкнете недостатък – рече Салдур.

– Така е, но ще ви помоля да не избързвате – това разваля ефекта. Няколко дни съм се друсал над заледената земя, за да стигна до тази среща, така че заслужавате да изпитате пълния ефект.

Професорът си оправи ръкавите и изчака точно толкова време, колкото по негова преценка бе необходимо, за да изостри вниманието им.

– Любопитен съм относно приемствеността.

– Приемственост? – избоботи Етелред, седнал на ръба на бюрото.

– Да, знаете – концепцията за създаването на наследник, който да поеме водаческата мантия. Повечето престоли биват загубени заради недостатъчното отделено на това внимание.

– Аз още не съм положил короната на главата си, а вие се оплаквате, че нямам наследник?

Аркадиус въздъхна.

– Не за вашия наследник се притеснявам. Основите на тази империя се коренят във вяра – вярата, че кръвната линия на Новрон отново е на трона. Ако въпросната кръвна линия не бъде продължена, целостта на империята може да се разпадне.

– Какво искате да кажете? – попита Етелред.

– Само това, че ако нещо трагично се случи с Модина, без да е налично дете с нейната кръв, ще загубите най-голямата си ценност. Родът на Новрон ще приключи, а без тази тънка нишка легитимност, отделните парчета на империята ще се разхвърчат. Тази на Гленморган удържа само три поколения. Колко дълго ще издържи империята, начело с обикновен смъртен?

– Какво ви кара да мислите, че нещо ще се случи с императрицата?

Аркадиус се усмихна:

– Да кажем, че зная как се върти светът. Промяната често налага жертви. Тук съм заради страха, че може погрешно да сметнете Модина за ненужна, веднъж щом Етелред поеме короната. Искам да ви призова да не правите ужасна, вероятно фатална, грешка.

Салдур и Етелред се спогледаха, с което потвърдиха правотата на професорската догадка.

– Но няма от какво да се страхувате, господа, тъй като аз ви предлагам решение – Аркадиус ги дари с най-обезоръжаващата си усмивка, която подчертаваше бръчиците край очите му и повдигаше кръглите му бузи, които сигурно още бяха поруменели от пътуването. – Модина вече е родила дете.

– Какво? – попита Етелред. Изправи се, а лицето му изразяваше смес от емоции. – Нима обвинявате моята годеница – императрицата – в непочтеност?

– Казвам само, че ако тя имаше дете – родено преди няколко години, вече независимо от майка си – това може да улесни живота ви. Би осигурило обединеното съществуване на империята под потеклото на Новрон.

– Говори ясно, човече! – избухна Етелред. – Намекваш, че това дете съществува?

– Намеквам, че подобно дете би могло да съществува – огледа лицата им, преди да се фокусира отново върху Салдур. – Модина е Наследник на Новрон, колкото съм и аз, но това не е от значение. Важно е само какво вярват поданиците ѝ. Ако те приемат, че тя има дете, тогава илюзията за наследник може да продължи и масите ще бъдат доволни. След като линията на приемственост е подсигурена, един инцидент с императрицата няма да бъде такава трагедия. Хората със сигурност ще тъгуват за нея, но надежда ще има – надежда във формата на дете, което един ден ще застане на трона.

– Подхващате интересен въпрос, професоре – рече Етелред. – Модина… беше болна напоследък, но съм убеден, че би могла да роди, нали, Саули?

– Не виждам защо не? Да, можем да уредим това.

Професорът поклати глава – сякаш бе чул неправилен отговор от свой обучаем.

– Ами ако тя умре при раждане? Случва се твърде често, рискът за нещо толкова важно е прекалено голям. Наистина ли искате да рискувате всичко постигнато? Едно дете, родено преди императрицата дори да е познавала Етелред, няма да се отрази зле на новия император. Напротив, той би могъл да извлече големи дивиденти от това. Би могъл да обяви, че любовта му към Модина е безгранична. Че е готов да отгледа детето ѝ като свое. Поданиците ще го обикнат.

