Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)

Елгар се върна във всекидневната, където поне двама рицари се опитваха да изпеят „Дъщерята на стария херцог“, но опитите им звучаха ужасно. Ейдриън продължи към стаята си, отвори вратата и замръзна.

– Добър вечер, Ейдриън – поздрави го Мерик Мариус. Носеше скъпа кървавочервена одежда. Около врата си бе окачил златна верига. Бе се разположил небрежно край малката масичка, върху която беше сложил шахматната дъска от всекидневната. Всички фигури и пешки бяха подредени на позиция, само една бяла пешка бе преместена два квадрата напред. – Позволих си да направя първия ход.

Стаята беше прекалено малка, за да се скрие някой вътре – бяха сами.

– Какво искаш? – попита Ейдриън.

– Мислех, че това е очевидно. Искам да се присъединиш към мен. Ти си на ход.

– Не се интересувам от игри.

– Струва ми се малко самонадеяно да смяташ това за проста игра.

Гласът на Мерик бе парадоксално вледеняващ и приятелски – маниер, който Ейдриън многократно бе виждал преди – у Ройс. Поведението на Мариус го объркваше. Бе свикнал да определя хората по тона, езика на тялото, погледа, но Мерик бе невъзможен за разгадаване. Макар по-голям и по-висок от Ройс, Мариус не беше особено едър. Не изглеждаше като боец, нито носеше някакви оръжия. Ако наистина Мерик беше толкова умен, колкото казваше Ройс, със сигурност знаеше, че Ейдриън можеше да ги убие. Като се има предвид как ги бе манипулирал на борда на „Изумрудената буря“, което беше довело до смъртта на Уесли Белстрад и разрухата на Тур Дел Фур, Мариус трябваше да смята това за твърде вероятно, ала въпреки всичко мъжът не показваше признаци на безпокойство. Това изнервяше Ейдриън, карайки го да чувства, че пропуска нещо.

Ейдриън се настани срещу Мерик и след като хвърли кратък поглед към дъската, премести напред пешка.

Мариус се усмихна с нетърпението на дете, начеващо любимия си десерт. Премести още една пешка, излагайки я на риск. Ейдриън я взе.

– А, значи приемаш дамския ми гамбит – рече Мерик.

– Моля?

– Началните ми ходове. Те се наричат дамски гамбит. Можеш да го приемеш или да го отхвърлиш. Ходът ти показа първото.

– Просто плених пешка – рече Ейдриън.

– Стори и двете. Знаеш ли, че шахматът е наричан още Кралската игра, защото развива стратегията?

Почти без да се замисля, Мерик придвижи напред друга пешка.

Ейдриън не отговори, защото оглеждаше дъската. Баща му го бе учил да играе като малък, за да развие разбирането му за тактика и планиране. Данбъри Блекуотър бе изработил дъска и фигури от метал. Баща му бе най-добрият шахматист в селото и на Ейдриън му бяха нужни години, за да го матира.

– Разбира се, играта има по-обширни импликации – продължи Мариус. – Чувал съм, че епископите изнасяли цели проповеди върху шаха. Прокарват паралел между отделните класи и фигурите, сочейки как те отразяват йерархията, а начинът им на движение съответства на дълга, поставен всекиму от Бог.

Третата пешка на Мариус също бе изложена на риск и Ейдриън взе и нея. Стилът му на игра притесняваше Ейдриън, очакващ повече размишления от негова страна, след като бе изгубил вече две пешки.

– Така че това, което ти кориш като лекомислена и простовата игра, е всъщност огледало на света около нас и нашето движение в него. Например знаеш ли, че пешките не винаги са могли да се движат два квадрата при първия си ход? Тази промяна била резултат от прогреса и отслабването на монархическата сила. Освен това, при достигането на осмия ред пешките били произвеждани в съветници, които са втората по слабост фигура.

– Като говорим за пешки… Не ни се понрави как ни използва в Тур Дел Фур – рече Ейдриън.

