Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 30 страниц)

Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.

– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!

Вятърът отвя воала ѝ назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото ѝ. Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.

– Цвят на царевична коса – каза той. – Или на скитско злато.

Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.

Рим

– Е – усмихна се Маркус, – издържах ли проверката?

Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.

– Идеален си!

– И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!

Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.

– И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.

Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.

Докосна брадичката ѝ и тя вдигна поглед.

– Този път няма да е като тогава

– Ами ако е?

Той се усмихна.

– Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?

– Да, така е. – Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. – Готова съм.

– Храбро момиче.

– Калпурния! – Паулиний нахълта през вратата – блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. – Татко! Как си? – каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.

– Много добре! – Маркус се вгледа в сина си. – Както и ти, доколкото виждам. Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:

– Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях – райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.

– Драга Лепида – поклони се той. – Добре изглеждаш.

– "Добре изглеждаш"? Пренебрегваш ни от седмици, а сега очакваш да… – Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.

– Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! – той разчорли пухкавата ѝ кестенява коса. – Как са главоболията ти, Бина?

– По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!

– Забелязвам. – Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. – Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб...

– Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг – ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, – но ще закъснеем.

– Нека първо видя как изглежда татко.

– Аз вече го направих вместо теб – каза Калпурния. – Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?

– Обратно в леглото! – Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята ѝ. – Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!

Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.

Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!

– Бягай в леглото, мъниче – обърна се той към дъщеря си.

– Е! – Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря ѝ се отдалечаваше към стаята си. – Вече може ли да тръгваме?

Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.

– Лепида – каза тя, – някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!

Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.

– Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!

– Е… – Лепида дойде на себе си, – а ти си просто една завистлива...

– И нещо повече – ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! – Калпурния погледна към Маркус. – Мисля, че вече можем да тръгваме!

Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши – нещо, което не му се беше случвало от много време.

– Да – съгласи се той, – мисля, че сме готови!

Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.

Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.

– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.

Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството ѝ са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.

– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.

– Еха! Това е страхотно голямо!

– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.

– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би ѝ е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.

– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.

Жалбите на Флавия го догониха по коридора:

– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!

Лепида

 Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата ѝ синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!

Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.

Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната ѝ чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката ѝ.

– Атина!

Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.

– Трябва да ни попееш!

– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият ѝ любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?

– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!

– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.

Каква щастлива мисъл.

– А ти какво ще кажеш, Атина? – Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. – Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?

– Да, цезаре.

– Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. – Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. – Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.

Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.

– Не. – Гласът ѝ беше безизразен. – Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.

– Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение… Император, който да ти го предоставя… А зад гърба му – друг мъж, когото ти да даряваш с благоволението си.

Съвсем бавно лицето ѝ стана по-бяло от тебешир.

– Наистина, Атина – каза той меко. – Смяташе ли, че няма да разбера?

Триумфален вик се надигна в мен.

Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.

– Чичо, не трябва… Не пред момчетата.

– О, но защо да не гледат? Може би ще научат нещо! Как да се справят с предатели. С измамници. С неверни жени.

– Цезаре… – Теа направи бърза крачка напред. – Господарю и Бог наш, кълна се...

– Значи сега съм бог, така ли? Колко бързо си сменяш мнението. Ще ме молиш ли, Атина?

Аз се изправих развълнувана. За да видя така наречената господарка на Рим на колене.

– Цезаре! – най-неочаквано се намеси Паулиний. – Цезаре! Трябваше да ти кажа. Аз знаех за това. Но тя не е направила нищо нередно. Аз съм ги виждал заедно. Не е имало предателство.

– Шшшт, Паулиний. – Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

– Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

– Не, не би. Но тя – да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… – Гласът на императора отново прокънтя из стаята. – Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

– Аз никога...

– Млъкни! – изрева той, а тя отстъпи назад.

– Цезаре! – очите на Паулиний бяха трескави.

– Ще те моля! – Теа падна на колене по средата на стаята. – Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

– Твърде горда! – Той стана и се приближи към нея. – Все още си твърде горда!

– Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

– Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете ѝ милваха глезените му.

– Домициан, умолявам те Той се наведе, за да докосне приведената ѝ глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

– Атина – каза той, – прекрасна Атина! – И впи пръстите си в събраната ѝ на кок коса. – Не! – Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

– Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

– НЕ! – викът дойде от ниския астролог.

