Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 30 страниц)

– Възнамеряваш да отидеш?

Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.

– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.

Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.

– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.

Изправих се изумена.

– Какво?

Гласът му беше по-силен от моя.

– Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето ѝ.

– Маркус, не можеш...

– Да – потупа ме по бузата той. – Мога.

След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.

– Не! – извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?

– Съжалявам, Лепида – повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.

Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.

Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.

– Ирис – дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, – извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна.

***

– Риба ли ловиш, Сабина?

Маркус се усмихна, наведен над дъщеря си: застанала на колене до фонтана в градината, тя бъркаше с пръсти във водата.

– Галя ги. – Тя се протегна към един проблясък от лъскави люспи. – Опитвам се да ги погаля – поправи се тя.

– Нека ти помогна. – Маркус застана на колене до нея. – Ще ги подгоня към теб и ти ще можеш да ги галиш колкото си поискаш. Но нежно.

Тя прокара пръстчето си по покрития със сиви люспи гръб на шарана. Кротко момиченце е неговата Сабина. Вълнението предизвикваше у нея гърчове.

Те разлюляваха водата на кръгове. Маркус се зачуди дали дядо му Август някога е потапял краката си във фонтан заедно със собствената си дъщеря. Но дъщерята на Август не беше свършила добре – беше умряла сама и в изгнание. А осиновените му деца всички загинаха преди него: убити, отровени, удавени. Всичките млади. Маркус погали лъскавата кафява коса на Сабина; помисли си за изрядното войнишко поведение на Паулиний и за сериозните му очи. По-добре е да не си император.

Сабина вдигна поглед към него и се усмихна. За миг лед скова сърцето му. Някога Юлия гледаше така, когато беше на четири и се мъкнеше след търсещия приключения Паулиний като невръстен легионер. Щастлива и доверчива, и здрава.

– Татко? – чу той гласа на Сабина. – Татко, изпусна рибката.

Маркус погледна надолу към Сабина.

– Така ли направих? – Отново се усмихна, когато тя плъзна ръцете си във водата. По-добре да не си император!

Лепида

 Вечерта падна красива. Вечерята беше великолепна, цветята прекрасни, лютните звънтяха нежно в скрития алков. Триклиниумът, целият в аскетичен бял мрамор на сиви жилки и обикновени възглавници в републикански стил, беше твърде обикновен, че да е модерен, но това беше предимство за мен. В бледорозовата си стола и бледорозови перли аз бях центърът на стаята, на фона на прозореца, гледащ към изумруденоблестящия залив.

– Надявам се, не си обещал на Сабина приказка? – Играех си с един свободен кичур коса. – Мислех си довечера да се оттеглим рано.

– Бях планирал да започна новия си трактат – каза Маркус меко, но с блясък в очите. – Предполагам, че може да почака.

– Хубаво.

Добре премерена пауза. Точно когато се протегна да хване ръката ми, аз непринудено измърморих:

– Маркус, обмисли ли идеята пак да се върнем в Рим?

– Радвам се, че го споменаваш. – Той наведе посивялата си глава, за да целуне дланта ми. – Имам планове за връщане

– Така ли? – Увих ръцете си около врата му. Бижута, приеми, любовници. Императорът… – О, Маркус, обожавам те!

– Лепида – той се отдръпна, за да ме погледне в очите, – скъпа, ти ще останеш тук. Крайно време е да забавиш малко ритъма. Сабина почти не те вижда.

– Сабина няма нужда от мен!

– Напротив, има! Отчасти заради нея реших да ви оставя и двете в Брундизиум. Морският въздух е добър за нея. Помолих Паулиний да ви наглежда. Ще ти бъде кавалер, ако се отегчаваш.

Наведох се напред вплетох ръце около врата му.

– Не можеш да ме оставиш – прошепнах в ухото му, – твърде много ще ми липсваш. Аз няма ли да ти липсвам? – И когато отвори уста, за да ми отговори – само да можех да го накарам да спре да говори! – целунах го.

– Още ли искаш да ме изоставиш? – измърках аз доста по-късно. Сега вече не можеше да каже "не". Щях да спя с него всяка нощ ако трябваше; щях да му казвам, че с грозното си прегърбено тяло изглежда като Аполон, но той определено щеше да ме заведе обратно в Рим!

– Трудно е човек да те остави – той погали шията ми, – но бих предпочел да съм малко самотен, отколкото да гледам как те отнася вихрушката.

– Какво трябва да означава това? – Даже и след четиригодишен брак не можах да го отуча да говори с тези тъпи загадки.

– Нищо – целуна ме той по бузата. – Заминавам следващата седмица.

Изправих се в леглото и стиснах чаршафа.

– Ами аз?

– Извинявай, Лепида, но... – Това беше всичко, което каза. Въпреки всичките ми доводи, сълзите ми, целувките ми, това беше всичко, което каза! Извинявай. Все още не можех да повярвам. Той не можеше да казва "не"! Не и Маркус, точно толкова податлив и отстъпчив като баща ми!

Но го направи. Тръгна си, без да погледне назад.

– Скоро ли ще се върне? – тъжно попита Сабина.

– Че кого го интересува? – сопнах ѝ се аз и влязох обратно вътре. Обратно в тъпата скучна къща в тъпия скучен град, където тъпият скучен Паулиний покорно чакаше да ме забавлява.

– Имам главоболие – изръмжах му аз и тогава тъпата ми скучна дъщеря изведнъж се разрева, а после се свлече на земята като гърчеща се купчина и всички се засуетиха около нея.

Аз се оттеглих на горния етаж, докато се суетяха около нея, и се проснах на лектуса си. Все още не е твърде късно! Не може да е твърде късно! Домициан беше заминал, да, обратно в Германия при войските си. Но аз щях да се добера до него – не е твърде късно за това! И определено не е твърде късно да дам на съпруга си урок!

Глава десета

– Ще те видя ли след вечерния прием на Лапий?

– Няма да мога. – Паулиний с нежелание се измъкна от леглото. Богове, щеше да закъснее за наряд.

– Защо не? Нали ти е братовчед? – усмихна се Атина, подпирайки се на лакти върху разхвърляните възглавници. – Половината преторианци молят за покани. Той има най-богатата трапеза в Брундизиум.

– Да, но никога не е харесвал особено нито баща ми, нито мен. – Паулиний сви рамене, вече облякъл туниката си, и протегна ръка за сандалите си. – Смята и двама ни за вманиачени в задълженията си и за отегчителни.

– Може би точно затова те харесвам. – Атина го целуна по врата.

– Ти ще пееш ли?

– Да. – Тя посегна да вземе своята роба. – А ти защо няма да дойдеш? Това е един от последните истински приеми за сезона.

– Баща ми нареди да забавлявам мащехата си. Много е потисната, откакто той замина за Рим.

– Мащехата ти ли?

Паулиний погледна към Атина, но тя съсредоточено сплиташе тъмната си коса.

– Лепида Полиа. Чувала ли си за нея?

– Как бих могла да не съм чувала за една от най-ярките звезди на Рим? – Разкошният ѝ глас прозвуча сухо.

– Сигурна ли си, че...

– Ще се видим следващата седмица. Ще пея на приема на сенатор Гета.

Усмивката ѝ беше ослепителна, не издаваше никакви емоции и Паулиний се зачуди – не за пръв път – доколко един мъж можеше да опознае една жена, дори и ако споделяше леглото ѝ. Атина беше приятна компания през последната година; високо мургаво момиче, наето да пее за едно преторианско казармено угощение. Тогава го беше впечатлила, тъй като успя да предотврати сбиване между двама пияни трибуни, тактично да се отърве от един любовно настроен центурион и да се пошегува на гръцки – всичко това едновременно. Някога бе пяла с музикантите на претор Ларций; приятна компания и добра любовница. Мислеше, че я познава добре. Но сега тя мрачно стисна устни и той нямаше никаква представа защо.

– Какво ще...

– Следващата седмица – каза тя съвсем жизнерадостно и го изпрати до вратата, а той тръсна глава, за да се отърве от недоумението си. Жените са странни същества.

