Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 30 страниц)

– Ти си музикант, дете – гълчеше ме претор Ларций, – творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.

– Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… – Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. – Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?

– Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!

– Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… – свих рамене аз.

– Но подобни неща носят на един певец лошо име! – въздъхна той. – Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.

– Не искам никога да се омъжвам!

Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.

Големите очи на Ларций гледаха през мен:

– Колко си цинична, дете!

– Да, такава съм, доминус!

Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.

– Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш – каза Ларций. – Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!

– Какво е направил пък сега?

Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение. Твърде късно е.

Грешка, помислих за Ариус, въпреки че вече не беше толкова зле, колкото някога. Вече не беше сякаш те раздират на парчета с нажежена до бяло маша; не, машата вече бе студена. Вместо да раздира, тя просто смушкваше.

Всичко беше заради спомените, помислих раздразнена, докато се покланях на Ларций, преди да си тръгна. Заради начина, по който отказваха да избледнеят. Все още помнех загрубялата му челюст. Помнех всеки негов белег, във въображението си прокарвах пръсти по всяка линия. Ариус, който ме целува, Ариус, разкървавен и бесен на арената. Ариус, който ме изненадва с краткия си смях, идващ дълбоко от гърдите му. Ариус, запечатан в мозъка на костите ми.

През първите дни на крайбрежната улица, всичко, за което мислех, беше как да изпратя съобщение в Рим на любимия си: "Аз съм в Брундизиум; ела и ме отведи надалеч." Но нямах пари по това време. Не достатъчно, че да изпратя писмо. По-късно, когато имах пари и изпратих диво, страстно писмо по Виа Апия на север, не получих отговор. Седмици в очакване, със затаен дъх и сломено сърце. Нямаше отговор. Защо изобщо бях учудена? Ариус не можеше да чете. Галий преглеждаше цялата му кореспонденция и нямаше никаква причина да му предаде писмо от мен. Аз размеквах неговия главен гладиатор, превръщах го в човешко същество, а това увеличаваше шансовете му да загине. Галий вероятно се е посмял над писмото ми, а после го е скъсал на парченца.

Не писах повече. Каква щеше да бъде ползата? Дори и Ариус да получеше писмо, той нямаше да може да стигне до мен. Аз никога нямаше да стигна до Рим, защото Ларций мразеше и града, и високомерната си жена, която харчеше парите му в огромната им къща в Авентин, а той си беше свил гнездо в Брундизиум. Така и аз щях да остана в Брундизиум, да пея и да се усмихвам, да забавлявам някой случаен, приятен млад патриций, да получавам закъснели новини за боевете на моя любим и да дишам по-свободно всеки път, когато той отново побеждаваше противно на всички очаквания.

Забрави го.

За това се молех всяка нощ, дори и сега. О, боже мой, нека да забравя! Нека да забравя! Така е по-лесно. По-лесно е да забравя и да спре да ме боли.

Но Бог, великият шегаджия, беше казал "не"! Никога не забравяй. Знай всичко за него, до дъното на душата му. Имай познанието за него, щом не можеш да имаш него самия. Имай спомените, щом не можеш да имаш него самия. Имай син с неговата усмивка, щом не можеш да имаш него самия.

И той имаше право, защото винаги съм знаела, че да обичаш мъж повече, отколкото обичаш Бог, е да си играеш с огъня.

***

– Ужасно място, нали?

Ариус сви рамене, когато Галий дръпна пердетата на теглената от волове кола. Той беше идвал в Германия и преди, по време на първата си обиколка из провинцията, след като бе остригал косата на Лепида Полиа до кожа и Галий беше преценил, че най-умно би било да напуснат града за известно време. Четири години по-късно мястото изглеждаше все същото: студено, сурово и ново. Шибани от вятъра колиби, кацнали по безплодните склонове на хълмовете, а в долините римските градове изглеждаха ярки и крещящи. Окованите роби от местните племена, обработващи поля, покрити със заскрежени буци пръст, обръщаха празния си обвинителен поглед към Ариус, когато преминаваше.

