Текст книги "Господарката на Рим"

Автор книги: Кейт Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 30 страниц)

Глава петнайсета

Лепида

Какво отегчение.

Не исках да гледам как Варварина ще бъде главната звезда на навмахията, но Секуларните игри бяха събитието на сезона, така че, да, отидох. В бяла коприна, с колие от великолепно изработено египетско злато около шията си, взех със себе си ветрило от паунови пера и квартет марокански роби, които вървяха след мен. Денят се зазори ясен и горещ, а Колизеумът беше претъпкан до небето. Плебеите ликуваха за легионерите победители, ликуваха за германските затворници, ликуваха за жертвоприношението на белия бик за Юпитер и на бялата крава за Юнона. Императорът, с новия си преториански префект, който яздеше сред великолепие от дясната му страна, получи огромна вълна от овации. Паулиний заемаше почетното място отдясно на императора в императорската ложа и аз го гледах замислено. Повече от година, откакто го видях за последно; в Германия той беше зает с оправянето на бъркотията, предизвикана от бунта на Сатурнин. Повече от година, но той не ме беше забравил, както личеше от потоците сковани писма, които варираха от угоднически до яростни. Днес може и да гледах игрите от ложата на рода Апиций (трима-четирима от тях ми бяха любовници), но до следващия фестивал щях да седя до Паулиний в императорската ложа.

Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.

– Потопи я! Потопи я! – пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.

Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.

– Внимавай! – изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата ѝ част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.

– Точно така! Точно така!

Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.

– Не разбирам за какво е целият този шум – казах аз високо, когато Варварина се хвърли с главата напред в изкуственото море, но никой не ме слушаше, а и бездруго много добре разбирах за какво е целият този шум.

Ариус изплува на повърхността от противоположната страна на атинската бойна галера с меч между зъбите като пират. Той сграбчи едно гребло и се покачи на борда. Изплю острието в ръката си и нападна. Много преди другарите му гладиатори да успеят да се доближат, гребейки с галерата си, за да вземат своя дял от славата, атиняните вече тичаха хаотично в паника, докато червените платна горяха. Аз затаих дъх, когато Ариус излезе от разгара на клането. Една стрела стърчеше от рамото му, а половината му коса беше обгоряла, но на фона на пламъците и купчините мъртви тела той можеше да е самият Марс, слязъл на земята. Той не погледна назад към другарите си гладиатори, а продължаваше напред, за да доведе победата си докрай. После просто се гмурна във водата и изплува с бърз замах, като развърза предпазната броня на ръката си и я остави да потъне; изми пепелта и кръвта от лицето си. Пренебрегна напълно писъците, виковете, пращенето от искрите и пукането на горящото дърво, обърна се по гръб като момче, което плува във вир, и се понесе по повърхността със затворени очи, обърнал лице към синьото небе.

Почувствах как очите ми започват да парят и осъзнах, че ще се разплача. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Аплодисментите, писъците, дрънченето на сребърни монети и дъждът от листа от рози продължиха цял час, докато Варварина се носеше по водната повърхност с блажено затворени очи… А аз никога през живота си не бях желала никого толкова силно. Защо той не желаеше мен?! Защо беше избрал Теа с нейните груби ръце и загоряло от слънцето лице? Защо не мен?! Някой ден щях да получа отговора от него, докато червата му се влачеха извън корема.

– Рудиус – прошепна едно момче от Апициите и изведнъж всички започнаха да го повтарят, шепотът се засилваше из редовете на Колизеума.

– Рудиус! Той ще получи рудиус! Императорът ще му даде рудиус!

Варваринът отвори едно око и отърси водата от ушите си. Хвърли поглед към императорската ложа, където императорът се бе изправил и пристъпил напред.

Ариус чу как сандалите му жвакат, докато преторианецът го съпровождаше нагоре по мраморните стълби. Пищящи жени се втурваха да намокрят кърпичките си в локвичките, които оставаха под стъпките му. Той чу думата "рудиус". Дървеният меч? От години си мечтаеше за рудиус!

