Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 18 страниц)

Глава 21
Лангдънският мост

Пълната луна подаваше месестото си лице през една пролука в облаците, оглеждайки се в реката. Бернум блестеше като лъскава змия, виеща се из сърцето на Колнора. Множество складове не ѝ позволяваха да се изкачи от коритото, заспали в студената зимна нощ. Отдалечен от жилищните райони, търговският окръг бе пуст по това време. Заскрежени лампи във формата на лебеди плуваха по протежението на моста Лангдън, потопили висулките в сияние. Отново заваля сняг. Снежинките се мятаха из въздуха, понесени от вихрите на реката. Бернум ревеше като ненаситен звяр.

Ройс стоеше в сенките на северния край на моста. Напук на студа, бе плувнал в пот. Зад него Салдур и Модина стояха мълчаливо, ръцете им вързани зад гърба. Не им бе запушвал устите – не се налагаше. Бе им изтъкнал няколко причини да пазят тишина.

Да измъкне Салдур от затворническата кула бе лесна работа. Бившият регент не се бе противил, подчинявайки се тихо на всяка прошепната заповед. Това бе разочаровало Ройс, надявал се да възникне оправдание за респектирането на този си пленник. С Модина нещата бяха различни. За нея изпитваше искрено съжаление. Просто не му оставаше избор. Бе стиснал врата ѝ с най-леката възможна сила, за да я зашемети безболезнено. Бе сигурен, че се е свестила с ужасно главоболие, но иначе невредима.

Крадецът изучаваше складовете от другата страна на моста. Единият имаше четирилистна детелина. Това бе мястото, където уби любимата на Мерик – по времето, когато и тримата работеха за Черния диамант като наемни убийци. Гробът на Джейд. Притесняваше го посланието, което Мерик отправяше с този си избор на местоположение.

Хвърляйки още един поглед и преценявайки положението на луната, Ройс запали фенер и пристъпи на улицата. Два напрегнати мига по-късно на другия край на моста също изгря светлина. Мерик беше там. Гуен също беше с него.

Жива е!

Сърцето на Ройс подскочи. Облекчението се смеси с тревога. Тя беше толкова близо, ала не достатъчно. Други не се виждаха – Диамантите липсваха. Ройс очакваше членовете на гилдията да го заобиколят още при влизането му в града. Или Мерик бе уредил нещата, или те бяха решили, че не искат да имат нищо общо с тази транзакция.

– Покажи ги – гласът на Мерик долетя през ледения въздух.

Ройс направи знак и пленниците му пристъпиха до него от сенките.

– Заради това ще удвоя наградата ти, Мариус – викна Салдур. – Ще станеш маркиз на Меленгар. Ще… – проплака болезнено, защото Ройс бе прокарал Алвърстоун по рамото му. Сияещото острие проряза робата и облиза кожата на регента.

– Да не забравихме споразумението? – сопна се Ройс.

Погледна към Модина, която стоеше притихнала. Императрицата не показваше гняв, страх или озлобление. Не се бореше. Просто изчакваше.

– Прати ги – нареди Мерик.

– Не тичай, Салдур – рече Ройс. – Крачките ти да съвпадат с тези на Гуен. Бива ме да хвърлям кинжал, а ти ще си в обсега ми до средата на моста. Прекосиш ли я преди нея, това ще е последната крачка в живота ти.

Пленниците пристъпиха едновременно с Гуен. Тя носеше тежко вълнено наметало и ботуши, които не ѝ принадлежаха. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба и не можеше да отмести увисналата разчорлена коса или да отпуши уста. Тримата вървяха болезнено бавно.

За Ройс светът се сведе до тримата заложници на моста. Пленниците се разминаха, споглеждайки се само за миг. Вятърът задуха по-силно, развявайки косата ѝ. Сърцето на Ройс щеше да се пръсне, когато тя затича. Вече не се интересуваше за останалите. Салдур можеше да владее и цял Елан. На него му стигаше Гуен. Щяха да идат в Авемпарта – да потеглят още тази нощ. Колата вече бе натоварена с провизии и запрегната със силни коне. Щеше да я отведе там, където никой нямаше да може да я докосне. Най-сетне щеше да има място, което да нарече свой дом – и живот, достоен за живеене. Всяка нощ щеше да спи с Гуен в обятията си, знаейки, че никога няма да я остави. Заедно щяха да се разхождат из полето, без на Ройс да се налага да се оглежда през рамо. Щяха да си имат деца, които той щеше да наблюдава как растат. Щеше да се задоволи да остарее рамо до рамо с Гуен.

