Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 18 страниц)

Глава 5
Стъпки в снега

На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.

Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.

От публичния дом в Долния квартал бяха останали само няколко обгорели греди. От другата страна на улицата пък се поклащаше само овъглената табела, върху която с взиране можеше да се различи намек за роза.

Слезе от коня и се приближи към останките от публичния дом. На мястото на някогашния кабинет на Гуен зърна бледи пръсти да се подават изпод срутена стена. Краката му се подкосиха и едва го понесоха към руините. Димът стисна гърлото му и Ройс закри лице с шала. Достигайки стената се приведе, опитвайки се да я отмести. Парчето под пръстите му се отчупи, но бе достатъчно да се види какво има отдолу.

Празна кремава ръкавица.

Ройс отстъпи назад. Присядайки на обгорелия праг, установи, че трепери. Не беше свикнал да се страхува. През годините бе престанал да се притеснява дали ще оживее или не, заключавайки, че бързата смърт му спестява мъките на живота в свят тъй жесток, че е осъдил сирак на съществуване. Винаги бе готов за смъртта, играейки на комар с нея, залагайки срещу ѝ. Задоволяваше се с мисълта, че рисковете бяха оправдани – нямаше нищо ценно за изгубване, нищо, за което да се страхува.

Гуен бе променила всичко.

Той беше идиот. Не трябваше да я оставя сама.

Защо чаках?

Можеха да бъдат в безопасност в Авемпарта, където само той можеше да влиза. Новата империя щеше да си удря главите в стената и никога да не докосне него или семейството му.

Недалеч на улицата шумно ято гарвани се издигна във въздуха. Ройс се изправи и наостри уши, дочувайки гласове, донесени от вятъра. Забелязвайки кобилата си да крачи по улицата, изруга, задето не я бе вързал. Улавяйки юздите, забеляза патрул имперски войници да преминават покрай руините на дома на Мейсън Грамън.

– Стой! – изкрещя водачът им.

Ройс се метна на кобилата си и я пришпори. Тъкмо тогава изсвистя стрела и конят му се строполи. Ездачът успя да скочи навреме. Превъртя се в снега и се изправи на крака, измъкнал Алвърстоун – кинжала си. Шестима войници се приближаваха към него. Само един от тях носеше арбалет и в момента бе зает да зарежда нов болт.

Ройс се обърна и побягна.

Вмъкна се в уличка, изпълнена с отломки, виеща се край „Розата и бодилът“. Прекосявайки канала недалеч от конюшнята на странноприемницата, с изненада установи наличието на дъсчения мост. Зад него се носеха викове, ала бяха далечни, приглушени от снега. Старата конюшня все още стоеше. С подскок той се хвана за перваза на прозореца от втория етаж. Дори и да го проследяха, войниците щяха да бъдат объркани от изчезването му. Това бе цялата преднина, от която Ройс се нуждаеше. Изтегли се до покрива, прекоси го, сетне слезе от другата страна. Отдели миг да прикрие следите си, след което пое на запад.

* * *

Ройс стоеше на ръба на гората, опитвайки се да реши между пътя и по-директния маршрут през дърветата. Отново започна да вали сняг, вятърът запращаше косо снежинките. Бялата завеса приглушаваше цветовете, превръщайки света в мъглива сивота. Крадецът раздвижи ръце. Пръстите му отново бяха станали безчувствени. Покрай бързането да намери Гуен, за пореден път бе забравил да си вземе ръкавици. Придърпа качулката и омота шала. Северозападният вятър грубо дърпаше наметалото му, плющейки с него като бич. Затъкна го няколко пъти в колана си, но накрая се отказа – вятърът бе настоятелен.

Уиндското абатство се намираше на ден път, ако ставаше дума за лятото; и ден и половина, ако се пътуваше зиме. Ройс си нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне дотам пеш и през снега. А без съответното снаряжение, бе твърде вероятно изобщо и да не стигне. Почти всички негови принадлежности бяха останали в дисагите, включително одеялото, храната и водата. Дори нямаше как да запали огън. Благоразумният избор би бил пътят. Вървенето щеше да е по-лесно, съществуваше и вероятността да срещне други пътници. Но пак си оставаше по-дългият маршрут. Затова се спря на прекия път през гората. Надяваше се, че Гуен е удържала на обещанието си и е отишла в манастира, ала имаше само един начин това да се провери. Нуждата му да я види бе станала отчайваща.

