Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)

Глава 2
Сред мрак

Някой хленчеше.

Този път беше мъжки глас, Ариста не го бе чувала преди. Рано или късно всички се разреваваха. Някои дори изпадаха в истерия. Имаше жена, която не спираше да пищи, но по някое време я разкараха. Ариста не си правеше илюзии, че въпросната жена сега се радва на свободата си. Бе чула как извличат тялото. Хленчльото преди имаше навика да плаче, но през последните дни бе поутихнал. Вече не виеше. Неотдавна го бе чула и да се моли. Принцесата се изненада, че в молитвите му не присъства желание за спасение или дори бърза смърт. Той се молеше единствено за нея. Молеше Марибор да я запази, ала принцесата така и не успя да разбере името на любимата му.

В мрака нямаше как да отчита изминалото време. Опита се да брои храненията, ала гладът ѝ указваше тяхната нередовност – по-рядко от веднъж дневно. През цялото време не бе чула Гаунт, макар да го бе викала. Нощта на проваленото спасяване беше единственото време, когато чу гласа му.

Оттогава светът ѝ се свеждаше до пространството в килията, мебелирана с отходно ведро и шепа слама. Стаичката бе тъй тясна, че едновременно можеше да опипа и четирите стени, навявайки уместни асоциации с гроб или клетка. Ариста знаеше, че Модина, някога известното като Тракия момиче, също е била държана в някоя подобна килия. Може би дори точно в тази. След като бе изгубила всичко стойностно в живота си, сигурно е било кошмарно да се събуди сама в мрака – без обяснение или причина. Незнанието къде се намира и как е попаднала там, трябва да е причинило лудостта на девойката.

Ариста поне знаеше, че не е сама. Щом новините за изчезването ѝ достигнеха до него – брат ѝ, Олрик, той щеше да премести света, за да я спаси. Двамата се бяха сближили в годините след смъртта на баща им. Той вече не беше привилегированото момченце, а тя престана да бъде завистливата, усамотена сестра. Все още се поскарваха, ала Олрик нямаше да позволи нищо да застане на пътя му, за да я намери. Би прибегнал до помощта на Пикърингови – нейното друго семейство. Дори може да прати Ройс и Ейдриън, които привързано наричаше свои кралски защитници. Спасението щеше да дойде скоро.

Ариста си представи закривената усмивка на Ейдриън. Образът се вклини в ума ѝ и отказа да си отиде. Спомени за звука на гласа му, докосването на ръката му, онзи малък белег на брадичката – всичко това преля в сърцето ѝ. Бяха съществували моменти на топлота, ала от негова страна само доброта и симпатия – състрадание за изпитващ болка. За него Ариста беше просто принцесата, неговият работодател, неговата работа, поредният отчаян благородник.

Колко празно е било съществуването ми, щом като двама от малцината ми приятели работят за мен срещу заплащане.

Искаше ѝ се да повярва, че Ейдриън я вижда като нещо специално, че прекараното с нея време на пътя го е привързало към девойката – че и тя означава толкова за него. Надяваше се, че той я смята за по-умна или по-талантлива от останалите. Но дори и да го правеше, мъжете не се интересуваха от ум или талант. Искаха красота. Ариста не бе красива като Аленда Ланаклин или Ленар Пикъринг. Само ако Ейдриън можеше да я види по начина на Емъри и Хилфред.

Тогава и той щеше да бъде мъртъв.

Екотливото стържене на камъни се разнесе по коридора. Чуха се стъпки. Някой идваше.

Още не беше време за хранене. Макар да не можеше да отброява дните в мрака, Ариста знаеше, че храната не идва, докато не изпадне в отчаяние, че вече няма да има дажби. Хранеха я тъй рядко, че тя приветстваше оскъдната чорбица, воняща на развалени яйца.

Два чифта обуща бяха отговорни за стъпките. Първият чифт определи като войнишки, защото крачеха с метално тракане. Другарят му можеше да се похвали с отчетливи подметки, които не звучаха като калпавите обувки на слугите – а в някои случаи, шляпането на босите им нозе. Не, само някой богат можеше да си позволи такива потракващи обувки. Крачките бяха бавни, но не и колебливи. Дългият, отмерен вървеж излъчваше увереност.