– Поклони се – изсъска преторианецът и го сбута с дръжката на копието си в гърба. Ариус рязко вдигна глава към най-могъщия човек на света.

– И така… – Очите на Домициан се забиваха в него. – Това ли е Варварина?

– Да, цезаре.

Едва забележимо изражение на недоволство проблесна върху челото на императора.

– Господарю и Бог наш – изсъска преторианецът.

– Господарю и Бог наш – каза Ариус.

– Хубава битка, Варварино. Наблюдавам те вече осем години – дълго време. Защо все още не си захвърлил меча?

– Аз съм роб, Господарю и Бог наш.

– Казват, че робите са страхливци. – Императорът протегна лениво ръката си и щракна с пръсти. Един роб дойде със сребърен поднос. На подноса Дъхът на Ариус спря.

– Рудиус. – Императорът поглади обикновеното дървено острие. – За теб, може би. Да проверим ли? – Той отново щракна с пръсти.

Тантурест малък човек дотича бързо. Носеше накит от обръчи около плешивата си глава и роба на освободен грък.

– Несий – каза императорът, – ти четеш бъдещето с такава лекота, с каквато останалите от нас четат азбуката. Какво крие бъдещето на този човек?

Ариус погледна от астролога към рудиуса и отново обърна поглед към императора.

Несий протегна властна ръка.

– Дланта, моля!

Той се взря в линиите, измърмори напевно един-два стиха с някакви врели-некипели, понатисна мазолите от меча и белезите по ръката. После отново се вгледа в лицето на Ариус.

– Колко интересно

– Интересно ли? – Императорът се приведе напред. – Какво виждаш?

– Виждам… Ами, Господарю и Бог наш, това е много странна длан. Виждам три пъти смърт.

– Три пъти?! – възкликнаха в един глас император и гладиатор.

– Три… Чудно, наистина, повечето от нас получават само една, нали? Той ще умре веднъж от огън, веднъж от меч и веднъж от старост.

– А не виждаш ли рудиус? – Широкото червендалесто лице на императора беше непроницаемо.

– Хм… – Несий хвърли разтревожен поглед към Ариус. – Ами не Ариус почувства тъпа болка. Носещите се из въздуха розови листенца сякаш замръзнаха на място.

– Жалко. – Императорът се отпусна назад в златния си трон. Бих казал, че вече си го е заслужил. Отнеси го – обърна се той към роба.

Онемял, Ариус гледаше как свободата му се стопява.

– От огън, от меч и от старост – размишляваше Домициан. – Колко интересно. Ами това е предсказание, което си струва да се провери, нали?

За миг очите им се срещнаха и те си размениха мисли с поглед.

"Иска ти се да ме убиеш, нали? " – каза погледът на императора.

"Ще те изкормя! " – отвърна погледът на гладиатора.

Префект Паулиний Норбан гледаше ту единия, ту другия.

– Цезаре?

Домициан махна небрежно с ръка.

– Отведете Варварина обратно в казармите и изпратете императорския лекар да се погрижи за раните му. Няма да мамим боговете за първата му смърт. Смъртта на арената.

– Сега изби ли си го от главата? – Херкулес залегна. Една кана се разби в стената, където допреди секунди беше главата му. – Не разбирам защо си толкова сърдит! Ти искаше да умреш. Размотаваш се унил и се опитваш да умреш в продължение на осем години. Е, сега няма да отнеме много време. Сега, когато императорът е вперил любопитното си око в теб… – Херкулес се наведе, за да избегне една паница. – Престани да мяташ съдове, едър побойник такъв! Плашиш тъпото си куче!

Ариус изръмжа, взе кучето с една ръка и изчезна в килията си. Той тресна вратата, но все още чуваше гласовете отвън.

