355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Майкъл Дж. Съливан » Зимният фестивал » Текст книги (страница 15)
Зимният фестивал
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 17:29

Текст книги "Зимният фестивал"


Автор книги: Майкъл Дж. Съливан



сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

Бе устоял на атаките на крале и епископи, борейки се срещу невежеството и традицията. Настояваше, приласкаваше и убиваше по пътя към целта си за единна империя, която да промени света към по-добро. Под негово ръководство славата на Старата империя щеше повторно да засияе. За нищожните умове на Етелред и себеподобните му това означаваше един-единствен управник на трона. За Салдур това значеше цивилизация. Съществувалото някога щеше отново да се възроди. Средата на зимата бележеше кулминацията на всички негови усилия и годините борба. Това бе последната битка, която се оказваше истинско предизвикателство.

Салдур очакваше простолюдните да са се изморили през нощта, но гневът им изглеждаше дори нараснал. Бе ядосан, че тихият и спокоен с години град бе избрал точно този момент да се бунтува. В миналото хората бяха облагани до голо и лишавани от храна, за да могат кралете да пируват. Ала никога не се бяха вдигали на бунт. Това, че сега го правеха, изглеждаше странно, но и нещо повече – посрамващо.

Дори Мерик бе изненадан от негодуванието на хората, изригнало сякаш от нищото. Салдур очакваше известно разочарование от резултата на турнира, както и безредици. Знаеше за вероятността привържениците на убития рицар да създадат проблеми. Но не бе очаквал и двамата претенденти да оцелеят. В отсъствието на видимо престъпление арестите им изглеждаха неоправдани. И все пак реакцията бе любопитно пламенна.

Първоначално бе преценил нещата като лесни за овладяване. Бе изпратил дузина тежковъоръжени войници да се справят с подстрекателите. Те се бяха върнали окървавени и в намален брой, изправили се не срещу шепа недоволни, а срещу градски бунт. Цялата работа беше объркваща, но не бе повод за притеснения. Бе повикал южната армия, която бе на път. Щеше да се придвижи за около ден. Междувременно Салдур продължаваше със сватбата.

Церемонията бе забавена с няколко часа, тъй като трябваше да уреди въоръжен ескорт за имперската каляска до катедралата. Вече бе свършил това, оставаше само да отведе булката и младоженеца. Нямаше търпение да потеглят, но Етелред не се бе върнал с Модина. Ако не го познаваше достатъчно добре, Салдур можеше да си помисли, че сърегентът му се е заел да упражнява съпружеските си дела в аванс. На каквото и да се дължеше забавянето, бившият епископ нямаше намерение да чака повече.

Достигна имперската спалня, пред която стояха на пост двама стражници. Поне Нимбус следваше заповеди. Без да им продума, Салдур рязко разтвори вратата и влезе. Застина на прага, взрял се в страховитата гледка.

Кръвта бе първото нещо, което съзря. Огромна локва пълзеше по белия мраморен под. Второто видяно нещо бе счупеното огледало. Парчетата му бяха пръснати като сияещи острови сред кървавото море.

– Какво си направила! – възкликна неовладяно той.

Модина небрежно се обърна от прозореца, полата на бялата ѝ нощница подгизнала до коленете. Гледаше регента спокойно, без следа от съжаление.

– Той си позволи да докосне императрицата – рече тя. – Това не може да бъде позволено.

Тялото на Етелред лежеше като захвърлена кукла, осеминчов къс стъкло стърчеше от врата му.

– Но…

Модина леко наклони главата си настрани като птица и се вгледа любопитно в Салдур. Държеше друг остър къс. Въпреки че бе увит в плат, хватката ѝ беше толкова силна, че по китката ѝ се стичаше кръв.

– Чудя се какъв шанс би имал един немощен стар човек като теб срещу младо, здраво фермерско девойче, въоръжено с парче стъкло.

– Пазачи! – викна той.

Двамата войници влязоха в стаята, но не се впечатлиха от гледката.

– Хванете я – заповяда Салдур.

Никой от двамата не помръдна. Просто стояха на прага.

– Казах да я хванете!

