355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Майкъл Дж. Съливан » Зимният фестивал » Текст книги (страница 10)
Зимният фестивал
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 17:29

Текст книги "Зимният фестивал"


Автор книги: Майкъл Дж. Съливан



сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 18 страниц)

Две масивни прасета, опитващи се да избягат ориста си на Кървавата седмица, притичаха през площада, следвани от процесия деца и две бездомни псета, търчащи след тях. Касапин с окървавена престилка, очевидно изтощен от преследването, поспря да избърше потното си чело.

Ройс зърна момчето ловко да си проправя път през тълпата. Поспирайки за миг да пропусне свинепроцесията, Майнс срещна погледа на Ройс, сетне небрежно отиде до пейките. Крадецът със задоволство установи, че никой не преследва момчето.

– Мен ли търсиш? – попита Ройс.

– Да, сър – отвърна Майнс.

– Откри ли го?

– Не зная – може би – не чух име и не го видях. Но взех това – хлапето извади пергаментите от ризата си. – Задигнах ги от къща на улица Пирен. Има нов стопанин. Можете ли да четете?

Ройс не обърна внимание на въпроса, плъзвайки поглед по пергамента. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Мушна свитъците в наметалото си.

– Къде точно се намира тази къща?

Майнс се усмихна.

– Прав съм, нали? Получавам ли парите?

– Къде е къщата?

– Улица Пирен, откъм пристанището, малко местенце срещу шапкарницата на Бучън. Над вратата има дъбово листо и кинжал. Къде са парите?

Ройс не отговори, взирайки се в издутата туника на момчето, която проблясваше с туптящ блясък, сякаш отдолу бе пленена звезда.

Майнс видя погледа му и скръсти ръце. Навеждайки глава, прошепна:

– Престани!

– Да си вземал нещо друго от онази къща?

Майнс поклати глава.

– Не е свързано с вас.

– Ако това е от същата къща, ще ми го дадеш.

Майнс предизвикателно издаде долната си устна.

– Мое е. Аз съм крадец. Взех го за себе си, в случай че съм объркал къщата. Не исках да си рискувам кожата за нищо. Така че това ми е бонусът. Тъй работят професионалните крадци. Може и да не ви харесва, ама така правим нещата. Имахме сделка и аз си удържах на думата. Не ми четете морал, достатъчно слушам такива глупости от монасите.

Светлината се усили, пулсирайки ярко.

Ройс бе притеснен.

– Какво е това?

– Както казах, не е ваша работа – сопна се Майнс и се отдръпна. Отново погледна надолу, прошепвайки: – Престани де! Хората ще видят. Ще ми докараш неприятности!

– Слушай, кражбата не ме притеснява – рече му Ройс. – Повярвай ми. Но ако си взел нещо ценно от онази къща, добре ще сториш да го дадеш на мен. Това може да звучи като номер, но само се опитвам да ти помогна. Нямаш представа с какво си имаш работа. Стопанинът на къщата ще те намери. Той е много педантичен.

– Какво значи… педантичен?

– Да кажем, че не прощава. Ще убие теб, Елбрайт и Бранд. Да не споменаваме и онези, с които се виждаш често, просто да е сигурен.

– Мое е! – изръмжа хлапето.

Ройс подбели очи и въздъхна.

Момчето се замъчи да прикрие сиянието, привеждайки се и скръствайки ръце пред гръдта си. Светлината замига по-бързо, редувайки различни цветове.

– В името на Мар, просто ми дайте парите. Преди някой от пазачите да е видял.

Ройс му подаде пет сребърни монети и проследи с поглед как момчето се отдалечава. То бягаше приведено, излъчвайки бързо премигваща светлина, която отслабна и накрая спря.

* * *

Майнс влезе в таванчето през покрива, издърпвайки разхлабена дъска и промушвайки се през процепа. Бяха се сдобили с Гнездото, както наричаха дома си, благодарение на нескопосано дърводелство. Грешка в изчисленията за склада бе оставила празнина между двете сгради, която бяха запушили с дъски. С годините дървото се бе разкривило.

Докато се опитваше да проникне в склада, Елбрайт бе забелязал процеп в дъските, открил нишата. Така и не разбра как да влезе в самия склад, но бе попаднал на идеалното скривалище. Стаичката беше три фута висока, пет фута широка, следвайки цялата стена. Тъй като в съседната сграда – работилницата за карети и ковачницата на Бингъм – често гореше огън, нишата им бе сравнително топла.