– Сега никога няма да се отървем от него – каза Галий с прегракнал глас, защото се беше задавил, докато се подсмиваше по време на представлението на Ариус. – Ако не бяха парите, които ми докарва… Е, нека всички богове закрилят императора. Богатството ми е подсигурено до края на живота!

– Разкарай се от вратата ми, Галий! – изрева Ариус през ключалката. – Или ще ти изтръгна гръцмуля!

– Винаги съм си знаел, че целият този фатализъм е преструвка – отбеляза Херкулес.

***

Беше година на потресаващи битки. Боевете на Ариус вече отдавна се бяха формализирали, бяха уговаряни месеци предварително и с някои изключения, никога нямаше повече от четири срещи годишно. Сега всички правила бяха погазени, остана само едно: той се биеше по всякакъв начин, който би забавлявал императора. Би се с лява ръка, завързана зад гърба му, би се върху платформа от горещи въглени само със сандали, които да го предпазват от огъня, би се разкървавен и замаян от раните си. Трябваше да мери сили гол и невъоръжен срещу каляска, пълна със стрелци с лъкове, да мери сили въоръжен само с къс нож срещу лъв с черна грива или на гърба на кон срещу два разярени бика.

Оцеля.

Колко пъти тълпата замръзваше на място, а после в една обща въздишка си отдъхваше облекчено, когато той изпълзяваше изпод трупа на лъв или изпод отломките на разбита каляска? Колко пъти кръстосваха погледи с императора в дуел, който отново и отново завършваше с равен резултат?

Ариус вече беше изгубил бройката.

– Ти май си го просиш? – мърмореше Херкулес. – Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.

– Не аз определям дали ще живея, или ще умра – сви рамене Ариус.

Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.

– Това някаква магия ли е? – попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. – да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.

– Нищо подобно – отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. – Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!

– От кого?

– От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.

Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.

– Глупости! – отсече Галий.

– Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. – Джуджето се нахили идиотски. – Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. "Господар и Бог наш", ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта

– Ще накарам да те бичуват, джудже! – Галий се оттегли сред облак от парфюм.

– Знаеш ли кое е странното? – Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. – Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?

Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.

– Ариус Бога… – Херкулес се усмихна към кучето. – Странно, а, приятелю?

Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.

Глава шестнайсета

Теа

 91 година

 Брундизиум

– Мъртва? – обърнах се рязко. – Юлия… е мъртва?

– Така чух. – Пенелопа сбръчка състрадателно нос. – Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.

– Но… как? – попитах аз. – Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?

Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.

– Ами – сви рамене Пенелопа – говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема.

– Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие – каза една от перачките с тих глас. – Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.

Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа ѝ в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната ѝ със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете ѝ, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно – бледото ѝ малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?

Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.

– Значи е умряла при аборт – казах аз съвсем спокойно. – Чие дете е? На императора ли?

– Ох, уф! – Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. – Собственият ѝ чичо?!

– Не трябва да повтаряте грозните клюки – каза Пенелопа остро. – Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.

Тя се оттегли много възмутена.

– Съкрушен?! – чудех се аз на глас. – Но дали страда за изгубената племенница, или за изгубената любовница?

– Чух със сигурност, че му е била любовница – сви рамене една от перачките. – И той сега се побърква от чувство за вина, защото я е накарал да се отърве от детето.

– Защо? – Показах ръката си навън от покрива на атриума, на дъжда. Бурите този месец бяха провалили празненствата за Луперкалиите. – Домициан се нуждае от наследник, защо да ѝ заповядва да убива детето му? Тя може и да му е племенница, но императори са се женили за племенниците си и преди. Той можеше да накара Сената да приеме и нея, и детето, ако искаше.

– Значи не е искал – сви рамене новата музикантка. – Императорите са странни.

Такива бяха.

Рим

– Ще изгубиш част от сръчността си. – Лекарят разви превръзките от ръката на Ариус. – Особено в последните два пръста. Твърде много износване и разкъсвания през годините. Колко пъти си чупил тези твои пръсти?

– Не знам – Ариус сви юмрука си за проба.

– Какво беше този път? Дръжка на меч?

– Шип на щит.

– О, жалко – намръщи се лекарят. – Гледай да ги оставиш да си почиват за няколко седмици. Или отново ще се скършат като сухи клонки.

– Не бери грижи. – Ариус обви ранената си ръка със здравата. – В почивка съм.

– Да, вярно. Императорска забрана на всички празненства и игри, нали така?

– Аха.

– Заради племенницата му. Тя беше в Кремона, нали знаеш, заради жегата там погребалните ритуали трябваше да бъдат проведени незабавно. О, да, императорът направо полудя, когато племенницата му се върна в Рим в урна.

Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.

– Готови ли сме?

– О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… – Лекарят спря за момент и се изчерви. – Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно

– Говорете с моя ланист.

Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата – кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.

– Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!

Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.

– Толкова ще е доволна! – ентусиазира се лекарят. – Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.

Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога – вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.

"Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син! " И той не говореше на лекаря.

Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.

Предизвикателство.

Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?

– Страх ли? – беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. – Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?

Ариус сви рамене.

– Ами защото се страхува от мен.

– Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.

Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?

"Защо все още си жив? " – представяше си той как казва Домициан.

"Защото ти искаш да умра", отвръщаше той.

"Кой си ти?"

– Никой – каза Ариус на висок глас. – Никой, Господарю и Бог наш.

И се озъби.

Теа

 Ти се издигаш, дете! – Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. – Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.

– Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.

– Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената – съгласи се Ларций. – И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че "Очите на Китира" е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за "Панаира на богините"?

– Твърде интелектуална – усмихнах се аз. – Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.

– Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.

Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.

– Мамо!

Кутийките с руж и шишенцата с парфюми се разтресоха застрашително заедно с масичката, когато Викс нахлу през вратата. Той профуча покрай момчетата от хора, свирачите на лютия и останалите от хората на Ларций, които се подготвяха за вечерните си представления.

– Мамо, мога ли да отида на боевете с кучета? Последния път една хрътка разкъса гръкляна на един дог и навсякъде имаше кръв и черва, и...

– В никакъв случай няма да ходиш на боевете с кучета!

– Ама...

– Не спори!

Викс се тръшна точно до тоалетката ми и една бутилка с розова вода падна и се пръсна.

– Ще видиш ли императора? – попита той.

– Да, и ще ти разкажа всичко, когато се прибера.

Викс сви рамене. Гладиаторите, а не императорите, пленяваха въображението му.

– До късно ли ще стоиш? – попита той с надежда.

– Не твърде късно… – Разроших косата му. – По-добре да си в леглото, преди да се върна, или ще те пердаша, докато започнеш да пищиш.

– Защо си толкова лоша с мен? – оплака се той. – Мен ме бият повече от който и да е друг!

– Другите деца не са и на половина палави, колкото теб, Версенжеторикс.

– Само чакай да порасна. Тогава няма да ме биеш. Ще бъда голям и страшен гладиатор и ще трябва да се държиш мило към мен!

Той заподскача около тоалетката, размахвайки въображаем меч, и аз почувствах парене в очите. Всичко, от което се нуждаеше, беше дървен меч за упражнения и прашна арена, две сиви очи и някой да го посреща с усмивка… Протегнах ръка и придърпах Викс към себе си. Миришеше на морска сол, което значеше, че пак се е измъквал тайно, за да ходи да плува на пристанището и да се излага на риска да се зарази с половината болести на Италия.

Той се изви и се измъкна, с което развали прическата ми.

– Престани да ме целуваш!

– Само ако си добър!

– Ще бъда добър, ще бъда добър!

– Да, повярвахме ти – измърмори една от робините.

Специално наета за целта носилка ме отнесе до двореца в Брундизиум, където вчера беше пристигнал императорът. Никога не бях пяла на това място и сега надзъртах с любопитство. Но както обикновено става с легендите, и тази се оказа преувеличена. Скръбта на Домициан не подхождаше на лукса: мозайките бяха занемарени, статуите прашни, а половината стаи не бяха осветени и аз подтичвах зад императорския иконом, препъвайки се в собствените си крака в мрака. Заведоха ме до едно празно преддверие, отделено от залата със завеси, и ме оставиха да чакам. Жонгльорите с огън представяха номерата си, премятаха горящи главни от ръка в ръка, а после щеше да бъде сервирано основното ястие.

– Теа – обърна се към мен Клеопатра, малката танцьорка. Златни къдрици танцуваха на раменете ѝ, а пищното ѝ тяло беше загърнато в оскъдни розови воали и обсипано с пайети. – Можеш ли да ми дадеш назаем обеците си? Една от моите току-що се счупи, а не мога да се появя пред императора с голи уши.

– Всичко друго ти е голо, защо не и ушите? – попитах аз, но все пак ѝ дадох златните си висулки с усмивка. Клеопатра и аз често се засичахме по приеми и вечерни тържества и тя винаги се държеше дружелюбно. – Само не ги забравяй на нощното шкафче до леглото на някой мъж този път.

– Ако го направя, императорът просто ще ми купи нови! – Тя се усмихна и трапчинките ѝ се показаха. – Моята господарка подкупи управителя на двореца да му каже, че изглеждам точно като Юлия. Той ще ме извика след гощавката, само чакай да видиш!

– Сигурна съм, че ще стане така – съгласих се аз.

Тя примигна.

– Хайде да надникнем!

В първия момент си помислих, че нещо недовиждам, когато надзърнах иззад завесите в триклиниума. Просто една мрачна дупка. Но примигах и тогава ясно видях, че всичко беше в черно.

Черни мраморни стени, абаносови лектуси, отрупани с възглавници от черна коприна, чернокожи роби африканци в черни туники, разнасящи подноси с храна в призрачна тишина.

– Жизнерадостно… – отбелязах аз.

Жуженето на разговорите беше приглушено, лампите потрепваха с мръсна светлина и дори ярките коприни и бижута на гостите изглеждаха потъмнели от черния сумрак.

– Поне ти ще се вписваш в обстановката. – Клеопатра подръпна една гънка на черната ми туника и проточи изящната си шия зад диплите на завесата. – Това там ли е императорът? На първия лектус с нагръдника?

– Не, това е префект Норбан.

Паулиний изглеждаше здрав и в добра форма, носеше пръстена с печат и медальона – символ на новия му пост – с лекота. Властта му отиваше – не можех да си представя, че новата му позиция беше променила сладкото момче, което познавах. Не го бях виждала, откакто бе тръгнал така ненадейно за Германия, към битката, която го беше издигнала в кариерата.

– Значи императорът е този до него? В черната туника? – Клеопатра приглади къдриците си. – Е, аз ще го накарам да вдигне поглед от онази чаша с вино! – Тя влетя в триклиниума по подаден знак – огнен проблясък от цветове и музика сред чернотата, извиваше тялото си като дъга, движеше го на вълни и го усукваше. Тъмните очи на императора за миг проблеснаха с интерес, когато тя най-накрая падна грациозно на пода пред лектуса му. Проблеснаха, но само за миг.

– Ти си следващата! – извика ми управителят.

Сигурно изглеждах като суха пръчка след изпълнението на Клеопатра – императорът почти не вдигна поглед, когато се плъзнах в стаята с лирата си. Но Паулиний ми се усмихна приятелски и аз си припомних колко приятна беше неговата компания. Направих един допълнителен поклон към него и се качих на своя пиедестал, като изчаках робите да свършат със сервирането на следващото ястие. Дори и храната беше черна: синкавочерни стриди от Британия, черен хляб с маслини, чернолилави сливи, натрупани в подноси от оникс. Посрещнаха ме с аплодисменти и аз започнах с първата си песен. Жизнерадостна безсмислена музика, която Ларций би презрял, но това черно пиршество имаше нужда от разведряване. Пях за Паулиний, който обичаше приятните мелодии, но той поглеждаше към мен само от време на време. Сбърчил чело, бе насочил цялото си внимание към Домициан, говореше му внимателно и тихо. Дали е възможно действително да са приятели? Императорите нямаха приятели, особено Домициан – дори и толкова на юг, колкото беше Брундизий, чувахме за зачестяващите екзекуции на конспиратори и за дела за държавна измяна. Разбира се, всеки интелигентен управник на Рим се боеше от убийство: поне половината от десетте предишни императори бяха убити.

Императорът изглеждаше по-едър от първия път, когато го бях видяла отблизо, на сватбата на племенницата му Юлия. Косата му бе започнала да оредява на темето, но на бузите му все още имаше руменина. Черната му тога нямаше никакви бродерии; единственото украшение, което носеше, бе пръстенът с държавния печат. Храната в черната му чиния стоеше недокосната, а бокалът с вино – три четвърти пълен. Не просто суров човек – направо неприветлив! Но някои от думите, които Паулиний му шепнеше, успяваха да изтръгнат усмивка от него, а в усмивката му имаше чар.

Довърших песента си и последва боязлива вълна от аплодисменти. Не особено весела компания, но едва ли бих могла да ги виня. Аз настройвах лирата си, когато един от сенаторите смело заговори императора през черните чинии.

– Господарю и Бог наш, чуваме много слухове за Иудея напоследък. Още бунтове ли има в Йерусалим?

– Достатъчно лесни за потушаване, ако изобщо има такива… – Императорът сви рамене с безразличие. – Евреите са слабохарактерен народ.

Бях чувала и по-лоши неща през живота си, със сигурност. Но някакъв демон ме облада.

– Във ваша чест, Господарю и Бог наш – казах сладко, покланяйки се, и засвирих прелюдията към една еврейска песен, която знаех от детството си.

С ъгълчето на окото си видях как брадичката на императора потрепери и продължих с песента. Милвах всяка дума на иврит, оставях богатите тонове да се разстелят из тази черна стая, както някога се стелеха по камъните на Масада.

Бурни аплодисменти заляха залата, когато заглъхна и последната нота. Усмихнах се право в очите на императора.

– Певицата… – гласът му внезапно проряза аплодисментите.

Поклоних се.

– Господарю и Бог наш.

– Името ти?

– Атина, цезаре.

Той впи продължителен и суров поглед в мен, както един човек с власт може да си позволи да гледа робиня. Гледа ме толкова дълго и сурово, че хората започнаха да шушукат.

Зачудих се дали не съм подписала собствената си смъртна присъда.

Той протегна ръка.

– Ела!

Отидох.

– Седни!

Седнах. На почетния лектус точно до него. Шепотът се разнесе на талази.

Той се облегна, непроницаемите му очи не се откъсваха от мен. Черни очи, черни като стените.

– Говори!

И аз говорих.

– Пееш добре.

– Благодаря, цезаре!

– Аз не хваля теб. Хваля гласа, който боговете са сложили в гърлото ти. "Атина" – защо гръцки псевдоним за еврейка?

– Господарят ми чувстваше, че ми подхожда. Сериозно е, възвишено е

– Да, такава си.

– Благодаря.

– Не харесвам евреите.

– Не е особено оригинално, цезаре. Никой не ги харесва.

– Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис – царицата на Иудея.

– А, да… "Тит Златния и неговата еврейска курва…" Или както евреите виждат нещата: "Царица Беренис и чуждестранният ѝ жребец". Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.

– Евреите са я гледали с презрение заради Тит?

– Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.

– Той беше Златния.

– Вие ревнувахте ли заради това?

– Позволяваш си твърде много. Вино?

Той ми предложи собствената си чаша.

– Благодаря, цезаре.

***

До полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.

– "Атина" – гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.

– Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.

– Трябва да се обръщаш към мен с "Господарю и Бог наш".

– Всички ли така те наричат?