Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 30 страниц)

– Това едва ли е въпрос, който трябва да се дискутира пред роби – намеси се императрицата, хвърляйки поглед на Ариус и Теа.

– Точно така – съгласи се Ариус, – пред нас, които се надяваме целия Рим и всичко заедно с него да се провали вдън земя!

– Веднага щом си вземем Викс… – Теа потри челото си, а Ариус успокоително погали врата ѝ. Тя обърна буза към дланта му, а Паулиний извърна поглед, докато непохватно събираше шепа черно грозде от една сребърна купа на масата. Начинът, по който тя доверчиво беше склонила главата си, му напомни за Юлия.

Конспираторите се разпръснаха и оставиха Маркус да загаси лампите. Императрицата се пресегна за палата си, Ариус и Теа се плъзнаха навън под ръка като сенки, а Паулиний се зае да помага на баща си с прикриването на доказателствата, че някой друг, освен тях е бил там. Денят вече почти беше настъпил, беше се приближил бавно и мъчително като кошмар, но все пак сравнително бързо: денят, когато щяха да убият императора. Събитието тегнеше над него толкова значимо и застрашително, че Паулиний нито за миг не се беше замислил какво ще стане след това.

– Кой ще бъде следващият император? – запита се той на глас и прибра каната с вино. – Този, който успее да привлече най-много легиони, предполагам. Въпреки че… Татко, ти не беше ли написал един трактат, че императорът трябва да няма наследници, така че да може да се избере талантлив негов последовател, вместо да се разчита на кръвта?

– Много трактати съм написал – каза Маркус разсеяно, но между него и императрицата проблесна бърз поглед. Паулиний ги погледна въпросително, но императрицата се намеси деликатно.

– Сигурна съм, че ще се появи подходящият кандидат – изрече тя, докато издърпваше палата, върху косата си. – Без съмнение, като избие всичките си съперници. Лека нощ, Паулиний, Маркус. – Тя ги дари с широката си усмивка и се загуби в мрака.

Паулиний сви рамене, все още замислен, когато резето на вратата щракна. Неговите преторианци също щяха да са фактор, също както всеки от легионите. Като главнокомандващ личната армия на императора подкрепата на Паулиний щеше да е безценна за всеки, който иска да се домогне до трона. Ужасяваща мисъл

– Сабина, ти ли си? – Маркус се отправи към вратата с усмивка за добре дошла, но Паулиний видя как баща му бързо скри допълнителните чаши. – Защо си още будна?

– Чух гласове долу.

Дребна и спретната в бялата си нощница, Сабина прокара пръст на босия си крак по извивката на една змия, направена в мозайката на пода.

– Линий спореше с мен за "Коментари" на Цицерон – каза спокойно Маркус. – Би трябвало да се справя по-добре с тези неща, но е войник и се учи бавно.

– Чух гласове, освен вашите – продължи тя да очертава с крак змията. – И видях наета носилка през прозореца. Имаш доста интересни гости, татко.

Паулиний отвори уста, но Сабина направи изненадващо зрял жест с ръка.

– Не ми казвай – рече тя и с едва загатната усмивка се насочи обратно към стаята си. – Не искам да знам!

Глава трийсет и трета

96 година след Христа

18 септември

– Пак мамиш! – гласът на императора беше озлобен.

– Просто късмет, цезаре! … – Викс разтърси празните си ръкави, нямаше други зарове.

– Не е късмет! Мошеник!

– Ще отведа момчето от тук, ако ви дразни, цезаре – каза бързо Паулиний.

– Всички евреи са измамници. – Императорът захвърли заровете през стаята. Той беше наредил да облицоват стените с лунен камък, за да е подготвен за този ден, за да може да види всеки, който би могъл да дебне зад него. – Също като Атина. Това дори не е истинското ѝ име. Трябваше да я убия. Трябваше да ви избия всичките. – В очите на императора имаше див, тревожен проблясък, той несъзнателно почесваше челото си. – Ти ли си този, който ще се опита да ме убие днес, Версенжеторикс? В пет часа?

Викс изглеждаше унил.

– Според Несий днешният ден ще донесе смъртта ми. Ти ли си този, който ще я донесе?

Паулиний прочисти гърлото си.

– Та той е просто едно момче, цезаре

– Момчетата могат да убиват! – тросна се Домициан.

Очите му зашариха по мътните сребърни отражения в стаята, предпазливо. Продължаваше да почесва челото си. Паулиний забеляза, че се беше разкървавил, и въпреки всичко не можа да не изпита прилив на състрадание.

– Цезаре… – каза съчувствено той.

Домициан свали ръката си и видя кръв под ноктите си.

– Богове – измънка той, – надявам се, че това е всичката кръв, която ще се пролее днес!

– Аз лично се надявам на още… – промърмори Викс.

– Ох, разкарай го от тук! – изръмжа Домициан.

Викс се втурна навън, преди Паулиний да успее да го сграбчи за ръката. Рамото на момчето почти беше заздравяло след последния двубой в Колизеума и то го потъркваше несъзнателно, докато гледаше зелената свежест на градините. Паулиний размени няколко думи с двама стражи и после отиде при Викс. Те бяха единствените, които се шляеха из коридорите. В деня на предполагаемата си смърт, императорът беше наредил в Домус Августана да останат само преторианци, роби и няколко от императорските любимци. Там, където обикновено мраморните коридори гъмжаха от тоги и жужаха от шушукания, днес можеше да се чуе само шляпането на сандали, докато робите бързаха да си свършат работата, тревожната размяна на пароли при смяна на стражата и самотното плискане на големия фонтан.

– Днес е тихо… – забеляза Викс.

– Ще бъде още по-тихо, ако престанеш да дразниш императора – каза Паулиний. – В такова настроение може да ти отсече главата.

– Той винаги е в настроение за това! – Викс грабна камъче от една урна с цветя и го метна във фонтана. – И все пак се съмнявам, че ще ме убие. Очаква с твърде голямо нетърпение следващия ми двубой.

– А ти? Майка ти каза, че винаги си искал да станеш гладиатор.

– Е, не е точно както си го представях – каза колебливо Викс. – Хората… умират трудно.

Главата на Викс оклюма уморено и Паулиний беше на косъм да каже на момчето, че повече няма да се бие на никаква арена, ако Фортуна им помогне да осъществят плана си тази нощ. Но бяха пазили тайната твърде старателно, че да я издадат сега.

– Горе главата, млади Викс! – Несий мина покрай тях със старите си разръфани сандали, с мътни очи ѝ празно лице, докато си играеше с тънката златна верижка на врата, която някога беше принадлежала на Ганимед. – Всички звезди казват, че императорът ще бъде мъртъв, преди луната да изгрее, а тогава всичките ти неприятности ще свършат!

– Не и той! Той няма да умре днес. – Викс метна още едно камъче гневно. – Той ще умре стар, в хубаво, меко пухено легло с чаша вино в ръка. Кучият син!

– Ти също ще умреш стар – каза Несий безразлично. – Ще караш колесница твърде бързо, защото дори когато си стар военачалник с предан легион, който ще те нарича Версенжеторикс Червения, все още ще обичаш бързите коне и бързите боеве. И ще умреш бързо, макар че ще се задържиш достатъчно дълго, за да могат центурионите ти да се скупчат около теб и да поплачат. Ще има и една жена, която ще скърби за теб, въпреки че няма да може да го покаже. В твоя чест ще бъде издигната арка, а войниците ти ще изпият толкова вино в твоя памет, че ще е достатъчно, за да отнесе като река погребалната ти арка при Плутон. И ще се кълнат, че никога не е живял друг мъж като теб. Как ти се струва тази смърт, млади Версенжеторикс? Не че изобщо ми вярваш, защото ти не вярваш в звездите.

– Ти си превъртял! – измърмори Викс.

– А аз няма ли да получа предсказание? – провикна се Паулиний след Несий, но астрологът вече се беше отдалечил като чезнещо привидение надолу по тихите кънтящи коридори.

Лепида

 Отидох в къщата на Маркус в последен опит да го убедя да се омъжи повторно за мен – не бях спала с него от години, но си струваше да се опита. Но него го нямаше.

– Отиде в Капитолийската библиотека, домина. Нареди да не позволяваме да...

– Позволявате? – За пет минути острият ми език ги вкара в правия път и ги направи по-покорни; бяха ми се подчинявали като на господарка твърде дълго, че да могат да се отърсят от навика.

Влязох вътре и се метнах кисело на лектуса със сини възглавници в атриума. Затънтена тиха къща. Тук никой никога не си беше правил тайни любовни срещи по ъглите, нито се беше заливал от смях на неприлични шеги, нито дори беше прекалявал с виното. А аз вече не бях господарката на тази затънтена тиха къща. Вече не бях Лепида Полиа, сенаторската съпруга. О, аз се бях изсмяла на това колкото можех: "Наистина, толкова ми беше дотегнал отегчителният стар Маркус, че не можете да си представите! ", но хората започнаха да шушукат за това колко бързо Маркус ме е изхвърлил след тринайсетгодишен брак, и то толкова скоро след като Домициан също ме е изхвърлил. Маркус не ме беше обвинил в прелюбодейство – държах устата си затворена за Паулиний и засега Маркус беше удържал на думата си, – но всички онези дебели римски матрони, които завиждаха на успеха ми, се възползваха от всяка възможност да си шушукат. И един-двама от любовниците ми се бяха оказали необяснимо заети през последните седмици. Притесняваха се, че си търся нов съпруг.

Всеки с име искаше Лепида Полиа за любовница. Никой с име не ме искаше за съпруга.

– Майко? – Сабина влезе в стаята, докато четеше някакъв свитък и направи лек поклон, като ме видя. – Татко не е тук. Пристигна императорски пратеник и трябваше да излезе. Ще му предам, че си се отбила.

Тя се обърна.

– Чакай – казах аз. – Мислех, че е отишъл в библиотеката.

– О! – Сабина изпусна документа и се наведе, за да го вдигне. – Ами може би е там. Извинявай, майко, учителят ми ме очаква.

– Чакай! – Станах от лектуса. – Императорски пратеник ли каза?

Очите ѝ се плъзнаха настрана.

– Така ми се стори.

– Домус Августана е затворена като крепост в продължение на седмици! Заповед на императора. Кой би изпратил на Маркус съобщение?

– Императрицата – Сабина се окопити. – Тя много уважава баща ми. Поне някой да го уважава.

– Ама че си груба, малката! – Дъщеря ми се обърна бързо, за да си тръгне, но ръката ми се стрелна и сграбчи китката ѝ. – Мисля, че трябва да си побъбрим малко, скъпа! Все пак сега, като съм разведена, имам много повече свободно време да прекарвам с теб.

– Няма какво да ти кажа – отговори тя, като се отдръпваше.

– О, напротив! – Нещо прищракна в главата ми, причината, поради която Домициан се беше заключил в двореца си като в крепост. – Днес е денят, когато се предполага, че Домициан ще умре. В подобен ден императрицата би трябвало да е заключена заедно със стражите си. Тогава защо праща на баща ти съобщения?

Те се срещнаха в градините на Лукул: две носилки със спуснати завеси спряха за малко една до друга.

– Благодаря ти – каза императрицата зад почти спуснатата завеса. – Знам, че беше много неочаквано.

– Паулиний? – рязко попита Маркус.

– Не, не, той е в двореца и утешава Домициан. Той е единственият, който може да го направи. За друго става дума. Изпратих да извикат и Ариус и Теа – къщата ти празна ли е?

– Да, Сабина е заета с уроците си следобед, а аз наредих на робите да не пускат посетители. Какво се е случило?

– Може да се наложи да избързаме с плана.

Лепида

– Скъпа, не ми харесва, когато ме лъжеш! – погалих аз ръката на Сабина. – Робите казват, че Маркус е отишъл в библиотеката. Ти казваш, че е получил съобщение от императрицата. Кой лъже? – Току-що боядисаните ми нокти оставиха червени следи върху ръката ѝ.

– Сбърках, той е в библиотеката.

– Не мисля – погалих косата ѝ. – Ти си го видяла да получава бележка от двореца, а после да излиза. Вероятно за да се срещне с императрицата. За какво евентуално биха могли да разговарят в ден като днешния? – Вплетох пръсти в косата ѝ. Просто леко оскубване, за да я насърча.

– Не знам, аз… ооох.

Раздразнението ми нарастваше. Дръпнах я рязко.

– Лъжеш!

– Не лъжа, аз не...– Чу се почукване на вратата.

– Домина? – плахият глас на робиня.

– Дъщеря ми има пристъп – казах аз. – Махайте се! – Веднага щом стъпките се отдалечиха по коридора, дръпнах главата на Сабина назад, почти до нивото на раменете. – Маркус и императрицата се срещат често, нали?

– И защо не? – Тя вече подсмърчаше, а сълзите пълнеха очите ѝ.

– Те не са любовници, това е сигурно! Тогава защо биха се срещали? – Още едно леко подръпване. – Някой друг среща ли се с тях?

– Пусни ме!

Аз я оставих да се изправи.

– О, скъпа – въздъхнах, – да не би да ти причинявам болка? – Погалих бузата на Сабина, а след това ѝ зашлевих плесница. Тя изпищя, а аз внезапно бях обзета от същинска ярост – ярост, която усещах да напира, откакто Маркус се разведе с мен. – С кого? С кого се срещат?

Сабина беше на пода и се прикриваше с ръце от ударите ми.

– Не знам! Не съм ги виждала!

– Не знаеш! Ти, малка гадна лъжкиня със заешко лице, как смееш да ме лъжеш! – Сграбчих я за косата и извих главата ѝ, притискайки я към ръба на масата. Почти не я виждах през червената мъгла, премрежила погледа ми.

– Къде ги видя?

– Тук – каза Сабина и започна да хлипа.

***

– Прочети го, Маркус! – Сгънато парче пергамент премина от едната носилка в другата. – Един от робите ми го донесе преди около час.

Маркус го прочете набързо.

– Разбирам. – Гласът му беше неутрален. – Дали ще го приведе в действие скоро?

– Домициан не се бави, когато раздава смъртни присъди.

– Тук е посочена само "държавна измяна" като причина за ареста. Дали знае нещо?

– Не, не съм била проследена до нито една от срещите ни. Но той иска да ме види мъртва вече повече от десетилетие, а и каквито и да са причините, той е решил, че сега е подходящият момент. Вероятно – каза спокойно тя – ще бъда мъртва съвсем скоро, освен ако довечера не...

– Довечера? Не! Ще е твърде бдителен! Паулиний ще трябва да го притисне, а тогава той ще заподозре него.

– Домициан със сигурност ще ме измъчва, за да му кажа имената на другите заговорници! – отсече императрицата. – Като негова съпруга съм развила известна издръжливост на болка, но се съмнявам, че ти би заложил живота на Паулиний на това… Би ли?

Лепида

– Това… това беше преди около седмица… след като си легнах, чух гласове… погледнах през прозореца.

– Кого видя? – Ръцете ми пареха, но ѝ ударих още една плесница.

– Императрицата. И… и една жена с тъмна коса.

– Каква жена?

– Просто робиня. Има тъмна коса и нисък глас. И с нея имаше един мъж, легионер или нещо такова… Той… той имаше много белези Ледени тръпки полазиха по гръбнака ми. Хванах ухото на Сабина между боядисаните си нокти и стиснах силно колкото можех.

– Робиня с нисък глас? Висока? С белези по ръцете?

– Да

– Теа – казах аз на глас. Разбира се. Тя винаги ми се изпречваше на пътя. – И някакъв войник, казваш? – Без съмнение най-новият ѝ покровител, след като е пресушила сълзите си по Варварина. Някой застаряваш главорез, когото е съблазнила, за да ѝ помогне да си върне отвратителното синче. – Това ли е всичко, Сабина? Ако криеш нещо

– Не, нищо не крия, кълна се!

Пуснах ухото на Сабина и тя падна напред върху плочките. Сълзите се стичаха от очите ѝ и размиваха кръвта по устата ѝ. Наистина изпитах някаква доброжелателност към нея. Кой би могъл да предположи, че подобно глупаво нищожно същество ще се окаже толкова наблюдателно? Тя може и да не знаеше нищо повече, но аз щях да разбера останалото сама. Сложете една отхвърлена съпруга, ревнив сенатор и бивша любовница в общата картинка… Е, какво е общото между всички тях? Кого мразят всички те?

Освен мен, разбира се.

Наведох се и целунах Сабина по челото, като избърсах сълзите ѝ с пръст.

– Толкова много ти благодаря, скъпа! Богове, съжалявам за синините, но наистина много ме ядоса. Още утре ще ти купя нещо хубаво, за да не ми се сърдиш!

Сега, разбира се, трябваше да потегля към Домус Августана. Дали да не отскоча за малко до моята вила на Палатинския хълм, за да се преоблека в новата си синя коприна със сапфири? Не, нямаше време за губене. Червената коприна и перлите, които носех днес също щяха да свършат работа. Хубавата ми носилка вече ме чакаше на задния изход на къщата, както и двамата едри роби, които бях довела за пазачи

– Сабина, ако някой дойде в къщата, не им казвай, че съм била тук Дъщеря ми скочи на крака и ме блъсна. Устната ѝ кървеше и аз забелязах с изненада, че беше висока почти колкото мен.

– Не ме докосвай! – изпищя тя и избяга от стаята.

Ох, наистина, що за хленчеща малка невестулка!

Теа

 Възмутеният поглед на иконома ясно говореше, че не е свикнал да приема жени със свиреп поглед и покрити с белези главорези в къщата на Норбан.

– Сенатор Норбан вкъщи ли е? – попитах аз.

– Не! Няма никой. Мога ли да попитам за какво.

– Не. – Втурнах се напред с високо вдигната брадичка, сякаш все още бях домина Атина, и той се отмести от пътя ми. Може би навъсеното изражение на Ариус зад рамото ми също помогна. – Къде е сенаторът?

– Наистина не мога да ви пусна.

– Млъквай! – изръмжа Ариус.

Тръгнахме по едно тясно коридорче: икономът кършеше притеснено ръце, Ариус си играеше с ножа между пръстите, а аз се обърнах, за да ги успокоя, а когато завих зад ъгъла… се сблъсках с дребна мека фигура, зад която стояха двама огромни роби. Фигура в червена копринена туника, около която се носеше силен аромат на мускус.

За един миг Лепида Полиа и аз се погледнахме.

Тя беше по-бърза.

– Хванете ги – заповяда тя на робите и отстъпи встрани.

Ариус скочи, острието изсвистя във въздуха. Но в този тесен коридор раменете му се блъснаха в моите и аз се проснах по очи на земята, а още преди да успея да си поема въздух, един от робите на Лепида ме сграбчи за косата и ме притисна към стената с нож, опрян в гърлото.

Вцепених се, острието пробождаше плътта под челюстта ми. Икономът се вкамени, устата му зейна от изумление. Ариус замръзна на място, ножът му спря малко преди да намушка в корема втория телохранител.

Само Лепида се движеше.

– Пусни този нож – каза тя на Ариус. – Или гледай как ще умре!

Ножът издрънча на пода.

– Все същият варварин – изчурулика тя. Очите ѝ блещукаха. – Богове, бях убедена, че си мъртъв, но бих те познала навсякъде. Дори и с тази отвратителна брада. Вървете – нареди на роба зад мен. – Заведете я в… Да, библиотеката на Маркус ще свърши работа! Ариус, върви отзад бавно. Едно рязко движение и тя ще е мъртва!

Едрият роб ме отведе в библиотеката. Съзнанието ми беше парализирано. Маркус, Маркус, предаде ли ни?

– Завържете ги! – заповяда Лепида като властно дете. – Използвайте по-дълго въже за него!

Ариус стоеше доста неподвижно по средата на стаята, очите му се стрелкаха от мен към Лепида и обратно. Робите го завързаха грубо и очите му проблеснаха.

– По-добре го завържете за някоя колона – реши Лепида. – За по-сигурно. А нея можете просто да я сложите на един стол и да ѝ завържете ръцете. Прекалено е глупава, че да е опасна.

Робът свали ножа от гърлото ми и Ариус скочи. Въжето пристягаше краката му около глезените и той падна, като повлече няколко роби след себе си. Освободи едната си ръка и един от телохранителите изрева от болка, когато от носа му бликна кървав фонтан. Но другият се приближи, като разлюляваше бухалка, и аз чух познатия звук от чупещи се кости.

Не. Не. Не.

Те го завързаха за една колона, като удряха главата му в мрамора, а аз видях струйка кръв да се стича от косата към замъглените му очи.

– Надявам се, че не са счупили някоя важна част – Лепида зяпаше към Ариус от подобаващо разстояние. – Оставете малко и за императорските палачи!

Ариус изплю глътка кръв към нея.

– Нравът ти не е омекнал с годините, нали? – Тя гледаше ту единия, ту другия. – Отлично! Сега, що се отнася до вас – марш по стаите си, всички! – нареди тя на робите. – Ако някой издаде и звук, ще разбера и ще нахраня змиите с вас. Вие двамата – посочи едрите си телохранители – заключете робите по стаите им! Претърсете къщата, искам всички да са затворени, в случай че на някой му хрумне да праща съобщение на Маркус. И после ме изчакайте навън при носилката!

Макар и да не беше вече господарка на къщата, все още вдъхваше страх на робите. Те кротко се изнизаха през вратата като хвърляха уплашени погледи през рамо, подканвани от двамата ѝ главорези. Лепида изчака, докато вратата се затвори, и тогава се обърна към нас с поруменели бузи.

– О, колко прекрасно! – въздъхна тя. – Какво да правя с вас двамата?

Над рамото ѝ, през открехнатата врата, видях проблясък. Две сини очи върху тясно насинено малко лице. Дъщерята на Маркус? Дъщерята на Лепида? Очаквах да чуя писък, но сините очи разбраха всичко мълчаливо и тя изчезна така бързо, както се беше появила.

– Ами – каза Лепида разсеяно – не мога да се бавя твърде дълго, защото имам среща в Домус Августана, а вие двамата имате среща тук – с моя съпруг, предполагам. Някакъв заговор срещу императора? Колко типично за Маркус Не можех да дишам. Не можех да преглъщам. Не можех дори да примигна. Не. Не.

– Не мога да си представя подробностите около малкия ви заговор, но съм сигурна, че палачите на императора ще успеят да ги измъкнат от Маркус! – усмихна се Лепида. – Императорът ще ми бъде много благодарен, предполагам. Какво ли да поискам в замяна? Няма да се налага да го моля да отсече главата на възлюбения ти Ариус или на сина ти. Той и бездруго ще го направи. Но пък бих могла да го помоля да те остави жива за сметка на това – можеш пак да си ми прислужничка! Да боядисваш ноктите ми, да ми търкаш гърба, да ми оправяш косата. Винаги си се справяла много добре с косата ми.

Нямах какво да кажа. Можех само да се надявам, че дъщеря ѝ има характера на баща си, а не на майка си и че беше отишла да го предупреди.

Лепида се завъртя, за да можем да се възхитим на белотата на ръцете и глезените ѝ на фона на алената ѝ туника, и тогава изведнъж се наведе към мен.

– И така, каква е тайната ти?

– Тайна ли?

– Ти задържа Домициан в продължение на години! Как?

Заостреният ѝ език пробяга по начервените ѝ устни и аз просто видях колко силно я вълнуваше това. Някъде сред отчаянието успях да намеря сили за усмивка.

– Не му давах това, което искаше.

– А какво искаше?

– Всичко. Аз не му го давах и така задържах интереса му. Предполагам, че си му давала всичко. Винаги си била толкова предсказуема… Нищо чудно, че бързо си му омръзнала!

Усмивката ѝ се стопи.

– Ти не само си предсказуема – добавих аз за всеки случай, – но си и невероятно скучна!

Тя ме зашлеви през лицето.

– На него даде всичко! – посочи тя с яркочервения си боядисан нокът към Ариус, който стоеше завързан, с притворени очи и притихнал, облегнат на колоната. – За него би си разтворила краката и по средата на Форума, ако той го поиска! А него как задържа толкова дълго, ако не криеш никаква тайна?

– Защото Ариус не е луд – обясних аз търпеливо. – А Домициан, в случай че не си забелязала – е!

– Ти не знаеш нищо за мъжете!

– Разбира се – съгласих се аз, като се почувствах замаяна. – Затова всички харесват мен повече от теб!

Пак ме удари. Този път го очаквах и захапах малкото ѝ пръстче със зъби. Наложи ѝ се да ме оскубе за косата, за да се освободи.

– Ти получаваш всичко! – гледаше ме гневно тя, докато тръскаше ръката си. – Получи Домициан, получи него… – Обърна се към Ариус: – Защо точно нея? Тя е непохватна еврейска робиня, има хиляди момичета като нея! А аз съм единствена по рода си!

Във всеки друг момент това щеше да ми се стори смешно – обида, нанесена преди повече от десетилетие, още засягаше честолюбието ѝ. Толкова е лесно да накърниш суетата на красивите жени.

– Защо? – Дръпна назад копринените си поли и ритна Ариус по наранения глезен. Той си пое дъх през зъби. – Защо нея? Защо не мен?

Ариус я погледна за миг.

– Защото изглеждаш като лукава невестулка!

Тя изсъска, засили ръката си, за да му удари шамар. Очите ѝ блещукаха. За момент ръката ѝ се поколеба.

После се стегна. Пооправи косата си и изражението на лицето си. Обърна изящната си глава назад към мен, перлите се полюляваха на ушите ѝ.

– Е, Теа… Беше ми много приятно, но наистина вече трябва да тръгвам. Можех да ви взема с мен, но Ариус е толкова непредвидим… Не! По-добре да ви оставя тук. Няма роби, които да ви освободят в крайна сметка, а и Маркус е зает да си шушука с императрицата. Той едва ли ще се прибере, преди аз да съм пристигнала в Домус Августана, ако на това се надявате. Да, просто ще ви оставя тук. Императорът ме очаква.

Тя изведнъж се обърна и целуна Ариус с бърза, страстна целувка. Отдръпна се, преди той да може да помръдне, и се насочи към полираното стоманено огледало на стената, за да оправи червилото си.

– Той има сладка уста, Теа! – каза. – Следващият, който ще го целува, ще са гарваните около "Стълбата на воплите". Когато ядат плътта от главата му, набучена на копие!

– Префекте! – извика му един от стражите и догони Паулиний, който неуморно крачеше напред-назад из атриума, чудейки се дали е възможно слънцето наистина да е спряло на едно място в небето. – Търсят те!

– Без посетители днес, знаеш разпорежданията!

– Беше много настоятелна, префекте. Твърди, че ти е сестра.

– Сестра ми? О, богове! Предай ѝ, че ще я посетя утре!

– Казва, че е на живот и смърт, префекте!

Паулиний се поколеба. Сабина никога не му се е натрапвала. И как изобщо беше стигнала дотук?! … Или и баща им беше с нея?

– Къде е?

– При портата откъм Тибър.

Докато стигне дотам, тя вече не беше сама.

– Важно е – чу той да казва дребната фигурка в синьо с раздразнение на някого, който стоеше зад портата. – Трябва да предам съобщение на префект Норбан и ако не ме пуснат да го видя

– Е, де! Не бъди толкова сериозна! Защо вместо това не ми дадеш целувка? – Паулиний ускори крачка към портата и видя груба кафява туника и добре позната едра глава, сведена твърде близо към сестра му. – Аз съм Младия Варварин, сигурно си чувала за мен! Гледала ли си ме някога на арената? Убил съм двама мъже и съм следващият велик гладиатор!

Паулиний перна Викс по врата.

– Момичето, което притискаш към стената, е сестра ми, хлапако! – Той обикновено изпитваше повече съжаление към сина на Теа, отколкото каквото и да е друго чувство, но Викс толкова много приличаше на онзи главорез, баща си, като стоеше надвесен над Сабина, че цялото му състрадание се изпари. Паулиний посегна да го плесне пак, но Викс се наведе бързо и леко. Колизеумът определено беше изострил рефлексите му. – Махай се от тук! – заповяда Паулиний. – Намери си нещо за убиване!

– И кой ще ме накара да се махна?

– Около два отряда преторианци, само при една моя дума, така че...

– Момчета! – гласът на Сабина ги прекъсна.

Тя стоеше и ги гледаше ядосано, а река Тибър проблясваше зад нея. Беше малка и хубава със синия си воал, загърнат около главата… И насинена, забеляза Паулиний за пръв път. И разчорлена, сякаш бе тичала запъхтяна по целия път дотук от бащината му къща.

Прободе го ням ужас.

Сабина сграбчи за един пръст ръката на Паулиний с едната си ръка и грубата лапа на Викс с другата и ги бутна назад в сянката на портата, там, където стражите не можеха да ги чуят.

– Той може да остане – каза тя, когато Паулиний изгледа строго Викс, – това засяга и него.

– Така ли? – примигна Викс.

– Шшшт… – Тя сниши глас и заговори бързо.

***

Маркус се прибра късно у дома – някаква каляска се беше преобърнала на Квириналския хълм и бе препречила цялото движение на носилки и каляски на три околни пресечки. Накрая той бе слязъл от носилката си и се беше прибрал пеша, защото безпокойството го измъчваше повече, отколкото болката от накуцването, останало му от годината на Четиримата императори. Да се ускорят нещата?! Това беше лудост!

– Квинт? – провикна се Маркус на иконома, докато влизаше куцукайки в облепения със сини плочки атриум. Приглушен глас му отвърна. Но не този на иконома.

– Тук горе!

Маркус се качи по стълбите, безпокойството му нарастваше и той рязко отвори вратата на таблинума си.

– Без въпроси! – каза Теа уморено. – Просто ни развържи Той се захвана с възлите, които стягаха китките ѝ.

– Какво стана?

– Лепида – изправи се Теа, докато потъркваше ожулените си ръце. – Тя вече е на път към Домус Августана. За да каже на императора!

Маркус изруга.

– Но как е успяла да...

– Има ли значение? – сви рамене Ариус до другата колона. – Тя знае. Завърза ни тук и тръгна към двореца.

– И бездруго щяхме да ускорим плана. Днес вечерта

– Не вечерта! Сега!

Маркус погледна навън през прозореца към слънцето, което едва бе започнало да клони надолу към Тибър.

– Той няма да се чувства в безопасност поне още два часа. Дотогава ще е нащрек.

– Много лошо! – Теа развърза възлите от глезените на Ариус. – Можеш ли да държиш меч?

Ариус кимна, но когато се изправи, кракът му не го издържа и той залитна.

– Какво стана?! – Всички ругатни, които Маркус бе чувал през живота си, започнаха минават през главата му на шест различни езика.

– Главорезите на жена ти! Но – той подскочи няколко пъти на един крак из стаята – щом костите ми не стърчат извън кожата, ще издържат!

Маркус го погледна слисан.

– Ти си луд!

Ариус се наведе, за да се раздвижи.

– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!

Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.

– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.

– Не! – каза Ариус.

– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.

– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!

– Напротив, отивам!

Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.

– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!

– И теб ще убие!

– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!

– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!

Ариус се обърна към Маркус:

– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!

Маркус сви рамене.

– Изборът е неин.

– Именно! – Очите на Теа се присвиха.

– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да

– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!

Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.

Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.

– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!

Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.