Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 30 страниц)

– Съжалявам, че ви накарах да чакате! – Паулиний влезе, като в крачка оправяше гънките на ленената си роба.

– Няма значение, няма значение! – Домициан приятелски прегърна през раменете Паулиний и аз си помислих дали слуховете бяха верни – дали той наистина щеше да определи Паулиний за свой наследник. Миналата година получи префектура, тази – богата наследница за съпруга, следващата – империя… Със сигурност Домициан беше по-близък с доведения ми син, отколкото с когото и да е друг в Рим. Император Паулиний Вибий Август Норбан… Каквито ще да са законите, но ще се омъжа за доведения си син, ако стане император!

– Е? – каза добронамерено Домициан, когато Паулиний се поколеба над ръката на Калпурния. – Целуни възлюбената си!

Калпурния подаде бузата си. Изчервен, Паулиний се наведе и я докосна с устни. Очите му се стрелнаха към мен, а аз му изпратих въздушна целувка. Той се изчерви и извърна поглед.

– Паулиний – Маркус пристъпи напред, – радвам се да те видя. Много време мина.

– Татко – те пристъпиха сконфузено един към друг, очите им почти не се срещнаха в кратката прегръдка. Паулиний отстъпи назад, сякаш се беше опарил, червенина покри бузите му.

Изсмях се.

Едва се бяхме настанили на лектусите с копринени възглавници и ни заля поток от храна, музика и забавления. Захаросани плодове се издигаха на високи купчини в сребърни подноси, цели печени пауни с ярките им пера все още на опашките им, намазани с мед прасенца, пълнени с босилек, розмарин и парчета от собственото им месо. Пред очите ми танцуваха сменящи се картини на барабанчици, сладкопойни момченца хористи от Коринт, пъргави чернокожи акробати, катерещи се към тавана от слонова кост, като стъпваха по раменете си… Роби отрупваха чиниите ни с храна, щом се опразнеха, а Домициан ни подканяше да ядем още и още. Той размахваше в ръка хрупкавия пернат врат на пауна, мазни петна вече покриваха безценната му пурпурна роба и аз осъзнах, че беше пиян. Старо фалернско вино се лееше като водите на река Тибър, а тъй като горещината все повече напираше в тялото ми, ми се стори напълно естествено да разпусна косата си, а столата ми се плъзна и разголи едното ми рамо. Е, това повече приличаше на Луперкалиите!

Императорът разказваше истории за храбростта на Паулиний и високо викаше, че това е най-добрият приятел, който някога е имал, и че ще накара целия свят да го разбере. Очите на Паулиний бяха лъскави като стъкло, той не изоставаше от императора и си наливаше нова чаша вино всеки път, когато и Домициан си налееше. Бузите на Калпурния се бяха зачервили, туниката ѝ се бе изпомачкала, докато тя беше полегнала сконфузено сред възглавничките. Стаята бе твърде гореща и имаше твърде много храна и твърде много вино, музиката се издигаше в светли сладострастни потоци, а императорът беше надвиснал над нас като огромен надменен бог и ние тъпчехме храна в устите си, изливахме вино в пламналите си гърла и изпадахме в пристъпи на истеричен смях.

Маркус седеше хладен и скован до мен, а аз го погледнах замаяно и видях, че погледът му не беше отправен към императора, нито към сина му Паулиний, а към императрицата. Императрицата, точно толкова хладна и скована, седнала в края на един от лектусите, го гледаше в отговор. Имаше нещо важно в тези задълбочени замислени погледи, но стаята се въртеше около мен и всичко ми се струваше смешно и не можех да спра да се смея на широкото потно лице на Калпурния. Надигнах още един бокал с вино, половината от което се разля по мозайката, и се проснах по гръб, за да се смея нагоре към тавана. Столата ми се плъзна и от другото рамо и разголи гърдата ми, а лъскавите очи на Паулиний се втренчиха в нея.

– Годежен пръстен за младоженката! – изрева Домициан. – Паулиний, не ми казвай, че още не си ѝ го дал! Ето, дай на мен! – Той непохватно се пресегна към несигурната ръка на Калпурния и погрешно надяна пръстен с огромен рубин на друг пръст. – Сгодени! Време е да я целунеш отново, Паулиний! Не, не така! – каза той, когато Паулиний леко докосна с уста устните на Калпурния. – Предполагам, че и това трябва да направя вместо теб… – и императорът целуна Калпурния със зъби, притиснати към устните ѝ. Приглушеният ѝ писък се изгуби сред подигравателното барабанене на музикантите.

– Цезаре – каза императрицата остро, като проговори за пръв път от цялата вечер. – Плашиш горкото момиче!

– Плаша ли я? – Черните флавиевски очи се присвиха. – Ти пък какво знаеш за целувките? Студена като ледена висулка – не би се стопила дори и във вулкан, ти, крояща интриги, смразяваща. Императрицата се изправи на крака, безупречна.

– Благодаря ви за приятната вечер – каза тя на всички. Маркус, Лепида, префект Норбан, Калпурния. Лека вечер на всички.

– Точно така – измърмори императорът, когато тя излезе. – Махай се от тук – безчувствена, крояща интриги кучко. Той направи рязък жест към едно момче и аз наблюдавах със замъглени очи как то изпразва пакетче стрити листа в каната с вино.

– К'во е т'ва? – изкикотих се аз.

– Билки – индийски, струва ми се… – той преглътна огромна глътка. – Прави нещата по… по-цветни… Паулиний, тук… и Калпурния

– Аз не искам – ясно каза тя.

– ПИЙ! – Императорът бутна един бокал в ръката ѝ, така че половината вино се разплиска по скъпата ѝ туника, и тя отпи.

Протегнах се да изтръгна чашата от ръцете ѝ и почувствах отвратения поглед на Маркус върху себе си, когато пресуших съдържанието ѝ. Старо фалернско вино с нещо горчиво на дъното.

– Добре – задъха се императорът. Пот изби по челото му. – Усещането е… хубаво… тук е горещо… музика… НЯКОЙ ДА МИ ДОВЕДЕ АТИНА! – изкрещя той.

Изведнъж стана още по-горещо. Мозайките се разкривиха и завъртяха, като живи. Тялото ми сякаш се възпламени и се отпусна.

– О, богове, гади ми се… – Калпурния се срути на пода и повърна до една розова мраморна статуетка на къпеща се Артемида.

Почувствах шумолене край мен, когато Маркус се изправи.

– Мисля, че е по-добре да заведа Калпурния у дома, Цезаре. Тя не се чувства добре. – Той я прихвана и ѝ помогна да стане. – Паулиний– но Паулиний се беше проснал задъхан и безволев на лектуса с разширени зеници.

– Красива си… – промърмори той към мен. – Красива си!

– Лека нощ – каза Маркус и извлече от стаята превиващата се Калпурния.

Къдриците на Паулиний потрепваха. Усукани като змии. Протегнах закачливо пръст и го отдръпнах навреме, за да не бъда ухапана. Той се протегна и хвана китката ми, нападна рамото и шията ми с устните си.

– АТИНА! – изрева императорът, а аз погледнах през рамото на Паулиний и видях как Теа се плъзва през вратата в прасковена коприна, отначало малка като главичка на карфица в края на коридора, а след това изведнъж надвиснала и огромна.

Камъкът на шията ѝ се беше превърнал в зейнала черна паст. Докато Паулиний се опитваше с обезумели треперещи пръсти да разтвори столата ми, императорът сграбчи Теа за ръката, толкова силно, че пръстите му оставиха бели следи върху кожата ѝ.

– Пий! – прошепна ѝ той, като насила притисна чашата към устата ѝ. – Пий, да видим що за богиня си… – И когато тя се задави с виното, той я целуна, сграбчвайки я със зъбите и с ръцете си.

Столата ми се раздра, а Паулиний беше като задъхан, потящ се звяр върху мен. Забих ноктите си и му пуснах кръв, която сменяше цвета си пред очите ми. С крайчеца на окото си видях как императорът прави нещо с Теа, а Теа, полугола, извръщаше главата си настрана, към възглавницата… Паулиний беше гореща, твърда, обладаваща плът върху мен, диамантени капки от пот падаха от лицето му, очите му – две черни дупки, устата му – зейнала в екстаз квадратна яма. Аз завъртях погледа си замаяна, за да погледна към Теа, мачкана под нейния задъхан потен звяр, а очите ѝ се отвориха и се срещнаха с моите.

Погледите ни се кръстосаха, докато телата ни се люлееха. Светът се завъртя около лицето на Теа; бялото, мразещо лице на Теа, на по-малко от три стъпки разстояние: на устната ѝ – кръв, косата ѝ – объркана със сребърните ѝ украшения и мокра от пот, очите ѝ – разширени от дрогата. Мразех я, мразех я, а в отговор – омраза, преливаща от нейните очи… И двете бяхме пронизани от здрава мъжка плът, ако не – щяхме да скочим и да се хванем за гушите! И така, както бяхме, люлеещи се и притиснати, все пак се протегнахме, свирепи, през пространството, което ни делеше. Пръстите ѝ стиснаха моите, опитвайки се да ги счупят, а аз забих ноктите си в кокалчетата ѝ, без да откъсваме поглед една от друга.

Очите ѝ бяха последното, което видях, преди цветовете да се смесят и размият пред погледа ми.

***

– Пак ми се гади… – изстена Калпурния, подпряна на прегърбеното рамо на Маркус.

– Добре, повърни, така ще се почувстваш по-добре – успокои той бъдещата си снаха. Тя се приведе напред, а Маркус ѝ помогна да не загуби равновесие. – Ето тук, в атриума. Свежият въздух ще прочисти главата ти.

– Аз, аз трябва да се прибирам у дома.

– Първо седни.

Тя стигна до атриума, олюлявайки се, свлече се на първата пейка, която видя, и подпря главата си с ръце. Маркус повика един роб, изпрати за кана и пъхна бокал в ръката ѝ.

– Пий.

– Не искам повече вино, не мога.

– Това е вода, не вино. Пий бавно.

Тя пи. Преди четири часа беше младо момиче със свежо лице, в нова синя туника, а сега беше окапана с вино развалина, с разрошена коса и една липсваща обеца. Погледна надолу към дрехата си и се изчерви, докато бършеше петънце от повърнато от подгъва.

– О, богове, изглеждам като...

– Няма значение. Как се чувстваш?

Отпи още вода.

– Главата ми е като наковалнята на Вулкан.

– Ще ти мине. Ти изхвърли повечето от наркотика.

– Благодаря, че ме измъкна от там.

– Изглеждаше малко зашеметена.

Тя сви рамене и Маркус си припомни слисаното ѝ изражение, когато устата на императора се прилепи към нейната с влажни остри зъби.

– Той винаги ли е такъв? – избухна момичето.

– Не. – Маркус седна до нея на мраморната пейка. – Днес беше… изключение.

– Не мога да се върна там! – каза тя, опитвайки се безрезултатно да изчисти столата си. – Никога!

– Ти видя императора в най-лошата му светлина днес. Утре, когато ефектът от тези индийски листа премине, той ще е забравил всичко от тази вечер и ще се отнася към теб точно както се отнася към всички други жени, тоест ще те пренебрегва напълно.

– И все пак не мога да се върна там.

– Като жена на Паулиний ще се наложи.

– Тогава няма да се омъжа за Паулиний. – Тя го погледна с отчаяно извинително изражение. – Той… той не е същият. Изглежда много приятен, когато не...

"Когато не гледа с блеснали очи доведената си майка"?

– Но със сигурност едва ли държи особено да се ожени за мен, а аз… аз не мога да се справя с този начин на живот. Гощавки, пиянство… и индийски листа. Ох, може семейството ми да е било тук от времето на Републиката, но аз съм момиче от провинцията. – Тя се наведе напред. – Израснала съм в Тоскана, с лози, понита и езера за плуване. Би трябвало да е голяма стъпка за мен да се омъжа за преторианския префект, но мястото ми не е в дворци. Не и в дворци като този.

Маркус си помисли, че ще избухне в сълзи, но тя погледна настрани и запази самообладание. Родена в провинцията, но с патрицианско възпитание.

Маркус обмисли внимателно думите си:

– Може би няма да ми повярваш, имайки предвид какво видя тази вечер, но това не е светът на Паулиний Калпурния го погледна.

– Синът ми е обикновен човек: войник, идеалист, добър римски гражданин. Голяма чест е постът му на префект, но той е затънал в неприятности. Ако има някой, който да му помогне да стъпи на краката си, той ще му бъде благодарен.

– Искаш аз да съм този някой ли?

– Да, смятам, че можеш да му помогнеш – каза тъжно Маркус. – Ти си изискано, почтено момиче, Калпурния Сулпиция. Не е нужно да те познавам от много време, за да видя това. Синът ми се нуждае от съпруга като теб. И той го знае.

– Може и така да е – каза тя, докато мачкаше гънка от изцапаната коприна между пръстите си. – Но не това иска той. Той иска… – Прехапа устни точно навреме. Не познаваше Лепида отдавна, но и не беше нужно.

Маркус я погледна прямо. "Да. Годеникът ти иска жена ми".

И двамата извърнаха погледи.

– Мога ли да те помоля за услуга? – Гласът на Маркус остана формален, сякаш цитираше точка от закона в Сената. – Помисли си добре, преди да развалиш годежа. Това е всичко, за което те моля.

Калпурния го погледна, въртеше рубина около пръста си и Маркус си помисли, че тя ще го извади и захвърли още на мига. Но не го направи, а му подаде ръка.

– Добре, сенаторе.

– Наричай ме Маркус, моля. – Той пое дланта ѝ с двете си ръце и се усмихна. – И благодаря.

Глава двайсет и четвърта

Тиволи

– Закъсня – каза Ариус и поздрави Викс.

– Трябваше да изчеткам конете.

– Тичай два пъти около лозето, а после започни упражнение номер пет.

Те тренираха под пролетния дъжд, подхлъзваха се в лепкавата кал. Тренираха под жаркото пладнешко слънце, когато лятото влезе в разгара си, а потта се наслояваше по дръжките на дървените тренировъчни мечове. Тренираха, докато мускулите им закрещяваха от болка, докато костите им започваха да пукат, докато дланите на Викс вече не можеха да държат меча, а Ариус, накуцвайки, се прибираше у дома, като се чудеше защо прави всичко това.

Може би защото животът му в лозята беше станал прекалено спокоен. Може би мечовете, упражненията и тренировъчните сражения бяха влезли в кръвта му, независимо дали му харесваше, или не.

– Кога ще получа истински меч? – мрънкаше Викс.

– Когато го заслужиш! – изръмжа Ариус, точно както братята му и треньорите му бяха ръмжали.

– Заслужил съм го!

– Покажи ми!

Викс се нахвърли върху него. Ариус изби дървеното острие от ръката му и го просна на земята.

Момчето се намръщи.

– Само защото си по-едър!

– Ако беше стъпил напред и приклекнал, щеше да ме накараш да изгубя равновесие. Продължавай да се правиш на голям мъж, докато се биеш, и ще умреш. Бий се като деветгодишно дете, пък може и да успееш да убиеш някого някой ден. И престани да се опитваш да ме впечатлиш!

Викс изруга.

– Хайде пак!

Те се приведоха и се нахвърлиха един срещу друг. Викс приклекна под замаха на меча и измести тежестта си встрани. Варварина леко залитна; момчето вдигна дървения меч и го удари в челюстта.

– По-добре ли е? Хайде пак!

– Да, и не се дърпай назад този път.

Викс опита същия номер и се натъкна на рамо, твърдо като стена. Той замахна с дървеното си острие в прибързан удар. Ариус хвана ръката му и ставата на рамото му изскочи с пукане. Викс изкрещя.

– Легни по лице и си опъни ръката назад.

– Каква ръка?! Ти, кучи син такъв, не ми остана ръка!

– Спри да хленчиш. – Ариус сложи ходилото си на гърба на Викс, хвана рамото му и бързо го намести. – Хайде, върви да повърнеш.

– Никога не повръщам – понадигна се той със свит лакът. – Мога да тренирам поне още един час.

– Тогава пробвай още един час с това. – Ариус подхвърли меча си на Викс.

Момчето хвана дръжката с две ръце и се олюля.

– Богове, тежък е!

– Твърде тежък за хлапе, със сигурност. Но ще те закали. Научи се да се биеш с това и ще можеш да се биеш с всичко.

– Добре. – Викс обърна острието към светлината, любувайки се на наточената стомана. – Хората говорят, че си се биел със светкавица вместо с меч и с буреносен облак вместо с щит!

– Хората са луди. Започни упражнение номер две, но два пъти по-бавно. Изгражда контрол.

– Така ли те учеха в гладиаторската школа? – изпръхтя той, докато с мъка придвижваше тежкото острие педя по педя.

– Не. Така ме учеха братята ми. Ще започнем да подобряваме формата ти следващата седмица, с бягане и вдигане на тежести. Ти си бърз, но нямаш издръжливост. Пак! Направи го още пет пъти! По-бавно.

– Защо не ти е харесвало да си гладиатор? – запита Викс, докато издигаше острието все повече.

– Гадна работа!

– На мен ми звучи забавно.

– Още си млад. Много игри си гледал.

– Видях само една всъщност. Мама казва, че са варварски.

– Майка ти е разумна жена. Пак! По-бавно!

– Ръката ми ще отмалее.

– Значи го правиш както трябва.

– Тиранин!

– Лигльо! – Ариус искрено се забавляваше. – Още десет пъти!

Рим

 Юстина

Паулиний втренчи изморените си очи във весталката, която го гледаше с неодобрение. – Трябва да видя Юстина.

– Весталката Юстина е заета със свещените си задължения.

– Доведете я! Заповед на префекта!

Облегна се на мраморната стена на храма, пренебрегвайки възмутените погледи на богомолците. Той знаеше как изглежда: с кървясали очи, раздърпан, небръснат… Беше се напивал всяка нощ след годежния си прием, опитвайки се да го забрави.

– Префекте? – чу той гласа на Юстина. – Какво се е случило?

– Не. Нищо. – Паулиний с усилие държеше очите си отворени. – Аз просто… трябваше да те видя.

– Разбирам – Погледът ѝ се плъзна по него и той очакваше да прочете отвращение в очите ѝ. Но… – Сигурно е нещо важно. Седни!

– Може ли… може ли да отидем някъде на тихо място? – Усещаше неодобрителните погледи на другите весталки.

– Трябва да съм на публично място винаги, когато говоря с мъж. – Тя седна срещу него, бялата ѝ роба падаше свободно. – Просто ми разкажи какво има.

Той седна и подпря главата си с ръце.

– Аз… съм… нищожество – рече предпазливо. По-добре беше веднага да обясни всичко.

– Разбирам.

– Подиграваш ли ми се?

– О, не!

– Не те обвинявам – каза той горчиво. – Аз съм боклук. Аз съм отрепка.

– Добре, защо не престанем с...

– Аз съм влюбен в жената на баща си!

– … определенията – довърши тя и примигна. – Е, това не го очаквах!

Той сякаш се отърси от тежък бодлив товар. Наведе се напред, обгърна с ръце коленете си.

– Аз… аз не знам дали това е любов. Не е такава, каквато винаги съм си я представял. Не мога да спра да я искам. Тя е повече от красива – тя е опияняваща. Тя е коварна! Тя е злото! Кълна се, че тя го замисли! Знам, че така казват всички мъже: "тя ме подведе" или "тя започна всичко", но това е истината! За да си го върне на баща ми.

– А баща ти знае ли? – Гласът на Юстина беше спокоен.

– Да – той извърна поглед като си спомни. – Видя ни. Аз все още не мога… не мога да го погледна в очите!

– В такъв случай тя е постигнала своето, нали? – Юстина пренасочи разговора, тъй като не получи отговор. – Защо изпитваш нужда да си признаеш? Защо сега?

– Защото това не е спряло! Никога няма да спре! Тя щраква с пръсти и аз отивам като кученце… Тя го знае, баща ми го знае, богове, дори и годеницата ми го знае вече… – Прокара пръсти през косата си. – О, богове Всичко се изля от устата му: за приема, за императора, за индийската дрога, за Лепида.

– Аз я обладах точно там, на приема, насред залата. Като животно. Дрогата беше причината за всичко – почти не осъзнавах какво правя, но това не е извинение! Радвам се само, че баща ми не беше там, за да види тази част.

– И какво каза императорът? – Юстина звучеше сякаш обсъждаха времето, а не дворцова оргия.

– Той не забеляза. Любовницата му беше там – всички бяхме зашеметени от виното, каквото и да беше сложил в него.

– Любовницата му ли? – гласът на Юстина стана остър.

– Атина. Теа. Певица. Тя е… тя е добро момиче… и си спомням… – Той преглътна думите си.

Дали е един бърборещ глупак, или не, но има неща, които не се казват на весталка.

– Какво? Какво си спомняш?

Главата му пулсираше от острия ѝ тон.

– Не знам какво си спомням. Не знам дали е истина или сън. Но...

– Какво?

– Теа. И императорът. Той… аз не ги гледах, но той… правеше някои неща… вероятно е просто от наркотика! Кой знае какво видях? Видях змии да се спускат от тавана и видях мозайки да оживяват, и видях кръвта на Теа да позеленява; кой може да каже какво се е случило в действителност?

– Ти отиде ли да я видиш по-късно? Може би тя би изяснила нещата.

Паулиний избягваше погледа на весталката.

– Императорът никога не би наранил Теа. Той я обича.

– Може и така да е. Мислиш ли, че за всички мъже любовта е целувки под лунна светлина? За някои мъже любовта е болка.

– Юстина – много предпазливо каза той, – не съм дошъл тук, за да слушам как очерняш името на моя император.

– За какво си дошъл тогава?

– Не… не знам. За да си призная всичко. Имам нужда някой да знае… да знае какъв съм. Светът ме гледа и вижда герой. Дясната ръка на императора. Но това е лъжа! Аз съм точно толкова глупав, колкото изключителен е баща ми, точно толкова страхлив, колкото храбър е приятелят ми Траян, и аз съм… изменник!

– И така, призна си! Какво искаш сега? Опрощение?

Той кимна бавно.

– Съжалявам, Паулиний! Опрощение могат да дават само боговете.

За пръв път тя използва името му.

– Утеха тогава? – Усещаше езика си скован и я погледна примирено.

– Утеха мога да ти дам.

Ръката ѝ беше хладна и успокояваща за бушуващата му кръв.