Аркадиус изчака малко, преди да продължи.

– Вземете някое здраво дете и му преподайте философия, теология, поезия, история и математика. Образовайте го с икономика, култура и цивилистика. Направете от него най-образования водач, когото светът някога е виждал. Представете си възможностите. Представете си потенциала на империя, ръководена от гигант на ума вместо от дръвник с гигантска сопа.

– Ако искате по-добра империя, трябва да създадете по-добър управник. Аз мога да ви осигуря това. Мога да ви предоставя дете, което вече съм започнал да обучавам и ще продължа. Мога да го отгледам в Шеридън, далече от куртоазния живот. Не искаме някое лигаво хлапе, глезено по рождение, да размахва краченца от императорския престол. Нуждаем се от силен, състрадателен лидер, който да не е свързан с благородниците.

– Под вашия контрол – обвинително каза Луис Гай.

Аркадиус се изкикоти.

– Истина е, че подобно дете би било привързано към мен, но макар да зная, че изглеждам превъзходно за годините си, вече съм доста възрастен. Скоро ще напусна този свят. Твърде вероятно е да умра много преди детето да е достигнало възраст, в която да си сложи короната.

– Трябва да изтъкна, че не възнамерявам да бъда единственият наставник на детето. Нито трябва да бъда, ако искаме да имаме успех. Подобно начинание изисква намесата на историци, лекари, инженери, дори търговци. Можете да пратите колкото пожелаете от собствените си инструктори. Бих се надявал вие, регент Салдур, да сте един от тях. Подозирам, че вие сте създали голяма част от визията за Новата империя. След като сватбата приключи, можете да се присъедините към нас в Шеридън. Тя ще изисква обучение, каквото само вие бихте съумели да предоставите.

– Тя? – попита Етелред.

– Моля? – Аркадиус отново надникна над очилата си.

– Казахте „тя“. За момиче ли говорите?

– Да. Момичето, което имам предвид, е младо сираче, за което се грижа от известно време. Изключително е умна и на пет години вече може да чете. Тя е прекрасно момиче и обещава много.

– Но… момиче? – рече презрително Етелред. – Каква полза?

– Страхувам се, че моят сърегент е прав – рече Салдур. – Щом се омъжи, съпругът ѝ ще поеме властта, обезсмисляйки цялото обучение. Виж, ако беше момче…

– Не е като да страдаме от липса на изоставени момчета – обяви Етелред. – Намерете някое красиво и ще сторим същото с него.

– Предложението ми важи само за това момиче.

– Защо? – попита Гай.

В този въпрос Аркадиус долови тон, който не му се понрави.

– Защото усещам, че тя притежава качествата на великолепен управник, такъв, който…

– Но тя е момиче – повтори Етелред.

– Значи твърдите, че отказвате да наставлявате друго дете? Някое, посочено от нас? – запита Салдур.

– Да – Аркадиус изрече думата с непоколебимата увереност на ултиматум. Надяваше се ценността на знанията му да е достатъчна да ги убеди, но видя отговора, още преди да бъде изговорен.

Салдур поне бе почтителен и учтиво му благодари, задето е насочил вниманието им към този проблем. Не го поканиха да остане за празниците, а погледът на Луис Гай го караше да се чувства неудобно, докато напуска кабинета.

Бе се провалил.

* * *

Ройс чакаше търпеливо.

Онази сутрин бе на площада, разговаряйки с търговци, доставящи редовно в двореца, когато бе зърнал старата очукана карета. Ройс я бе разпознал моментално.

В градината на замъка нямаше достатъчно място за всички посетители. Скоро каретата се върна и спря край външната стена. Старото купе с олющени колела, обрулени врати и окъсани завеси, изглеждаше не на място сред каляските.

Стори му се, че минаха часове, преди възрастният мъж да излезе от двореца.

