Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 30 страниц)

– Не – каза Викс, – този африканец е тромав. Спъна се в мрежата си още докато влизаше през портата. Аз съм за тракиеца.

– Наистина ли?

– Ти пък какво разбираш! – сопнах се аз на Викс.

Но те двамата подпряха с длани брадичките си и се вторачиха в арената, като напълно ме забравиха. В този момент не бяха врагове, не бяха дори пленник и господар. Просто – двама любители на игрите.

Тракиецът победи африканеца и после излязоха двама нумидийци[25]25
  Нумидия – древно берберско царство, римска провинция. – Б.ред.


[Закрыть], а после и двама гали.

ЛепидаНяколко добри двубоя, не че аз успях да им се насладя. Обикновено доста ми харесваха добрите енергични кръвопролития, но при положение, че императорът ме игнорираше заради това вулгарно, мизерно изчадие

– Определено имаш око за тези неща, млади Версенжеторикс – каза Домициан. – Как разбра, че македонецът ще изгуби?

– Махмурлук. Забеляза ли как не можеше да гледа към светлината? – Викс налапа цяла шепа пресни смокини и започна да ги дъвче лакомо. Победителите уморено се запътиха към Портата на живота, а загубилите бяха извлечени от робите. – Гледай за борци като онзи гал, който отсече ръката на гърка, цезаре! Жилави и коварни!

– Наистина ли? – измънках аз, като се възползвах от шанса. – Кой те научи на това?

– Баща ми! – хвана се той в капана. – Той беше най-добрият! Правилата не важаха за него, можеше да излезе на арената и препил, но пак да… – и изведнъж спря.

– Значи баща ти е бил гладиатор? – облегна се назад Домициан. – Колко интересно. Допускам, че твоята майка ти е казала, че това е бил благородният Варварин. Колко романтично, великият гладиатор оставя потънало в забвение поколение след себе си

– Хей! – Викс се нахвърли срещу него. – Варварина наистина беше мой баща!

Излегналите се придворни се засмяха сподавено.

– Много правдоподобно! – прошепна някой. – Това дете е лъжливо малко изчадие!

И аз се засмях.

– Може би все пак не е чак такава лъжа – императорът остави чашата си с вино. – Има известна груба прилика. Срещал съм Варварина веднъж или два пъти, а аз никога не забравям лица. Това, което се чудя, е как изобщо ти си го виждал?

– След като избягах от Брундизиум… – Усетих как Викс неспокойно се разшава на мраморното стъпало. – Тогава ме научи на някои неща.

– От там ли е това умение с ножовете? – Императорът се вгледа в белега от зарасналата рана на крака си. – Ти искаш ли да бъдеш гладиатор, Версенжеторикс?

– Ннне

– Лъжец – каза Домициан благо.

– Лъжец, а също и измамник! – вметнах аз.

– Не се меси, крава такава! – хвърли ми злобен поглед синът на Варварина и изпъчи гърдите си, като погледна императора право в очите. – Да, искам да бъда гладиатор! Като баща ми! Само дето баща ми мразеше игрите! Мразеше ги като отрова, а вижте колко добър беше. Така че аз ще бъда по-добър от него, щото ги обичам! Твоя е вината, цезаре! Баща ми беше твоя вина, защото го изкара на арената. И аз съм твоя вина, защото твоя кръв пролях за първи път!

Пот се стичаше по лицето му и аз усещах как трепери, облегнат на дръжката на стола ми. Но тогава се появи онази негова налудничава усмивка, която се разтягаше дотолкова, че почти стигаше до ушите му. Зачудих се дали Домициан ще го убие лично. Надявах се. Една кама в корема щеше добре да се отрази на малкото нищожество, въпреки че ако кръвта му опръскаше чисто новата ми розова стола Домициан можеше да се движи светкавично, когато поискаше… С едно движение скочи, сграбчи Викс за тогата на гърдите му и го изхвърли на арената през перилата, сякаш беше кукла!

Той се приземи върху парещия пясък. Чувах въздуха да свисти в дробовете му, когато се изправи задъхан. Публиката зажужа като кошер.

– Върнете гала! – нареди хладно императорът на пазачите на арената. – Онзи подвижен и чевръст гал, който отсече ръката на гърка!

Викс се изправи бързо и започна да се оглежда свирепо около себе си. Аз се приведох напред. Е, това вече беше друго нещо!

Императорът хвърли собствената си кама в краката на Викс.

– Време е да се докажеш, млади Ариус!

– Меч! – Момчето вдигна парализирания си поглед към ложата. – Поне ми дай меч!

Домициан се замисли.

– Господарю и Бог наш – промълвих аз, – с кама ще бъде много по-забавно.

– Правилно… – Той се облегна назад.

Жуженето на тълпата беше прераснало в рев. Говорителят на игрите погледна от Викс към императора и обратно и после започна да се рови из списъка със срещите, за да измисли как да нарече това неочаквано събитие.

– Един, ъъъ, един извънреден двубой за удоволствие на нашия император! – най-сетне оповести той с отекващия си глас, който се разнесе към претъпканите трибуни. – Галът срещу, ъъъ, момчето.

Галът пристъпи към Викс, а пясъкът под краката му изскърца под тежестта му. Той хвърли невярващ поглед към противника си, а аз се изсмях на вцепененото изражение върху лицето на Викс.

– Не си толкова наперен сега, а? – провикнах се надолу към него.

– Аве, цезар! – поздрави галът с твърда като камък ръка нагоре, към императорската ложа.

Императорът погледна към Викс.

– А ти имаш ли нещо да кажеш, гладиаторе?

Викс се метна напред и заби ножа дълбоко в коляното на гала.

Галът изкрещя. Викс изтръгна обратно острието и се измъкна тичешком встрани.

***

Стомахът на Ариус се сви и се надигна нагоре в гърлото му. Смразяваща пот се стече по гръбнака му, а миризмите на арената го удариха като плесница: страх, пот, желязо, разровен пясък, дъхът на разложена плът от устите на лъвовете, петната от засъхнала кръв… Щеше да се събуди всеки миг – щеше да се събуди и щеше да е там, прострян върху пясъка на арената в очакване противникът да нанесе удара си.

Но не беше той.

Беше Викс.

Първият яростен удар на гала профуча през косата на Викс. Той се претърколи, за да избегне следващата маневра, и се отдръпна навреме от един коварен удар. Извитото острие на гала разпра туниката му. Теа изстена, а ръката на Ариус стисна по-здраво нейната, докато дланите им не се сраснаха.

Спомни си упражненията, Викс! Ариус почувства как ужасът се загнезди някъде в гърдите му като твърд леден къс, но не смееше да му позволи да се разтопи. Той насочваше всичките си мисли и цялата си воля към малкото червено петно на арената, за да запази спокойствие, сякаш това беше поредната тренировка сред лозята. Спомни си на какво съм те учил! Защото тук няма милост към начинаещите, Викс, няма повторение, след като веднъж сбъркаш нещо! Ще трябва да го убиеш!

Викс падна на едно коляно на пясъка. Подпираше треперещото си тяло с ръката, в която държеше ножа. Галът пристъпи напред, като влачеше ранения си крак и вдигна високо блестящия се меч.

Теа отново изстена.

Убий го! Ариус изпрати мисълта към сина си. Не това искаше – да превърне сина си в убиец на тринайсет, – но това беше Колизеумът и тук правилата бяха различни! Убий го, Викс! Намери начин!

Викс метна шепа пясък в очите на гала. Галът нададе рев и отстъпи назад заслепен. Викс се шмугна зад щита му и го прободе.

Ариус замръзна. Колизеумът зачака.

Когато Викс изпълзя изпод неподвижното тяло на гала, те започнаха да ръкопляскат. Когато се изправи на крака, те ликуваха. Когато взе ножа си и избърса кръвта от лицето си с трепереща ръка, те ревяха. Ревяха в продължение на двайсет минути, обсипвайки го с розови листенца и сребърни монети. Както бяха правили някога за Ариус!

Преторианците изведоха Викс от арената, повдигнаха го на рамене, поливаха чорлавата му коса с вино и го потупваха по гърба. Викс почти не забелязваше нищо. Той зяпаше наоколо с празни замъглени очи, докато го водеха нагоре към императорската ложа… А Ариус си припомни първото си убийство сред това оглушително ликуване.

Не е както си го представяше, нали, сине?!

– Представям ви Версенжеторикс! – императорът хвана ръката на Викс и я вдигна високо, с което предизвика нова вълна от овации. Гласът на Домициан се издигна над крясъците, тропота, аплодисментите и достигна чак до последния ред зрители по трибуните над арената. – Версенжеторикс, син на Варварина!

Когато се върнаха обратно в наетата си стаичка, Теа се отпусна безжизнена в ръцете на Ариус. Той с благодарност се прилепи към напрегнатото ѝ тяло и затвори очи, заровил лице в косата ѝ. Не можеше да избяга от образите, образи, които оставяха привкус на ужас в устата му: Викс се препъва и пада, Викс се изправя и скача, Викс убива човек за пръв път Скрит зад чувството на ужас, демонът тихомълком разчленяваше тялото на императора, крайник по крайник

– Ще трябва да го убием!

Внезапният дрезгав глас го стресна, толкова не приличаше на гласа на Теа, че му отне време да го възприеме.

– Императора ли?

Разбира се, че императора. Демонът замърка доволно в знак на съгласие.

– Той го направи, за да си го върне на мен! – Теа гледаше пред себе си с невиждащи очи. – Той знаеше, че ще съм там! Ще хвърля Викс обратно на арената, докато не умре! А той ще умре! Може и да си го тренирал, но той все още е дете

– Да.

– И дори да успеем да го измъкнем от лапите му, Домициан ще ни намери! Където и да избягаме!

– Да.

– Значи трябва да умре! Само това можем да направим!

– Аз ще го убия – каза Ариус доста спокойно. – А ти и Викс ще избягате от Рим.

Ариус искаше да живее, но ако това беше единственият начин

– Не! – За пръв път тялото ѝ потрепери. – Не!

– Но

– Казах не! – Тя се извъртя в ръцете му, взе лицето му в дланите си. – Познавам един човек… ще отидем при него. Той ще измисли нещо.

– Теа Тя притисна страстно тялото си към неговото и вече нямаше за какво да спорят.

– Какво те безпокои, Паулиний? – попита Маркус веднага щом вратата на библиотеката се затвори зад сина му.

Сабина се държа много уравновесено по време на първите си игри, не плака, не трепна при кръвопролитията, но неочаквано получи гърч в носилката по пътя обратно и сега Калпурния се грижеше за нея. Маркус щеше да го направи сам, ако синът му не беше влязъл неочаквано в атриума.

– Паулиний? – учуди се Маркус. – Мислех, че трябва да си в двореца

– Императорът ми нареди да прибера Викс обратно – ръцете на Паулиний подскачаха нервно от двете му страни.

– Момчето ли? – Маркус направи гримаса. – Вече и деца започнаха да се бият в Колизеума. Варварщина!

– О, на момчето нищо му няма… – сепна се Паулиний. – Трепери, старае се да не се разплаче. Каза, че ще ме убие, ако му се смея. А на мен изобщо не ми е до смях.

Очите на Паулиний се плъзнаха по езерцето на пода на атриума, по колоните, подпиращи покрива. Маркус се загледа за миг в него.

– Може би е по-добре да дойдеш в кабинета ми, Паулиний

– Да – каза Паулиний бързо. – Трябва да говоря с теб. Трябва ми съвет.

– Какво има?

Паулиний направи тържествена пауза.

– Татко… – Той закова погледа си върху стената над рамото на Маркус и каза с тона на легионер, който дава рапорт: – Стигнах до заключението, че император Домициан е неподходящ за длъжността, която заема!

Маркус примигна и седна на най-близкия стол.

– Да, продължавай!

– Той изпрати в изгнание племенницата си Флавия Домицила и екзекутира съпруга и децата ѝ без никаква основателна причина. – Погледът му бе все още неподвижно закован в стената. – Имам причини да смятам, че е виновен за измъчването на любовницата си Атина и племенницата си Юлия. Юлия той… Също я уби без основание. Смятам, че е чудовище!

– Може би – каза меко Маркус, – но дали е добър император, или не?

– Едно чудовище не може да бъде

– Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. – Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. – Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.

– Аз не съм от тях! – Паулиний го погледна право в очите. – Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!

Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.

– Защо тогава ти е нужен съветът ми?

Паулиний изрече тихо:

– Защото ти си човек на принципите. Може би единственият, който е останал. Ако ми кажеш, че Домициан не заслужава поста си, това ще е достатъчно за мен.

Още кръв потече от кървавата рана в сърцето му, прецени Маркус. За щастие сърцето му е достатъчно голямо.

Той тъкмо отвори уста, за да отговори, и вратата се отвори с трясък.

– Маркус – почти извика Калпурния, – Паулиний, имаме посетители, хм… Тук е Атина. А това е?

– Ариус – каза едрият мъж. – Познавате ме.

– Кой? – любезно попита Маркус.

– Няма значение Теа прекоси стаята, очите ѝ изгаряха Паулиний.

Маркус погледна Калпурния.

– Ако нямаш нищо против, скъпа моя

– О, да, веднага излизам – тя махна с ръка. – Каквото и да има, не искам да знам. – И докато затваряше вратата, каза: – Ще гледам робите да не вдигат шум.

– Добро момиче.

– Паулиний – Теа се спря пред сина на Маркус, – имаме нужда от теб!

Паулиний я погледна и погледът му не се отмести.

– Искаш да получиш сина си обратно ли?

– Искам сина си обратно! – каза Теа. – И искам да видя императора мъртъв!

Маркус проговори:

– Всички го искаме!

Глава трийсет и първа

– Развод? – Лепида кацна на ръба на писалището на Маркус и вдигна изрисуваните си вежди. – Наистина, Маркус, защо ми е притрябвало подобно нещо?

– Както личи по всичко, императорът е доста привързан към теб. Вече от шест месеца, нали така? – сви рамене Маркус. – Помислих, че би искала да си… на разположение.

– О, мъжете не искат любовниците им да са на разположение, освен когато самите те не го предложат. – Лепида леко се изпъчи. – Чул си, че е доста привързан към мен?

Маркус прикри усмивката си.

– Вероятно носът му е по-издръжлив от моя, щом успява да понесе подобен вулгарен парфюм.

– Прибери си ноктите, скъпи. Няма да се отървавам от теб все още. Въпреки че ако той реши да ме направи императрица.

– Ако.

Тя настръхна.

– Защо пък не? Вече веднъж се е развеждал със съпругата си може пак да го направи. Не съм ли достойна за императрица?

Маркус погледна жена си: стройна и съблазнителна в шафраненожълтата си копринена туника, с колие от индийско злато, обгръщащо шията ѝ, и със сплетени кичури от благоуханната ѝ черна коса, увити около изящната ѝ глава.

– Императрица си с всяка педя от тялото си – съгласи се той. – да се надяваме, че ще живее достатъчно дълго, че да те направи императрица.

– Заслушваш се в клюките.

– Говори се съвсем тайно, Лепида, но долових да се шушука – аз си държа ушите отворени, нали знаеш. Императорът е помолил астролога си да предскаже датата на смъртта му и отговорът е бил, че е твърде скорошна, за да му хареса.

– Несий е некадърник! – тросна се Лепида. – Нищо не може да убие Домициан!

– Разбира се. Въпреки че мисълта за това вероятно те притеснява.

– Не ме предизвиквай, Маркус! Ако някога стана императрица… – тя се завъртя сред диплите на шафранената си коприна и сред звънтенето на златни гривни, – ще накарам да набучат главата ти на кол.

Маркус се усмихна, когато тя излезе от таблинума му, потраквайки с позлатените си сандали. Много добре се получи, помисли си той. Ако Лепида се натискаше да стане императрица, щеше за около седмица да изхвръкне от двореца – извън омагьосания кръг на протекцията на Домициан.

– Татко? – Кестенявата мека коса на Сабина се появи на вратата.

– Пак ли подслушваш през ключалките, Вибия Сабина?

– Иначе как ще науча? – Тя се плъзна в стаята с лека походка, като затвори вратата след себе си. – Татко, защо ѝ предложи развод? Нали знаеше, че няма да приеме?

– Така ли?

– Познавам по гласа ти.

Той я погледна.

– Така е – отвърна след кратка пауза. – Знаех, че няма да приеме развод.

Сабина пристъпи по-близко.

– Ами тогава ти се разведи с нея.

– Така ли смяташ?

– Тя ми е майка. Знам, че трябва да я уважавам… – Сабина млъкна. – Но...

– Но?

– Тя е красива. Тя е дори, в известен смисъл, интересна, както са интересни отровните змии. Но е наистина ужасна. Защо не се разведе с нея още преди години?

– Не е твоя работа да питаш подобни неща, Вибия Сабина!

– Разбира се, че е моя работа! Какво стана? Тя заплаши ли те?

Заплаши теб, искаше да каже Маркус. Паулиний сега беше преториански префект, най-добрият приятел на императора; никакви клевети от страна на Лепида нямаше да опетнят името му задълго. Но Сабина нямаше подобна защита.

– Да не би да те е заплашила с мен? – Въпросът на Сабина не изненада Маркус. Мислите на дъщеря му и неговите собствени винаги течаха в синхрон, в една и съща посока. – Това не трябваше да те спира, татко!

– Не – усмихна се той, – но си мислех, че е по-добре първо да те видя омъжена. – Пораснала, омъжена, извън обсега на нейната злоба.

– Не мисля, че искам да се омъжвам. Предпочитам да видя света. – Сабина с твърдост стисна устни. – Разведи се с нея!

Той погледна, за да види детето си, но не го видя. Видя девойка, пораснала почти до неговата височина, косата ѝ женствено падаше на къдрици по шията, а в очите му се взираха очите на зряла жена.

– Богове! – каза той – Ти растеш зад гърба ми!

– Помисли си за това! – помоли го тя.

Той се усмихна и помилва косата ѝ.

– Да, ще си помисля. И така, вече прекалено голяма ли си, че да ме прегърнеш?

Тя склони пригладената си кестенява глава на деформираното му рамо.

– Никога няма да бъда!

Теа

 Зяпнах от почуда.

– Атина – императрицата на Рим прекоси таблинума на Маркус и стисна ръката ми, сякаш бяхме стари приятелки, – радвам се да те видя, скъпа моя. Не съм чула и една нота хубава музика, откакто напусна двореца. А това е известният Ариус? Наблюдавала съм те толкова много пъти, и то с огромно удоволствие. Паулиний, не изглеждаш добре. Да не си болен? Съпругът ми се тревожи за теб. Маркус, всички ли сме тук?

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от нея за всичките тези години, през които я бях наблюдавала.

– Да се захващаме за работа. – Тя се настани чевръсто на един тапициран стол. – Официално съм на вечеря със сестра си Корнелия и съпруга ѝ, което ни дава едва няколко часа. Домициан все още следи кога излизам и кога се прибирам.

Затворих си устата. И тя ли беше сред заговорниците? Безупречната мраморна съпруга на Домициан, с нейните смарагди и благотворителни дела? Императрицата?

Паулиний гледаше, сякаш някой току-що го беше фраснал между очите. Погледът на Ариус шареше напред-назад между мен и нея, сякаш ни сравняваше. А Маркус я целуна по бузата с лекотата на стар приятел.

– Обичайните предпазни мерки? – попита го тя.

– Обичайните. Предполага се, че обядвам с Диана – с нея сме приятели от години, така че никой не би се усъмнил.

– Да, Диана ще ти съдейства… – Императрицата хвърли поглед към останалите. – Може ли да им се вярва, Маркус?

– А на теб? – аз пристъпих напред. – На теб може ли да се вярва, домина?

Маркус заговори толкова формално, сякаш беше в Сената.

– Императрицата и аз обмисляме въпроса заедно от смъртта на Юлия, Теа.

– Тогава защо императорът все още не е мъртъв? – Ариус скръсти ръце върху гърдите си. – Ако реша, че искам да видя някого мъртъв, не чакам цели шест месеца, за да го направя.

– Вижте сега… – започна Паулиний.

– Не, той има право да пита. – Маркус погледна към любимия ми. – Императрицата и аз се срещахме известно време, за да се опознаем – и двамата бяхме малко недоверчиви един към друг отначало.

– По принцип обичам да се справям сама… – Изтънченият глас на императрицата беше делови. – Но осъзнах, че са нужни повече хора, за да свалим Домициан. Обмислях да вербувам теб, скъпа моя, но не бях сигурна дали Домициан не е ампутирал всичките ти нерви. Той има склонност да прави това с жените.

Явно с нея не беше успял. Тя огледа кръга, който бяхме оформили.

– Всички ли са съгласни вече?

Паулиний прокара ръка през косата си.

– Преди да продължим – каза той с мъка, – искам едно нещо да стане напълно ясно. Аз няма да го направя. Ще ви улесня пътя, но няма да го извърша собственоръчно. Нито с отрова, нито с нож… – Той извърна поглед. – Поне това му дължа

– Никой не го очаква от теб – увери го императрицата.

Ариус го гледаше с отвращение и аз го смушках с лакът. Той не беше склонен да харесва Паулиний, вероятно защото знаеше, че някога бях делила едно легло с него.

– Но това беше друг свят – бях го уверила аз, – вече почти не си го спомням.

– Нямаш особено добър вкус – беше изръмжал Ариус.

– А твоето легло празно ли беше през всичките тези години, през които си оплаквал смъртта ми? – бях казала язвително аз и той веднага бе заговорил за друго.

Седнахме сконфузено, за да планираме смъртта на един император. Всъщност Ариус, Паулиний и аз се чувствахме неловко. Маркус и императрицата се чувстваха съвсем удобно – те веднага се обърнаха към Ариус.

– Ти си най-логичният избор за убиец – каза Маркус. – Искаш ли да го извършиш?

– Само ми осигурете нож! – Гласът на Ариус звучеше уравновесено, но на мен стомахът ми се сви.

– Та той е обикновен главорез! – избухна Паулиний.

Ариус се подсмихна. Императрицата го погледна замислено.

– Ти беше най-добрият боец в Рим някога, но вече не си млад. Все още ли си най-добрият?

Ариус я удостои с презрително присвиване на очите.

– Да, още е – казах аз. – Може и да са изминали години, откакто се е бил на арената, но и сега е точно толкова добър, колкото тогава. – Може би дори по-добър, добавих в себе си. Защото тогава нямаше какво да обича.

– Няма да е лесно – продължи императрицата. – Съпругът ми може и да изглежда мързелив, но все още може да победи и най-добрите.

– Той спи с кама под възглавницата – добавих аз.

Ариус ме изгледа.

– Ами да.

– Наистина ли? – попита императрицата развеселена. – Има и нововъведения от мое време. Просто от любопитство, скъпа моя, защо никога не го прободе, докато спи?

– Защото исках да живея – отвърнах на удара. – Ами защо ти никога не го прободе, докато спи? И ти си имала точно толкова сгодни случаи, колкото и аз. – Огледах се. – Всеки може да убие един император. По-трудно е след това да оцелееш, че да разказваш историята. И така, ако Ариус убие Домициан за вас, надявам се да има план как да го измъкнем от там жив.

– Той ще се измъкне жив. – Императрицата грижливо написа нещо на късче папирус и с хладен глас обясни плана, който бяха съставили заедно с Маркус. – Паулиний, вярвам, че ще можеш да се погрижиш за стражите?

– Да, но… – Паулиний погледна баща си. – Не ми харесва така… Вие поверявате надеждите на Рим на този… този престъпник Ариус просто сви рамене, но аз настръхнах:

– Той не е престъпник!

– Но не е точно и примерен гражданин – измърмори императрицата със закачлив проблясък в очите. Ако имаше нещо, което никога не бих допуснала, че тя притежава, то това беше чувството за хумор.

Маркус се обърна към сина си със сериозен глас:

– Паулиний, убийството не е приятно занимание. Ти го знаеше, когато реши да се присъединиш към нас. Не можеш сега да увърташ за начините и методите. Няма достоен начин да се извърши убийство!

– Но той...

– Той притежава уменията, които са ни нужни. И ти също. Готов ли си да дадеш своя принос?

Настана дълга пауза. След това Паулиний промълви:

– Да.

– Добре – каза Маркус, – в такъв случай вече имаме две звена от веригата.

Ариус и Паулиний се спогледаха без ентусиазъм. Сведох замислено поглед. Не исках да си седя вкъщи в очакване дали любимият ми човек ще се върне жив. Вече се бях изморила от това. Аз исках… За първи път исках да съм брънка от веригата.

Ариус се обърна към Маркус:

– Още нещо: как да сме сигурни, че можем да ви се доверим?

Паулиний примигна. Маркус и императрицата гледаха безизразно.

– Вие, патрициите, сте свикнали да жертвате други хора за своите интереси – възропта Ариус. – Какво струва за вас животът на един изхабен стар гладиатор? Или пък животът на някаква певица еврейка? Кой може да е сигурен, че няма да ни хвърлите на лъвовете веднага щом ви свършим мръсната работа?

– Я слушай, ти… – настръхна Паулиний.

Маркус го накара да кротува само като вдигна пръст.

– Как да сте сигурни, че можете да ни се доверите ли? – попита той Ариус. – Няма как. Но не можете да си върнете сина обратно по никакъв друг начин.

Кратко мълчание. Аз погледнах императрицата, а тя погледна мен. Ариус погледна Маркус, а той погледна него. Паулиний стоеше навъсен.

Императрицата изшумоли със зелената си копринена туника, докато оставяше чашата си с вино на масата.

– Изглежда, че просто ще се наложи да се доверим едни на други, Атина! – каза тя. – Не, всъщност Теа, нали?

– Да – отговорих аз. – И така, колко скоро можете да вкарате Ариус в двореца?

– Не много скоро – отвърна императрицата. – Ще изчакаме до септември.

– Септември?!

Ариус и аз извикахме в един глас. Дотогава оставаха месеци, а на Викс му предстоеше двубой в Колизеума следващия месец. Негови скици – целият въоръжен и с шлем като на баща му – вече бяха разлепени навсякъде из града. Дори бях видяла надпис с тебешир, изписан на една училищна врата: Версенжеторикс, Младият Варварин разтуптява сърцата на всички малки момиченца.

– Искам Домициан мъртъв сега, не след месец!

– Засега са само слухове – каза императрицата, – но се говори, че наскоро съпругът ми е получил датата на смъртта си от Несий. Според Несий и звездите Домициан ще умре на осемнайсети септември в пет следобед. Докато този ден и час не отминат, той ще бъде постоянно нащрек. Ще ударим на следващия ден, когато се наслаждава на избавлението си. Точно когато се чувства най-неуязвим.

– Казвате, че трябва да чакаме почти три месеца? – извиках аз. – Синът ми може да умре до броени седмици!

– Викс ще се справи – каза императрицата. – Този твой малък побойник е същинска напаст, но развлича Домициан. Стига да се забавлява, съпругът ми не убива никого.

– Чуйте ме… – Ариус сплете ръце. – Добре, ще чакаме, но ако синът ми загине на арената, и Домициан ще бъде мъртъв! Още същия ден! Същия час! Не ме интересуват вашите планове!

Императрицата го погледна изпитателно.

– Ти ли обучи сина си, Варварино?

– Да.

– Тогава съм сигурна, че ще оцелее на арената, и то със стил.

Аз извърнах лице. Ариус намери ръката ми и я взе в своите ръце.

– Смятам, че обсъдихме всичко необходимо. – Императрицата се пресегна за палата си. – И мисля, че е време да се връщам в Домус Августана. Ако закъснея дори и с минута, Домициан ще изпрати стражите да разпитват сестра ми. Тя би излъгала, за да ме спаси, въпреки че храни искрена неприязън към мен, но праведният ѝ съпруг няма да може, дори и за да спаси собствения си живот.

Разделихме се безмълвно. Паулиний стоеше неподвижно, държеше преторианския си шлем ръце и изглеждаше сконфузен. Императрицата кимна за сбогом и се качи в наетата си носилка. Маркус раздигна чашите за вино, оправи възглавничките и кръга столове със спокойствието на човек, отдавна свикнал да прикрива следите си. Ариус и аз се измъкнахме през изхода за роби в тъмната уличка, без да промълвим и дума.

– Поздравления – казах аз. – От гладиатор се превърна в наемен убиец! Надявам се, че си струва, защото така изоставихме сина си

– Той ще оцелее! – стисна ръката ми Ариус. – Теа, довери ми се!