Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)

Ейдриън погледна през рамо към Муртас, който накуцваше, облегнат на двамина, и сви рамене.

– Оцелях.

– Оцеляхте? Оцеляхте? Та Муртас изобщо не ви докосна, а вие го унищожихте. Това е много повече от обикновено оцеляване. А и го направихте без шлем! Никога не съм виждал подобно нещо. И само как го ударихте! Така го блъснахте от коня, сякаш бе ударил стена. Вие сте удивителен!

– Късметът на новака, предполагам. Приключих за днес, нали?

Ренуик кимна и преглътна няколко пъти.

– Ще участвате във втория тур вдругиден.

– Добре. Какво ще кажеш да видим как ще се справиш с карусела и стълба с мишената? За него трябва да внимаваш особено много. Ако не удариш чисто, торбата ще се завърти и ще те повали от седлото.

– Зная – отвърна Ренуик, но изражението му показваше, че все още е шокиран. Местеше очи ту към Ейдриън, ту към Муртас, ту към ликуващата тълпа.

* * *

Амилия никога преди не бе виждала турнир. Докато седеше на трибуните осъзна, че не е напускала двореца повече от година. Наслаждаваше се въпреки студа. Седнала на дебела кадифена възглавница, тя бе увила топъл килим около краката си, а между дланите си стискаше чаша топъл сайдер. Всичко беше толкова красиво. Толкова много пъстри цветове изпълваха инак монотонния зимен свят. Навсякъде около нея привилегированите бяха групирани според ранга. От другата страна на полето се бяха струпали бедните, затворени зад огради. Свеждаха се до сива маса, почти сляла се със снега. Лишени от пейки, те стояха прави в кишата, пристъпвайки от крак на крак с мушнати в ръкавите ръце. И все пак изглеждаха щастливи да присъстват, щастливи да наблюдават спектакъла.

– Стават три счупени копия за принц Рудолф! – изквича херцогинята, аплодирайки ентусиазирано. – Отличен пример за добро имперско забавление. Не че представянето му може да се сравнява с онова на сър Ейдриън. Всички си мислеха, че бедничкият човек е обречен. Още не мога да повярвам, че тръгна без шлем! А какво причини на сър Муртас… Е, със сигурност тазгодишният турнир ще бъде вълнуващ, Амилия, изключително вълнуващ.

Лейди Женвиев дръпна Амилия за ръкава и посочи.

– Виж там. Изваждат златно-синьото знаме. Това са цветовете на сър Бректън. Той е на ред. Да, да, ето го там. И виж – виж на ръката му. Носи твоя шал. Колко вълнуващо! Останалите дами със сигурност точат лиги. О, не поглеждай сега, мила, те всички са вперили очи в теб. Ако очите бяха кинжали… – тя замлъкна, очевидно Амилия трябваше да е разбрала думите ѝ. – Всички виждат завоеванието ти, мила, и те мразят. Колко чудесно.

– Така ли? – попита Амилия, забелязвайки колко много от дамите я гледат. Тя сведе глава и се загледа в скута си. – Не искам да бъда мразена.

– Глупости. Рицарите не са единствените сражаващи се в тези турнири. Всеки идва тук в качеството си на претендент, а победителят може да е само един. Единствената разлика е, че рицарите се сражават денем, а дамите се съревновават на светлината на свещи. Очевидно спечели първия тур, но сега остава да видим дали си завладяла правилния избор, тъй като победата зависи от неговото умение. Бректън ще се сражава с Гилбърт. Това ще е интересен сблъсък. Гилбърт уби човек преди няколко години. Беше инцидент, естествено, но това все пак му предоставя предимство пред опонентите му. Макар да се носят слухове, че преди две нощи си е наранил крака, така че ще видим.

– Убил? – Амилия усети стомахът ѝ да се свива при звука на тромпета и спускането на флага.

Копитата разтресоха земята, паника обля Амилия. Стисна очи.

Прас!

Тълпата изрева.

Отваряйки очи, Амилия видя Гилбърт все още на седлото, но олюляващ се. Сър Бректън препусна до своя пункт непокътнат.

– Едно копие за Бректън – рече Лио, без да се обръща към някого конкретно.

Херцогът седеше от другата страна на Женвиев, изглеждащ по-оживен от когато и да било. Херцогинята бърбореше с часове наред, говорейки за каквото ѝ дойде на ума, но Леополд почти не говореше. А когато го правеше, думите бяха тъй тихи, че Амилия ги определяше като предназначени единствено за Марибор.

