Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)

Глава 17
Последният мрак

Джаспър се появи отново.

Ариста лежеше настрана, опряла буза в камъка. Чу плъха да цвърчи нейде в тъмнината. От звука я побиха тръпки. От лежането на пода всичко я болееше. И което бе най-лошо, крайниците бяха безчувствени почти през цялото време. Понякога я събуждаше усещането за движение по крака ѝ – единствената индикация, че Джаспър го гризе. Ужасена, тя се опитваше да ритне, само за да открие, че помръдва едва забележимо. Беше твърде слаба.

Много дълго време не ѝ бяха носили храна, чудеше се колко ли дни вече е на принудителна диета. Беше толкова немощна, че дори дишането налагаше усилие. Вече приветстваше мисълта за предстоящите пламъци. Това щеше да е за предпочитане пред бавната гибел да бъде изядена от плъх, когото познаваше по малко име.

Отвратителни идеи нахлуха в изтощения ѝ, беззащитен ум.

Колко ли време е необходимо на един плъх, за да ме изгризе? Колко дълго ще остана в съзнание? Ще се задоволи ли с крака ми или щом осъзнае, че не мога да се защитавам, ще се насочи към по-мекото месо? Жива ли ще бъда, когато изяжда очите ми?

Шокирана от реализацията за съществуването на съдба, по-лоша от изгарянето жива, Ариста се надяваше Салдур да не я забравил. Принцесата се напрегна, ослушвайки се за пазачите и молейки се на Марибор да пристигнат скоро. Ако разполагаше с нужната сила, Ариста с радост щеше сама да подпали кладата.

Чу тропане, продраскване по пода, тракането на нокти. Сърцето ѝ заби ускорено. Джаспър се приближаваше към главата ѝ. Тя зачака.

Троп-троп-троп – дойде по-близо.

Опита се да вдигне ръка, но крайникът не се подчини. Понечи да надигне глава, но тя бе прекалено натежала.

Троп-троп-троп – още по-близо.

Чу как Джаспър я души. Никога не се бе приближавал толкова близо до лицето ѝ. Тя зачака – безпомощна. За няколко минути нищо не се случи. Ариста започна да се унася, но се сепна. Не искаше да заспива, когато Джаспър беше толкова наблизо. С нищо не можеше да му попречи, ала смяташе за по-добре да остане в съзнание.

Когато никакъв звук не се разнесе в продължение на цяла минута, Ариста си помисли, че плъхът се е махнал. Тракането на остри зъбки оповести, че Джаспър се намира непосредствено край ухото ѝ. Отново я подуши и тя усети как той докосва косата ѝ. Плъхът подръпна и Ариста започна да плаче, но не ѝ бяха останали сълзи.

Хрррм.

Отдавна не бе чувала този звук. Стърженето на камък в камък оповести отварянето на тъмничната врата.

Разнесоха се груби гласове, последвани от стъпки.

Тинк-тинк!

Пазачи, но с тях имаше и други, носещи по-меки обувки – или може би ботуши? Единият крачеше, другият се олюляваше.

– Сложи ги в четвърта и втора – нареди пазач.

Още стъпки. Отвори се килия. Разнесе се тътрене, сетне вратата се затръшна. Още стъпки и звукът от влачена върху камъните тежест.

Отвори се друга килия. Тежестта бе хвърлена – болезнено изръмжаване.

Тинк-тинк.

Пазачите се отдалечиха и отново затвориха вратата. Само бяха довели нови затворници. Нямаше да има нито храна, нито вода, нито помощ, нито дори спасението на екзекуцията.

Ариста продължи да лежи. Шумът не бе изплашил Джаспър. Чуваше го как диша край главата ѝ. След миг-два плъхът щеше да пристъпи отново към храненето си. Тя заплака.

– Ариста?

Чу гласа, но бързо заключи, че си го е представила. За един кратък миг си бе помислила, че това…

– Ейдриън е, Ариста. Там ли сте?

Тя премигна и премести глава по каменния под.

Какво е това? Номер? Мой собствен демон? Нима умът ми най-накрая се е самоизял?

– Ариста, чувате ли ме?

Гласът звучеше тъй реален.

– Е-Ейдриън? – прошепна тя тъй слабо, че се страхуваше да не остане нечута.

– Да!

– Какво правиш тук? – думите ѝ излизаха като анемичен полъх.