Колекция съкровища от градския боклук красяха Гнездото, включително проядени от молци одежди, обгорени парчета дърво, парчета кожи, пукнати гърнета и начупени купи.

Кайн се беше свил на топка край комина. Майнс му бе спретнал легло от слама и беше увил приятеля си с най-доброто им одеяло, но той продължаваше да трепери. Малкото непокрито от лицето му бе смъртнобледо, а сините му устни потръпваха.

– Как си? – попита Майнс.

– С-с-с-студено – слабо отвърна Кайн.

Майнс докосна комина.

– Копелетата пестят въглища.

– Има ли храна? – попита приятелят му.

Майнс извади парчето сирене от джоба си. Кайн отхапа и моментално започна да повръща. Стомахът му бе празен, но напъните продължаваха в продължение на няколко минути. Сетне болният се строполи изтощен.

– И аз като Тибит, нали? – успя да рече Кайн.

– Не – излъга Майнс, сядайки до него. Надяваше се топлината на тялото му да сгрее Кайн. – Щом запалят огън, ще се оправиш. Ще видиш.

Извади парите от другия си джоб и му ги показа.

– Виж, имам пари – пет сребърни. Мога да ти купя нещо топло, какво ще кажеш?

– Недей – отвърна Кайн. – Не ги прахосвай.

– Какво искаш да кажеш? Откога супата е прахосничество?

– Болен съм като Тибит. Супата няма да помогне.

– Казах ти, че не си – настоя Майнс, хвърляйки монетите в една купа, решил засега да я използва за касичка.

– Вече не си усещам краката, Майнс, а по ръцете ми лазят тръпки. Навсякъде ме боли, главата ми пулсира, а… а… днес се напиках. Чу ли ме – напиках се! Наистина съм болен като Тибит. И ще умра като него.

– Казах, че не си. Престани!

– Устните ми са сини, нали?

– Тихо, Кайн, просто…

– В името на Мар, Майнс, не искам да умра! – хлипанията разтресоха Кайн дори още повече.

Майнс усети как стомахът му се свива. И по неговите бузи течаха сълзи. Болните никога не се възстановяваха, щом устните им посинееха.

Подири с поглед нещо друго, с което да завие приятеля си. Тогава се сети за робата.

– Така – промърмори, намятайки Кайн с нея. – След всичките проблеми, дето причини, поне свърши нещо полезно. Сгрей го или ще те метна в огъня на ковачите.

– К-какво? – изстена приятелят.

– Нищо, заспивай.

* * *

Ройс чу извъртането на ключа. Резето се отмести и вратата се отвори на добре смазаните си панти. Четири чифта крака затропаха по плочите във фоайето. Чу как вратата се затваря, шумоленето на плат, плющенето на наметало. Един чифт спряха внезапно, сякаш притежателят им се озова на ръба на дупка.

– Мистър Дженкинс – рече гласът на Мерик, – двамата с Добс сте свободни за остатъка от деня.

– Но, сър…

– Сега не е моментът за спорове. Просто напуснете, мистър Дженкинс. Надявам се, че ще ви видя на сутринта.

– Надявате се? – този глас бе познат. Ройс разпозна По, помощник-готвачът от „Изумрудената буря“. Отне му миг, но сетне Ройс разбра. – Какво искате да кажете… Почакайте. Той тук ли е? Откъде знаете?

– Ти също, По.

– Не и ако той е тук. Ще имате нужда от защита.

– Ако той ме искаше мъртъв, вече щях да лежа в локва кръв. Така че мога да предположа, че ме иска жив. Но при теб нещата стоят различно. Съмнявам се да е знаел, че ще бъдеш тук. Сега, след като знае, че работиш за мен, единственото нещо, което те държи жив, е неговият превъзхождащ интерес за разговор с мен, изместил прерязването на гърлото ти на заден план.

– Нека се опита. Мисля…

– По, остави мисленето на мен. И не го изкушавай така. С него шега не бива. Повярвай ми, би те убил без затруднения. Зная. Работил съм с него. Специализирахме се в убийства, а той е по-добър от мен – особено в импровизираните убийства, а в момента ти си много изкусителна мишена. Сега се махай. Изчезни за малко, за да бъдеш в безопасност.