Ганимед се олюля назад, с рукнала от устата кръв, молещ за милост с окървавени ръце. Преторианските мечове удариха отново, съсичайки пръстите му по пътя им към сърцето му.

Той падна, от цялата му златна красота остана само кървавочервена маса. Какво разхищение.

– Не, не, не… – астрологът падна върху тялото. – Не, не, Ганимед, не Домициан отмести поглед от трупа, като дишаше тежко. Очите му се обърнаха към мен.

– Благодаря ти, Лепида – каза той формално, – че привлече вниманието ми върху този мъж!

– Удоволствието е изцяло мое, Господарю и Бог наш! – присвих очи аз.

– Ти? – Астрологът ме изгледа с плувнали в сълзи очи. – Ти си казала, че моят Ганимед! … О, богове! Ти, кучка такава! Ще те накарам да си платиш! … – Гласът му се задави и той се разтресе целият, стискайки в дланите си златнорусата глава и люлеейки се напред-назад.

– Е, наистина… – казах аз. – Сякаш вината е моя, че...

– Разкарайте това нещо! – Домициан избърса ръцете си. – Вече вони.

– Ти, свиня такава! – Теа скочи на крака. – Цезаре, той никога не ме е докосвал, Ганимед беше невинен

– Тогава кой е виновният? – Императорът настъпи протегнатата ръка на немия мъж. – Назови го, Атина! Ще направим още една екзекуция и ти ще можеш да наблюдаваш и нея, защото това заслужава всяка невярна жена! Да гледа как любовникът ѝ умира пред очите ѝ.

– Аз нямам любовник, кучи син такъв! – изкрещя тя.

С един замах на ръката си Домициан я запрати срещу стената. Аз се приведох напред в нетърпеливо очакване. Никой не ми обръщаше никакво внимание, но за пръв път нямах нищо против. Това беше по-добро от спектакъл. Даже и робите се струпаха в преддверието да гледат.

– Престани!

Маркус се изправи от лектуса си и бавно закуцука през триклиниума, очите му не се откъсваха от императора. С властен глас му заповяда:

– Престани с това!

Домициан спря погледа си върху очите на Маркус Август Норбан.

– Престани с това… – повтори тихо Маркус. – Незабавно!

Домициан шумно си пое дъх.

– Не! – Звучеше като малко момченце, което хленчи, защото урокът му е твърде труден… А когато протегна ръце и блъсна Маркус настрана, дори и жестът му беше като на малко момченце. Но Маркус падна на пода върху уродливото си рамо, лицето му се сгърчи от болка, а Домициан му се изсмя и странното затишие приключи. Той се засили с крак, за да ритне съпруга ми, но Калпурния се метна върху него, разлюляла диплите на жълтата си туника, а императорът само се извърна, свивайки рамене.

– Не допускайте сенаторът да се намесва отново! – нареди той на преторианците си и се приближи към Теа.

– Не! – Паулиний се втурна напред и сграбчи ръката на императора. – Не може да постъпваш така, цезаре! … Грешиш! … Всичко това не е… Остави ме да обясня. Домициан изгледа Паулиний с някакво съчувствие като към луд.

– Ти си твърде добър за подобни неща, Паулиний! Ти не забелязваш враговете около мен, змиите в тревата… Нямаш око за злото! – Щракна с пръсти и други двама преторианци сграбчиха слисания ми доведен син за раменете. – За твое добро е – каза Домициан откровено. – Сега гледай! Ето така един император се справя със змиите!

Направи две бавни крачки през стаята и заби юмрука си в лицето на Теа. Тя се олюля, от разцепената ѝ устна рукна кръв; той я удари отново по тила и тя падна на колене, като се подпря на ръце. Чу се сухо изпукване на чупещи се кости, когато стъпи върху пръстите ѝ, а след това уви косата ѝ около ръката си и я дръпна като кукла. Тя се давеше и храчеше кръв.

Домициан вдигна ръката си, за да нанесе поредния удар, но не достигна целта си. Вместо това се олюля назад, ударен изневиделица от безмълвна ръка, дошла от тълпата роби от преддверието, и аз с изумление забелязах широка резка в тогата на императора.

– Викс!!! … – чух Теа да крещи. – Викс, не!!!

Момчето роб беше високо, мускулесто, косата му блестеше почти червена на светлината на лампите, нож с дръжка от слонова кост стърчеше от свития му юмрук, сякаш се беше сраснал за него. Беше, може би, на дванайсет години. Изглеждаше ми толкова познато… Само да можех да се сетя откъде… То замахна към императора на Рим, острието разсече въздуха в плавна смъртоносна дъга и всички замръзнахме по местата си.

Тялото на Домициан се приведе и блокира удара със скорост, отработена през годините, прекарани с легионите. Ножът разцепи ръкава вместо гърлото му, когато той сграбчи китката на момчето с десницата си. Момчето уви ръката си около шията на Домициан и за миг те останаха вплетени в схватка, полюляващи се напред-назад.

Тогава преторианците се намесиха и проснаха момчето на пода.

– Не го убивайте! – изхриптя императорът и те само изтръгнаха ножа от ръката му. Дори и тогава момчето продължаваше опитите да се бори, блъскаше свирепо с глава, като за малко щеше да се наниже на бронзовия наръкавник на един от пазачите.

Теа пищеше. Калпурния беше увила ръцете си около Маркус, все още държан от стражите. Дланите на Флавия закриваха очите на синовете ѝ. Паулиний се мяташе безуспешно в здравите ръце на собствените си войници.

– Господарю и Бог наш, ранен ли си? – пристъпи към Домициан един от преторианците.

Императорът погледна към раздраните гънки на туниката си.

– Острието се оплете в лена – каза той и обърна слисания си поглед към момчето, което сега стоеше на колене между двама стражи, обляно в кръв. – Сега и робите ли започнаха да полудяват?

– Господарю и Бог наш! – Местех поглед от момчето към Теа и обратно. – Мисля, че мога да ти кажа кой е нашият малък убиец!

Императорът се обърна към мен. Теа спря да пищи и се втренчи със зеници, разширени от ужас.

Аз се усмихнах. Нищо чудно, че момчето ми се струваше толкова познато!

– Той е синът на Атина!

Теа изпъшка.

– Цезаре – каза Паулиний бързо. – Цезаре, ако просто спреш, спреш и ме изслушаш. Императорът стоеше неподвижно, местейки погледа си по присъстващите в стаята.

– Нейният… син?

Момчето изведнъж спря да се съпротивлява, замръзна на мястото си с широко отворени очи, както беше между стражите. Домициан не гледаше към него. Гледаше Теа. Направи една бавна крачка към нея, после още една.

– И така – каза меко той, – ти каза, че имаш дете. Не спомена, че си го обучила да убива за теб. Каза всъщност, че не си го виждала, откакто се е родил.

– Не… не, не знам кое е това момче, не го познавам!

– Тя го нарече по име – добавих услужливо аз. – Викс, нали така?

– Лепида! – Очите на Маркус ме пронизаха. Аз му се изплезих и се изкикотих.

– И така, Атина… – Домициан прокара пръст по ожулената ѝ буза. – Какво да правя с него? С този преждевременно възмъжал твой син, който току-що се опита да ме убие?

Тя стоеше неподвижно, разкървавените ѝ устни трепереха, от удара едната половина на лицето ѝ бе тъмна и подута.

– Да го убия ли?

– Давай! – изръмжа момчето, притиснато между стражите. – Само го направи по-бързо!

То трепереше, но приведе глава като гладиатор, чакащ смъртоносния удар.

– Колко трогателно! – каза императорът, като извърна поглед от Теа. – Малкият войн храбро чака да бъде екзекутиран! Колко благородно!

– Не чак толкова благородно… – каза момчето и се изви като змия.

То освободи едната си ръка, но това му беше достатъчно, за да измъкне ножа от колана на един от преторианците. Стрелна се напред.

И прикова стъпалото на императора към пода. Домициан изрева и се преви на две.

Един щит се разби в главата на Викс и той се строполи на земята. Изкрещя от болка, но грабна щита и го придърпа върху себе си. Едно късо острие се заби на мястото, където трябваше да бъде шията на момчето, а Теа се хвърли върху стража и се опита да извие ръката му.

Женски глас се надигна сред глъчката и накара стражите да спрат.

– Чакайте!

Викът дойде от Флавия Домицила, която стоеше свита в ъгъла заедно със съпруга и децата си по време на цялото безумие. Тя пристъпи напред, усмивка пробяга по лицето ѝ, за да смени изражението ѝ на ужас, и успокоително сложи длан върху рамото на императора.