– Няма нужда от крещене – каза Модина. Гласът ѝ бе тих, спокоен. Закрачи към Салдур, прецапвайки през локвата. Краката ѝ оставяха кървави следи.

Паника стегна гърдите на Салдур. Той погледна към стражниците, сетне отново към императрицата, която се приближаваше към него с острото стъкло.

– Какво правите?! – обърна се към войниците. – Не виждате ли, че е луда? Тя е убила регент Етелред!

– Простете, Ваша милост – рече единият, – но тя е императрицата. Наследникът на Новрон. Божие дете.

– Тя е побъркана!

– Не – каза Модина, хладна и уверена. – Не съм.

Страхът на Салдур се смесваше с гняв.

– Може и да си заблудила тези пазачи, но няма да успееш. Верни на мен мъже – цялата южна имперска армия – вече са на път.

– Зная – уведоми го тя с плашещо безизразния си глас. Кимна на пазача и добави: – Както подобава на дъщерята на Новрон.

– Например зная, че си убил Едит Мон, задето помогнала на Ариста, което по една случайност тя не е сторила – аз бях. Принцесата живя седмици наред точно в тази стая. Зная, че си уредил залавянето на Гаунт. Зная, че си наел Мерик Мариус да убие Есрахаддон. Зная, че си сключил сделка с него, която предала Тур Дел Фур на гоблините. Зная, че си сключил сделка с джудже на име Магнус да предаде Ройс Мелбърн в замяна на един кинжал. Зная, че си убедил Ейдриън да убие сър Бректън на турнира. Зная как си подменил копието на Бректън. Само дето никой от рицарите не уби другия. Харесва ми да вярвам, че аз имам пръст в това.

– Смяташе, че си предвидил всичко, ала не бе очаквал бунт. Не знаеше за слуховете из града за предстоящо предателство на турнира като признак за измяната ви. Вчерашната тълпа не се бе насъбрала за забавление – а в очакване на потвърждение на слуховете.

– Също зная, че планирахте да ме убиете – тя хвърли поглед към тялото на Етелред. – Че идеята всъщност е била негова. Той не се интересува от жени. Ти, от своя страна, просто искаше да ме заключиш отново в онази дупка. Дупката, която едва не ме побърка.

– Откъде знаеш всичко това? – Салдур вече изпитваше неподправен ужас. Това момиче, това дете, тази селска девойка наистина бе убила гиларабрина. Бе убила Етелред, а сега знаеше… знаеше всичко. Като че ли… сякаш тя наистина беше…

Тя се усмихна.

– Гласовете ми казаха – тя поспря, виждайки шокираното му изражение. – Не, думите не бяха на Новрон. Истината е по-лоша. Грешката ти бе назначаването на Амилия, която ме обичаше и се грижеше за мен. Тя ме освободи от килията ми и ме доведе в тази стая. След толкова месеци мрак и студ жадувах за слънчева светлина. Часове наред прекарвах на прозореца – тя се обърна и погледна към отвора в стената. – Нямаше за какво да живея и бях решила да се самоубия. Прозорецът бе толкова малък, но когато се опитах да се провра, чух гласовете. Кабинетът ти е точно под стаята ми. През лятото ми беше по-лесно да чувам, но дори и през затворения прозорец пак долових казаното.

– Когато за пръв път дойдох тук, бях само глупаво селско девойче. Не се интересувах от казаното. След смъртта на семейството си не се интересувах от нищо. Но с времето се заслушах и научих много. Все още не ме беше грижа за нищо – нямаше за какво да живея. Тогава един ден малко мишле прошепна тайна в ухото ми, която промени всичко. Научих, че имам ново семейство, което ме обича. Никакво чудовище не ще ми ги отнеме.

– Няма да ти се размине! Ти си просто една… една…

– Търсената от теб дума е „императрица“.

* * *

Арчибалд се събуди кисел, а с напредването на деня настроението му се влошаваше прогресивно. Не си направи труда да иде в катедралата. Нямаше да понесе Етелред да поеме ръката й. Вместо това се разхождаше из двореца, вслушвайки се в долитащите отвън викове. От града идваше звукът на военни фанфари. Южната армия сигурно пристигаше.

Жалко, помисли си той.