– Какво те кара да мислиш, че той знае за присъствието ми? – запита По.

– В момента е във всекидневната и ни слуша. Седи в синия фотьойл с гръб към стената и ме чака да се присъединя към него. Убеден съм, че си е налял от виното Монтмърси, което бях оставил в килера за него, в кристална чаша. Държи я в лявата си ръка, за да може да изтегли кинжала си веднага при нужда, без да оставя първо чашата. Мрази да разлива това вино. Сега го върти в чашата, оставяйки го да диша. И макар да е тук от известно време, още не го е опитал. Няма да отпие, докато аз не седна срещу него – докато и аз не отпия.

– Подозира, че виното е отровно?

– Не, още не го е опитал, защото… ами, защото би било неучтиво. За мен ще е налял чаша сайдер, тъй като знае, че вече не пия вино.

– А откъде знаете всичко това?

– Защото го познавам, точно както познавам и теб. Точно сега се бориш с подтика да отидеш в стаята и да провериш правотата ми. Недей. Никога няма да излезеш оттам, а аз не искам да цапам новия си килим. Сега върви. Ще се свържа с теб, когато имам нужда.

– Убеден ли сте? Да, зная, глупав въпрос.

Вратата се отвори, сетне се затвори, навън отекнаха стъпки.

Настъпи пауза, сетне засия светлина. Мерик Мариус влезе в тъмната стая, понесъл свещ.

– Надявам се не възразяваш. Бих предпочел аз също да те виждам.

Мерик запали четирите стенни свещника, сетне с ръжен разръчка въглените. Един дълъг миг ги наблюдава, сетне окачи ръжена край камината, настанявайки се срещу Ройс, до чашата сайдер.

– За старите приятели? – предложи Мерик, вдигайки питието си.

– За старите приятели – съгласи се Ройс и двамата отпиха.

Мерик бе облечен в дълго до коленете палто от червено кадифе, изящно избродирана жилетка и ослепителна бяла риза с жабо.

– Добре се справяш – забеляза Ройс.

– Не мога да се оплача. Вече съм Магистрат на Колнора. Предполагам си чул?

– Не бях. Баща ти би се гордял.

– Той казваше, че няма да го постигна. Помниш ли? Каза, че умът щял да ми докара проблеми – Мерик отпи отново. – Предполагам си ядосан за Тур Дел Фур.

– Прекали.

– Зная. Съжалявам за това. Вие бяхте единствените, които можеха да се справят. Ако можех да намеря друг… – Мерик кръстоса крака и погледна над чашата си към Ройс. – Не си тук да ме убиеш, така че приемам, че посещението ти е свързано с Ейдриън.

– Това твоя работа ли е? Тази сделка?

Мерик поклати глава.

– Всъщност идеята беше на Гай. Искаха да убедят Ейдриън да убие Бректън срещу пари и титла. Аз само предложих коректния бонус.

– Разклащат под носа му Гаунт? – попита Ройс.

Мерик кимна:

– Както и Вещицата от Меленгар.

– Ариста? Кога са я заловили?

– Преди няколко месеца. Тя и нейният телохранител се опитаха да освободят Гаунт. Той умря, а тя бе заловена.

Ройс отпи нова глътка вино и постави чашата, преди да запита:

– Ще убият Ейдриън, нали?

– Да. Регентите знаят, че не могат да го пуснат. Когато свърши работата, ще го арестуват за убийството на Бректън, ще го хвърлят в тъмница, за да го екзекутират заедно с Гаунт и Ариста на Зимния фестивал.

– Защо искат смъртта на Бректън?

– Предложиха му Меленгар, за да го отделят от Белънтайн. Но рицарят отказа и те сега се страхуват, че графът на Чадуик ще използва Бректън, за да превземе империята. Изплашени са и чувстват, че могат да го елиминират единствено с боец, познаващ тешлорските дисциплини. Какъвто партньор е полезно да имаш, впрочем – поздравления.

Ройс отпи и се замисли.

– Можеш ли да го спасиш?

– Ейдриън? – Мерик замлъкна, сетне продължи. – Да.

Думата увисна във въздуха.

– Какво искаш? – каза Ройс.

– Интересно, че питаш. Оказва се, че имам друга работа, за която ти би бил идеален.

– Какъв тип?

– Намери и вземи. Още не мога да ти дам подробности, но е рисковано. Две групи вече са се провалили. Разбира се, аз не съм участвал в тези опити, нито ти беше начело на операцията. Съгласи се да участваш и аз ще се погрижа нищо да не се случи на Ейдриън.

– Оттеглих се.

– Узнах за този слух.

Ройс пресуши чашата си и се изправи.

– Ще си помисля.

– Не се бави прекалено, Ройс. Ако искаш да се заема, ще се нуждая от няколко дни подготовка. Повярвай ми, помощта ми ще ти е нужна. Опитът за спасяване няма да успее. Затворът е джуджешки.

Глава 14
Денят на турнира

По съвместителство предсмъртните квикове на обречените животни послужиха и като родилен плач на първото утро от Кървавата седмица. Тя се провеждаше неизменно всяка зима, но нямаше фиксирано начало – зависеше от обилието на прибраната реколта. Това бе любимата част от зимата на сираците в Акуеста.

Нищо не биваше изхвърляно – крака, муцуни, дори и кости биваха продавани. Претрупаните с работа касапи не можеха да държат всичко под око. Градските месарници бяха наобиколени с групи бедняци, които като лешояди кръжаха наоколо и само дебнеха някой по-залисан месорезач. Повечето касапи наемаха допълнителна ръка за този период, но нямаше как да оценят по достойнство заплахата. Никога нямаше достатъчно ръце, които безопасно да пренесат месото, нито достатъчно очи, които да го опазят. Някои дръзки нападения дори завършваха с плячкосан бут. С напредването на деня и умората на работниците, някои отчаяни касапи се принудиха да наемат самите крадци.

Майнс бе напуснал Гнездото рано, дирейки да чопне нещо за закуска. Слънцето едва надникваше над града, когато хлапакът съумя да задигне хубав къс говеждо от Кланицата на Гилим. След един особено силен касапски замах, парче крак се бе плъзнало по масата и полетяло в снега. Майнс имаше късмета да се намира на точното място в подходящото време. Грабна месото и затича, притиснал кървавия къс под туниката си. Евентуалните зърнали търчащото хлапе можеха да заключат, че е ранено смъртоносно.

Нямаше търпение да заръфа плячката си, но изваждането ѝ на показ носеше рисковете да му бъде отнета от някое по-силно дете. Или още по-лошо, някой касапин или стражник можеше да го види. Щеше му се Бранд и Елбрайт да бяха с него. Те бяха отишли при касапниците из Косуол, където щеше да се обработва по-голямата част от месото. Боевете щяха да бъдат безмилостни. Възрастни мъже се сражаваха редом с безпризорните за късче жили. Майнс беше прекалено дребен, за да се конкурира. Дори и да успееше да грабне някое парче, щяха да му го отнемат, пребивайки го до смърт. Останалите двама можеха да се бият. Елбрайт беше висок почти колкото останалите мъже, а Бранд беше дори още по-едър. Майнс обаче трябваше да се задоволява с по-малките месарници.

Стигайки улицата пред Гнездото, Майнс спря. Трябваше да влезе вътре, но мисълта какво може да намери там го плашеше. В бързането да се измъкне рано бе забравил за Кайн. През последните няколко дни шумното хриптене често го будеше, но тази сутрин не помнеше нищо подобно.

Твърде много смърт беше видял. Познаваше осем момчета – приятели – които бяха умрели от студ, болест или глад. Често умираха зиме, телата им вкочанени от мраз и смърт. Всяка безжизнена черупка някога бе представлявала личност – която се бе смеела, шегувала, търчала, плакала – а сега беше просто вещ, подобно на скъсан килим или счупен фенер. Намирайки останките, Майнс ги завличаше върху купчината – зиме винаги имаше купчини. Без значение на какво разстояние трябваше да придвижи трупа, то винаги изглеждаше безкрайно. Припомняше си добрите моменти, които бяха преживели заедно. Сетне свеждаше поглед към бледата безжизнена форма.

Това аз ли ще съм един ден? Дали някой ще ме завлече до някаква купчина?

Стисна зъби, влизайки в алеята, покатервайки се на покрива и издърпвайки дъската. Загърбвайки ярката слънчева светлина, Майнс се шмугна в пролуката. Гнездото беше тихо и мрачно – не се чуваше дишане. Майнс се протегна, представяйки си студеното, вдървено тяло на Кайн. Мисълта накара ръката му да затрепери, докато опипваше с разперени пръсти. Докосвайки копринената материя на робата, Майнс се отдръпна, когато тя засия.

Кайн го нямаше.

Робата лежеше празна – като че Кайн се беше стопил през нощта. Момчето придърпа одеждата към себе си. Сиянието се усили, осветявайки всяко ъгълче. Празно. Кайн го нямаше. Даже тялото му не бе останало.

Майнс седна за миг, сетне в ума му изникна мисъл. Ужасено изпусна робата и я срита настрана. Сиянието ѝ потръпна и отслабна.

– Изяла си го! – извика Майнс. – Излъга ме. Наистина си прокълната!

Светлината угасна и Майнс се отдръпна. Трябваше да се махне от робата-убиец, но тя бе запречила пътя между него и изхода.

Отворът за момент бе помрачен от силует.

– Майнс? – рече гласът на Кайн. – Майнс, виж. Задигнах си агнешко!

Кайн влезе и постави дъската на мястото ѝ. Когато очите на Майнс привикнаха, видя приятеля си да държи две кости. Брадичката му бе окървавена.

– Щях да ти запазя, обаче не можах да те намеря. Мар, как бях изгладнял!

– Добре ли си, Кайн?

– Екстра съм. Още съм леко гладен, ама иначе се чувствам фантастично.

– Но снощи… – заекна Майнс. – Снощи ти… не изглеждаше никак добре.

Кайн кимна.

– Странни сънища сънувах, туй е сигурно.

– Какви сънища?

– Мм? Абе странни неща. Давех се в някакво мрачно езеро. Не можех да дишам, защото все ми влизаше вода в устата. Исках да плувам, ама не можех да мръдна. Ужасен кошмар.

Кайн забеляза месото, което все още Майнс стискаше.

– Охо! И ти имаш месце? Искаш ли да го сготвим? Още съм гладен.

– А? А, разбира се – рече Майнс, поглеждайки към робата, докато подава месото на Кайн.

– Обожавам Кървавата седмица, а ти?

* * *

Изреваха тромпети, барабани прогърмяха, знамената на двадесет и седемте благородни рода плющяха на утринния бриз. Хората се стичаха за откриването на Големия аврински зимен турнир. Съревнованието щеше да продължи десет дни, приключвайки с Пира на сезоните. Из града се затваряха дюкяни, работата спираше. Продължаваше само опушването и осоляването на месото, тъй като Кървавата седмица съвпадаше с турнира, а касапницата не можеше да спре дори и за подобно августейшо събитие. Мнозина виждаха в тазгодишното им съвпадение предсказание за много пролята кръв на турнира, което само раздухваше напрежението още повече. Всяка година тълпите ликуваха при вида на кръв.

Преди две години барон Линдър от Маранон бе намерил смъртта си, когато разцепеното копие на сър Гилбърт прониза забралото на шлема му. Същата година сър Дулнър от Ренидд се лиши от дясната си ръка, отсечена във финалния цикъл на фехтовалния турнир. Но нищо не можеше да се сравни със сблъсъка между сър Джервис и Франсис Стенли, граф на Харборн. В края на турнира сър Джервис, който вече бе намразил графа, избра Копието на войната вместо традиционното Копие на мира. Въпреки разубеждаванията, графът прие предизвикателството на живот и смърт. Копието на Джервис бе пронизало бронята на Стенли като пергамент, ала рицарят не се измъкна безнаказано. Копието на Стенли беше намерило окото на Джервис. И двамата бяха умрели, а за победител бе обявен графът, тъй като за удар в главата се даваше допълнителна точка.

Векове по-рано на този терен – Полето на съда – се бяха разрешавали всички граждански спорове. Обвинен и обвинител се впускаха в битка, за да определят на чия страна стои правдата. Скоро единственият спор се бе завъртял относно това, кой е най-добър воин. С разширяването на Аврин пътуванията до Полето на съда ставаха все по-неудобни, което наложи ежемесечните провеждания да бъдат разредени, провеждайки се през година. Сега претендентите разполагаха с две седмици, в които да разрешат споровете си. Провеждаха се само през Зимния и Летния фестивал, тъй като се смяташе, че в тези дни Марибор е изострил вниманието си.

През годините честването се бе променило. Участниците вече не само защитаваха честта си, но се биеха за злато и слава. От всички кътчета се стичаха рицари, за да се опитат да спечелят най-престижното шампионско в Аврин.

Край полето се издигаха шатри, богато оцветени в цветовете на своите притежатели. Сквайери, грумове и пажове лъскаха брони и четкаха конете на господарите си. Записани във фехтовалните съревнования рицари тренираха със своите оръженосци. Служители на турнира обхождаха карусела – редица стълбове, на които висяха стоманени обръчи, не по-големи от юмрук. Измерваха височината на всеки стълб и наклона на пръстените, които мъже на галопиращи коне щяха да се опитат да съберат с копия. Стрелци изпитваха лъковете си. Копиеносци спринтираха и нанасяха удар, изпитвайки пясъка. Цвилеха коне, връз които невъоръжени претенденти упражняваха маршрута.

Насред цялата тази активност Ейдриън се бе облегнал на един стълб, а Уилбър млатеше нагръдника му с голям чук. Нимбус бе уредил ковачът да промени бронята. Лесно бяха намерили доспехи, но да ги направят по мярка бе съвсем друга работа.

– Заповядайте, сър – рече Ренуик, подавайки купчина плат на Ейдриън.

– Това за какво е? – попита той.

Ренуик го погледна любопитно.

– Подплънка, сър.

– Не му я давай, хлапе – смъмри го Уилбър. – Натъпчи я!

Момчешкото лице почервеня. Пажът започна да затъква широката пролука между стоманата и туниката на Ейдриън.

– Плътно да е! – сопна се ковачът. Взе шепа вата и я натъпка грубо под бронята.

– Това вече е прекалено плътно – оплака се Ейдриън.

Уилбър го изгледа косо.

– Няма да мислите така, когато ви удари копието на сър Муртас. Не искам да бъда обвинен в лошо приготовление, само защото хлапето не си е свършило работата.

– Сър Ейдриън – поде Ренуик, – мислех си… чудех се… ще имате ли нещо против да участвам в съревнованията за оръженосци?

– Не виждам защо не. Бива ли те?

– Не, но просто бих желал да опитам. Сър Молнес не ми позволяваше, за да не съм го бил посрамил.

– Наистина ли си толкова зле?

– Не ми бе позволено да се упражнявам. Сър Молнес ми беше забранил да използвам коня му. Обичаше да казва: „Ездачът гледа на света по определен начин, към който момче като теб не бива да привиква, защото ще си навлече разочарование.“

– Сър Молнес сигурно е много приятен човек – рече Ейдриън.

Ренуик се усмихна неловко и се извърна.

– Гледал съм съревнованията много пъти – изучавал съм ги – и съм яздил, но не съм използвал копие.

– Защо не доведеш коня ми и да те видим?

Ренуик кимна и изтича. Етелред бе предоставил кафяв кавалерийски кон на име Злонамерен. Издръжлив и ловък, главата на коня бе защитена с шанфрон, за да го предпазва от зле насочени копия. Въпреки името си, конят бе добър – силен и агресивен, но не жесток. Не хапеше и не хвърляше къчове. Привързано погали глава в гърдите на боеца.

– Качвай се на борда – рече Ейдриън на момчето, което се ухили и се покатери на седлото. Боецът му подаде тренировъчно копие и щита на зелени и бели квадрати, предоставен от регентите.

– Приведи се напред и дръж копието здраво притиснато към себе си. Притисни го с лакът, за да е по-стабилно. Сега язди в кръг, за да мога да те наблюдавам.

Въпреки първоначалния си ентусиазъм, докато се мъчеше да удържи дългото копие и същевременно да направлява коня, момчето не изглеждаше толкова уверено.

– Стремената трябва да са по-стегнати – рече сър Бректън, приближавайки се на коня си.

Бе яхнал силен бял кон, украсен с елегантно покривало на сини и златни ивици. Облечен в излъскана до блясък броня, под мишницата си държеше шлем с перо. На другата си ръка бе вързал син шал.

– Пожелавам ви късмет – обърна се той към Ейдриън.

– Благодаря.

– Ще се сражавате с Муртас, нали? Той е добър копиеносец. Не го подценявайте – Бректън изучаваше Ейдриън. – Носите лека броня. Много храбро от ваша страна.

Ейдриън сведе поглед, объркан. Никога не беше носил толкова тежки доспехи. Опитът му с копие се ограничаваше до истински бой, където целите рядко бяха рицари. И сега се чувстваше неудобно и скован.

– Усилената броня добавя допълнителна защита на най-вероятните места на попадение. А къде е налакътникът ви?

Ейдриън бе объркан за момент.

– А, тази част ли? Накарах ковачът да я махне. Заради нея не можех да притисна здраво копието.

Бректън се изкикоти.

– Осъзнавате, че тази част е предназначена да пристяга дръжката на копието, нали?

Ейдриън сви рамене.

– Преди не съм участвал в турнир.

– Разбирам – сър Бректън кимна. – Ще се обидите ли, ако предложа съвет?

– Не, слушам ви.

– Дръжте главата издигната. Наведете се напред. Опирайте се в стремената, за да нанесете по-силен удар. Поемайте понесените удари с облегалката на седлото си, за да не бъдете съборен от коня.

– Още веднъж ви благодаря.

– Няма за какво, радвам се, че съм от полза. Ако имате някакви въпроси, с най-голямо удоволствие ще отговоря.

– Наистина? – пакостливо отвърна Ейдриън. – В такъв случай онова на ръката ви нечий знак ли е?

Бректън сведе поглед за миг.

– Това е шалът на лейди Амилия от Тарин дол. За нея яздя този ден – за нея и за нейната чест – погледна към полето. – Изглежда турнирът е на път да започне. Виждам Муртас да заема позиция, а вие сте първи. Нека Марибор направлява ръката на достойния.

Бректън кимна почтително и се отдалечи.

Ренуик се върна и слезе от коня.

– Справи се добре – рече му Ейдриън, заемайки мястото на оръженосеца на седлото. Трябва ти само повече практика. Ако оцелея този сблъсък, ще поработим още.

Момчето носеше Ейдриъновия шлем в едната си ръка. Поемайки юздите на коня му в другата, го поведе към полето. Влязоха през портата, прекосиха алеята и спряха пред малка дървена сцена.

Пред Ейдриън се простираше главната арена, която цяла армия работници бяха подготвяли седмици наред, чистейки снега и полагайки пясък. Заобикаляше я море от зрители, разделено на различни сектори по цвят. Пурпурното обозначаваше владетеля и семейството му, синьото беше заделено за висшите благородници, червено – за духовниците, жълто за бароните, зелено за занаятчиите, а най-голям дял бе заделен за простолюдието. Маркиран с бяло, той бе и непокрит.

Бащата на Ейдриън го бе водил на турнири, но не за забавление. Наблюдаването на сражения представляваше част от обучението му. И все пак Ейдриън се бе вълнувал от боевете и бе аплодирал победителите заедно с останалата част от тълпата. Баща му не им отделяше внимание, обсъждайки само загубилите. След всеки бой Данбъри разпитваше Ейдриън, интересувайки се от грешките на победения и по какъв начин последният е могъл да спечели сражението.

Ейдриън не бе обръщал особено внимание. Гледката бе поглъщала почти цялото му внимание – рицарите в бляскави брони, жените в пъстроцветни рокли, невероятните коне. Знаеше, че едно рицарско седло струва повече от дома им и бащината ковачница взето заедно. Колко бляскави изглеждаха те, сравнени с невзрачния му баща. Изобщо не му бе идвало на ума, че Данбъри Блекуотър е можел да победи всеки рицар във всяко съревнование.

Като млад Ейдриън бе мечтал милиони пъти да се сражава на Полето на съда. За разлика от Замъка на четирите вихъра, това поле за него беше свещено. Битките тук бяха почтителни – не до смърт. Мечовете бяха затъпени, стрелците използваха мишени, а двубоите се провеждаха с Копието на мира. За убийството на съперник се отнемаха точки. Дори нараняването на чуждия кон можеше да доведе до дисквалификация. Това винаги се бе струвало странно на Ейдриън. Дори и след като баща му му бе обяснил, че конят е невинен, той не бе разбрал. Сега вече знаеше.

Едър гръмогласен мъж стоеше на платформа пред пурпурната секция, крещейки:

– … е най-великият олбърнски рицар, син на графа на Фентин, блестящ в турнирите и в кралския двор. Представям ви – сър Муртас!

Тълпата изригна в аплодисменти, тропайки с крака по дъските. Етелред и Салдур седяха от двете страни на трон, който бе останал празен, по подобие на онзи в залата за празненства. В началото на деня бе обявено, че императрицата се чувствала прекалено зле, за да присъства.

– От Ренидд е родом – закрещя мъжът върху платформата, – едва наскоро посветен в рицарски сан сред кървавата касапница на Ратиборската битка. Поля и гори е прекосил, за да достигне този турнир. За пръв път ви представям – сър Ейдриън!

Разнесе се известно ръкопляскане, но то бе предимно от учтивост. В очите на тълпата сблъсъкът вече беше решен.

Ейдриън никога не бе държал Копие на мира. По-леко от бойното, което имаше метален връх, то бе изцяло дървено. Но все пак бе изработено от дъб и не биваше да бъде подценявано. Провери стремената си и стисна коня с крака.

Отвъд обсипаната с пясък алея стоеше сър Муртас, яхнал сивия си дестриер. Конят му бе силен, гневен на вид жребец, покрит с дамасково покривало на черни и бели квадрати и поръбено с пискюли. Муртас държеше ромбоиден щит, бе облечен в съответстващи табард и наметало с бели и черни ромбове. Затръшна забралото си при звука на фанфарите, когато флагът бе издигнат.

Замаян от гледката, Ейдриън плъзгаше поглед от публиката към веещите се знамена и впоследствие към барабанчиците. Ударите им кънтяха като гръмотевици, но ревът на тълпата заглушаваше дори тях. Мнозина скочиха на крака в очакване. Стотици чакаха нетърпеливо, вперили очи в ездачите. Като малък Ейдриън бе държал бащината ръка сред местата за простолюдието, чувствайки същия барабанен тътен. Бе си мечтал да бъде един от чакащите на позиция рицари – чакащи за слава. Желанието беше просто фантазия на незапознато със света хлапе – невъзможна мечта, която не си бе припомнял до този момент.

Барабаните спряха. Флагът падна. В другия край Муртас пришпори коня си и се втурна напред.

Свареният неподготвен Ейдриън изостана с няколко секунди. Пришпори Злонамерен. Публиката скочи на крака, удивена. Някои изкрещяха изплашено. Ейдриън не им обърна внимание, съсредоточен върху задачата си.

Оставяйки се на ритъма на коня, боецът се сля с движението. Натисна пети, облягайки се назад в седлото. Бавно, внимателно занавежда копието, притискайки го към себе си, синхронизирайки движенията си с тези на коня. Прецени спускането му с приближаването на целта.

Вятърът фучеше край ушите му, докато жребецът набираше скорост. Копитата нанасяха безмилостни удари на меката земя, пръскайки пясък. Муртас атакува, развял черно-бялото си наметало. Конете летяха с пълна сила, разперили ноздри, напрегнали мускули, раздрънкали сбруи.

Прас!

Ейдриън усети как копието му подскача и се разцепва. Стигнал края на алеята, захвърли счупеното копие и дръпна юздите. Бе посрамен от закъснелия си старт и не искаше Муртас отново да го изненада. С намерението първи да вземе следващото копие, той обърна коня си и видя животното на Муртас да препуска без ездач. Преследваха го двама оръженосци и един грум. Ейдриън зърна противника си да лежи по гръб. Притекоха му се на помощ, за да му помогнат да се изправи. Ейдриън се огледа за Ренуик, при което забеляза тълпата. Зрителите бяха оживени, всички бяха на крака, ръкопляскайки и свирейки. Някои дори скандираха името му. Ейдриън предположи, че не очакваха да оцелее първия сблъсък.

Позволи си да се усмихне и тълпата избухна в още по-силни овации.

– Сър! – Ренуик надвика рева, дотичвайки до Ейдриън. – Не си сложихте шлема!

Оръженосецът му подаде шлема с перо.

– Съжалявам – извини се Ейдриън. – Забравих. Не очаквах да започнат толкова бързо.

– Съжалявате? Но… никой не се дуелира без шлем – рече Ренуик с удивено изражение. – Той можеше да ви убие!


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю