Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 30 страниц)

Синът на Флавия изстена. Като обезумял, Викс натисна с цялата тежест на тялото си тампона от воала, туниката и коленете му бяха в кървави съсиреци. Един лепкав клепач потрепна едва-едва. Робите бяха започнали да се събират, зяпнали с широко отворени очи, и Паулиний ги засипа с ругатни. Те се пръснаха.

Синът на Флавия изпъшка, ръцете му се протегнаха боязливо към корема. Викс го притисна по-силно.

Две детски флавиевски очи се отвориха и се вгледаха в тези на Викс, пламтящи от болка.

Коленичил сред локва кръв, Паулиний усети, че настръхва от ужас.

– Кучка! – чу той неясно откъм спалнята. Гласът на императора, плътен и злостен. – Опита се да ме скопиш! Кучка! … Махай се от тук!

Стражите отвън размениха погледи.

– Чухте го! – сопна им се Паулиний, преплитайки крака и почти падна, нахълтвайки в спалнята. Той обхвана всичко с един-единствен поглед: императорът лежеше изнемощял, почти изпаднал от леглото, а Юлия кротко се загръщаше в бялата си роба.

– Отведете я! – викна императорът и цялото му тяло се разтресе. – О, богове, просто я отведете!

Паулиний поведе Юлия с треперещи ръце, но нейните собствени крачки, докато излизаше от спалнята, бяха непоколебими. Той я преведе през кръвта, покрай Викс, който сега помагаше на сина на Флавия да седне.

– Стражите ще ме отведат – каза тя. – Помогни на Викс за племенника ми, Паулиний! Той се нуждае от помощта ти, за да се измъкне от двореца.

– Той няма да оцелее… Разпорен е и изкормен почти напълно

– Така ли?

Викс плъзна ръката си под мишниците на приятеля си и го издърпа, за да се изправи. Погледна нагоре, изморен, а Юлия му кимна сърдечно. Очите ѝ, в които се отразяваше сиянието от лампите, не изглеждаха напълно човешки

– Предай поздравите ми на майка си, Версенжеторикс – каза тя, а после стражите я отведоха. Но те я хванаха за ръкавите, вместо за голите китки, сякаш се страхуваха, че ще се опарят. Зад нея по мозайката останаха малки кървави стъпки.

– Трябва да го махнем от тук. – Викс изправи сина на Флавия на крака. Той хленчеше, но определено не умираше. Все още притискаше воала на Юлия към корема си, сега по-скоро червен, отколкото бял.

– Допусках го – измърмори Паулиний. – Всъщност не видях императора наистина да го изкормва… не може да...

– Да не вземеш да припаднеш! – каза Викс с отвращение.

Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.

– Погрижете се за императора – нареди Паулиний на стражите. – Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.

– Префекте, къде го водите?

– Императорска заповед! – каза хладнокръвно Паулиний. – Специална заповед!

Пазачите незабавно сведоха погледи.

– Как се чувстваш? – прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.

– Ами… ами… странно е… не знам. – Момчето беше на крачка да се разплаче.

Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.

– Предполагам, че изродът е пропуснал – сви рамене Викс. – Имаш късмет!

Късмет? Паулиний не искаше да мисли Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.

– Какво ще правиш с мен? – попита задъхано младият наследник.

Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.

– Не мърдай – скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.

– Добра постъпка! – беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.

– Императорът… – Езикът на Паулиний беше като от олово. – Императорът не бива да разбере, че ти...

– Няма – хладнокръвно отвърна баща му. – Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.

– Весталката – каза Паулиний, – тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва.

– Няма време за това сега… – Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.

– Ти си знаел?

– Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!

Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.

Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.

***

Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.

Странна, негодуваща тълпа се беше събрала, за да изпрати Флавия в изгнание, а весталката – към смъртта ѝ. Императорът беше обявил ден за празненства, но знаменосците изглеждаха куци, цветята падаха като сълзи, а фанфарите звучаха като погребална песен. "Не е на добро, шепнеха си хората, не е на добро." Жрица и патрицианка, и двете обречени още преди да е изтекъл и първият ден от новата година – предстоящата година със сигурност нямаше да донесе нищо добро.

Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.

Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.

Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.

– Защо? – Паулиний чу Флавия да пита унило – да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години – защо това да е по-милосърдно от смъртта?

– Кой е казал, че боговете са милосърдни? – гласът на Юлия беше нежен.

– О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият – дори не знам къде е екзекутиран.

– Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия.

– Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен – уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите.

– Гледай към хоризонта.

– Какво?

– Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място – треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.

Гласът ѝ беше кадифен и успокояващ.

– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.

– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?

– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.

Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.

– Моля?

– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.

Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.

– Но… но от къде...

– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!

– Юлия… Юлия, аз

– Време е – каза пазачът до Паулиний.

– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...

– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.

Един миг… и Флавия вече я нямаше.

***

Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.

Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.

– Спри!

Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката ѝ.

– Юстина, Юлия!

– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.

– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето ѝ от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя

– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?

– Юстина!

– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта ѝ. За миг ръката ѝ се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.

Със затворени очи той чу босите ѝ крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите ѝ с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.

Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.

– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.

***

– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.

– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.

– Видях.

Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.

– Преди да влезе в тази гробница, очите ѝ минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.

– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото ѝ, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото ѝ се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.

Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието ѝ с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото ѝ, после по линията на шията ѝ.

Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.

За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата ѝ и наведе главата ѝ назад, за да може да я целуне. Устата ѝ беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.

Той усети как напрежението се връща обратно в тялото ѝ, но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата ѝ, останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата ѝ от някоя императорска игра. Изхлузи туниката ѝ през главата и люби измъченото ѝ, безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да ѝ върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.

Теа затвори очи, гърбът ѝ се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития ѝ, умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете ѝ се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.

Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.

ЧАСТ ПЕТА

Юлия

В последния храм. Това е една малка гробница под земята. Достатъчно малка, че да мога да докосна и четирите стени, без да помръдвам от стола си. Има свещ, мъждукаща едва-едва, защото свещите се нуждаят от въздух, за да дишат, също като хората, а въздухът на тази подземна килия вече се изчерпва.

Аз седя в потрепващия полумрак и се усмихвам.

Веста, благодаря ти. За толкова много неща ти благодаря. Благодаря ти, че ми позволи да ти служа. Благодаря ти за мъжа, който ме обичаше. Благодаря ти за куража, който ми вдъхна, за да спася сестра си. Благодаря ти за дара, който направи на сина ѝ.

Благодаря ти за един живот, който не беше пропилян.

Навеждам се и духам свещта.

Веста, богиньо на огнището и дома. Ти ли си това?

Не знаех, че си толкова красива

Глава трийсета

– Великолепно – казах аз мързеливо. – Какво е?

– Сок от някакви цветя – обясни моят императорски любовник. Той взе чашата от отпуснатата ми ръка, а възбудата проблясваше като черни искри в очите му.

Кой би могъл да предположи, че цвете, стрито в старо фалернско вино, може да доведе до толкова приятно замайване? Затворих очите си и оставих императора да се наслади на отпуснатото ми тяло. Той има доста особени вкусове, но нищо, с което човек да не може да свикне. Дори ме възбужда Да си любовница на императора! … Само по себе си това беше достатъчно възбуждащо!

О, последните три месеца бяха всичко, за което някога си бях мечтала. Аплодисментите. Властта. Хората, които ми се кланяха, когато минавах важно покрай тях. Хора, които ме умоляваха да прошепна само една дума в ухото на императора. Власт, хилядократно по-голяма! Сега аз бях господарката на Рим!

Що се отнася до самия Домициан… Е, не разбирах защо бяха тези слухове. Той беше мъж. Със странен нрав, на настроения, но все пак мъж. Аз знаех как да се справям с мъжете още от четиринайсетгодишна. Император или не, никога не му позволявах да е твърде сигурен в мен. Понякога, когато императорският пратеник чукаше на вратата ми, аз му казвах, че съм "излязла". Понякога намеквах за срещи с неназовани мъже. Понякога се мятах в краката му с обожание, понякога просто се усмихвах хладно. Просто за да не губи интерес.

– Покрий се – той се отдръпна като свърши. – Изглеждаш като курва.

Вече протегна ръка към папките, дъсчиците и плочките си. Повдигнах лениво пръстите си и загърнах тялото си с една гънка коприна.

– Между другото – казах небрежно, – наистина трябва да направиш нещо с този твой астролог. Отвратителен грубиянин е. Три пъти го помолих да ми направи хороскоп, а той все ме пренебрегва.

– Той вижда бъдещето така ясно, както ние виждаме миналото. – Любовникът ми не вдигна поглед от документите си. – Такива очи заслужават цялото злато на Египет.

– Много зли очи. Винаги ме гледат мрачно!

– Тогава гледай на другата страна.

– Днес си в особено настроение, Господарю и Бог наш – аз се претърколих, като подпрях брадичката си с длан и оставих кичур от косата ми да пада на вълнички върху лицето ми. – Значи държиш астролога заради безценните му очи. А защо държиш това малко зверче – сина на Атина?

Това, естествено, със сигурност исках да зная.

– Наистина ли искаш нещо да ти напомня за нея навсякъде, където ходиш? – настоях аз, когато получих императорско мълчание за отговор.

Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.

– Господарю и Бог наш? – Прокарах гальовно пръстите си по китката му.

Той отдръпна ръката си.

– Върви си вкъщи. И прати писарите ми!

Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна весталка… Но няма значение… Следващия път ще го накарам да забрави всичко.

– Внимавай къде стъпваш – каза глас в краката ми.

Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.

– Искаш ли да хвърлиш? – предложи той.

С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.

– Защо не? – казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.

Той подсвирна, като погледна заровете.

– Лош късмет, Лепида...

– Ти пък какво знаеш за късмета?

– Аз съм наследил късмета на майка си – сви рамене той. – Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!

– Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? – усмихнах се аз. – Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите. Впихме поглед един в друг. Заради публиката – любимците на императора винаги си имат публика – го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.

Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.

– По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида – провикна се той. – Или си прецакана, прецакана, прецакана.

Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.

***

– Маркус? – усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. – Защо седиш на тъмно?

– Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! – усмихна ѝ се той. – Ела да му се насладиш заедно с мен.

– Разбира се – Тя си взе стол. – Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.

– Организирам едно пътуване. – Маркус прибра настрана някакви документи.

– За себе си?

– Не, не е за мен.

Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.

– Аз ще се погрижа за Флавия и сина ѝ – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли...

– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта ѝ бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не ѝ вярвах, но тогава ѝ повярвах. Помогнах ѝ.

Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.

– Маркус… – беше започнала тя.

– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.

– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?

Тя се усмихна.

– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.

– От колко време стои затворен там?

– От екзекуцията на весталката.

Запазиха тишина за миг.

– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.

– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.

– Каза, че вече е била.

– Тогава не ѝ разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.

– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще ѝ бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.

– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.

Калпурния се изчерви.

– Сядам най-отзад.

– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?

– За мнението ми ли ме питаш?

– Започнал съм да го ценя високо!

Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.

– Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.

– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.

– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.

– И ти ли ще дойдеш?

– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!

– Какво щях да правя без теб, Калпурния!

Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

– Пак ли си тормозила готвачката?

– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!

– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?

– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.

Теа

– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите[24]24
  Идите в римския календар са на 15-ия ден от месеците март, май, юли и октомври. – Б.ред.


[Закрыть] през юли.

Става на тринайсет.

– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.

– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.

Главата на Ариус се подаде изпод туниката.

– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.

– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.

– Ето така – прошепна до устата ми.

Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.

– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?

– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.

– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.

Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.

– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.

– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"

– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.

– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.

Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.

– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.

– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".

– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.

Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.

– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.

– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?

– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!

Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?

– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.

– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.

Ариус се намръщи.

– Ще ти позволят да седнеш с мен!

От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.

Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?

Светлата утрин малко помръкна.

Ръката на Ариус хвана моята.

– Хайде да тръгваме!

За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.

Лепида

 Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.

– Зад мен! – изсъсках му и заканително се наведох към него.

– Разкарай се, краво! – каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.

Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.

– Ехааа! … – Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. – Т'ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук.

– Мислиш ли, че майка ти е там някъде? – каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.

– Ня'ам си представа – сви рамене Викс. – К'во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.

– Мамиш! – Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. – Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!

Придворните размениха погледи.

– Какво правят императорите с измамниците? – попитах аз с най-кадифения си глас.

– Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? – Лицето на императора беше непроницаемо. – Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?

– На тая игра не играя, цезаре, благодаря – отвърна Викс неспокойно.

– Измамник – казах аз, милвайки думата. – Измамник.

– А ето и как да мамиш, за да си непобедим! – Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. – Покриваш фалшивия зар с дланта си, – ето така… – демонстрира той с ловко движение. – Видя ли?

Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.

– Покажи пак!

– Ето така. – Той нагласи ръката на императора. – Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.

– Следват гладиаторите, Господарю и Бог наш – любимата ви част!

Домициан остави заровете настрана и се наведе напред. На пясъка един африканец и един тракиец загряваха за първия си бой.

– Африканецът – каза Домициан. – Той ще победи.

– Нашият Господар и Бог има толкова набито око – измърморих аз и вълна на одобрение пробяга из ложата.