Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)

– Не, доверявам се на преценката ти.

Нимбус изглеждаше разочарован.

– За да спестим време, призови избраните от теб и ги интервюирай лично. Ако си доволен, назначавай ги. Какво следва?

– Ами Салдур? – попита Нимбус.

Модина въздъхна още веднъж и се отпусна в стола си.

– Много от останалите могат да бъдат съдени за измяна, но той е друг случай – обясни Нимбус. – Той не беше само регент. Бил е и един от най-мощните духовници на нифронската църква. Една екзекуция би била… неприятна. Салдур е твърде опасен да бъде оставен жив – и твърде опасен за екзекуция. Предлагам да го държим затворен за неопределено време.

– Не! – внезапно рече Модина. – Не мога да направя това. Прав си, че ситуацията е уникална, но трябва да реша това по един или друг начин. Макар да е в кулата, а не в тъмницата, няма да държа никого затворен вечно. Дори с достатъчно храна, вода и светлина, знанието, че никога няма да бъдеш свободен, те разяжда отвътре. Никому няма да причиня това, дори и на него.

– Патриархът още не се е върнал в Ерванон. Отседнал е в катедралата. Ако го убедим да се отрече от Салдур, би било възможно да екзекутираме бившия регент без последствия. Да уредя ли среща?

Модина кимна.

– Това ли е? – попита Амилия. – Можем ли да си лягаме вече?

– Да, смятам, че това е достатъчно засега – каза им Модина. – Благодаря и на двама ви за помощта. Не бих се справила без вас.

– На ваше разположение, Ваше Високопреосвещенство – отвърна Нимбус.

– Знаеш ли, Нимбус, не е нужно да си толкова официален. Сами сме. Можеш да ме наричаш Модина.

– Не си губи времето – рече Амилия. – Не можеш да го спреш. Повярвай, опитвала съм. Почти година не го оставях на мира, а той все още ме нарича милейди.

– Почитта ми към двете ви налага това.

– Честно казано, Нимбус – каза му Модина, – ти трябва да си канцлер. И без това вършиш тази работа зад кулисите. Не разбирам защо не искаш да приемеш длъжността.

– Щастлив съм да служа сега, когато сте в нужда, ала кой може да каже какво крие бъдещето?

Императрицата се намръщи.

– И още нещо – каза Нимбус. – От север долитат някакви странни слухове. Информацията е схематична, но изглежда има някакви неприятности.

– Какви по-точно?

– Не зная със сигурност. Чух само, че Дънмор прелива от бежанци, отправили се на юг.

– Добре е да пратиш някого да провери какво става – каза му Модина.

– Вече го сторих. Помолих генерал Бректън да проучи нещата, той изпрати три отделни патрула. Но преди доста време.

– И? – поинтересува се императрицата.

– Никой от тях не се върна – отговори Нимбус.

– Предположения?

Менторът сви рамене.

– Вероятно лошото време ги е забавило. Макар най-вероятният отговор да е чума. Ако патрулите са посетили заразен град, биха останали там, за да не донесат заразата със себе си. Но дори и така, болестите притежават свой начин на пътуване. Най-добре би било да се подготвим за епидемия.

Модина въздъхна.

– Ще свърши ли някога това?

– Искаш отново да си на прозореца, нали? – попита Амилия.

* * *

Компания на Ейдриън в лазарета правеха Ариста Есендън и Дигън Гаунт. През първите три дни боецът бе зает единствено със спане. Имаше само смътна представа, че раните му биват зашити и превързани. Когато се събудеше, виждаше Ройс край леглото си, закрил лице с качулка. Качилият краката си на стол крадец изглеждаше заспал, ала Ейдриън го познаваше.

Когато боецът си възвърна достатъчно силите, за да може да се съсредоточава, Ройс го осведоми за случващите се събития. Добрите новини бяха, че Модина изглежда бе поела империята в свои ръце. А лошите – Мерик Мариус и Луис Гай успели да избягат.