Мерик вдигна ръка.

– Ройс вече ме сгълчи относно това.

– Ройс… той е говорил с теб?

Мариус се изкикоти.

– Изненадан си, че съм още жив? Двамата с него имаме… спогодба. За него съм като ето този офицер на дъската. Лесна мишена – и все пак цената би била твърде висока.

– Не разбирам.

– Няма и как.

– Подмами ни да ти помогнем в убийството на стотици невинни хора. Ройс е убивал и за по-малко.

Мерик изглеждаше развеселен.

– Наистина, Ройс обикновено се нуждае от причина да не убива. Но не се залъгвай. Той не е като теб. Невинните жертви – без значение бройката им – не го касаят. Той просто не обича да бъде манипулиран. Не, бих се осмелил да кажа, че само едно убийство го е накарало да чувства угризения, ето защо още съм жив. Ройс усеща, че везните между нас не са изравнени. Чувства, че още ми е длъжник.

Мерик посочи към себе си:

– Мен ли чакаш? Ти си на ход.

Ейдриън реши да бъде по-дръзновен и даде шах с царицата си. Мерик моментално придвижи царя си в безопасност, още преди боецът да е отдръпнал ръката си.

– Докъде бях стигнал? – продължи Мерик Мариус. – А, да, еволюцията на шахмата, променящ се паралелно със света. Преди векове не е имало рокади, а патът се е броял за победа на онзи, който го е причинил. Но най-красноречива е променливата роля на дамата.

Ейдриън заплаши офицера с пешка и Мерик я взе. Боецът придвижи коня си и опонентът му стори същото.

– В началото не е имало дама, всички фигури са били мъжки. Нейното място било заето от фигура, наричана главен министър. Много по-късно дамата го заменила. В началото била слаба, можела да се движи само по един квадрат по диагонал. Едва по-късно се сдобила с най-голямата свобода на движение от всички, превръщайки се в най-мощната фигура – и най-желана цел.

Ейдриън понечи да премести офицера си, но тогава видя, че Мериковият кон заплашва кралицата.

– Интересна реч произнесе императрицата днес, не смяташ ли? – попита Мерик. – Защо според теб каза това?

– Нямам представа – отвърна Ейдриън, изучавайки дъската.

Мариус му се усмихна.

– Виждам защо Ройс те харесва. Не си падаш по приказките. Двамата сте странна двойка. С Ройс си приличаме много повече. И двамата имаме прагматичен поглед върху света и обитателите му, а ти си идеалист и мечтател. На мен ми приличаш на любител на пиво, а Ройс си предпочита своето Монтмърси.

Поредна размяна на ходове накара Ейдриън да забави играта си и да оглежда внимателно разположението на фигурите.

– Знаеш ли, че аз го запознах с това вино? Беше преди години, когато му поднесох една каса за рождения му ден. Всъщност това не е съвсем коректно. Ройс си няма понятие кога е същинската му дата на раждане. Но би могло да бъде и тогава, така че ние празнувахме. Бях освободил виното от един вандънски керван, натоварен със стока. Цели три дни пирувахме в селото ми. То притежаваше изненадващо висок процент красиви момичета. Никога не бях виждал Ройс да пие така. Обичайно е толкова сериозен – тъй мрачен и навъсен – или поне такъв беше тогава. За тези три дни той се отпусна и може да се каже, че прекарахме най-доброто време в живота си.

Ейдриън се съсредоточи върху дъската.

– Добър отбор бяхме тогава. Аз планирах задачите, а той ги изпълняваше. Съревновавахме се. Опитвах се да измисля невъзможно предизвикателство, но той винаги ме изненадваше. Уменията му са легендарни. Разбира се, тогава оковите на морала не му пречеха. Това е твое дело, предполагам. Ти опитоми демона – или поне си мислиш, че си го сторил.

