Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 30 страниц)

Херкулес крещеше.

Ариус скочи от земята и хвана пазача за коленете. Сграбчи колана на мъжа и изтръгна камата му.

Херкулес крещеше името му.

Ариус намери място, незащитено от ризница, и намушка пазача. Кръв плисна по лицето му. Той се претърколи, изправи се на крака и успя да отскочи, преди трима от пазачите да го ударят отзад и да го повалят отново на земята.

За миг очите му се изчистиха от пясъка и той видя лицето на Херкулес. Бял кръг, притиснат към земята, две слепи очи, пълни с кръв, размазана уста, зейнала в черен вой.

Ариус почувства как широко отваря уста, как цялото му тяло се пропуква и някъде в главата си нададе рев в отговор. Дълъг, безкраен вик, който го погълна целия, вледеняващ фон на тъпия звук от ударите на дръжките на мечовете върху тялото на Херкулес, докато британските момчета бавно го пребиваха до смърт.

Причерня му пред очите, когато демонът надигна главата си и нададе писък.

Пуснаха го.

– Е – каза меко Маркус, – това беше интересно.

До него момчето роб висеше на перилата със зяпнала уста.

Ариус стоеше на колене, когато го пуснаха. Мечът падна от ръцете му.

Убий ги, ревеше демонът, но викът му изглеждаше толкова далечен.

Не можеше да диша. Смъкна шлема си и го запрати настрана. Пръстите му се свиха в юмрук.

Убий ги, скимтеше демонът. Той можеше да си представи как Галий се усмихва, отпуснат назад в креслото си.

– Това трябва да върне стария Варварин – щеше да каже той весело. – Насладете се на забавлението!

Ариус се олюля на краката си. Британците го гледаха задъхани, с мечове, потрепващи неуверено във влажните им длани.

Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.

– Убийте ме!

Те го гледаха с широко отворени очи.

– Убийте ме! – изрева той. – Убийте ме, кучи синове!

Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.

Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.

– Убийте ме!

Шепнейки, те направиха знак за предпазване от "лоши очи", и отстъпиха назад.

Теа в императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата ѝ; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.

Тогава Домициан стана от стола си.

– Игула – изкрещя той толкова силно, колкото и Ариус и обърна палеца си надолу в знака за смърт.

Сподавен писък стисна гърлото ми, когато британците го заобиколиха. Но Ариус се обърна с празни ръце, разперени широко.

– Кой е пръв? – попита той, а гласът му прониза всички. – Кой ще нанесе първия удар на Варварина?

Очите им проблеснаха. Те облизаха устни. Спогледаха се.

– Убийте ме! – каза той, като хвана един потреперващ меч и го притисна към собственото си гърло. – Направи го!

Момчето изпусна меча си.

Ариус се завъртя към другите като лъв и пет меча паднаха в пясъка. Половин дузина момчета в разцвета на силите си отстъпиха назад с лица, по-бели от сенаторска тога, докато един застаряващ гладиатор бавно ги пронизваше с погледа си.

Тогава той започна да се смее, а аз го обичах точно затова. Смях, истинска разтуха, когато отметна главата си назад и започна да се смее нагоре към небето. Той скочи леко към британските момчета и те се отдръпнаха треперещи с широко отворени очи.

Той се обърна с гръб към тях и се доближи към императора, който стоеше неподвижно в императорската си ложа.

– Искаш ли и ти да опиташ, цезаре? – изкрещя Ариус, разпервайки ръце. – Ти, смучеща кръв курво от рода на Флавиите!

– Ох! – каза Викс. – Това беше глупаво! Вече го загази.

– Какво? – Сабина се надигна от мястото си с любопитни очи. – Какъв е този шум? Какво означава

– Мисля, че е време да си вървим, Вибия Сабина.

Маркус я прегърна и направи жест към иконома. Всички наоколо, цялата тълпа, стояха абсолютно безмълвни, като хипнотизирани от този надменен гладиатор. О, Фортуна, какво ли ще е въздействието му върху плебеите?

– Ами Викс? – Сабина надникна над рамото на Маркус, докато той я носеше. – Ние го оставихме там.

– Той ще се оправи. – Маркус нямаше желание да види какво щеше да направи императорът с Варварина и още по-малко пък дъщеря му да го види. – Дръж се здраво за мен, Сабина.

– Той ми открадна перления гребен – каза тя тъжно. – Мислиш ли, че ще го видим пак?

Теа

 Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.

Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.

Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.

Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.

Стрелата лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.

Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.

Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.

Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.

– Стража! – измуча Домициан, керемиденочервен. – Стража!

Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.

Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите – един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.

– Хвърлете го вътре!

Трибуните избухнаха. Римските граждани скочиха на крака, раздиращи въздуха с пръсти и ревящи за кръв, а дузина ръце повдигнаха Галий и го метнаха през стената на арената… На арената, където половин дузина хлипащи, изпаднали в истерия британски момчета го накълцаха на парчета още преди да успее да изкрещи думите: "Ще ви платя".

На арената Ариус беше почувствал безсмъртието да бушува из вените му, но в тъмния коридор на Портата на смъртта безсмъртието бледнееше. Той почувства пясъка да скърца в устата му, почувства бавно сълзящата рана на крака си и дори и лекото тяло на мъртвото джудже му се струваше тежко.

Херкулес

В голия коридор, където довличаха мъртъвците, той положи джуджето върху щита си, както полагаха героите в Британия. Изпъна изпотрошените му крайници, затвори окото, което беше останало неизбодено, скръсти малките ръце върху малкия меч. Остави собствения си шлем отстрани на джуджето, а после и ризницата си. Добър момент да сложи край на Ариус Варварина, на когото и бездруго вероятно не му оставаше още много живот. Той намери една факла, която мъждукаше в ниша в стената, и протегна ръката си, докато тя не обгори гладиаторската му татуировка до черно. Почти не усети болката от огъня.

Ариус постави факлата в неподвижните крака на Херкулес: клада за един герой. Херкулес щеше да хареса това. Той мина в двете посоки на коридора, събра още факли и ги струпа около щита.

Обърна гръб точно, когато дървеният под започна да се разпалва. Вървеше на сляпо, треперещ, препъващ се, блъскащ се в стените. Коридорите бяха странно празни – но все пак той никога по-рано не беше минавал отвъд Портата на смъртта. Може би смъртта беше празна. Дори и така, всеки момент преторианците на императора щяха да дойдат и да забият меч в червата му. Всеки момент – той се препъна зад ъгъла, блъсна се в един забързан роб, който носеше купчина старо месо за лъвовете, избягна двама стражи и се затича надолу по друг коридор.

Оранжева мъглявина се блъсна в него.

– Ей, по-внимателно!

Погледът му се фокусира. Оранжевата мъглявина се оформи в пълничка русокоса жена в огнена копринена стола. По едно мръсно дете се полюшваше, опряно на всяко от бедрата ѝ. Тя го погледна строго.

– Слушай – каза тя, – не си ни видял!

– Моля?

Тя кимна зад себе си:

– Идвайте.

Премина поток от роби, опрели на бедрата си опърпани деца с големи очи или водещи ги за ръка. Преброи повече от трийсет.

– Какво става тука?!

– Не си ни видял! – повтори тя, като махна с ръка на робите и децата да продължат. – Ще ти платя, за да забравиш. Също както платих на всички други. Не си ни видял!

– И бездруго вече съм мъртъв. – Усещаше тялото си тежко като олово. – По-добре се измъквайте бързо. Има пожар.

– Пожар? – Тя подуши въздуха, пипна каменната стена колебливо. – Къде?

– Там назад – посочи зад рамото си. – В коридора, където извличат труповете на умрелите.

– Какво? Кой си ти?

– Варварина – каза той уморено.

– Ариус Варварина? Помислих си, че ми изглеждаш познат. Това оживление, което току-що чух горе на арената – то няма нищо общо с теб, или греша?

– В известен смисъл Тя го изгледа втренчено.

– Да не би да бягаш?

– Не – отвърна търпеливо той. – Аз съм мъртъв.

– На мен ми се струваш жив. – Тя отново подуши въздуха. – Знаеш ли, наистина ми мирише на пушек. Ето, вземи това дете.

Ариус го взе. Беше по-лесно да се подчинява. Усети как малките ръце обвиват врата му и последва оранжевата туника нагоре по коридора.

– А ти к'я си? – скованият му език сливаше звуковете.

– Флавия Домицила. Децата са еретици или поне родителите им са. Християни и евреи, осъдени да бъдат хвърлени на лъвовете. Опитвам се да предотвратя това. Слушаш ли ме? Прави каквото ти казвам и ти също ще се измъкнеш!

– Племенницата на императора?!

Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.

Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.

– Ето, отвори тази врата!

Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите ѝ, и те излязоха на слънчева светлина.

– Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче – не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица "Марцелус" – нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. – Ето я носилката ми. Качвай се!

Той погледна пищно облечената жена, сребърната носилка, кадифените възглавници и копринените завеси. Всичко изглеждаше твърде нереално.

– Качвай се – повтори Флавия Домицила – или искаш преторианците да те нанижат на копията си?

– Момент.

– Но ние нямаме.

Той се върна до вратата, куцукайки стигна до първия завой на коридора и като сложи два пръста в устата си, изсвири. След миг кучето дотича с полусдъвкана ръкавица, висяща от устата му.

– Тръгваме веднага! – долетя гласът на Флавия от носилката. – Идваш ли, или не?

Той прегърна кучето и се качи вътре.

Теа

– Пожар!

– Пожар!

– Гладиаторските казарми горят!

Един от пазачите ме сграбчи за ръката и бързо ме поведе навън от императорската ложа зад Домициан и императрицата. Проточих врат и видях дима, който се издигаше от Портата на смъртта. О, Господи, Ариус. Излязох замаяна на площада пред Колизеума под сянката на колосалната статуя на Нерон. Хората се блъскаха от всички посоки, обезумели майки стискаха китките на рожбите си, мъже се бутаха и крещяха. Преторианците, които трябваше да ме пазят, ругаеха и хванали здраво щитовете си, се противопоставяха на натиска с железните си рамене, а пък аз сякаш бях залепнала за стъпалата на Храма на Венера. Над френетичната суматоха от притиснати плебейски глави зърнах за миг императора, който продължаваше да гълчи преторианците си, и тогава една ръка ме сграбчи за китката и ме дръпна в преддверието на източната страна на храма.

– Хей! – каза много познат глас.

– Викс?! Версенжеторикс, какво правиш тук?! – прегърнах го здраво.

– Избягах – каза с глас, заглушен зад мен. Звучеше наперено, както обикновено, но грубата му лапичка потърси ръката ми под прикритието на наметалото и я хвана здраво. – Братът на Ларций, той става, но икономът ми беше набрал много. Изпрати ме да работя в двора с животните и тогава стана онова с расовите гъски, а не бяха откраднати толкова много, но икономът каза, че ще ме продаде в солна мина. Така че аз се промъкнах в един керван, който отиваше на север.

– От Мизенум до Равена и след това до Рим? – усмихнах се, заровила устни в косата му.

Трябваше да се досетя, че никой нов господар нямаше да успее да държи сина ми под контрол. Той изглеждаше толкова прашен и изморен, но си личеше, че полага големи усилия да не разбера, че съм му липсвала Аз се стегнах и го раздрусах с все сила.

– Хей?!

– Тихо, няма време! Поне веднъж трябва да ме чуеш, Викс! – Надникнах иззад ъгъла на преддверието. – Вече ме търсят, трябва да си вървиш – не мога да те задържа тук! – Направих пауза, докато търсех решение. – Флавия, това е решението!

– Коя е тая?

– Пазач! – сграбчих ръката на най-близкия преторианец. Слава богу, че Домициан все още беше погълнат в разправията със собствените си стражи от другата страна на Храма на Венера. – Пазач, това момче е роб на Флавия Домицила и е избягало от дома ѝ в Тиволи. Трябва да го изпратите обратно в къщата на господарката му.

Пазачът изгледа подозрително моя прашен, навъсен син. Без съмнение си мислеше за шестнайсетте мили езда до Тиволи.

– Веднага го заведете! – прибавих в гласа си цялото високомерие, присъщо на любовница на императора. – Той е любимото момче за поръчки на Флавия и тя ще те възнагради щедро, че си го върнал. Вземи това… – бутнах няколко монети в ръката на пазача – за положените усилия.

– Добре, домина.

Той се запъти към своя центурион, за да поиска разрешение, а аз се обърнах към Викс.

– Мамо, уморен съм… – Ръката му все още стискаше моята под наметалото – от години той смяташе, че е твърде голям, за да държи ръката ми на публични места, а сега не ме пускаше. – Краката ме болят и съм гладен и...

– Отиваш при Флавия Домицила в Тиволи – отрязах го аз безмилостно. Нямаше време да го прегръщам и гушкам, колкото и да ми се искаше. – Флавия е племенница на императора. Кажи ѝ – насаме, – че си син на Атина. Свалих една сребърна гривна от китката си, гривна, с която Флавия ме беше виждала много пъти, и я бутнах в ръката му. – Дай ѝ това. Флавия ще разбере, че казваш истината; около нея постоянно тичат деца. – Целунах го силно, пъхнах няколко монети в мръсните му ръце и се обърнах, за да видя как преторианецът крачи тежко към нас. – Надявам се Флавия здраво да те напердаши за неподчинението, момче – казах на висок глас. – Стража, не го изпускайте от поглед! Той създава само неприятности!

Викс ме изгледа сърдито, когато преторианецът го хвана и повлече навън. Той се гърчеше, опитвайки се да измъкне ръката си от здравата хватка на пазача… В същия момент усетих ръка върху рамото си – Домициан! За миг само моят син и моят император срещнаха погледите си.

– Цезаре! – виждах нещата ясно. – Трябва да се оттеглим… – и го повлякох надалеч, доколкото можах, и когато погледнах назад, видях, че синът ми и пазачът му са се изгубили в тълпата.

Имах късмет. Наистина голям късмет. Домициан беше в изключително лошо настроение, но не ме наказа. Само накара един от ковчежниците си да ме изпрати до частния му дворец Домус Августана и да ме остави да гния в една луксозна стая.

Пожарът в казармените помещения на гладиаторите беше изгаснал сам. Без да нанесе много щети, както разбрах по-късно. Две неща бяха открити сред пепелта: ризницата и шлемът на Варварина. "Божествен огън! " – шепнеха плебеите, които говореха как са го видели да отлита надолу към подземното царство на Плутон. Преторианците са го направили, бих казала аз, ако някой ме беше попитал. Преторианците, които са спазили заповедите на Домициан – да убият Варварина и да подпалят тялото му. Само един е Господар и Бог на Рим!

Викс. Погледнах навън от балкона на новата си спалня – разкриваше се панорама към Рим и отвъд него.

Викс, в Тиволи ли си вече?

Ариус не мисли за тях.

Как се бях издигнала! Сега имах златна купа за кръвта си

– Тръгваме довечера – каза Флавия, – за Тиволи. Имам вила там, там ще те скрием. Разбираш ли от градинарство?

– Градинарство ли? – Изгарянето на ръката му започваше да боли, но той се чувстваше най-вече изморен.

– Да, от градинарство. Трябва ми още един градинар, а на теб ти трябва работа. И прикритие, за да дадем на хората време да забравят това твое известно лице. Хм… Какво ще кажеш за Стефанус, верния градинар?

– Ммм – поклащането на носилката му действаше приспивно. Кучето вече дъвчеше копринения пискюл на една от възглавничките. – Ако изобщо успеем да стигнем дотам.

– О, със сигурност ще успеем. Никой няма да претърси тази носилка на градската порта. Аз съм племенница на императора – усмихна се Флавия. – Защо не подремнеш малко?

Той затвори очи. Ариус Варварина напусна града, мъртъв за света.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Юлия

В Храма на Веста

 От време на време Маркус отива в Храма на Веста. Не за да поднася благодарности на богинята – той едва ли може да си представи семейство и дом, по-прокълнати от неговите собствени, – а за да се моли за Юлия.

– Чувствам присъствието ѝ тук – казва той.

Главната весталка му е приятелка; тя има несломим дух под белия си воал и двамата веднъж или два пъти са се борили заедно срещу някои от най-суровите декрети на императора.

– Може би наистина е тук, Маркус Норбан.

Той протяга ръцете си над вечния огън на тихия олтар.

– Веста, богиньо на огнището и дома, бди над душата на Юлия! Тя винаги ти е служила вярно.

Глава двайсет и първа

Лепида

92 година след Христа

– Щом искаш вила в Тиволи, непременно си купи. – Маркус почти не вдигна очи от документите. – Каквато къща пожелаеш, стига аз да не съм в нея!

– Благодаря ти, скъпи!

Маркус можеше да е груб към мен, можеше да ме пронизва с твърдите си като мрамор очи, можеше да пуска хапливи забележки, докато ядяхме смокини за закуска в редките случаи, когато все още се срещахме вкъщи, но и двамата знаехме кой командва.

И така, вила в Тиволи! В Рим си имах собствена къща в най-модната част на хълма Палатин, център на всички най-изтънчени приеми в Рим и далеч от тихия дом на Маркус до Капитолийската библиотека, където живееше със Сабина, но през лятото модата изискваше нова свежа струя. Баие някога беше популярен град, но император Домициан имаше вила в Тиволи и сега никой от висшите кръгове не летуваше другаде. И така, аз получих своята вила с огромен кръгъл триклиниум и атриум с падащи на каскади цветя и с достатъчно бюстове на видните предци на Маркус, за да привличат внимание. Идеално за забавления! Можех да постегна мястото по време на траура ми тази пролет. Инкрустирани със сребро лектуси с розови копринени покривки, мозайки със сложни фигури, може би някои от онези еротични статуи, които изглеждат толкова предизвикателно. Един месец, за да сложа всичко в ред и да е напълно готово за летния сезон. Нямаше нужда да съм в траур повече от месец; татко едва ли би искал да си седя вкъщи, тънеща в скръб. Треската го беше повалила – досадно – точно когато започваше да се издига по стълбицата на общественото положение и вече не се срамувах заради него.

– Сабина, би ли престанала да ми се умилкваш като болно зайче? Прави нещо нормално! – Тя прекарваше с мен по седмица-две от време на време, заради хорското мнение. На Маркус това изобщо не му харесваше, но хората трябваше да ме виждат с дъщеря ми достатъчно често, от благоприличие. – Върви да получаваш гърчовете си някъде другаде – казах ѝ аз и се отправих в носилката си със сини завеси към градската баня, където си взех парна процедура, разтриха ме с етерични масла и се потопих в последните слухове. Императрицата се беше захванала с благотворителност, убежище за всички пренебрегнати съпруги. Носеха се слухове, че племенницата на императора. – Флавия Домицила, е християнка.

– Да, скъпа, една от онези гнусни хора риби!

Новата еротична поезия от Крит беше забранена в името на обществените морални норми, но срещу заплащане можеха да се намерят отделни копия. Главната весталка беше арестувана заради поквара – такъв скандал! – и беше осъдена да бъде погребана жива през следващите почивни дни, докато любовниците ѝ щяха да бъдат бити до смърт с колове. Столите щяха да се носят по-къси, разкривайки целия глезен. Сивото беше на мода, а косата – сплетена на рибена кост със сребърна панделка.

– Да, това е, което носи любовницата на императора – Атина

– Не харесвам сивото! Твърде просто е! – казах аз остро и се обърнах на една страна, за да ми сложат люлякова пудра.

"Атина"! Теа, тази обикновена малка уличница! Все още ми стоеше на пътя! Нахвърли се на императора още преди пепелта на Юлия да е изстинала! Все още властва до Домициан след повече от една година! Придворните на шега я наричат "господарката на Рим", както някога наричаха Юлия. Моята робиня – господарка на Рим?!

Е, няма да остане такава задълго! С новата ми вила в Тиволи ще съм много по-близо до императора. Ще накарам Паулиний да подметне името ми, да ме ескортира на още императорски приеми. Да, това ще свърши работа. Въпреки всичко ще получа каквото искам!

Нима не успявам винаги?!

***

– Оставям на теб да разследваш весталките. – Императорът подаде на Паулиний пакет с пергаменти. – Ако главната весталка е била порочна, то може и последователките ѝ да са такива. Порочността винаги идва отгоре.

– Ще се заема с това идната седмица. – Паулиний отдаде чест.

Императорът се усмихна.

– Кога ще те отуча от навика да ми отдаваш чест, момче?

– Никога. – Паулиний отново отдаде чест, усмихнат.

Императорът го отпрати с толерантен жест и кимна на обичайната армия от писари да се приближат.

– Лягай си, Паулиний. Минава полунощ. Вие, войниците, не трябва да работите до среднощ като императорите

– И това е вярно. – Паулиний пъхна папката под мишница. – Лека нощ.

– Лека нощ.

Все пак не отиде веднага да си легне. Може би на войниците не се налагаше да работят до среднощ, но на преторианските префекти – определено да. Трябваше да се подготвят списъците с дежурствата, да се подредят и подпишат документите, да се отговори на няколко писма… На много писма.

До два и половина през нощта Паулиний работи, като разтъркваше слепоочията си заради главоболието. Над купчината свитъци хвърли поглед към леглото си и тогава зърна смачкан свитък в края на писалището с познатия ъгловат почерк. Плъзна палеца си под печата. –До префект Паулиний Август Норбан, всемогъщата дясна ръка на императора–, беше написал Траян с темпераментните си редове, извиващи се в края нагоре.

Паулиний се усмихна и се облегна назад. Траян беше преместен от студените мочурливи гори на Дакия в по-горещия климат и по-разгорещените сражения в Иудея, където намръщените легионери, прогонените от армията войници и разгневените центуриони не му бяха попречили да си създаде впечатляваща репутация.

"Завиждай ми, пишеше Траян. Тук горе има много вино, изобилие от битки, хубави момичета и още по-хубави момчета, а тъй като бунтовете на хатите са потушени завинаги, ти си заседнал в Рим и премяташ списъци на писалището си. Добре ли се отнася с теб императорът, Бюрократе?"

Повече от добре. Императорът го товареше с работа, говореше му, шегуваше се, вярваше му: бог, господар, приятел. Бремето на една невероятно голяма щастлива случайност.

"Връщам се в Рим след няколко месеца и ще те завлека до Колизеума. От месеци не съм виждал добър гладиатор. Предполагам, че ще трябва да отдадем и заслуженото внимание на семейството ти. Разбрах, че баща ти ми се пада някакъв братовчед по майчина линия. Всички са добре, надявам се?"

Мисълта на Паулиний зацикли на едно място. Е? Не, той не смяташе, че който и да е от семейството му беше добре. Сабина изглеждаше тъжна като болно кученце. Баща му беше мил – неизменно деликатен, неизменно любезен, никога укорителен. Мрази ме, искаше да изкрещи Паулиний. Просто ме мрази! Но вместо това, разбира се:

– Добре ли върви службата?

– Да.

– Императорът има много високо мнение за теб.

– Да, ами… да.

– Не изглеждаш добре. Имаш кръгове под очите.

И следи от нокти по гърба, и ухапване на рамото, и болка в стомаха – всичките от жена ти – мрази ме, о богове, просто ме мрази!

Но погледът бе сконфузен и загрижен. По-лесно беше да не се изправя срещу него. Сега той почти не се прибираше у дома; веднъж или два пъти в месеца само защото така бе редно.

– Тази хубава малка кравичка Полиа – беше казала с отвращение Диана, лелята на Паулиний. – Не ѝ стига, че си е вкопчила ноктите в теб. Сега те откъсва и от семейството!

– Ти знаеш?! – Паулиний беше ужасен.

Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше...

– Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!

Отново Траян:

"Още си нямаш жена? Мислех си, че сантиментален глупак като теб ще бъде лесна плячка. Без съмнение, жените не оставят на мира дясната ръка на императора."

– Къде си тръгнал, Паулиний?

Гласът на Лепида прониза, както винаги, мозъка му и се заби в стомаха му така, че собственото му тяло го предаде, докато душата му стенеше. Тя нямаше много време за него, с приемите, гощавките и другите си любовници. Но веднъж на няколко седмици му изпращаше съобщение: "Довечера". Той го гледаше в продължение на цял ден и се заричаше, че няма да отиде, но накрая краката му сами го дотътряха до вратата ѝ.

Не, нямаше други жени. Лепида беше влязла под кожата му като кукичка за риболов.

– И аз срещнах такъв човек – му беше казала Теа миналото лято. – И никога не го забравих.

Никога. "Никога" беше много дълго време.

Но времето си беше време, а то можеше да се запълни с различни занимания. Паулиний затвори прозореца си пред красивата пролетна нощ и кошмарите ѝ и посегна за празен свитък. "До главнокомандващия Марк Улпий Траян, Иудея", драсна той набързо. "Тук, в Рим, всичко върви добре...

***

"И така, – написа Маркус – заключението на автора на този текст е, че единственото възможно решение за просъществуването на Империята, Сената и Народа на Рим е системата на "приемни императори".

Остави перото и се отпусна назад, докато масажираше палеца с другата си ръка. Беше късно; повечето хора в къщата спяха – той беше писал в продължение на цели три часа.

– И за какво? – каза той на висок глас, лениво.

Императорът му беше забранил да публикува вече трактати с умозаключения.

– Политическите размисли окуражават свободното мислене сред масите! – Черните очи се бяха втренчили хладно в него. – Това предупреждение дължиш на уважението ми към сина ти, но следващия път, когато публикуваш съвет за това как трябва да бъде ръководена империята ми, ще се сблъскаш лице в лице с моето неодобрение.

Край.

Маркус събра завършените документи и ги прибра в чекмеджето на писалището си. Можеш да ми забраниш да публикувам, Господарю и Бог наш, но не и да пиша. Нито да мисля. Дори и един бог не може да направи това.

– Татко?

Погледна нагоре към малката, загърната в бяла роба фигурка на вратата.

– Трябва да си в леглото, Вибия Сабина!

– Не можах да заспя. – Тя направи плаха крачка в кабинета. – Мога ли да вляза?

– Разбира се.

Веднага прекоси стаята тичешком и се покачи в скута му – осемгодишна, но дребна за годините си. Твърде дребна. Всичко около нея му напомняше за птичка: крехките кости, източеното личице, спускащата се по гърба ѝ пухкава коса. Той заглади кичур коса зад ухото ѝ и усети твърде ускорения пулс на слепоочието ѝ.

– Пак си имала пристъп?

Тя сви рамене. Беше много горда, тази неговата дъщеря, дори и по отношение на него самия, мразеше да признава, когато грешните връзки в мозъка ѝ се задвижваха и я поваляха в гърчове.

– Пиеш ли си лекарството?

– То не действа, татко.

– Тогава ще отидем при друг лекар.

– Той ще ми каже да пия гладиаторска кръв. Нали се предполага, че това помага срещу епилепсия. Помниш ли онова момче, Викс, което ми каза.

– Живеем във века на просветлението и аз няма да позволя да пиеш гладиаторска кръв. Сигурен съм, че е ужасна на вкус!

– Не искам да ходя повече по лекари, татко!

Той погали косата ѝ.

– Ще го обсъдим по-късно в такъв случай.

– Обичам те!

Тя затвори очи с пълно доверие в него и той усети как го пронизва чувство за вина.– Аз не го заслужавам, Сабина. Не съм добър баща за теб, нито за Паулиний–.

Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка ѝ, доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?

Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?

Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му – дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен "Доказателства". В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни – всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.

– Бивши любовници… – разсъждаваше той на глас.

Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.

Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.

Чакай, казваше един друг глас – гласът на лукавия му предтеча император. Не още.

Тиволи

– Е, Стефанус? – Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.