Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 30 страниц)

– Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.

– Ще те наричам "Господарю и Бог наш", щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?

– Един император никога не бърза.

– Както желаеш, Господарю и Бог наш!

– Подиграваш ли ми се?

– О, не, Господарю и Бог наш!

– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

– Да, цезаре.

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

– Това плаши гостите ми.

– Искаш да изплашиш гостите си?

– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

– Но всички се боят от императора.

– Не и ти.

– Значи издържах изпита?

– Засега. Дали да те възнаградя?

– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута

– Аз не подарявам бижута на жените!

– А аз и не искам бижута.

– Какво искаш тогава?

– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

– Ще ти изпратя утре.

– Благодаря, цезаре!

– За пръв път подарявам на жена черва от бик.

– Е, поне е оригинално!

***

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ѝ?

– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

– Не ми пробутвай банални фрази.

– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

– Кога си я виждала?

– На сватбата ѝ. Аз бях на петнайсет.

– Аз не помня сватбата ѝ.

– Е, и бездруго бракът ѝ беше кратък.

– Тя беше много… Смехът ѝ беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

– Говори се, че е искала да стане весталка.

– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

– Може би.

– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?

– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.

– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.

– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.

– Предатели!

– Невинни.

– Всички са невинни, когато са мъртви.

– Няма смисъл да се спори с теб, нали?

– Правилно!

***

Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.

***

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

– … скъпата ми Атина

– … какво прекрасно представление

– … един от великите творци на нашия град

– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.

– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.

Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?

Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.

Глава седемнайсета

Теа

– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.

– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.

– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!

– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?

И аз не знаех.

– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.

Перачката:

– Шшшт, ще те чуе!

– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!

Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.

– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.

– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?

Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.

– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".

Това последното вече го знаех.

Отново робинята:

– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?

Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.

– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.

– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.

– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!

Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.

– Е, надявам се, че знаеш какво правиш. Изпускаш доста концерти, нали ти е ясно? Центурион Денсус и Корнелия Прима искаха да пееш на сватбата на голямата им дъщеря, а те винаги са били едни от любимите ти патрони

– Кажи им, че не мога!

Моят императорски любовник не обичаше да ме дели с други. В известен смисъл това бе ободряващо – императорът ме беше взел само за себе си и като резултат не трябваше да бъда подвластна на никого вече. Освен на него.

Мелодията, която се опитвах да напиша, се отприщи в главата ми и се изля върху хартията през върха на перото. Доста приятна. Щеше добре да се върже с текста на една стара гръцка поема, за която си мислех. Може би дори щях да получа няколко неохотни думи на похвала от императора: "Не е добро, но не е и лошо".

– Теа? – Пенелопа връхлетя в стаята, сивите ѝ къдрици се тресяха от гняв. – Теа, това твое дете пак бие сина на Хлоя!

Докато успея да изтичам надолу по коридора, както бях в спалната си роба, крясъците на Викс вече изпълваха къщата.

– Да наричаш майка ми евтина курва! Тя е много скъпа! Тя е най-добрата! Твоята майка го прави БЕЗПЛАТНО!

Те паднаха с грохот в басейна на атриума. Викс се заизмъква, олюлявайки се, като говореше несвързано и все още ръмжеше. Сграбчих го за свитите в юмруци ръце, издърпах го от басейна, извиних се както беше редно и го повлякох по коридора.

– Не можеш да продължаваш да се размотаваш наоколо и да се биеш! Какво ти каза синът на Хлоя?

– Каза, че си курвата на императора.

– Но аз съм курвата на императора, Викс! – Бутнах го в стаята си.

– Да, но той каза, че изобщо не си певица! Каза, че би направила всичко за петаче. Каза...

– Това не е извинение! Наведи се!

Извадих поошмулената брезова пръчка, а Викс нададе писък, от който кръвта да ти се смръзне.

– Викс, за бога, та аз дори още не съм те ударила!

– Хайде де, почвай… – ухили се той.

Здравата го напердаших по подгизналия задник. Той крещеше, сякаш му вадех вътрешностите с вилица. Не че наистина толкова го болеше; просто крещеше, защото така бе редно. А и не му бях наистина ядосана; аз също просто го биех, защото така бе редно. Все трябваше да направя нещо, за да покажа, че не съм пълен провал като майка.

– Значи, щом като си курвата на императора, би трябвало и аз да спечеля нещо от това? – Викс се изправи, търкайки задника си, и дружелюбно попита, когато оставих настрана брезовата пръчка: – Той ще те заведе ли на игрите? Ще мога да отида и аз на игрите! Да седя в императорската ложа толкова близо до

– Няма да ходиш на игрите!

– Ще ходя! Ще бъда гладиатор някой ден!

– Няма да бъдеш гладиатор!

Моят народ има една стара поговорка за децата, които плащат за греховете на родителите си. Някога си мислех, че това са глупости. Изглежда, не са

***

– Не е лоша песента – каза императорът. – Не е толкова банална, колкото обикновено.

– Така си и помислих, че ще кажеш – оставих аз лирата си.

– За теб има ли изобщо някакво значение какво мисля?

Беше много късно. Маслото в лампите почти бе изгоряло и те хвърляха сенки върху императорската спалня. Непретенциозна спалня, която отразяваше непретенциозния вкус на Домициан: без копринени завеси на прозорците, без кадифени възглавнички по леглото, без скъпоценни камъни в мраморните очи на малката Минерва, която стоеше в ъгъла.

Протегнах се за робата си и я надянах през главата, без да отмятам завивката, преди да съм напълно облечена. На него не му харесваше да се излежавам гола в леглото му.

– Няма да търпя, която и да е жена да се разхожда безсрамно из стаята ми като Клеопатра – бе казал кратко той. – Ще се обличаш като порядъчна жена, освен ако не ти кажа друго!

Вечер той посягаше към документите, светлината прозираше през оредялата коса отгоре на главата му. Беше чувствителен на тази тема, както бях установила. Намръщи се, като прегледа набързо един свитък, но това беше само вяло изражение; тази вечер бе в по-достъпно настроение.

– Какво става с пристанището? – попитах аз. – Или искаш някоя нова арка?

Навсякъде, където отидеше Домициан, той строеше: пристанища, арки, пътища, водопроводи, храмове – всичко на нивото на бляскавата династия на Флавиите.

– Да, пристанището...

– Върви много бавно, нали?

– Инженерите казват, че им трябва още една година. Аз мисля, че – три.

– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.

– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?

– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.

– Никога не приемам съвети от жени.

Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.

– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?

– Мразя да разказвам истории!

– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.

Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.

Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.

Смених темата.

– Ще се връщаш ли скоро в Рим, цезаре?

– Не. Ще бъда в Тиволи за лятото.

– Кога ще заминеш?

– Защо? – Той остреше върха на перото си. – Чакаш да се отървеш от мен ли?

– Може би чакам да се отърва от всичките подлизурковци, които стоят в приемната ми.

Те прииждаха всяка сутрин, молеха да разменят дума с мен. Сенатори, тактично просещи привилегии за себе си и постове за синовете си, поети, пишещи ми стихове, за да получат благоволението ми, стари войници, надяващи се на място в охраната на двореца, дори и млади мъже, достатъчно глупави да мислят, че да откраднат любовницата на императора си е най-възвишена цел. Може би ще си помислите, че е вълнуващо да си център на цялото това внимание, но всъщност беше изненадващо досадно. Малко тъжно. Всичките тези алчни очи.

– Не се тревожи – каза Домициан, прекъсвайки мислите ми. – Щом ми омръзнеш, подлизурковците ще се махнат. Предполагам, че ще се натъжиш, когато настъпи този ден?

– Не.

– Някога ценях откровеността на жените. Започвам да си променям мнението.

– Да си тръгвам ли, цезаре?

– Не. – Той прокара острия връх на перото по челото ми, носа, устните. – Ела тук.

Като любовник беше рязък и несантиментален. Нямаше нестандартни нужди, нито необичайни желания; всъщност единственото му изискване беше:

– Въздържай се, моля те, да имитираш екстаз. Намирам го за разсейващо.

Той имаше масивно тяло, но беше подвижен, с посивели къдрави косъмчета по гърдите – пращящ от сила четирийсетгодишен мъж. В леглото повечето мъже ми изглеждаха като глупаци, но Домициан не беше глупак.

Когато свърши, аз се протегнах за робата си.

– Вече почти съмна – казах, – трябва да тръгвам.

Той лежеше на възглавницата, очите му бяха непроницаеми.

– Да, трябва.

Аз бях певица и знаех как да чета мислите на публиката. Бях работила като проститутка и знаех как да чета мислите на мъжете. Но поглеждах Домициан и никога не знаех какво мисли. Бях го виждала да подписва смъртни присъди с нехайна жизнерадост, бях го виждала най-неочаквано да отмята главата си назад и да избухва в смях от някоя шега; делях едно легло с него, взирах се в черните му очи – а изобщо не го познавах.

Завързах сандалите си, взех си лирата и се измъкнах в коридора. Зад мен светлината от лампата очертаваше строгия нос на императора, притворените му клепачи, които скриваха проницателния му флавиевски поглед. "Боричкането в леглото", както той го наричаше, когато беше в по-весело настроение, бе приключило. Вече се беше съсредоточил върху документите.

Приятен мъж? Не. Привлекателен мъж? Дори и това не.

Но със сигурност не и скучен мъж.

***

Рядко ме викаха в двореца сутрин, но когато един императорски освободен роб почука на вратата ми след закуска, аз не се възпротивих. За мое изумление ме заведоха не в спалнята, а в таблинума, където моят любовник, императорът, седеше наполовина скрит зад купищата пергаменти.

– Влез – каза той, докато подпечатваше с пръстена си някакви документи. – Затвори вратата!

Разговорът ни, когато получих първия шок за деня, беше кратък и делови. Иронична усмивка трепна на устните на освободения роб, когато ме изпращаше от двореца, и аз знаех, че скоро всички в Брундизиум щяха да говорят, че императорът най-сетне е платил на курвата си и я е отпратил, а и какво друго може да очаква една обикновена пееща еврейка. Издърпах края на воала си и си покрих лицето, докато бързах през атриума, промъквайки се през тълпата от роби и прислуга. И внезапно се натъкнах на втория шок за деня – шок, облечен в рубиненочервена стола и ухаещ на мускус.

– Гледай къде ходиш! – сопна се тя и ме блъсна, когато минаваше покрай мен.

– Лепида? – казах аз.

– Да, какво?

Тя се завъртя и ме погледна за пръв път. Дръпнах воала от лицето си и тъй като бузите ѝ се покриха с червени петна, аз почувствах някакво скрито задоволство, че носех новата си лъскава коприна с кехлибарен цвят със златни ширити.

– Теа? – Очите ѝ се стрелнаха към кехлибарените огърлици около врата ми и накитите от топаз на ушите ми, златната диадема, която повдигаше косата ми… – Какво правиш тук?

Видях как мислите ѝ се завъртяха бързо, като колелата на каляска с коне, препускащи из арената.

– Работя – направих небрежен жест, който да разкрие златните ми пръстени. – А ти какво правиш тук, в Брундизиум?

– На посещение съм на доведения си син – той току-що се завърна от Германия, не че е твоя работа

– О, но Паулиний не е тук точно сега! – Накарах обеците ми да затанцуват, леко отмятайки глава, и почувствах необуздан наплив на задоволство дълбоко в себе си. – Някакви задачи в преторианските казарми, вероятно. Връща се утре.

– Ти от къде знаеш? Какво правиш в двореца, Атина? – Лепида ме гледаше злобно, опитвайки се да запази самообладание. Хората наоколо започнаха да ни зяпат с почуда и тя сниши глас: – Префект Норбан е близък личен приятел на императора и ако чуе как ми говориш.

– Е, Паулиний е и мой близък личен приятел. Сигурна съм, че ще ми прости! – Използвах това, че съм по-висока от нея, за да я изгледам отвисоко – трик, който подейства безотказно, също както някога. Може би дори малко по-успешно, тъй като сега моята туника беше точно толкова изтънчена, колкото и нейната, а бижутата ми – по-скъпи от нейните. – А императорът, е, той напоследък е склонен да ми прощава всичко, което правя. Ти да не би да се надяваше да го видиш? Точно в момента е много е зает с плановете за пристанището. Бремето на поста му е огромно! – въздъхнах аз, като се вживях в ролята си. Една едра матрона във виолетова копринена стола ни погледна и прошепна нещо на мъжа си зад отрупаната си с пръстени ръка. – Огромно бреме, но миличкият ми се справя с всичко толкова добре. Пожелавам ти по-голям късмет утре!

Аз се завъртях на петата на украсения ми със злато сандал, сякаш бях готова да профуча покрай нея.

Малката ѝ ръка с остри нокти се впи в рамото ми.

– Какво искаш да кажеш? Ти не познаваш императора!

– О, напротив! Той е доста всеотдаен към мен – усмихнах се аз, като забивах всяка дума като стрела и издигах отработения си глас, за да я изстрелям по-силно. Група ликтори, които стояха наблизо, ни изгледаха. – Нима не знаеше? Атина – новата пойна птичка на императора! Новата му любовница! – Завъртях се и всичките ми воали зашумоляха около мен. – Аз! – Лицето ѝ позеленя. Никога преди не бях виждала нечие лице да позеленява и наблюдавах с интерес. Точно като неузряло сирене. Лепида отвори устата си, затвори я, отвори я отново… Довърших я, като пуснах последната си, най-точна стрела. Всички в атриума се бяха вторачили в нас. – Всъщност, когато императорът се оттегли във вилата си в Тиволи за лятото, ще ме вземе със себе си. Само мен! – Усмихнах се отново, лъчезарно, срещу зяпналото в недоумение лице. – Може да наминеш, преди да тръгна за Тиволи. Имаме толкова много неща да си кажем. О, и не се срамувай, че ще идваш при една обикновена певица. Напоследък имам толкова много видни посетители… Приятен ден, Лепида Полиа!

Красив миг! О, колко красив, съвършен миг! Но като продължих извън двореца надолу по улицата, ликуването ми отстъпи място на недоумението… Императорът щеше да ме води в Тиволи… Където не водеше никого Защо?

***

– Време да ми се отплатиш и да се сбогуваме ли? – бях попитала аз дръзко, докато си проправях път през обичайната суматоха от роби, писари и помощници в таблинума. Може би прощалният му подарък щеше да е достатъчно щедър, че да мога да откупя свободата си от Ларций.

– Няма да те отпращам, все още – каза той равнодушно, като подпечата някакъв документ и го подаде на един роб. – Ще те водя в Тиволи за през лятото. Тръгваме след пет дни.

Вероятно съм изглеждала доста смешно – да стоя там със зяпнала уста. Той ме погледна с известно раздразнение, но след това стана, заобиколи писалището си и тръгна към мен, а на устните му трептеше една от неговите редки очарователни усмивки.

– Не, Атина, аз рядко се шегувам. – Той взе ръката ми, което ме изненада отново. Извън "боричкането в леглото" той почти никога не ме докосваше. Повдигна пръстите ми към устните си, сякаш да целуне ръката ми, но внезапно се наведе и ме ухапа по възглавничката на дланта.

– Не взимай много багаж.

Веднага след това продължи да диктува на един от писарите си, който ме погледна със страхопочитание, когато излизах от стаята зашеметена и се сблъсках с Лепида.

Прогоних образа и погледнах малката дъга от розови следи от зъби на дланта ми. Почти не се забелязваше на слънчева светлина.

Е… Наистина трябваше да се прибирам. Ако щях да заминавам за Тиволи след пет дни, ме чакаха много приготовления.