– Намусени хора са тези германци… – Галий се сгуши още по-дълбоко в кожите си. Той беше пожънал такъв неочакван успех с предишното турне на Ариус из провинциите, че бе преценил, че е крайно време за още едно. – Същински варвари – точно като теб, скъпо момче. И да не се опитваш пак да избягаш, чу ли? Ще ти сложа окови, ако се налага.

Ариус се бе опитал да избяга по време на първата си обиколка. Лицето му и гладиаторската татуировка го бяха издали, след като беше изминал пет мили, и оттогава Галий винаги го наблюдаваше зорко, когато напускаха Италия. Не се опита да избяга отново. Нямаше за какво.

Той имаше четири двубоя на арените на Германия онази зима, изправи се срещу бойци във вълчи кожи и бойци с шлемове с рога и ги уби всичките. След битките Галий го изпращаше срещу заплащане на вечерни приеми, където той се срещаше с наместници и легати, колесничари и сенатори, гримирани жени на патриции, които с радост го взимаха в леглата си, и момчета – трибуни с благи очи, които се опитваха да постигнат същото. Но той обичаше да се измъква от задушните пиршества и да отива в тъмните хладни градини, да гледа покрива от звезди, които изглеждаха много по-големи и по-ярки, отколкото през маранята и дима на Рим. Германия. Галия – леко вляво, и Британия – още малко по-наляво.

Агрипинензис. Не беше нещо особено. Двубой с един германец, след това гощавка в недовършения нов палат на императорския наместник Лапий Норбан. Стените може и да бяха дървени вместо мраморни и лампите може и да пушеха от непречистеното германско масло за лампи, но имаше скариди във винен сос, езичета от чучулиги, задушени в растително масло, тестени кори, пълнени с маслини и сирена… и медовина от Британия, студена, пенлива и смъртоносна. Докато я преглъщаше, Ариус си спомни как братята му се напиваха до несвяст със студена медовина и наблюдаваше как доста млади трибуни правеха същото на приема на наместника. Младият братовчед на наместника, както той забеляза развеселен, беше най-пиян от всички. Преторианец – тези мекушави пазачи на двореца никога не знаеха кога да спрат с виното.

– Гледах как се би днес – предизвика го преторианецът. Лицето му беше почервеняло, по бялата му туника вече имаше петна от вино, очите му светеха, пълни с враждебност. – Доста време ти отне, нали?

– Все пак спечелих. – Ариус не откъсваше поглед от чинията си.

– Заложих сто динара на теб. Ако беше загубил...

– Недей, Паулиний! – Наместник Лапий се спусна към младия си братовчед, целият сияещ с усмивката си и с фалшивите си пръстени. – Не тормози госта ни. Той ще те разкъса на малки парченца с голите си ръце и никой от нас няма да може да го спре. – Смигна към Ариус. – Не обръщай внимание на младия ми братовчед, Варварино. Разбито сърце, знаеш как е.

– Можеше поне да ми пише – мрънкаше си под носа Паулиний, олюлявайки се, докато робите му помагаха да се върне на собственото си място. – Нито думичка – злобна змия.

– Горкият Паулиний – каза наместникът развеселен. – По-добре да го изпратя да си ляга, преди Сатурнин да му е скочил. Онова там е Сатурнин – отбеляза той важно, – управител на Горна Германия, нали знаеш. Той си пада по момченца, особено пияни хубавци като Паулиний. Ще си отиде до една година и бездруго. Сатурнин, имам предвид. – Лапий пооправи перуката си, гърдите му се изпъчиха, докато благородните му гости наблюдаваха как си бъбри толкова приятно с най-великия гладиатор на Рим. – А ето и една пикантна клюка, която не можеш да чуеш в Рим, Варварино. Сатурнин ще бъде отстранен от наместническия си пост до края на годината! Домициан не харесва мъже, които си падат по момченца, нали разбираш. Представи си само! Хубав младеж е по-приятен за блудство, отколкото което и да е момиче, и ще откриеш едва шепа мъже в Рим, които да не са съгласни с мен, но за пръв път нашият император е един от тях. Само като си помисля за император Нерон и неговите момченца! Когато го изритат от наместническия пост и това стане най-голямата новина в Рим, Варварино, кажи им, че си го чул за пръв път от мен.