Макар да знаеше, че ръцете на тълпата няма да го милват особено, ако бунтовниците проникнеха през стената, знанието, че регентите щяха да пострадат още повече, го успокояваше.

Влезе в залата за празненства, която беше празна – с изключение на прислужниците, които сновяха като мравки в подготовката за сватбеното пиршество. Трескаво носеха чинии, бършеха столове, поставяха свещи. Няколко мравки се поклониха, промърморвайки задължителното „милорд“, докато той минаваше. Арчибалд не им обърна внимание.

Поемайки по друг коридор, графът се озова пред главното стълбище. Едва половин етаж по-нагоре осъзна накъде се е отправил. Императрицата нямаше да бъде там, ала въпреки това бе привлечен от стаята ѝ. Сега Модина щеше да е пред олтара, а спалнята щеше да е празна. Празнота, която никога нямаше да бъде запълнена отново, след като тя вече… Отказваше да мисли за това.

С крайчеца на окото си зърна движение. Обръщайки се, видя Мерик Мариус застанал в края на коридора, разговарящ с някого, когото Арчибалд не разпозна – старец в наметало. Когато го видяха, двамата рязко свиха зад ъгъла. Графът се зачуди с кого говори Мерик, който винаги замисляше нещо. Точно тогава над главата му отекна глух удар. Чувайки вик, той се затича нагоре.

На четвъртия етаж видя мъртъв стражник. По стълбите течеше водопадче от кръв. Арчибалд изтегли меча си и продължи да се катери. На петия етаж го чакаха още два трупа.

В коридора страж Луис Гай се сражаваше с друг пазач. Арчибалд почти ги бе достигнал, когато стражът нанесе бърз удар и стражникът се строполи мъртъв.

– Слава на Марибор, че дойде – долетя гласът на Салдур, когато Гай влезе в стаята. Регентът звучеше потресен. – Трябва да я убием. През цялото това време се е преструвала и е подслушвала. Знае всичко.

– Ами сватбата? – протестира Гай.

– Забрави сватбата! Етелред е мъртъв. Убий я и ще кажем на всички, че все още е болна. Ще управлявам аз, докато открием заместник на Етелред. Ще обявим, че новият император е сключил брак с нея на частна церемония.

– Никой няма да повярва.

– Нямаме избор. Убий я!

Арчибалд надникна. Луис Гай стоеше с изваден меч до Салдур. Близо до прозореца бе застанала Модина, облечена в окървавена нощница. Кръвта очевидно беше на Етелред, който лежеше мъртъв на пода. Слънцето блестеше по стъкления къс, стиснат в ръката на императрицата.

– Как бих могъл да зная, че няма аз да се окажа обвинен за убийствата им?

– Да виждаш друг изход? Оставим ли я да живее, всички сме мъртви. Огледай се. Погледни към пазачите, които уби току-що. Всички вярват, че тя е императрицата. Трябва да я убиеш!

Стражът кимна и пристъпи напред.

Модина отстъпи една крачка, все още стиснала стъклото.

– Добър ден, господа – графът на Чадуик пристъпи в стаята. – Надявам се, че това не е частно събиране. Бях се отегчил. Чакането е много изморително.

– Разкарай се, Арчи – сопна се Салдур. – Нямаме време за теб. Изчезвай!

– Да, виждам че двамата сте много заети, нали така? Трябва бързо да убиете императрицата, но преди да го сторите… бих могъл да се окажа полезен. Бих желал да предложа алтернатива.

– Която е? – попита регентът.

– От известно време исках да се омъжа за Модина – и все още го искам. След като дъртият педал е мъртъв – погледна към трупа на Етелред и се усмихна кисело, – защо не изберете мен? Ще се омъжа за нея и нещата ще продължат по план, само дето на трона ще съм аз. Нищо не е нужно да се променя. Можеш да кажеш, че съм се дуелирал с него за ръката ѝ. Спечелил съм и тя си е паднала по мен.

– Не можем да ѝ позволим да напусне стаята. Ще говори – рече Салдур.

Арчибалд се замисли над това, докато се разхождаше край регента. Поглеждаше към императрицата, която стоеше храбро, макар мечът на Гай да се намираше само на няколко фута.