Ейдриън намираше приказките на Мерик за дразнещи и осъзна, че точно това е и целта му. Премести царицата си в безопасност. Мерик невинно, почти разсеяно, плъзна пешка напред.

– Ала той все още е там – вътрешният демон – скрит. Не можеш да промениш натурата на някой като Ройс. Знаеш ли, че в Калис се опитват да опитомят лъвове? Вземат ги като малки и ги отнасят в дворците като домашни любимци за принцовете. Смятат ги за безопасни, докато един ден семейните кучета не се окажат изчезнали. „Може би кучетата са си го изпросили“, казва привързаният принц. „Може би хрътките са тормозили котето“, казва, галейки верния си звяр. На следващия ден намират трупа на принца на някое дърво. Не, приятелю, не можеш да опитомиш диво животно. Рано или късно то се връща към природата си.

След поредица от ходове Ейдриън успя да плени белия офицер. Не можеше да определи дали Мерик просто си играе с него или не е чак толкова добър играч.

– Той говори ли за мен? – попита Мариус.

– Звучиш като изоставена любовница.

Мерик се поизправи и приглади туниката си.

– Имал си шанс да видиш как Бректън се дуелира. Има ли съмнение относно възможността ти да го надвиеш?

– Не.

– Това е добре. Но ето важният въпрос… ще го направиш ли?

– Сключих сделка, нали така? Ти беше там.

Мерик се приведе напред.

– Познавам те – или поне твоя тип. Изпитваш съмнения. Не мислиш за правилно да убиеш невинен човек. Срещнал си Бректън. Той е забележителен. Такъв, какъвто ти би искал да бъдеш. В момента се мразиш, мразиш и мен, защото мислиш, че и аз съм забъркан. Само че не съм. Не участвам в това – като изключим предложението ми да получиш принцесата. Независимо дали искаш да ме убиеш или благодариш за това, бих искал само да изтъкна, че тогава ти заплашваше да избиеш всички присъстващи.

– Ако не си забъркан, тогава защо си тук?

– Имам нужда от Ройс да се заеме с друга моя задача – много важна – а той ще бъде по-малко желаещ да го стори, ако ти умреш, което ще се случи, ако не убиеш Бректън. Ако обаче си изпълниш обещанието, всичко ще се подреди. Така че дойдох да потвърдя онова, което и ти самият знаеш, което и Ройс би ти казал, ако беше тук. Трябва да убиеш Бректън. Не забравяй, че заменяш живота на най-опитния враг на Меленгар за неговата принцеса и лидера на националистите. Заедно те могат да възкресят съпротивата. Да не забравяме и произхода ти. Това е твоят шанс да поправиш грешката на баща си и да успокоиш духа му. Ако не друго, не дължиш ли поне толкова на Данбъри?

– Откъде знаеш за това?

Мерик само се усмихна.

– Самодоволно копеле си, а? – Ейдриън го прониза с поглед. – Но не знаеш всичко.

Ейдриън посегна да направи ход, но Мерик вдигна ръка и го спря.

– Каниш се да вземеш топа ми с офицера си. Сетне ще вземеш другия с царицата. Как би могъл да се въздържиш? Напълно незащитени. Тогава ще си особено доволен от себе си. Ще си мислиш, че изобщо не играя толкова добре, колкото си очаквал. Ала не осъзнаваш, че печелейки материал, си отстъпвал систематично контрола върху дъската. Имаш превъзхождащи сили, но ще откриеш твърде късно, че не можеш да поведеш ефективна атака. Аз ще пожертвам царицата. Ти няма да имаш избор и ще я убиеш. Тогава ще бъда в отлична позиция да атакувам царя ти. Накрая ще си взел офицер, два топа и царицата ми, но нищо от това няма да има значение. Ще те матирам, премествайки другия си офицер на E7.

Мерик се изправи и пое към вратата.

