Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 30 страниц)

Копринените завеси се спуснаха и я скриха от погледа ми.

– Стани, момиче! – плешивият мъж се намръщи. – Разбираш ли ме?

Остия. Брундизиум. Пристанищни градове, бордеи до морето, некъпани мъже… Едва преди шест часа лежах в обятията на Ариус и си представях как никога нищо вече няма да може да ме измъчва. Направих друг отчаян опит да се втурна към улица "Марс", но бях повалена на земята. Поех си дъх, за да се примоля, но налапах цяла шепа прах. Обути със сандали крака стъпваха около мен по улицата: група трибуни, които се наслаждаваха на сцената със звучен смях, матрони, които прибираха полите си, роби, които бързо поглеждаха настрани, за да не се заразят от лошия ми късмет. Новият ми собственик ме прегледа щателно.

– По добре ѝ сложете вериги! – нареди той на едрия роб, застанал зад гърба му.

Те заключиха веригите около покритите ми с белези китки. Извъртях лицето си и започнах да вия като умиращо животно, простряно на земята.

***

– Да я купим ли? – Галий направи пауза и вдигна перото си от счетоводните бележки. – Скъпо момче, не е необходимо да я купуваш. Ти получаваш каквото искаш и без да я купуваш, нали? За какво да си купуваш крава, когато...

– Парите от наградите ми са достатъчни, за да я купя повече от три пъти.

– Парите от наградите ти? Скъпо момче, кой се занимава с ръководството тук? Кой се занимава с организацията, планирането, проучването?

– А кой се занимава с умирането?

– Но не си мъртъв, нали? – Галий потупа начервените си бузи с меките си пръсти. – Ами напоследък се държиш доста добре. Предполагам, че заслужаваш награда. Спечели двубоя следващата седмица и ще видим какво можем да направим.

– Дадено!

Ариус чакаше до портата на градината тази вечер, но Теа не дойде. Е, тя невинаги успяваше да се измъкне от онази невестулка – господарката ѝ. Леглото му се стори много празно без нея. Липсваше му топлината на тялото ѝ, сгушено в неговото, пръстите ѝ, преплетени в неговите, косата ѝ, разпиляна върху рамото му. Той се усмихна и това вече не му се струваше неестествено.

Следващия следобед той се упражняваше с треньора, а после седна да наблюдава как новобранците замахват и мушкат, застанали един срещу друг.

– Не си отлепяй ходилата от земята – извика той към едно момче с тризъбец от Ориента. – Ето, нека ти покажа… – и в следващия момент вече ги обучаваше, както бяха правили братята му с него. Както щеше да обучава и синовете си някой ден, неговите и на Теа

– Варварино – извика от сянката на двора с пронизителен глас едно от хубавите момчета роби на Галий. – Твоето момиче е тук.

Ариус с тъп звук заби върха на тренировъчния меч в пясъка и тръгна с неравна походка по коридора. Отвори със замах вратата на малката си килия и се ухили, когато я видя да стои до тесния процеп на прозореца с качулката, все още захлупена върху лицето ѝ.

– Теа, ти! Той се спря.

– Много съжалявам – каза Лепида Полиа, като се обърна и свали качулката от високо вдигнатата си черна коса. – Теа не можа да дойде.

Той отстъпи назад инстинктивно, сякаш на пътя му се беше изпречила отровна змия.

– Така ли се отнасяш към старите приятели? – Лепида грациозно свали наметалото си, разкривайки нефритенозелена туника и наниз от перли около шията си. – Някога бяхме толкова добри приятели, Ариус. Спомням си едно конкретно пиршество в къщата на баща ми, когато ти се държа много приятелски.

– Къде е Теа? – думите ѝ дращеха слуха му.

– Защо ти е, няма я… – Лепида кацна на крайчеца на леглото му и проточи врат като любопитна птица. – Съвсем я няма, скъпи мой Ариус.

Нещо студено се разви от спиралата в дъното на стомаха му.

– Какво искаш да кажеш?

– Баща ми я продаде. Търговецът на роби я изведе от града. А, да, мисля, че беше вчера сутринта.

Търговец на роби!

– Къде я заведе?

– Е, защо очакваш да знам това? – рече тя, докато разглеждаше боядисаните си в златисто нокти. – Какво ме интересува някаква си робиня?!

Стаята се завъртя и побеля. Същият ефект, помисли си бегло той, както когато те ударят по главата с шипа на щита.

– … знам, че беше привързан към нея, разбира се – продължаваше да бъбри Лепида, – но тя не струва. Наистина. Пускаше се на всички мъже в къщата.

Теа. Теа с полузатворени очи, докато пееше, Теа, която се смееше нощем, Теа, която го целуваше в мрачното преддверие и го учеше да бъде нежен. Теа...

– … наистина бях доста разочарована, когато предпочете нея пред мен, нали разбираш – една мека малка ръка докосна рамото му и започна да го гали лекичко. – Но мисля, че мога да бъда убедена да забравя за това. В настроение ли си да ме убедиш, Ариус?

Теа. Теа. Теа.

Той се протегна и постави дланта си върху лицето на Лепида. Сините ѝ очи заискриха и тя извърна глава, за да впие игриво зъбите си в палеца му.

– Ти – проклета кучко!

Той вкара ръката си в косата ѝ и я блъсна в стената.

Тя залитна, отскочи от удара и преди да успее да вдигне и пръст, той беше грабнал ножа от масата и я беше проснал на леглото.

– Къде е Теа? – върхът на ножа опираше в меката бяла шия. – Къде е?

Лепида пое въздух, за да изпищи, а той покри устата ѝ с твърда ръка. Остри малки зъби се забиха в дланта му, вече не игриво, но демонът ревеше в кръвта му и той не почувства нищо.

– Ще те нарежа като печено месо – прошепна. – Къде е?

Лепида се мяташе безпомощно под тежестта му и се опитваше да изсъска някакви заплахи под ръката му.

Той прокара ножа през високо вдигнатата ѝ на кок коса. Издърпа една прерязана черна къдрица и я размаха пред очите ѝ.

– Ще те обръсна, ще те оставя плешива, като прокажена. Къде е тя?

Сините очи изливаха отрова върху ръката му.

Той отряза още една шепа от косата ѝ.

– Къде е тя?

– В публичен дом, ето къде! – изсъска Лепида, когато той дръпна ръката си. – В някой публичен дом, в който и да е публичен дом в империята, където диваците плащат за курви.

Още един сноп копринена черна коса се свлече на пода.

– Къде?

– Мислиш ли, че знам? Мислиш ли, че ме интересува? Тя е на левги разстояние, ето къде е – обслужва всички животни в Остия или Брундизиум и ти никога вече няма да я видиш!

Още една бяла експлозия се взриви пред очите му, а Лепида Полиа надаваше крясък след крясък, докато той кълцаше косата ѝ на кичури. Огърлицата ѝ се скъса, перли падаха като дъжд с меко почукване върху обърнатия му на пода щит. Бяха нужни петима от главорезите на Галий, за да откъснат ръцете му от шията ѝ.

– Драга Лепида! – пърхаше развълнувано Галий около нея. – Най-искрените ми извинения! Ще бъде най-жестоко наказан Тя го отпрати.

– Сега изглежда отвратително, – помисли си Ариус с блуждаещ поглед. Лицето ѝ е на червени петна от ярост, а косата – остригана на три пръста от кожата. Той видя как устата ѝ се отваря, за да изплюе жлъчта ѝ, но нищо не достигаше до ушите му. Дори когато я изведоха през вратата, все още бълваща обещания за мъст, и после, когато Галий го заплашваше – не чу дори и дума.

***

Би се срещу трима мароканци в Колизеума следващия месец. Беше битка, която никой никога нямаше да може да забрави. Той заби меча си през ухото на единия, пръсна черепа на втория с шипа на щита си, а когато третият пусна меча си и вдигна ръка, за да моли за милост, той сви пръстите си като куки и изтръгна гръкляна му с голи ръце.

Тълпата го понесе на рамене по улиците същата вечер, разбиваха прозорци, разбиваха кани, разбиваха глави, а той мачкаше всичко пред себе си и ръмжеше, и пиеше. Надигна цяла бъчва с вино над главата си, за да пие, счупи челюстта на един пияница, защото го беше настъпил, а когато една проститутка обви ръцете си около врата му и го целуна, той я целуна в отговор, докато не ѝ пусна кръв. Зимната зора се показа студена и стоманеносива още преди Ариус да успее да се замъкне, олюлявайки се, до улица "Марс". Остра болка, като шип, пронизваше слепоочието му, туниката му беше цялата в петна от нечия кръв.

– Значи се върна – каза студено Галий. – Трябва да наредя да те убият с удар по главата, като бясно куче!

Ариус се поклащаше безразличен.

– Но можем да се смятаме за благословени, скъпо момче, по две причини. Първо, Лепида Полиа в края на краищата е решила да не казва на баща си за твоето безобразно поведение. Иначе неговите пазачи отдавна щяха да почукат на вратата ни, за да поискат кръвта ти. И второ, един испански сановник ни изпрати това, като награда за великолепния двубой. – Той вдигна една тежка кесия. – Грижи се кесиите да продължават да пристигат, гладиаторе, и аз ще се грижа за теб. Чуваш ли ме, момче?

Някакво животинско ръмжене и тракане на зъби заглуши гласа му.

– Кучета – каза Ариус, като махна с ръка. – Убиват нещо.

– Още не съм свършил с теб. Върни се веднага!

Ариус пресече улицата с олюляващи се стъпки и си проправи път сред боричкащата се маса от кучета. Ръмженето премина в скимтене, когато той ги изрита от пътя си, и те се разбягаха, зъбейки се. Всички, освен онова, което другите бяха нападнали: копринено сиво женско кутре, покрито с белези от ухапвания, единият му крак беше съвсем обезобразен. Той застана на едно коляно и вдигна камък от паважа, за да разбие черепа му.

Но палето имаше огромни очи, които гледаха право в неговите. Тъмни, отчаяни очи.

Той пусна камъка и го гушна внимателно, за да не докосне осакатения му крак.

– Без паразити в моите казарми! – Галий дръпна настрани загърнатата му туника, докато Ариус профучаваше край него. – Вероятно е болно.– Ариус затръшна вратата си пред тези думи на недоволство. Сложи кучето на леглото и се вгледа за миг в него.

– До утре ще си мъртво.

Той се изненада, когато кучето започна лекичко да дъвче протегнатия му пръст. Безполезно малко нещо. Би било по-милостиво да му извие врата. Той взе някакви остатъци от кухнята и му даде да яде.

– Теа – каза той и гласът му прозвуча гръмко в тихата стая. – Така ли да те кръстя?

Кучката се стресна от звука на гласа му, тънката копринена кожа потръпваше от студа в стаята.

– Не. Твърде си уплашена, за да си Теа. Тя не се страхуваше. От нищо.

Освен в нощта, когато за пръв път беше загубил битка, когато беше нахълтала в казармените помещения, с очи като горящи дупки насред лицето ѝ, и започна да хлипа в обятията му, повтаряйки, че няма да понесе да го изгуби.

– Без име. Не заслужаваш име – ще си мъртва до сутринта Безименното куче започна да дъвче ъгълчето на възглавницата му, когато Ариус зарови лицето си в завивките и заплака.

Теа

 Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах как кръвта закапа от вената ми. Вече нямаше син съд, просто обикновена медна купа, но китките ми бяха нашарени с пресни белези от ножа и аз прекарвах дните си като в сън със старите, добре познати облаци, които замъгляваха очите ми.

– Теа! – дрезгавият глас на господаря ми. – Теа, слез долу!

Аз завързах китката си с безразличие и се изправих, затегнах тъмната роба и сложих шафраненожълтата перука, които ме отличаваха като обикновена проститутка. Вече ги носех от два месеца. Миришех на стотици немити мъже: моряци, каторжници, собственици на таверни. В Брундизиум, на двеста левги от Рим – тук се срещаха всякакви типове.

– Теа!

Олюлявах се, докато слизах по разнебитените стълби, но не беше заради кръвопускането. Напоследък пусках само по капка. Исках да разрежа китката си до костта, но не го правех. Имаше нещо малко и неконтролируемо, което риташе в корема ми, заченато през онези откраднати часове в студената килия, които някога бяха моят Едем! Детето на Ариус. Това ме ужасяваше, но когато забивах ножа в китката си или си варях от билките, които щяха да решат въпроса с обилна струя кръв, ръката ми спираше. Да създам дете на този свят? Казвах си аз яростно. Момиче, за да стане курва като майка си? Момче, за да загине на арената като баща си?

Но не можех да го убия. Дори и да исках, не мислех, че ще умре.

Никое дете на Ариус не би се уплашило от малко кръв.

ЧАСТ ВТОРА

Юлия

Храмът на Веста

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

– Имаш нови рубини, скъпа Юлия? – пита ме Маркус при следващото си посещение.

– Подарък са – те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. – От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

– Съпругата ми носи зелено – ми каза той веднъж, – а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

– Той ти поднася бижутата като извинение – казва Маркус тихо. – Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

– Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

– Дай воля на скръбта си по Гай – ми казва Маркус. – Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Гай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

– Виждам очите им – казах му аз тихичко. – Гледат ме.

– Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам "чичо", а не Господар и Бог.

– Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

– Като каменни плочи – казвам на Маркус в полуунес. – Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

– Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!

Глава осма

Лепида

 88 година след Христа

 Дори и новите ми перли не ме утешават.

– Махай се! – метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. – Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?

– Лепида? – Познатото почукване на вратата. – Чух някакъв звук от трошене.

– Просто шишенце с парфюм, Маркус. Ирис го бутна… – Нагласих на лицето си очарователна усмивка.

Съпругът ми влезе и ме целуна по бузата за поздрав. Грозен и не на място в моята хубава синьо-сребриста спалня, миришещ на мастило както обикновено.

– Пак си бил долу в библиотеката, Маркус?

– Не мога да открия "Коментари" на Цицерон.

– Робите не ти подреждат добре нещата. Трябва да ги държиш по-изкъсо.

– Няма нужда. Да се ровиш из рафтовете е половината от удоволствието.

Удоволствие! Лепида Полиа, жената, която привличаше погледите на цял Рим, омъжена за човек, който се рови из свитъците си за удоволствие!

– Колко мило – измърморих аз.

– Ами ти? – Очите му се спряха върху моите. – Успяваш ли да си намериш нещо да се забавляваш?

– Половината от нещата ми дори не са разопаковани. Що се отнася до града… – Махнах елегантно с ръка. – Е, Брундизиум може и да не е Рим, но мисля, че ще намеря какво да правя. Играят "Федра" в театъра… О, и си купих още перли! Толкова бяха красиви, че просто не можах да се сдържа! – показах аз трапчинките си.

– Купувай си каквото ти харесва! – усмихна се той. – Видя ли? Казах ти, че спокойствието ще ти се отрази добре.

– Вероятно си прав – задържах задължителната си усмивка.

– Паулиний ще дойде за вечеря днес. И няколко приятели. Ще бъде хубаво пиршество. Ще ти бъде приятно, нали?

"Хубаво пиршество"! Сериозният син на Маркус и няколко стари мъже, които дрънкат за републиката. След като в продължение на четири години седях на приеми редом със сенатори, управители на провинции, до най-видните патриции на Рим. – Разбира се, че ще ми бъде приятно, Маркус. Ще кажа на готвача да приготви малко от онова сърнешко месо със счукан розмарин, което Паулиний обича.

– Помолих го да дойде по-рано. Сабина обожава историите му, преди да си легне.

– И двамата я глезите – укорих го аз. – Тя си има гледачка, която да ѝ разказва истории.

– Какво да се прави, като харесва повече историите на Паулиний? – Той отново ме целуна по бузата, уф, тази миризма на мастило… И тихичко излезе, накуцвайки.

Изчаках, докато се отдалечи на безопасно разстояние, преди да метна още едно шишенце с парфюм по вратата. Мразя Маркус! Мразя го, мразя го, мразя го!

***

Паулиний Норбан свали меча си, когато противникът му се преви на две.

– Добре ли си, Верий? Да не те...

– Ха! – Верий се изправи и замахна с меча си нагоре към шията на Паулиний. – Знаех си, че ще се хванеш! Предаваш ли се?

– Предавам се!

Те прибраха мечовете си в ножниците и с големи крачки се измъкнаха от горещината на тренировъчната площадка. Запътиха се обратно към преторианските казармени помещения.

– Трябва да се стремиш да убиваш, Норбан. Що за праправнук си на Август? Безопасен си като печена мида.

Паулиний го сграбчи и те се сборичкаха на слънчевия двор. Двама трениращи преторианци, които трябваше да се дръпнат от пътя им, изругаха беззлобно.

– Предаваш ли се? – изрече задъхан Паулиний, палците му притискаха гърлото на Верий.

– Предавам се, предавам се!

Шмугнаха се в преторианската баня, свалиха пропитите си с пот туники и със задоволство се отпуснаха в горещата пара на лаконикума[14]14
  Лаконикум – вид римски терми, подобно на сауната. – Б.ред.


[Закрыть].

Верий пипнешком започна да търси съда с вино сред кълбата от пара. Ще ходиш ли на гощавката при Марцелус довечера?

– Не мога. – Паулиний обърса челото си с кърпа.

– На друго пиршество ли ще ходиш? – ухили се Верий. – Може би интимна вечеря за двама?

– Не.

– Еее, стига де. Ами онази твоя певица, след която се влачиш – Антония?

– Атина. Не, не е тя.

– Не те виня, хубава е. Скъпичка обаче. Очаква да ѝ правиш множество дребни подаръци. Колко ще ти излезе тази малка вечеря за двама?

– Ще ходя при баща си, магаре такова! Той е в града.

– Баща ти ли? Не знаех, че изобщо излиза от Сената.

– Не знаеш? Сенатът се разпуска през лятото. Като училищата.

Паулиний отпрати прислужващите в банята, когато се приближиха с масла и стригили[15]15
  Стригила – стъргалка за кожа. – Б.ред.


[Закрыть].

Никога не се беше чувствал удобно роби да му трият гърба. Войниците трябва да се грижат сами за себе си.

– Може пък аз да навестя твоята певица вместо теб? Да ѝ кажа колко ти липсва, докато ти слушаш всички онези стълбове на империята да декламират и хвалят добродетелите на републиката и александрийски стихове. – Верий изпръхтя, когато прислужникът прокара стригила по гърба му, за да попие потта. – Или може би да ѝ кажа, че ухажваш онази апетитна твоя мащеха?

– Хей, престани! – каза Паулиний.

– О, не започвай пак! Само изразявам най-сърдечното си възхищение към онова невероятно съблазнително същество, което по някаква случайност ти се пада законна майка. Паулиний метна по него една кърпа. Последва сборичкване и те събориха един поднос с масла за вана. Паулиний отпрати робите, докато подреждаше малките стъклени шишенца във войнишки редици.

– Нали разбираш… – Верий се изтегна на една мраморна плоча и кимна на масажиста да дойде. – Никога не съм допускал, че баща ти ще се ожени за момиче, което е на една трета от възрастта му. Виж баща ми, този дърт козел, вече има четвърта жена! Но твоят,– Паулиний прокара стригила по ръката си и обра потта. Спомни си как си беше помислил същото.

– Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете – беше се изпуснал той преди четири години. – Извинявай, не трябваше да...

– Съвсем правило наблюдение – усмихна се баща му. – Знам какво си мислят всички – стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

– Кой ти се смее? – запита той.

– Всички – каза Маркус сухо. – Не настръхвай така, момче!

– Но те говорят.

– Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз – усмихна се Маркус. – Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно.– Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

– Приятна ли? – беше изръмжала веднъж леля му Диана. – Паулиний, та тя беше кучка от класа!

– Лельо Диана… – започна той, но не успя да опровергае думите ѝ.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

– И бездруго не беше особено добро издание – спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай – не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

– Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага – въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

– Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

– Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе[16]16
  Тапе – място в Дакия, където са се били даки и римляни през 85 г. – Б.ред.


[Закрыть]!

– Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

– Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории. Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

– Да си Норбан означава да служиш! – беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

– Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга – запримигва шеговито Верий. – А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.

– Атина.

– Може и още нещо да ѝ предам. Паулиний го замери с кърпа.

***

– Линий! – разнесе се вик веднага щом Паулиний прекрачи прага на бащината си къща и нещо се хвърли в коленете му.

Той се разсмя и се наведе, за да прегърне своята полусестра, която вече беше на четири и половина.

– Пораснала си, Вибия Сабина! Голямо момиче!

Той разчорли кестенявата ѝ коса и тя се разсмя. Беше дребна, слаба като птичка и със светло лице; раждането ѝ бе голяма радост за него; винаги беше искал сестричка. Тя бе болнава и изпадаше в леки пристъпи на епилепсия, но смехът ѝ беше очарователен. Маркус ги наблюдаваше с усмивка, докато накуцваше из атриума с басейн със сини плочки и изящни мозайки.

– Сабина, къде забрави поклона? – Лепида влезе с плавна походка, цялата в наситено червена коприна и с розови перли. Самата тя беше толкова изящно същество, че трудно можеше да се повярва, че е майка на Сабина – с очи на кошута, твърде крехка, за да може да вдигне дете на ръце, камо ли да го износи. Малкото маймунско личице на Сабина стана сериозно и тя пусна брат си, за да се поклони тържествено. Той ѝ отвърна с официален преториански поздрав и ѝ намигна.

– Така е много по-добре – каза Лепида. – Бягай сега! Маркус, гостите ти са тук.

Сабина изчезна като яркожълто петно, а майка ѝ – истинска райска птица, се понесе след нея в триклиниума, покрит с мрамор на сиви жилки. Маркус се обърна, когато от нея бе останало само ярко сияние като от опашка на комета.

– Съжалявам, че не ти писах по-рано, Паулиний. Пристигането ни е неочаквано, знам.

– Учудих се, наистина. Промяна в плановете ти ли?

– Да – каза Маркус лаконично, – ще ти обясня после. Сега, предполагам, познаваш повечето от гостите ми. Друз Амелий Сулпиций, Авъл Сосианий, онзи отвратителен млад Урбиний от септемвирите[17]17
  Септемвират – държавно управление от седем души. – Б.ред.


[Закрыть]– макар че трябва да призная, че е умен.

Вечерните приеми на баща му бяха редки и приятно еднообразни. Едни и същи гости, говорещи с тих глас, облегнати на възглавниците, същата обикновена вечеря, същият белобрад оратор, рецитиращ гръцка поезия (защо гръцките оратори винаги бяха белобради?), същите философски шеги, които се подхвърляха небрежно между лектусите. Като момче тези вечери винаги го отегчаваха до смърт. Все още го отегчаваха, но сега знаеше, че на масата на баща му присъстваха най-големите умове на империята. Щом някой започнеше да цитира Платон (а те неизменно започваха), Паулиний съвсем се изгубваше, но имаше нещо успокояващо в това да си лежи там, сред възглавниците, и да гледа как неговият скромен на вид баща се чувства в свои води сред великите умове на Рим. Успокояващо е да знаеш, че баща ти е точно толкова изключителен човек, за колкото си го смятал, когато си бил малко момче.

Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.

Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията ѝ изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си – да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада – на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той ѝ се усмихна през масата.

Лепида

 Не бях изпитвала подобно отегчение от… – ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.

– Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан – казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.

Паулиний си тръгна последен. Той настоя Маркус да го заведе горе, за да каже лека нощ на Сабина. Просто да ти се догади от погледа и лицата им, докато гледат надолу към малкото креватче. Не разбирам защо са толкова привързани към нея. Изобщо не прилича на мен. Едва ли човек би могъл да я изведе сред обществото, не и с тия гърчове, които получава на обществени места. Гърчещо се изчадие със запенена уста. Трябваше да се досетя, че което и да е дете на Маркус ще бъде деформирано. А тя е дете на Маркус; бях се погрижила за това.

– Мисля, че всичко мина много добре, скъпа – каза Маркус, когато най-сетне отпрати Паулиний.

– Да, мили – усмихнах се аз и повдигнах ръката си до устните му.

Наведох се напред и го целунах, а той задържа лицето ми в дланите си.

– Остани при мен тази нощ… – казах лукаво.

Имах собствена спалня – бях настояла за това! – и Маркус никога не си позволяваше да идва, без да го поканя, но аз му осигурявах редовен достъп. Тези малки прояви на привързаност го правеха щастлив и плащаха сметките ми.

– С удоволствие! След като разкажа на Сабина приказка за лека нощ. Сабина, винаги Сабина! Той съвсем изглупяваше по това тъпо дете! Понякога се чудех дали не беше грешка, че я родих. Няма да е добре да бъда изместена от собствената си дъщеря, нали? Но се усмихнах и измърморих:

– Колко добър баща си! – и продължих да се усмихвам, докато стъпките му не заглъхнаха в стаята ѝ и тогава му се оплезих зад гърба.

Влязох в спалнята си и се загледах в отражението си в полираното метално огледало, докато Ирис махаше фибите от косата ми. Наситено червената туника ми отиваше. Имах подходящ цвят на лицето за червено, а с това не можеха да се похвалят много момичета. Дори Юлия от императорското семейство изглеждаше бледа под сватбения си воал. Моят воал, от друга страна – сватбеният ми ден беше прекрасен! Бялата туника, пурпурният воал, процесията, ритуалът в гробницата – всичко беше идеално! Е, освен Маркус; той просто изглеждаше стар. И все пак установих, че мога да го пренебрегна доста лесно. На сватба младоженката е звездата. Дори имаше двама гладиатори, които се сражаваха в моя чест.

Не, не Варварина. Той беше изпратен от своя ланист на турне из провинцията. Страхуваше се от мен, без съмнение и от това, което можех да направя, ако посмееше да си покаже лицето в Рим. Е, с право се боеше. Щях да го хвърля на лъвовете, без да се поколебая и за миг, все още бих го направила. Ако се бе осмелил да се покаже на сватбата ми!

Така де… Беше великолепен ден! Просто великолепен! Но нощта Маркус, според традицията, трябваше да ме пренесе през прага, но беше твърде стар и немощен. Паулиний ме пренесе вместо него, а след това всички се поклониха и ме оставиха насаме с новия ми съпруг в тъмната спалня.

– Косата ти?

Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.

– Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка – казах непринудено. – Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.

Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.