– Помисли над следното. На церемонията ще държа кинжал, опрян до ребрата ѝ. Или прави каквото искаме, или умира на олтара. Ако я убия пред всички короновани глави, никой от двама ви не ще бъде държан отговорен. Ще можете да изтъквате невинността си. За смъртта ѝ ще съм виновен аз – онзи откачен лунатик Арчи Белънтайн.

Салдур се замисли за миг, сетне поклати глава.

– Не, не можем да рискуваме да я пуснем да излезе. Ако се озове сред другите, тя ще поеме контрол. Твърде много хора са ѝ верни. На нещата трябва да се сложи край тук. После ще съберем парчетата. Убий я, Гай.

– Почакайте – бързо каза Арчибалд. – Щом трябва да умре, нека аз да го сторя. Зная, че звучи странно, но ако аз не мога да я имам, поне ще извлека определено доволство в лишаването на всички останали от нея.

– Ти си извратен хлапак, Белънтайн – с отвращение каза Гай.

Арчибалд пристъпи напред. При всяка негова крачка Модина отстъпваше назад, докато накрая не ѝ остана място.

Графът вдигна меча си. Без да откъсва очи от Модина, замахна към Луис Гай. Стражът не очакваше атаката, но Арчибалд не успя да нанесе точен удар. Вместо да промуши сърцето, острието се плъзна по едно ребро. Бързо отдръпна меча и се извърна, опитвайки се да замахне отново. Гай се оказа по-бърз.

Графът усети как острието на стража пронизва гърдите му. Предсмъртната му гледка се състоеше от Модина Новронска, притичваща край Салдур и порязала ръката на регента в безуспешния му опит да я спре.

* * *

Ройс рязко извърна глава.

– Какво… – поде Ейдриън, но спря, когато Ройс вдигна ръка.

Изправяйки се на крака с плавно движение, крадецът застина заслушан. Изчака малко, сетне бързо се придвижи до вратата на килията, под която се процеждаше светлина.

– Какво има? – попита Ейдриън.

– Сражения – най-сетне отвърна партньорът му.

– Сражения? Кой се бие?

– Няма как да чуя цвета на униформите им – Ройс се подсмихна. – Но са войници. Чувам звънтене на мечове върху брони.

Всички се вгледаха към вратата. Скоро Ейдриън също чу. Отначало много слабо, като шумолене на есенни листа, но сетне долови отчаткването на стоманата и непогрешимите болезнени викове. В затвора отекнаха нови звуци – входът се отвори, разнесоха се викове, по коридора отекнаха стъпки.

Ройс взе донесения меч и го подаде на Ейдриън.

Той поклати глава:

– Дай го на Бректън. Съмнявам се, че изобщо ще мога да го размахам.

Ройс кимна и подаде оръжието на рицаря. Сетне се стрелна по коридора, изтеглил Алвърстоун.

Бректън се отдели от Амилия и застана пред тях. Ейдриън знаеше, че идващите ще трябва първо да убият рицаря, ако искат да преминат.

Твърди подметки тропаха по камъка. Мъж извика ужасено.

– Велики Мар! – чу се гласът на Ройс. – Вие пък какво правите тук?

– Къде е тя? – отговори младежки глас. Ейдриън го разпозна, но не можеше да разбере как се е озовал тук.

Сияние на факли заля коридора, засилващо се едновременно със звука на стъпките. Първоначално групата се открои като мрачни силуети. Блясъкът заслепи затворниците и Ейдриън вдигна ръка, за да предпази очите си.

– Олрик? Моувин? – смаяно попита Ейдриън, сетне бързо добави. – Бректън, спрете! Не ги нападайте!

Меленгарският крал и най-добрият му приятел бяха повели отряд мъже. Ренуик, Ибис Тинли и още неколцина, които Ейдриън не разпознаваше, изпълваха коридора. Когато Олрик Есендън видя затворниците, той потръпна и по лицето му премина болезнено изражение.

– Вие двамата – върнете се – излая Олрик към кортежа си. – Донесете носилки.

Притича до сестра си.

– Мили Марибор, какво са ти сторили?

Сетне извика през рамо:

– Донесете вода! Също превръзки и още светлина!

