Текст книги "Господарката на Рим"
Автор книги: Кейт Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 30 страниц)
Глава двайсет и шеста
Лепида
Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!
Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата – бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!
Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!
И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.
– Тя със сигурност е омагьосала императора – настройвах аз Паулиний. – Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!
– Не ставай смешна – каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.
Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не – това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.
Но все пак нещо не бе наред с него, даже и да не беше заради Теа. О, да, той идваше отчаяно в леглото ми, винаги, когато го повиках, но… Но някои дребни неща… Последния път, когато увих ръцете си около врата му в градината на един сенаторски вечерен прием, той се опита да ме отблъсне за момент, преди да се поддаде с вопъл. В погледа му имаше откровена неприязън, което ме притесни. Разбира се, той ме мразеше. Естествено. Но тази омраза винаги е била другата страна на монетата на страстта. А този поглед на чиста неприязън беше нещо ново. Много приличаше на Маркус Ако не е Теа, дали си няма друга? Със сигурност не тази крава Калпурния: защото, въпреки че бяха сгодени вече цяла вечност, изобщо не даваха приеми и той едва ли я беше виждал от цяла година. Е, нямаше смисъл да се тревожа твърде много за Паулиний! Независимо от начина, по който ме гледаше, винаги щях да мога да го въртя на малкия си пръст. Теа – тя беше моята грижа!
Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.
– Вероятно имаш приятелки сред робите на императора – казах аз, като я заковах с поглед. – Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!
Да видим какво ще излезе от това.
***
– Паулиний – гласът на Флавия беше рязък. – Нямаш ли по-добро занимание от това да шпионираш Теа?
– Не шпионирам! – заинатено отвърна Паулиний.
– Зяпаш през прозореца към нея вече цял час!
– Мое задължение като префект е да държа под око подозрителни дейности!
– "Подозрителни дейности"? Та тя просто говори с бащата на сина си! И това е първият път, когато се виждат, откакто отново се срещнаха!
– Не би трябвало да го позволявам!
– О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?
– Не е необходимо да се докосват… – измънка Паулиний.
Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.
– Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?
Той се изчерви.
– Аз не...
– Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?
– Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума – каза той сковано, – но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.
– Кажи на чичо ми и подписваш смъртната ѝ присъда!
– Не...
– Не ми ли вярваш?
– Той е мъж на честта
– Не, не е! – каза тя смразяващо.
– Флавия, не знаеш какво говориш!
– Знам точно какво говоря! – повиши глас тя. – Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?
– Служа му вече шест години. В разгара на битка...
– Битка! – Флавия изфуча. – Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!
Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:
– Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата ѝ ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи – в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората – и защото сега гледа към синовете ми!
Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.
– Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник – тя е добре дошла при него! – Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите ѝ и тя гневно го размаза. – Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича – мъж, който е нормален, – тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!
Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.
***
– Защо не дойде по-рано?
– Не можех, Ариус.
– Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.
– И аз те виждах навсякъде. Във Викс!
– Трябваше да се досетя.
– Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат.
– Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!
– Ти вече не си варварин – нежно каза тя. – Ти си градинар.
– Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах.
– Не говори така. Правиш нещата по-трудни.
– Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли.
– Вече не ми е позволено да върша никаква работа.
– Освен да чакаш императора?
– Недей!
– Защо не мога да те докосвам?
– Той ще го надуши по кожата ми.
– Той не е бог!
– Но аз нося "окото" му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.
Тишина. Той се протегна към нея.
– Ариус… Ариус, недей!
– Недей какво?
– Не ме докосвай.
– Какво има? Ти трепериш.
– Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.
– Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен
– Не. Не!
– Теа, ще избягаме. Ще вземем Викс, ще се измъкнем от Рим.
– Ариус, няма къде да избягам, където той да не може да ме намери!
Ръцете им се докоснаха неуверено на пейката. Преплетоха се. Стиснаха се мълчаливо.
Рим
– Не знам какво да мисля. – Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. – Но понякога… понякога мисля, че е права.
– Флавия ли? – Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.
– Да. – Той започна да масажира дланите на ръцете си. – Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна
– Вярваш ли на Флавия?
– Не знам! – Паулиний прокара пръсти през косата си. – Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него – налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко..
– И какво ще направиш? – Думите ѝ бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността
– Не знам – въздъхна той съкрушен. – Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра ѝ почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца. Юстина го погледна въпросително.
– Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите – обясни Паулиний уморено. – Евреи, християни и други еретици – прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?
– Но той е този, който ги осъжда, нали? – кротко каза Юстина.
Тишина.
Юстина се наведе към лицето му.
– Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?
– Баща ми – без колебание каза Паулиний.
– Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.
– При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!
– Е, кого другиго би могъл да попиташ?
– Мога да попитам теб. – Очите му се впиха в нейните. – Ти… ти вярваш ли на слуховете?
Тя кръстоса ръцете си.
– Да.
Той затвори очи.
– Тогава какво да правя?
– Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?
– Да, аз… всъщност те моля точно...
– Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.
– Посъветвай ме тогава. Помогни ми.
– Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?
– Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. – Думите изненадаха самия него. – След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, ѝ го дължа.
– Твърде късно е да ѝ помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.
– … да не казвам на императора за някогашния ѝ любовник?
– И това е начало.
– Аз ги наблюдавах – каза Паулиний. – Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често – два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.
– Това е любовта, според теб?
– Няма да се оженя за Калпурния – каза изведнъж той. – Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.
– Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.
– Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. – Паулиний поклати глава. – Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.
– Такова нещо се случва рядко Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.
– Ще почакам.
Теа
Чувах гласа глухо пред вратата си.
– Богове, не знам какво да правя с нея! – Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. – Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние – не успях даже да изтръгна ножа от ръката ѝ! – Гласът се сниши. – Можеш ли да направиш нещо?
Още по-глух звук.
– Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.
Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.
Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.
– Не, не… недей!
Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.
– Не… – Блъсках се хленчеща в ръцете му. – Нека да изтече, нека да изтече този път… Само така те ще живеят; те никога няма да се измъкнат, докато аз съм жива, просто я махни… – Изскубнах се с колкото сили ми бяха останали и за да ме задържи, Ганимед ме притисна към гърдите си с две ръце, като ми гукаше безмълвно.
– Не мога да издържам повече… Четири години, Юлия издържа осем, а аз не знам колко… не мога да преживея още една година, не и още една… Игри и играчки… край на игрите… Ариус ще забележи, Ариус ще разбере, той не е глупав, ще научи и това ще е краят му, не разбираш ли? Ще дойде за императора и ще загине, ще загине отново, а аз… аз не мога… да го понеса!
Не знам дали Ганимед разбираше нещо от хлипането ми. Той ме люлееше напред-назад.
– А Викс, Викс също ще разбере; цяло чудо е, че го заблуждавах толкова време; той ще разбере и ще го е срам от мен… и би трябвало, аз съм страхливка… О, Господи, Ариус ще ме намрази, когато разбере Думите прераснаха във вой, заглушен в гърдите на Ганимед. Той милваше косата ми; провери китката ми. Вече чувствах, че кръвта спира и засъхва.
– Знаеш ли защо ще ме намрази? – Не ми достигаше дъх. – Не защото Домициан ме превърна в курва, а защото ме направи слаба. Само за четири години успя да прекърши упоритостта ми. Четири години с неговите играчки и с неговите въпроси и окото му на врата ми, и ме съсипа… Вече не мога да се доверя на мъж, дори и на Ариус… А някога можех да поверя живота си в ръцете му, без да се замисля… Не мога да понеса да го докосна, а някога му се нахвърлях като куче на кокал. Домициан спечели, нали? Той ми отне любимия – дори без да осъзнава, че го е направил; просто малка победа за него! Всичко, за което ставам вече, е да си затварям очите и да му казвам, че не ме е страх, а дори и това е лъжа!
Ганимед ме люлееше в обятията си и издаваше тих жужащ звук дълбоко от гърлото си.
– Нека да умра! О, Господи, нека да умра, преди Ариус да разбере в какво нищожество съм се превърнала! Нека да умра Лежах сгушена в ръцете на Ганимед, със затихващи стонове, които се изтръгваха от мен неволно, а той ме нагласи сред възглавниците и зави двама ни с покривалото. Пропъди любопитните ми роби и се сви до мен, като ме държеше нежно и аз знаех, че той ще остане цялата нощ. Смътно се надявах, че Несий няма да се разсърди – но разбира се, че няма. Той обичаше Ганимед и нещо повече – имаше му доверие. Аз бях забравила какво е любов, но все още помнех нещичко за доверието.
