Текст книги "Господарката на Рим"
Автор книги: Кейт Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 30 страниц)
Спокойният ѝ тон незабавно събуди подозрението ми. Флавия със сигурност стигаше много по-далеч от кошници с храна. Дали всички роби, които се навъртаха около хубавата ѝ вила, бяха наистина просто роби? Дали всичките опърпани деца, просещи пред вратата ѝ, бяха наистина бездомни? Тайни се криеха надълбоко в семейството на Флавиите, както у най-милите му членове, така и у най-жестоките. Но тя никога не питаше за моите тайни и затова аз никога не питах за нейните.
В момента вече бъбреше за нещо по-безопасно.
– … значи си накарала Несий да ти направи хороскоп? Със сигурност е верен; той е най-добрият астролог в империята. Жалко, че моята вяра не позволява да се съветвам с астролози. Нима не е същинско съкровище? Може все пак да се консултирам с него. Много ми е признателен, откакто му преотстъпих Ганимед за масаж. Никога не си получих Ганимед обратно, разбира се. Несий изфабрикува някакво безсмислено пророчество, за да го задържи. Религията ми не ми позволява да одобрявам любовните връзки между мъже, но трябва да отбележа, че те са щастливи. Добре ми се отразяваше да я слушам. Мисля, че и тя го знаеше. Винаги ме канеше да дойда отново и никога не задаваше въпроси. Дали беше научила този урок от Юлия?
***
Помислих си за Ариус.
Силно тяло, излъчващо топлина през синята туника. Коса – яркочервена на слънцето. Стегнати мускули, преливащи плавно един в друг като горещ мед. Белези по ръцете, на челото, на рамото. Вече имах почти толкова, колкото него. Странни малки бели белези, направени със странни малки играчки на места, на които не се виждаха. Не бяха явните белези от меч.
Сурово лице. Счупен нос. Очи с цвета на облаците. Тънки устни. Вежда, прорязана с белег от нож. Мъжки аромат на напечена от слънцето кожа, желязо, пот, пясък от арената. Но не и кръв, някак си – без кръв. Кръвта беше отмита.
Здрави ръце, топли ръце. Те стискаха чаша с вино понякога, или меч, или нечие гърло. Или те просто докосваха. Докосваха, за да носят наслада, а не болка Махай се, Ариус! Махай се и ме остави на мира!
***
Бяха изминали три месеца. Хладни есенни ветрове разнасяха дори и лятната жега на Тиволи. Септември наближаваше. Есента дойде. Есента дойде.
– Време е да се прибираме в Рим – отбеляза Домициан на вечеря. – Жалко. Беше приятно лято.
– Приятно – промърморих аз в чашата си с вино.
– Сарказмът не ти отива, Атина! – Той все пак беше в добро настроение. – Е, със сарказъм или не, ти ми служи добре. Приятна компания за лятото. Как да те възнаградя?
– Достатъчно ме възнагради, цезаре.
– С божественото си присъствие?
– И с всичките подаръци, които ми позволи да си купя за твоя сметка.
– Да, доста алчна ставаш, като влезеш в бижутерски магазин! Еврейката в теб проговаря, без съмнение.
– Без съмнение.
Изпрати ме вкъщи, о, моля те, изпрати ме вкъщи!
Домициан бутна назад чинията с вечерята си, стана сред шумолене на екзотична коприна и отиде до голия ръб на терасата. Изглеждаше здрав и във форма, с руменина, избила по бузите му, а онази негова очарователна усмивка леко потрепваше в ъгълчетата на устата му. Той се загледа в реката за миг и след това се обърна.
– Ела тук.
Отидох.
Той постави ръка на врата ми и аз почувствах как пръстите на краката ми се впиха в мраморния ръб. Потръпнах, а той се усмихна.
– Да те дръпна ли обратно? – каза той.
Вътре в себе си, зад сянката на съмнението знаех, че ако кажех "да", щях да полетя зад ръба.
– Не – погледнах го право в очите. – Не ме е страх от височините, цезаре.
За миг си помислих, че така или иначе щеше да ме пусне. По-точно както беше направил през първата ни нощ тук, той ме дръпна настрана от ръба и ме остави да падна на мраморния под.
После пристъпи напред и стъпи със сандала си върху разперената ми длан – не много силно, само достатъчно, че да боли. Малкият ми пръст, този, с пръстена на робите на Ларций, беше точно под петата му.