До вилата на баща му се стигаше лесно. Паулиний подкара коня си по обиколния път покрай пристанището, наслаждавайки се на аромата на сол, довяван от топлия бриз, на бодрите викове на уличните търговци по крайбрежната улица, на ярките туники на жените на фона на синевата на пристанището. Дори и крадецът, който се опита да задигне кесията му, му се стори някак весел, докато се отдалечаваше с беззлобни псувни, след като Паулиний предупредително докосна дръжката на меча си. Вече се усмихваше, докато завързваше юздите на коня пред вилата на баща си, а усмивката му засия още повече, когато Сабина се препъна в бързината си да го посрещне.

– Цяла сутрин те чакам – каза тя, като се отскубна от бавачката и се затича към него. – Мога ли да погаля коня?

– Разбира се. Името му е Зевс. Лудата ми леля Диана ми го подари, когато се присъединих към преторианците.

– Защо е луда? – Сабина боязливо протегна ръцете си към муцуната на коня.

– Защото е много красива, почти толкова красива, колкото си ти, а вместо да се омъжи, избяга в провинцията, за да отглежда най-хубавите коне в империята. Зевс е един от най-добрите. Искаш ли да се качиш за малко?

Сабина грейна и протегна ръце нагоре. Той я вдигна, сложи я на седлото пред себе си и вплете пръстчетата ѝ в гривата.

– Дръж се здраво!

Тя радостно изпищя, когато той пришпори Зевс в лек галоп.

Три пъти препуснаха нагоре-надолу по улицата, когато втората му майка се показа на портата на градината.

– И двамата сте деца – отбеляза тя, засенчвайки с ръка очите си от горещото утринно слънце. – Сабина, слизай веднага!

Паулиний слезе, свали детето от коня и се поклони:

– Здравей, Лепида.

Погледна я с ново любопитство: жената, която беше хванала окото на императора.

Тя се обърна сред шумолене на коприна.

– Заповядай.

Сабина хвана ръката на Паулиний и го задърпа навътре.

– Мога ли да ти покажа новата си кукла? Тя е Клеопатра. Нарекох я така заради приказките на татко за владетелката на Еееги

– Не досаждай на Паулиний, Сабина! – намеси се Лепида. – Иди да намериш бавачката си!

– О, аз нямам нищо против… – започна Паулиний, но Сабина вече беше хукнала.

Лепида се намръщи.

– Сега ще иска пони. Маркус ужасно я глези – каза тя, отпускайки се върху лектуса. – И така, дошъл си да ме забавляваш ли?

– Ами… Баща ми ме помоли да те наглеждам.

– И да му даваш отчет за развитието ми? Какъв примерен войник! – Тя въздъхна, докато си играеше с една черна къдрица. – Е, определено съм отегчена до смърт.

– Сигурно той ти липсва. – Паулиний беше трогнат от тъгата, изписана на лицето ѝ. Какво ли е да си имаш момиче, което да изглежда толкова тъжно, когато отсъстваш? Може би е хубаво да живееш с такава съпруга?

– Болезнено се нуждая от нещо за правене, но просто в Брундизиум не съществува кой знае какво. Абсолютно всички се връщат в градските си къщи, а ето аз – сама, затворена в една вила с четиригодишно дете.

Тя неочаквано му заприлича на Сабина, отегчена, хубава и много млада.

– Да отидем на прием довечера? – предложи Паулиний импулсивно.

Сините ѝ очи впиха погледа си в неговите.

– Прием?

– На братовчед ми, Лапий Максим Норбан. Вероятно не си го срещала – той не ни обръща особено внимание. Мисля, че смята татко за невероятно скучен. Но сега са го назначили за управител на Долна Германия и днес организира голям прощален прием.

Лепида го дари с една ленива усмивка с полуотворени устни и той внезапно разбра защо императорът беше обърнал погледа си към нея.

– Наистина ли? – Тя затанцува през стаята и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. – Как трябва да съм облечена?

– Няма значение. – Той се наведе над ръката ѝ с цялата галантност, на която беше способен. – И бездруго ще си най-красивата жена там.