Лепида
– Мъж?
– Да, домина. Така каза. – Прислужницата ми нервно впери погледа си в плочките.
– И какво точно е видяла тази твоя приятелка? Разкажи ми всичко.
– Моята приятелка ходи по изгрев-слънце да взима чаршафите на Атина, докато тя е с императора. Но тази сутрин тя не била там, спяла дълбоко в собственото си легло, а с нея имало мъж.
– Хм… – Притиснах върховете на боядисаните си алени нокти едни към други. – Кой е той?
– Просто роб, домина. Името му е Ганимед. Неин личен роб. Лежал сгушен до Атина. Поне така казва моята приятелка.
– Е! – Отбелязах си да разбера повече за този Ганимед. – Много добре се справи. Вземи това и кажи на приятелката ти, че има още една кесия за нея. Всичко, което още може да ми каже, разбира се
– Да, домина. – Прислужницата ми се поклони и излезе, вече броейки монетите.
Аз седнах замислена на малкото си писалище. Роб за любовник… Не е кой знае какво всъщност. Щеше ми се Теа да бе избрала някой по-скандален, някой от императорските братовчеди или дори Паулиний. Да спиш с роб не беше кой знае каква изневяра; дори и патрицианките често се забавляваха с хубави роби. Лолия Корнелия, тази прочута патрицианка, майка на Флавия Домицила, е добре известна с това, че е родила две деца от личния си роб. Но съпрузите на Лолия са идвали и са си отивали, оставяйки я да прави каквото пожелае… Дали и императорът щеше да е толкова свободомислещ? Императорът, който веднъж беше накарал да убият някакъв си безличен артист заради бегъл, абсурден слух, че спи с безупречната му императрица.
Мисля, че не.
Може би липсата на дискретност у Теа ще ѝ струва скъпо. Всичко е въпрос на изказ. Развеселена, започнах да пиша писмо.
Глава двайсет и седма
– Хей! – Синът на Флавия се препъна и падна назад, вперил поглед в ходилото, което притискаше ребрата му. – Не толкова силно!
– И тълпата реве, когато Версенжеторикс Свирепия пролива първата кръв!
Викс нададе боен вик, отново вдигна меча си и започна да крачи в кръг из тренировъчния ринг. Ариус го наблюдаваше от страничните линии, дъвчейки някаква сламка. Викс не тренираше често с двамата синове на Флавия.
– Твърде са ми лесни! – подиграваше се той, но треньорът на по-младия от тях се беше разболял и момчето бе помолило Викс за един двубой.
Ариус се чудеше дали после нямаше да съжалява – той беше на възрастта на Викс, но с една глава по-нисък. Добро момче. Често на вечеря тайно измъкваше парчета месо от собствената си чиния за кучето на Ариус.
– Врагът моли за милост! – бърбореше Викс, докато размахваше меча с две ръце. – Първите игри през октомври и Версенжеторикс Свирепия изглежда готов да вземе първата си жертва.
Момчето се измъкна и изпъшка от болка, когато плоската част на меча на Викс се стовари върху рамото му.
– Викс, това не е забавно.
И Ариус започваше да си мисли, че не е забавно.
– Версенжеторикс се доближава. Младият принц се сви на пясъка с вой, от крака му рукна кръв.
– Викс, престани! Хайде, престани, ти спечели! Ти спечели!
Ариус изплю сухата сламка от устата си.
– Колизеумът избухва, когато Версенжеторикс се приближава, за да убие противника си бавно и мъчително! – Викс се метна върху противника си, опря дървения меч в гърлото му и започна бавно да забива тъпия му връх в меката плът.
– Викс… – изхриптя момчето.
– Палците по трибуните сочат надолу за смърт. Викс притисна пръстите си към пулсиращата сънна артерия… И се просна на пясъка, когато Ариус го удари с юмрук.
– Стига толкова – каза Варварина.
Викс примигна, сякаш събуден от сън. Синът на Флавия беше на колене и дишаше тежко. Широк плитък разрез пресичаше гърлото му.
– Той щеше… Той щеше да ме убие.
– Върви да те превържат.
Синът на Флавия не изчака втора подкана. Погледна назад и си тръгна, олюлявайки се.
Ариус си пое дълбоко дъх и изрита Викс с такъв замах, че той се просна по гръб.
– Хей… – извика Викс, докато се опитваше да се изправи. – Аз само си играех! Бях в Колизеума, всички скандираха името ми, както някога твоето. Първият удар изби един зъб от устата му.
Викс повърна два пъти, докато вървеше към колибата на баща си. И двата пъти Ариус го изчака да свърши, а след това го вдигаше отново и го влачеше напред.
– Кървя – каза Викс с подпухнали устни, когато Ариус го стовари на отъпканата земя, която служеше за под на колибата му сред лозята.
– Ще живееш! – Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.
– Ти ме преби! – каза дрезгаво Викс. – Кучи син, ти ме преби!
– Заслужи си го – отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. – Самонадеяно малко пале!
– Я ме остави на мира!
– Тогава и ти ме остави на мира!
Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.
– Няма ли да получа вечеря? – попита Викс.
– Не.
– А превръзки?
– Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!
– Благодаря.
Ариус метна огризката от ябълката на кучето.
Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.
– Нямаше да го нараня.– Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.
– Само си играех!
– Край на уроците! – каза Ариус най-сетне. – Не и от мен!
– Не е справедливо!
– Не желая да имам син побойник!
– Та ти дори не беше край мен първите десет години! – озъби се Викс.
– Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!
Викс мълчеше намръщен.
– Само ми кажи нещо. – Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. – Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?
Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.
– Мразя те!
– Благодаря, аз също.
– Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.
– Не мисля, че ще го направи.
– Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата ѝ за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. – Викс сви рамене. – И бездруго, какво ме интересува императорът?!
– Ти виждал ли си императора досега? – Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.
– Веднъж.
– И какво мислиш за него?
– Мразя го – каза Викс. – Дай ми хляб.
Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.
– Чувал ли си новини от майка си?
– Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата ѝ.
Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.
– Не слушай този глас – каза Ариус със затворени очи. – Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу. Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.
Рим
– И така, Атина. – Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. – да ти кажа ли какво научих днес?
– Мога ли да те спра, цезаре?
– О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила
– Добре. Добре. Научих се!
– Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.
– И какво е то?
– Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.
– И какво каза той?
– Кой? Луций Есерния ли?
– Шпионинът!
– А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти – Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?
– Не.
– Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?
– Къде?
– Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?
– Явно не.
– Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака – той имаше слабост към евреите, – но аз се изсмях!
– Не се и съмнявам!
Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.
– Не… не, това боли, това боли
– Ти каза, че си богиня, Атина!
– Да… да… такава съм
– Не! Лъжеш! – Стискаше главата ми като орех в менгеме. – В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб.
– Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.
– О, да! О, да, но не и преди да го чуя!
– Да чуеш какво?
– Знаеш какво! Кажи го!
– Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня.
– Спри да се смееш! Спри!
– Аз съм Атина – смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. – Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! – Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! – И не се страхувам от никого!
Той ме погледна за миг. После се изсмя.
Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.
***
– Не мислех, че ще те видя толкова скоро. – Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. – Но ето те, и то издокаран.
– Отивам в Домус Флавия след един час. – Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. – Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете ѝ.
Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите – празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.
– Днес направих нещо. – Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. – Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. "Довечера" гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес...
– Какво?
– Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: "Зает съм"! И веднага я изпратих. – Погледът му се стрелна към Юстина. – Никога преди не го бях правил!
– А сега защо?
– Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?
– И какво си помисли, че ще си помисля?
– Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!
– Аз се гордея.
– С мен?
– С теб.
Той дълбоко си пое дъх.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Да.
– На колко години си?
Тя примигна.
– На двайсет и девет.
– Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?
– Да.
– Когато изтекат десетте години – каза той, – омъжи се за мен!
Мълчание.
Когато той се осмели да я погледне, очите ѝ бяха огромни.
– Паулиний!
– Какво?
– Аз… – Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. – Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!
– Ще рискувам с богинята Фортуна..
– Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това.
– Знам, че няма. Ще чакам.
– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.
– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката ѝ, помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!
Тя се отдръпна. Очите ѝ се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.
– Аз не мога… Не знам какво да кажа.
– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.
– А Калпурния?
– Тя не иска да се омъжи за мен – разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! – настоя той. – Само кажи, че ще си помислиш
– Добре… – едва промълви тя.