Той търчеше към нея. Не помнеше да е заповядал на краката си да се раздвижат, а ето че те го носеха напред. Ройс разтвори ръце, за да я прегърне. Внезапно очите ѝ се разтвориха широко, сетне клепачите се притиснаха мъчително. Тя се вцепени и се изви, когато върхът на стрелата цъфна в предната част на тялото ѝ. Кръвта изплиска Ройс.

Тя падна.

– Гуен! – изрева той.

Строполи се на колене и я обърна, за да могат да се виждат. Около нея бързо се разпростираше локва тъмна кръв, напоила снега. Притисна я в ръцете си, притисна я към себе си и махна косата от лицето ѝ. С треперещи ръце разкъса вървите. Махна запушалката, която бе подгизнала с кръв.

Тя се задави.

– Р-ройс – замъчи се да заговори. – Ройс… любими…

– Тихо – каза ѝ той. – Всичко ще бъде наред. Ще намеря лекар. Ще се погрижа за теб. Ще сключим брак веднага. Никакво чакане. Кълна се!

– Не – тя поклати глава в ръцете му. – Не ми трябва… лекар.

Той обърса кръвта от устните ѝ и повдигна главата ѝ, докато очите ѝ се мъчеха да не изгубят фокус.

Ръката ѝ потръпна, когато тя се опита да докосне лицето му.

– Не плачи – каза тя.

До този момент дори не бе осъзнал това. Сълзите му капеха върху лицето ѝ, примесвайки се с кървавата ивица от ъгълчето на устата ѝ.

Това не може да е истина, крещеше съзнанието му. Ще избягаме заедно. Колата е готова!

Потръпна, сякаш щеше да се разчупи на две.

– Не ме оставяй, Гуен. Обичам те. Моля те, не ме оставяй.

– Всичко е наред, Р-ройс… Не виждаш ли?

– Не, не е. Не е! – гласът му секна. Преглътна мъчително. – Как може да е наред? Ти ме напускаш и това е наред?

Тя се сгърчи в ръцете му. Очите ѝ се затвориха, закашля се отново. Когато клепачите ѝ отново се повдигнаха, гърдите ѝ се бореха за глътка въздух. От гърлото ѝ се изтръгна клокочене.

– Това е разклонът в линията на живота ти – успя да каже тя с отслабнал глас, хрипкав шепот. – Достигна го… смъртта на един от най-обичните ти хора. Само дето съм грешала… сбърках. Не е бил Ейдриън… а аз… през цялото време.

– Да – проплака той, целувайки я по челото.

– И какво ти казах за това? Какво казах? Помниш ли?

– Каза… каза, че си щяла да умреш щастлива, ако това било истина.

Тя го изгледа нежно, но очите ѝ започваха да блуждаят.

– Не те виждам, Ройс. Тъмно е. Не виждам в тъмното като теб. Страх ме е.

Той стисна ръката ѝ.

– Тук съм, Гуен. Точно до теб съм.

– Ройс, чуй ме. Трябва да продължиш – каза тя с внезапна настойчивост в гласа си. – Не се пускай. Да не си посмял да се пуснеш. Чуваш ли ме? Слушаш ли ме, Ройс Мелбърн? Не се отказвай, Ройс. Моля те… подай ми ръка. Дай ми ръката си.

Той я стисна по-силно.

– Тук съм Гуен. И няма да го сторя. Никога.

– Обещай ми. Трябва да ми обещаеш. Моля те, Ройс.

– Обещавам – каза ѝ той.

– Обичам те, Ройс. Не забравяй… не се отказвай…

– Обичам те.

– Не… се…

Тялото ѝ се сгърчи отново. Тя се замъчи да си поеме дъх, вцепени се в ръцете му, сетне бавно… постепенно… се отпусна. Главата ѝ се наклони назад. Притискайки я силно към гърдите си, той я целуна по лицето. Гуен си бе отишла и Ройс беше сам.

