Текст книги "Господарката на Рим"
Автор книги: Кейт Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 30 страниц)
Глава четвърта
Теа
– Внимавай с тези гривни, тъпачко!
Празниците Волтурналии отминаха и господарката ми се върна.
– Какво лято! – тя се протегна като котка, невероятно бледа, гладка и очарователна. – Тиволи е толкова красив през август; изобщо не е горещо. Колко жалко, че трябваше да го пропуснеш. Богове, Теа, наистина изглеждаш кафява. Цялата си суха и изгоряла като седло. Както и да е, никога няма да познаеш какво е направил императорът! Маркус разбра новината преди всички други. Развел се е с жена си! Император Домициан, имам предвид. Отпратил я е в Брундизиум или Тоскана, или там някъде. Можеш ли да си представиш? Тя вероятно е имала любовник – говорят за онзи артист, онзи, дето се казва Парис, който играе в Театър Марцелус. Хич не виждам една императрица с актьор, така че вероятно са само слухове, но казват, че Домициан все пак е наредил да го убият. Той е много ревнив съпруг.
– Да разопаковам ли вече, господарке?
– Да. Маркус ще идва на вечеря днес, така че не прибирай жълтата копринена туника. Не си прави труда да вадиш бижутата, не е нужно да съм хубава за него. – Тя се загледа нервно в годежния си пръстен, а после погледът ѝ отново се стрелна към мен. – И така, Теа...
– Жасминовият парфюм, господарке?
– Не сменяй темата, Теа! Как се справи с малката си лятна задача?
– Той не получи последните три писма.
Изящните ѝ черни вежди се събраха.
– Ако си ги загубила...
– Не. – Заех се с шишенцата с парфюм. – Той не пожела да ме приеме.
– Как така не пожела да те приеме?
– Отидох да занеса едно писмо… – говорех с равен тон. – Каза ми да се махам.
– Какво? Защо?
– Не знам.
– Тъпачка, всичко развали! – Лепида замахна и ме зашлеви по бузата. – Трябваше да се досетя, че все някак ще объркаш нещата! Как посмя!
Тя се завъртя и започна да фучи из стаята в ярката си копринена туника. – И как смее той! Той е нищо; той е просто гладиатор. Не знае ли коя съм аз? Ще кажа на баща ми да го хвърли на лъвовете! Аз ще… – Очите ѝ ме стрелнаха отново. – Той си има някоя, нали? Коя е тя? Някоя курва патрицианка? Някое момче трибун?
– Не. Той просто… не обича хората.
– О! – За момент спря да крачи. – Може би е просто срамежлив?
– Ами...
– Кой би могъл да си помисли? Варварина – срамежлив! Предполагам, че си има причини. Искам да кажа, той едва ли някога е бил с някоя като мен! Може би все още може да се направи нещо… – Тя се изтегна елегантно на креслото и ме прониза с острия си като игла поглед. – Не че имам намерение да моля теб да предаваш други писма, след като вече така си оплескала нещата. Веднага щом се поклоних, за да си тръгна, изпратих благодарствена молитва. Богът на евреите е строг, безпощаден, шегаджия, но понякога е милостив. Да, Лепида Полиа се беше върнала и за мен бе дошъл краят на пеенето по таверните, но пък нямаше да се налага да виждам Ариус отново. А със сигурност, ако не го виждах, нямаше да виждам и как върти меча с две ръце из тренировъчния двор, докато сивите му очи се срещат с моите над острието, за поздрав Бойци. Лош избор за… Ами всъщност лош избор за каквото и да е. Знаех всичко за инвестициите, след като живеех в къщата на Полий. Гладиаторите са лоша инвестиция. Твърде бързо умират.
– Теа! – Огромна, влажна ръка се лепна върху лакътя ми и аз погледнах нагоре в развеселените очи на Квинт Полий. – Теа, ти си точно това, което ми трябва.
***
Загърнат в груба наметка с дълбока качулка, той успя да стигне до Портата на Аврелий.
– Хей, ти! – Един от пазачите го изгледа властно изпод вежди. – Никакво измъкване, тайно като престъпник! Дай да ти видя документа, както е редно… Я чакай, аз те познавам! – Вгледа се по-добре. Ариус покри гладиаторската си татуировка на ръката, но твърде късно… – Виждал съм те на арената. Ти си Варварина! Какво правиш? – Ариус заби и двата си юмрука в корема на пазача и побягна. Шестима стражи го повалиха по средата на прашния път.
Трябваше да имам меч, не можеше да събере мислите си, докато го влачеха към улица "Марс" за лактите. Никога нямаше да ме задържат, ако имах меч.
– Да, благодаря ви – каза хладно Галий, докато с щедра ръка даваше пари на стражите, – ще бъде окован във вериги по време на тренировките следващия път… Скъсал сухожилието на един от стражите? Със зъби? Може би това ще облекчи болката.
Още пари преминаха от ръка в ръка и четирима от главорезите на Галий сложиха окови на китките и глезените му. Чувайки познатото до болка дрънчене на веригите, Ариус знаеше, че този път няма да има приятелски потупвания и усмивки.
Веднага щом портата се затвори зад ругаещите стражи, Галий се обърна и го удари два пъти силно през лицето с тежката си, отрупана с бижута ръка. Значи все пак под тая провиснала розова плът наистина се криеха мускули.
– Глупаво момче! – изсъска ланистът и зареди низ от гнусни ругатни, използвани от утайката на обществото.
– Произходът ти си проличава, Галий – изрече Ариус и още един удар разтресе главата му и я блъсна в стената.
– Значи предприе великия си опит за бягство, а? – изплю се Галий. – И какво ми струваше това на мен? Доста пари, ето какво ми струваше! Глупаво момче!
Още един солиден удар.
Ариус усети вкуса на кръв в устата си и почувства как в него се надига зловеща бодрост. Побой, вериги и псувни; това е разменната монета, с която умееше да търгува.
– Да пукнеш, дано, Галий! – той оголи окървавените си зъби в злъчна усмивка.
Този път един от главорезите на ланиста дойде, за да свърши черната работа.
– Нанасяш щети върху собствената си инвестиция, не мислиш ли? – запита Ариус замаян.
– О, вече надраснах грижите за инвестициите си. – Очите на Галий бяха тесни процепи, почернени с въглен. – Инвестицията ми вече изтече в канавката. Искаш ли да знаеш защо, Варварино? Защото императорът реши да обяви война на хатите[11]11
Хати – германско племе. – Б.ред.
[Закрыть]. Потегля към Германия, за да се присъедини към легионите си, така че кой мислиш ще хвърли пари за игри през септември, когато той няма да е тук, за да ги гледа? Съмнявам се, че изобщо ще има каквито и да било игри. А това означава, че през цялото лято, докато ти се напиваше до безсъзнание, аз губех пари!
– Твърде жалко – съчувствено рече Ариус и една тежка десница разцепи устната му.
– Ти все пак ще се биеш, момче! Може и да не е в Колизеума, може и да не е сред розови листенца и сребърни монети, които се сипят по главата ти, но повярвай ми, ти ще се биеш! На всяка долнопробна арена с крастави лъвове и дърти гладиатори, пред всяка смрадлива редица сергии, където биха се струпали някакви дрипльовци, за да те гледат как умираш – ти ще се биеш! Ще възстановиш всичките пари, които пропилях по теб! И то извън Колизеума, където няма кой да следи за правилата, извън него никой изобщо не си губи времето с правила, така че, когато умреш с вътрешности, провиснали до коленете, и с меч, забит в гърба, аз ще съм там, за да гледам. И ще се усмихвам, скъпо момче, защото ти само хабиш въздуха, който дишаш!
– Не толкова, колкото теб – отвърна му Ариус в замъглен унес. – Ти – ведро с гранясала свинска лой!
Той здраво стисна очи, когато главорезите на Галий се доближиха.
Тази нощ спа по корем. Гърбът му бе разранен почти до костите от въжето, киснато в солена вода. Когато заядливото му настроение се стопи в мъчителните спазми, той си представи една хладна ръка на челото и топъл мек глас, който го успокоява и приспива.
***
Колизеумът остана празен тази есен, а гладиаторите от големите школи за тренировка се шляеха и си живееха живота. Но боевете кипяха по улиците и в разгара на всеки бой стоеше Варварина.
Имаше долнопробни арени, където пясъкът беше нашарен с бурени, а скамейките бяха препълнени с утайката от най-мизерните квартали, груби мъже с шарещи очи, които аплодираха, когато рукнеше кръвта, и никога не викаха за милост на онези, които губеха с достойнство. Но когато Варварина с един-единствен замах разсече на две гигантския испанец, те зареваха, скочиха на крака в същинска вилнееща буря от одобрение и се втурнаха на арената като море.
Имаше западнали таверни, където масите бързо се разтребваха, щом се извадеха ножовете, а труповете на губещите бяха изхвърляни в Тибър. Когато Варварина напъха два тънки ножа в ноздрите на един чужденец моряк, беше окъпан във вино и разнасян из стаята на гърбовете на почитателите си.
Имаше тъмни улички в крайните квартали, където с ножове ограждаха импровизирани арени, а уличните побойници се убиваха един друг за шепа медни монети. Варварина беше пуснат срещу трима братя, майстори на ножа, от Субура, а когато и тримата лежаха проснати неподвижно в краката му, той се завъртя и промуши с меча си ходилото на един оплакващ се техен привърженик.
Той се би и когато разкъсаната му от тризъбец десница беше превързана през рамото, и когато дръжка на нож строши два от пръстите му, и когато кръвта от разрязаното му чело се стичаше в очите му и го заслепяваше. Той се би с незаздравели кости и с разкъсани мускули, и с натъртвания, и с изгаряния от факла. Той се би с мечове и копия, с ножове и мрежи, и дори с голи ръце, както направи през един топъл есенен следобед, когато под воя на овациите изтръгна с пръсти гръкляна на един мъж.
Той беше героят на тълпата, любимецът на бедняшките квартали, а плебеите на Рим изливаха безропотно парите си в ръцете на Галий, за да могат да се блъскат в разнебитени стадиони и да следят всяко негово движение. Те казваха на децата си, че той е демон, брояха белезите му и водеха отчет на убитите от него; ревяха и трепереха, и кряскащи се връщаха за още. Те го завличаха, капнал от умора и кървав в таверните, където той седеше, обливан с вино и заобиколен от курви… Криеше се, раздразнителен и готов да убива в своя самотен ъгъл, и излизаше от летаргията си само за да замахне към някой случаен почитател, дръзнал да се приближи към него прекалено близо.
Черният демон в главата на Ариус подскачаше и ликуваше сред дълбока до колене река от кръв и виеше от щастие.
Глава пета
Теа
– Императрицата ли? – През най-гъстата зеленина на зимната градина чух звучния глас на сенатор Маркус Норбан. – Нямам представа дали ще си върне предишните позиции, скъпа Лепида.
– Но вие знаете всичко за императорското семейство – изчурулика сладкият гласец на господарката ми. Аз бях коленичила, за да търкам плочките на фонтана, и не виждах лицето ѝ, но можех да си представя как гледаше нагоре към годеника си, затаила дъх. – Кажете ми!
Те бавно се разхождаха към другия край на зимната градина, но аз все още чувах всяка дума. Маркус Норбан може и да беше почти на петдесет, но имаше хубав ясен глас, трениран да достига и до най-отдалечените кътчета на Сената. – Аз предложих помиряване. Императрицата е популярна, а с нейната безупречна репутация на добродетелна съпруга никой не вярва, че е виновна за прелюбодеяние, освен императора.
– Ами Юлия? Говори се, че има проблеми между нея и съпруга ѝ – те също ли ще се разделят?
– Не – каза лаконично Маркус, – Юлия е… странна, така да се каже. Крехка. Нуждае се от закрилник. Тя търсеше мен известно време, след смъртта на баща си, но аз съм твърде стар.
– Ти си в разцвета си! – смехът на Лепида стопи четирийсет и шестте му години.
– Не, аз съм стар… – изведнъж гласът му стана сериозен. – Искаш ли да се омъжиш за мен, Лепида?
Това бе твърде голямо изкушение за моето любопитство. Отлепих ръце от фонтана и надникнах внимателно през зеленината. Видях буйната черна коса на господарката си и орловото лице на Маркус, което беше почти на нивото на нейното, заради изгърбеното рамо. Също като августейшия си дядо и той не беше висок.
– Не си длъжна да се омъжваш за мен, нали знаеш – каза той, когато Лепида отвори прекрасната си уста. – Аз съм стар, прегърбен и със затвърдени навици. Не, не ме прекъсвай. Прекарвам половината от времето си в Сената, а другата половина – в библиотеката. Пиша трактати, презирам приемите и имам син, който е с две години по-голям от тебе. Със сигурност не съм подходящ партньор за хубаво младо момиче.
– Чудех се, Маркус… Защо да се жениш повторно сега? – тонът на Лепида беше сдържан, но аз знаех, че тя умира да чуе отговора. – След като толкова години живееш разведен?
– Предпочитам да съм сам. – Маркус помръдна изгърбеното си рамо. – А дори и да не беше така, не много жени биха взели саможив, стар, съсипан човек като мен.– Чудех се дали някога, като млад, се беше чувствал зле заради недъга си. Или дори сега.
– Но с твоя ранг, твоето образование, твоето потекло
– А, да, моето потекло… – в интелигентния му глас се промъкна весела нотка. – Императорската ми кръв може и да е била придобита незаконно, но аз съм последният жив внук на император Август. Император Тит ме считаше за безобиден, но брат му е доста по-подозрителен по природа. На Домициан му харесва да ме поставя в неудобно положение и колко други средства има, за да накараш един ерген да се почувства неудобно, освен когато го принудиш да се ожени. – Той се поклони учтиво. – Особено за красиво момиче като теб, на което много повече подхожда млад мъж.
Аз ясно разчетох това малко ласкателство. Но какъв по-добър начин да стъпчеш евентуалния си съперник от възможността да го унижиш… а какво би унижило горд, аскетичен сенатор толкова, колкото ако е женен за вятърничаво дете? Много мъже на средна възраст може да си взимат съпруги по на петнайсет, независимо че Рим им се присмива зад гърба, но не и мъж като сенатор Норбан. Никой не се присмиваше зад гърба на сенатор Норбан, но благодарение на злобата на императора, сега вече щяха.
Лепида, разбира се, изпусна подтекста.
– Значи императорът е избрал мен за теб? – Усетих как тя се зарадва на този дребен императорски каприз. – Ами щом той го иска.
– Не – гласът на Маркус стана сериозен, – ако предпочиташ друг – бих те разбрал и ще откажа този съюз.
– Би се опълчил на императора? – Очите ѝ изглеждаха много сини на фона на бялата пала, с която се беше загърнала в есенния студ. – Заради мен?
Аз откъснах очи от зеленината. Горкият Маркус Норбан. Дори и внукът на проницателния император Август можеше да падне жертва на две уж искрени сини очи. Бързо се захванах с плочките на фонтана. Квинт Полий организираше друго пиршество за гладиаторите след една седмица, а вече имаше премного работа.
Лепида
– Знаеш ли, реших за Маркус – казах на Теа в банята, докато се изтягах на мраморната масажна маса. – Мисля, че все пак ще се омъжа за него.
– Да, господарке.
Пръстите на Теа размачкваха гърба ми. Може и да беше непохватна, грозна, подмолна и груба, но определено имаше вълшебни ръце.
– За Маркус. Вярно, че е стар, но това го прави по-лесен за контролиране. За нула време ще яде от ръката ми.
– Хм… – Теа не звучеше искрено.
Никога не бях сигурна дали не прави физиономии зад гърба ми.
– Даже да е стар, грозен и прегърбен, той все пак е сенатор – продължих аз, – а и има императорски произход. Е, в известен смисъл императорски. А и не е задължително да оставам омъжена за него завинаги – той просто ще ми бъде като трамплин. Веднъж щом стана Лепида Полиа, красивата сенаторска съпруга, и започна да се движа в кръговете на патриции, управители на цели провинции и висши военачалници, сред които да избирам, ами тогава ще мога да направя своя избор, защо пък не? – Подпрях брадичката си с ръка. – Ох, толкова много планове имам! Виждам как всичко се подрежда пред мен точно както аз искам… Повече лявото рамо
– Да, господарке.
– По-нежно. Все още имам синина. И то каква! Преди две вечери татко организира друг прием за гладиаторите и Варварина отново беше почетен гост… Накарах робите да забъркат виното на татко два пъти по-силно от обикновено и той изобщо не забеляза, когато се измъкнах в тъмната градина, където седеше Варварина, клатеше крака и гледаше нагоре към студената далечна луна. "Прекрасна луна" – прошепнах аз и го целунах
– Най-накрая е мой! – казах на Теа със задоволство и се завъртях на една страна на масажната маса, за да може да стига под ръката ми.
– Моята господарка обикновено постига това, което желае – отбеляза Теа.
Извърнах се, за да я погледна, намръщена, но тя стоеше безизразна както винаги. Пък и имаше право в крайна сметка. Аз обикновено наистина постигах каквото исках, а исках Варварина. В тъмната градина той сложи ръцете си върху раменете ми, вероятно за да ме отблъсне, но изведнъж пръстите му се впиха в плътта ми, а зъбите му разкървавиха устните ми.
– Всичко беше ужасно вълнуващо! – повдигнах и другата ръка, за да може Теа да масажира тялото ми и от тази страна. – Той е същинско животно! Щеше да ме завлече някъде, да ме хвърли на тревата и… ако неговият ланист ненадейно не беше изскочил отнякъде. – Много жалко.
– Масло от сандалово дърво или жасмин, господарке?
– Чудя се какво ли би направил татко, ако разбереше… – Изсмях се, като извих гърба си. – Би побеснял. Но наистина, каква е разликата между това, което аз искам, и онова, което искат всички патрицианки?
Разбира се, щеше да стане огромен скандал – младо момиче от добро семейство, прелъстено от гладиатор! Но нима именно това не го прави още по-вълнуващо?
– И наистина, защо трябва абсолютно всичко да отиде за Маркус? – мислех на глас. – Защо и аз да не получа нещо? Мога достатъчно добре да се правя на уплашена в сватбената нощ и да занеса малка торбичка с пилешка кръв в леглото, както правят всички младоженки, в случай че съпругът е твърде пиян, за да се представи подобаващо. Но тогава ще имам и още нещо, което да занеса в леглото. Нещо, за което да си мисля, докато скучният стар Маркус е върху мен. – Теа втриваше жасминено масло зад ушите ми и аз затворих очи. – Ще има две големи силни ръце, за които да мисля, вместо...
– Господарке… – Теа ме прекъсна, прекъсна ме! – Не искам да слушам тези...
– Не искаш? – очите ми се отвориха широко. – И защо така, Теа? Ти да не си девица весталка? Достатъчно често съм те чувала да пъшкаш под баща ми.
– Извинете, господарке. Не биваше да го казвам. – Тя се зае с шишенцата с парфюм и с масажните масла. – да ви подам ли вече робата?
– Знам защо не искаш да слушаш за това, Теа… – усмихнах се, като почувствах лек трепет на задоволство в себе си. Най-сетне нещо се беше пропукало зад нейното издължено празно лице. – Защото ревнуваш! Да, така е. Ти малко си падаш по смелия див варварин, нали? Ти ли се криеше зад един храст вчера вечерта и гледаше как той ме целува? Болеше те и ти се щеше да си на мое място, нали? – Протегнах се замечтано, като се извърнах толкова назад, че усетих дъха на Теа върху лицето си. – да ти кажа ли какво е усещането, Теа? Да бъдеш сграбчена от тези здрави ръце, да бъдеш вдигната над земята от тези силни ръце, притисната от тази яка челюст. Лицето ѝ беше като от дърво, но очите ѝ ме мразеха.
– Горката малка Теа – усмихнах се аз. – Ще ти дам няколко медни монети следващия път като ходим на пазар и ще можеш да си купиш един от онези шарени малки портрети, които търговците предлагат покрай Колизеума. Завържи си го около врата на панделка и вечер го слагай под възглавницата си
– Това ли е всичко, господарке?
– Да, можеш да си вървиш. Нямам повече нужда от теб.
Поне засега. Веднъж да успея да вкарам Варварина в леглото си, щях да я накарам да гледа.
***
Галий беше започнал да пуска Ариус да излиза вечер. Беше се опитал да избяга, но вече го разпознаваха още преди да е изминал и десет крачки. Никаква полза. По-лесно бе просто да се напие.
– Вода – поръча той, нахълтвайки през вратата на "Златния петел" и поток от негови почитатели шумно се втурна след него. – Вода. Храна. – Метна една монета на съдържателя на таверната.
– Не, не, за Варварина всичко е безплатно! Такава великолепна битка беше днес следобед! Когато изкорми гърка.
– Остави храната. – Ариус седна на масата в ъгъла. – Просто вино.
Битка и алкохол. Кръв и вино. Пий кръвта, скъпо момче, изгълтай виното; едно и също е. Той се загледа в каната.
– Внимавай… – прошепна някой наблизо. – Само преди седмица разби челюстта на един, защото се приближи твърде много до него.
Бий се и пий. Сграбчи каната с вино, изгълтай го, задави се с него; това е всичко, което получаваш.
Каната се разби звучно в стената отсреща. Почитателите му заликуваха и последваха примера му, още девет кани бяха счупени под звучите на пиянски овации. Той можеше да ги изхвърли всичките навън, на смрачаващата се улица.
Тогава част от кафява туника и слабичка, но загрубяла от труд ръка препречиха погледа му.
– Ариус– разпозна звука на гласа ѝ още преди да е произнесла цялото му име.
– Махай се – каза той тихо.
– За бога, прекарах половината нощ да те търся. Господарката ми отказва да ме пусне обратно в къщата, преди да съм те намерила. Най-малкото, което можеш да направиш, е да се държиш любезно.
Той сплете пръсти около бокала с вино.
– Трябва да ти предам съобщение – гласът на Теа беше безизразен. – Господарката ми иска да се срещнеш с нея в Градините на Лукул утре в полунощ. Тя вече подкупи твоя ланист. Разбираш ли?
– Добре.
За пръв път вдигна поглед към нея, но тя вече се беше изгубила сред тълпата. Той я зърна за малко на вратата, блъскана от група пияници, докато се измъкваше навън на улицата. Надигна се леко от пейката си.
– По-добре постой тук още малко, Варварино. – Съдържателят на таверната тропна на масата още една пълна кана. – Изглежда, че първата зимна буря е вече тук. Само джебчиите и убийците са навън тази вечер.
Тълпа от плебеи нахлуха вътре и с ругатни започнаха да свалят връхните си дрехи. Ариус грабна своя плащ и се насочи към вратата. Сбирщината от поклонници се люшна да го последва, но той се обърна към тях:
– Последвайте ме – каза – и ще ви убия.
Въпреки това някои го последваха, но той блъсна няколко глави една в друга, напъха трета в огнището и докато мъжът скимтеше и гасеше пламналата си коса, Ариус се измъкна през вратата.
Все още не беше заваляло, но скоро щеше да започне. Той можеше да помирише дъжда, обръщайки лице към оловното небе. Вятърът за пръв път от месеци носеше прохлада и той тръсна глава, за да свали качулката си. Първият дъжд от… от колко време? Не си спомняше.
Откри Теа, стигнала до половината път, надолу по страничната улица на жилищния квартал. Вървеше стройна и изправена, с ръце, свободно полюшващи се покрай хълбоците. Настигна я с няколко крачки.
– Глупаво е – каза той грубо, – глупаво е да ходиш сама из тази част на града.
– Господарката ми ме чака. – Гледаше право напред, без да обръща внимание на праха, който яростният вятър хвърляше в лицето ѝ. – Лепида Полиа не обича да чака.
– Ще вали.
– Няма значение. Обичам дъжда.
Те вървяха мълчаливо.
– Днес се би добре, Варварино.
Той изчисти праха от очите си; вятърът се усилваше. Пак мълчание. Завиха зад един ъгъл и се сблъскаха с нов порив на вятъра.
– Кого убиваш? – Гласът на Теа едва се чуваше от воя на вятъра. – Ти не убиваш заради удоволствието. Нито заради овациите. Нито заради парите. Кого убиваш всъщност, когато пронизваш с меча си всички тези гърци, гали, траки?
Галий. Императора. Тълпата.
– Всички.
– Дори и мен?
– Само… само веднъж
– Само веднъж ли? О!
– Амазонката. Помниш ли я? Тя имаше… тя имаше тъмни очи… отчаяни, но не… а твоите, те… – заекна той и млъкна, тъй като не намираше думи. – Няма значение.
– Ти я уби.
– Тя го поиска.
– Какво ще стане, ако и аз го поискам? – Теа спря насред бушуващия вятър и отметна главата си назад. – Още сега. Ще ме убиеш ли? Опитвам се от години, по един удар всеки път, но очевидно така няма да стигна доникъде. – Тя протегна ръцете си с дланите нагоре. Белезите по китките ѝ се белееха. – Ще ме убиеш ли, моля те?!
– Какво?
– Ето дори ще започна вместо теб. – С едно бързо движение се наведе, грабна остър камък от пътя и го заби в китката си. Кръвта бликна, неестествено ярка на сивкавата светлина. – Довърши го!
– Не! – Той я погледна, погледна я и не можа да откъсне поглед. Не го биваше в думите. – Не!
За миг тя отвърна на погледа му, черните ѝ очи бяха толкова безумно нещастни, колкото тези на амазонката. После вдигна кървящата си ръка, притисна я към гърдите си като бебе и отстъпи назад. Извъртя се и каишката на сандала ѝ се скъса. Теа залитна, той я хвана още преди да е осъзнал, че тя пада, и я изправи на крака с двете си ръце. Тя се подпря на рамото му, загрубялата ѝ от труд ръка се обви около голия му врат, а от нея капеше кръв. Той сконфузено я повдигна от земята, докато вятърът раздипляше косата ѝ… Желаеше я толкова безнадеждно. Пусна я и двамата се загледаха един в друг. Устата ѝ, помисли си той, сигурно е толкова хладна и сладка.
Първата гръмотевица изрева над главите им и те обърнаха погледи. За пръв път Теа сякаш почувства студа; тя скръсти ръце върху гърдите си и видът на кървящата ѝ китка сякаш го удари в каменна стена.
– Аз… аз трябва да се превържа – каза тя и той кимна в мълчаливо съгласие.
Нямаше магазини, нямаше таверни, в които да се подслонят. Само тъмен вход на една жилищна сграда, но вратата беше с решетка. Ариус потропа, но никой не отвори. Вятърът се усилваше и носеше прах на талази и той видя проблясъците на светкавици отвъд далечния край на Колизеума. Търсеше думи – каквито и да е думи:
– Господарката ти… Ще се ядоса ли?
Теа го погледна с празен поглед.
– О! Да. Но… няма значение, свикнала съм.
Ръката му се докосна до нейната, когато минаваха през тясната врата на преддверието. И двамата се отдръпнаха. Тя се наведе, за да подпъхне скъсаната каишка на сандала. Туниката ѝ прилепна и очерта кръшното ѝ тяло; той видя изящната извивка на талията ѝ, на гърба ѝ… Извърна се на другата страна.
С ъгълчето на окото си видя как ръцете ѝ чевръсто отпориха лента от долната част на туниката и я увиха около кървящата китка. Тя я завърза прилежно с панделката, която придържаше косата ѝ и дългата плитка се свлече и разплете на гърба ѝ. Разтърси глава и тъмната коса се спусна до талията и като завеса скри лицето ѝ. През тази завеса от коса той видя да се очертава профилът ѝ, правият нос, устата. Посегна към нея. В главата си чу глас, твърде тих и умолителен, за да бъде този на демона: Не я наранявай.
Той докосна краищата на косата ѝ с пръсти. Тъмните кичури бяха като копринени в дланта му и миришеха на приближаващия дъжд. Напълни шепата си с коса и я доближи до устните си.
Тя се обърна, очите ѝ проблясваха с предпазлив и безнадежден глад, и вледеняващи спомени нахлуха в съзнанието му: на арената винаги, когато беше притискал тялото си към друго, съпротивляващо се тяло – изходът винаги беше гореща струя кръв и чезнещ живот. Амазонката умря отново в очите му, като се превърна в Теа, и в този момент той почти ѝ каза да се маха, и то бързо, преди да е убил и нея… Но тогава тя се наведе напред, за да допре бузата си до шията му и да целуне пулсиращото място под ухото му – и арената изчезна, и отнесе със себе си всичката кръв! Ръката му се преплете страстно с нейната; почувства как костите ѝ пукат в прегръдката му и трябваше да си напомни да бъде нежен. Никога през живота си не се беше отнасял нежно към някого. Прокара палец по устните ѝ, а после и уста, почувства как устните ѝ се отварят под неговите и изблик на радост разтърси цялото му тяло.
Притиснати към стената, те се свлякоха долу, наметалото му омекотяваше каменната настилка под нея, а ръцете ѝ се вплетоха в косата му, когато той неумело прилепи тялото си до нейното. Целуна вдлъбнатината на шията ѝ, ръцете му проследиха дъгата на гъвкавия ѝ гръб и продължиха по меката извивка на гърдата ѝ, и нещо се надигна в гърлото му, нещо толкова непознато, че му отне известно време да го разпознае – щастие… Кожата ѝ беше топла и сладка и той не искаше никога вече да докосне дръжката на меч.
Дъждът най-сетне се изля, напои улиците и отмина.
– Ааа, махайте се от тук, измет такава, махайте се от стълбището ми!
Вбесен глас забоботи зад тях, когато вратата на входа се отвори ненадейно и светлина от факла нахлу в преддверието. Те бързо се загърнаха в дрехите си и избягаха в противоположни посоки, последвани от ругатни.
Теа
Той не дойде да се срещне с господарката ми в Градините на Лукул. Тя крачеше нервно и крещеше известно време, съблазнителната ѝ нощница се развяваше от прохладния бриз, идеален за среднощни любовни срещи, но аз не чувах нищо. Лепида беснееше по целия път обратно към вкъщи, като лиши наетите носачи от допълнително възнаграждение, и се запъти с натежали крака към самотното си легло, и всичко това без никой да разбере. Моят Ариус, не твоят. Мой за повече от просто един кратък час в студено преддверие.
Къщата спеше. Аз се промъкнах тихо през тъмните коридори със сърце, биещо като барабан, и се спрях пред вратата на банята. Разпуснах плитката си, покрих лицето си с ръце за миг, защото със сигурност не беше добре да показвам толкова много щастие… и тогава направих крачка вътре.
Още преди очите ми да привикнат към тъмнината, знаех, че е там. Преди слабото шумолене да достигне до слуха ми, знаех, че се беше изправил в ъгъла, където се срещнахме за пръв път. Преди пръстите ми да докоснат кожата му, знаех, че ръцете му са протегнати към мен.
– Теа?
– Да?
– Нищо… – Ръцете му сграбчиха моите, погълнаха ги. – Теа. Теа.
Той се наведе, като ме повдигна леко от земята, а аз разтръсках косата си напред около лицето му и направих с нея наша собствена хралупа, само за нас двамата.
Убежище, помислих си. След това изобщо престанах да мисля.