– Дойдох да ви спася. Само дето не се справям особено добре.

Чу се звук на раздиран плат.

Това беше нелепо. Подобно на всички сънища, едновременно красиво и глупаво.

– Обърках нещата. Провалих се. Съжалявам.

– Не… – дрезгаво заговори тя на съня. – Означава много… че ти… че някой се е опитал.

– Не плачете – каза той.

– Колко остава… до екзекуцията ми?

Дълга пауза.

– Моля те – примоли се тя. – Не мога да търпя повече. Искам да умра.

– Не говорете така! – гласът му отекна в тъмницата. Рязкото избухване изплаши Джаспър. – Никога не казвайте това.

Последва друга дълга пауза. Затворът отново утихна, но Джаспър не се върна.

Кулата се клатеше. Тя погледна под леглото, но не намери четката. Как беше възможно? Всички бяха налице, само първата липсваше. Тя беше най-важната. Трябваше да я намери.

Изправяйки се, случайно улови отражението си в лебедовото огледало. Беше слаба, много слаба. Очите ѝ бяха потънали в черепа като топчета за игра в тесто. Бузите ѝ бяха хлътнали, а устните бяха опънати над костта, разкривайки прогнили зъби. Косата ѝ беше сплъстена и падаща, разкрила плешиви петна върху черепа. Зад нея стоеше майка ѝ, клатейки тъжно глава.

– Мамо, не мога да намеря четката!

– Скоро няма да има значение – нежно отвърна майка ѝ. – Почти свърши.

– Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!

Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка ѝ бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.

– Ейдриън… толкова ме е страх – рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня ѝ. Сърцето ѝ се сви в тишината.

– Ариста, всичко ще бъде наред – отново чу гласа.

– Ти си сън.

– Не. Тук съм.

Гласът му звучеше напрегнат.

– Какво не е наред? – запита тя.

– Няма нищо.

– Нещо не е наред.

– Просто съм уморен. Стоях до късно и… – изръмжа болезнено.

– Превържете стегнато раните – рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. – Използвайте крака си за опора.

– Рани? – попита тя.

– Дребна работа. Пазачите просто бяха малко игриви – каза ѝ Ейдриън.

– Лошо ли кървите? – запита другият глас.

– Май го овладях… мисля. Трудно е да се каже в мрака. Леко съм замаян.

Входът към тъмницата се отвори още веднъж и пак отекнаха стъпки.

– Нея в осма – каза пазач.

Вратата на Аристината килия се отвори и светлината на факлата я заслепи. Едва различи лицето на лейди Амилия.

– Осма е заета – викна пазачът.

– А, да, осма ще се освободи утре. Да не ти пука, една нощ ще спят заедно.

Стражникът блъсна секретарката вътре и затръшна вратата, потапяйки ги в мрак.

– Мили Новрон! – проплака Амилия.

Ариста я усети да коленичи край нея, галейки я по косата.

– За Марибор, Елла! Какво са ти сторили?

– Амилия? – викна дълбокият глас.

– Сър Бректън! Да, аз съм!

– Но… защо? – запита рицарят.

– Искаха да накарам Модина да се отрече от вас. Отказах.

– В такъв случай императрицата не знае нищо? Това не е по нейна воля?

– Не, разбира се. Модина никога не би се съгласила на нещо подобно. Всичко това е работа на Салдур и Етелред. Бедната Елла, толкова си слаба и болна. Толкова съжалявам.

Ариста усети пръсти нежно да галят бузата ѝ и осъзна, че дълго време не бе чувала Ейдриън.

– Ейдриън?

Тя зачака. Отговор не последва.

– Ейдриън? – викна отново, този път изпълнена със страх.

– Елла… Ариста, успокой се – рече Амилия.

Стомахът на Ариста се сви, когато тя осъзна колко е важно да чуе гласа му, да узнае, че е жив. Бе ужасена, че няма да го чуе пак.

– Ейд…

– Тук… съм – рече той. Гласът му бе слаб и измъчен.

– Добре ли си? – попита Ариста.

– В общи линии, обаче се унасям.

– Кървенето спря ли? – попита Бректън.

– Да… като че ли.

* * *

С напредването на нощта Модина все още ги чуваше – гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.

Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.

Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.

Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.

– Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.

Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.

– Вземи това и я накарай да го прочете.

Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.

– Ваша милост, аз…

– Нямаме време за глупости! – изригна Салдур. – Просто я накарай да го прочете.

Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.

– И защо няма пазач пред вратата? – запита Салдур. – Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.

– Да, Ваша милост.

Нимбус донесе свещта и поде:

– Негова милост почтително изисква да…

– Върви по дяволите – Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. – Прочети го!

Модина не реагира.

– Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това – ясно и точно – или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.

Модина остана невъзмутима като статуя.

Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.

– Побъркана малка кучка! – удари я втори път.

Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.

– Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост – рече Нимбус. – Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.

Салдур се извърна и излезе.

Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.

– Много съжалявам – прошепна, преди да последва регента.

Вратата се затвори.

Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.

– Вече можеш да излезеш – рече Модина.

Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.

– Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.

– Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? – попита той.

– Да, би било добре.

Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.

– Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.

– Ти може да седнеш на леглото – каза тя.

– Зная, но вие защо седите там?

– Свикнала съм. Дълго време правех това.

Настъпи тишина.

– Той ви удари – каза Майнс.

– Да.

– Защо му позволихте?

– Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.

Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.

Накрая Модина каза:

– Бих искала да сториш нещо за мен.

– Знаете, че ще го направя.

– Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но – и това е важното – искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?

– Да, ако това е желанието ви.

– Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.

Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.

– Помни какво казах и си спази обещанието.

Майнс кимна.

Модина го изчака да напусне стаята и стъпките му да утихнат. Загаси свещта, взе каната и строши огледалото.

* * *

Изпод брезента на количка с картофи Ройс оглеждаше двора. Особено внимание отдели на мрачните ъгли и празното място зад купчината дърва. Жълто сияние се издигаше пред портите, като че градът се бе подпалил. Долитаха викове, които се усилваха и настояваха Ейдриън и Бректън да бъдат пуснати. Невидимата тълпа призоваваше императрицата. Съвършената диверсия, но същевременно поставяше нащрек всеки дворцов пазач.

– Ще вървим ли в крайна сметка? – изръмжа Магнус, заровен наполовина в грудки. Отговорът на Ройс се състоеше в тихо измъкване. Джуджето го последва. Докато се промъкваха към кладенеца, крадецът бе впечатлен от тихите движения на Магнус. Ройс не изпускаше от очи пазачите. Никой от последните не обръщаше особено внимание на градината.

– Аз ли да те спусна или искаш първо аз да сляза? – прошепна Магнус.

– Не съществува сила, която би ме накарала да се оставя в ръцете ти.

Магнус промърмори нещо за липсата на доверие и приседна на кофата, притискайки здраво въжето между бедра. Ройс изчака джуджето да се настани, сетне започна да върти манивелата, докато Магнус не му даде знак да спре. Когато кофата олекна, Ройс я спусна до дъното, застопори макарата и заслиза по въжето.

Албърт бе осигурил пропуск на джуджето за вътрешния двор, представяйки го за част от организаторите на сватбата. На Магнус му трябваха само пет минути, за да определи разположението на тъмницата. Няколко тропвания с крак му разкриха къде под земята има кухини. Нощно спускане в кладенеца с Ройс бе разкрило останалото. Магнус прецени, че кладенецът, обсипан с дребни отвори за проветрение, върви успоредно с външната стена на затвора, предоставяйки на джуджето достъп до древните камъни. Единадесет поредни нощи Магнус бе продълбавал проход. Мерик се бе оказал прав – затворът наистина беше изработен от джуджета – но не му бе хрумнало, че Ройс може да си доведе джудже, особено такова с дълбок опит в прокопаването на камъни.

Спускайки се, Ройс забеляза слабо сияние откъм отвора на прохода. Самата дупка представляваше по-скоро тунел – заради дебелината на древните камъни. Свали торбата си, която съдържаше меч и фенер, и я подаде на джуджето. Камъкът очевидно бе затруднил дори и Магнус, защото проходът бе тесен. Макар и достатъчен за джудже, за Ройс беше доста неудобен. Надяваше се Ейдриън да успее да премине.

Тунелът изведе Ройс в малка килия, където на пода лежеше труп. Облечен в свещенически одежди и сгърчен на кълбо, мъртвецът вонеше ужасно. Помещението бе дребно, едва побрало трупа. Магнус се притискаше към стената, държейки кристал, от който се носеше зелено сияние.

Ройс посочи към светилото му.

– Откъде си взел това?

– Много по-добро от огниво, а? – Магнус се ухили и смигна. – Изкопах го. Джудже съм, забрави ли?

– Опитвам се – отвърна Ройс. Отиде до вратата, оправи се с ключалката и внимателно надникна. По стените имаше същата маркировка, която бе видял и в затвора Гутария – паяжинести орнаменти. Изследва процепа, където стените се срещаха с пода.

– Какво чакаш? Да вървим – рече Магнус.

– Бързаш ли занякъде? – прошепна Ройс.

– Студено е. Пък и мога да посоча множество по-добри места, където да бъдем. Дори вонята сама по себе си е достатъчна причина. Бих желал да свършваме с това.

– Аз ще вървя. Ти чакай тук и гледай някой да не ни изненада в гръб. И бъди внимателен.

– Ройс? – попита Магнус. – Справих се добре, нали? С камъните.

– Да. Отлична работа.

– След като всичко свърши… ще ми позволиш ли да изследвам Алвърстоун? Като награда – да покажеш, че оценяваш усилията ми и прочие.

– Ще получиш злато, точно както Албърт каза. Трябва да овладееш тази си обсесия.

Ройс пое по коридора. Мракът бе почти пълен, нарушаван единствено от сиянието на Магнусовия камък.

Бързо огледа проходите – нямаше пазачи. Повечето килии бяха празни, но дочуваше слаби движения и дишане иззад четири врати. Единственият друг звук бе ритмичното кап, кап, кап на кладенеца, отекващо измежду стените. Убеждавайки се, че е безопасно, Ройс запали фенера, но настрои нисък пламък. Отвори една от килиите и откри мъж да лежи неподвижно на пода ѝ. Русата му коса бе по-дълга, но Ройс бе убеден, че това е мъжът, когото бе видял в Авемпарта – Дигън Гаунт. Беше опасно измършавял, но все още дишаше. Крадецът го разтърси, но той не се свести. Оставяйки вратата отворена, Ройс продължи.

Отключи следващата килия и седящият на пода затворник вдигна глава. Приликата не можеше да бъде сбъркана и Ройс го разпозна моментално.

– Кой е там? – попита Бректън Белстрад, засенил очи от блясъка на фенера.

– Няма време за приказки. След минутка ще излезем.

Ройс отиде до следващата килия. Вътре спяха две жени. Едната не познаваше, а другата едва разпозна. Принцеса Ариста бе отслабнала страховито, облечена в парцали, покрита с множество ухапвания. Остави ги и се отправи към четвъртата килия.

– Нещата проработват от четвъртия опит – прошепна под нос, докато отваряше и последната врата.

Ейдриън бе опрял гръб в стената. Беше гол до кръста. Туниката му бе раздрана на ивици, омотани около ръката, крака и ребрата. От ризата си бе направил превръзка, стегнато притисната към страната му. Всяко парче плат бе подгизнало, но боецът все още дишаше.

– Събуди се, приятелче – прошепна Ройс, сръгвайки го. Ейдриън бе лъснал от пот.

– Крайно време беше. Започнах да мисля, че си избягал и си ме оставил.

– Обмислях го, но мисълта за Магнус в ролята на мой шафер реши нещата. Впрочем, хубава прическа. Отива ти, много рицарски изглеждаш.

Ейдриън се разсмя, но смехът му преля в болезнено изръмжаване.

– Подредили са те добре, нали? – каза Ройс, оправяйки превръзките. Пристегна тази при ребрата.

Ейдриън се сви.

– Тъмничарите не ме харесаха особено. Загубили пари, защото залагали срещу мен пет поредни пъти.

– Разбираемо. И аз бих постъпил като тях.

– Спасил си Ариста, нали? А Гаунт? Той жив ли е?

– Да, тя спи в съседната килия. Гаунт е в лоша форма. Ще трябва да го извлека. Можеш ли да вървиш?

– Не зная.

Ройс сграбчи партньора си през кръста и бавно му помогна да се изправи. Заедно се завлачиха по коридора към килията с тунела. Ройс бутна вратата, но тя не помръдна. Натисна по-силно, но нищо не се случи.

– Магнус, отвори – прошепна Ройс.

Не последва отговор.

– Хайде, Магнус. Ейдриън е ранен и ще ми трябва помощта ти. Отваряй.

Тишина.

Глава 18
Зимният фестивал

Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото – как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.

– Погледнете – прошепна рицарят.

Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.

През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.

– Утро е – рече сър Бректън. – Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.

Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата ѝ по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.

– Ще се оправите – успокои я той с изненадваща увереност. – Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.

Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.

– Модина също е затворничка – заяви Ариста.

Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.

– Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.

– Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? – попита я Бректън.

– Това беше истина – отвърна Ариста. – Бях там.

– Били сте там? – попита Амилия.

Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне ѝ момент, преди да си поеме треперещ дъх.

– Да. Тогава тя беше различна – силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.

– Ето, милейди – рече Бректън. – Ако императрицата може да стори това, убеден съм…

– Не може да ни спаси! – захлипа Амилия. – Тя е мъртва!

Бректън я изгледа смаян.

Тя посочи към светлината.

– Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.

Тя обърса лице.

– Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.

– Но… защо? – попита той.

– Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…

Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.

* * *

Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.

– Как сте? – попита той.

– Изплашена. Ами ти?

– Чувствам се отлично. Един танц?

– Може би по-късно – рече Ариста. Тялото ѝ бе покрито с грозни червени белези. – Звучи ужасно – продължи принцесата, – но се радвам, че си тук.

– Звучи глупаво – отвърна той, – но и аз се радвам.

– Глупаво е.

– Ами… напоследък само глупости върша.

– Смятам, че всички сме така.

Ейдриън поклати глава.

– Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него – и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие – вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.

– Смяташ ме за умна? – попита тя тихо.

– Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?

– Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.

– Е, две от три не е зле – той се ухили.

– Чудя се какво ли става там горе – поде след известно време Ариста. – Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.

– Може би Етелред си е променил мнението – каза Ейдриън.

– Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.

Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.

– Какво има? – попита той.

– Бих искала да те помоля за услуга.

– Каква?

– Не е лесно да бъде изречена – рече принцесата.

Той присви очи.

– Кажете.

Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:

– Ще ме убиеш ли?

Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.

– Какво?

Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.

– Не говорете така.

– Би могъл да ме удушиш – протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. – Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…

Тя заплака.

Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата ѝ под ръката си. Устните му потрепваха.

– Има един плъх, който… – тя се поколеба. – Моля те, Ейдриън. Моля те.

– Никой няма да бъде изяден жив – Ейдриън отново погледна към белезите по кожата ѝ. – Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.

Боецът свали ръка от шията ѝ и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото ѝ се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.

– Буден ли си? – приседна до него Ройс.

– Вече да. Какво има?

– Как си?

– И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.

– А тя как е? – попита крадецът.

Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.

– Помоли ме да я убия.

– Ще приема това за „не е добре“.

– Е? Какво откри? – запита Ейдриън.

– Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.

– Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.

– Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът – ако първо не ни убие – ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.

– Ариста и Гаунт не могат да се покатерят през кладенеца – изтъкна Ейдриън.

– Да, но това е само един от проблемите ни. Убеден съм, че въжето вече не е там. Не съм сигурен дали са грабнали Магнус или той е отговорен. Във всеки случай, залостилият вратата се е погрижил и за въжето.

– И какво ни остава?

Ройс сви рамене.

– Най-доброто, което измислих, е да изчакаме да се стъмни и тогава да подпалим вратата. Може би димът ще остане незабелязан. Може би няма да се задушим. Може би ще мога да се измъкна. Може би ще успея да убия пазачите. Може би ще измисля начин да ви изтегля през кладенеца.

– Това са си доста условности.

– Питаше ме – Ройс въздъхна. – Измисли ли нещо?

– Ами Ариста? – Ейдриън отново погледна спящото ѝ лице. – Слаба е, но…

Ройс поклати глава.

– По стените има руни. Точно като онези в затвора на Есрахаддон. Ако можеше да направи нещо, отдавна щеше да го е сторила.

– Албърт?

– Ако има поне малко мозък, сега ще се спотайва. Вече не може да направи нищо, само ще привлече внимание към себе си.

– А офертата на Мерик?

– Откъде знаеш за това? – изненадано запита Ройс.

– Той ми каза.

– Говорили сте?

– Играхме шах.

Ройс сви рамене.

– Няма сделка. Той вече ми каза каквото исках да зная.

Известно време помълчаха. Накрая Ейдриън наруши тишината:

– Съмнявам се, че това е някаква утеха, но оценявам идването ти. Зная, че нямаше да си тук, ако не бях аз.

– Не ти ли омръзва да повтаряш това?

– Убеден съм, че това ще е последният път. Поне намерих Гаунт. Добър пазител се извъдих. Човекът е почти мъртъв.

Ройс хвърли поглед.

– Значи това е Наследникът на Новрон, а? Очаквах нещо повече… Може би белези или пък превръзка на окото – нещо интересно, открояващо се.

– Да, например дървен крак.

– Именно.

Стояха в слабата светлина. Ройс пестеше маслото на лампата. Бректън и Амилия се върнаха и приседнаха до Ариста. Очите на лейди Амилия бяха зачервени и подпухнали. Тя отпусна глава на рамото на сър Бректън, който кимна на Ройс и Ейдриън.

– Ройс, това е сър Бректън – запозна ги Ейдриън.

– Да, познах го, когато отворих вратата. За миг ми се стори, че виждам отново Уесли.

– Уесли? Срещали сте брат ми?

– И двамата сме – рече Ейдриън. – Съжалявам, че не можах да ви кажа на пиршеството. Аз и Ройс служихме заедно с него на борда на „Изумрудената буря“. Брат ви пое командването след смъртта на капитана. Служил съм под командването на много офицери, но искрено мога да кажа, че не бях следвал по-достоен мъж. Ако не беше храбростта му, костите на двама ни с Ройс щяха да лежат в Калис. Той се хвърли самопожертвователно, отдавайки живота си за други.

Ройс кимна.

– Не спирате да ме удивлявате, сър Ейдриън. Ако това е истина, тогава ви благодаря. Между нас казано, Уесли винаги е бил по-добрият. Само мога да се надявам моят край да е поне наполовина толкова въздигнат.

* * *

Салдур пламтеше от гняв, докато се изкачваше към петия етаж. Обяд преваляше, трябваше да поемат към катедралата още преди часове. Самият патриарх чакаше, за да проведе церемонията.

Доколкото можеше да си спомни, патриархът никога не бе напускал покоите си в Ерванон. Желаещите да го посетят в търсене на съвет или благословия трябваше да пътуват до Короносната кула. Но и това не им гарантираше среща, тъй като патриархът приемаше много рядко. Бе си изградил репутация да връща въздигнати благородници и дори крале. Даже и най-висшите църковни духовници не бяха го виждали. Салдур бе изпълнявал длъжността на медфордски епископ почти десет години, без да го срещне. Доколкото знаеше, дори Галиен, бившият архиепископ на Гхент, също живеещ в Короносната кула, не бе удостояван с аудиенция. Че стражите посещават редовно кулата, се знаеше от всички. Но Салдур се съмняваше, че някой от тях се среща лично с патриарха.

Затова напускането на Ерванон от страна на патриарха за сватбата, представляваше личен Салдуров триумф. С неподправено нетърпение очакваше срещата с великия водач на нифронската църква – своя духовен отец. Сватбата се очакваше да бъде зашеметяващо и разтърсващо събитие, пищна церемония с оркестър и пускането на стотици бели гълъби. Този ден бе кулминацията на години внимателно планиране, простиращи се назад към онази нощ в Далгрен, когато планът за коронясването на лорд Ръфъс се бе провалил.

В онези времена дякон Томас бълнуваше като лунатик. Твърдеше, че с очите си видял как младо момиче на име Тракия убива гиларабрина. Тъй като Салдур бе обявил, че само истинският Наследник може да срази чудовището, дяконовите твърдения бяха смятани за проблематични. Страж Луис Гай възнамеряваше да убие и Томас, и момичето, но Салдур бе съзрял откриването на други възможности.

Патриархът бе изявил желание да обяви Салдур за следващия архиепископ на Гхент, заменяйки загиналия в атаката на гиларабрина Галиен. Тази позиция бе най-високата в църковната йерархия, отстъпваща единствено на патриаршеската тиара. Предложението бе изкусително, но Салдур знаеше, че е настъпило времето да се нагърби с формирането на една Нова империя. Захвърли свещеническите одежди и надяна политическата мантия – нещо, което духовник не бе правил от времето на патриарх Венлин.