– Ти вече си загубил, ала ти липсва визията да го проумееш. Това е проблемът ти. Аз, от своя страна, не страдам от този конкретен недостатък. За твое собствено добро, заради Ройс, за Ариста, Гаунт, дори заради баща си – трябва да убиеш сър Бректън. Лека нощ, Ейдриън.

Глава 16
Бойни изпитания

Небето бе заоблачено, денят беше сив, а вятърът се грижеше на публиката да е особено студено. Ала днешната тълпа бе най-голяма и най-шумна от всички турнирни дни досега. Целият имперски двор, както и по-голямата част от града, не искаха да пропуснат спектакъла. Всеки инч от скамейките бе зает, море от тела притискаше оградата. На полето бяха останали само синьо-златната шатра на сър Бректън и зелено-бялата на сър Ейдриън.

Ейдриън пристигна рано сутринта, придружен от Ренуик, който веднага се зае да нахрани и вчесва Злонамерен. Боецът не искаше да остане в палата и да рискува среща с Бректън, Амилия или Мерик. Искаше да остане насаме и този ден най-сетне да отмине.

– Ейдриън! – викна странно познат глас. Зърна мъж сред тълпата, който му махаше, а въоръжен с пика стражник стоеше пред него. – Аз съм, Ръсел Ботуик от Далгрен!

Оставяйки Ренуик да довърши подготовката на Злонамерен, Ейдриън се приближи до оградата, за да погледне по-добре. Дворцовите му сенки го последваха.

Здрависа се с Ръсел. Жена му, Лина, и синът му Тад, стояха до някогашния селски домакин. Зад тях бе застанал Дилън Макдърн, селският ковач, който някога бе помогнал на Ейдриън в издигането на клади срещу чудовището.

– Пусни ги – обърна се Ейдриън към стражника.

– Виж се само! – възкликна Дилън, докато се провираха през оградата, за да последват Ейдриън към шатрата му. – Жалко, че Терън не е сред нас. Щеше да се фука, че бил получавал уроци по фехтовка от турнирен шампион.

– Още не е сигурно, че ще стана шампион – мрачно отвърна Ейдриън.

– Ръсел е на друго мнение – Дилън потупа приятеля си по гърба. – Не пропускаше да се надува във всяка кръчма как бъдещият шампион прекарал веднъж цяла седмица в дома му.

– Четирима ме почерпиха заради това – със смях рече Ръсел.

– Радвам се да те видя отново – каза Лина, потупвайки нежно ръката на Ейдриън. – Всички се чудехме какво е станало с теб и приятеля ти.

– Двамата с Ройс сме добре, но как се справяте вие?

– Винс ни отведе до Олбърн – обясни Дилън. – Успяхме да се преборим с каменистата земя. Не беше като в Далгрен. Синовете ми бяха взети в имперската армия, а по-голямата част от реколтата трябва да предадем. Но предполагам можеше и да е по-зле.

– Кътахме настрана медни монети, за да дойдем тук за празниците – каза Ръсел. – Но си нямахме и представа, че ще сварим теб да участваш в турнира. Това вече е нещо! Говори се, че си бил ръкоположен на бойното поле. Впечатляващо.

– Не толкова, колкото си мислиш – отговори Ейдриън.

– Как е Тракия? – попита Лина, все още държаща ръката му.

Той се поколеба, не беше сигурен какво да каже.

– Не зная. Не я виждам много. Но вчера се появи на банкета и изглеждаше достатъчно добре.

– Едва не умряхме, когато чухме дякон Томас да я провъзгласява за императрица.

– Мислехме, че старчокът се е побъркал – додаде Дилън. – Но тогава я коронясаха! Представяш ли се? Малката ни Тракия – тоест, Модина – императрица! Нямахме си представа, че Терън произхожда от Новрон. Вероятно оттам е взел упоритостта си, а дъщеря му – своя кураж.

– Чудя се, дали е влюбена в регент Етелред – предположи Верна, дъщерята на Дилън. – Бас държа, че е много красив. Трябва да е чудесно да си императрица и да живееш в онзи пълен със слуги палат, където рицари ти целуват ръката.