На седмия ден Ейдриън се чувстваше достатъчно силен, за да се изправи на крака. Преместиха го в спалня на третия етаж. Всеки ден се разхождаше по коридора, подкрепян от Ройс, Албърт или Ренуик. Виконтът и оръженосецът бяха редовни посетители, но Ейдриън нямаше възможността да благодари на херцога и херцогинята от Рочел, които си бяха заминали. По подобие на останалите събрани благородници, те също се бяха заклели във вярност на императрицата. Албърт продължи да се възползва от стаите на Джени и Лио, тъй като никак не бързаше да замени луксозните покои с аскетичната монашеска килия. Понякога Моувин и Олрик се отбиваха, обикновено на път да посетят Ариста. Дори Нимбус надникна веднъж-дваж, но Ройс и Ренуик, които се редуваха, неизменно бдяха до Ейдриън ден и нощ.

Принцесата се възстановяваше две врати по-надолу. Макар все още немощна и измършавяла, Ариста оздравяваше по-бързо от Ейдриън, ако се съдеше по скоростта на стъпките ѝ край вратата му. Първоначално брат ѝ или Моувин я бяха придружавали, но напоследък започна да се движи сама. Ейдриън беше разочарован, че никога не се отбива в стаята му. На свой ред той също не ѝ отиваше на гости.

Дигън Гаунт се бе намирал на прага на смъртта и малцина очакваха да се възстанови. По настояване на Ейдриън, Ройс го наглеждаше и донасяше информация за състоянието му. Гаунт се давеше и повръщаше дори и пилешки бульон. Една нощ лекарите бяха повикали свещеник, но Гаунт някак оцеля. Последните сведения говореха, че Гаунт вече ядял твърди храни и започнал да наддава.

– Готов ли си за нова разходка? – попита Ройс, подавайки наметалото на Ейдриън.

Събудил се наскоро, Ейдриън си търкаше очите.

– Ама много си бърз. Нещо против да се облекча първо? Някой май няма търпение да се върне при Гуен?

– Да, а ти обираш цялото внимание. Сега ставай.

Ройс помогна на приятеля си да се изправи на крака. Усещайки опъна на конците, Ейдриън скриви лице.

– Как е главата?

– Много по-добре. Вече не ми се вие свят. Май мога и сам да вървя.

– Може и да е така, но все пак се облегни на мен. Не искам да се строполиш по стълбите и да ти се отворят раните. Ако това стане, ще съм затворен тук за още една седмица.

– Състраданието ти е несравнимо – рече Ейдриън, потръпвайки при обличането на туниката.

– За начало нека те смъкнем до градината. Ако и тогава се чувстваш добре, може да опиташ да ходиш сам.

– Ама наистина ли? – отвърна боецът.

Използвайки Ройс за патерица, той изкуцука в коридора.

Остави се приятелят му да го поведе към главното стълбище. Очакваше болка, но усещаше само дребен дискомфорт.

– Знаеш ли, в тъмницата говорех сериозно. Оценявам помощта ти – рече Ейдриън.

Патерицата се изсмя.

– Осъзнаваш, че не съм направил нищо, нали? Нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин, ако си бях останал с Гуен в Уиндърмиър. Тя все настоява, че трябвало да те спася, но ти изглежда се оправяш сносно и сам. Е, не точно сега, но знаеш какво имам предвид.

Достигнаха градината и Ройс помогна на Ейдриън да слезе. Времето се бе затоплило и бе необичайно приятно. Отвсякъде долиташе звукът на капеща вода – снегът се топеше.

– Ранна пролет? – попита боецът.

– Само временно, убеден съм – отговори Ройс. – Нищо толкова прекрасно не се задържа дълго време. Добре, сега си на равна земя, опитай се да идеш до портите. Аз ще те чакам тук.

Даже две седмици по-късно градината все още носеше белези от сраженията. Тъмни петна и сажди по стените, счупена количка, липсваща врата и няколко натрошени прозореца говореха за станалото по време на пленничеството му.

Ейдриън зърна и друг пациент да прави дневната си разходка. Ариста носеше простовата синя рокля и бе наддала достатъчно, та отново да заприлича на себе си. Размяташе ръце и вдишваше дълбоко свежия въздух, обикаляйки из градината. Косата ѝ бе пусната и се вееше.

– Ейдриън! – викна тя, щом го видя.

Той се помъчи да се поизправи и трепна.

– Нека ти помогна – тя се втурна към него.

– Не, не, днес се опитвам да бъда соло. Ройс поотслаби тиранията си – посочи с палец към крадеца, който чакаше край вратите на палата. – Изненадан съм, че Олрик ви оставя да обикаляте сама.

Тя се изсмя, показвайки двама добре въоръжени пазача, чиито очи никога не се отделяха от нея.