– Не изглеждаш добре, приятелю – каза Моувин Пикъринг, коленичейки край Ейдриън. Бе облечен в лъскава ризница, а окървавеният му табард носеше знака на меленгарския сокол.

– Наистина са се отнасяли зле с вас, сър – съгласи се Ренуик. Неговата броня също бе окървавена, а косата и лицето му бяха плувнали в пот.

– Не разбирам – каза Ройс. – За последно чухме, че Дрондил Филдс е под обсада, на път да падне.

– Така беше – отвърна Моувин. – Но тогава се случи нещо изключително странно. Авангардът на имперската армия издигна знамето на примирието. Приближи се ездач, който помоли за разрешение да разговаря при портите. Обясни, че носел нови заповеди, както и съобщение за крал Олрик. И сякаш това не бе достатъчно странно, личният телохранител на императрица Модина ги бил донесъл.

Кимна към един стражник, който даваше вода на Амилия.

– Казва се Джерълд. Та съобщението казваше, че регентите Салдур и Етелред са предатели, които държат императрицата затворена против волята ѝ. Също казваше, че войната срещу Меленгар била породена от тяхната жажда за власт, а командирът, сър Бректън, или бил убит, или очаквал екзекуция под фалшиви обвинения.

Ейдриън понечи да заговори, но Моувин го спря.

– Почакай, има и друго. Нареждаше се действащият главнокомандващ на северната армия да прекрати всички действия срещу Меленгар, да поднесе най-искрените извинения на императрицата на крал Олрик и веднага да поеме към Акуеста. Пратеникът обясни, че Ариста трябвало да бъде екзекутирана в Средата на зимата, затова императрица Модина молеше Олрик да съдейства.

– Какво каза Олрик? – попита Ейдриън, тъй като кралят бе зает да помага на сестра си.

– Шегуваш ли се? Той сметна, че това е шега. Някакъв трик, за да ни накара да излезем. Всички сметнахме така. Тогава Олрик се провикна, повече на майтап: „За да докажеш истинността на тези думи, положете оръжие!“ Умирахме си от смях, докато командирът, човек на име сър Тибин – който е свестен, след като го опознаеш – не стори точно това. Всички стояхме на бойниците и гледахме невярващо как империалистите струпват огромен куп мечове, копия и щитове.

– Това убеди Олрик. Каза им, че не само ще изпрати помощ, но че лично щял да поведе силите си. Яздихме без почивка и очаквахме да срещнем затруднения с градските стени, но когато пристигнахме, портите бяха отворени. Хората се бяха вдигнали на бунт и искаха главите на Етелред и Салдур. Нападнахме двореца и срещнахме само символична съпротива – само малко пехотинци и тук-таме някой серет.

– По меча ти има кръв – отбеляза Ейдриън, сочейки острието.

– Да, това беше странно. Бях твърдо решен никога вече да не го изтеглям, но когато боят започна, той сам изскочи от ножницата.

– Ами Модина? – попита Амилия. – Тя… тя…

Лицето на Джерълд бе сериозно.

– Какво? – примоли се Амилия.

– В нейната спалня тази сутрин се е случил неприятен инцидент – каза пазачът.

Очите на секретарката се наляха със сълзи.

– Тя…

– Убила е регент Етелред.

– Какво?

– Наръгала го е с парче от огледалото си. Избегнала посегателство над живота си и изтичала в градината. Там събрала верните ѝ войници. Когато пристигнахме, тя ръководеше хората си като опитен генерал. Войниците ѝ ни отвориха портите на двореца. Заедно с меленгарци и северната армия надвихме останалите серети и верните на регентите стражници.

– Къде е тя сега? – попита Амилия.

– На трона си, приема клетви за вярност от монарсите, благородниците и рицарите – всички, дошли за сватбата.

Появиха се хора с носилки. Амилия се обърна към сър Бректън. С насълзени очи се изсмя неловко и каза:

– Оказахте се прав. Тя наистина ни спаси.