– Да не мислиш, че ме интересува – каза Ариус – кой управлява затънтените ви провинции?

Усмивката на Лапий започна да се изплъзва, но той я улови и я върна обратно на мястото ѝ:

– Отлично – каза той ведро. – Танцьорките са готови. Прекрасни са, нали? Всичките са твои! Разбира се, ако ги искаш Ариус се върна към медовината си, гледайки с безразличие гъвкавите кафяви тела, които се гърчеха голи върху мозайката. На сутринта го чакаше път от Агрипинензис до Таунус. Боец от Думнония го очакваше, беше се заклел публично, че ще изпрати Варварина с крясъци при боговете му. Донякъде Ариус се надяваше това да се случи.

Декември се стопи в януари, сливайки се в една пиянска, нещастна зима за Паулиний. Пиянството и нещастието се изпариха за миг, когато новината гръмна в палата на братовчед му: наместник Сатурнин от Горна Германия бе организирал въстание. Беше се провъзгласил за император и начело на една войска от легионери и местни жители се беше насочил към Агрипинензис.

Глава тринайсета

– Сега и Горна Германия! – мърмореше сенатор Скаврий. – Какво следва? Галия? Испания?

Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.

– Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани

– … а и императорът е далеч, в Дакия Отново гласът на Скаврий – басов и с нотки на паника:

– Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?

– Годината на Четиримата императори – гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. – Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!

– Лесно ти е да го кажеш, Норбан! – тросна се Скаврий. – Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?

– Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! – Маркус все още гледаше надолу към перото си. – Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия – от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му – нашарено от бръчки и рамото му – силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.

– Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам – тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със "закрилата" на моето императорско име. – Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. – Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам – очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, – че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!

Един-два чифта очи заблестяха.

– Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. – Нова вълна от сподавен смях. – Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. – Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. – Но именно това ни предлагате – война – всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. – Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. – Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!

В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.

– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.

– Какво има? – Палата ѝ се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата ѝ. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.

– Защо боговете обичат повече белите бикове?

Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.

– Боговете просто обичат кръв, Сабина Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червенокафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:

– Искам и аз да се моля за Линий!

А той ѝ позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.

– Минерва, закриляй сина ми! – помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. – Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! – Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. – Кръв за кръв!

– Направихме каквото можахме. – Командир Траян сви рамене. – Сега ще чакаме.

Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той – изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление – не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.

– Имам нужда от теб – беше казал Паулиний без заобикалки. – Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.

– Да, командире – каза Траян сковано. – Ще се радвам да служа под твоето командване.

– Глупости – беше казал Паулиний, – но все пак мога ли да разчитам на теб?

Прямият поглед на Траян го проучи щателно.

– И ти ли си конте като братовчед си? – засмя се той и двамата станаха приятели на мига.

Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.

Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.

– И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? – попита Траян лениво. – Каква е твоята отрова, Норбан – жени, семейство, дългове?

Паулиний се поколеба.

– Жени – каза той. – Семейството също, като се замисля.

– Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.

– Аз също. – Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.

Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.

Траян присви очи, като погледна към небето.

– Развиделява се.

– Добре.

Слънчев ден, битка, опит да спаси императора от гражданска война… Може би дори щеше да загине, а тогава баща му щеше да има защо отново да се гордее с него.

Наметнат с кожи кон спря пред тях, разпръсквайки замръзналата кал с копитата си. Разузнавачът скочи на земята и поздрави:

– Командире, Сатурнин е забелязан. Единайсети и четиринайсети легион се задават от североизток.

– А подкрепленията? – попита Траян отсечено.

– Все още не се виждат, командире.

– Добре! – Паулиний размърда меча си в ножницата. – Разгърни първа дивизия.

Да. Много подходящ ден за умиране.

– Настъпление!

Бойният ред бе нарушен, мъжете на Сатурнин напускаха стройните си редици и се впускаха в самостоятелни сражения. Снегът беше обагрен в алено, а битката бушуваше. Паулиний седеше напрегнат, с присвити очи и се опитваше да осмисли случващото се.

– Да настъпим от юг? – изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.

– Няма отстъпление! – Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. – Ни следа от Сатурнин!

– Ето го там отзад – Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. – Стои на безопасно разстояние Траян добави няколко точни коментара за външността, потеклото и сексуалния вкус на врага им. Паулиний се изсмя мрачно. Центурионите му се навъртаха наоколо и чакаха заповеди, но за момента нямаше такива. Просто тежко, мудно сражение.

Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер – или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин – кой ли можеше да каже? – се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.

– Мислиш ли, че ние Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.

– Диваци! – Траян изплю цяла върволица от псувни. – да изгният при Плутон[19]19
  Плутон – римският бог на подземното царство (гръцкият аналог на Хадес). – Б.ред.


[Закрыть] дано

Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.

– Плутон… – повтори той като ехо.

– Как изглеждат? – провикна се нагоре към него Траян.

– Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… – Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: – Дай сигнал!

Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше – предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече – щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл

– Минерва! – промълви той към богинята на всички военни стратегии. – Бъди с нас!

Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.

Освен… реката!

– О, богове! – прошепна той. – О, богове, да!

Не Минерва, а Фортуна – Фортуна – богинята на съдбата – току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.

– Какво? – Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.

Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда – и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.

– Слънцето! – смаяно извика Траян, невярващ на очите си. – Това откачено слънце!

Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.

Паулиний подвикна към помощника си:

– Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!

Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.

Траян грейна в широка усмивка:

– Хайде!

– Ти си жив! – Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. – О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!

– Той не е на себе си – каза Траян над главата на Паулиний. – Превърна се в герой.

Паулиний мигаше. Беше жив. Не можеше напълно да повярва.

– … сам си проправи път нагоре по хълма право към самия Сатурнин Групата младежи, които постоянно се навъртаха около Лапий, се ухилиха на Паулиний и тупайки го по рамото, скалъпваха поздравления. Паулиний ги виждаше като в мъгла и си мислеше за Сатурнин. Просто войник, който искаше истински действия, вместо само да гледа представления с диви зверове и намръщените физиономии на местните… Имаше някаква идея да убие Сатурнин лично, но когато пристигна на хълма, откри, че той сам се бе пронизал в корема. Беше погледнал нагоре към Паулиний с очи, пълни с кръв, умиращ бавно, и Паулиний прокара гладиуса си през сърцето му, за да сложи край на агонията. Траян откри Паулиний, облегнал гръб на едно дърво, а отсечената глава на Сатурнин се търкаляше до него.

– Четиринайсети легион е съсечен, а единайсети бяга. Ще са щастливци, ако се разминат с екзекуция – един на всеки десет.

Той установи, че би предпочел Сатурнин да го беше убил! Сега ще трябва да се изправи пред Лепида и пред баща си! Дори битката не бе оправила нещата. Ситуацията отново беше трудна. А в разгара на сражението всичко ставаше толкова лесно

– … изловихме и последния от диваците, но бих се обзаложил, че едва ли и един на всеки десет е успял да се измъкне от Рейн Дебела жена в розова стола въздъхна с облекчение и припадна. Робите се засуетиха безрезултатно около нея. Паулиний се загледа в пълничките ѝ бели крака, докато Траян не го сграбчи за ръката и отново го завлече навън. Останалата част от деня, останалата част от седмицата преминаха като във водовъртеж. Траян преследваше въстаналите легионери със същинска наслада. Разчлененото тяло на Сатурнин беше изложено на показ пред двореца на наместника и беше оставено да се разлага: предупреждение към всички евентуални узурпатори. Навсякъде, където минеха Паулиний и Траян, възседнали конете си, гражданите ги посрещаха с приветствени възгласи, а легионерите удряха по щитовете си.

– Престани да трепериш – ухили му се Траян, – ние сме герои!

– Би ли престанал да го повтаряш? – изръмжа Паулиний.

– Ти си странна птица, Норбан. Повечето от нас си мечтаят да бъдат герои.

– Ти си героят! Ще ти уредя хубав пост, дори и това де е последното нещо, което ще направя.

– Аз – бюрократ?! – възнегодува Траян. – Аз съм човек на войската, чист и обикновен. Хайде да се напием и да си потърсим курви. Момчета или момичета за теб?

– Момичета – каза бързо Паулиний.

– Послушай съвета ми – усмихна се Траян. – Момичетата може и да са по-хубави, но момчетата носят по-малко главоболия. Едва ли ще имаш нещо против да опиташ

– Не, не е в стила ми Паулиний вече беше свикнал на този род предложения. Половината от приятелите му и повечето от висшестоящите предпочитаха момченца или млади войници пред собствените си съпруги.

– Жалко. Все пак не искаш ли да се напием?

– О, богове, да!

Пристигна писмо от бащата на Паулиний, изпратено по бърз куриер. Един-единствен лист пергамент, един-единствен ред: – Браво, синко. Маркус.

– Мрази ме! – изкрещя Паулиний към писмото. – Отречи се от мен! Не ме поздравявай!

Той смачка писмото и го захвърли на пода. После прекара следващия час да го изглажда. Лепида не написа нищо.

След една седмица пристигна императорът.

***

– Норбан, нали? – От прословутия поглед на Флавиите коленете на Паулиний омекнаха. Той гледаше в една точка покрай ухото на императора. – Познавам баща ти. Ще се присъединиш към мен за вечеря след два часа. – Обърна се към Лапий: – Доведи изменниците. Ще си уредим сметките с тях още сега.

– Всичките ли, Господарю и Бог наш?

– Командирите. От легионерите ще бъдат екзекутирани един на всеки десет; това може да почака до утре. Подгответе командирите! – Лилавата тога на императора се раздипли, когато той рязко се завъртя и тръгна през двора. Дванайсет преторианци, шест помощници, група военачалници, шепа роби и Лапий Норбан подтичваха след него.

– Значи така един цезар се справя с изменничеството! – подсвирна Траян. – Стилът му ми харесва.

Паулиний сниши глас:

– Той дори не свика съд

– Че на кого му е притрябвало? Знаем, че са виновни! – Траян махна пръска кал от рамото на Паулиний. – Върви да се издокараш, хубавецо! Ще вечеряш с най-могъщия човек в света.

Най-могъщият човек в света почти не погледна към Паулиний, когато той влезе в императорските покои, а го поздрави сухо.

– Норбан – каза той делнично, – сядай. Яж. Полева храна. Мразя изтънчени блюда по време на война.

Паулиний седна, плащът му се оплете в краката на стола, а той боязливо се обслужваше сам. Яде мълчаливо известно време, докато императорът хем се хранеше, хем между хапките диктуваше писмо на двама помощници, хем набързо преглеждаше купчината с кореспонденция. Коравият войнишки хляб и обикновената яхния изглеждаха странно в златните чинии на Лапий. Също както и самият Домициан, който седеше на копринени възглавници, с кожен нагръдник и груба легионерска туника, и набързо прелистваше дузина оръфани стари папки с листове пергамент. Паулиний го погледна скришом – този бе мъжът, когото баща му беше обявил едновременно за добър военачалник и велик администратор; мъжът, който беше наредил да избият всеки десети от цели легиони, а беше мил с лудата си племенница; мъжът, за чиято поквареност се шушукаше и който беше погледнал с интерес към Лепида; мъжът, който сега седеше пред него в една обикновена шатра и носеше по-малко коприна и злато от собствените си слуги Императорският поглед се стрелна нагоре точно в този момент. Паулиний се изчерви и се захвана с вечерята си. Твърде късно.