– Пази ме като квачка. Малко е посрамващо, но няма да се оплаквам. Знаеш ли, че той плака в нощта, когато ни спасиха? Олрик винаги е приличал повече на майка ни. Но как бих могла да се ядосвам някому, задето е загрижен?

Заедно се приближиха до пейка. Слънцето бе стопило снега от нея, изсушавайки я впоследствие. Двамата седнаха. Ейдриън приветства почивката.

– Олрик се справи отлично – каза той. – Сигурен съм, че е било трудно за него да напусне Медфорд и да се оттегли в Дрондил Филдс. Ройс ми каза, че взел доста граждани със себе си.

Тя кимна.

– Да, това влошило обсадата. Стотици хора били натъпкани в коридорите, залите, из двора. Само след месец храната започнала да не достига, защото имало прекалено много гърла. Съветниците на Олрик му казали да не храни болните, но той не ги послушал. Някои от слабите умрели. Граф Пикъринг казал, че Олрик трябвало да се предаде, за да спаси останалите. Моувин ми каза, че Олрик бил планирал тъкмо това. Възнамерявал да изчака края на Зимния фестивал. Гордея се с брат си. Знаел е, че ще го убият, но е бил готов да се пожертва за хората си.

– Как са сега нещата в Дрондил Филдс?

– О, чудесно. Снабдяването вече не е проблем, граф Пикъринг управлява оттам. Не съм сигурна дали знаеш, но Медфорд бе разрушен. Дрондил Филдс ще трябва да функционира като столица, докато Олрик не е в състояние да възстанови разрушеното. Това е забавно, защото тъкмо такова е било предназначението ѝ в началото.

Ейдриън кимна. Двамата мълчаливо се загледаха в градината. Неочаквано принцесата взе ръката му и стисна. Поглеждайки, той я видя да му се усмихва топло.

– Искам да ти благодаря, задето се опита да ме спасиш – каза Ариста. – Нямаш представа колко много означава това. Когато бях в… – тя замлъкна и се загледа в някаква далечна, невидима точка. По лицето ѝ пробягна сянка, задържала се достатъчно дълго, за да накара долната ѝ устна да затрепери. Когато заговори отново, гласът ѝ бе по-тих и по-неуверен. – Чувствах се много самотна. Не си бях представяла, че е възможно.

Ариста се изкикоти тихо.

– Бях толкова наивна. Когато първоначално бях заловена, смятах, че ще мога да се изправя срещу смъртта храбро – както Олрик възнамерявал – принцесата отново замлъкна, оглеждайки голата градина и облизвайки устни. – Срам ме е да призная, че накрая се бях предала изцяло. Не се интересувах от нищо. Просто исках страхът да престане. Бях ужасена, толкова ужасена, че… И тогава… тогава чух гласа ти – отново се усмихна тъжно. – Първоначално не можех да повярвам на чутото. Звучеше като птича песен посред зимата – толкова топло, толкова дружелюбно, толкова не на място. Политах в пропаст и в последния миг ти се протегна, сграбчвайки ме. Само гласа ти. Само думите ти. Не зная дали някога ще мога да изразя колко много значат.

Той кимна и също стисна ръката ѝ.

– Радвам се, че съм бил от полза, милейди – почтително кимна.

Още известно време поседяха мълчаливо. Когато тишината бе станала почти неловка, Ейдриън попита:

– Какво ще правите сега? Ще се върнете с Олрик в Дрондил Филдс?

– Всъщност точно за това искам да поговоря с теб – ала не днес. И двамата още не сме се излекували. Ще почака, докато се възстановим. Знаеш ли, че Есрахаддон е мъртъв?

– Да, узнахме.

– Той дойде при мен в нощта, в която го убиха. Каза ми нещо, нещо свързано с Дигън Гаунт… – гласът ѝ заглъхна, когато тя погледна към портата с любопитно изражение. – Кой е това? – посочи тя.

Ейдриън проследи погледа ѝ и видя самотен ездач. Той беше слаб, дребничък и носеше расо. Бе се притиснал към врата на коня. Влизайки в двора, той падна по лице в кишата. Ройс се намираше най-далече, но първи успя да стигне при него. Неколцина слуги го последваха. Ейдриън и принцесата също се приближиха. Когато стигнаха, Ройс вече бе обърнал мъжа и бе отметнал качулката му.