– Човек би си помислил, че тя ще си спомни дребните хора, които се грижеха за нея като за дъщеря – горчиво каза Ръсел.

– Ръс! – смъмри го Лина. Очите ѝ се плъзнаха по високите стени на двореца, които се извисяваха над шатрите. – Бедното момиче преживя толкова много. Я погледни. Смяташ ли, че е щастлива с всички онези проблеми, които са ѝ на главата? Войни и прочие. Смяташ ли, че ѝ е останало време да мисли за старите си съседи, камо ли да ни издирва къде сме? Не, разбира се!

– Извинете, сър Ейдриън, време е – обяви Ренуик, повел Злонамерен.

С помощта на табуретка Ейдриън яхна украсения кон.

– Това са мои приятели – рече на оръженосеца си. – Погрижи се за тях.

– Да, сър.

– „Да, сър“! Чухте ли това? – Дилън се плесна по бедрото. – Еха, да бъдеш рицар и да участваш във финала на Зимния турнир. Сега трябва да си най-щастливия човек на земята.

Ейдриън се вгледа в лицата им и се опита да се усмихне, преди да поеме към позицията си.

Тълпата избухна в аплодисменти при излизането на двамата рицари. Надвисналите облаци бяха по-гъсти от преди, сякаш изсмукали цветовете от банерите и флаговете. Докато заставаше край бариерата си, Ейдриън чувстваше студ – отвън и отвътре.

Срещу него Бректън изчакваше, покривалото на коня му се развяваше на вятъра. Оръженосците заеха местата си на подиума, до копията. Хералдът, мъж със сериозно изражение и тежка дреха, пристъпи на платформата. Тълпата утихна, когато фанфарите оповестиха началото на процесията.

Начело вървяха Етелред и Салдур, следвани от крал Арманд и кралица Адълайн от Олбърн, крал Росуорт и кралица Фреда от Дънмор, крал Фредрик и кралица Джоузефин от Галеаннон, крал Рупърт от Ренидд – коронясан отскоро и все още ерген – и крал Винсънт и кралица Регина от Маранон. След монарсите вървяха принцовете и принцесите, канцлерът и камерхерът, лейди Амилия и Нимбус, архиепископите на кралствата. Последни пристигнаха рицарите и се настаниха по местата си.

Отново се разнесоха фанфари и хералдът се обърна към тълпата с гръмък и благоговеен глас:

– На тази светена земя, това турнирно поле, където се провеждат изпитания, разкриват се мъжество и добродетел, а истината излиза наяве, сме се събрали да станем свидетели на това съревнование на умелост и храброст. Днес Марибор ще отсъди кой от тези двама мъже ще завоюва титлата шампион на Зимния турнир!

Хората заликуваха и хералдът поспря, чакайки ги да утихнат.

– От лявата ми страна стои командирът на победоносната северна имперска армия, героят от битката при Ван Бенкс, синът на лорд Белстрад от Чадуик, спечелил благоразположението на лейди Амилия от Тарин дол – сър Бректън от Чадуик!

Тълпата отново избухна в аплодисменти. Ейдриън зърна Амилия, бясно ръкопляскаща с останалите.

– Вдясно ви представям най-новия член на рицарските редици, герой на Ратиборската битка, спечелил благоразположението на Нейно Имперско Възвишено Високопреосвещенство императрица Модина Новронска – сър Ейдриън!

Публиката зарева толкова силно, че Ейдриън усети нагръдника си да вибрира от виковете. Гледайки морето от простолюдие, почти можеше да си представи малко хлапе, застанало до баща си в напрегнато очакване.

– За шампионското звание, за честта на империята и за славата на Марибор ще се съревновават тези мъже. Нека Марибор дари победата на по-добрия!

Хералдът слезе сред звука на тромпети, които едва се чуваха над виковете на насъбралите се.

– Успех, сър – облечен в сиво непознат стоеше на Ейдриъновата позиция, държейки шлема му.

Ейдриън се огледа, но не видя Ренуик. Пое шлема и го постави на глава.

– И копието, сър – рече мъжът.

Щом го взе, Ейдриън усети разликата. На вид оръжието изглеждаше същото, но върхът беше тежък. Усещането бе по-добро, по-познато. Нямаше съмнение, че можеше да убие Бректън. Противникът му бе добър копиеносец, но Ейдриън беше по-добър.

Боецът отново хвърли поглед към трибуните. Амилия бе притиснала ръце към лицето си. Опита се да мисли за Ариста и Гаунт. Тогава очите му откриха празното място между Етелред и Салдур – тронът на императрицата – празното място на Модина.

Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни. Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.

Знамената се вдигнаха и той си пое дълбок дъх, спускайки забралото. Фанфарите прогърмяха, знамената полетяха надолу и Ейдриън пришпори коня си. Бректън реагира в същия момент и двамата се втурнаха един срещу друг.

Ейдриън прекоси едва четвърт от полето, преди да дръпне юздите. Злонамерен забави ход и спря. Копието остана насочено към небето.

Отлична форма.

Тази мисъл споходи Ейдриън, сякаш той бе зрител, безопасно разположен на трибуните, като онова момче, преди много време държало бащината ръка край бялата ограда, чувствайки тропота на копитата. Затвори очи и се подготви за удара.

– Съжалявам, тате. Съжалявам, Ариста – промърмори изпод шлема си. Ударът на Бректън можеше и да го убие.

Звукът на копитата се усили.

Не се случи нищо. Ейдриън усети единствено вихъра на профучалия кон.

Пропусна ли? Възможно ли е това?

Ейдриън отвори очи и видя Бректън да язди през полето.

Тълпата утихна, понесе се тихо мърморене. Ейдриън свали шлема си по същото време, когато Бректън спря коня си. Другият рицар също свали своя шлем и препусна обратно до Ейдриън.

– Защо не ударихте? – попита Бректън.

– Вие сте добър човек. Не заслужавате да умрете от предателство.

Ейдриън удари върха на копието си в земята. При удара керамичният наконечник се пръсна, разкривайки бойното острие.

– Нито вие – каза Бректън. Той също заби копието си – и то оказало се с метално острие. – Усетих тежестта му, когато се засилвах. Изглежда и двамата сме нарочени за жертви на измама.

Повел контингент от двадесет войника, гвардейският сержант излезе на полето и обяви:

– Наредено ви е да слезете от седлата! По заповед на регентите ви арестувам.

– Арест? – запита Бректън, изглеждайки объркан. – Въз основа на какви обвинения?

– Измяна.

– Измяна? – лицето на Бректън изразяваше шока му.

– Сър, слезте незабавно или ще използваме сила. Опитате ли се да избягате, ще бъдете посечен.

В далечния край на полето се появи контингент серети. Конници блокираха изходите.

– Да бягам? Защо бих избягал? – Бректън звучеше удивен. – Настоявам да чуя подробностите относно това обвинение.

Отговор не бе предоставен. Изправени пред многократно превъзхождащ противник, Ейдриън и Бректън слязоха от конете. Заобиколиха ги серети и бързо ги изведоха от полето. Ейдриън зърна Луис Гай на трибуните в близост до Етелред и Салдур.

Зрителите изригнаха. Крещяха и освиркваха. Във въздуха се размахваха юмруци, полето бе засипано с каквото успееха да хвърлят. Многократно Ейдриън чу въпроса „Какво става?“

Серетите ги изведоха от арената през тесен шпалир войници, които ги скриваха от очите на тълпата. Бяха отведени до покрита кола, която ги отведе.

– Не разбирам – рече Бректън, седнал в компанията на петима серети. – Някой замисля да ни убие, а ние сме обвинените в измяна? В това няма логика.

Ейдриън погледна суровите лица на серетите, сетне сведе очи към пода на колата.

– Регентите искаха да ви убият… аз трябваше да го сторя. Бяхте прав. Не съм рицар. Лорд Дърмонт изобщо не ме е ръкополагал. Дори не бях войник в имперската армия. Поведох националистите срещу Дърмонт.

– Националисти? Но регент Салдур се застъпи за вас. Историята ви бе потвърдена. Те…

– Както казах, искаха да ви убият и наеха мен да го сторя.

– Но защо?

– Отказали сте предложението им да служите на Етелред. Като главнокомандващ на северната имперска армия сте заплаха. Затова ми предложиха сделка.

– Каква сделка? – запита Бректън със студен глас.

– Трябваше да ви убия в замяна на свободата на принцеса Ариста и Дигън Гаунт.

– Принцесата на Меленгар и водителят на националистите? – Бректън отново се замисли. – На нея ли служите? Или сте на служба при него?

– При нито един от двамата. Никога не съм срещал Гаунт, но принцесата е приятел – Ейдриън поспря. – Съгласих се, за да спася живота им. Тъй като не ви убих, те ще умрат утре.

Известно време двамата пътуваха мълчаливо, поклащайки се напред-назад, докато дървените колела захвърляха зад себе си заснежения калдъръм. Бректън се обърна към Ейдриън и запита:

– Защо не го сторихте? Защо не атакувахте?

Ейдриън поклати глава и въздъхна.

– Не беше правилно.

* * *

– На имперския площад има над стотина размирници – докладва Нимбус. – И бройката им нараства всяка минута. Етелред отдръпна пазачите и затвори портите на двореца.

– Чух, че имало убити пазачи. Вярно ли е това? – попита от бюрото си Амилия.

– Само един, ако не се лъжа. Но неколцина други са били лошо бити. Бунтовниците викат императрицата.

– Чух ги. Скандират повече от час.

– След турнира не се доверяват нито на Етелред, нито на Салдур. Хората настояват за обяснение и ще приемат такова само от императрицата.

– Салдур ще дойде тук, нали? Ще иска да накарам Модина да каже нещо. Ще ми заповяда да накарам императрицата да обяви, че Бректън и Ейдриън са заговорничили за завземане на престола.

Нимбус въздъхна и кимна.

– Бих предположил.

– Няма да го сторя – предизвикателно рече Амилия. Изправи се и удари по бюрото си. – Сър Бректън не е предател, сър Ейдриън също. Няма да участвам в екзекуцията им.

– Ако не го направите, твърде вероятно е да споделите съдбата им – предупреди Нимбус. – Вдругиден Етелред ще бъде император. Ще властва официално и няма да има особена нужда от бавачката на Модина.

– Обичам го, Нимбус.

Това бе първият път, когато изричаше тези думите – първото признаване, дори и пред самата себе си.

– Не мога да им помогна да го убият. Не ме интересува какво ще правят с мен.

Нимбус се усмихна тъжно и седна в стола край бюрото ѝ. За пръв път сядаше в присъствието на Амилия, без преди това да ѝ поиска разрешение.

– Предполагам наставник ще им е нужен още по-малко. Ейдриън очевидно сбърка нещо и е вероятно аз да бъда обвинен.

Отвън се разнесоха стъпки и двамата погледнаха нервно към затворената врата на кабинета.

– Сякаш идва краят на света – сълзи се стичаха по бузите на Амилия. – А сутринта бях толкова щастлива.

Двамата застинаха разтревожено, чувайки още неколцина души да притичват край вратата им.

– Смяташ ли, че трябва да нагледам Модина? – попита Амилия.

– Би било разумно – кимна Нимбус. – Императрицата обича да седи край прозореца. Трябва да е чула протестите и да се чуди какво става.

– Ще говоря с нея. След казаното от нея на пиршеството, кой знае какво си мисли?

Амилия се изправи.

Двамата тъкмо се отправяха към вратата, когато тя се отвори рязко и вътре влетя регент Салдур. Лицето му бе почервеняло, зъбите стиснати. Затръшна вратата след себе си.

– Ето! – регентът блъсна пергамент в ръцете на Амилия. Състоеше се от няколко неравни реда. – Накарай Модина да наизусти това. Да го е произнесла до час – точно както е написано!

Извъртайки се, той отвори вратата.

– Не – каза тихо Амилия.

Салдур застина. Бавно, той затвори вратата и се обърна. Прониза я с поглед.

– Какво каза?

– Няма да карам Модина да лъже за сър Бректън. Това пише, нали? – тя погледна към пергамента и зачете: – „Мои верни поданици…“ – пропусна част. – „Бяха открити доказателства… сър Бректън и сър Ейдриън… извършили предателство към империята… виновни в най-долното престъпление, познато на бога и човека, и трябва да платят за злината си.“ – Амилия вдигна очи. – Няма да я карам да чете това.

– Как се осмеляваш? – Салдур се изправи в цял ръст и я изпепели с поглед отвисоко.

– Вие как се осмелявате? – предизвикателно отвърна тя. – Сър Бректън е велик човек. Верен, внимателен, мил, досто…

Салдур силно я зашлеви през лицето, запращайки я на пода. Нимбус понечи да се приближи към нея, но спря. Салдур не му обърна внимание.

– Ти беше миячка на чинии! Или си забравила? Аз те създадох! Хареса ли ти да се правиш на дама? Хареса ли ти да носиш хубави рокли и да яздиш на лов, където рицари ти се умилкваха? Убеден съм в това, но няма да позволя чувствата към сър Бректън да ти размътват главицата. Това не е игра, трябва да бъдеш по-внимателна. Разбирам, че си разстроена. Разбирам, че го харесваш. Но нищо от това няма значение. Аз изграждам империя! Съдбата на идните поколения е в нашите ръце. Не можеш да захвърлиш това, само защото си си паднала по някого, според теб изглеждащ зашеметяващо в броня. Искаш рицар? Ще уредя да получиш когото и да е рицар в кралството. Обещавам. Дори мога да уредя брак с престолонаследник, ако това е, към което се стремиш. Как ти се струва? Достатъчно възвишено ли е за теб, Амилия? Би ли искала да станеш кралица? Сторено. Важното сега е да спасим империята от срутване. Дадох ти власт, защото ми харесва коварството ти. Но това не подлежи на обсъждане. Не и сега. Сега може и да има само няколкостотин бунтовници – рече Салдур, посочвайки към прозореца ѝ, – но нещата ще се разчуят и след ден-два може да ни застраши гражданска война. Това ли искаш? Искаш да ме принудиш да пратя армията да избие стотици граждани? Искаш да опожаря града? Няма да стане. Чуваш ли?

Салдур ставаше все по-разгневен.

– Харесвам те, Амилия. Ти ми служи добре. По-умна си от десет благородника наведнъж. Наистина възнамерявам да те възнаградя богато за служенето ти. Говоря сериозно за коронясването ти. Нуждая се от верни, интелигентни монарси, които да управляват имперските провинции. Ти си доказала, че мога да разчитам на теб, а също и че можеш да мислиш самостоятелно. Ценя тези качества. Одобрявам духа ти, но не сега. Ще ми се подчиниш, Амилия, или, кълна се в Марибор, ще бъдеш екзекутирана с останалите!

Амилия се тресеше. Долната ѝ устна трепереше. Все още държаща пергамента, тя стисна юмруци и задиша дълбоко, сякаш опитвайки се да се овладее.

– В такъв случай по-добре издигнете още една клада – рече тя, разкъсвайки пергамента на две.

Той се взря в нея за миг, сетне отвори вратата. Влязоха двама серети.

– Отведете я!