Теа

 Прием като прием. Звънтящ смях, накичени с бижута гости, вино в сребърни чаши и грозде в златни подноси, лектуси, отрупани с възглавнички с ресни, и музиканти, леко подръпващи струните на лирите си. Чаках в преддверието, докато ме извикаха в паузата между сладкишите и сирената, а след това се стрелнах напред с най-топлата си професионална усмивка: Атина, славеят на модерното общество на Брундизиум.

Добре подбрана тълпа. Патрициите на Брундизиум невинаги бяха любезни; бях присъствала на приеми, където гласът ми беше заглушаван от жуженето на разговорите, и на приеми, на които мъжете подсвирваха, като видеха голите ми рамене, и не чуваха нито нота от музиката, която толкова се бях старала да подготвя. Но този път събраните бяха учтиви и слушаха като истински ценители, докато свирех първите акорди на лирата си и се потапях в "Песен на Еос". На втората строфа видях Паулиний на далечния лектус и женска фигура в синьо до него и тогава разбрах в каква професионалистка ме беше превърнал Ларций. Гласът ми дори не трепна, когато погледът ми се спря върху Лепида Полиа.

Тя ме гледаше с онези теменуженосини очи, които помнех толкова добре. Сега бе уважавана матрона и копринените ѝ туники бяха надиплени с майсторско умение, каквото не можеше да си позволи като дъщеря на организатор на игри. Около врата си носеше сапфири с размера на гроздови зърна. Спомних си онази усмивка, когато дръпна завесите на носилката си, и после алената следа от ръката ми върху лицето ѝ.

Някак успях да довърша песента, а и следващата.

– Великолепно!

Паулиний пръв поде аплодисментите, когато се поклоних. След това те дойдоха при мен да ме поздравят, докато аз се смеех и водех непринудени разговори, както ме беше научила Пенелопа, а Лепида седеше на лектуса си, сините ѝ очи не се откъсваха от моите над ръба на чашата с вино. Искаше ми се да пресека стаята с един скок и да размажа с крак хубавото ѝ личице върху мозаечния под.

– Предполагам, че не си срещала втората ми майка, Атина… – Паулиний хвана ръката ми и ме заведе до лектуса ѝ. Такова мило момче… Толкова много патриции говорят над главата ми, сякаш съм статуя – но защо трябваше да е толкова мил точно сега? – Лепида Полиа.

Протегнах пръстите си. Ръката, която стисна моята, беше бяла и изнежена, както винаги, от прекомерни грижи.

– Колко интересно представление – каза тя провлечено. – Атина е гръцко име, нали? Вероятно не сте от Гърция?

Изчуруликах изречение на най-правилния гръцки, на който бях способна, и видях как тя се изчерви. Все още не можеше да говори гръцки. Можех да се обзаложа, че все още не можеше и да пише правилно. На който и да е език.

– Гръцкият на Атина е далеч по-добър от моя – рече Паулиний разсеяно. – Тя е от благородно семейство в Атина.

– Бих допуснала, че е от бедняшките квартали на Йерусалим – измърмори Лепида. – От колко време пееш в Брундизиум… Атина?

– О, от около пет години.

– А преди това?

– Тук-там… – Превзето направих професионален жест. – Забавлявах се.

– Наистина? Много жалко, че в Брундизиум няма арена, така щеше да можеш да се забавляваш и на игрите. Чувам, че една от големите ти страсти са гладиаторите.

– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

***

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

***

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.

– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?

Той почервеня:

– Не… аз… ами всъщност...

– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.

– Но ти каза, че никога не си я виждала.

– Излъгах… – Лепида повика един роб. – Сега изглежда по-чиста, но все още си е същата малка курва. Вино?

– Ами… Благодаря.

Той я погледна, докато тя се навеждаше напред, за да напълни чашата му. Никога не си беше представял, че нежните устни на Лепида могат да изрекат подобни думи.

– О, да – продължи небрежно Лепида, облягайки бледата си ръка върху възглавниците. – Тя обслужваше всички мъже в къщата, включително и моя баща. Включително и твоя баща. Сушени плодове! – нареди на роба, който се появи на вратата.