С падането на нощта звездите засияха ярко над блесналата белота. Борейки се със скритите под снега дънери и камънаци, Ройс спря при вида на пресни стъпки. Заслуша се, но чу само воя на вятъра сред заснежените дървета.

Ловко подскочи на отчасти паднало дърво и отърча нагоре по него, издигайки се на няколко фута над земята. Огледа следите. Бяха не по-дълбоки от неговите, твърде плитки за някой с броня, макар и най-леката.

Кой ли е тръгнал пеш из гората сега?

Стъпките отиваха в неговата посока, а и Ройс искаше да държи притежателя им пред себе си, затова пое напред. Следването на вече прокарания път беше по-лесно и крадецът бе благодарен за това облекчение.

Когато достигна върха на един хълм, стъпките свиваха надясно, очевидно поемайки обратно.

– Съжалявам, че тръгваш – промърмори Ройс. Дъхът му оформи облаче.

Слизайки по склона си припомни мястото от пътуването, което преди три години бяха предприели заедно с Ейдриън и принц Олрик. Тогава, както и сега, откриването на път бе затруднено, трябваше да се бори, за да продължи надолу. Снегът правеше от това истинско предизвикателство, а когато стигна долу, там го чакаха дълбоки преспи. Не бе изминал и сто фута, когато отново попадна на следите. Пак ги последва, приветствайки улеснението.

Прекосил долината, спря на ръба на другия склон. Стъпките свиваха надясно. Този път Ройс спря. Леко вляво можеше да види лесен маршрут. Л-образната клисура, разчистена и загладена от водите, бе примамлива. Канеше се да поеме по този път, но забеляза в кората на изправения пред него смърч издълбана стрелка, сочеща надясно. Стъпките, които бе следвал, бяха обсипани с парченца дърво.

– Значи искаш да продължа да те следвам – прошепна си Ройс. – Това е само малко по-притеснително от факта, че изобщо знаеш за следването ми.

Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.

Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.

– Добре, това вече е зловещо – рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: – Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.

Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.

Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.

Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.

– Ехо? – викна Ройс.

– Качвай се – долетя глас. – Ако не си прекалено уморен.

– Кой си ти?

– Приятел. Стар приятел – или по-скоро, ти си мой такъв.

– Как ти е името… приятелю? – Ройс се взря във входа на къщата.

– Рин.

– Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.

– Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.

Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.

Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.

– Заповядай, мистър Ройс – усмихнато рече Рин.

Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.

В другата страна на помещението жена и малко момче режеха гъби и ги поставяха в очукана съдина, овесена над малко огнище, изградено от речни камъни. Те също бяха мир – мелез между човек и елф. И двамата не продумаха, но го поглеждаха от време на време, добавяйки зеленчуци в котлето.

– Знаеш името ми? – запита Ройс.

– Разбира се. Не е име, което ще забравя лесно. Моля те, заповядай. Моят дом е и твой.

– Откъде ме познаваш? – Ройс издърпа и краката си, затваряйки вратата.

– Три есени по-рано, точно след убийството на Амрат, ти беше в „Сребърната кана“.

Ройс се замисли. Шапката!

– Те бяха болни – Рин посочи с глава към семейството си. – Трескави, и двамата. Бяхме свършили храната, аз дадох последните си пари за малко стар хляб и ряпа от мистър Хал. Знаех, че няма да е достатъчно, но нищо друго не ми оставаше да сторя.

– Ти беше елфът, когото обвиниха в кражба. Свалиха ти шапката.

Рин кимна. Изпусна дим от лулата си и рече:

– Ти и твоят другар организирахте група, която да спаси принца на Меленгар. Помоли ме да се присъединя. Обеща ми честна делба.

Ройс сви рамене:

– Нуждаехме се от всеки, желаещ да помогне.

– Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял – и кон. Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят – усмихна се леко. – Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер – всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож – и кесия. В нея имаше златни тененти – двадесет и два.

– Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?

Рин кимна.

– Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял – и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.

– Ръкавиците бяха отлична добавка.

– Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.

Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.

След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:

– Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?

– Не, съжалявам. Не мога да остана – каза Ройс, изправяйки се.

Приятно беше отново да усеща краката си.

– Бързаш ли? – попита Рин.

– Може да се каже.

– В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.

Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:

– Не. Не, благодаря.

– Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.

Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.

– Ти се нуждаеш от коня – рече Ройс.

– Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?

– Добре, ще го взема назаем. Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам – Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.

Рин също слезе.

– Хивенлин е вече твой. Ако не се нуждаеш от него, дай го другиму.

– Ти си луд – каза Ройс, поклащайки невярващо глава. – Но нямам време да споря.

Покатери се на седлото и погледна към Рин, застанал в снега в подножието на малкия си дом.

– Слушай… не съм… не съм свикнал хората… знаеш…

– На добър път, приятелю.

Ройс кимна и насочи Хивенлин към пътя.

* * *

Пътува цяла нощ, следвайки пътя, борейки се с бурята, която вятърът хвърли в лицето му. Вятърът немилостиво го млатеше, карайки го да трепери. Ройс тормозеше Хивенлин, но животното бе от сой и издържа.

При изгрев-слънце спряха за кратка почивка под завета на ели. Ройс се подкрепи с парчето гъбен хляб, предоставено му от съпругата на Рин. Даде и на коня.

– Съжалявам за пришпорването – каза му. – Но ще се погрижа да получиш топло място в конюшнята с много храна.

Ройс пропусна да упомене, че уговорката зависи от намирането на Гуен. Не беше ли тя в манастира, изобщо нямаше да се грижи за нуждите на коня. Нямаше да го интересува нищо.

Бурята вилня през целия ден, навявайки сняг по пътя в бледо напомнящи змии форми. По време на цялото пътуване нито един пътник не бе срещнат. Денят премина в заслепяваща белота.

С падането на мрака достигнаха подножието на Манастирския хълм. Застиналото абатство се появи иззад снежните завеси. Тишината притесняваше Ройс, напомняше му на онази визита отпреди три години, когато империалистите бяха опожарили абатството с все заключените вътре монаси. Паниката заплашваше да обземе крадеца, докато той търчеше по каменните стъпала и дърпаше огромните врати. Влезе и бързо закрачи, дирейки лице, което и да е лице, което да може да попита за Гуен. Никой монах не би пропуснал пристигането на група проститутки.

Коридорът бе мрачен, както и този, отвеждащ към метоха. Отвори вратата към трапезарията, която беше безлюдна. Край празните маси се проточваха също тъй пустите пейки. Кухото ехо на собствените му стъпки изпълни Ройс с отчаяние и той затича към църквата. Достигайки високите двойни врати, той се страхуваше, че отново ще ги намери залостени с вериги – както тогава. Хващайки халките, дръпна силно.

Заля го нежният звук на хорово пеене и Ройс се взря в дълъг неф, изпълнен с монаси. Огромните врати изгърмяха, удряйки се в стените. Пеенето секна и дузини глави се обърнаха към входа.

– Ройс? – рече глас. Женски глас – нейният глас.

Гората от кафяви раса се размести, зърна Гуен сред тях, облечена в зелена рокля. По времето, когато стигна пътеката, той вече бе обгърнал ръце около нея и стискаше толкова силно, че тя изохка.

– Мастър Мелбърн, ако обичате – рече абатът. – По средата на вечернята сме.

Глава 6
Дворецът

Ейдриън дръпна завесите и запали свещта на масичката, сетне се обърна към Албърт:

– Какво откри?

В миналото винаги Ройс организираше срещите. Ейдриън напрягаше ума си да си припомни всички дребни детайли, на които наблягаше партньорът му.

Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.

– Джени ме запозна със секретарката на императрицата – рече Албърт. Бе облечен в тежко наметало, чиято семпла вълна скриваше пищните му одежди. – Момичето се разплака от радост, когато Джени ѝ каза новините за семейството ѝ. Спокойно мога да заявя, че лейди Амилия обича херцогинята, а на мен поне се доверява. Да беше видял Джени. Възхитителна беше. А покоите ѝ са невероятни.

– Ами Лио?

– Тих – както винаги, но и той е в кюпа. Ако за Джени не представлява проблем, за него също не е. Пък и той винаги е мразел Етелред.

Двамата седнаха на масата. Бледата премигваща светлина откриваше само лицата им. Повече от седмица Ейдриън бе дирил информация в града, но не напредваше особено. Не умееше да планира като Ройс.

– А и знаеш как Джени обожава интригите – додаде Албърт. – Та както и да е, тя уреди да бъда назначен за официален сватбен организатор.

– Отлично. Научи ли нещо от полза?

– Попитах лейди Амилия за места, които биха могли да бъдат използвани за временно настаняване на изпълнителите. Казах ѝ, че е често срещана практика да се използват празни килии за целта, тъй като е трудно да се намери място в странноприемниците.

– Хитро.

– Благодаря, обаче нямаше полза. Според нея дворецът не разполагал с тъмница, само със затворническа кула.

– Това звучи добре.

– Която е празна.

– Празна? Сигурен ли си? Провери ли?

Албърт поклати глава:

– Нямам достъп.

– Защо, след като е празна?

Виконтът сви рамене.

– Никаква идея, но лейди Амилия ме увери, че е. Каза, че самата тя е била там. Пък и наблюдавах последните няколко нощи, убеден съм, че е права. Никаква светлина не видях. Макар че веднъж видях един серет да влиза.

– Други идеи?

Албърт забарабани с пръсти по плота, замисляйки се.

– Единствената друга забранена зона е петият етаж, където трябва да са покоите на императрицата.

– Виждал ли си я? – Ейдриън се приведе напред. – Говори ли с нея?

– Не. Доколкото мога да кажа, Модина никога не напуска стаята си. Амилия настоява, че императрицата е заета да ръководи империята, а и е още слаба. Очевидно тази комбинация прави невъзможно приемането на посетители. Това се оказа източник за раздразнение. Всички от гостуващите благородници искаха да я посетят, но им бе отказано.

– Все някой трябва да я вижда.

– Лейди Амилия със сигурност. Също така има и камериерка… – Албърт зарови в туниката си, измъквайки посмачкани пергаменти, които изправи на масата. – А, ето. Камериерката се нарича Ана, а пазачът пред вратата – отново се зачете в бележките си – Джерълд. Ана е дъщеря на търговец на платове от Колнора. Що се отнася до Джерълд, пълното му име е Джерълд Бейниф. Родом от Чадуик. Семеен приятел на Белстрадови.

Виконтът зашумоля с пергаментите.

– Веднъж е бил личен помощник на сър Бректън. Заради храбростта си е препоръчан за телохранител на императрицата.

– А регентите?

– Предполагам те биха могли да я посещават, но, доколкото мога да кажа, не го правят. Поне никой от хората, с които говорих, не помни да ги е виждал някога на петия етаж.

– Тогава как управлява тя, щом никога не се среща с Етелред и Салдур?

– Смятам, че е очевидно. Империята се управлява от регентите.

Ейдриън се облегна смръщен.

– Значи тя е марионетка.

Албърт сви рамене:

– Възможно. Това от значение ли е?

– Двамата с Ройс я познавахме – преди да стане императрица. Смятах, че тя би могла да ни помогне.

– Не изглежда, че тя притежава някаква власт.

– Някой знае ли?

– Някои от аристократите може и да подозират, макар повечето да изглеждат колосално незапознати.

– Не е възможно всички да са толкова наивни.

– Не трябва да забравяш, че много от тях са изключително набожни и фанатични империалисти. Вярват на историята, че родът ѝ води началото си от Марибор. Доколкото можах да проуча, по-голямата част от простолюдието също споделя това виждане. Слугите и дори дворцовите пазачи гледат на нея с възхита. Нередовните ѝ появи само засилват това. Мечтата на политика. Тъй като бива виждана рядко, никой не приписва грешките на нея, вместо това всички обвиняват регентите.

– Значи само Амилия, пазачът и камериерката я посещават? Никой друг?

– Така изглежда. О, чакай – Албърт поспря. – Нимбус също има достъп.

– Нимбус? – попита Ейдриън.

– Да, той е царедворец от Вернес. Срещнах го преди няколко години на някакво тържество или бал. Всъщност той беше този, който представи лорд Дареф и мен на Белънтайн, от своя страна довело до двойната кражба на писма за графа на Чадуик и Аленда Ланаклин. Нимбус е хилав веселяк, който обича да се облича в крещящи дрехи и напудрена перука. Винаги носи малка кожена чанта през рамо – носят се слухове, че вътре държи грим. По-умен е, отколкото изглежда. Много е наблюдателен – всичко чува. Бил е нает от лейди Амилия и работи като неин помощник.

– А каква е вероятността на теб да ти бъде позволена аудиенция с императрицата?

– Нищожна, подозирам. Защо? Току-що ти казах, че няма с какво тя да ни помогне. Или мислиш, че държат Гаунт в стаята ѝ?

– Не – Ейдриън прокара ръка върху масата, сякаш галейки сенките. – Просто бих искал да… не зная, да видя дали е добре, предполагам. Обещах на баща ѝ да се грижа за нея… да се уверя, че тя е добре.

– Тя е императрицата – изтъкна Албърт. – Или той не е чул?

– Мъртъв е.

– О – Албърт замлъкна.

– Просто бих се почувствал по-добре, ако мога да поговоря с нея.

– Гаунт ли е целта ни – или императрицата?

Ейдриън се намръщи.

– Е, не изглежда да напредваме с откриването на килията му.

– Струва ми се, че направих всичко в рамките на възможностите си. Аз съм организатор на сватба, не стражник. Хората стават подозрителни, ако заговоря за затворници.

– Наистина не смятах, че ще е толкова трудно да го открием.

Албърт въздъхна.

– Ще опитам отново – рече той, изправяйки се и пристягайки плащ.

– Почакай малко. Когато пристигнахме, не спомена ли, че набирали нови пазачи?

– Да, очакват огромни тълпи. Защо?

Ейдриън не отговори веднага, взирайки се в пламъка, масажирайки мазолестите си длани.

– Мислех си отново да размахам оръжие в името на короната.

Албърт се усмихна:

– Малко си свръхквалифициран за такава работа.

– Значи няма да имам проблеми да ме изберат.

* * *

Ейдриън си чакаше реда сред слабоватите, гърбави бъдещи войници. Те пристъпваха от крак на крак и духаха в шепи. Редицата се проточваше от главната порта до казармите в градината на двореца. Тъй като беше единственият със собствено оръжие и читаво наметало, Ейдриън се чувстваше не на място. Наложи си да влачи крак и да върви прегърбен.

Снежни преспи се бяха проснали край вътрешните стени на добре почистения двор. Пред казармите бе изкопана дупка, в която гореше огън. Над него стражниците спираха периодично, за да затоплят ръце или изпият чаша гореща напитка. Хлапета сновяха между кладенеца и купчините дърва, носейки съответно кофи или цепеници.

– Име? – запита груб войник, когато Ейдриън влезе в сумрачната казарма и се изправи пред очукано бюро.

Зад бюрото седяха трима мъже с кожени дрехи. Край тях имаше и дребен чиновник, когото Ейдриън бе виждал веднъж в двореца. Противен тип с оплешивяваща глава и оцапани с мастило пръсти, той имаше пред себе си пергамент, перо и мастилница.

– Имаш ли изобщо име? – запита мъжът в средата.

– Балдуин – отвърна Ейдриън. Чиновникът започна да драска по пергамента. Краят на перото му се развяваше като опашката на ядосана катерица.

– Балдуин, а? Къде си се бил?

– Къде ли не.

– Защо не си в имперската армия? Дезертьор ли си?

Ейдриън си позволи да се усмихне. Войникът не се присъедини към жеста му.

– Може да се каже. Напуснах националистите.

Това привлече вниманието на всички край масата, както и на неколцина чакащи. Чиновникът спря да пише и повдигна очи от пергамента си.

– По някаква причина спряха да ми плащат – допълни Ейдриън с вдигане на рамене.

Крайчетата на войнишката уста бяха леко придърпани от усмивка:

– Не си ужасно лоялен, а?

– Напротив… докато ми се плаща.

Войникът се закикоти и погледна към другите. По-възрастният, който седеше от дясната му страна, кимна.

– Впиши го. Не се изисква особена лоялност да се оправиш с тълпата.

Чиновникът отново започна да пише и на Ейдриън бе връчен дървен знак.

– Отнеси това навън и го дай на сержант Милът край огъня. Той ще се погрижи. Име? – провикна се към следващия чакащ, докато Ейдриън отново излизаше сред пронизителната белота.

Заслепен за миг, той премигна. Когато очите му привикнаха, видя страж Луис Гай да влиза през портата, повел петима серети. Двамата мъже се видяха едновременно. Ейдриън не бе срещал Гай от смъртта на Фанън Пикъринг в Далгрен. И макар да се надяваше един ден да се разплати със стража за смъртта на момчето, не можеше да се намери по-неподходящ от сегашния момент.

За миг никой от двамата не помръдна. Сетне Гай бавно се приведе и заговори с мъжа до себе си, без да отделя очи от Ейдриън.

– Веднага! – изръмжа стражът, когато рицарят се поколеба.

Ейдриън не можеше да измисли по-лошо място, където да бъде заловен. Нямаше лесен изход – прозорец за прескачане или врата, която да затвори. Между него и портите стояха двадесет и шестима мъже, чакащи си реда, които щяха да скочат веднага, за да покажат храбростта си, помагайки на пазачите от замъка. Въпреки численото превъзходство, те най-малко го притесняваха. Бяха невъоръжени. По-големият проблем бяха десетимата пазачи в пълно бойно снаряжение. При първото отчаткване на мечове от казармите щяха да се стекат още войници. Ейдриън изчисли, че ще му се наложи да убие или осакати поне осемнадесет човека, за да достигне истината. Гай и петимата му серети щяха да бъдат начело в списъка. Трябваше да се отърве и от конете им, ако искаше да има някакъв шанс да избяга през улиците на града. Стрелците на стената щяха да бъдат последното препятствие. Бяха осмина, поне двама от тях щяха да бъдат достатъчно опитни, за да го застрелят в гръб, докато бяга през портата.

– Просто не помръдвай – рече Гай, разперил ръце пред себе си. Изглеждаше сякаш се кани да улови див кон. Не се приближи, нито слезе от коня или изтегли меча.

Тогава решетката на портите се спусна.

– Няма измъкване – увери го Гай.

От близката врата изхвръкнаха пазачи, затичали към Ейдриън с вдигнати мечове.

– Спрете! – нареди стражът, рязко вдигайки ръка. – Не се приближавайте към него. Само се разпръснете.

Чакащите доброволци местеха поглед от Ейдриън към войниците, сетне отстъпиха назад.

– Зная какво си мислиш, господин Блекуотър – рече Луис Гай с почти дружески тон. – Но този път наистина те превъзхождаме по брой.

* * *

Ейдриън стоеше в елегантния кабинет на четвъртия етаж на замъка. Регент Салдур седеше зад бюрото си, играейки си с малък инкрустиран нож за писма, оформен като кинжал. Бившият епископ изглеждаше поостарял и напълнял от последния път, в който го бе виждал. От дясната страна на регента стоеше Луис Гай, впил очи в Ейдриън. Носеше традиционната черна броня с червен плащ, не беше извадил меча си. Стойката му беше изправена и изпълнена с внимание, държеше ръцете си сключени зад гърба. Третият присъстващ бе непознат. Беше облечен елегантно, приседнал край един шах, небрежно прехвърляйки фигура между пръстите си.

– Господин Блекуотър – заговори Салдур. – Чувал съм доста невероятни неща за теб. Би ли седнал?

– Толкова дълго ли ще бъде посещението ми?

– Да, страхувам се. Без значение как се развият нещата, ще останеш при нас.

Ейдриън погледна към стола, но избра да остане прав.

Старецът се отпусна назад и събра връхчетата на пръстите си.

– Вероятно се чудиш защо си тук, вместо да си заключен в северната кула или защо поне не сме те оковали. Относно това би могъл да благодариш на страж Луис Гай. Той ни разказа удивителна история за теб. Като оставим настрана убийството на серетски рицари…

– Единственият убит тогава беше Фанън Пикъринг – рече Ейдриън. – Серетите ни нападнаха.

– Какъв смисъл има да обсъждаме кой какво кога направил? И все пак убийството на серет се наказва жестоко. Страхувам се, че екзекуцията е обичайна практика. Но страж Гай настоява, че ти си тешлор – единственият тешлор – и това е необичайно смекчаващо вината доказателство.

– Ако си припомням уроците по история правилно, само един тешлор е избегнал разрухата на Старата империя – Джериш Грелад, който помогнал на Наследника на Новрон да се скрие. Легендата твърди, че тешлорските умения били предавани от поколение на поколение, за да бъде защитавана кръвната линия на императора.

– За Пикърингови и Килдарови се говори, че са открили по една от тешлорските дисциплини. Тези ревниво пазени тайни са направили въпросните семейства прословути фехтовчици. Изцяло обучен тешлор би бил… ами, неуязвим в единоборство. Прав ли съм?

Ейдриън не каза нищо.

– Във всеки случай, нека приемем за момент, че Гай не греши. Ако това е така, присъствието ти ни предоставя интересна възможност, от която бихме могли да извлечем взаимна полза. Предвид това сметнахме, че би желал да ни изслушаш, ако се отнесем към теб с известно уважение. Оставяйки те свободен…

Вратата се отвори рязко и в стаята влезе регент Етелред. Едрият мъжага бе облечен в елегантни царствени одежди от коприна и кадифе. И той изглеждаше по-стар, шкембе загрозяваше някога стегнатата му фигура. По брадата и мустаците му пълзеше сиво, стигнало до бяло в косата му. След като придърпа вътре плаща си, затвори.

– Значи това е човекът? – прогърмя той, оглеждайки Ейдриън. – Познавам ли те?

Невиждайки причина да лъже, Ейдриън отвърна:

– Служил съм в армията ви.

– Точно така – рече Етелред, размахвайки оживено ръце. – Беше добър боец. Удържа линията при… при… – неколкократно щракна с пръсти.

– При брода на река Грейвин.

– Точно – той се плесна по бедрото. – Адски добра работа. Тогава те повиших, нали? Направих те капитан или нещо от сорта. Какво стана?

– Напуснах.

– Жалко. Беше сносен войник – Етелред го потупа по рамото.

– Разбира се, че е, Ланис. В това е цялата работа – рече Салдур.

Етелред се изкикоти, сетне каза:

– Истина, истина. Е, той прие ли?

– Още не сме го попитали.

– Какво да ме попитате?

– Ейдриън, имаме малък проблем – започна Етелред. Докато говореше, той обикаляше между бюрото на Салдур и вратата. Пръстите на лявата ръка бе затъкнал зад гърба си в колана, а с десницата придружаваше думите си като с диригентска пръчица. – Казва се Арчибалд Белънтайн. Гнусна малка невестулка. Всички Белънтайнови винаги са били безполезни, но той също владее Чадуик. Така че без никакви свои заслуги управлява провинция, която е почти безполезна. Почти, защото Чадуик е домът на лорд Белстрад, чийто най-голям син, сър Бректън, е най-добрият рицар в Аврин. И като казвам най-добър, говоря буквално. Бойните му умения са ненадминати, както и стратегическите му такива. За съжаление, също така е и непоколебимо лоялен. Подчинява се единствено и само на Арчи Белънтайн.