От дясната страна на Амилия седеше Нимбус, често поглеждайки към нея. Изглеждаше напрегнат.

– Този Гилбърт. Виж само как го крепят – говореше херцогинята. – Наистина не трябва да язди. О, взема копие – колко храбро от негова страна.

– Трябва да изправи върха – отбеляза Леополд.

– О, да, Лио. Прав – както винаги. Няма сила. И виж как Бректън изчаква търпеливо. Виждаш ли как сияе слънцето върху бронята му? По принцип не я чисти. Той е боец, а не турнирен рицар, но нареди да я почистят така, че и самият вятър да може да се огледа в нея. Защо му е на човек, който не си е решил косата от месеци, да прави подобно нещо?

Амилия се чувстваше ужасена, засрамена и щастлива отвъд границите на смятаното от нея за възможно.

Тромпетът изрева и конете отново се впуснаха един срещу друг.

Пропука копие, Гилбърт падна, а Бректън още веднъж остана невредим. Тълпата заликува. За своя изненада Амилия се намери на крака с останалите. На лицето си имаше усмивка, която не искаше да се махне.

Бректън се увери, че Гилбърт е добре, сетне препусна до трибуните и спря до отделението на благородниците пред мястото на Амилия. Захвърли счупеното си копие, свали шлем, изправи се на стремената и ѝ се поклони. Без да мисли, тя слезе към оградата. Пристъпвайки извън платнището под слънчевите лъчи, ликуванията се засилиха, особено откъм простолюдието.

– За вас, милейди – рече сър Бректън.

В отговор на негов знак конят му също се поклони и тълпата зарева. На сърцето ѝ беше леко, умът ѝ бе празен, а целият ѝ живот бе изчезнал, оставяйки само този момент под слънцето. Почувствала докосването на Нимбус, тя се обърна и видя Салдур да се мръщи.

– Не е разумно да стоите на слънцето твърде дълго, милейди – предупреди я менторът. – Може да изгорите.

Изражението на Салдуровото лице блъсна Амилия обратно в реалността. Тя се върна на мястото си, забелязвайки отровните погледи, които ѝ хвърляха останалите благородници.

– Мила – рече ѝ херцогинята в несвойствен за нея шепот, – за човек, който не е запознат с играта, днес си неотразима като сър Ейдриън.

Амилия преседя тихо останалите сблъсъци, от които почти нищо не видя. Когато днешните съревнования приключиха, напуснаха трибуните. Нимбус вървеше напред, а херцогинята крачеше до нея, хванала я под ръка.

– Ще дойдеш с нас на лова, нали мила Амилия? – попита я лейди Женвиев, докато се отправяха към чакащите карети. – Просто трябва да присъстваш. Ще накарам Лоис да работи цяла седмица, за да ти спретне зашеметяваща бяла рокля и зимно наметало, така че да имаш нещо ново. Къде може да намерим снежнобяла кожа за яката? – тя поспря за момент, сетне отпъди тази мисъл с махване на ръка. – О, ще оставя това на нея. Ще се видим. Целувки! – и тя се сбогува с Амилия.

Момчето стоеше неподвижно.

То чакаше от другата страна, внезапно разкрито от потеглилата карета. Мърлявото дребосъче се взираше в Амилия, изглеждайки едновременно ужасено и изпълнено с увереност. В ръцете си носеше замърсена торба. То улови погледа ѝ и решително пристъпи към нея.

– Ми-милейди Ами… – можа да изрече момчето, преди един войник да го блъсне грубо. Момчето се сви в снега, изглеждайки отчаяно. – Лейди, моля ви, аз…

Пазачът го изрита в стомаха и момчето се сви. Друг войник го изрита в гърба, карайки очите му да се присвият от болка.

– Спрете! – викна Амилия. – Оставете го!

Войниците спряха, объркани.

На земята момчето се мъчеше да си поеме дъх.

– Помогнете му да се изправи! – тя пристъпи към детето, но Нимбус я хвана за ръката.

– Мястото не е подходящо, милейди – очите му указаха тълпата около каретите. Мнозина протягаха врат, за да видят какво се случва. – Днес вече раздразнихте регент Салдур.

Тя спря, сетне погледна към момчето.

– Качете го в каретата – заръча Амилия на пазачите.