В ключалката ѝ простърга ключ и тя изщрака.

Посетител?

Вратата се отвори и ярката светлина накара Ариста да замижи.

Влезе пазач, изблъскал я грубо до стената, за да прикове китките ѝ. Остави я окована и излезе, но не затвори след себе си.

Миг по-късно килията бе осветена от присъствието на регент Салдур, носещ фенер.

– Как си днес, принцесо? – възрастният мъж тъжно поклати глава, цъкайки. – Погледни се, мила. Толкова си измършавяла и мръсна. И откъде, в името на Марибор, си взела тази рокля? Не че е останало много от нея. Ето и следи от удари. Пазачите изнасилваха ли те? Не, съмнявам се – Салдур сведе гласа си до шепот. – Имаха изключително стриктни заповеди да не докосват Модина, докато тя бе тук. Обвиних невинен тъмничар, че я е опипвал – и бедният човек бе разчекнат с волове. Оттам насетне проблеми нямаше. Може да е било малко крайно, но не бих могъл да си позволя бременна императрица, нали? Естествено, в твоя случай не ме интересува, обаче войниците няма как да знаят това.

– Защо си тук? – хрипкавият глас прозвуча странно дори на нея самата.

– Помислих, че би желала да чуеш някои новини, мила. Килнар и Вернес паднаха. Ренидд вече е щастлива част от империята. Плодородните земи на Маранон в Делгоския полуостров имат богата реколта, така че ще разполагаме с изобилие от храна за войниците. Върнахме си и Ратибор, но трябваше да екзекутираме неколцина предатели – за назидание. Простолюдието трябва да разбере какви са последиците от бунт. Преди да бяхме приключили, вече проклинаха името ти.

Ариста знаеше, че той казва истината. Не защото можеше непогрешимо да разчита лицето му, което едва съзираше през сплъстените си кичури, а защото Салдур нямаше причина да лъже.

– Какво искаш?

– Две неща. Искам да осъзнаеш, че Новата империя се въздигна и нищо не може да застане на пътя ѝ. Животът ти, Ариста, свърши. Само след седмици ще бъдеш екзекутирана. А мечтите ти вече са мъртви. Трябва да ги погребеш заедно до тъжните гробчета на Хилфред и Емъри.

Ариста се вцепени.

– Изненадана ли си? При превземането на Ратибор научихме всичко за Емъри. Не им върви на мъжете ти. Първо причини неговата смърт, сега и тази на Хилфред. Черните вдовици биха позеленели от завист.

– А второто? – забеляза моментното му объркване. – Каква е втората причина за бъбренето ни?

– А, да. Искам да узная с кого работеше.

– Хилфред – заради което го уби, забрави ли?

Салдур се усмихна и силно я зашлеви през лицето.

Веригите, приковаващи китките на Ариста, издрънчаха и се изпънаха, когато тя се опита да се защити. Няколко мига той се вслушва в тихия ѝ плач, сетне каза:

– Ти си умно момиче – достатъчно, за да си навлечеш неприятности – но не чак толкова. Хилфред можеше да ти помогне да избягаш. Дори може да те е крил през всички онези седмици, в които те издирвахме. Ала не може да те е вкарал в двореца, нито в този затвор. Той умря, носейки униформата на стражник от четвъртия етаж. Някой от персонала трябва да ти е помогнал да се сдобиеш с нея. Искам да знам кой.

– Нямаше друг. Бяхме само аз и Хилфред.

Салдур отново я удари. Ариста проплака, тялото ѝ се затресе във веригите.

– Не смей да ме лъжеш – каза той, отново вдигайки ръка.

Ариста заговори бързо, за да предотврати удара:

– Казах ти. Бях само аз. Постъпих на работа в двореца като камериерка. Откраднах униформата.

