Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 30 страниц)

Глава единайсета

Има една лодка, знаеше Паулиний, която пренася душите на мъртъвците до подземния свят. Мрачна лодка, управлявана от гребец със зловеща усмивка и с череп вместо лице. Такава лодка за Паулиний беше едно легло, бяло и просторно, красиво като облак, а прекрасното чернокосо момиче, което движеше греблата ѝ, го носеше към най-мрачния кът на подземния свят по-бързо, от който и да е лодкар скелет.

***

– Знаеш ли колко мъже съм имала? – Гърбът на Лепида се изви под ръцете на Паулиний. – А започнах с един гладиатор, когато бях на петнайсет, за да не отида при баща ти девствена. Казах му, че синините са, защото съм паднала по стълбите в банята, а той ми повярва. Какъв глупак!

– Не говори така – измърмори Паулиний. – Не е глупак. Той е изключителен… той е почтен… и той е всичко, което някога съм искал да бъда, така че не...

– Искаш да бъдеш грозен гърбушко?

– Не го обиждай! – Паулиний се тресеше. – да не си посмяла да...

– О, преданият син си показва рогата! Е, предани сине, ако толкова много обичаш баща си, тогава се махай от леглото ми!

Тя се беше излегнала на една страна, чаршафът бе смъкнат надолу около бедрата ѝ, косата ѝ наполовина покриваше и наполовина разголваше гърдите ѝ, устата – разтворена в усмивка. Той не можеше да помръдне.

– Знаех си… – Тя легна по гръб и го повика с пръст. – Ела!

Лепида

 Можех да накарам Паулиний да дойде при мен дори само с потрепване на веждата си. Можех да забивам ноктите си в гърба му и да го наблюдавам как се гърчи в агония и екстаз. Можех да го хапя и галя и независимо дали беше удоволствие или болка, той винаги се връщаше за още. Паулиний – безупречният, добрият; Паулиний – войникът, светецът; Паулиний – доведеният ми син, оплетен в мрежите ми и поробен, напълно омагьосан.

Колко прекрасно!

Колко беше забавно да го разигравам! Карах го да сресва косата ми и да маже гърба ми с благоуханни масла, карах го да ми изпълнява дребни поръчки и да носи покупките ми. Карах го да ме чака на неудобни места, виках го и го отпращах отново, цупех се, когато ми крещеше, и се смеех, когато се разплакваше. Уговорих си среща с един от приятелите му в преторианските казарми, а бях извикала Паулиний, така че да ни хване по време на акта, чувствах как очите му зад открехнатата врата ме ненавиждаха, докато аз стенех и се извивах под друг мъж – и още същата нощ той пак дойде на колене. Кой да предположи, че мъжете, измъчвани от чувство за вина, могат да се толкова забавни?

– Пропусни наряда – наредих му аз, когато се дръпна и посегна да вземе нагръдника си.

– Не мога

– Казах: пропусни наряда! – Аз разходих пръстите си като паяк по гръбнака му и се изсмях, когато той със стон се върна обратно в леглото. Пропускаше доста от преторианските си задължения, благодарение на мен. А после пропускаше и наказанията си.

– Това трябва да престане – мърмореше сподавено той. – Това е погрешно, срамно.

– О, но точно то го прави интересно! Ако искаш нещо правилно, тичай обратно при онази върлина, твоята певица, да видим дали ще те смести в своята натоварена, натоварена програма!

Той се намръщи безпомощно, но не изтича обратно при Теа. О, не. Аз бях по-добра от Теа. Най-сетне някой го беше разбрал!

– Не тук! – Паулиний ме отблъсна, когато го завлякох зад една градинска статуя по време на вечерен прием.

– Защо не? – Прокарах пръстите си по гърдите му.

– Ще… ще ни видят! – Недалеч се чуваха звуците на изискан смях и изискани шеги, стъпки и шумолящи дрехи. – Ако ни хванат...

– Та това не е ли част от забавлението? Нима не те… възбужда?

Той потръпна от ужас, но аз се плъзнах нагоре и започнах да смуча устната му, придърпах ръката му в столата си и аргументите му се изчерпаха.

Не ни хванаха. Но можеше да се случи и тогава – о, какъв скандал щеше да бъде! Сенаторска съпруга и доведеният ѝ син? Присмехът щеше да следва Маркус по целия му път до Сената. "Чухте ли за жената на Норбан? Да, глупакът я оставил сама в Брундизиум и сега синът върши задълженията на баща си вместо него"!