Глава 19
Нови начала

Модина стоеше сама на малкия хълм край града. За пръв път след повече от година излизаше извън стените на замъка. Четирима мъже с кирки бяха работили почти три дни, за да изкопаят в замръзналата земя дупка, достатъчно дълбока за гроба. Издълбаното за цели дни бе запълнено в рамките на минути, оставяйки тъмна могила сред бялото поле.

Събирането ѝ със света бе примесено с горчивина, защото първата ѝ дейност бе погребването на приятел. Гробарите се бяха опитали да ѝ обяснят, че по традиция трябва да изчака до пролетта, но тя бе настояла. Трябваше да го погребе.

Седемнадесет войника изчакваха в подножието на хълма. Някои обхождаха периметъра на кон, други не изпускаха от очи императрицата. Робата ѝ сияеше и се развяваше сред пустия пейзаж.

– Ти ми стори това – обвини могилата пред себе си.

Модина не го бе виждала от Далгрен. Знаеше за него по начина, по който знаеше за всичко.

Салдур се наслаждаваше на звука на гласа си, което правеше от него отличен наставник. Регентът дори си говореше сам. Когато не знаеше нещо, винаги свикваше експерти в убежището на кабинета си, единственото място, където се чувстваше сигурен. Повечето от имената и местата в началото ѝ звучаха безсмислени, но с течение на времето всичко се изясни. Модина научи за Андроус Билът от Ренидд, който убил крал Урит, кралица Амитър и децата им. Андроус успял, за разлика от Пърси Брага, който провалил опита си да завземе Меленгар. Научи как монсеньор Мъртън, макар и верен на църквата, се превърнал в пречка, защото вярата му била истинска. Чу как регентите не могат да решат кое е най-голямото преимущество на крал Росуорт от Дънмор – алчността или страхливостта. Научи имената на Корнелиус и Космос ДеЛур, хора, у които регентите виждаха реална заплаха, освен ако не бъдат контролирани. Влиянието им върху търговията бе ключово за имперската стабилност.

В началото Модина не се бе заслушвала в думите. С течение на времето постоянното им присъствие бе притиснало обгърналата я мъгла, пробивайки я. Денят, в който за пръв път се заслуша, бе този, в който неговото име долетя.

Регентите пиеха за него. Първоначално Модина си бе помислила, че той също се намира в кабинета и вдига наздравица заедно с тях, но стана ясно, че му се подиграваха. Усилията му бяха ключови за тях, но той нямаше да сподели плодовете на успеха. Говореха за него като за побъркан лунатик, който вече бил изчерпал полезността си. Вместо да го екзекутират, бяха го заключили в тайния затвор – мястото, където захвърляха непотребните им хора.

Той бе умрял сам в мрака. Лекарите казаха, че било от глад, но Модина знаеше истината. До болка познаваше демоните, които посещаваха заключените в чернотата – съжаление, безнадеждност и най-вече страх. Знаеше как действат – влизаха мълчешком, запълвайки празнотата, и растяха, докато не изблъскаха душата, докато не останеше нищо. Стволът оставаше, а сърцевината изгниваше. Лишено от сила, дървото на духа се прекършваше от първия повей на вятъра.

Тя коленичи, държейки грапава буца кал в ръката си. Баща ѝ обичаше почвата. Обичаше да я разронва с едрите си грубовати пръсти и да я души. Дори я опитваше. Целият негов свят се свеждаше до фермата и полето, ала това нямаше да бъде и нейното битие.

– Зная, че искаше да сториш добро – рече тя. – Зная, че вярваше. Смяташе, че ме защитаваш, че ме спасяваш. Може и да си спасил живота ми, но не спаси мен. Каква ли съдба щяхме да имаме, ако не бе подкрепял каузата ми? Ако не бе станал мъченик? Ако бяхме останали в Далгрен, би могъл да ни намериш нов дом. Ботуикови щяха да ме отгледат като своя дъщеря. Щях да бъда наранена, но може би щях отново да позная щастието. Рано или късно. Бих се омъжила за някой фермер. Щях да преда, да плевя, да готвя, да отглеждам деца. Щях да защитавам семейството си. Дори щях да се боря с вълци и крадци. Съседите щяха да казват: „От трудностите на младини е станала толкова силна.“ Щях да живея спокоен, тих живот. Но ти промени всичко това. Вече не съм невинна девойка. Ти ме закали и ме изкова в нещо друго. Зная твърде много. Видяла съм твърде много. А сега и убих.