– Какво по… – заговори Аркадиус. Бе сепнат от гледката на разположилия се в каретата Ройс.

Крадецът повдигна пръст до устните си.

– Какво правиш тук? – прошепна Аркадиус, качвайки се и затваряйки вратата след себе си.

– Исках да ти задам същия въпрос – отвърна тихо Ройс.

– Накъде, професоре? – викна кочияшът, докато се качваше. Каретата подскочи от тежестта му.

– Ами… би ли обиколил града, Джъстин?

– Града ли, сър?

– Да. Бих искал да го разгледам, преди да напуснем.

– Разбира се, сър.

– Е? – настоя Ройс след потеглянето на каретата.

– Канцлер Ламбърт се разболя ден преди заминаването си. Тъй като не можеше да присъства на празненствата, сметна за наложително да се извини. Избра точно мен да предам посланието му. Ами ти?

– Намерихме наследника.

– Така ли?

– Да, а ти каза, че намирането му щяло да е проблем – Ройс отметна качулката си и започна да си маха ръкавиците пръст по пръст. – След като Ейдриън узна, че е Пазител на Наследника, знаеше много точно какво иска за подарък – свой собствен Наследник на Новрон.

– И къде е тази мистична химера?

– Точно под носа ни, както се оказа. Все още го издирваме, но най-вероятно Гаунт се намира в тъмниците на двореца. Ще бъде екзекутиран на фестивала. Планирахме да го отмъкнем преди това.

– Наследникът е Дигън Гаунт?

– Иронично, нали? Водачът на националистите, който се опитва да унищожи империята, всъщност е избран да я оглави.

– Говореше в минало време… вече не възнамерявате ли да го спасите?

– Не. Ейдриън е сключил някаква сделка с регентите. Дали са му рицарски сан. Ако победи в турнира, смятам, че са обещали да пуснат Гаунт. Ала аз не бих им се доверил.

Каретата се заизкачва по един хълм и конете забавиха крачка. Един от вързопите на Аркадиус падна на пода, присъединявайки се към компанията на дрехите му, куп книги, обувките и одеяла.

– Някога през живота си подреждал ли си нещо? – попита Ройс.

– Никога не съм виждал смисъла в това. Само ще трябва да го търся пак. Значи Ейдриън е в двореца – но ти какво търсиш тук? Чух, че Медфорд бил опожарен. Не трябва ли да се грижиш за Гуен?

– Сторих го вече. Тя е добре, отседнала е в Уиндското абатство. Което ми напомня… добре ще е да се навърташ наоколо. Ако всичко се подреди, може да дойдеш на сватбата.

– Чия?

– Моята. Най-накрая предложих на Гуен и тя прие, ако щеш вярвай.

– Така ли? – рече Аркадиус, навеждайки се, за да увие краката си с одеяло.

– Да, а и двамата мислехме, че е по-умна. Представяш ли си ме като баща и съпруг?

– Баща? И за деца ли сте говорили?

– Тя иска. Дори им е подбрала имената.

– Тъй? А ти какво мислиш по въпроса? Да уседнеш с вресливи деца може да е по-голямо предизвикателство от всички досегашни – възрастният мъж наведе глава, за да го изгледа над върха на стъклата си, леко отворил уста. – Убеден ли си, че искаш това?

– С години ми врънкаш да си намеря добра жена, а сега си седнал да намираш кусури на Гуен? Зная, че по-добра не ще срещна.

– Не, не става дума за това. Просто те познавам. Не съм сигурен, че ролята на семеен човек ще те задоволи.

– Опитваш се да ме сплашиш? Мислех, че искаш да кротна. Пък и тогава бях съвсем различен.

– Помня – замислено рече магьосникът. – Беше като бясно куче, хапейки всичко и всеки. Очевидно догадката ми да ви събера с Ейдриън е сторила чудеса. Знаех, че благородното му сърце евентуално ще смекчи твоето.