О, да, точно така щяха да кажат. Както винаги, не се поколебах да кажа на Паулиний:

– Ти ще го съсипеш, нали знаеш?

Облегнах се назад на лакти, като прокарах пръстите на краката си по гърба му, докато той се отдръпваше от мен.

– Кариерата му. Творбите му. Престоят му в Рим. Всичко ще загуби – щракнах с пръсти. – Маркус Норбан, на когото собственият му син му сложи рога. Това ще го смаже напълно!

– Мислиш ли, че не го знам? – каза с глух глас той.

– Мисля, че знаеш. Очарователно, нали? Ти не би се отказал от мен дори и заради собствения си баща. – Увих се около тялото му и погалих гърдите му. – Ами ако влезе точно в този момент? Какво ще стане, ако ни завари заедно, както сме сега?

– Престани!

– Представи си лицето му – почти докосвах с устни ухото на Паулиний. – Той влиза накуцвайки, изморен от дългия ден. Единственото, за което си мечтае, е да целуне прелестната си съпруга и да покани обичния си син на вечеря. И какво открива? Обичният му син е върху прелестната му съпруга, обладава я в собственото му легло, толкова близо, че може да ги чуе как и двамата пъшкат. Паулиний се изтръгна от обятията ми, като ме блъсна назад и се обърна с вдигнат юмрук.

– Ще ме удариш ли? – прошепнах аз. – Направи го! Може да ми хареса Поколеба се. Отметнах глава назад, смеейки се. Той се нахвърли върху мен, като неясно ругаеше. Увих тялото си около неговото и му оставих белег със зъбите си.

***

Той я мразеше.

Мразеше прилива на самодоволство в сините ѝ очи, всеки път, когато краката му го довличаха до леглото ѝ, противно на волята му. Мразеше малкия ѝ розов език, с който лукаво облизваше устните си, както прави котката. Мразеше жестоките, случайни думи, които толкова лесно се отронваха от очарователната ѝ уста.

Но не можеше да престане.

– Добре ли си, Норбан? – обърна се към него една вечер в казармите Верий. – Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?

Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.

Сабина беше тъжна.

– Вече никога не си играеш с мен. Центурион Денсус беше по-безцеремонен:

– Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.

Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.

В съня си той чуваше лукавия шепот на Лепида. Виждаше я престорено скромна и срамежлива на сватбения ѝ ден под червения воал; виждаше я безсрамна, отчайващо изкусителна на леглото на баща му. Беше като трън, забит в кожата му.

– Ти ме мразиш, нали? – попита внезапно тя една вечер, след като той я беше любил, потънал в пот и отчаяние.

Той отвърна лицето си.

– Да, така е. Защо? – Тя подпря брадичката в дланта си. – Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?

– Не! – каза той рязко. – Вината е моя!

– Е, поне си откровен. – Тя прекарваше пръсти по ухото му. – И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза! … Защо мразиш мен?

– Защото нямаш никакви скрупули! – прямо каза той.

– Нито пък ти, скъпи – тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, – в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?

Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.

– Така си и знаех. – Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. – Целуни крака ми, Паулиний.

Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото ѝ – и видя очите на баща си. Кожата ѝ имаше вкус на мед и предателство.

***

Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.

"Скъпи мой Паулиний – беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. – Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш.

– Мислех, че ще те видя тази сутрин – прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. – И ти получи подобно, нали? – Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.

– Той се връща.

– Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?

– Не! – Краката му го понесоха напред-назад из стаята. – Той се връща!

– Би ли спрял да повтаряш едно и също?

Тя се настани сред възглавничките на лектуса.

– Лепида, това трябва да спре! Сега!

– Защо? – Протегна се и го прегърна през кръста. – Няма ли да ти липсвам? – Другата ѝ ръка погали коляното му. – Няма ли да ти липсва и...

– Недей! – прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. – Не ме измъчвай!

– Кое те измъчва? – пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. – Това ли?

– Паулиний! – Маркус му помаха от носилката. – Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.

Паулиний помогна на баща си да слезе точно пред портата и получи прегръдка с една ръка. Обгърна го познатият мирис на неизгладен лен и мастило. Той за миг впи погледа си в изкорубеното рамо. Сивата утрин беше свежа и прохладна, но лицето му пламтеше.

– Радвам се да те видя! – Прашен и сияещ, Маркус го изгледа от глава до пети. – Изглеждаш изморен. Много ли те натоварват в тези казарми?

Паулиний почувства, че ушите му горят. Той си спести отговора, тъй като цяла връзка свитъци изпадна от носилката.