Модина спря и се вгледа в небето. Сред синьото поле се виждаха само няколко облака. Цветът на небосвода бе онова изчистено синьо, видимо само в ясен зимен ден.

– Може би двата пътя не са чак толкова различни. Етелред беше просто вълк в човешка кожа, а империята е моето семейство.

Докосвайки гроба, тя тихо каза:

– Прощавам ти.

Сетне Модина се изправи и се отдалечи, оставяйки зад себе си могилата, в която почиваше дякон Томас.

* * *

Свещите бяха почти догорели, а те все още не бяха приключили със списъка. Очите на Амилия се затваряха, бореше се с изкушението просто да отпусне глава върху бюрото.

– Да спрем дотук и да продължим утре? – запита тя с надежда.

Императрицата поклати глава. Носеше робата, която Майнс ѝ бе дал. Откакто Модина пое контрол над империята, Амилия не я беше виждала да носи друго. С изключение на пиршеството след лова, императрицата не бе обличала мантията или полагала короната.

– Искам да приключим тази нощ. Не мога да оставя тези позиции незаети. Не е ли така, Нимбус?

– Най-добре би било да определим поне оставащите префекти. Ако ми разрешите, Ваше Високопреосвещенство, вие освободихте една трета от всички длъжности. Не бъдат ли назначени заместници, получената празнота може да предостави на войнолюбците възможност да нарушат целостта на империята.

– Още колко остават? – попита Модина.

Нимбус зарови нос в пергаментите.

– Незаети са още четиридесет и две позиции.

– Твърде много. Трябва да довършим това.

– Ако само не бе отстранила толкова много – рече Амилия с уморен глас.

След завземането на властта Модина работеше неуморно, изисквайки същото и от помощниците си. Настъпилата у нея промяна беше удивителна. Някога тихото, срамежливо дете, седяло пред прозореца всеки ден, се бе превъплътило във властна и силна императрица. Организираше държавните срещи, съдеше обвинените, назначаваше нови служители, дори нареди на Нимбус да ѝ преподава история и четмо.

Амилия ѝ се възхищаваше, но съжаляваше за прекомерната отдаденост. Заради множеството задължения, на Амилия ѝ оставаше малко време за сър Бректън. Секретарката бе сполетяна от странна носталгия за часовете, в които бяха затворени заедно.

Всеки ден императрицата, Нимбус и Амилия се събираха в стария кабинет на Салдур. Модина настоя да работят там, защото помещението съдържаше множество таблици, карти и свитъци. Тези записи бяха педантично категоризирани и представяха подробности от всички аспекти на империята. Тъй като не можеше да чете, Модина трябваше да разчита на Нимбус и Амилия да ровят из документите, дирейки отговор на въпросите ѝ. Нимбус беше от по-голяма полза в сравнение с Амилия, но Модина пак настояваше за присъствието ѝ.

– Ще ми се да можеше да отстраня и някои от благородниците – рече Модина. – Има неколцина крале и херцози, които по нищо не отстъпват на Салдур. Крал Арманд от Олбърн се е настанил на трона чрез убийството на крал Рейнълд. Не понасям мисълта, че е възнаграден за предателство. Убеден ли си, че не мога да го отстраня?

Нимбус потръпна.

– Технически можете. В качеството си на императрица и потомка на Новрон, вие сте полубогиня и властта ви над онези, които почитат Марибор, е безгранична. Това звучи добре на теория, но трябва да действате в съответствие с реалността. Силата на един управник идва от подкрепата на благородниците. Обидите ли прекалено много от тях, те не само не ще се подчиняват, но и ще се разбунтуват. Освен ако не възнамерявате да властвате единствено по волята на Марибор, предлагам да държим властващите благородници ако не щастливи, то поне доволни.

Нимбус се намести в стола си.