Те повдигнаха хлапето и го блъснаха напред. Момчето изпусна вързопа си и го вдигна веднага, вмъквайки се в каретата. Амилия погледна към Нимбус, който сви рамене. Двамата също се качиха.

С ужасено изражение, момчето се бе свило на отсрещната седалка.

Менторът огледа хлапето критично.

– На десет е, най-много на дванадесет. Със сигурност сирак, почти див. Какво според вас носи в торбата? Умрял плъх?

– Престани, Нимбус – смъмри го Амилия. – Естествено, че не. Най-вероятно това е обядът му.

– Именно – съгласи се наставникът.

Амилия го прониза с поглед.

– Тихо, плашиш го.

– Аз? Той е този, който дойде при нас с мистериозната си мръсна торба.

– Добре ли си? – нежно се обърна Амилия към момчето.

То съумя да кимне, макар и едва-едва. Очите му непрекъснато скачаха из вътрешността на каретата, но неизменно се връщаха на Амилия, като че бе омагьосано.

– Съжалявам за пазачите. Отнесоха се ужасно с теб. Нимбус, намират ли ти се медни монети?

Царедворецът изглеждаше безпомощен.

– Съжалявам, милейди. Нямам навика да нося пари.

Разочарована, Амилия въздъхна, сетне се опита да си наложи щастлива физиономия.

– Какво искаше да ми кажеш? – запита тя.

Момчето облиза устни.

– А-аз имам нещо за императрицата – то погледна към чантата.

– Какво е то? – Амилия се опита да не потръпва от вероятните възможности.

– Чух… ами… казват, че тя днес не могла да дойде на турнира, защото била болна. Тогава разбрах, че трябва да ѝ занеса това – то потупа торбата.

– Да ѝ занесеш какво? Какво има там?

– Нещо, което може да я излекува.

– Олеле. Наистина е мъртъв плъх, нали? – Нимбус потръпна, отвратен.

Момчето отвори торбата и измъкна сгъната бляскава роба, каквато Амилия никога не бе виждала.

– Това спаси живота на най-добрия ми приятел – излекува го за една нощ. Тя… тя е вълшебна!

– Реликва? – предположи Нимбус.

Амилия се усмихна на момчето:

– Как се казваш?

– Наричат ме Майнс, милейди. Не мога да кажа как е истинското ми име, но и Майнс става.

– Е, Майнс, това е щедър подарък. Робата изглежда много скъпа. Не смяташ ли, че ти трябва да я задържиш? Със сигурност е по-добре от това, което носиш в момента.

Майнс поклати глава.

– Смятам, че тя иска да я дам на императрицата – да ѝ помогне.

– Тя иска? – запита Амилия.

– Малко е трудно да се обясни.

– Подобни неща определено са – вметна царедворецът.

– Можете ли да ѝ я дадете?

– Може би трябва да му позволиш той да ѝ я даде – предложи Нимбус.

– Сериозно ли? – отвърна тя.

– Искаше да се извиниш за грубостта на пазачите, нали? За такива като него срещата с императрицата ще е повече от достатъчна компенсация. Пък и той е само хлапе. Никой няма да се заинтересува.

Амилия се замисли, загледана в ококореното хлапе.

– Какво мислиш, Майнс? Би ли искал да я връчиш лично на императрицата?

Момчето изглеждаше, сякаш ще припадне.

* * *

Модина бе открила мишка в стаята си три месеца по-рано. Запалвайки светлината, животинката бе замръзнала ужасено в средата на помещението. Вдигайки я, бе усетила малките гърдички да се повдигат учестено. Очевидно паникьосана, мишката се взираше в нея с тъмните си очички. Модина си бе помислила, че животното може да умре от страх. Дори след като я остави на пода, мишката отново не помръдна. Едва след като светлината бе угасена, няколко минути по-късно я чу да драска по пода. Мишката повече не се яви – досега.

Той не беше същата мишка, обаче изглеждаше точно като нея. Нямаше козина, опашка и мустаци, но очите не можеха да бъдат сбъркани. Стоеше застинал от страх, единственото движение предизвикано от треперенето му.

– Мишка ли каза, че се казвал?

– Майнс май беше – поправи я Амилия. – Майнс, нали?

Момчето не каза нищо, притискайки торбата към гърдите си.

– Срещнах го на турнира. Иска да ти даде подарък. Хайде, Майнс.

Вместо да каже нещо, Майнс рязко протегна чантата напред.

– Иска да ти даде това, защото Салдур оповести, че си прекалено болна, за да посетиш турнира. Казва, че имало лечебни сили.

Модина взе чантата, отвори я и извади робата. Макар че бе набутана в стария мръсен чувал, одеждата сияеше – отгоре ѝ нямаше никакви петна или гънки.

– Красива е – откровено рече тя, разгръщайки подаръка и гледайки как светлината играе върху плата. – Напомня ми за един познат. Ще я пазя грижливо.

Чувайки тези думи, момчето се насълзи. Падайки на колене, то докосна лице в пода.

Объркана, Модина погледна към Амилия, но секретарката само сви рамене. Императрицата се взря в хлапето за миг, сетне каза:

– Изглежда умрял от глад.

– Да го заведа ли в кухнята?

– Не, остави го тук. Прати да донесат храна.

След като Амилия напусна стаята, Модина положи робата на един стол и приседна на ръба на леглото, гледайки момчето. То не бе помръднало, все още коленичило с опряно в пода чело. След няколко минути Майнс погледна нагоре, но не каза нищо.

Модина нежно заговори:

– Аз също много добре умея да мълча. Можем да седим в мълчание с дни.

Устните на момчето потрепнаха. То отвори уста, сетне спря.

– Не се притеснявай, говори.

Веднъж заговорило, думите му избликнаха, сякаш се нуждаеше да изговори всичко на един дъх.

– Просто исках да се оправите, това е. Наистина. Донесох ви робата, защото тя спаси Кайн. Излекува го за една нощ, наистина. Той умираше, на сутринта сигурно щеше да е умрял. Обаче робата го накара да се почувства по-добре. А днес казаха, че ви било зле. Знаех, че трябва да ви я донеса, разбирате ли?

– Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.

Момчето се навъси.

– Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.

Модина отиде и седна на пода пред него.

– Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.

– Но…

– Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?

– Защо?

– Трябва. Ще направиш ли това за мен?

Момчето повдигна глава и срещна погледа ѝ.

– Бих направил всичко за вас!

Покъртиха я искреността и убедеността на тона.

– Обичам ви – додаде то.

Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.

– Не – рече тя. – Не можеш. Ти току-що ме ви…

– Напротив.

Модина поклати глава.

– Не! – сопна се тя. – Никой не ме обича!

Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:

– Но аз ви обичам. Всички го правят.

Императрицата се взираше в него.

– Какво искаш да кажеш с „всички“?

– Всички – рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.

– Имаш предвид хората в града?

– И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат – повтори момчето. – Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.

Замаяна, Модина бавно се изправи.

Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината – над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.

– Нещо лошо ли казах? – попита Майнс.

Тя се извърна.

– Не. Нищо подобно. Просто – Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. – Остават още десет дни, нали?

– Да, защо?

– Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.

Тя отиде до вратата и я отвори. Отвън, както винаги, Джерълд стоеше на пост.

– Джерълд – рече тя, – би ли ми направил една услуга?

Глава 15
Ловът

– Честит празник, сър Ейдриън – жизнерадостно рече момиче, когато той надникна извън стаята. Тя бе една от кикотещите се камериерки, които му се усмихваха и му правеха реверанс след първия ден на турнира. След второто съревнование пажовете бяха започнали да му се покланят, а войниците му кимаха. Третата победа, макар чиста като останалите, бе най-лоша, защото му бе спечелила вниманието на всеки благородник и рицар в двореца. След всеки двубой му се предоставяше избор да остане в стаята си или да посети залата за пиршества. Предпочитайки да бъде сам, Ейдриън обикновено избираше първото.

И това утро, без разлика от другите дни, Ейдриън се разхождаше безцелно из двореца. Няколко пъти видя Албърт отдалеч, но никой от двамата не се опита да подхване разговор. Нямаше следа от Ройс. Прекосявайки фоайето, той поспря. Стълбището се издигаше нагоре, украсено със свещи и боядисани дървени орнаменти. Четири етажа по-нагоре момичето, което някога познаваше като Тракия, сигурно все още спеше в леглото си. Постави крак на първото стъпало.

– Сър Ейдриън? – заговори го мъж, когото не разпознаваше. – Отличен двубой направихте снощи. Нанесохте на Лоудън удар, който скоро няма да забрави. Даже по високите пейки се чу пукотът. Казват, че ще му трябва нов нагръдник и че сте му пукнали две ребра! Това се казва удар! Това се казва удар! Заради вас загубих доста в първите три двубоя, но оттогава си върнах всичко. Ще заложа на вас за финала. Направихте вярващ от мен. Накъде сте се отправили?

Ейдриън бързо отдръпна крака си.

– Никъде. Просто се разтягам.

– Просто исках да ви кажа да продължавате в същия дух. Ще викам за вас.

Мъжът напусна през главния вход, оставяйки Ейдриън на дъното на стълбите.

Какво ще направя, ще вляза в покоите ѝ неканен? Не съм говорил с нея над година. Дали ще ме мрази, задето не съм я посетил по-рано? Ще ме помни ли изобщо?

Отново погледна към стълбите.

Възможно е да е добре, нали? Това, че никой не я вижда, не е задължително да означава нещо.

Модина бе императрицата. Нямаше как да се отнасят зле с нея. Беше щастлива, когато живееше в Далгрен, а това беше мизерно малко селце, жителите на което биваха избивани нощем от чудовище.

Колко по-лош може да бъде животът в двореца?

За последен път се огледа наоколо и зърна двете сенки да се облягат небрежно край арката към тронната зала. Въздъхвайки, Ейдриън се отправи към слугинското крило, загърбвайки стълбището.

Слънцето още не бе изгряло напълно, обаче кухнята гъмжеше от активност. Огромни тенджери бълваха толкова гъст пушек, че чак стените плачеха. Касапи сечаха върху дъските си, издавайки заповеди. Момчета с кофи търчаха наоколо, крещейки в отговор. Момичета миеха прибори и съдове. Миризмите бяха силни и разнообразни. Някои, като тази на печен хляб, бяха великолепни, а други се носеха задушливи и неприятни. Тук, зад сцената, празникът се бе свел до охлаждане на тави захаросани ябълки и сладки във формата на снежинки.

Удивен, Ейдриън пристъпи в кухнята. Още при прекрачването на прага се извърнаха глави, работата забави обороти, сетне всичко спря. В помещението стана толкова тихо, че можеше да се чуе капенето на един мокър черпак, в добавка с кипящата вода и огньовете, весело хрупащи цепеници. Целият персонал се взираше в него – сякаш влезлият имаше две глави или три ръце.

Ейдриън приседна край една маса. Скромността на това кътче предполагаше, че тук кухненският персонал се храни. Боецът се опитваше да изглежда небрежно спокоен, но при цялото това внимание бе невъзможно.

– Какво има пък сега? – прогърмя гласът на едър брадат готвач, който около очите си имаше бръчици. Забелязвайки Ейдриън, въпросните очи се стесниха рязко. Показа – макар и само за миг – че има и друга страна, както игриво куче внезапно може да заръмжи към непознат.

– Мога ли да ви помогна, сър? – запита той, приближавайки се към Ейдриън със сатър в ръка.

– Не искам да преча на работата. Просто се надявах да намеря малко храна.

Готвачът го огледа внимателно.

– Рицар ли сте, сър?

Ейдриън кимна.

– Станали сте рано. Ще наредя да донесат желаното от вас в залата за пиршества.

– Всъщност бих предпочел да се нахраня тук. Това проблем ли ще представлява?

– Извинете? – рече готвачът, объркан. – Ако позволите да попитам, защо му е на благородник като вас да се храни в горещата, мръсна кухня, заобиколен от тракането на съдове и бъбренето на слугини?

– Просто се чувствам по-удобно тук – рече Ейдриън. – Смятам, че човек трябва да е спокоен, когато се храни. Разбира се, ако това ще ви затрудни… – той се изправи.

– Вие сте сър Ейдриън, нали? Не успях да намеря време да посетя турнирите, но както можете да се убедите сам, по-голямата част от персонала ми го е сторила. Вие сте доста известен. Чувал съм много истории за вас и за неотдавнашната ви сполука. Истина ли са те?

– За историите не мога да кажа, но се казвам Ейдриън.

– Приятно ми е. Аз съм Ибис Тинли. Седнете, сър. Веднага ще ви приготвя нещо.

Той се извърна, гълчейки хората си да пристъпят отново към работа. Много от слугите продължиха да поглеждат към Ейдриън, хвърляйки по едно око тайно от главния готвач. Скоро Ибис се завърна с чиния пилешко, пържени яйца, сухари и халба тъмна бира. Пилето беше толкова горещо, че опари Ейдриъновите пръсти, а сухарите димяха, когато ги разчупи.

– Оценявам това – каза Ейдриън на Ибис, захапвайки един сухар.

Ибис го изгледа изненадано, сетне се изкикоти.

– Велики Мар! Благодарите на готвач за храната! Историите са истина, нали?

Ейдриън сви рамене.

– Случва се да забравя, че съм благородник. Докато бях от простолюдието, винаги знаех какво е да си благороден, но не и сега.

Готвачът се усмихна.

– Лейди Амилия има същия проблем. Хубаво е да видя свестни хора да се издигат. Казват, че вие сте помитали наред всички изправили се срещу вас рицари. Дори чух, че на откриването на турнира сте яздили срещу сър Муртас без шлем!

Ейдриън кимна с пълна уста пиле, което местеше наляво-надясно, за да не си изгори езика.

– Когато някой стори нещо подобно – продължи Ибис – и идва от калта като всички нас, то той спечелва сърцата на долните класи. Тъй е. Онези от нас с мърляви лица и потни гърбове ужасно се вълнуваме от подобните на вас, сър.

Ейдриън не знаеше как да отговори и се задоволи да преглътне пилешкото. Бе яздил, съпровождан от оглушителен рев при всяка своя поява, но не участваше заради аплодисментите. Целта му бе мрачна, тайна, недостойна за аплодиране. Бе повалил петима рицари, според правилата на турнира – придобивайки собственост над конете им. Ейдриън бе отказал. Не само не се нуждаеше от конете – не ги заслужаваше. Искаше само да спаси Ариста и Гаунт. В ума му цялата работа бе омърсена. Вземането на нещо друго от победите – дори удоволствието от успеха – щеше да бъде погрешно. Ала тълпите продължаваха да ликуват гръмко, смятайки го за скромен и добродетелен, вместо за онова, което бе в действителност – изчакващ убиец.

– Сега ще се сражавате с Бректън, нали? – попита Ибис.

Ейдриън кимна мрачно.

– Утре. Днес има някакъв лов.

– О, да, ловът със соколи. Днес ще опека много дивеч. Значи вие няма да участвате?

– Тук съм само за турнира – успя да рече Ейдриън, макар устата му отново да бе пълна.

Ибис наклони глава.

– За рицар, който почти е спечелил турнира на Зимния фестивал, не изглеждате особено щастлив. Надявам се не е заради храната.

Боецът поклати глава:

– Храната е страхотна. Надявам се, че ще мога и да обядвам тук.

– Заповядайте по всяко време. Ха! Звуча като гостилничар или лорд. Аз съм просто готвач – посочи с палец над рамото си. – Да, онези мелези треперят от гласа ми, но вие сте рицар. Можете да ходите, където си поискате. Но… ако след храната ми сте в настроение за малко щедрост, бих ви помолил за една услуга.

– А именно?

– Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас – за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…

– Но?

– Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.

Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.

– Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.

Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.

* * *

В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.

Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването ѝ. Особено същите онези войници, които само година по-рано ѝ се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още ѝ се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо ѝ прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.

Целият двор щеше да вземе участие в събитието с продължителност цял ден. Рицари, благородници, дами и слуги се отправиха към гората и полето. Зад тях притичваха кучета. Амилия никога не бе сядала на кон преди. Не бе яздила пони, муле, дори и вол, но на този ден се намери закрепена несигурно на гърба на бял кавалерийски кон. Носеше красивата бяла рокля и съответстващото наметало, предоставени ѝ от лейди Женвиев, които – и това не бе случайно – бяха в тон с покривалото на коня ѝ. Бе седнала настрани, десният ѝ крак бе преметнат между двата лъка на седлото, а левият – опрян на дъсчица. Предизвикателство бе да се задържи на гърба на животното в тази поза. Всяко разтърсване караше сърцето ѝ да подскача, а ръцете ѝ се вкопчваха в сплетената грива. Няколко пъти едва не се прекатури назад. Представяше си, че ако паднеше, щеше да увисне на крака си с обърната над главата рокля, докато конят горделиво пристъпва наоколо. Тази мисъл така я ужасяваше, че тя седеше сковано, впила поглед в земята. Не продума по време на двучасовата езда сред дивотата. Едва когато главният ловец ги призова към внимание, тя се осмели да вдигне очи.

Напуснаха сянката на гората и излязоха на обширно поле. Високи кафяви тръстики се подаваха изпод снега. Блясъкът на утринните лъчи бе отразен от разсяклата пейзажа река. Безветрен, светът беше странно тих. Ловджията ги напъти да се разпръснат с лице към блатото.

Амилия бе доволна, че са пристигнали, а също така горда, че е успяла да направлява коня си без злополуки. Най-сетне неподвижна, тя си позволи да отдъхне облекчено, само за да види соколджията да се приближава към нея.

– Каква птица ще използвате днес, милейди? – попита той, поглеждайки нагоре към нея. Носеше червен койф и дебели ръкавици.

Тя преглътна.

– Ти какво би ми препоръчал?

Соколджията изглеждаше изненадан и Амилия почувства, че вероятно е допуснала поредната грешка.

– Милейди, има много птици, но няма зададени правила. Традицията обикновено запазва исландски сокол за краля, обикновен сокол за принц или херцог, сокол скитник за граф, ястреб за барон, голям ловен сокол за рицарите, ястреб кокошар за благородниците, ястреб-скитник за бедните, ястреб врабчар за духовниците, керкенез за слугите и чучулигар за дамите, но на практика всичко опира до…

– Тя ще използва Убийцата – обяви херцогинята на Рочел, намествайки коня си до тях.

– Разбира се, Ваше Благородие – соколджията се поклони и направи бързо движение с ръка. Притича слуга, върху чиято ръка имаше голяма птица с качулка.

– Ръкавицата ви, милейди – рече соколджията, подавайки ѝ ръкавица от лосова кожа.

– Сложи си я на лявата ръка, скъпа – рече херцогинята с окуражителна усмивка и палаво пламъче в очите.

Амилия усети как сърцето ѝ потрепва, докато нахлузваше ръкавицата.

– Протегни ръка, мила. Далеч от лицето си – напъти я лейди Женвиев.

Соколджията взе хищната птица от слугата и я донесе. Ястребът бе великолепен, заслепен от кожена качулка с късо декоративно перо. Докато бе предавана на Амилия, Убийцата разпери масивните си криле и приплясна два пъти, а мощните нокти се обвиха около ръкавицата. Птицата беше по-лека от очакваното и за Амилия не представляваше проблем да я държи. Но сега страхът от птицата измести този от падане. С ужас гледаше как соколджията омотава ремъка около китката ѝ, привързвайки я към сокола.

– Красива птица – каза някакъв глас.

– Да – отвърна Амилия. Виждайки сър Бректън да застава от лявата ѝ страна, тя си помисли, че ще припадне.

– Принадлежи на херцогинята на Рочел. Тя… – Амилия се обърна. Херцогинята я бе изоставила. Паниката стисна стомаха ѝ с клещите си. Колкото и дружелюбна да беше лейди Женвиев, Амилия започваше да подозира, че жената се наслаждава да я тормози.

Опита се да се успокои, застанала лице в лице с единствения мъж на света, когото искаше да впечатли. Придържаща птицата с едната си ръка, а с другата хванала юздите, Амилия внезапно осъзна, че носът ѝ тече заради студа. Нещата определено не можеха да се развият по-зле. Тогава, като че боговете бяха чули мислите ѝ, те отговориха чрез гласа на главния ловджия.

– Всички напред!

Мили Марибор!

Конят се препъна на замръзналата земя, нарушавайки равновесието ѝ. Рязкото движение стресна и Убийцата, която разпери огромните си криле, за да се спаси. Привързан към китката на Амилия, ястребът дръпна ръката ѝ. Може би щеше да остане в седлото – ако не бе настоятелността на птицата.

Амилия извика, падайки към задницата на коня, превръщайки кошмарите си в реалност. Ала преди да се строполи от седлото, внезапно спря. Сър Бректън я бе уловил през кръста. Макар да не носеше броня, ръката му беше на допир като стомана – солидна и непоклатима. Той внимателно я издърпа обратно. Птицата приплясна още два пъти с криле, сетне се успокои и отново се вкопчи в ръкавицата.

Бректън не каза нищо. Задържа здраво Амилия, докато тя отново се намести стабилно на седлото и опре крак в дъсчицата. Ужасена и поаленяла от срам, тя не го погледна.

Защо точно пред него трябваше да се случи!