– Цялата библиотека ли си донесъл, татко?

– Не, съвсем не. Само размишления на Сенека, малко Катон, малко Плиний, сатиричните стихове на Марциал… О, богове, и другите паднаха! Ето, вземи тези. Не, вземи всичките, докато аз целуна дъщеря си.

Сабина долетя от къщата като птичка.

– Татко, татко! – и скочи в обятията му.

– Затъжи ли се, мъниче? – Маркус я целуна звучно. – Аз също се затъжих! И мисля, че имам един подарък с твоето име на него.

– Пони? – попита тя ентусиазирано.

– Не, нямаше как да се побере в носилката. Просто хубав коралов наниз. Със сигурност ще те направи толкова красива, колкото е майка ти.

– Маркус! – Лепида се носеше надолу по стълбите в зелена коприна и със сватбените си перли. – Най-сетне у дома!

Паулиний остави товара от свитъци и тромаво тръгна отзад. Той видя как тя гукаше в ухото на баща му, лицето ѝ бе сковано от изкуствена усмивка… Как можеше да го прави?! Преди по-малко от час се извиваше под него, с бедра, притиснали неговите, с нокти, оставящи дълги котешки драскотини върху гърба му. Как можеше след всичко това да гледа баща му в очите и да казва "Добре дошъл"?!

– Добре дошъл!

Тя целуна съпруга си по бузата, а очите ѝ се плъзнаха над рамото му и се спряха върху Паулиний.

Той мислеше, че никога вече няма да може да погледне баща си.

Поне всичко вече свърши! Свърши и баща му никога нямаше да научи. Дори и Лепида нямаше да се опита да направи каквото и да е, докато баща му беше в същата къща. Синият ѝ поглед се срещна с неговия над масата за хранене същата вечер и тя прокара езика си по ръба на чашата с вино.

Той събори една купа с грозде.

– Хей, внимавай! – Маркус улови купата, преди да падне от масата. – Добре ли си, Паулиний? Май не изглеждаш добре

– Много го ангажират в казармите, скъпи… – Лепида се протегна, за да налее отново чашата на съпруга си с вино. – Почти не съм му виждала очите през последните два месеца. Сабина се чувства доста изоставена заради това, че я пренебрегва.

– Аз… аз поисках да ме прехвърлят – каза изведнъж Паулиний. – Има една войска преторианци с императора в Дакия.

– Точно когато се върнах?! – опита се да протестира Маркус.

– Със сигурност не е чак толкова спешно! – Лепида ги удостои с ленивата си белозъба усмивка.

Паулиний рязко стана и отново за малко да разсипе гроздето.

– Трябва да се връщам в казармата… – хвана той купата точно навреме.

– Остани – Маркус също стана. – Ще сложа Сабина да спи и ще направя каталог на новите свитъци, а ти можеш да забавляваш Лепида с твоите истории за храброст.

Сърцето на Паулиний се сви.

– Ще описваш всичките книги тази вечер, Маркус? – очите на Лепида не се откъсваха от Паулиний. – Ще ти отнеме цялата нощ!

– По-добре да го свърша веднага. Ако оставя свитъците, робите ще ги приберат някъде и после няма да мога да намеря нищо, когато ми потрябва.

– Трябва да тръгвам… – Паулиний мразеше умолителната нотка в гласа си.

– Остани – меката ръка на Лепида кацна на рамото му.

Върви си. Върви си, преди да ти се прииска да си мъртъв.

Той я последва.

***

Маркус мислеше да отдели съвсем кратко време, за да подреди ръкописите – първата му вечер у дома, все пак трябваше да я прекара със съпругата си и сина си. Но седна за миг да погледне новото копие на стиховете на Марциал, а това му напомни за един пасаж, който беше прочел от Катулий, и затова продължи да се рови сред свитъците пергамент, за да установи, че...

– Татко? – едно гласче се вмъкна през вратата. Маркус се усмихна на дъщеря си, вече облечена за сън в малката си бяла си роба.

– Не се тревожи, Вибия Сабина, ще дойда да те целуна за лека нощ!

– Не, мама ме изпрати. Тя днес ме дръпна настрани и ми каза, че има изненада за теб след вечеря и че – той чуваше гласа на Лепида в този на дъщеря си – ако не си излязъл от библиотеката до един час след вечеря, трябва да те взема и да те заведа в стаята ѝ веднага.

Маркус се засмя.

– Тогава ще изоставя Катулий и ще се предам в ръцете на господарките на дома.

Сабина го повлече за ръката през вратите на библиотеката, малките боси крачета шляпаха по мозайката и нагоре по стълбите към спалнята на майка ѝ.

– Харесвам стаята на мама. Тя е синя и сребриста и има легло като мидена черупка. Днес ми позволи да си играя с бижутата ѝ на леглото ѝ. Когато ми казваше как да те доведа.

– Така ли? – беше прав да ги доведе в Брундизиум – никога преди не беше виждал Лепида да си играе с дъщеря им така. Но самата тя бе просто дете, когато роди Сабина. Сега вече порастваше.

Спряха се пред вратата на спалнята на Лепида.

– Сега върви да си лягаш, мъниче – каза Маркус. – Ще дойда по-късно да ти разкажа някоя история.

Той се усмихна, докато наблюдаваше как детегледачката на Сабина я води по коридора, а после открехна вратата на спалнята на жена си. Леглото ѝ наистина изглеждаше като мида, цялото забулено в бяло и сребристо – винаги си беше мислил, че Лепида би могла да бъде хубава русалка в него, свенливо загърната в косата си.

И тогава чу силно пъшкане. Дрезгаво тежко дишане. Вик от вътрешността на спуснатите завеси.

За миг си помисли, че може да са нападатели – влезли с взлом през прозореца. Куцукайки, направи крачка към леглото, събра сили да извика, но видя още нещо. Нежно, бяло тяло. Силно, загоряло тяло. Преплетени крайници. Сноп синкавочерна коса върху възглавницата. Профил с римски нос, извит към тавана гръб, уста, зейнала в няма конвулсия или облекчение. Бледи ръце, впити в здравите млади рамене. Леглото, вибриращо под люлеещите се тела.

Паулиний!

Лепида!

Докато ги наблюдаваше онемял, преплетените тела се претърколиха и жена му се оказа отгоре, жена му впи ноктите си в гърдите на сина му, жена му отметна черната си коса от очите и спокойно погледна през рамо към вратата.

Лепида.

Паулиний.

Тогава Паулиний отвори очи. Тъмни очи, очите на цезар, помътнели и оглупели от похот. Тогава погледът му се спря на вратата, а лицето му се промени в почти комична изненада.

– Татко! – отдръпвайки се от Лепида, той се прекатури и падна от ръба на леглото върху мраморния под, протягайки ръка, твърде късно, за да грабне чаршаф, за да прикрие голотата си.

Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

– Татко, аз... – Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството – просто камък, стрит на пясък

Глава дванайсета

– Татко, моля те… – Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. – Нека ти обясня… – Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. – Ако само ми позволиш да...

– Не мога да чакам! – почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. – Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

– Татко, трябва да ми повярваш… – Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. – Никога не съм искал да… не съм го планирал.

– О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

– Аз не се опитвам да… – Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. – Не казвам, че вината не е моя, но...

– Моля ти се!

– За какво?

– Не искам повече детайли!

– Но аз трябва да ти...

– Не!

Паулиний познаваше това "не!" Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие [18]18
  Баие (дн. Баиа) – град и област край Неаполитанския залив. – Б.ред.


[Закрыть]за един фестивал.

Това беше "сенаторският" глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

– Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. – Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. – Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два.

– Заминавам утре! – Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм – Веднага щом говоря с центурион Денсус.

– Аз ще го уредя.

– Тогава… тогава тръгвам още сега!

– Смятам, че именно това трябва да направиш.

– О, богове, татко… – гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите "прости ми", но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.

Лепида

 Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

– Влизай, Маркус – извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, – колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

– Много се забави – посрещнах го аз.

– Слагах дъщеря си да спи.

Усмихнах се сладко, като пъхнах в устата си три малки бонбончета. Нека той да започне пръв.

– Влюбена ли си в сина ми, Лепида?

Аз зяпнах:

– Какво?!

От всички възможни реакции, най-малко бях очаквала тази.

– Федра е обичала Иполит… – Маркус седна изморено на синия ми копринен лектус. – Съмнявам се, че можеш да имаш подобни чувства, но е най-добре да елиминираме всички възможности.

– Ти си такъв романтик, скъпи! Влюбена в Паулиний? Не ставай смешен. Защо пък Федра?

– Няма значение

– Твоят Паулиний беше ужасно забавен, но твърде много прилича на теб, че да ми харесва. Е, поне в някои отношения, наистина.

Разтърсих косата си назад, така че Маркус да може да забележи следите, които устата на Паулиний беше оставила по шията ми.

Той затвори очи.

– Ако ми позволиш още един глупав въпрос, Лепида? Опасявам се, че не е особено оригинален, но… Просто "защо"?

– Нима не е очевидно? Ако не беше толкова досаден с упорството си да не ме върнеш обратно в Рим?

– А, – той потърка гърбавия си нос. – Трябваше да се досетя. Допускам, че ще поискаш развод в такъв случай?

– Че защо да искам подобно нещо?

– Иначе защо би направила този малък очарователен спектакъл?

– Просто за да ти дам урок, Маркус! Ти си го заслужи, нали така? След като ме завлече далеч от Рим, точно когато бях хванала окото на императора.

– Императорът! – Той направо се изсмя. – да го оплетеш с моята благословия ли, Лепида?

– Ами така възнамерявах. Но едва ли мога да си намеря любовник, ако нямам съпруг, нали? Мъжете не обичат необвързани любовници.

– Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.

– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.

– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?

– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши – той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!

Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.

– Какво всъщност искаш?

– Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща. Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде – аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.

– Не се отчайвай, скъпи. Ако не се цупиш твърде много, може би ще се промъквам в стаята ти от време на време. Би ти харесало, нали?

Той хвана китката ми, докато прокарвах пръсти по лицето му.

– Лепида Полиа – каза официално, – по-скоро бих си легнал с усойница!

Усетих как усмивката ми се стопява. Той излезе, накуцвайки.

***

Полупълната луна хвърляше точно толкова светлина, колкото беше необходима на Маркус, за да види сина си, излизащ през портите на конюшните. Пое в галоп на север към Агрипинензис, далеч в Германия. Дъхът му се превръщаше в светли кълба пара в хладния нощен въздух и дори от прозореца ясно се забелязваше, че раменете му са превити.

Лапий ще го посрещне, помисли си Маркус. Той ще запълни дните му с приеми, а нощите му с наети куртизанки. Матроните на Агрипинензис ще му предлагат дъщерите си и вероятно той ще се ожени прибързано с надеждата да забрави. Но няма да забрави… Ще отваря прозорците си през студените германски нощи и ще стои, треперещ от студ, до зазоряване, мислейки за Лепида, желаейки смъртта си. О, Паулиний. Обляният от лунна светлина път сега беше празен, а нощта студена. Маркус затвори прозореца.

– Искате ли нещо, доминус? – Икономът на къщата се навърташе наблизо.

– Истината. – Маркус се обърна. – От колко време?

– От няколко месеца… – Икономът се поколеба. Той въртеше домакинството на Норбан в продължение на двайсет години и Маркус познаваше всяко негово изражение. Направи жест на мъжа да продължи. – Щях да ви пиша, доминус, но господарката заплаши… Робите се страхуват от нея. Тя не е… не е добра господарка.

– Не е.

Още едно нещо, което не беше разбрал за жена си.

– Добре е, че младият господар отиде в Германия, доминус. Той ще го преодолее скоро.

Дали?

– Благодаря ти, това е всичко.

На писалището лежеше ръкописът на новия трактат на Маркус, завършен седмица преди да се прибере вкъщи. Предлагаше подобрения в съществуващите закони за наследството. Маркус разви свитъка, докато не достигна до думите, които с гордост беше изписал предишната нощ.

За жена ми.

Изненада за Лепида, която разбираше трактатите му по-малко дори от Паулиний, но която се беше постарала изключително много да се преструва колко важни са те за нея.

Маркус бързо се пресегна към перото за писане. Заостри до съвършенство края му и отпуши мастилото. Зачеркна посвещението с две прецизни линии. Без драсканици. Учените мъже не драскат. Учените мъже не драскат, а сенаторите не плачат, затова той остави свитъка настрана да съхне и скръсти ръце.

Лепида

– Лепида!

– Драга Лепида!

– Вие се завърнахте!

Протегнах ръце: гостенка звезда на един от сензационните вечерни приеми на Лолия Корнелия.

– Милите ми, колко пусто ми беше без вас!

Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!

– Императорът отново се е върнал в Дакия – каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. – Опасявам се, че дълго време няма да го има.

– О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! – Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако ѝ кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!

– Тя е абсолютно слабоумна – свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. – Също като баща си, всъщност. Каква компания!

Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.

– Аз може да съм прицел на насмешките ти – каза Маркус с приятния си глас, – но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!

– Ох, колко си скучен! … – отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.

През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна – но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите ѝ. А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.

О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!

Теа

 Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума – това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството – всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.