– Е, да, като пътуваш с някого прекалено дълго, прихващаш лошите му навици. Нямаш си представа колко пъти едва не го убих в началото. Не си правех труда, защото смятах, че мисиите ще свършат това, но той все някак успяваше да оцелее.

– Радвам се да видя, че нещата и за двама ви са се подредили. Гуен е прекрасна жена, прав си – няма да намериш по-добра.

– Значи ще изчакаш?

– Уви, не. Бе ми наредено да се върна незабавно.

– Но после ще дойдеш в манастира, нали? Без теб все едно ще съм без ба… е, поне чичо.

Аркадиус се усмихна, но изглеждаше напрегнат. След миг тишина усмивката му изчезна.

– Какво има? – попита Ройс.

– Моля? А, нищо.

– Виждал съм този поглед и преди. Какво има, дърти глупако?

– Вероятно нищо.

– Казвай.

– Току-що се срещнах с регентите. С тях имаше страж на име Луис Гай и още един мълчалив човек. Никога не съм го виждал преди, но името му ми беше познато. Ти често говореше за него.

– За кого?

– Представиха ми го като лорд Мерик Мариус.

Глава 13
Къщата на улица Пирен

Майнс умираше от студ.

Хапещият вятър с лекота се промушваше през грубия чувал, изпълняващ ролята на негова риза, като през рибарска мрежа. Носът му течеше. Ушите му бяха замръзнали. Вкочанените му преди пръсти – сега мушнати под мишниците – пламтяха. Повечето от виелиците съумяваше да избегне, прикривайки се във входа на една шапкарница, ала краката му затъваха из дълбоките преспи, защитени единствено от сгънати в два ката парцали. Щеше да си струва, ако бе узнал кой живее в къщата отсреща и ако името съвпадаше с онова, за което бе питал качулатият непознат.

Мистър Грим – или беше мистър Балдуин – бе обещал пет сребърни на момчето, което му намереше търсения човек. Предвид наплива на посетители заради празника, намирането на една-единствена личност бе трудно, но Майнс познаваше града много добре. Мистър Грим – май Грим беше – бе обяснил, че онзи трябва да е умен човек, който често посещавал замъка. Това веднага подсказа на Майнс да търси в Хълмистия окръг. Елбрайт проверяваше странноприемниците, а Бранд наблюдаваше портата на замъка, но Майнс бе убеден, че тъкмо улица Пирен е мястото за човек с връзки в палата.

Майнс погледна към отсрещната къща. Само на два етажа, доста тясна, тя бе сгушена между две други. Не беше тъй натруфена като останалите, но пак я биваше. Изцяло от камък, тя имаше няколко стъклени прозореца, от онези, през които действително се вижда нещо. Такива бяха повечето къщи на улица Пирен. Тази се отличаваше единствено по изгравирания над портата кинжал с дъбово листо и липсата на украшения за празника. Останалите домове бяха потънали в знаменца и гирлянди, но тази къща не беше украсена. Преди принадлежеше на лорд Дърмонт, загинал миналото лято в Ратиборската битка. Майнс запита просещите деца дали знаят кому принадлежи сега къщата. Можеха да му кажат само, че стопанинът се возел в хубава карета с кочияш в имперска ливрея и имал трима слуги. И господарят, и прислугата били мълчаливи, отскоро дошли в Акуеста.

– Това трябва да е – промърмори Майнс, запращайки във въздуха малко облаче. Залозите бяха високи. Той трябваше да спечели парите – заради Кайн.

Майнс беше сам откакто бе на шест. Тогава милостинята не беше проблем, но нещата се влошаваха с всяка изминала година. В града винаги имаше много конкуренция, особено сега с всички тези бежанци. Елбрайт, Бранд и Кайн бяха онези, които го държаха жив. Елбрайт имаше нож, а Бранд бе убил друго дете заради туника – другите не се забъркваха с тях – обаче именно Кайн, най-добрият им джебчия, бе и най-добрият му приятел.