Последният му дар, помислих си вледенена. Всичките струни за лира на света, но без пети пръст, с който да ги достигам. Ще ми отнеме музиката. Стъпалото му натисна пръста ми за момент. След това той енергично коленичи с грациозност, която бе странна на масивното му тяло, а когато вдигна ръката ми, видях, че държи кама.
Съпротивлявах се, разбира се. Но той хвана ръката ми в плен със здравите си пръсти и острието проблесна – отне ми момент да осъзная, че за пръв път нямаше кръв и болка.
Обикновеният пръстен с името на Ларций издрънча върху мраморния под, сцепен на две.
Аз погледнах към пръстена с изумление.
– Евтина вещ – каза Домициан, прибирайки камата в ножницата. – Неподходяща за една храбра жена.
Сега на пръста ми имаше бяла ивица, вместо заварената медна халка.
– Освобождаваш ме?
– Помислих си, че ще предпочетеш да носиш това в замяна.
Той отвори малко ковчеже с орнаменти и се завъртя с изпънати напред ръце, като ми направи жест да се обърна. Зърнах сребърна лента, преди той да я увие стегнато около шията ми. Като погледнах надолу, можех да видя само лъскав черен камък – вероятно ахат, – нанизан на шията ми.
– Това е… Красиво е!
Никога преди не ми беше правил подарък.
Той не отговори, само кимна над главата ми. Когато погледнах нагоре, видях, че до вратата стои ковач, изцапан със сажди и съвсем не на място на елегантната тераса.
– Запои го! – каза Домициан. – Няма значение, ако я опариш.
– Какво?! – завъртях глава, за да го погледна. – да го запои ли?!
– По-елегантна версия на онзи безвкусен пръстен – обясни той весело. – Прибавих камъка от прищявка. Черен камък. Считай го за моето око върху теб. Обичам да бележа своята собственост.
Почувствах грубите ръце на ковача върху врата си, закрепващи сребърната лента.
– Но, но ти каза...
– Арестувах претор Ларций за държавна измяна – каза безгрижно Домициан. – Беше му разрешено да извърши самоубийство след делото. Собствеността на изменниците се конфискува в полза на империята, разбира се. Сега ти ми принадлежиш.
– Ларций?! – думите излизаха насила от изтръпналите ми устни. – О, не! Не!
– Да. Не мислех, че ще ми бъдеш толкова интересна, не и след три месеца. Но в теб има нещо, което явно ми харесва, а и в дългосрочен план предпочитам да притежавам, вместо да взимам назаем. Ще се върнеш в Рим с мен след седмица.
Усещах среброто горещо на врата си, как се размеква, споява. Почти не усетих парене. Отвътре бях студена като мраз. Ларций. Ларций е мъртъв.
О, Господи, ами Викс!
– Знаеш, че построих нов дворец, нали? Почти е завършен. Ще го използвам за обществени дела… и за покои на императрицата. Ти ще се нанесеш в нейните стаи, точно до моите в Домус Августана – това е личният ми дворец. Знаеш ли, че поръчах статуя на Минерва с твоето лице за новия си храм? Може би наистина си богиня. Би било глупаво да оставя съвсем личната си богиня да ми се изплъзне, нали? А аз никога не съм бил глупак.
Викс. Къде ли беше Викс сега? Къде беше синът ми?
Домициан прокара ръка по шията ми, очите му станаха празни и отнесени.
– Обичам да играя игри, нали знаеш. С икономите си, със сенаторите си, със стражите си. Лесно е да ги накарам да се страхуват от мен. Дори и жена ми се страхува под онова нейно каменно лице. Но не и ти. Ти и още един човек – знаеш ли кой? Той не е дори човешко същество. Просто роб, друго животно като теб. Гладиатор. Онзи, когото наричат Варварина. Не е възможно да е бог, каквото и да говорят. Просто варварин. Но и той не се страхува от мен, знаеш ли. И оцелява – оцелява от всичко. Стои на ръба и гледа – гледа нагоре към мен, стои и гледа, но ще се погрижа аз за него! Ще се погрижа, като се върнем, още на първите игри за сезона – и това ще е краят! Само един Господар и Бог на Рим има. И една богиня – с толкова мога да се примиря, Атина.
Имаше още болка, още болка, която почти не забелязвах, защото ковачът си беше тръгнал и среброто беше изстинало. Изстинало в твърд обръч около врата ми, който никога, никога нямаше да мога да сваля.
Глава двайсета
– Значи ще бъде семеен парад – измърмори Флавия. – Което означава връчване на почести и листенца от рози, и тръби, и тези отвратителни игри. Императорът ме викна обратно в града – обясни тя, докато аз я гледах с празен поглед. – Мен, съпруга ми и момчетата. Чичо ми вероятно чувства, че масите имат нужда от малко разкош и показност. Може би протестират твърде много срещу последните такси.
– Но Паулиний казва, че е много популярен.
– О, сред войниците да; те го обожават. Но римският плебс иска просто намаляване на таксите и много състезания с колесници. Така че ако някой повиши данъците, ще се наложи да харчи за нещо друго. Обикновено за разкош и показност – усмихна се сухо Флавия. – Аз може и да съм само една празноглава християнка, скъпа моя, но знам как стават тези неща.
И аз самата бях започнала да разбирам.
– Е, момчетата ще се радват – каза Флавия. – Опасявам се, че те направо обожават Колизеума. Може би ще мога да ги оставя на баща им и да кажа, че имам главоболие, преди кръвта да започне наистина да се лее. С Юлия винаги така правехме. О, боже, липсва ми! – Флавия въздъхна доста тъжно. Но вдигна погледа си към мен и пак се усмихна. – И ти ще ми липсваш, Атина. Беше чудесна компания.
– Защо не ме наричаш Теа, домина? – Ръката ми неволно се плъзна към черния камък – окото на Домициан, което висеше на врата ми. – Аз също ще ходя в Рим. И аз щях да гледам игрите.
***
Рим Под Колизеума. Ариус вече чуваше тълпата.
– Много са ентусиазирани днес, нали? – забеляза Херкулес.
Кучето, свито на кравайче върху наметалото на Ариус, дъвчеше усърдно един сандал.
Ариус методично се разсъблече и започна да се приготвя. Синята препаска. Протекторите за краката. Предпазната броня за ръката, с която държи меча, целият нашарен с белези, които някои заможни почитатели мислеха за варварски символи. Според обичайния си навик, демонът се събуди и се протегна вътре в него, вече не размахваше камшика си, както в старите дни, но все още се оглеждаше наоколо с известен интерес. Ариус посегна да вземе меча си. Меч с прекрасен баланс и специална дръжка, подходящ за лява ръка, изкован специално за него. Да си най-добрият имаше своите привилегии.
– Време е.
Херкулес посегна за своя меч, миниатюрно копие на този на Ариус.
Ариус метна колана си на пода, за да има какво да дъвче кучето.
– Стой тук!
Овациите ставаха все по-силни. Прах се сипеше от тавана като завиваха по мрачните коридорчета. Галий ги засече точно пред клетките на обречените християни.
– О, толкова се радвам, че те хванах! Успех днес, успех. Знаеш, че имаш две срещи днес, нали, скъпо момче? Да, само исках да се уверя. И в случай че има други изненади, е, ами просто не се изненадвай!
Галий потупа Херкулес по дребната главичка, прокара ръка по голата ръка на Ариус и изчезна сред блясък от бижута.
Херкулес погледна след него.
– На мен ли ми се струва, или този гад е замислил нещо?
– Струва ти се.
Ариус погледна нагоре и отново се заслуша в звука от аплодисментите. В клетката зад него християните стенеха и се кръстеха.
Днес, помисли си той, днес е важен ден – и се зачуди защо.
Теа
Великолепен парад. И как да не бъде? Аз седях отзад, в прикритата ми със завеси носилка, но въпреки това виждах всичко, като надзъртах иззад черните копринени пердета.
Листенца от рози. Знамена. Тръбачи – скромен брой, защото не чествахме военна победа, а просто Волтурналиите. Преторианци в редици, облечени в червено и златно. Паулиний, който се беше върнал от германския фронт и изглеждаше много благородно на черния си кон, всички го поздравяваха. Флавия и съпругът ѝ, в носилки, се усмихваха и поздравяваха, както умеят само особи от висока класа. Самият император Домициан в златна каляска, а от двете му страни гордо седяха синовете на Флавия. По-малкото момче беше на възрастта на Викс. След това бях аз, в сребърна носилка със завеси, които потрепваха само колкото да позволят да се зърнат лилавата копринена туника, проблясък от сребро и аметисти, гол глезен върху черни кадифени възглавнички. Болеше ме главата.
Продължавах да виждам Ларций, както го бях видяла за последно. Целувка на привързаност за сбогом, когато потеглях към Тиволи. Никога не бих си помислила, че императорът ще го убие като муха само за да ме притежава. Защо? Дори не беше нужно; можеше просто да ме купи – но мъж като Домициан винаги би предпочел да убие, отколкото да купи. Изпратих писмо на един друг претор в Брундизиум, който някога много ценеше музиката ми, и го помолих да ми разкаже повече подробности за смъртта на Ларций, а той ми отговори с кратко студено писмо. Ларций е бил осъден за измяна с дело, което е било същински фарс, но както беше казал Домициан, била му е дадена възможност да се самоубие. Ларций е организирал последна гощавка за онези приятели, които не са се страхували, че ще бъдат дискредитирани от връзката си с него, но всъщност е искал да си вземе сбогом с музикантите си. Лесно можех да си го представя: Ларций на почетното място, с Пенелопа до него, слушат хора на момчетата, свирачите на лютня, певците – за последен път. Той щеше да отдели нужното внимание на всяко изпълнение, да спре след края за последна насърчителна дума, няколко монети, може би последна критика. Зад завесите всички роби щяха да плачат от отчаяние, но на сцената щяха да дадат най-доброто от себе си за него. След като се е сбогувал с гостите, той явно се е оттеглил в спалнята си, където е влязъл в ароматната вана и е прерязал вените си.
Аз нямах никакво съмнение, че Пенелопа е държала ръката му до края, а след това е взела ножа и го е последвала.
Какво ще стане със собствеността и хората му? Написах на претора, разтревожена за Викс.
"Завещанията на изменниците се анулират и всичката им собственост се конфискува в полза на империята – гласеше отговорът. – Братът на претор Ларций купи цялата му собственост, освен музикантите. Моля, не ми пиши повече, Атина".
***
Дотук със свестните господари, които ме бяха превърнали от проститутка в творец; бяха дали на мен и на сина ми щастие. Грубият брат на Ларций не се интересуваше от музика, но със сигурност беше купил Викс заедно с другите роби, поддържащи къщата. Едрите силни момчета бяха ценни помощници в къщата, докато пораснат, а после пазачи или носачи на носилки. Поне синът ми беше в безопасност… докато не започнеше да прави бели.
Което означаваше, че няма да е в безопасност много дълго.
О, Господи, кой знае кога ще го видя отново!
– Стигнахме, домина – повтори пазачът нетърпеливо.
Носилката беше спряла; завесите се дръпнаха настрани.
Тамян. Жреци. Още тръбене. Още ликуване. Слязох и видях Колизеума. Огромна костница, закриваща слънцето.
Спънах се. Ганимед се наведе и ме задържа. Милият ми Ганимед. Сега ми беше личен роб, а Несий стоеше някъде зад нас в тълпата от освободени роби, следваше Ганимед където и да отидеше.
– Добре – измърморих аз и слязох.
Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение – върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете ѝ момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата – висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.
Арена. Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори – те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици – да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, – сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.
Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.
С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний.
– Атина? – каза някой. – Каква изненада!
Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.
***
Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус" – го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата" – казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко дни. "Отидете на игрите, за да видите действителния облик на Рим." И затова от време на време ходеше. За да си припомни. Както беше отишъл на последната битка на Варварина, без да очаква нищо по-изненадващо от обичайната му победа и обичайната истерия на тълпата.
***
– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.
– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.
– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си
– На игрите?
– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.
– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.
Туниката ѝ бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.
Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.
– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.
Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.
– Ау… пусни ме, пусни ме...
– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.
– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.
– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?
Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.
– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.
– От Брундизиум – отвърна то смръщено.
– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?
– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.
– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.
Сабина, която стоеше до него, се засмя.
Момчето роб гледаше навъсено.
– Просто исках да видя Великия град.
– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?
– Те са за женчовци.
Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.
– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?
– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.
– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.
– Тихо – каза Маркус развеселен.
– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.
– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.
– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.
– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният ѝ учител ѝ беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.
– Той ми е бил баща – похвали се момчето.
– Той е умрял преди повече от сто години.
– Бил ми е дядо – поправи се Викс.
– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?
– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.
Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.
– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!
Теа
– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето ѝ порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.
Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.
– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?
На арената един мароканец обезглавяваше гал.
– Не – отвърнах ѝ аз, – просто съм отегчена.
Затворих очи.
– Отегчена? Толкова е вълнуващо!
Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.
Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.
Горкият гал. Извлякоха го за краката.
– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.
Разтеглих устни в сляпа усмивка.
– И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? – отрони се от устните ми. – Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари. Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.
– О, богове! – измънка тя. – Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… – и тя изчезна.
– Добре ли си, Теа? – мекият, загрижен тон на Лепида. – Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?
– В двореца – имах удоволствието да наблюдавам как лицето ѝ се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.
Ариус
Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник – мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.
Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.
Господи, толкова красив!
Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.
Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му – по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.
– Каква досада – нацупи се Лепида. – Защо не загуби поне веднъж Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: "Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина". Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!
Шумът по трибуните преминаха в смях, когато една тайна врата се отвори в пода на арената и оттам изскочи дребна фигура с черна брада. Джудже, облечено като миниатюрно копие на Ариус. Комедиен изпълнител. Не мислех, че мога да се засмея някога отново.
Ариус спря за момент, наведе глава към джуджето. Усмихна се на някаква шега и душата ми се разтопи като восъчна свещ. Значи той си беше намерил приятел. Той имаше нужда от приятели.
Потупа джуджето по рамото и отново продължи към Портата на живота. Но точно когато бях започнала да се отпускам, четирима от пазачите на арената се приближиха и хванаха Ариус. Друга врата на пода на арената се отвори и оттам изскочиха половин дузина британци в зелени шотландски полички, с мечове в ръце.
***
Докато екзекуциите по обяд течаха бавно, момчето роб с увлечение разказваше на Сабина за приключенията си по пътя към Рим, които явно включваха летящи коне, триглави кучета и банда от четирийсет разбойници. Веднага щом Варварина се появи, Маркус забеляза, че момчето бързо млъкна.
– Ооо! Ехааа! – отпусна се то назад и подсвирна, когато двубоят приключи. – Еха!
– Какво? – проточи вратле Сабина.
Маркус я побутна обратно на място ѝ, зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите ѝ се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената – крясъци и удари на метал.
– Варварина! – Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. – Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.
– Да, много е добър. – Маркус се усети, че се съгласява.
Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.
Сабина примигна.
– Кой е Варварина?
– Ти къде си расла? – Викс я изгледа отвисоко. – В стъкленица ли?
– Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия – обясни тя – и вълнението не ми се отразява добре.
– Не познавам никой друг с епилепсия – той погледна Сабина с още по-жив интерес. – Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно – да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!
Очите ѝ отново се разшириха.
– Но не си.
– Съм! – Момчето замахна към стената с въображаем меч. – Ще стана по-добър и от Варварина!
– Ще си навлечеш неприятности.
– Човек си навлича неприятности независимо какво прави – каза мъдро Викс, – така че по-добре да правиш всичко, което можеш.
Философ, помисли си Маркус. Какво ужасно дете. А Сабина изглеждаше запленена.
– Хей, вижте, отварят врата в пода! – Викс се наведе напред към перилата. – Какво ли ще стане?
– Какво… – Ариус се извъртя, когато пазачите хванаха ръцете му. – Моят двубой приключи.
– Имаме заповед – каза кратко единият пазач. – Ако си знаеш интересите, кротувай.
Те го дръпнаха настрана, като по двама го държаха за всяка ръка, и той видя как се отваря врата в пясъка и оттам се втурват половин дузина момчета от Британия в зелени полички. Подредиха се в дъга, с изправени мечове, насочени към озадачения Херкулес.
– Не! – Ариус започна да се съпротивлява, но бе твърде късно Херкулес се огледа объркан. Трябваше да следва комична сцена: "Ариус Варварина покосява безверниците", а безверниците се играеха от двайсет пауна. Но никъде не се виждаха пауни! … Само половин дузина момчета с извадени мечове!
– О! – възкликна той. – О!
Смешният дървен меч се изплъзна от пръстите му.
Той побягна.
Те го нападнаха.
Момчетата се разпределиха в кръг и Ариус видя как Херкулес се олюлява. Затичва се към една врата. Пада в суматохата от надигащи се и спускащи се мечове.
Сякаш от разстояние Ариус чу сам себе си да ругае, почувства как се измъква от пазачите. Усети удар по тила си и падна на колене.
Задъхан и хлипащ, Херкулес се измъкна. Втурна се да бяга с късите си крачета. Вълна от смях се надигна от трибуните, когато той направи огромен скок нагоре и се опита да се покачи на стената.
Те го свалиха.
Ариус освободи едната си ръка и заби юмрука си в лицето на единия от пазачите. Шипът на един щит притисна рамената на гладиатора и той нагълта пясък.