* * *

Амилия, Бректън, Ейдриън и Ариста стигнаха до портите на Колнора, повели отряд от тридесет конника. Те бяха подбрани от северната имперска армия и включваха най-добрите Бректънови войници. Повечето от тях бяха обсаждали Дрондил Филдс само преди седмици. Тези не бяха синовете на графове и херцози. Не носеха пищни нагръдници. Бяха сурови, закалени в бран мъже, които усъвършенстваха уменията си на бойното поле.

След изчезването на Модина, Амилия се бе намерила в сюрреалистичната позиция на имперски стюард. Някогашната миячка на чинии сега ръководеше империя. Опитваше се да не мисли за това. За разлика от Модина, не произхождаше от Новрон. Нямаше потекло, на което да се опре. И си нямаше представа колко време остава, преди властта, позицията и вероятно животът ѝ да приключат.

Нямаше си и идея какво да прави, но за нейно облекчение сър Бректън бе събрал хората си и положил клетва да намери императрицата. Когато сър Ейдриън и Ариста бяха предложили да се присъединят, Амилия също реши да отиде. Не можеше да остане в двореца. Не знаеше как да ръководи, така че остави Нимбус да се разпорежда. Ако не откриеше Модина, нямаше да има смисъл да се връща. Трябваше да я намерят.

– Отворете портите! – викна сър Бректън към стражевата кула над стената.

– Отварят се призори – отвърна някой отгоре.

– Аз съм сър Бректън, главнокомандващ имперските войски, поел на жизненоважна мисия за Нейно Високопреосвещенство. Настоявам да отворите незабавно!

– А аз съм пазител, комуто са дадени стриктни заповеди да държи портите затворени от здрач до зори. Елате на разсъмване.

– Какво ще правим? – запита Амилия, борейки се със заплашващата да я погълне паника. Животът на императрицата бе заложен на карта, а те трябваше да се молят на някакъв глупак зад портите.

Бректън скочи от седлото.

– Бихме могли да направим стълби от дървесни клони и да се покатерим през стените. Или бихме могли да построим таран…

– Нямаме време за това – прекъсна го Ейдриън. – Пълнолуние е. Ройс извършва размяната на Лангдънския мост. Трябва да влезем и да достигнем моста незабавно!

– Всичко това е по ваша вина – изстреля Амилия, тресяща се от гняв. – Ваша и на приятеля ви. Първо се опитвате да убиете сър Бректън, а сега той отвлече Модина.

Бректън пое ръката ѝ.

– Макар да разполагаше със силата да го стори, сър Ейдриън не ме уби. Той не е отговорен за действията на своя другар. Опитва се да ни помогне.

Амилия избърса сълзи и кимна. Не знаеше какво да прави. Не беше военачалник. Само едно обикновено селско девойче, което благородниците скоро щяха да екзекутират. Всичко бе тъй безнадеждно. Ариста беше единствената, която не изглеждаше разочарована.

Принцесата напяваше.

Слязла от коня, тя бе затворила очи и протегнала ръце. Пръстите ѝ описваха деликатни движения из въздуха, а от гърлото ѝ се носеше тиха вибрация. Звукът не приличаше на песен. Нямаше отчетлива мелодия, а с усилването на гласа ѝ въздухът сякаш натежа. Нов напев. Портите ѝ отговориха. Дъските се разтресоха по подобие на настръхнал от студ човек. Пантите се разклатиха, а в стените край тях плъзнаха пукнатини. Ариста спря да напява. Портата спря да се тресе. Сетне, повишавайки рязко глас, тя изрече неразбираема дума, при звука на която портата се пръсна, посипвайки трески по снега.

* * *

Модина опита въжетата около китките си, но движението само накара вървите да се впият по-дълбоко в месата ѝ. Мерик Мариус и още двама, които не разпознаваше, я завлякоха в близък склад. Салдур имаше привилегията да крачи свободно. Постройката бе мрачна, изоставена и силно нуждаеща се от ремонт. Изпочупени прозорци щедро допускаха снега, който лазеше по дъските. Окъсани чували и късове стъкло му правеха компания.

– Отлично, момчето ми, отлично – обърна се Салдур към Мерик, докато друг мъж освобождаваше ръцете му. – Ще изпълня обещанието си да те възнаградя богато. Ти…

– Млъкни – рязко нареди Мерик. – Заведи и двамата горе.

Един от мъжете нарами Модина като чувал с брашно и се заизкачва по стълбите.

– Не разбирам – рече Салдур, докато другият непознат учтиво го подканяше да се изкачи.

– Нещата не са приключили – отговори Мариус. – ДеЛанси е мъртва. Нямаш си представа какво означава това. Везните са уравновесени. Демонът е на свобода.

Продължи да говори, но Модина бе отнесена по-нагоре и гласът му утихна. Мъжът я захвърли в една празна стая на третия етаж. Измъкна връв от джоба си и здраво пристегна глезените ѝ. Сетне се приближи до счупения прозорец и надникна.

По лицето му падна лунна светлина. Той беше нисък здравеняк с груба брада и плосък нос. Носеше тъмна гугла, но очите на Модина се бяха фокусирали върху колана му, от който висяха два кинжала. Той приклекна на едно коляно, оглеждайки улицата.

– Мирувай, малката – промърмори той, – или ще трябва да ти прережа гърлото.

* * *

С треперещи ръце Ройс положи безжизненото тяло на Гуен край моста. Затвори очите ѝ и за последно целуна устните ѝ. Нежно скръствайки ръцете ѝ, той я покри с грубото наметало – сякаш я слагаше да спи. Не можеше да се насили да покрие лицето ѝ. Дълго време се взираше в него, усмихнато дори и в смъртта.

Загърбвайки я, той се изправи. Несъзнателно прекоси моста.

– Спри на място, Ройс! – викна Мерик, когато другият вече бе прекосил моста.

По ъгъла на звука Ройс определи, че Мариус се намира на втория етаж.

– Всички от долните врати и прозорци са запечатани. При императрицата съм поставил човек с кинжал на гърлото ѝ.

Ройс не му обърна внимание. Ловко подскочи на най-близката лампа, строшавайки я, за да угаси пламъка. Повтори това още два пъти, потапяйки мястото в мрак.

– Говоря сериозно, Ройс – отново викна Мерик. Долавящата се в гласа му паника издаваше, че вече не вижда стария си партньор. – Не прави грешката да убиеш още една невинна жена.

Ройс откъсна долната част на плаща си и го напои в резервоара на лампата. Сетне се приближи до склада.

– Не можеш да ме стигнеш, без да я убиеш! – викна отново Мерик. – Отстъпи там, където да мога да те виждам.

Ройс започна да навлажнява стените с масло.

– По дяволите, Ройс. Не бях аз. Не съм я убил.

Ройс запали напоения плат и го мушна под вратата. Дървото беше старо и сухо, пламъците лакомо го захапаха. Зимният вятър също допринесе, раздухвайки ги по стените.

– Какво правиш? – долетя гласът на Салдур, изпълнен с ужас. – Мариус, направи нещо. Заплаши да прережеш гърлото на Модина, ако той…

– Сторих го, идиоте! Не се интересува от императрицата. Ще избие всички ни! – изкрещя Мерик Мариус.

Пламъците се разпростряха бързо. Ройс отиде за още масло, за да разшири огъня. Външността на склада лумна, огнените стени се издигнаха нагоре. Ройс отстъпи назад и загледа как постройката гори. Чувстваше горещината върху лицето си.

Отвътре долитаха гласове, борещи се да бъдат чути над пукота на огъня. Ройс зачака, гледайки как четирилистният знак изгаря.

Не след дълго първият мъж скочи от втория етаж. Приземи се сносно, ала Ройс моментално се нахвърли отгоре му. Пламъците проблеснаха върху Алвърстоун. Мъжът изкрещя, но Ройс не бързаше. Преряза сухожилията в краката му, така че онзи да не си тръгне преждевременно. Сетне се настани на гърдите му и започна да реже пръстите му. Отдавна не бе разпарчетосвал някого с кинжала си. Удивляваше се колко чисто бялото острие разрязваше хрущяли и дори кости. Забелязвайки нов скачащ, остави първия да кърви. Този летеше от третия етаж. Приземи се с лошо костеливо пропукване.

– Не! – викна мъжът, опитвайки се да пролази надалеч. Ройс отново се прояви като бавен и методичен. Падналият виеше с всяко прорязване. Когато мъжът застина, Ройс извади сърцето му. Изправи се, подгизнал от кръв, оцапала дясната му ръка чак до лакътя, и хвърли органа през прозореца, от който безсърдечният бе скочил.

– Ти си наред, Салдур – подигра се той. – Нямам търпение да видя дали действително имаш такова.

Отговор не последва.

С периферното си зрение Ройс зърна тъмна фигура да се движи край задната част на склада. Мерик бе едва забележим в танцуващите сенки. Ройс предположи, че той планира да се скрие под моста, където гилдичарите причакваха жертви. Остави Салдур да изгори. Огънят вече бе обгърнал изцяло втория етаж. Бе само въпрос на време. Единственият изход за регента щеше да е да скочи, а мъж на неговата възраст нямаше да се справи добре в скок от третия етаж на замръзналата земя.

Ройс се впусна след Мерик, който изостави прикриването, за да се втурне с всички сили. Ройс бързо стопи разстоянието помежду им. Мерик се отказа по средата на моста. Обърна се, изтеглил кинжал, с плувнало в саждива пот лице.

– Не съм я убил – викна той.

Ройс не отговори. Бързо преодоля оставащото разстояние и атакува. Белият кинжал се стрелна като змия. Мерик избегна първия замах, но обратният удар посече гръдта му.

– Чуй ме – каза Мерик, все още отстъпвайки назад. – Защо ми е да я убивам? Познаваш ме! Нима мислиш, че не знаех, че тя беше моята застраховка? Някога виждал ли си ме да правя нещо толкова глупаво? Просто се запитай – защо ми е да правя подобно нещо? Какво ще спечеля? Мисли, Ройс, мисли. Каква причина бих имал да я убивам?

– Същата, заради която ще те убия – мъст.

Ройс нанесе удар. Мерик се опита да отскочи, но бе прекалено бавен. Щеше да умре незабавно, ако Ройс се бе прицелил в сърцето или гърлото. Вместо това Алвърстоун потъна в дясното му рамо.

Раната бе дълбока и Мерик изтърва оръжието си.

– В това няма логика! – изпищя Мерик. – Няма нищо общо с Джейд. Ако исках отмъщение, щях да съм те убил преди години. Исках само Салдур и императрицата. Нямаше да я нараня. Бяхме се помирили, Ройс. Сериозно предлагах да заработим заедно отново. Не сме врагове. Не прави същата грешка като мен. Ти беше подлъган, когато уби Джейд, но аз не можех да разбера това – не исках. Сега някой ми причинява същото. Изигран съм, не виждаш ли? Точно както и ти. Използвай мозъка си. Ако имах лък, щях ли да те оставя да подпалиш склада? Не бях аз. Беше някой друг.

Ройс театрално се огледа.

– Странно, не виждам други.

Скочи отново. Мерик отстъпи и петата му докосна перилата на моста.

– Няма вече място.

– По дяволите, Ройс, трябва да ми повярваш. Никога не бих убил Гуен. Кълна ти се, не бях аз!

– Вярвам ти – каза Ройс. – Просто не ми пука.

Заби Алвърстоун в гърдите на Мерик.

Мариус се олюля. Ръцете му намериха единственото нещо, което можеше да сграбчи, и двамата с Ройс паднаха през ръба.

* * *

Ейдриън не изчака останалите. Веднага пришпори коня си и се понесе към реката. Злонамерен се хлъзна по снега и едва не падна, когато сви край ъгъла пред Лангдънския мост. Складът в другия му край гореше като гигантска факла. Уличните лампи около него бяха угаснали. Железните лебеди от тази страна на моста сияеха в оранжево, хвърляйки трептящи сенки – тънки, мрачни, танцуващи копия, потъващи в снега.

Ейдриън я видя да лежи до ръба на моста.

– Мили Марибор, не! – притича до Гуен. Снежинки се бяха заплели в дългите ѝ мигли. Допря ухо до гърдите ѝ. Беше мъртва.

– В това няма логика! – изкрещя някой. Поглеждайки натам, той ги видя на най-високата част. Ройс бе притиснал Мерик до ръба. Мерик беше наранен, невъоръжен и крещящ. Скачайки на крака, Ейдриън затича напред, хлъзгайки се по снега. Само от няколко крачки видя как Ройс наръгва Мариус и сетне двамата политат в реката.

Хвана се за перилата и надникна. Сърцето му лупаше бясно. Далеч отдолу Бернум се чернееше като линия, начупена от лунни експлозии на местата, където водата се пръсваше в скалите. Видя нещо черно да лети във въздуха. Миг по-късно то раздра водната повърхност.

* * *

Ариста протегна пръсти и се покатери обратно на седлото си. Бректън също яхна коня си и отиде напред, за да говори с викащите пазачи. Ейдриън вече бе потънал из виещите се улички.

Никой не спомена пръсналата се порта.

Без Ейдриън, който да ги напътства, сър Бректън поведе отряда из Колнора. Прекосяваха Бернум по Уарполския мост, когато видяха пламналия склад при един мост по-надолу по реката, указващ целта им. Вместо да се върне назад, Бректън продължи по моста, повеждайки ги към склада. Така прекосиха чудовищните пламъци.

Сградата бе истински ад. Огънят хипнотизираше Ариста. Огромни огнени стълбове се протягаха към небето. Източната стена се сви и отчасти срути, засипвайки снега с куп пламтящи отломки. От назъбените прозорци се виеше бял дим. Недалечен дъб бе прихванал пламъците, сгърчил клони като гигантска факла.

Ариста чу женски вик.

– Това е Модина! – изпищя Амилия, дърпайки толкова силно юздите си, че животното тръсна глава и отстъпи назад. – Тя е вътре!

Сър Бректън и неколцина от хората му скочиха от седлата и се втурнаха към прага. Разбиха залостената врата, но жегата ги принуди да отстъпят. Бректън си сложи качулката и понечи да влезе.

– Спрете! – викна Ариста, слизайки от коня.

Рицарят се поколеба.

– Ще умрете, преди да я достигнете. Аз ще ида.

– Но… – поде Бректън, сетне спря. Потривайки брадичка, той погледна към огъня, сетне насочи поглед към Ариста. – Можете ли да я спасите?

Ариста поклати глава.

– Не зная. Никога не съм опитвала преди, но аз имам по-голям шанс. Просто дръжте останалите настрана.

Спусна ръкавите на Есрахаддоновата роба и се загърна, пристъпвайки сред пламъците. С вълнение осъзна, че може да предвижда движенията на огъня. Пламъците се движеха като живо същество. Изсушаваше и поглъщаше старата дървесина като лаком звяр. Бе гладен, тормозен от неутолим ищах и безгранична алчност. Приближавайки се, тя усети, че е забелязана. Огънят я пожела.

Не, каза му тя. Яж дървото. Остави ме.

Огънят просъска.

Остави ме или ще те угася.

Ариста знаеше, че може да предизвика дъжд, дори вихрушка, но дъждът щеше да отнеме прекалено много време, а вятърът щеше да срути постройката. Може би имаше начин да унищожи огъня, но не бе сигурна как точно да го стори, а Модина не можеше да чака.

Огънят заискри. Тя усети как елементалното му око се извръща. Пое сред пламъците и дима. Всичко около нея гореше. Въздухът се мяташе из пожара и принцесата се намери насред теченията му.

Намирайки овъглените стълби, Ариста внимателно се заизкачва. Под нея дъските се разцепваха и пропукваха. Защитена от робата на Есрахаддон, тя усещаше топлината, но поражения нямаше. Вдишаният през плата въздух бе свеж и хладен.

– Благодаря ти, Есра – промърмори тя, проправяйки си път през гъстия дим.

Някъде отгоре дочу задавен вик. На третия етаж намери Модина. Императрицата се намираше в средата на малка стаичка, ръцете и краката ѝ бяха вързани. Огънят бе зает да пирува със сухото дърво в другия край на стаята и не обръщаше внимание на по-новите дъски на пода. Търчейки по гредите, той гризеше с вълча наслада.

– Няма много време – каза принцесата, хвърляйки поглед нагоре. – Можеш ли да вървиш?

– Да – отвърна Модина.

Ариста се прокле, задето не е взела кинжал, докато се мъчеше да отвърже ръцете на императрицата. Веднъж освободила ги, двете се заеха с краката.

Модина кашляше и се давеше. Ариста свали робата. Моментално непоносимата горещина я удари. Уви одеждата около раменете им като килим и притисна единия ръкав към носа си.

– Дишай през нея – надвика рева на пламъците.

Двете жени заслизаха заедно. Ариста държеше огъня под око и го заплашваше, когато той се приближеше прекалено близо. Греда се разцепи над главите им с гръмотевичен пукот. Сградата се разтърси. Стъпалото под Ариста поддаде. Модина я дръпна тъкмо навреме, за да спаси принцесата от двуетажно падане.

– Трябва да сме благодарни на тъмницата, че не си особено тежка – каза Модина през ръкава. Стигнаха долния етаж и заедно изтичаха навън. Щом императрицата се появи, Амилия я прегърна силно.

– В сградата има още хора – обяви сър Бректън. – В онзи прозорец открая.

– Помощ! – проплака Салдур. – Помогнете ми!

Неколцина погледнаха към Ариста, но тя не помръдна.

– Помогнете ми! – изпищя той.

Принцесата отстъпи назад, за да погледне по-добре. Старецът плачеше. По лицето му бе изписан ужас.

– Ариста! – примоли се той, виждайки я. – В името на Новрон… помогни ми, дете.

– Срамота – викна тя в отговор, – че Хилфред не е тук да те спаси.

Разнесе се ново гръмко пращене и очите на Салдур се изпълниха с паника. Сграбчи перваза и се вкопчи в него, когато подът под нозете му изчезна. Пръстите му поддадоха. С предсмъртен писък, Морис Салдур, бивш епископ на нифронската църква, сърегент и архитект на Новата империя, изчезна сред пламъците.

* * *

Ейдриън се бе привел над моста и оглеждаше реката. Очите му се задържаха на мястото, където тялото бе изчезнало във водата. Повей на вятъра развя познато наметало изпод моста.

Сърцето му заби по-бързо при вида на четири пръста, вкопчили се под свода. Уви крака около стълба и се надвеси още повече. Малко не му достигаше. Ройс се беше хванал за моста с лявата си ръка, а краката му се поклащаха над реката.

– Ройс! – викна Ейдриън.

Партньорът му не вдигна глава.

– Ройс… по дяволите, погледни ме!

Ройс продължаваше да се взира в шумящите води, а вятърът развяваше наметалото му като пречупените криле на птица.

– Ройс, не мога да те стигна! – викна Ейдриън, протягайки ръка към приятеля си. – Трябва да ми помогнеш. Протегни другата си ръка, за да мога да те издърпам.

Пауза.

– Мерик е мъртъв – тихо каза Ройс.

– Зная.

– Гуен е мъртва.

Ейдриън се поколеба.

– Да.

– Аз… изгорих Модина жива.

– По дяволите, Ройс, това няма значение! Моля те, погледни ме.

Бавно, Ройс издигна глава. Качулката му се отметна, по бузите му се стичаха сълзи. Не погледна Ейдриън в очите.

– Не го прави! – викна приятелят му.

– Вече… нищо не ми е останало – промърмори Ройс, вятърът едва не задигнал и тези му думи. – Не…

– Ройс, чуй ме. Трябва да продължиш. Не се пускай. Да не си посмял да се пуснеш. Чуваш ли ме? Слушаш ли ме, Ройс Мелбърн? Не се отказвай, Ройс. Моля те… подай ми ръка. Дай ми ръката си!

Ройс рязко повдигна глава. Очите му намериха Ейдриън и в тях имаше любопитно пламъче.

– Какво… какво каза?

– Казах, че не мога да те стигна. Трябва да ми помогнеш.

Ейдриън протегна ръка.

Ройс прибра Алвърстоун в ножницата и се залюля. Инерцията тласна десницата му нагоре. Партньорът му го хвана и го издърпа на моста.