Кайн се бе разболял преди няколко седмици. Започна да повръща и да се поти, сякаш е лято. И тримата му даваха от храната си, но той не се подобряваше. През последните три дни не бе напуснал Гнездото. Всеки път, щом Майнс го видеше, Кайн изглеждаше по-зле – по-блед, по-слаб, по-обринат, треперещ – винаги треперещ. Елбрайт бе виждал тази болест преди и бе казал да не хабят повече храна за Кайн, направо да го пишели мъртъв. Майнс все още му даваше от хляба си, ала приятелят му ядеше рядко. Нямаше никакъв апетит.

Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.

Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.

– Какво ще желаете днес, сър?

– Гъше.

– А говеждо? Или може би свинско?

– Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.

– Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.

– Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.

Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.

– Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?

– Това е всичко.

Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.

По стълбите отекнаха стъпки и хлапето затаи дъх. Слугата измете снега от входа на подземния килер и го отвори.

– Ама че студ – промърмори Дженкинс, изчезвайки нанякъде.

– Така е сър, така е.

Момчето на касапина отнесе гъската, вече обезглавена и почистена, в килера, сетне се върна при колата, за да вземе и пъдпъдъците. Може би заради студа, може би заради глада, или пък мисълта за пет сребърни – а най-вероятно и трите фактора допринесоха – Майнс се шмугна като съсел през отворения капак, без да обмисля решението си. Сви се зад куп чували, които миришеха на картофи. Стаи дъх. Момчето донесе и тези птици, държейки ги за краката, сетне излезе. Капакът се затръшна и Майнс чу как заключват.

След брилянтния свят на слънце и сняг очите на Майнс дълго време не можеха да привикнат с мрака. Хлапето остана неподвижно. Слушаше. Стъпките на прислужника отекнаха над главата му, но скоро заглъхнаха и настъпи тишина. Знаеше, че няма как да избяга незабелязан, но избра да не се притеснява за това. Щеше да търти при следващата доставка. Щеше да изскочи изненадващо, а веднъж озовеше ли се навън – иди го гони.

Скоро очите на Майнс привикнаха към слабата светлина, процеждаща се измежду дъските. Килерът бе хладен, макар в сравнение с уличния студ да му се струваше приятен. Беше изпълнен с щайги, чували и стомни. От тавана висяха парчета сланина. Пълна със слама щайга мътеше повече яйца, отколкото той можеше да преброи. Майнс изля едно от тях в устата си. Намирайки тенекия с мляко, отпи две големи глътки, изпълнили устата му с каймак. Гъст и сладък, той предизвика доволна усмивка на оцапаните му устни. Чувстваше се сякаш е попаднал в съкровищница. Можеше да прекара живота си там, криейки се по ъглите, спейки върху чувалите, угоявайки се до насита. Иманярствайки из рафтовете, откри гърненце с меласа. Опитваше се да го отвори, когато дочу гласове над главата си.

Неясните гласове идваха по-близо.

– Остатъка от деня ще бъда в двореца.

– Веднага ще докарам каретата, милорд.

– Двамата с По отнесете медальона при майстора на сребро. Да направи дубликат. Не го оставяйте там, не го изпускайте от очи. Останете с него. Медальонът е изключително ценен.

– Да, милорд.

– И вечерта го донесете обратно. Предполагам няма да приключи за един ден, така че ще трябва да го занесете неколкократно.

– Ами вечерята ви, милорд? Със сигурност мистър По…

– Ще се нахраня в двореца. Няма да поверя това на По. Той идва само за защита.

– Но, милорд, та той е почти дете…

– Няма значение, прави каквото ти казвам. Къде е Добс?

– Почиства спалнята, ако не се лъжа.

– Вземете и него. Няма да ви има цял ден, а не искам да го оставям тук сам.

– Да, милорд.

Милорд, милорд! Майнс беше готов да изкрещи от яд. Защо просто не се обърнеш към мухльото по име?