– Зная всичко за превъплъщенията ти в чистачката Елла. Но без помощ не би се докопала до униформата. Трябва да е бил някой с авторитет. Трябва да зная кой е предателят. Кажи. Кой ти помагаше?

Когато тя не отговори, той ѝ нанесе още два удара.

Ариста се сви.

– Престани!

– Кажи ми! – изръмжа Салдур.

– Не, ще я нараните! – изтърси тя.

– Нея?

Осъзнавайки грешката си, Ариста прехапа устна.

– Значи е жена. Това значително намалява броя на вероятностите – Салдур си играеше с ключ, окачен на тънка верижка, която въртеше около пръста си. След няколко минути регентът приклекна и постави фенера на земята. – Трябва ми име, а ти ще ми го кажеш. Зная, че си мислиш, че можеш да отнесеш личността ѝ в гроба, но по-добре е да премислиш, независимо дали я пазиш в тайна от лоялност към нея или за да ми се противопоставиш. Може да ти се струва, че няколко седмици не е много време да си държиш езика зад зъбите, ала започнем ли веднъж, ще се молиш за бърза смърт.

Той отметна косата от лицето ѝ.

– Погледни това лице. Не ми вярваш, нали? Все още тъй наивна. Все още си изпълнено с оптимизъм дете. Водила си толкова разглезен живот като принцеса. Нима смяташ, че животът сред простолюдието в Ратибор или миенето на подове тук са те направили силна? Мислиш, че вече няма какво да губиш, че вече си ударила дъното?

Когато я погали по бузата, Ариста се сгърчи.

– По изражението ти виждам, че все още ти е останала гордост и усещане за благородство. Изобщо не осъзнаваш, колко ниско трябва да паднеш. Довери ми се, Ариста, мога да изтръгна смелостта ти и да пречупя духа ти. Не искаш да узнаеш… колко ниско мога да те завлека.

Нежно я погали по косата, сетне сграбчи кичур и силно наведе главата ѝ назад, принуждавайки я да го погледне. Погледът му изучаваше лицето ѝ.

– Все още си чиста, нали? Все още недокосната, заключена в своята кула по много начини. Подозирам, че нито Емъри, нито Хилфред са се осмелили да легнат с принцеса. Може би трябва да започна с това. Ще уведомя пазачите, че могат да… не, изрично ще им заповядам да те насилват. Това ще направи и двама ни изключително популярни. Те ще поемат допълнителни смени, за да могат да те оскверняват ден и нощ.

Салдур пусна косата ѝ, позволявайки на главата ѝ да се отпусне.

– След като ти се наситят и от гордостта ти не е останала и следа, ще пратя главния инквизитор. Убеден съм, че той ще прегърне възможността да пречисти злото от прословутата Вещица от Меленгар.

Регентът се приближи и заговори тихо, поверенчески.

– Инквизиторът е изключително изобретателен. Онова, което може да стори с вериги, кофа вода и нажежено желязо, си е чисто изкуство. Ще крещиш, докато изгубиш гласа си. Ще припадаш, за да се събудиш отново в кошмара.

Ариста се опита да се извърне, ала сбръчканите му ръце още веднъж я принудиха да срещне погледа му. Изражението му не беше доволно или маниакално. Салдур изглеждаше мрачен, почти тъжен.

– Ще изпиташ мъки, каквито дори не си и подозирала, че са възможни. Останалата ти храброст ще се стопи. Умът ще те изостави, свеждайки те до лигав къс раздрано месо. Вече дори и войниците няма да те искат.

Салдур се приведе към нея тъй близо, че тя почувства дъха му, страхувайки се да не я целуне.

– Ако след всичко това все още не си ми дала исканото, ще насоча вниманието си към любезното приютило те семейство – Баркърови бяха, нали? Ще ги арестувам и ще ги доведа тук. Бащата ще гледа как пазачите се наслаждават на жена му. Сетне тя на свой ред ще наблюдава как съпругът ѝ и децата биват разкъсани на четири. Представи си какво ще почувства жената, гледайки как най-малкият син, онзи, когото си спасила, умира. Ще обвини теб, Ариста. Бедната женица ще проклина името ти – и с право, защото твоето мълчание ще е разрушило живота ѝ.