– Моят баща? – Паулиний се задави с виното си. – Но… той никога… той не би… не и с роби. Не е в негов стил. Той не смята, че е справедливо.

Как се забърка в този диалог? Не е подобаващо.

– О, предполагам, че е било нейна идея. Няколко усмивки, няколко потайни погледа – както те е хванала и теб, струва ми се. – Лепида подпря малката си остра брадичка върху дланта си. – Само си помисли, Паулиний. Ти и баща ти сте си делили едно момиче. Той се загледа в мащехата си. Парфюмът ѝ гъделичкаше носа му. Някакъв силен аромат на мускус. Пръстите ѝ се плъзнаха по коляното му.

Паулиний скочи на крака.

– Трябва да вървя. – Гласът му звучеше дрезгав за собствения му слух.

Тя наклони глава, за да го погледне, сините ѝ очи останаха спокойни.

– Трябва да даваш наряд ли? – попита тя и грубата нотка в гласа ѝ беше изчезнала. Ако изобщо е имало такава. – Колко жалко! Иди да се сбогуваш със Сабина, преди да си тръгнеш, или ще хленчи цял ден.

Лепида се повдигна на пръсти, за да докосне бузата му с устни. Майчинска целувка.

И все пак той трепна.

Лепида

 Ох, отлично! Той вече е нервен. Чуди се какво всъщност става. Нека се чуди.

Наистина е хубав. Висок, строен и загорял от слънцето, с прям поглед, с черна коса, която се къдри непослушно независимо колко се опитва да я приглади. Ще изглежда като Маркус, когато остарее, но сега е млад. Млад и силен, а и на неговото рамо няма гърбица. Да, доста е хубав. Преди не го бях забелязала, не и докато не видях Теа да му се увесва… И ми хрумна най-великолепната идея.

Паулиний не дойде да ме види повече от седмица. Скучни дни. Робите бяха раздразнителни. Магазините бяха затворени заради някакъв отегчителен празник. Небето се заоблачи, загатвайки за пристигането на есента, и превърна прочутото със синевата си пристанище в сива тепсия. Сабина изпадна в униние и тичаше до прозореца всеки път, когато навън се чуваше конски тропот.

– Линий обеща да си играе с мен – въздъхна тя.

– Той сега си играе с мен – обясних аз. – Възрастните мъже като Паулиний не си играят с малки момиченца.

– Но той обеща.

– Мъжете са лъжци, Сабина. Сега се махай.

Плеснах я по врата и тя избяга хлипаща. Децата наистина са много досадни.

Скучни дни, но оцелях. Всичко е част от плана. Отброих четири дни, после направих така, че да се натъкна на Паулиний точно пред казармите.

Беше с разголени гърди и запотен в тренировъчната си препаска, тъкмо се връщаше след упражнения. Като ме видя, спря, сякаш се беше ударил в стена.

– Какво правиш тук?

– Колко грубо, но ще се направя, че не съм забелязала. Ще ходя на гощавката у сенатор Халко утре вечер и ми трябва придружител. Мини да ме вземеш.

– Аз се приближих  по-близо до него, избърсах челото му с ръка и погледнах потта по върховете на пръстите си:

– О, богове, целият си потен!

Сигурна съм, че още стои там и гледа след мен. Гледа ме озадачен и се чуди как се случи така.

***

– Колко си наконтен – подсвирна Верий, когато Паулиний се появи в бялата си ленена тога и с пръстен с печат. – Коя е щастливката? Атина ли?

– Лепида – изплъзна се от устата му, преди да успее да спре. – Ами втората ми майка ме помоли – ще я придружавам на една гощавка тази вечер. Това исках да кажа.

Дали Верий не го изгледа странно, когато излизаше през вратата на казармите?

– Паулиний – поздрави го Лепида, която сякаш се плъзгаше по мраморния под.

Огненочервена коприна надиплена около всяка извивка на тялото ѝ, един голям рубин искреше на шията ѝ. Очите ѝ бяха очертани с въглен, а устните – оцветени с кармин. Той се зачуди как изобщо някога му е приличала на дете.

Приемът беше само ярки светлини и ярки дрехи, силни гласове и още по-силна музика. Наети танцьорки и акробати се мяркаха пред замъгления му поглед. Печено фламинго и съсели, оваляни в маково семе с мед; всичко беше като пепел в устата му. Лепида седеше на лектуса до него, смееща се и флиртуваща, говореше с всички, освен с него. Но под прикритието на столата ѝ, под прикритието на разговорите, кракът ѝ се потъркваше в неговия.

– Сенаторе, колко впечатляващо! Покажете ми го… – Тя се протегна зад гърба на Паулиний, за да разгледа сапфирения пръстен на сенатор Халко, и дъхът ѝ помилва врата му.

– Корнелия, косата ви! Как постигнахте тези къдрици? – Обърна се, за да погледне по-добре, и зърната на гърдите ѝ се докоснаха до рамото му.

Той не си спомняше нищо от приема. Нищо, освен как жената на баща му намеква за любов с него по хиляди малки начини.

– Приятен прием – каза тя ентусиазирано, докато излизаха от къщата заедно с другите гости. Въпреки че беше късно след полунощ, очите ѝ все още сияеха. – А си мислех, че в Брундизиум ще ми бъде скучно! Не се бях забавлявала така от години!

Пръстите ѝ лекичко масажираха рамото му.

Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да се качи в носилката. Лепида събра гънките на столата си, като му позволи да зърне голия бял глезен, и той беше абсолютно сигурен, че тя не носи нищо под шумолящите си коприни.

Стрелна го с поглед изпод черните си мигли.

– Разбира се, ще ме изпратиш до вкъщи, нали?

– Трябва да застъпя на стража след два часа

– Пропусни го.

– Не мога. Центурионът ми...

– Ще ме оставиш сама след полунощ единствено за да не бъдеш нахокан от центуриона си?! – мигаше тя невинно – Какво ще каже баща ти?

Татко. Баща му, приведен, кротък и с благ поглед. "Лепида може и да изглежда очарователна и земна, но все още е много млада… Наглеждай я заради мен".

Паулиний искаше да умре.

– Качвай се! – Лепида се полуизлегна сред възглавниците. – Става ми студено. Качи се.

Тя почука по носилката. Полюшна се като лодка, когато носачите се изправиха и клатушкайки се, излязоха на улицата. Лепида дръпна копринените завеси, скривайки светлината от уличните лампи, и превърна носилката в уютна, сумрачна ниша. Паулиний се сви в далечния ъгъл, кръвта пулсираше в ушите му.

– Толкова си тих, Паулиний… – Гласът ѝ имаше още по-силно въздействие в мрака. – да не си прекалил с виното?

– Не… – успя да промълви той. – Това не е по правилата, преди наряд.

– Винаги ли следваш правилата?

Малката ѝ ръка със заострени нокти откри китката му в тъмнината.

– Да – каза той кратко. – Така е по-безопасно.

– О, но безопасното е толкова скучно! Безопасното е толкова… безопасно.

Начервената ѝ уста откри неговата. Ръцете ѝ се усукаха около врата му като змии, а зъбите ѝ пуснаха кръв от устната му. Но когато той се наведе към нея, тя се отдръпна, гъделичкайки устните му с езика си, притискайки корема си към неговия. Той я целуна с приглушен стон, докато разкъсваше коприната от гърдите ѝ с треперещи пръсти. Тя повдигна туниката му, краката ѝ се увиха около бедрата му, както мускусният ѝ парфюм обгръщаше мозъка му, и когато се потопи в нея, усети усмивката ѝ.

След това се обърна с гръб. Искаше да умре.

– Е, мисля, че пристигнахме… – Лепида покри голото си тяло с червената стола и слезе от носилката. – Идваш ли, Паулиний?

– Недей – каза той мрачно. – Недей!

– Идваш ли?

Той я погледна. Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ искряха, млечнобялата ѝ шия се подаваше от съдраната стола като стъбло на цвете. Тя се усмихна, езикът ѝ пробяга по устните ѝ и той почувства тъпа болка на рамото си, където беше оставила следи от ухапване.

– Да! – Думата тежеше като олово в устата му. – Идвам!

Последва я в къщата като кутре.