* * *

Майнс се ослушва дълго време, преди да реши, че къщата е празна. Прекоси килера, изкачи се по стълбите, опита капака към къщата. Той се отвори. Тих като мишка – и също тъй предпазлив – хлапакът внимателно излезе. Една дъска проскърца под тежестта му. Момчето застина ужасено, но нищо не се случи.

Намираше се сам в кухнята. Навсякъде имаше храна: хляб, краставици, сирене, пушено месо, мед. Майнс опита от всичко. И преди беше ял хляб, но този беше мек и се топеше в устата, нищо общо нямаше с онези тридневни сухари. Киселите краставички бяха пленителни, сиренето беше истинска наслада, а месото, макар и леко жилаво от опушването, беше рядко докосван деликатес. Откри и малка бъчонка бира, също оказала се на ненадминато досега ниво. Майнс напусна кухнята замаян от храната и пивото, понесъл парче пай в едната си ръка, резен сирене в другата, а джобът му можеше да се похвали с жилест къс месо.

Вътрешността на къщата бе по-внушителна от външния ѝ вид. Фрески, дърворезба, гоблени и копринени драперии покриваха стените. Във всекидневната гореше огън. Цепениците пропукваха меко, пръскайки топлина по пода. Лавици от черешово дърво приютяваха кристални чаши, по масите имаше дебели свещи и статуетки, а по рафтовете не бе останало никакво свободно място от книги. Майнс никога не бе държал книга в ръце. Довърши пая, мушна сиренето в другия си джоб. Взе една. Книгата бе дебела и по-тежка от очакваното. Опита се да я разтвори, но тя се плъзна от мазните му пръсти и падна на пода. Момчето замръзна със секнал дъх, чакайки да се разнесат стъпки.

Тишина.

Покачи се на втория етаж, където имаше няколко спални. Най-голямата отвеждаше в кабинет с бюро и още книги. На бюрото имаше пергаменти – още мистериозни думи, още тайни. Повдигна един, завъртайки го първо настрани, сетне изцяло, като че обърнати надолу с главата, писмената щяха да разкрият тайната си. Започваше да се отегчава. Оставяйки пергамента обратно на бюрото, той понечи да излезе, когато светлина привлече вниманието му.

Странно сияние идваше откъм гардероба. Дълго време се взира във вратите му, преди да го отвори. Жакети, туники и наметала. Имаше и сгъната роба – роба, която сияеше със собствена светлина. Омаян, Майнс рискува да я докосне колебливо. Материята не приличаше на нищо, докосвано от него досега – по-гладка от полиран камък и по-мека от перушина. Щом докосна плата, сиянието му се промени от тъмносребристо към примамлив пурпур, светейки най-силно около връхчетата на пръстите му.

Майнс нервно се огледа. Все още беше сам. Импулсивно взе робата. Тя се провлачи по пода и той моментално я повдигна. Някак не подхождаше тя да се влачи по земята. Започна да си я облича, но спря. Робата излъчваше студ, променила цвета си в тъмносиньо, почти черно. Когато извади ръката си от ръкава, красивото пурпурно сияние се завърна.

Майнс си припомни, че не е дошъл тук да краде.

По принцип нямаше нищо против кражбата. Крадеше непрекъснато. Задигаше кесии, грабваше неща от сергии, дори обираше пияници. Но никога не бе ограбвал къща – особено пък такава на улица Пирен. Кражбата от благородници бе опасна, властите щяха да бъдат най-малкият му проблем. Ако гилдията на крадците узнаеше, наказанието им щеше да надминава многократно и най-суровите мерки на магистрата. Никой нямаше да се разсмърди за малко храна, открадната от изгладняло хлапе, обаче робата беше друга работа. С всички тия книги, собственикът очевидно беше някакъв магьосник.

Твърде рисковано беше.

Пък и какво ли бих правил с нея?

Макар да посрамваше туниката на Бранд, Майнс нямаше как да носи робата. Беше му прекалено голяма, а не искаше да я реже. Дори и да я прекроеше, тя щеше да привлече всяко око в града. Протегна ръка да я прибере обратно в гардероба, решавайки, че не си струва риска. Робата потъмня още веднъж. Без да я изпуска, момчето отдръпна ръка. Одеждата засия отново. Объркан, но все още непоколебим, Майнс я окачи в гардероба. Щом я пусна, тя падна на пода. Опита отново – пак падна.

– Добре, остани си там – рече той, обръщайки се.

Робата моментално засия в ослепително бяло. Всички сенки в стаята изчезнаха и Майнс отстъпи назад, мъчейки се да види.

– Добре, добре. Спри. Спри! – викна той. Светлината омекна до синьо.

Майнс не помръдна. Взираше се в проснатата на пода роба. Светлината пулсираше – отслабваше и се засилваше – почти като дишане. Няколко минути я наблюдава, напрягайки ум.

Бавно пристъпи по-близо и я вдигна.

– Искаш да те взема?

Робата засия в пурпурно.

– Мога ли да те нося?

Тъмносиньо.

– Значи искаш да те открадна?

Пурпур.

– Не принадлежиш ли тук?

Синьо.

– Значи те държат насила?

Робата засия толкова ярко в пурпурно, че момчето премигна.

– Не си… знаеш… прокълната, нали? Няма да ме нараниш?

Синьо.

– Може ли да те сгъна и да те натъпча в туниката си?

Червено.

Макар да беше голяма, одеждата се сгъна лесно. Майнс я набута в пазвата си, заприличвайки на надарено момиче. Така и така крадеше, задигна и няколко пергамента. В отсъствието на обитателите нямаше как да узнае името на собственика, а не искаше да е наблизо, когато открият липсата на робата. Мистър Грим изглежда познаваше буквите – или познаваше някой, който може да чете. Може би щеше да разчете достатъчно от пергаментите, за да си заслужи Майнс среброто.

* * *

Ройс седеше на скамейка на Имперския площад, наблюдавайки пулса на града. До Зимния фестивал оставаха по-малко от две седмици и градът гъмжеше от посетители. Те изпълваха пазарния площад, отрупан със сергии и дюкяни, крещейки еднакво съотношение псувни и поздравления. Заможни, увити в килими търговци, се возеха в каляски, сочейки различните забележителности. Крачеха занаятчии, понесли на рамо инструментите си, дошли с надеждата да открият работа. Майсторите от местната чаршия им се мръщеха. Групи вехто облечени фермери и селяни, дошли в Акуеста да видят императрицата, смаяно се оглеждаха.

„Предателство в Медфорд“. Тази табела Ройс разчете пред един малък театър. Указваше вечерни представления през седмицата преди навечерието на фестивала. От хората, приканващите посетители, узна, че това е имперската вариация на популярната „Конспирация за короната“, която империята бе забранила да се играе. В тази версия коварният принц и вещерската му сестра решаваха да убият баща си, а добрият ерцхерцог осуетяваше злите им планове.

Четири патрула от по осмина люде обхождаха улиците. Поне една от групите изникваше на площада всеки час. Бяха бързи и безкомпромисни. Облечени в ризници от метални брънки и понесли тежки оръжия, нанасяха брутален побой на всеки, създаващ безредици или обвинен в престъпление. Не си правеха труда да изслушват версията на обвиняемия. Не се интересуваха кой на кого навредил, нито дали обвиненията са истинни. Целта бе ред, не справедливост.

Интересен страничен ефект, който би бил комичен, ако резултатите не бяха тъй грозни, бяха обвиненията на уличните търговци, които те отправяха към своите дошли в града конкуренти. Местните се бяха обединили срещу парвенютата. Не след дълго хората се научиха да се събират в очакване на имперския патрул – или го следваха по време на обиколките. Насилието бе допълнително празнично шоу.