– Част от поддръжниците на Етелред и Салдур със сигурност подготвят преврат. Но предвид сегашната ситуация, убеден съм, че не са сигурни как точно да процедират. Над година регентите усилено ви изтъкваха като императрица и богиня – възвишена и непогрешима. Сега, когато действително властта е във вашите ръце, ще е нужна някаква фина манипулация, която да убеди останалите да тръгнат срещу вас. Няма да е лесно да открият съюзници, но разполагат с някои предимства. Например неопитността ви. Очакват да направите грешки, от които да се възползват. Решението е да не допускате такива.

Модина се замисли за момент, сетне попита:

– Значи макар да съм всемогъща, трябва да се подчинявам на аристократите?

– Не, просто не трябва да допускате да поискат да се отърват от вас. Това може да бъде постигнато по два начина. Предразположете ги, давайки им желани от тях неща – власт, богатство, престиж. Или направете идеята да ви се противопоставят по-неприятна от преклонението. Аз лично си позволявам да препоръчам и двете насоки. Подхранвайте егото и ковчежето им, но се обградете с верни водачи. Хора като Олрик от Меленгар например. Той се е доказал като достоен за доверие, вече сте спечелили благодарността му, спасявайки неговото кралство. Укрепете позицията му с изгодни търговски споразумения. Отгледайте семето на изолираната монархия в икономически, политически и военен съюзник. Имате ли мощни съюзници, благородниците ще се замислят, преди да ви нападнат.

– Но Меленгар дори не е част от империята.

– Още по-добре. Онези, които са в нея, ще се съревновават за сила помежду си. Всеки ще иска да се изкачи на по-високо стъпало. Тъй като Олрик няма да е част от тази стълба, никой няма да се почувства низвергнат заради привилегиите му. Ако постъпехте по същия начин с някой благородник, това щеше да се изтълкува като фаворизиране и щеше да предизвика ненавист. Можете да обявите помощта за Меленгар като благоразумна външна политика. Подкрепяйки Олрик, изграждате съюзник, който не е лесен за нападане. И като такъв, ще бъде по-благодарен.

– Но няма ли това да излезе скъпо? Откъде ще намеря парите? Хората вече изнемогват от данъците – рече императрицата.

– Бих препоръчал среща с ДеЛурови. Главната им дейност протича извън официалните канали, но предоставянето на легитимност ще е от полза и от двете страни. Като се имат предвид скорошните проблеми с Ба Ран Гхазел, Корнелиус ДеЛур би погледнал отзивчиво на предложението за имперска защита.

– Напоследък си мислех за него. Смяташ ли, че е добра идея да го назнача за търговски секретар?

Нимбус се усмихна, понечи да заговори, спря, накрая рече:

– Смятам, че това притежава известни сходства с назначаването на пияница за кръчмар, но мислите в правилната посока. Вероятно по-добър избор би било назначаването на Корнелиус ДеЛур за префект на Колнора. Доскоро Колнора бе управлявана от търговски град, така че съобразяването с тази традиция ще заздрави отношенията ви с търговците и с ДеЛурови като цяло. И няма да ви коства нищо.

– Харесва ми идеята за Корнелиус като префект – рече Модина, обръщайки се към Амилия. – Покани го на аудиенция. Ще му предложим идеята и ще видим какво ще каже.

Императрицата върна вниманието си върху Нимбус.

– Има ли нещо друго, изискващо намеса?

– Предлагам да създадете имперски представители, обучени тук в Акуеста, които да пътуват и пренасят инструкции. Те могат да бъдат вашите очи и уши, с които да наблюдавате местните администратори. Манастирите са едно от потенциалните места, от които да наберете нужните хора. Монасите са образовани, свикнали да живеят бедно. Ще ви служат особено отдадено заради новронското ви потекло. Религиозната разпаленост често може да се окаже по-силна от богатството, което ще направи служителите ви по-малко податливи на подкуп. А, и още нещо, никога не назначавайте някой местен в родната му провинция, също така и ги сменяйте често. Това няма да им позволи да се сближат прекалено с онези, които надзирават.

– Като че си нямах достатъчно работа – Модина въздъхна. – Най-добрият подход е да разделяш и завладяваш. Имаш ли списък с оставащите префекти, Нимбус?

– Да – той се зарови в купчината и измъкна куп пергаменти. – Позволих си да отбележа най-добрите кандидати. Ще ги прегледаме ли?


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю