Текст книги "Господарката на Рим"
Автор книги: Кейт Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 30 страниц)
Ариус се поклони.
– Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята – нещо черно.
– Жалко – въздъхна тя. – Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.
– Аз ще се погрижа – каза Ариус упорито.
Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин.
– Дотук с виното ми. – Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. – Как си се променил, Варварино!
Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.
– Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята – казваше Флавия, – не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.
Той сви рамене.
– Нямам нищо против да остана.
Негова собствена колиба вместо заключена килия, влажна кадифена земя под краката вместо кървав пясък, песни на птици вместо жадни за кръв аплодисменти – това място предлагаше пълно блаженство!
– Можеш да си отидеш у дома, нали разбираш – казваше му Флавия. – Обратно в Британия, ако искаш. Мога да го уредя.
– Знам. Но не е правилно. Не още.– Той не бе сигурен, че Британия все още е дом за него. Някога си мечтаеше да се върне, но тогава имаше Теа. Сега може би колиба сред лозята в покрайнините на Тиволи беше достатъчен дом за него. Или може би бе живял твърде дълго като роб, за да може самостоятелно да взима решения за бъдещето си.
– Още не съм приключил тук – каза най-сетне.
– Какво още чакаш?
– Не знам. – Той подуши въздуха и изпита леко неудобство. – Боговете ще ми дадат знак, може би. –Дотогава дните сред виещите се лозя и нощите пред огъня, заедно с кучето му, му се струваха достатъчно хубави.
– Ти си странен – каза Флавия. – Ако няма да ни напускаш, сама ще отида да нагледам лозята. Ще прекарам тук цялата година, вместо да се връщам в Рим. Рим няма нужда от мен.
– Ами императорът?
– И той също – отвърна тя спокойно. – Нервен е, струва ми се, тъй като войните в Германия приключиха, а той винаги е предпочитал военния живот. Но какво да се прави
– Аз ще потеглям, домина – Поклони се и извика кучето.
– Лека нощ!
Глава двайсет и втора
Рим
Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.
Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.
– Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?
– Служебни дела. – Паулиний подаде свитък с императорския печат. – Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.
– Разбирам. – Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. – Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.
– Няма да е необходимо. – Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. – Тя може да ни придружи вместо вас. – Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. – Моля, елате с мен.
По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.
– Какво се е случило?
– Нищо. Просто имам няколко въпроса… – Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той ѝ се усмихна успокоително. – Никакви арести. Просто неформално запитване.
Тя погледна към по-възрастната весталка, която ѝ кимна.
– С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.
– Бих искал да разгледам Дома на весталките. – Почувствай мястото, му беше казал императорът. – Никога преди не съм влизал вътре.
– В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?
– Да. С това се занимаваше лично самият император.
– А това сега какво е? – наклони леко главата си момичето. – Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?
– А такива ли сте?
Тя го погледна.
– Какво знаеш за девиците – весталки, префекте?
– Достатъчно.
– Само попитах.
Весталката се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата ѝ достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите ѝ не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.
– Нашите спални помещения.
Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.
– Какво прави? – попита Паулиний и осъзна, че шепне.
– Медитира. – Придружителката му затвори вратата. – Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш – тук се храним.
Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.
– Учебните стаи.
Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.
– Защо им режат косите?
Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.
– Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.
Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.
– Много са малки.
– Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. – Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. – След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.
– Какви са задълженията ви?
– Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста – в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. – Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. – Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.
– Звучи ми естествено Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях – бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.
– Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? – попита тя.
– Да.
Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.
– Пламъкът на Веста. – Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. – Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. – Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.
Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?
Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.
– Видя ли всичко, което искаше? – Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.
– Да.
Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, ѝ беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите ѝ бяха светли, вероятно и косата ѝ под воала.
– Щастлива си – попита той ненадейно, – нали?
– Да. А ти?
– Аз? Разбира се.
– Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?
Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но...
– Да – каза той, – ще ви посещавам.
Тя не изглеждаше изненадана.
– В такъв случай – до нови срещи, префекте!
– Паулиний Вибий Август Норбан.
– Аз съм весталката Юстина – отговори тя.
– Ще се върна без стражи следващия път.
– Винаги съм тук.
***
Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.
– Прекрасно момиче е! – каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.
– Правилно. – Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. – Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?
Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.
– Радвам се, че си до него – ѝ каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинумас[20]20
Таблинум (таблиний) – кабинет, в който стопанинът на къщата съхранява архива си. – Б.ред.
[Закрыть] жалбите и счетоводните книги. – Ти добре му влияеш, Теа.
– Така значи. – Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. – Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… – Тя сви рамене. – Объркващо е.
– Той разчита на теб, нали знаеш?
– Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.
– А ти какво го посъветва?
– Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.
Паулиний се изсмя.
– Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.
Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа ѝ. Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.
– О, да – каза тя. – Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена
– Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите – двайсет и пет годишна, без деца, зестрата ѝ е половин Терачина и половин Тоскана.
– Ти за съпруга ли говориш или за кон? – Кратък смях. – Колко сте глупави мъжете .Паулиний примигна.
– Да не те обидих?
– О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.
– Теа… – внимателно попита той, – добре ли си? Напоследък е много горещо!
– Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.
Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.
Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.
***
Този следобед Теа я нямаше.
– На пазар ли е? – попита той императора.
– На гости на племенницата ми Флавия вероятно – отвърна, без да вдига поглед от документите. – Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.
– Аз ще отида – усмихна се Паулиний.
Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест. Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място. Теа стоеше в праха на конюшните, фините ѝ коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата ѝ струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас:
– … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш
– Тя не ми е майка!
– Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!
Те се спогледаха свирепо.
– Защо не ми покажеш какво си научил с меча? – каза тя с по-мек тон. – Наистина искам да видя какво си усвоил и Паулиний пристъпи напред.
– Атина?
Усмивката се стопи на лицето ѝ, сякаш някой я беше изтрил.
– Паулиний?! Какво правиш тук?!
– Кой е той? – Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.
– Никой – отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. – Върви в къщата.
– Мамо...
– Не спори с мен!
Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.
– Кое е това момче, Теа? – попита Паулиний с равен тон.
– Никое! Теб какво те засяга?
– Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!
Войнствеността избледня от очите ѝ, изместена от страх.
– Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.
– Той ти е син!
– Казах, че той не е никой!
– Той е твой син – колебливо повтори той. – Сигурна ли си, че не е от императора?
– За бога, не! – Тя потръпна. – Баща му е мъртъв. Има ли значение? – Погледът ѝ се стрелна към него. – Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.
– Тогава защо се боиш? – Кратка пауза. – Императорът не знае, нали?
– Не, не знае.
– Защо? Вероятно няма да има нищо против.
– Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: "Никого не интересува дали имаш незаконен син." А може би не. – Погледът ѝ отново се стрелна към него. – Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той – императорът на Рим – няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?
Мозъкът на Паулиний блокира.
– Виждала съм Викс само три пъти през последната година – каза тя дрезгаво. – Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо. Паулиний я погледна.
– Не казвай! – Очите ѝ искрено го умоляваха. – Моля те, не му казвай!
Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето ѝ така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.
– О, богове! – Той прокара пръсти през косата си. – Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?
Усмивка озари лицето ѝ. Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба ѝ, отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.
Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!
– Паулиний Вибий Август Норбан! – Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. – Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!
Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него.
Глава двайсет и трета
Тиволи
92 година след Христа
Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.
Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.
– Знаех си, че не си никакъв градинар! – каза ликуващо момчето.
Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.
– Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! – Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. – Варварина!
Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.
– Познавам те, момче! – Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. – Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?
– И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!
– Какви ги приказваш… – Ариус се наведе и вдигна ножа си. – Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.
– Аз видях Варварина
– Въобразяваш си!
Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.
– Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина – настояваше момчето. – А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка.
– Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета.
– Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. – Очите на момчето го пронизваха.
– Изчезвай от тук. – Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.
Момчето се спусна подире му.
– Научи ме!
– Какво да те науча?
– Научи ме! Искам да стана гладиатор!
Ариус го изгледа.
– Кой луд би искал да стане гладиатор?!
– Аз.
– Махай се!
– Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.
– Казах да се махаш!
Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи "ключ".
– Научи ме! – задъхваше се то.
Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.
Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.
Момчето се изправи.
– Но пробих защитата ти, нали? – изхриптя то.
Ариус се изправи на крака.
– Ела утре!
– Защо не сега? – изтупа се то. – Аз съм Викс.
– Стефанус.
– Да бе!
– Каквито и да са теориите ти – предупреди го Ариус, – не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?
– Убий ме, ако проговоря! – закле се момчето. – Започваме ли?
– Извади си ножа – каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. – Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!
– Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?
Рим
– … и така, той седеше на скамейката в залата на съда – разказваше Паулиний, жестикулирайки, – а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: "Това истина ли е? ", и тя кима и казва: "Да, Господарю и Бог наш", а той ѝ отвръща: "Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви".
Весталката Юстина се усмихна, и очите ѝ се усмихнаха.
– А тя какво отвърна?
– Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак ѝ е син и наследството ще бъде за него. – Паулиний поклати глава. – И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той ѝ предложи да се омъжи за собствения си син. Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.
– Изморен ли си?
Тя седеше застинала и хладна в белите си одежди, облегната на студената мраморна стена.
– Постоянно тичам последните дни – усмихна ѝ се той. – Не бих имал нищо против да прекарам един ден на твое място – да стоя в бяла стая и да гледам пламъка.
– Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.
Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.
– Ще се женя – заяви той ненадейно.
– Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?
– Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите[21]21
Авгур – римски жрец предсказател. – Б.ред.
[Закрыть] определят подходящата дата. Тя е вдовица – доста млада все пак, без деца.
– Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? – попита Юстина.
– Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя.
– Така ли?
Той сви рамене.
– Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.
– Доста войници предпочитат.
Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.
– Приятелят ми Траян ги предпочита – каза Паулиний печално. – Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. – Той я погледна. – Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?
Тя примигна.
– Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.
– Наистина ли? – Сега той на свой ред остана изненадан.
– Не се случва често – смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.
Паулиний погледна Юстина право в очите.
– Трябвало е да изчака, вместо да го взима за свой любовник
– О, той не ѝ беше любовник! Познаваха се от години, но тя никога не наруши обета си.
– Императорът се зае със случая сам. Мислиш ли, че би я осъдил без достатъчно доказателства? Не знаеш колко прецизен юрист е той!
– А ти не знаеш колко сериозно приемат весталките обета си – гласът ѝ стана хладен.
Паулиний отвори уста, но се сети, че не е учтиво да се спори с жрица.
– Не бих искал да поставям под съмнение весталките – каза той предпазливо.
– А аз не бих искала да поставям под съмнение решенията на императора. – Лека усмивка изви устните ѝ. – Нека да не спорим.
Лепида
Бъдещата съпруга на Паулиний изобщо не беше заплаха за мен. Калпурния Елена Сулпиция беше набита като пони, с големи ръце и с чип нос. Също така една година по-голяма от мен. Значително щях да се разтревожа, че мога да изгубя доведения си син, от някоя подмолна нимфа на петнайсет, но тази пищна вдовица въобще не си струваше притеснението. Бях я срещала много пъти, но никога не бях говорила с нея дълго. Сега, когато беше изминала повече от година и бе дошъл сезонът на Луперкалиите, а празненствата Луперкалии бяха време за любов, авгурите най-сетне бяха насрочили дата за годежа на Паулиний с дребното пони, което щеше да му стане съпруга.
– О, скъпа, колко интересна туника! – посрещнах я аз, когато влезе в приемната ми, облечена за празненството си в двореца. – Синя? Такъв дързък избор, с кожа като твоята!
– Благодаря, Лепида. – Гласът ѝ беше спокоен. – Би ли погледнала закопчалката на гривната ми? Разхлабила се е.
Приведох се над закопчалката. Сапфирите ѝ бяха по-големи, по-сини и по-хубави от моите – аз също щях да нося синьо за приема.
– Изобщо не се е разхлабила. – Вгледах се внимателно в лицето ѝ, но големите ѝ лешникови очи бяха невинни като на дете. Никой никога нямаше да напише ода за нейния блестящ като скъпоценен камък поглед. Аз разхлабих своята стола, за да покажа малко повече рамо, и извих глава. – Паулиний ще закъснее, разбира се. Толкова е зает със задълженията си.
– Сигурна съм, че е така.
Тъкмо щях да предприема друга атака – този път към косата ѝ – безлично мишо руса, макар и отрупана с бижута, но чух неравната походка зад себе си и се обърнах. Маркус...
– О, Калпурния. – Той се усмихна и целуна ръката ѝ. – Току-що получих съобщение от Паулиний; задържан е по служба и каза, че ще се срещнем в Домус Августана.
Калпурния кимна. Не изглеждаше разочарована, което ме раздразни. Колко по-забавно щеше да бъде, ако тя се беше влюбила до безумие в него. Щях да загатна тук и там за чувствата му към мен, да я измъчвам в продължение на месеци с чувство за несигурност.
– Татко! – Сабина се промъкна от атриума. – Татко, забрави да ми дадеш да оправя туниката ти.
– Да, наистина. – Той се наведе, като ѝ позволи да нагласи гънките. – Минавам ли проверката?
– Идеално!
– Това дъщеря ти ли е, сенаторе? – Калпурния се обърна към Маркус, не към мен.
– Да. Вибия Сабина, запознай се с Калпурния Елена Сулпиция.
Сабина се усмихна и откри липсващите си зъби.
– Много ми е приятно да...
– Поклон, Сабина – сопнах ѝ се аз. – Вече си на седем години, трябва да знаеш как да се държиш!
– Лепида – каза Маркус студено, – тя е на осем.
– Е, ако неучтивостта не е приятна на седем, то не е приятна и на осем!
Сабина се поклони. Видях как за миг се замая, клепачите ѝ се спуснаха.
– Ако ще получаваш гърч, върви горе – наредих ѝ аз. – Няма да притесняваш гостите ни.
– Много ми беше приятно да се запозная с теб, Вибия Сабина – каза Калпурния, докато дъщеря ми се измъкваше от стаята. – Очаквам с нетърпение да се видим пак.
– Добре, приключихме с това. – Загърнах с ледено изражение синята си пала около раменете. – Ще тръгваме ли?
Калпурния и Маркус ме погледнаха. Познавах израза върху лицето на Маркус доста добре: студена, прикрита ненавист. Квадратното лице на Калпурния показваше неодобрението ѝ. Какво си въобразяват тия? Пренебрегнах ги по пътя към двореца, като дръпнах настрана завесите на носилката и наблюдавах как плебсът празнува Луперкалиите навън. Винаги беше толкова забавно с техните диви мъже, които се състезаваха по препаски около слабините и размахваха камшици; любовници се промъкваха от едни тъмни ъгълчета към други. Миналите Луперкалии накарах четирима мъже да се скарат за празничното ми благоволение, а те се обзаложиха, че няма да мога да насмогна на всичките… Е, справих се с всичките и с още двама резервни! Беше по-забавно, отколкото се очертаваха тези Луперкалии. Маркус вече бърбореше за сенаторските си дела, а Калпурния окуражително кимаше.
Светлините на Домус Августана пламтяха ярко и ни примамваха. Домициан обикновено организираше формалните приеми в новия си дворец с огромните му помпозни зали и екстравагантни фонтани, но Паулиний имаше честта празненството му да бъде чествано в частния дворец на императора. Роби наскачаха, за да вземат наметалата ни; накичени с бижута, освободени роби ни поведоха надолу по лъскавите коридори към триклиниума, който беше превърнат в същинска вакханалия от орхидеи и лавър, от ослепителен кристал и солидни златни подноси. За Паулиний императорът не пестеше лукс. Дори беше оставил обичайната си проста туника и я беше заменил с избродирана със злато пурпурна роба, струваща повече от месечна пратка жито от Сирия.
– Приятели мои! – Домициан се приближи към нас, руменото му лице сияеше. – Радвам се да ви посрещна. Маркус… – Приятелско кимване. – Лепида… – Целувка по бузата (!) – Прекрасната годеница! – Стисна ръката на Калпурния. – Всички сте добре дошли!
– Толкова ми е приятно – измърмори императрицата, цялата в смарагди и сребро, застанала редом до него.