– Чичо, недей пред момчетата ми – каза тя умолително. – Позволи ми да ги заведа вкъщи, тях и съпруга ми… Не им е мястото тук. А момчето е роб, то не е никой, определено не е син на Атина. Ще го заведа у дома и ще се погрижа да го накажат сурово. Ще го накажат! Нека го взема… – Синовете ѝ вече почти бяха стигнали до вратата, ужасени, с разширени очи, докато тя сочеше към Викс. – Чичо, моля те, той не е достоен за императорска мъст!

Домициан се изправи с кървавия нож в ръка, кръвта шуртеше под извивката на ходилото му.

– Трябва ни дете! Ако не това на Теа, то някое от твоите!

Той се обърна, сочейки към по-големия ѝ син.

– Хванете го! Всъщност – каза замислено, когато Флавия изпищя, – хванете ги всичките! Омръзна ми от тази хленчеща жена и от нейните отрочета!

Бяха извлечени от стаята: Флавия – пищяща, мъжът ѝ – търсещ с очи помощ, която не идваше, и двете им момчета – с пребледнели лица. Мислите ми протекоха бързо като живак. Ако Домициан нямаше наследници сега, може би щеше да иска жена, която да му роди

– А сега ти! – Императорът, накуцвайки с кървящия си крак, се обърна към Викс и се усмихна. – Богове, какво се очаква да направя с теб сега?

– Ти ще умреш! – момчето се озъби, като плъх, притиснат в ъгъла, но забелязах проблясък на страх в очите му.

– О! … Не мисля! – Императорът нежно откъсна парченце окървавена кожа от крака си и отново се обърна към преторианците си. – Изведете еврейската курва от града и я оставете там.

– Не! – Теа се метна в краката му. – Не, не, задръж мен, само пусни Викс да си върви. Императорът се усмихна. Кървящ, жесток, развеселен… Усмихна се.

– А сега страх ли те е, Атина?

Тя погледна нагоре към него.

Той щракна с пръсти към преторианците.

– Отведете я! Но първо… – Наведе се над нея с нож в ръката и с три точни удара разряза запоения на врата ѝ сребърен обръч. После се обърна, черното око проблясваше в ръката му, с усилие уви сребърния обръч около врата на сина на Теа.

Теа изстена отново, докато я извличаха от стаята.

– Отлично! – Домициан сияеше, сякаш изобщо не усещаше осакатения си крак. – Сега заведете момчето в бившите покои на майка му. Първо ги претърсете за остри предмети. И някой няма ли да почисти цялата тази мръсотия? – Очите му се плъзнаха по разлетите чаши с вино и преобърнатите чинии, по кървавите стъпки по мозайката. – Паулиний, трябва да заведеш баща си у дома! Твърде стар е за подобно вълнение!

Лицето на Паулиний беше бяло, вцепенено от шока. Бавно, без да откъсва поглед от Домициан, Калпурния се протегна и подръпна Паулиний за ръкава. Движейки се като в транс, той се надигна и хвана Маркус под ръка. Те се скупчиха при вратата и излязоха, изпратени от непокорния поглед на Викс.

Само един човек остана в стаята.

Аз.

Извих се гальовно върху лектуса, когато очите на императора се стрелнаха към мен. Добре че капка кръв не беше опръскала дрехата ми.

– Мисля, че ти дължа възнаграждение! – доближи се той. Странно вълнение потрепваше в погледа му. Това, че беше наранен, не помрачаваше пламъка в очите му. – За това, че разкри всички тези неща. Какво да бъде, Лепида?

– О! … Мисля, че вече имате идея, Господарю и Бог наш… – аз се плъзнах от лектуса на колене пред него, прокарвайки пръст надолу по крака му. – Ранен си. Нека се погрижа за теб, Господарю и Бог наш!

Завързах една кърпичка около кървящото му стъпало, а след това се наведох и целунах струйките кръв около глезена му.

Той ме дръпна да се изправя и ме целуна със зъби. Притиснах тялото си към неговото, тръпки на възбуда пробягаха нагоре и надолу по гръбнака ми.

– Да – каза решително, като се отдръпна малко. – Да, ще свършиш работа! Ела тук!

И ме облада по средата на кървавата стая.