Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 30 страниц)

– И така, Норбан – флавиевският глас накара Паулиний покорно да погледне нагоре, – ти си трибун в преторианската ми гвардия.

– Да, цезаре. Бях разквартируван в Брундизиум.

– Хм… – Домициан щракна с пръсти на един писар и му продиктува кратко поздравление. – Под ръководството на командир Денсус?

– Да, цезаре – отвърна той, чудейки се как е възможно императорът да знае това.

– Познавам всичките си преториански командири – каза Домициан, сякаш прочел мислите на Паулиний. Императорът имаше широко червендалесто лице като на добросъвестен търговец, но Паулиний знаеше, че на тези черни очи не им убягва почти нищо. – Твоят баща е сенатор Маркус Вибий Август Норбан.

– Да, цезаре.

– Ти си единственото му дете?

– Имам сестра. На четири години. Обича кайсии. – Паулиний затвори очи: Защо ли казах това?

– Нервен си – императорът неочаквано се усмихна. – Ние, цезарите, имаме такъв ефект върху хората. Пийни си вино!

Паулиний отпи с благодарност.

– И така… Ти не беше разквартируван тук, в Германия? – попита, докато подпечатваше множество документи.

– Не, цезаре. Бях в отпуска. Братовчед ми Лапий ме назначи за командир на легионите въпреки възраженията ми.

– Възраженията ти? – Черните очи се впиха изпитателно.

– Не бях добър избор. Не знаех нищо за Германия, нито за Сатурнин и легионите му. Никога нямаше да се справя без помощта на легат Марк Улпий Траян. Най-горещо го препоръчвам!

– Ще бъде възнаграден в най-скоро време. Но ти беше главнокомандващият.

– Не беше особена битка. Ако ледът на Рейн не се беше пропукал

– Не обичам думата "ако". – Императорът разтопи парче восък на пламъка на свещта. – Ако ледът на Рейн не се беше пропукал… И какво от това? Фортуна е била на твоя страна. Ти спечели.

– Просто не очаквайте да се случи отново – изскочи от устата на Паулиний. – Хм. Това исках да кажа Домициан се изсмя:

– Да не се опитваш да си изпросиш наказание вместо награда?

– Не, цезаре.

– Чувам, че си убил Сатурнин със собствените си ръце?

Писарите продължаваха да драскат нещо, докато Домициан продължаваше да размята купчини от писма и свитъци.

– Той се самоуби.

– Можеше да си припишеш заслугата! Никой нямаше да разбере.

Паулиний сви рамене.

– Тренирай с мен някой път – каза императорът внезапно. – Имам нужда от упражнения.

– Цезаре?

– Да, знам как се държи меч. – Той размаха перото като меч в сложно движение за париране, преди да го свали, за да подпише едно съобщение. – Ужасно съм загубил форма, тъй като всичките ми партньори ме оставят да победя. Дразнещо е. Ти ще ме оставиш ли да победя, трибун Норбан?

– Не

– И аз така си мисля. – Домициан счупи един печат със загрубелия си палец и набързо прегледа още едно писмо. – И така… Ти ми спести безпокойството самият аз да потушавам бунта на Сатурнин и легионите му. Затова ти благодаря!

– Благодаря! Исках да кажа, няма за какво, цезаре.

– Не беше кой знае какъв бунт, а и се съмнявам, че щеше да стигне далеч. Но ти ми спести неприятностите да укротявам разбунтувала се провинция. И все пак не мога да ти организирам триумфално шествие. Размириците, дори и потушените, не са нещо особено. – Продължаваше да преглежда писмото. – Така аз се оказвам длъжник на войн, когото не мога да възнаградя. Колко интересно Още една пауза. Домициан вдигна поглед от писмото и се вгледа в очите на Паулиний. Паулиний отвърна на погледа му. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Императорът кимна с глава на прислугата, пазачите и суетящите се наоколо писари.

– Оставете ни сами.

Те се измъкнаха от стаята в редица, докато си шепнеха.

– Ще повиша братовчед ти Лапий до поста консул следващата година. Той е глупак, но един глупак може да нанесе сравнително малко щети като консул. – Ръцете на Домициан за пръв път се спряха, той остави перото и замислено потупа по масата. – Командир Траян ще получи пост в Иудея, което гарантира много усилена дейност. Аз възнаграждавам лоялните. Имам нужда от тях около себе си за деня, когато някой убиец посегне на живота ми.

Паулиний си припомни слуховете, разнасящи се в трапезарията на военните: "Императорът се бои от собствената си сянка

– Знам, говорят, че се боя от собствената си сянка. – Домициан отново прочете мислите на Паулиний и той подскочи. – Но при положение, че половината от последните десет императори са умрели от нож, би трябвало да съм глупак да не се страхувам от убийци. Да си император е опасна професия! – Домициан съзерцаваше върховете на пръстите си. – Не моля за състрадание. Но човек понякога се… изморява.

Паулиний почувства неочакван пристъп на съчувствие.

– Не ви завиждам, цезаре! – каза той откровено. – Хората може и да допускат, че искам вашия пост, само защото моят прадядо е бил император. Но не го искам за нищо на света.

Домициан го изгледа остро, отвори уста, за да каже нещо. Затвори я отново, а остротата в погледа му избледня до съсредоточено изражение.

– Знаеш ли – вглъбено каза той, – мисля, че ти вярвам.

Те размениха погледи отново, от чисто любопитство.

Домициан кимна и се протегна за пергамент. Набързо изписа една страница, подпечата я с имперския печат най-отдолу и плъзна по масата още мокрия документ към Паулиний.

Паулиний прескочи формалните фрази, … ние в резултат признаваме Трибун Паулиний Вибий Август Норбан… като възнаграждение за лоялността и предаността му… удостояваме с титлата и отговорностите на... Той примигна. Отскочи назад. Прочете по-внимателно. "Удостояваме с титлата и отговорностите на... Той повдигна поглед в изумление.

– Цезаре – това е твърде много.

– Това го преценявам аз!

– Със сигурност има по-квалифициран мъж

– Разбира се, че има по-квалифицирани мъже. Всички те ще те намразят за това, че си ги изпреварил, и ще се опитват да те злепоставят при всяка възможност. Приеми поста и ще си създадеш стотици смъртни врагове. Искаш ли го?

– Ами, разбира се, че го искам, но

– Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

– Не се опитвам да ви разубедя, цезаре. Аз просто смятам, че Черните очи на Домициан се развеселиха.

– На теб никой никога ли не ти е казвал да не противоречиш на императора?

Паулиний усети как устата му се отваря и затваря като на риба. Ушите му бучаха.

– Ами аз нямах намерение да ви противореча, цезаре. Аз просто

– Добре – императорът протегна ръка. – Поздравления, префекте!

***

Лепида Наистина се радвах, че малкото въстание на Сатурнин беше претърпяло пълен неуспех в Германия. От него нямаше да излезе добър император, въобще. Всички знаеха, че си пада по момченца, а къде отивах аз в такъв случай? Така че бях доста облекчена, заедно с всички други в Рим, когато бунтът беше потушен. Имаше дори и малък бонус за мен: Домициан със сигурност щеше да се върне в града най-сетне след дълго очакване, а аз имах нова пламенно-оранжева стола със златна бродерия, която щеше да заслепи очите му

– Да знаеш, че синът ти е героят на деня! – подигравателно изсъсках на Маркус по време на една от редките ни вечери.

Напоследък почти не се виждахме, всеки се придържаше към собственото си крило на къщата и се срещахме само заради етикета. Аз обмислях да си купя собствена къща, в по-модерен квартал от Капитолийския хълм.

– Линий е герой – оповести Сабина.

– Не, не е скъпа. Паулиний е земен червей, маскиран като мъж! – казах аз и се усмихнах на Маркус. – Ябълката не пада по-далеч от дървото, нали?

Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.

– Преториански префект?! – изправих се аз рязко в леглото. – Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!

– Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… – Гней ме ощипа по гърдата – и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний изведнъж един от най-властните мъже в Рим!

– Маркус, защо не ми каза? – казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.

Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.

– Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.

Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.

Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.

"Скъпи мой Паулиний"

ЧАСТ ТРЕТА

Юлия

В Храма на Веста Пламъкът на олтара е два пламъка. Очите ми са замъглени. Глад. Прави ме слаба. Разсеяна. Отдалечена. На хиляди левги от това тяло, което мразя.

– Твърде си слаба, Юлия – мръщи ми се той понякога.

Е, дори и един цезар не може да има всичко. Ям, когато ми каже, а когато си тръгне, отивам в лаваториума и повръщам всичко. От седмица не съм яла. Тялото ми ще се стопи.

Полусестра ми Флавия ми пише. Дори и от такова разстояние, на каквото е Сирия, където мъжът ѝ е наместник, тя е чула достатъчно, че да се тревожи.

"Чух някои много странни слухове, скъпа моя" – написа ми тя с бързата си непоколебима ръка. "Хората обичат да говорят, нали? Чичо ти вероятно пак е увеличил данъците, за да ги накара да си измислят такива неща. Но достатъчно за клюките. Добре ли си, Юстина? Изобщо не звучиш като себе си."

Юстина. Това беше галеното име, с което баща ни ме наричаше, когато бях малка. Юстина, защото изглеждах сериозна като съдия. Вече никой не ме нарича Юстина. Никой, освен Флавия, която е на хиляди левги далеч от тук и не бива да я тревожа.

Маркус се тревожи. Нещо го е направило нещастен, но пак намира време да се тревожи за мен. "Хапни нещо, Юлия. Пази си силите." Мисли си, че съм луда.

"За бога, дете, наистина си твърде слаба", ми каза императрицата миналата седмица. Отношението ѝ към мен не се промени: спокойно, величествено, учтиво. Ако изобщо нещо се е променило, е, че ме гледа с леко съжаление.

Заради чичо ми? Или защото съм луда?

Ядях по малко, когато замина за Германия. Но сега той се връща. Получих писмо, след като Сатурнин беше убит, и това, което пишеше вътре, накара плътта ми да се стопи от тялото ми за миг. Но тогава погледнах писмото отново и в него нямаше нищо, освен грубовати закачки. Дали не си въобразявам всичко? Образите – толкова са разпокъсани. Затварям очи и единственото, което не потрепва, е пламъкът.

Веста, богиньо на огнището и дома, помоли орисниците на съдбата да съкратят живота ми. Отнема твърде дълго време да умра от глад.

Глава четиринайсета

Теа

90 година след Христа

– Брундизиум Господарят ми беше пълничък, плешив, усмихнат и весел човек, но две дълбоки линии се появяваха от двете страни на устата му, когато се ядосаше, и го превръщаха от безобиден претор в суров и разгневен съдник. Двете линии бяха много дълбоко врязани днес, когато влязох в слънчевия малък атриум и се изправих пред него, седнал на сребристия си лектус. Това щеше да е сериозно.

С няколко остри думи ми разказа какво е станало.

– Съжалявам, доминус! – казах покорно. – Няма да се случи отново.

– Казвала си го и друг път, Теа! Винаги се повтаря.

– Ще бъда по-внимателна този път, доминус. Обещавам.

– Доста пари изгубих. А и нещо повече от пари.

– Знам!

Никога по-рано не го бях виждала толкова ядосан. Потреперих.

– Знаеш ли колко редки са асирийските двойни флейти? – Лариций ме стрелна с поглед. – Трябваше да ги внеса чак от Тива! Купени са от най-стиснатия дърт пазарящ се арабин, който някога се е раждал на този свят! И къде са асирийските ми двойни флейти сега? Направени на парчета от това твое отвратително отроче!

– Играл си е на гладиатор – казах боязливо.

– Той ще ми "изгладиатори" цялата къща и ще ме остави без дом – каза Ларций мрачно. – И не са само флейтите. Вчера разкървави носа на едно от момчетата хористи.

– Просто се е закачал. Това е само… Е, да, игрите му са груби. – Обичта му е груба… Прогоних мисълта. – Той чака отвън, за да се извини, доминус! Много съжалява Синът ми влезе като по сценарий. Косата му беше зализана с вода, миришеше на сапун и носеше най-неунищожената от туниките си. Всъщност не изглеждаше смирен, както се надявах, но поне бе успял да постигне вида на някакво временно затишие пред буря.

– Версенжеторикс! – сръчках го аз, за да застане изправен пред Ларций. – Имаш ли нещо да казваш на господаря ни?

Викс прокара загрубелия си бос крак по мозайката.

– Съжалявам.

– За какво? – пак го сръчках.

– Не знам.

– Флейтите!

– Казах, че съжалявам.

– А сбиването с момчето от хора? – подсказах му аз.

– Хленчещ, циврещ женчо – каза той с презрение – За това не съжалявам.

– Версенжеторикс! … – изсъсках аз.

– Разбирам – каза Ларций. – Махай се, ужасно дете, и се опитай да не чупиш нищо друго до края на деня.

Синът ми се измъкна намръщен.

– Съжалявам, доминус! – въздъхнах аз. – Обещавам да го набия.

– Не съм видял това да е довело до нещо добро, но щом настояваш. Той ти стопява наследството, да знаеш!

– Моето… наследство?

Усмивката проби през строгото изражение на Ларций и той с жест ме прикани да седна на един стол пред лектуса.

– Това е другата причина, заради която исках да те видя, дете. Промених си завещанието, за да те включа в него.

– Наистина ли?

– Ще наследиш малко пари, когато аз почина. Твоите пари – нали не си мислеше, че ще задържа за себе си всичко, което си изкарала? Аз ги инвестирах за теб. Освен тези, които ти удържах заради щетите, нанесени от твоя Викс. Той ще бъде освободен заедно с теб – добави малко колебливо Ларций, – когато умра. И съм щастлив, че няма да съм наблизо, за да видя хаоса, който ще докара на цивилизования свят.

Той се усмихна, когато се метнах напред и притиснах бузата си в пухкавата му ръка.

– Благодаря! Благодаря, благодаря – ти си най-милият господар, доминус

– Да, да. Върви да напердашиш онова ужасяващо дете, което имаш, и после да си упражняваш гласа. Все още чакам да чуя по-гладко изпълнение на последния куплет на "Сребърно море".

– Да! Да, ще се упражнявам!

Аз се поклоних и само дето не затанцувах из стаята. Свободна след смъртта му! Дано Ларций да живее дълъг живот, моля те, Господи, но един ден, когато Викс вече ще е пораснал, ние и двамата ще сме свободни! С малко пари, за да започнем свой собствен живот. Аз ще мога да работя за себе си, за разнообразие – да пея музиката, която искам, да отказвам на клиентите, които не харесвам, да си стоя вкъщи, когато не ми се излиза на сцената Къщата беше жизнерадостна сбирщина от хора: робите на Ларций, прочутите му момчета хористи, свирачите на флейта и на лира, всичките някак поставени в ред от Пенелопа, простичката освободена робиня, която го обичаше като предана съпруга. Тя сграбчи ръката ми, докато минавах покрай нея, къдриците ѝ потреперваха от гняв:

– Теа, Викс беше заловен в двора пак да играе на зарове с просяците. Викс изпищя, като го хванах за ухото и го завлякох обратно в уютната си малка стая на първия етаж.

– Ау! Нищо лошо не правех! Той беше един стар легионер и каза, че ако спечеля една игра на зарове, ще ми покаже меча си! Знаеш ли какъв вид меч наричат гладиус? Мога ли да...

– Не, не може да имаш гладиус!

Плеснах го и той заподскача пред мен по коридора, като мушкаше и финтираше към всяка една от статуите, които подминаваше по пътя си.

Пак му изкрещях:

– И това беше ужасно лошо извинение пред Ларций, Викс! Той щеше да е напълно в правото си да те продаде!

– Мислиш ли, че би ме продал на школа за гладиатори? – Викс притисна един срещу друг покритите си с белези юмруци. – Тогава ще се науча как да ги съсичам! Ще ги направя на парчета! Ще...

– Отиваш в стаята ми, не в гладиаторска школа!

Вплетох ръката си в рижавата му коса и го завлякох надолу по коридора. Той изпробва няколко нови псувни, подбрани от доковете, а аз го плеснах малко вяло, като го вкарвах в стаята. Викс беше решил тази година, че е твърде голям да спи с майка си в една стая, и се беше изнесъл на тавана при момчетата от хора. Съмнявам се, че за хористите това беше някакво подобрение на ситуацията. Синът ми беше едър за седемгодишен, а жилавото му, малко загоряло от слънцето тяло вече имаше много белези от бой с местен хулиган, от игра на "Юлий Цезар и галите", от един съдържател на таверна, който го беше пребил заради открадната бира. Моят син Викс, съкратено от Версенжеторикс. Бях мислила да го нарека другояче, но името беше заседнало в гърлото ми. И така той беше Викс.

Нямаше да мога да го задържа, ако Ларций не ме беше прибрал от бордея на крайморската улица. Проститутките не успяват да запазят децата си. Сводникът ми щеше да заповяда да го изхвърлят на хълмовете, да умре от глад заедно с всички останали нежелани бебета, независимо от мнението ми. Моят син да бъде оставен да умре на запустелия хълм, когато беше на едва няколко дни! От мисълта за това все още ме побиваха тръпки.

– Ще ме напердашиш ли? – той долови моментното размекване в очите ми.

– Не днес. Но ще стоиш тук до края на деня. И без вечеря!

Той се тръшна на леглото с широка усмивка на уста. Не знаеше кой е баща му, разбира се – малко деца на роби имаха законни бащи. Викс дори и не беше сънувал, че неговият може да е най-великият гладиатор на Рим. Това определено щеше да хареса на моя син, който мечтаеше за слава на арената и се захласваше по оръжията като пеперуда по пламъка на свещ. В Брундизиум нямаше арена, слава на бога, а синът ми горчиво съжаляваше за това. Ако бях казала на Викс, че баща му е Ариус Варварина, той щеше да се добере до Колизеума, дори и да се налагаше да пълзи до там. А не можех да причиня подобно нещо на Ариус. Нека да си мисли, че с нас е свършено. Никога нямаше да допусна да разбере, че на сто левги разстояние се намира седемгодишният му син, който израстваше като здраво рижо копие на самия него. Никога нямаше да допусна да разбере, защото знанието убива.

Рим

– Навмахия! – Галий прокара развълнуваните си пръсти по счетоводните си плочки. – Морска битка за Секуларните игри! О, това вече ще привлече тълпите! Някога виждал ли си навмахия, момче, това е морска битка. Пълнят Колизеума с вода от Тибър и докарват бойни кораби с гладиатори. Можеш ли да плуваш?

Ариус изцеди и последната капка вино от каната си.

– Да.

– Добре, добре… Виждал съм доста добри гладиатори да бъдат блъснати във водата и просто да потънат. Щеше да е жалко да те очаква подобна съдба.

Ариус го изпсува безгласно и си тръгна, поклащайки се.

– И най-добре върви да се упражняваш! – последва го гласът на Галий надолу по коридора. – Вече не си първа младост, както се сещаш. Не можеш да си позволиш да бъдеш толкова самонадеян!

На новия тренировъчен двор, който беше построен с парите от неговите награди, Ариус проведе четири двубоя. До края вече беше изморен и задъхан. Не, вече не беше млад. На трийсет и три? Трийсет и пет? Достатъчно стар, че да се буди всяка сутрин и да се чувства толкова изтощен, толкова осакатен и малтретиран до мозъка на костите си, че едвам ставаше, накуцвайки, от леглото си. Трийсет и пет години или там някъде, осем от тях прекарани на арената. Дълга кариера, три пъти по-дълга от тази на повечето гладиатори. Боевете му се планираха с месеци предварително, състоянието му – това на Галий – се беше намножило. Той беше поздравяван и следван от овации, където и да отиде, вечеряше във всички къщи на патриции, името му се знаеше от всички – и от бойци, и от зрители. Говореха, че той е най-великият гладиатор, който Рим някога е виждал.

Осем години, помисли си мрачно той. Осем години.

– Още един двубой? – попита го почтително треньорът.

– Не.

– Не можеш да издържиш още един двубой, ти, разпуснат дивако! – се чу дрезгаво тихо гласче от края на двора. – Вече си стар, Варварино!

– Но не твърде стар, че да те запратя през оградата, джудже!

– По-добре джудже, отколкото тъпак! – Херкулес направи неприличен жест. Синеок, с брада, дързък и висок само три стъпки, той се биеше в комичните прелюдии на арената преди срещите на Ариус.

Ариус грабна една кърпа и обърса челото си. Херкулес го погледна критично:

– Дишаш твърде учестено

– Пиян съм.

– Ти винаги си пиян. Ти си като бездънна делва. Ето, вземи си още. Рядко е като пикня, но здраво хваща.

Те пиеха прокиснало вино, потънали в приятелска тишина: Ариус облегнат на стената, със затворени очи срещу ярките лъчи на слънцето; Херкулес, с абсурдна шапка за слънце на главата и с крака, висящи високо над земята. Странна гледка, но твърде добре позната, че да буди любопитство. Всички знаеха, че Варварина и джуджето са неразделни.

– Здравей, ей ти там – беше се представил Херкулес преди около година със странния си дрезгав глас. – Аз съм нов. Ти вероятно си месото.

Ариус беше примигнал:

– Аз съм какво?

– Месото. Основното ястие на тълпата. А аз съм предястието.

Предупредително негодувание се беше надигнало от съседната маса:

– По-добре внимавай на кого викаш "месо", малко човече!

– Но той е точно това – отвърна хладнокръвно Херкулес.

– Ама и ти си цапнат в устата – изръмжа Ариус.

– Участвах в представления с уроди на арени и провинциални панаири – каза джуджето. – Всички са еднакви: накарай хората да се смеят и гледай да не получиш ритник по зъбите. Достатъчно добре се справям с първото, но не и с второто. Както сам каза цапнат съм в устата. Така че, ако джуджето ще си изкара пердаха – той направи сложен поклон на Ариус, – то поне да го ступа най-добрият!

Ариус усети, че се усмихва. Позабравена усмивка, но все пак усмивка. Той бутна каната с вино през масата към джуджето:

– Искаш ли да се напием?

И се напиха.

Херкулес надничаше изпод шапката си за слънце.

– И така, какво подочувам за някаква морска битка? Предполагам, че ще те пуснат в ролята на Нептун Всемогъщия, а аз ще играя твоята роля. Постоянно ме карат да играя теб напоследък. Аз, разбира се, съм доста по-хубав, но пък добре имитирам тази кисела намръщена физиономия. Освен това – добави той – на мен ми е по-голям!

– А, така ли, джудже?!

– Боговете са надарили всички джуджета с малко повече под пояса – каза напевно Херкулес, – за да компенсират онова, което ни липсва над кръста.

Ариус се усмихна.

– Значи, ако аз съм Нептун в тази морска битка, какво ще си ти?

– Попова лъжичка. А поповите лъжички, диви мой приятелю, плуват надалеч и се измъкват, докато всичките големи риби биват изядени.

– Хм!

– Може би е дошъл и твоят ред да бъдеш изяден – каза джуджето жизнерадостно. – Тълпата със сигурност го очаква със стаен дъх. Единственото, което не си правил за тях досега, е да умреш.

– Хм. Кучето на Ариус се приближи с подскоци, сгуши се на кравайче до краката му и започна да дъвче каишките на сандалите му.

– Безполезно нещо – каза Херкулес. – Вчера разръфа хубавите ми официални ръкавици на парченца. Мога ли да я ритна?

– Херкулес от легендата би ли ритнал куче?

– Аз не съм той и се радвам, че е така. Той е бил пълен тъпак, както по всичко личи. Но пък от името му става добро сценично прозвище, нали? Как си се казвал, преди да се превърнеш в Ариус Варварина?

Ариус се усмихна.

– Евриг.

– Евриг?

– Евриг.

– Ариус е по-сполучливо – каза Херкулес. – Евриг. Богове, това е твърде жестоко.

– Вече почти не го помня

– И още по-добре, Евриг! – Херкулес се изкикоти докато пресушаваше чашата си с вино. – Това вино е отвратително. Хайде да отидем в "Синята русалка" и да се натряскаме.

– Може би ще успееш да си намериш курва, която да ти повярва на приказките за джуджетата и допълнителните им достойнства

– Искаш ли да си ги мерим, Варварино? Само извади меча си от ножницата и аз ще извадя моя