Текст книги "Зимният фестивал"

Автор книги: Майкъл Дж. Съливан

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 18 страниц)

– О – Ройс кимна. – Ами добре. Радвам се, че няма проблем.

– Не бих го нарекъл проблем, но…

– Но?

– Често я виждам сутрин, когато отивам до Катеричето дърво да поговоря с Рениан. Госпожица ДеЛанси понякога се разхожда в градината, винаги спира да ни почете.

Майрън замлъкна.

– И? – подкани го Ройс.

– Една сутрин тя взе ръката ми и се вгледа в дланта ми в продължение на няколко минути.

– Опа – промърмори крадецът.

– Да – рече Майрън с широко разтворени очи.

– Какво ти каза?

– Че ми предстояли две пътувания – и двете неочаквани. Каза, че нямало да се чувствам готов, но да не съм се страхувал.

– От какво?

– Не каза.

– Типично.

– Тогава ми каза още нещо и беше тъжна, както когато пее.

– Какво беше то? – попита Ройс.

– Каза, че искала да ми благодари предварително и че вината не била моя.

– Не е обяснила и това, нали?

Майрън поклати глава.

– Но беше много притеснително – беше изключително сериозна. Знаеш ли какво имам предвид?

– Твърде добре.

Майрън седна и си пое дъх.

– Ти я познаваш. Трябва ли да се притеснявам?

– Аз винаги го правя.

* * *

Ройс крачеше из градината под ранните лъчи на зората. Имаше навик да става рано. За да не събуди Гуен, се бе измъкнал да се разходи край манастира. Тук-таме имаше скелета, но по-голямата част от абатството бе приключена. Олрик бе финансирал възстановяването като част от възнаграждението на Ририя за спасяването на Ариста от Пърси Брага. Магнус надзираваше строителните дейности и изглеждаше истински щастлив да възвръща сградите към някогашната им слава, макар работата с Майрън да объркваше джуджето. Монахът предоставяше подробни, но необичайни детайли, включващи дължината на буталка за масло и лъжици или дебелината на дадена книга. Но въпреки това постройките биваха издигани и Ройс трябваше да признае, че монахът и джуджето са свършили отлична работа.

Сега дебела ледена покривка обгръщаше земята, а небето беше яркосиньо. Майрън вече бе приключил с картата. Ройс знаеше, че трябва да тръгне, но се колебаеше. Наслаждаваше се да лежи с Гуен и да се разхожда с нея в градината. Забелязвайки слънцето да се издига над сградите, той пое обратно. Гуен сигурно вече беше станала. Закуската с нея беше любимата част от деня им.

Обичната му още беше в леглото, легнала с гръб към вратата.

– Гуен? Зле ли ти е?

Тя се обърна с лице към него и Ройс видя сълзи в очите ѝ. Притича към нея.

– Какво има, какво не е наред?

Тя се протегна и го прегърна.

– Ройс, съжалявам. Ще ми се да имаше повече време? Ще ми се…

– Гуен? Какво…

Някой почука на вратата и тя се отвори. На прага стояха пълничкият абат и някакъв непознат.

– Какво има? – сопна се Ройс, изучавайки странника.

Беше млад и облечен в мръсни дрехи. Вятърът здравата беше пообрулил лицето му, а върхът на носа му бе замръзнал.

– Простете, мастър Мелбърн – рече абатът. – Този мъж е яздил изключително бързо от Акуеста, за да ви донесе новини.

Ройс погледна към Гуен и се изправи, макар пръстите ѝ да се мъчеха да го задържат.

– Какво гласи съобщението?

– Албърт Уинслоу ми каза, че ще ми платите допълнителен златен тенент, ако пристигна бързо. Яздих без почивка.

– Какво гласи съобщението? – гласът на Ройс се вледени.

– Ейдриън Блекуотър е заловен и затворен в имперския дворец.

Ройс прекара ръка през косата си, едва дочувайки как Гуен благодари на мъжа и му плаща.

* * *

Ярка слънчева светлина осветяваше вътрешността на конюшнята. Дъските на различните отделения бяха бледожълти, времето още не ги бе посивило. Миризмата на стърготини се смесваше приятно с тази на тор и сено.

– Трябваше да предположа, че ще си тук – рече Ройс, сепвайки Майрън, който стоеше между двата коня.

– Добро утро. Благославях коня ти. Тъй като не знаех кой ще вземеш, благослових и двата. Пък и някой трябва да ги погали. Брат Джеймс почиства много добре, но никога не отделя време да ги погали по врата или по муцуните. В „Песента на Берингър“ сър Адуайт казва: „Всеки заслужава малко щастие“. Истина е, не смяташ ли? – Майрън погали муцуната на тъмния кон. – Мишка я познавам, но кой е това?

– Казва се Хивенлин.

Майрън наклони глава, беззвучно мърдайки устни.

– И беше ли такъв?

– Какво да е бил?

– Неочакван дар?

Ройс се усмихна.

– Да… да, беше. О, и сега е твой.

– Мой?

– Да, благодарение на Гуен.

Ройс оседла Мишка и прикачи торбите с храна, които абатът му бе приготвил, докато се сбогуваше с Гуен. През годините имаше твърде много раздели, всяка по-трудна от предишната.

– Значи отиваш да помогнеш на Ейдриън?

– А когато се върна, ще взема Гуен и двамата ще изчезнем далеч от всичко и всеки. Както каза, „всеки заслужава малко щастие“, нали така?

Майрън се усмихна.

– Абсолютно. Само…

– Само?

Монахът поспря, преди да заговори, потривайки врата на Мишка за последен път.

– Щастието идва от приближаването към установена цел. Бягаш ли от нещо, често довеждаш нещастието си със себе си.

– Кого цитираш сега?

– Никого – обяви Майрън. – Горчивият опит ме научи на това.

Глава 10
Пирът на аристократите

Началото на четиринадесетдневния Зимен фестивал бе официално положено с благороднически пир в залата за тържества на двореца. Двадесет и седем банера висяха от тавана, всеки от тях увенчан с емблемата на аврински знатен род. Пет липсваха, създавайки видими пролуки – синята кула на бял фон, принадлежаща на рода Ланаклин от Глъстън; червеният диамант на черен фон на рода Хестъл от Бернум; бялата лилия върху зелен фон, собственост на Екзитърови от Ханлин; златният меч на зелен фон на рода Пикъринг от Галилин – и златният сокол с корона върху червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар. В мирни времена залата приветстваше всички тридесет и две семейства. Празните места сред банерите напомняха за цената на войната.

Мястото бе обсипано с декорации. Гирлянди се виеха по стените и обгръщаха прозорците. Пищни полилеи, натежали от червени и златни ленти, ярко осветяваха излъскания до огледалност под. Четири огромни камини изпълваха залата с топло оранжево сияние. А редиците от високи извити прозорци, разтворили широко клепачите на пердетата си с избродирани снежинки, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце.

Издигната на подиум в единия край на залата, масата се проточваше край цялата стена. Като слънчеви лъчи три още по-дълги трапези водеха началото си от нея, обсипани с украшения от зеленика и борови шишарки.

Поне петдесет благородника, всеки от които издокаран в най-изтънчената си премяна, изпълваха залата. Някои стояха на групички, разговаряйки високо. Други се събираха в сенчестите ъгли и шепнеха, но болшинството разговаряха на масата.

– Изглеждат красиви, нали? – прошепна Нимбус на Ейдриън. – Както и змиите при определено осветление. Отнасяйте се с тях по същия начин. Дръжте се настрана, гледайте ги в очите, отстъпете, ако ги чуете да тракат. Сторете това и може да оцелеете.

Нимбус го огледа за последен път и изчисти нещо от рамото на Ейдриън. Последният носеше златно-пурпурния тоалет – и се чувстваше нелепо.

– Ще ми се мечовете да бяха при мен. Така не само се чувствам глупаво, но и гол.

– Разполагате с красивия си инкрустиран кинжал – усмихна се Нимбус. – Това е пиршество, не кръчма. Един рицар не се явява въоръжен пред своя лорд. Не само се смята за грубо, но и за измяна. Което ние не искаме да се случи, нали? Просто стойте нащрек и не говорете много. Колкото повече говорите, толкова повече амуниции им давате. И помнете какво ви казвах за маниерите на хранене.

– Ти няма ли да дойдеш? – попита Ейдриън.

– Аз ще седя до лейди Амилия на главната маса. Ако изпаднете в затруднения, потърсете ме. Ще се опитам да помогна. Сега помнете – вашето място е на третата маса, отляво, четвъртия стол от края. Късмет.

Нимбус се измъкна и Ейдриън пристъпи в залата. И съжали още в същия миг, осъзнавайки, че не е наясно коя страна е лявата, изобщо коя е третата маса, от кой край трябва да започне броенето. При влизането му глави се обърнаха към него и погледите на лицата им извикаха спомени за края на битката при РаМар. На този ден лешояди бяха пирували край крачещия Ейдриън. Надявайки се да ги прогони, той бе застрелял един. За негова отврата, останалите птици се бяха спуснали върху по-пресните останки от своя другар. Бяха гледали боеца с наклонени глави, сякаш той е излишен. Същия поглед виждаше и в очите на околните аристократи.

– Кой може да сте вие, добри ми сър? – рече дама от дясната страна на Ейдриън.

Съсредоточен да намери масата си и в комбинация с бъбрежа в стаята, той не ѝ обърна внимание.

– Грубо е да игнорираш дама, когато тя се обръща към теб – рече мъж. Гласът му бе остър и невъзможен за подминаване.

Ейдриън се обърна и видя мъж и жена да го гледат втренчено. Бяха млади и очевидно близнаци, тъй като и двамата имаха руси коси и блестящи сини очи.

– Също е и опасно – продължи мъжът, – когато тя е принцеса на достойно кралство от Аврин.

– А… извинете… – поде Ейдриън, но мъжът го пресече.

– Ето какво било. Причината за обидата е, че рицарят няма език! Ти си рицар, нали? Моля те, кажи ми, че си такъв. Кажи ми, че си бил прост фермер, когото някой пиян лорд шеговито е посветил, задето си прогонил катерица от имението му. Не бих понесъл да се окажеш поредния незаконен син на херцог или граф, изпълзял от пивницата в търсене на истинско благородство.

– Остави човека да говори – каза дамата. – Със сигурност той страда от болест, която лишава ума му от възможността да формира думите правилно. С това не бива да се подиграваш, мили братко. Може би е причинено от страданията на бойното поле. Чувала съм, че поставените в устата камъчета помагат. Ще желаете ли, сър?

– Нямам нужда от камъчета, благодаря ви – хладно отвърна Ейдриън.

– Е, със сигурност се нуждаете от нещо. Очевидно сте болен, иначе защо ще ме загърбвате така? Или се наслаждавате да нанасяте обида на една дама, чието единствено прегрешение е да се поинтересува от името ви?

– Аз не исках… тоест, не ви…

– Ох, пак започва – рече тя състрадателно. – Моля те, прати някой слуга веднага да донесе камъчета.

– Осмелявам се да кажа – заговори брат ѝ, – че не разполагаме с време за камъчета. Може би просто би могъл да засмуче една-две шишарки. Това ще помогне ли според теб?

– Той няма говорен дефект – приближи се с широка усмивка сър Муртас, забил пръст в колана си.

– Нима? – едновременно запитаха принцът и принцесата.

– Не, просто е невеж. Има си свой ментор. Когато за пръв път срещнах сър Ейдриън – тъй му е името, впрочем – той беше в средата на урок по къпане. Можете ли да си представите? Бедният дръвник не знае дори как да се измие.

– О, това вече е притеснително – принцесата започна да си вее със сгъваемо ветрило.

– Наистина. Толкова беше объркан, че запрати кърпата си по сър Елгар!

– Значи грубото поведение му е присъщо? – попита тя.

– Слушайте, аз… – заговори Ейдриън, но отново бе отрязан.

– Внимавай, Беатрис – каза Муртас. – Раздразваш го. Може да те олигави или да те заплюе. Какъвто е недодялан, кой знае на какви низости е способен? Готов съм да се обзаложа, че следва напикаване.

Ейдриън правеше крачка към Муртас, когато видя Нимбус бързо да крачи към тях.

– Принцеса Беатрис, принц Рудолф, сър Муртас, великолепно прекарване на Зимния фестивал!

Те се обърнаха към наставника, който бе разперил широко ръце – и също толкова широко разтеглил крайчетата на усмивката си.

– Виждам, че сте се запознали с нашия бележит гост – сър Ейдриън. Убеден съм, че е твърде скромен да разкаже историята за скорошното си ръкополагане на бойното поле. Срамота, тъй като историята е изключителна и увлекателна. Принц Рудолф, за вас зная със сигурност, че ще ѝ се насладите. След това можете да разкажете за някое от своите сражения. О, простете, забравих, вие не сте виждали истинска битка, нали?

Принцът се вцепени.

– Ами вие, сър Муртас, извинете недобрата ми памет, моля ви, кажете ни – къде бяхте вие, когато армиите на императрицата се сражаваха за живота си? Със сигурност можете да разкажете за множеството интересни случки, преживени от вас, докато другите достолепни рицари са отдавали живота си за честта на Нейно Високопреосвещенство?

Муртас отвори уста, но Нимбус бе по-бърз. Обръщайки се към жената, той продължи.

– И, милейди, искам да ви уверя, че не е трябвало да се обиждате от поведението на сър Ейдриън. Няма нищо чудно в неговото игнориране. Защото, както той добре знае – и всички ние – никоя дама не би заговорила първа непознат мъж – както някоя долна проститутка се предлага на улицата.

Тримата онемели се взираха в наставника.

– Ако все още търсите мястото си, сър Ейдриън, то е насам – менторът го повлече със себе си. – Още веднъж, възхитителен празник на всички!

Нимбус го насочи към един стол в края на масата, до този момент останал незает.

– Еха – удивено рече Ейдриън. – Току-що нарече онези мъже страхливци, а принцесата курва.

– Да – отвърна той. – Но го сторих много учтиво – смигна. – Сега, моля ви, опитайте се да не се забърквате в неприятности. Стойте тук и се усмихвайте. Аз трябва да вървя.

Нимбус отново изчезна в тълпата, махайки пътьом на разни хора.

Ейдриън отново се намери сред океан от яйчени черупки. Погледна и видя принцесата и Муртас да сочат към него и да се смеят. Недалеч забеляза двамина, които го наблюдаваха. Скръстили ръце, те се бяха облегнали на украсена с червени панделки колона. Ейдриън ги разпозна, тъй като ги бе виждал често. Те неотлъчно стояха в мрака, в другия край на стаята или на прага – личните му сенки.

Ейдриън се извърна и внимателно се настани на масата. Оправяйки дрехите си, той се опита да си припомни наученото от Нимбус: стой изправен, не шавай, винаги се усмихвай, не заговаряй никого, не прави нищо непознато, не гледай останалите в очите, освен ако не са те принудили да разговаряш. Ако бе принуден да се представи, трябваше да се покланя, а не да се здрависва. Ако дама му подадеше ръката си, той трябваше да я вземе и нежно да я целуне. Нимбус го бе посъветвал да има под ръка няколко готови оправдания за измъкване от разговор, както и да отбягва групи от повече от трима. Най-важно беше да изглежда спокоен и да не привлича внимание.

Някъде в предната част на стаята свиреха музиканти, но тълпата ги скриваше от очите му. Хората се движеха на талази. Често се разнасяше изкуствен смях. Носеха се злобни подмятания. В това дамите бяха много по-добри.

– О, миличка, просто обожавам тази рокля! – долетя нейде из тълпата оживения глас на някаква жена. – Трябва да е удобна до лудост, като се има предвид колко е семпла. А в моята, с тази бродерия, почти не мога да седна.

– Убедена съм в правотата ти – отвърна друга. – Ала дискомфортът е малка цена за рокля, която тъй майсторски прикрива физическите недостатъци чрез комплексността на своя дизайн.

Опитът да проследи вербалните дуели докара на Ейдриън главоболие. Ако затвореше очи, почти можеше да дочуе съсъка на стоманата. Със задоволство видя принцеса Беатрис, принц Рудолф и сър Муртас да сядат на друга маса. Срещу Ейдриън се настани мъж с монашеско расо. Той биеше на очи дори повече от боеца. Двамата си кимнаха мълчаливо. Околните столове си оставаха незаети.

На главната маса Етелред се бе разположил до масивен празен трон. Остатъка от тази маса бе изпълнен с крале и кралици, а в единия ѝ край Нимбус седеше до лейди Амилия. Тя носеше зашеметяваща синя рокля, беше навела леко глава и мълчеше.

Музиката спря.

– Моля за внимание! – изкрещя дебеланко в яркожълта роба. Много държеше да покаже, че жезълът му е поръбен с месинг. За да го стори, потропа по каменния под. Звукът се разнесе над тълпите като гръм и удави разговорите.

– Моля, заемете местата си. Пиршеството скоро ще започне.

Стаята се изпълни със звука на провлачвани столове. От лявата страна на монаха се настани едър сивобрадко. Отдясно на духовника се намираше самият сър Бректън, облечен в бледосин жакет. Приликата с Уесли не можеше да бъде сбъркана. Рицарят се изправи и се поклони, когато едра жена с идентична усмивка седна от лявата страна на Ейдриън, който се радваше да види Женвиев Харгрейв от Рочел.

– Простете, добри ми сър – рече тя, стоварвайки се върху стола. – Със сигурност са очаквали тук да седне изтънчена принцеса, вместо една едра херцогиня. Несъмнено и вие сте очаквали същото – тя му намигна.

Ейдриън знаеше, че се очаква да отговори, затова реши да заложи на сигурно.

– Надявах се да не разлея нещо. Извън това не съм мислил.

– Това се казва отговор – тя погледна към рицаря от другата страна на масата. – Осмелявам се да кажа, сър Бректън, че тази вечер имате конкуренция.

– Какво имате предвид, милейди? – попита той.

– По всичко личи, че човекът до мен не ви отстъпва по скромност.

– В такъв случай за мен е чест да седя на една маса с него. И още по-удовлетворен да седя срещу вас.

– Съжалявам всички принцеси, защото аз съм най-щастливата дама да седя край двама ви. Как се казвате, добри ми сър? – обърна се тя към Ейдриън.

Все още седнал, той осъзна грешката си. Трябваше да стане при приближаването на Джени, както бе сторил Бректън. Изправяйки се непохватно, той се поклони.

– Аз съм… сър Ейдриън – рече той, чакайки да поеме ръката ѝ. Когато тя му я подаде, той се почувства глупаво, но все пак я целуна леко и седна. Очакваше да чуе смях, но очевидно никой от останалите не бе забелязал.

– Аз съм Женвиев, херцогинята на Рочел.

– Приятно ми е – отвърна Ейдриън.

– Със сигурност познавате сър Бректън? – запита херцогинята.

– Не лично.

– Той е главнокомандващ на северната имперска армия и фаворит в предстоящия турнир.

– Чий фаворит, милейди? – запита сър Елгар, издърпвайки стола до Бректън и настанявайки се с елегантността на слон. – Вярвам, че Марибор е благоразположен към мен тази година.

– Може да си мислите така, сър Елгар, но аз подозирам, че след толкова години непрестанна практика сте далеч по-опитен в хвалбите, отколкото в ездата – рече херцогинята, карайки монаха да се закикоти.

– Не искам да проявя неуважение към Нейно Благородие – рече сериозно Бректън, – но сър Елгар е прав в това, че само Марибор може да отсъди победителя в турнира. И никой не знае кому е отдал благоразположението си.

– Не говорете вместо мен – изръмжа Елгар. – Не се нуждая от милостинята ви, нито ще бъда основата на кулата ви от добродетел. Спестете ни монашеския си език.

– Не бързайте да отхвърляте милостинята или да заглушавате монах – рече мъжът с расо. – Иначе как ще узнаете волята Божия?

– Простете, добри ми монахо. Не говорех срещу вас, а укорявах думите на този светски псевдосвещеник.

– Моля се да се вслушате в думите на Марибор, когато той ги изрече.

Дебел човек с телосложението на круша седна край херцогинята. Целуна я по бузата и я нарече скъпа. Ейдриън не беше срещал Леополд, но по разказваното от Албърт лесно можеше да го разпознае. Празното място до Елгар бе заето от сър Гилбърт.

От дясната страна на Ейдриън не седна никой. Надяваше се така да остане и занапред. Със защитаващата левия му фланг херцогиня и празното място отдясно, трябваше да се безпокои само от фронтално нападение. Докато обмисляше това, ново приятелско лице изникна в полезрението му.

– Весел фестивал на всички! – поздрави ги Албърт Уинслоу с такава елегантност, че Ейдриън изпита завист. Бе убеден, че Албърт го е видял, но виконтът с нищо не издаде това.

– Албърт! – засия херцогинята. – Какво удоволствие е да си сред нас.

– А, лейди Женвиев и херцог Леополд. Нямах представа, че Нейно Високопреосвещенство ценяла личността ми тъй много, че ме е поставила на една трапеза с такива възвишени люде.

Албърт моментално пристъпи към Джени, поклони се, пое ръката ѝ и я целуна с небрежен стил.

– Позволи ми да ти представя сър Ейдриън – рече дамата. – Той изглежда великолепен човек.

– Така ли? – Албърт се замисли. – И е рицар?

– Това още не е установено – рече сър Елгар. – Поставил е „сър“ пред името си, но аз никога не съм го чувал преди. А някой от вас?

– Щедростта на духа не позволява човек да бъде осъждан, преди да е възникнала основателна причина за това – рече сър Бректън. – Тъй като сте добродетелен рицар, убеден съм, че знаете това, сър Елгар.

– Отново държа да изтъкна, че не се нуждая от поученията ви. Аз лично бих желал да узная откъде е родом сър Ейдриън и как е завоювал шпорите си.

Всички очи се насочиха към Ейдриън.

Той се опита да си припомни наизустените детайли, без напрежението му да проличи.

– Роден съм в… Бармор. Бях посветен от лорд Дърмонт заради проявите ми в Ратиборската битка.

– Нима? – рече сър Гилбърт с лепнещ от сладост глас. – Не бях наясно с тази победа. Бях останал с впечатлението, че битката е изгубена, а лорд Дърмонт – убит. За какво бе посветен и как Негова светлост те ръкоположи? Духът му ли прелетя над теб, докосвайки те с призрачния си меч и казвайки: „Изправи се, добри рицарю. Върви и загуби още сражения в името на империята, императрицата и бог Марибор“?

Ейдриън усети как стомахът му се свива. Албърт го гледаше напрегнато, очевидно без да е в състояние да помогне. Дори херцогинята мълчеше.

– Добър вечер господа и дами – разнеслият се иззад него глас на регент Салдур разкъса напрежението. Ейдриън усети ръката на регента върху рамото си.

Придружаваше го Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, който седна до Ейдриън. Всички кимнаха почтително към Салдур.

– Просто показвах на графа мястото му, но не можах да не чуя дискусията ви относно сър Ейдриън от Бармор. Лично императрицата настоя той да присъства. Моля го да ми предостави удоволствието да отвърна на достойния въпрос на сър Гилбърт. Какво ще кажете, сър Ейдриън?

– Разбира се – отвърна той вдървено.

– Благодаря – рече Салдур. След като прочисти гърлото си, заговори отново. – Сър Гилбърт е прав що се отнася до загубата на лорд Дърмонт онзи ден. Отчетите на неговите помощници ни разкриха подробности от деня. Трите дни неспирен дъжд направили конната атака невъзможна, а безбройните националистически орди убедили лорд Дърмонт в безсмислеността на ръкопашния бой. Обезкуражен, той се оттеглил в палатката си.

– Лишена от своя водач, имперската армия се огънала, когато националистите нападнали. Сър Ейдриън – тогава капитан Ейдриън от пета имперска конна гвардия – повел хората ни. Вдигнал знамето и лично застанал начело. Първоначално само шепа войници се подчинили. Само преките му подчинени, онези, които познавали духа му. Без да обръща внимание на малобройните си сили, той поверил живота си в ръцете на Марибор и се втурнал напред.

Ейдриън сведе очи и приглади дрехите си, докато останалите стояха омаяни.

– Макар да било истинско самоубийство, той се врязал във вражите редици. Изпод копитата на коня му изхвърчали капки, в които светлината се пречупвала в дъга. Започнал да сече враговете, забравил всякаква безопасност.

Гласът на Салдур стана по-силен и по-напрегнат. Тонът и ритъмът му придобиха мелодраматичния характер на църковна проповед. Неколцина благородници от околните маси се заслушаха.

– Храбрият му щурм всял смут в националистическите пехотинци, които отстъпили страхливо. Все напред летял той, посичайки ги наляво и надясно, докато накрая конят му не се препънал и не паднал. С щит и меч в ръка, той се изправил на крака и продължил пеш настъплението. Под звъна на метала крещял името на императрицата: „За Модина! Модина! Модина Новронска!“

Салдур поспря и Ейдриън вдигна очи. Всички гледаха ту него, ту регента.

– Накрая, посрамени от храбростта на този самотен капитан, останалата част от имперската войска се събрала. Помолили Марибор за прошка и с меч и копие се втурнали след него. Преди подкрепленията да успеят да го достигнат, Ейдриън бил ранен и повален в калта. Хората му го пренесли в палатката на лорд Дърмонт. Там те разказали историята за храбростта му и лорд Дърмонт се заклел в Марибор да почете саможертвата на Ейдриън. Обявил намерението си да посвети в рицарски сан достойния капитан.

– Не, повелителю! – проплакал капитан Ейдриън, докато лежал с бликаща от раните му кръв. – Не ме ръкополагайте, защото съм недостоен. Провалих се!

Лорд Дърмонт стиснал меча си и бил чут да казва:

– Ти си по-достоен да носиш титлата рицар, отколкото аз да се наричам човек!

И лордът го обявил за сър Ейдриън.

– Божичко – ахна херцогинята.

Събрал всички околни погледи, Ейдриън се чувстваше неловко и още по-гол, отколкото когато Елгар бе нахлул в стаята му.

– Лорд Дърмонт наредил да доведат коня му и благодарил на сър Ейдриън за възможността да очисти името си пред Марибор. Повел личната си свита в боя, където той и почти всички от хората му намерили смъртта си на върха на националистическите копия.

– Сър Ейдриън се опитал да се върне на бойното поле, но се строполил в безсъзнание. След победата на националистите бил захвърлен и само провидението го спасило. Свестил се сред кал. Мъчен от отчаяна жажда и глад, той пролазил в гората, където попаднал на малко селце. Там мистериозен човек го нахранил и се погрижил за раните му. Шест дни почивал там сър Ейдриън, а на седмия мъжът му дал кон и му заръчал да иде в Акуеста, където да се представи в имперския двор. Когато му подавал юздите, синьото небе било раздрано от гръм и от него се спуснало едно бяло перо. Широко усмихнат, мъжът го уловил още във въздуха, след което изчезнал.

– Дами и господа – Салдур поспря, за да огледа какво впечатление е направил разказът му, – два дни преди пристигането на сър Ейдриън императрицата дойде при мен и каза: „Рицар на бял кон пътува към замъка. Приемете го с почести, защото той ще стане най-великият рицар на Новата Империя.“ Оттогава сър Ейдриън се лекуваше от раните си тук, в двореца. Днес той е напълно здрав и седи сред вас. А сега, ако ме извините, ще заема мястото си, защото пиршеството ще започне.

Салдур се поклони и ги остави.

Дълго време никой не продума. Всички се взираха удивени в Ейдриън, включително и Албърт, чиято уста зееше.

Херцогинята бе тази, която най-сетне откри думи да изрази всеобщото настроение:

– Вие сте истинско удивление, гарнирано с изненади!

* * *

Вечерята бе сервирана по невиждан дотогава от Ейдриън начин. Петдесет слуги се движеха координирано, сервирайки димящи чинии с екзотична украса. Два пауна се поклащаха на огромни тави. Единият бе издигнал глава в подобие на изненада, а другият сякаш спеше. Бяха положени в гнезда от сочно месо. Патици, гъски, пъдпъдъци, гургулици и яребици бяха аранжирани по подобен начин, а един снежнобял лебед бе разперил криле над покривката, като че всеки миг щеше да отлети. Ядки, плодове и ароматни листа обгръщаха парчета сърнешко, мечешко и говеждо. Имаше купчини най-разнообразен хляб – от ослепително бял до почти изцяло черен. Масивни парчета сирене и масло, седем типа риба, стриди в бадемово мляко, месни пайове, пити с яйчен крем и сладкиши с мед покриваха всеки инч от масата. Стюарди и многобройните им помощници наливаха неспирно вино, бира и медовина.

Тревогата му се повиши, докато се мъчеше да си припомни безкрайните инструкции на Нимбус относно етикета на хранене. Списъкът беше масивен, но в този миг можеше да си спомни само две неща: не трябваше да си издухва носа в покривката, нито да си чисти зъбите с ножа. След Салдуровата молитва към Марибор страховете на Ейдриън се изпариха, тъй като гостите се нахвърлиха без задръжки на изобилната храна. Откъсваха свински кълки и птичи глави. Късчета месо и мазнина хвърчаха наоколо, докато лакоми ръце се опитваха да не оставят неопитано блюдо.

По-голямата част от живота си Ейдриън бе прекарал на черен хляб, пиво, сирене, осолена риба и зеленчукова яхния. Сега пред него бе положено ново изживяване. Опита пауна, напук на красотата си оказал се суховат и далеч не толкова вкусен. Еленското имаше прекрасен пушен аромат. Но най-вкусни бяха ябълките с канела. Яденето измести всички разговори. В залата се носеше единствено гласът на един певец, съпровождан от лютня и мляскане.

 
Лете дълги са дните,
дълга е и песента,
споменът в сърцето ще пазя,
дордето се върнеш при мен.
 

Музиката бе красива и странно пленителна. Мелодията ѝ изпълваше залата със сияние, което се сливаше с това на камините и свещите. Залезът на слънцето превърна прозорците в черни огледала и настроението стана по-задушевно. Успокоен от храната и музиката, Ейдриън бе започнал да се наслаждава – докато графът на Чадуик не го върна в реалността.

– Ще участваш ли в турнира? – попита той. По гласа и очите му личеше, че Арчибалд Белънтайн е започнал да пирува в аванс.

– Разбира се, сър… искам да кажа, Ваша светлост.

– В такъв случай може да се изправиш срещу моя човек ей там, сър Бректън – размаха отпуснат крайник над масата. – И той участва.

– Тогава нямам голям шанс.

– Не, нямаш – рече графът. – Но трябва да опиташ, да се постараеш. Ще има тълпа.

Арчибалд се приведе към него.

– Кажи сега, истина ли е онова, което каза Салдур?

– Никога не бих оспорил думата на един регент – отвърна Ейдриън.

Белънтайн прихна.

– Май искаше да кажеш: „никога не бих повярвал на думата на един регент“. Знаеш ли, че те ми обещаха Меленгар и сетне ей така – графът опита да щракне с пръсти. – Ей така… – нов опит. – Така… – трети провал. – Знаеш какво искам да кажа. Не ми дадоха обещаното. Виждаш защо съм скептичен. Онова за императрицата, дето те очаквала, истина ли беше?

– Нямам представа, милорд. Как бих могъл да зная?

– Значи не си я срещал? Императрицата де?

Ейдриън замлъкна, спомняйки си млада девойка на име Тракия.

– Не, не съм срещал императрицата. Тя не би ли трябвало да присъства?

Графът свъси вежди.

– Оставили са трона празен в нейна чест. Тя никога не се храни сред хората. Ако трябва да съм честен, половин година живея в този дворец и съм я видял три пъти: веднъж в тронната зала; когато се обърна към народа; когато веднъж… Въпросът е, че не напуска стаята си. Често се чудя дали регентите не я държат затворена там. Трябваше да я отвлека – да освободя бедното момиче.

Арчибалд се изправи и рече по-скоро на себе си:

– Точно това възнамерявам да сторя, а ето там е човекът, към когото трябва да се обърна.

Вземайки орех от масата, той го хвърли към Албърт.

– Виконт Уинслоу – викна по-гръмко от нужното. – Не съм те виждал от сума ти време.

– Наистина, Ваша светлост. Твърде дълго.

– Все още ли поддържаш връзка с онези двама… нощни фантоми? Знаеш, магьосниците, дето могат да карат писма да изчезват и са също толкова опитни в спасяването на обречени принцеси?

– Съжалявам, Ваша светлост, след онова, което сториха с вас, прекратих отношенията си с тях.

– Да… стореното от тях… – промърмори графът, забил поглед в чашата си. – Сложиха главата на Брага в скута ми! И то докато спях, представи си! Знаеше ли това? Доста неприятно събуждане – той си замърмори.