Нежно потупа пламналата буза на принцесата.

– Не ме принуждавай да го правя. Кажи ми името на предателката. Тя е извършила измяна, но бедните Баркърови са невинни. Не са сторили нищо. Просто ми кажи името ѝ, за да предотвратиш всички тези ужаси.

Ариста се затрудняваше да мисли, бореше се да си поеме дъх, докато контролът ѝ се изплъзваше. Лицето ѝ трепереше от ударите му, гадеше ѝ се от металическия вкус на кръвта. Вината изваждаше пред нея образите на Хилфред и Емъри – и двамата умрели заради нея. Не можеше да прибави и Баркъровата кръв по ръцете си. Да ги накара да страдат за нейните собствени грешки.

– Ще ти кажа – рече накрая Ариста. – Но искам думата ти, че нищо няма да се случи на Баркърови.

Салдур изглеждаше състрадателен, почти можеше да види някогашното дядово лице. Не можеше да проумее как той бе в състояние да отправя такива низки заплахи, след което да си наложи подобно мило изражение.

– Разбира се, мила. В крайна сметка аз не съм чудовище. Просто ми кажи исканото и нищо от онези неща няма да стане реалност. Кажи сега… как се казва тя?

Ариста се поколеба. Салдур отново скри усмивката си – времето ѝ изтичаше. Тя преглътна и рече:

– Наистина имаше човек, който ме кри, даваше ми храна, дори ми помогна да намеря Гаунт. Тя бе истински приятел, тъй мила и себеотвержена. Не мога да повярвам, че я предавам.

– Как се казва? – настоя Салдур.

Когато Ариста вдигна глава, от очите ѝ се стичаха сълзи.

– Казва се… Едит Мон.

Глава 3
Сър Бректън

Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, се взираше през прозорците на имперската тронна зала. Зад него Салдур шумолеше с някакви пергаменти, а Етелред опитваше трона, който все още не му принадлежеше. Влизаха и излизаха слуги, понякога надничаше и имперският канцлер, разменящ по няколко думи с регентите. Никой не обръщаше внимание на Арчибалд, никой не се допитваше до него.

Само за няколко години регент Салдур се бе издигнал от епископ на Медфорд до архитект на Новата империя. Етелред бе на път да замени кралската корона на Уоррик с императорския скиптър на цял Аврин. Дори простолюдният Мерик Мариус бе успял да изкопчи феодално владение, титла, пари.

Аз какво мога да покажа за целия си принос? Къде ми е короната? Жената? Славата?

Арчибалд много добре знаеше отговорите. Нямаше да носи корона. Любимата му щеше да принадлежи на Етелред. А що се отнася до славата, открадналият я мъж тъкмо влизаше в залата. Арчибалд чу ботушите да отекват по лъскавия мраморен под. Тези крачки не можеха да бъдат сбъркани – безкомпромисни, целенасочени, резки.

Обръщайки се, графът видя синьото наметало на сър Бректън Белстрад да помита пода. Понесъл шлема си в свитата си ръка и с металния си нагръдник, приличаше на току-що завърнал се от битка. Рицарят бе висок, широкоплещест, с волева брадичка. Беше окрилен от победи пълководец и Арчибалд го мразеше.

– Добре дошъл в Акуеста, сър Бректън – викна Етелред.

Бректън не обърна внимание нему и на Салдур, отправяйки се право към Арчибалд, където удари крак и се отпусна на коляно.

– Ваша светлост.

– Да, да, стани – графът махна с ръка.

– На Вашите услуги, милорд.

– Сър Бректън? – отново се обади Етелред.

Бректън продължаваше да говори със своя повелител.

– Повикали сте ме, милорд? Какво желаете от мен?

– Всъщност те повиках от името на регент Етелред. Той желае да говори с теб.

Рицарят се изправи.

– Както повелите, милорд.

Бректън се обърна и прекоси разстоянието до трона. Мечът му се удряше в бедрото, ботушите му нанасяха немилостиви удари по камъка. Спря в подножието на престола, задоволявайки се с плитък поклон.

Етелред свъси вежди, но само за кратко.

– Сър Бректън, най-сетне. Призовавах те шест пъти за последните няколко седмици. Нима съобщенията не те намериха?

– Благодаря Ви, Ваша светлост.

– Но ти не ми отговори – изтъкна Етелред.

– Не, Ваша светлост.

– И защо?

– Милорд, графът на Чадуик ми заповяда да превзема Меленгар. Следвах заповедите му – отговори Бректън.

– Значи неотменимите нужди на бойното поле налагаха присъствието ти – регентът кимна.

– Не, Ваша светлост. Единствено Дрондил Филдс остава непокорена, а обсадата е непробиваема. Победата е осигурена и не изисква прекият ми надзор.

– В такъв случай не разбирам. Защо не дойде, след като ти заповядах да се явиш?

– Не се подчинявам на Вас, Ваша светлост. Служа на граф Чадуик.

Арчибалдовото презрение към Бректън не помрачи насладата от този вербален шамар.

– Мога ли да ти напомня, рицарю, че само след няколко седмици ще бъда император?

– Можете, Ваша светлост.

Етелред изглеждаше объркан. Това изви устните на Арчибалд в усмивка. Наслаждаваше се да гледа как друг се опитва да се разправя с Бректън, знаеше точно как се чувства регентът. Дали Бректън потвърждаваше напомнянето – или току-що бе намекнал, че регентът може и да не стане император. Такъв си беше рицарят – любезно объркващ и любезно смущаващ. Умееше да кара Арчибалд да се чувства глупав, което бе само една от многобройните причини, навлекли му графската омраза.

– Виждам, че това ще продължи да е проблем – рече Етелред. – Демонстрира целта на тази среща. В качеството си на император ще се нуждая от доверени хора, на които да мога да се опирам. Ти си се доказал като умел лидер. Като такъв, искам да ми служиш пряко. Готов съм да ти предложа званието Велик маршал. В добавка ти давам и провинция Меленгар.

Арчибалд се олюля.

– Меленгар е мой! Или ще стане, след като бъде превзет! Кралството беше обещано на мен!

– Да, Арчи, обаче времената се променят. Нуждая се от силен мъж на север, който да защитава границата – Етелред погледна към Бректън. – Ще бъдеш маркиз на Меленгар. И с право, тъй като ти бе отговорен за завземането му.

– Това е нечувано! – изкрещя Арчибалд, удряйки крак. – Имахме сделка. Ти получи короната, а Салдур взе имперската митра. За мен какво остава? Каква е наградата за всички мои саможертви и проляната пот? Ако не бях аз, изобщо нямаше да отдавате Меленгар някому!

– Не се излагай, Арчи – любезно му каза Салдур. – Трябвало е да знаеш, че никога не бихме поверили такава важна земя на теб. Твърде си млад, твърде неопитен, твърде… слаб.

Настъпи мълчание, в което Арчибалд беснееше.

– Е? – Етелред отново се обърна към Бректън. – Маркиз на Меленгар? Велик маршал на империята? Какво ще кажеш?

Сър Бректън не показа никаква емоция.

– Служа на графа на Чадуик, както преди това са служили баща ми и моят дядо. Не изглежда, че той желае това. Ако сте приключили, бих желал да се върна към оркестрирането на армията.

Етелред шокирано се взираше в него.

– Недей да напускаш Акуеста – рече Арчибалд на рицаря. – Може да се нуждая от теб.

– Както желаете, милорд – Бректън отдаде чест и бързо излезе.

Мълчаливо слушаха как стъпките му заглъхват. Лицето на Етелред поаленя, той стисна юмруци. Салдур се взираше в посоката на Бректън с обичайния си раздразнен взор.

– Изглежда не сте преценили непоклатимото му чувство за лоялност, когато сте си кроели плановете – присмя им се Арчибалд. – Но всъщност как бихте могли, след като самите вие не разбирате значението на тази дума? Първо е трябвало да се посъветвате с мен. Щях да ви кажа за резултата. Но вие не го сторихте, нали? Не, защото възнамерявахте именно мен да наръгате в гръб!

– Успокой се, Арчи – рече му Салдур.

– Престани да ме наричаш така. Казвам се Арчибалд! – от устата на графа изхвърча слюнка. – И двамата сте тъй самодоволни и арогантни, ала аз не съм ви пешка. Само една моя дума и Бректън ще обърне армията си към Акуеста – графът посочи към вратата. – Те са му верни – всеки един от жалките кретени. Ще направят каквото той им каже, а както виждате, той боготвори мен.

Белънтайн сви пестници и пристъпи напред, вбесен, че меките му токове не кънтят така гръмко, както тези на Бректън.

– Бих могъл да се сдобия и с подкрепата на крал Олрик. Бих могъл да му върна безценния Меленгар в замяна на останалия Аврин. В десницата си имам северната имперска армия, а в лявата ръка държа остатъка от роялистите. И двама ви мога да помета за по-малко от месец. Така че не ми казвай да се успокоя, Саули! Писна ми от поучителния ти тон и наглото ти превъзходство. И ти си същият червей като Етелред. Двамата заедно си плетете мрежи, заговорничейки срещу мен. Но този път изглежда сами попаднахте в капана си!

Отправи се към вратата.

– Арчи… тоест, Арчибалд! – викна му Етелред.

Графът не спря, като на прага едва не помете канцлер Бидингс. Последният му хвърли притеснен поглед. Слугите се разбягваха пред Арчибалд, бясно крачещ към вътрешния двор. Изхвърчайки сред ослепителната светлина, подсилена от снега в градината, не бе сигурен накъде да се отправи сега. След няколко мига реши, че не е и от особено значение. Чувстваше се добре да се движи, да изразходва енергия, да се махне. Замисли се дали да поиска коня си. Една дълга езда изглеждаше тъкмо като нещото, от което се нуждаеше, ала беше доста студено. Не искаше да се залута в пустата, изгладнял и замръзнал. Затова се задоволи да крачи напред-назад, проправяйки пъртина в пресния сняг.

Разстройването се обърна в удоволствие при спомена за малката му реч. Харесваше изражението, изникнало върху лицата и на двамата. Не бяха очаквали такъв храбър отговор. Възторгът погълна по-голямата част от гнева му, а движението стопи останалото. Сядайки на една обърната кофа, отърси снега от ботушите си.

Дали Бректън би насочил силите си срещу Акуеста? Бих ли могъл да стана новият император и да взема Модина за себе си само с една заповед?

Отговорът изникна почти толкова бързо, колкото се бе заформил и въпросът. Мисълта бе примамлива мечта, но нищо повече. Бректън никога нямаше да се съгласи. Колкото и да се бе перчил с лоялността му, всички действия на рицаря бяха пречупвани през някакъв неразгадаем код на честта.

Такива бяха всички от рода Белстрад. Арчибалд си припомни как баща му се бе оплаквал от етичността им. Белънтайнови смятаха, че рицарите трябва да заплатят за отдаваните им привилегии и богатства с безкомпромисна лоялност, изпълнявайки моментално всяка заповед. Белстрадови бяха на друго мнение. Бяха се вкопчили в архаичния идеал, че владетелят – благословен от Марибор – трябва да действа в рамките на Неговата воля. Арчибалд бе сигурен, че Бректън няма да сметне гражданската война по волята на Марибор. Очевидно никое от желанията на графа не попадаше в тази категория.

И все пак бе постреснал регентите. Сега щяха да се отнасят по-внимателно с него. Най-накрая щяха да го уважават, осъзнавайки истинската му важност. Нямаше как да знаят, че той никога не би реализирал заплахите си, така че щяха да се опитат да му замажат очите. Щеше да получи Меленгар, може би дори нещо отгоре.