– Майрън? – запита невярващо Ейдриън. Взираше се в познатото лице на приятеля им от Уиндското абатство. Монахът беше в безсъзнание, но нямаше следа от рана.

– Майрън? – объркано рече Ариста. – Майрън Ланаклин от Уиндърмиър? Мислех си, че той никога не напуска манастира.

Ейдриън кимна.

– Така е.

* * *

Монахът лежеше на една койка в лазарета. Две камериерки и придворният лекар се грижеха за него. Донесоха вода и изчистиха калта от лицето, ръцете и краката му, търсейки рани. Майрън се свести сепнато, огледа се паникьосано, сетне се строполи отново. Мъчителен стон се отрони от устните му, последван от:

– Ройс?

– Какво му е? – попита Ейдриън.

– Просто е изтощен – каза лекарят. – Нуждае се от храна и вода.

Още не бе изрекъл думите си, когато влезе човек с димяща купа.

– Толкова съжалявам – каза Майрън, отваряйки отново очи и спирайки ги върху Ройс. – Толкова съжалявам. Убеден съм, че вината е моя. Трябваше да сторя нещо… Не зная какво да кажа.

– По-бавно – сопна се Ройс. – Започни отначало и ми кажи всичко.

– Всичко? – запита Ейдриън. – Спомни си с кого говориш.

– Преди четири дни аз и госпожица ДеЛанси говорехме с Рениан. Аз му разказвах за книгата, която точно бях довършил. Беше рано и бяхме сами в градината. Всичко бе толкова тихо. Нищо не чух. Може би, ако бях чул…

– На въпроса, Майрън – раздразнението на Ройс нарастваше.

– Той се появи от нищото. Разговарях с Рениан, когато я чух да възкликва задавено. Когато се обърнах, той беше зад нея, притиснал нож към гърлото ѝ. Бях толкова изплашен. Не исках да направя нещо, което да нарани госпожица ДеЛанси.

– Как изглеждаше? Кой притисна нож към гърлото ѝ? – напрегнато попита Ройс.

– Не зная. Не се представи. Приличаше малко на теб, но беше по-едър. Бледа кожа, като нов велен – и тъмни очи, много тъмни. Рече ми: „Слушай внимателно. Казаха ми, че помниш всичко, което си чул или прочел. За нейно добро се надявам това да е истина. Ще отидеш до двореца в Акуеста, ще намериш Ройс Мелбърн и ще му предадеш съобщение. Всяко забавяне или грешка може да ѝ струва живота, така че внимавай.“

– Какво гласи съобщението? – каза крадецът.

– Беше странно, но ето какво ми каза: „Черната царица пленява кралската пешка. Белите топове се оттеглят. Черната дама пленява офицер. Топ на C5. Шах. Бяла пешка взема кралица и офицер. Гробът на Джейд, пълно лице.“

Ройс изглеждаше опустошен. Отстъпи назад и се олюля. Дишайки тежко, приседна на едно легло.

– Какво има? – притеснено попита Ейдриън. – Ройс?

Приятелят му не отговори. Не погледна към него или към друг. Пресмяташе нещо, по напрегнатото му изражение Ейдриън прецени, че нещата са много сериозни.

– Ройс, говори. Какво означава това? Зная, че е код, но какво казва?

Ройс се изправи.

– Гуен е в опасност. Трябва да вървя.

– Изчакай да си взема оръжията.

– Не – рязко каза крадецът. – Искам да стоиш настрана.

– Да стоя настрана? От какво? Ройс, откога…

Лицето на Ройс застина в спокойна маска.

– Погледни се – куцаш насам-натам. Мога да се справя. Ти си почини. Не е чак толкова сериозно.

– Не прави това. Не се опитвай да ме ръководиш. Нещо ужасно се случва. Мерик, нали? Той обича шаха. Какво означава съобщението? Аз те накарах да ми помогнеш да намеря Гаунт, ако трябва да сторя нещо, бих искал да помогна. Како е намислил Мерик?

Лицето на Ройс се промени отново. Спокойствието изчезна, разкривайки емоция, която Ейдриън никога не бе виждал у приятеля си – ужас. Когато заговори, гласът му потрепваше.

– Ще вървя, а ти трябва да стоиш настрана.

Ейдриън забеляза, че ръцете на приятеля му се тресяха. Когато и Ройс видя това, бързо ги мушна под плаща си.

– Не ме следвай. Оздравявай и върви по пътя си. Вече няма да се виждаме. Сбогом.

Ройс се стрелна навън.

– Чакай! – викна Ейдриън. Замъчи се да се изправи и тръгне след него, но бе късно. Ройс вече беше изчезнал.

Глава 20
Привет дамски гамбит

Бе късно, а Ариста се разхождаше по балкона на стаята си. Бурята от миналата нощ бе навяла сняг върху перилата, а от стрехите се плезеха ледени висулки. В светлината на почти пълната луна всичко изглеждаше неземно красиво, като в приказка. Пристягайки плащ, Ариста наметна качулката, така че се взираше в света през поръбен с кожа визьор. И пак студът я досегна. Обмисляше варианта да се прибере вътре, но трябваше да стои на открито. Трябваше да вижда небето.

Не можеше да спи. Чувстваше се неспокойна – не я свърташе на едно място.

Въпреки изтощението, спането бе почти невъзможно. Кошмарите не я изненадваха, като се има предвид какво бе преживяла. Често се будеше в тъмното, плувнала в пот, убедена, че все още се намира в тъмницата – убедена, че удрящите се в прозорците снежинки са драсканията по пода на плъх на име Джаспър. Сетне идваха мислите за Ейдриън. Часовете мрак в онази дупка бяха оголили преструвките, принуждавайки я да види истината. В най-отчаяния си момент бе мислила за него. Само звукът на гласа му се бе оказал достатъчен, за да я спаси, а мислите за собствената ѝ смърт бяха изтикани при самата представа, че той е ранен.

Беше влюбена в Ейдриън.

Осъзнаването носеше със себе си горчилка, тъй като бе ясно, че той не споделя чувствата ѝ. Думите му представляваха общо окуражаване, същите слова, които би ѝ предложил всеки. Можеше и да е загрижен за нея, но не я обичаше. Ариста гледаше донякъде на това като на благословия, тъй като всеки мъж, когото бе обичала, умираше. Нямаше да понесе и неговата смърт. Заключи, че трябва да си останат приятели. Близки приятели, надяваше се, но нямаше да застраши дружбата им. Зачуди се дали Хилфред я наблюдава отнякъде, смеейки се на иронията или ронейки състрадателни сълзи.

Но не мисълта за Джаспър задържаше принцесата на балкона онази нощ. Друг призрак витаеше из изтормозения ѝ ум, нашепвайки спомени. Нещо се случваше. Бе усетила това още откакто я измъкнаха от затвора. Първоначално сметна, че това е резултат от изгладняването. Виене на свят, което засягаше сетивата ѝ. Но сега осъзнаваше, че е нещо повече.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат – без рога всички ще умрат. Само ти знаеш – само ти можеш да спасиш…

Думите на Есрахаддон отекваха из главата ѝ, но тя не можеше да разбере значението им.

Какво е Ули Вермар? Кой ще дойде?

Очевидно нещо не се бе случило. След най-късия зимен ден нещо се бе променило. Усещаше го. Въздухът пращеше от напрежение. Макар да знаеше как да черпи от естествената сила на света, Ариста с шок установи, че светът можеше да ѝ отговаря, обръщайки се към нея на език, който тя не разбираше напълно. Състоеше се от едва доловими впечатления, смътни чувства, които тя преди бе отхвърляла като игра на въображението. Всички признаци говореха за голяма промяна. Тя, подобно на всички живи същества, свързани със средата си, долавяше това, както усещаше и наближаването на зората. След този Зимен фестивал щеше да се случи нещо различно. Нещо рядко, нещо старо, нещо величествено бе отминало. Погледна на североизток. Беше там, носейки се към тях.

Идват.

Сепна я глас.

– Ана каза, че си тук.

Ариста се извъртя и видя Модина, която носеше семпла рокля. Бе скръстила ръце срещу студа. Повече приличаше на момичето, което принцесата бе срещнала в Далгрен, отколкото на императрица.

– Извинявай, не исках да те стресна.

Ариста се стегна и направи реверанс.

– Нищо подобно, Ваше Високопреосвещенство.

Модина въздъхна.

– Моля те, не започвай и ти. Достатъчно хора имам, които целуват пода. Не искам и ти да станеш една от тях. И съжалявам, че не те посетих по-рано.

– Ти си императрицата – истинската императрица. Убедена съм, че времето ти е ограничено. А защото аз все още съм посланикът на Меленгар, трябва да те поздравявам и да се обръщам към теб формално.

Модина се намръщи.

– Вероятно бихме могли да прескочим формалностите, когато сме сами?

– Щом това желаеш.

– Исках да те уведомя, че вече официално сме съюзници. Тази сутрин подписах търговско споразумение и пакт за взаимопомощ с Олрик.

– Чудесно – Ариста се усмихна. – Макар да ме лишаваш от работа.

– Може ли да влезем? Тук е истински мраз – Модина пое към стаята на Ариста.

В приглушената светлина принцесата забеляза нещо, оставено върху леглото.

– Толкова се притеснявах за теб – прошепна Модина, неочаквано прегръщайки силно принцесата. – И те посещавах почти всяка вечер. Но ти спеше.

– Ти спаси мен, брат ми и кралството ми – отвърна Ариста, отвръщайки на прегръдката. – Наистина ли смяташ, че се чувствам пренебрегната?

Модина я пусна.

– Съжалявам, че отне толкова дълго. Съжалявам, че трябваше да стоиш в онова… онова… място. Не спасих дякон Томас, нито Хилфред. Може би ако бях предприела нещо по-рано…

– Недей – рече Ариста, виждайки очите на императрицата да се навлажняват. – Няма за какво да се извиняваш.

Модина кимна и обърса очи.

– Исках да ти дам нещо… нещо специално.

Отиде до леглото и разгърна една позната роба, която се разля в блестящи вълни.

– Разпознаваш ли я?

Ариста кимна.

– Не мога да си представя, че на света има две такива роби. Смятам, че той би искал ти да я носиш. Аз също мисля така.

* * *

Модина тъкмо бе напуснала стаята на Ариста и минаваше покрай полуотворената врата на Дигън, когато той се провикна:

– Ей, почакай!

Тя спря и бутна вратата, гледайки го през прага.

Висок и много слаб, той се бе излегнал, опрял гръб на купчина възглавници.

– Гърнето ми трябва да бъде изпразнено, стаята започва да смърди. Ще се погрижиш ли за това?

– Не съм камериерка – отвърна Модина.

– О? Сестра ли си? Защото още не се чувствам особено добре. Не бих отказал малко храна. Говеждо например – може би пържола?

– Не съм и медицинска сестра.

Дигън изглеждаше раздразнен.

– Каква полза от теб тогава? Слушай, току-що се измъкнах от затвора, а там буквално гладувах до смърт. Заслужавам малко състрадание. Нуждая се от още храна.

– Ако желаеш, мога да те придружа до кухнята, където ще ти намерим нещо.

– Шегуваш се, нали? Не чу ли какво казах току-що? Болен съм. Слаб съм. Няма да щъкам насам-натам като някой плъх.

– Със стоене в леглото няма да си върнеш силата.

– Май каза, че не си сестра. Слушай, ако няма да ми донесеш нищо, поне намери човек, който ще го стори. Не знаеш ли кой съм?

– Ти си Дигън Гаунт.

– Да, но знаеш ли кой съм?

Тя го погледна объркано.

– Съжалявам, не зн…

– Можеш ли да пазиш тайна? – запита със заговорнически тон, привеждайки се напред.

Модина кимна.

– Оказва се, че аз съм Наследникът на Новрон – Модина се престори на изненадана, а Гаунт се ухили в отговор. – Зная – и аз бях шокиран. Едва наскоро научих.

– Но аз си мислех, че императрица Модина е Наследникът.

– Доколкото чух, това било слух на старите регенти.

– Значи планираш да свалиш императрицата от престола?

– Не е нужно – смигна той. – Чух, че била млада и красива, така че просто ще я взема за жена. Чух също, че била популярна, така че ще се възползвам и от това. Виждаш ли колко хитро?

– Ами ако тя не поиска да сключи брак с теб?

– Ха! Че защо да не иска? Аз съм Наследникът на Новрон. По-добър жених няма да намери.

Модина забеляза как Гаунт се взира в нея още по-напрегнато. Езикът му пробяга по горната му устна.

– Ти си хубавка, знаеш ли? – погледът му отскочи към празния коридор. – Защо не хлопнеш вратата и не скочиш ей тука? – потупа завивките.

– Нали беше изнемощял.

– Казах че съм слаб, а не изнемощял. Пък и не съм чак толкова отслабнал. Ако няма да ми донесеш нещо за хапване, най-малкото поне можеш да ми сгрееш леглото.

– Не мисля, че това е най-малкото. Бих могла да направя и още по-малко.

Той се смръщи.

– Знаеш ли, щом оздравея, ще стана император. Добре ще е да си по-любезна с мен. Бихме могли да продължим и след сватбата. Очаквам да имам няколко придворни дами, ако разбираш какво имам предвид. Ще се грижа добре за тях. Това е шансът ти да се вредиш първа.

– И какво точно означава това?

– Е, знаеш. Грижа се за теб. Давам ти стая в двореца. Предоставям ти хубави дрешки. Такива неща.

– Вече си имам всичко това.

– Да, но може и да го изгубиш, като взема властта. Така ще си сигурна, че бъдещето ти е осигурено. Е, какво ще кажеш?

– Удивително, но ще откажа.

– Както искаш – Гаунт махна с ръка. – Ама ако видиш някоя камериерка, кажи ѝ да си довлече задника и да вдигне гърнето, става ли?

На стълбището Модина срещна един от портовите стражници, който се изкачваше.

– Ваше Високопреосвещенство – той се поклони и зачака.

– Да? – попита тя.

– На входа има човек, настояващ за аудиенция.

– Какво? Сега?

– Да, Ваше Високопреосвещенство. Казах му, че това не е възможно.

– Става късно. Кажи му да потърси придворния чиновник на сутринта.

– Вече го сторих, но той твърди, че със семейството си трябвало да заминат призори. Били дошли за Зимния фестивал, искал да направи един последен опит да ви види преди да заминат. Каза, че сте го познавали.

– Представи ли се?

– Да, Ръсел Ботуик от Далгрен.

Модина се оживи.

– Къде е той сега?

– Оставих го да чака на портата.

В Далгрен Ботуикови бяха за нея като второ семейство. Бяха се грижили за нея след смъртта на майка ѝ. Модина се развълнува от предстоящата среща със старите си приятели. Полетя надолу по стълбите, принудила стражниците трескаво да отворят вратите. Бързо закрачи през градината, съжалявайки, че не си е донесла плащ. Нощта бе мрачна. Докато вървеше към портата съжали и за липсата на фенер. Да види Ръсел и Лина щеше да е твърде хубаво, за да е истина. Щеше да им даде най-хубавите стаи в двореца и цяла нощ щяха да си припомнят старите времена… по-добрите времена.

Докато минаваше покрай конюшнята, някакъв глас я повика.

– Тракия?

Тя се извъртя и с изненада видя Ройс.

– Какво правиш тук? Ела с мен до портата. Ботуикови са там.

– Искам да знаеш, че много съжалявам.

– За кое?

В очите му имаше тъжно изражение, когато някаква ръка запуши устата ѝ. За момент тя се замята, но всичко свърши бързо. Само чу да прошепва:

– Съжалявам.

* * *

Дворцовата камбана заби преди зазоряване. Ейдриън и останалите обитатели на третия етаж пристъпиха в коридора. Ариста носеше сияещата роба на Есрахаддон, а Дигън Гаунт се прозяваше, увивайки одеяло около раменете си.

Амилия и Бректън водеха отряд войници.

– Някой от вас да е виждал императрицата?

– Не и от снощи – рече Амилия.

– Какво става? – раздразнено изръмжа Гаунт. Ейдриън го виждаше за пръв път след тъмницата.

– Императрицата е изчезнала – обяви Бректън. Направи знак на войниците, които започнаха да претърсват стаите.

– И за какво е цялата тази врява? Проверете спалнята на най-красивия ѝ слуга – каза Гаунт. – Вероятно просто е заспала след това.

– Епископ Салдур също липсва – каза Бректън. – Пазачът в кулата и двамата при портата са мъртви.

Войниците приключиха с претърсването на стаите и се върнаха в коридора.

– Как би могъл да се измъкне Салдур? – попита Ариста. – И защо му е да взема Модина?

Ейдриън я погледна косо, сетне заби поглед в пода.

– Не е бил Салдур.

– Но кой би могъл… – поде Ариста.

Ейдриън я прекъсна:

– Ройс я е отвел. Отвел е и двама им. „Бяла пешка взема кралица и офицер.“ Това е дамски гамбит и Ройс го е приел.