Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава 5
Седемте мъдреци

Археологията, предимно нейният праисторически изследователски дял, е духовното дете на развития 19. век. Естествено за това в тези прастари постановки на въпросите вибрира духа на онова време. Не без основание някои съществени изследователски методи произхождат именно от бащата на еволюционната теория Чарлз Дарвин. Но и Карл Маркс и Фридрих Енгелс поставиха науката в определени релси, които днес продължават да съществуват. Ала именно еволюционните представи на пионерите на днешната наука се подлъгват в това да равнополагат еволюцията с техническото развитие – с което се противоречи не само на Античността, но се изкривява и прогресивния начин на мислене от античните времена. Така съвременната наука на 21. век, както и преди, е белязана от еволюционните идеи за прогреса. Но първите изследвания започват много по-рано, отколкото днес се приема. Защото първият доказан археолог на световната история е някой си цар Набунаид (556–539 г. пр. Хр.) от Месопотамия. Дълго преди да възникне днешната археология той накарал да бъдат разкопани намиращите се близо до Вавилон руини от храмове и светилища и отново да бъде построен големия зикурат в Ур, който около 2050 г. пр. Хр. веднъж вече е бил строен за лунния Бог Нана. В основата на тази постройка интересуващия се от археология цар завещава за поколенията ролков печат с надписи, които разказват за делата му.

Днес напротив археолозите рядко могат да представят нещо повече от колекция културно-исторически факти за Боговете на далечното минало. Ето например за историческите взаимовръзки относно Седемте мъдреци, които след едно природно бедствие се появяват като Вестители на културата, не съществува никаква научна литература. При това по целия свят съществуват легенди и предания по същество с толкова подобно съдържание, че човек едва ли може да се съмнява в общия им произход. Най-драматична между тях е легендата за потопа, според която един или няколко Богове решават да унищожат една съществувала преди края на последната ледникова епоха цивилизация заради нейната поквара. В първата книга от Стария завет Мойсей ни е завещал една от историите за случилото се. Както и при други предания, всеки път има избраник (в случая мъж;), двойка или няколко души, които трябва да оцелеят и биват предупредени за предстоящата катастрофа. Така междувременно изтекоха 250 години, откакто беше представена първата научна теория за катастрофалния потоп, предаден в Библията. В тази връзка църквата и науката рядко могат да постигнат съгласие. Ако обаче се освободим от митичната украса, така смятат съвременните изследователи на Библията, би останало едно историческо произведение, което предлага обяснение за развитието на човешкото минало. Но историята за праотеца Ной – който полага основите на едно по-добро човечество, побеждавайки потопа – не може да бъде датирана по дни, така че принципно е трудно да я причислим към определено историческо време. Освен това от 1872 г. насам бяха направени открития, от които може да се предположи, че преданието за библейската история за потопа е заимствано от по-стари източници – като тези за архаичното божество «Яхес» («I’hs»), и затова по същността си има египетски произход. От това издигано от текстовете от пирамидите § 994 на особена почит божество, което е тясно свързано с «Мин» и «Сет», би могъл да произлиза библейският «Яхве».

Всъщност какъв е пътят на историята за потопа?

Британският археолог сър Остин Лейърд (1817–1879) и асистентът му Хармузд Расан през 1849 г. откриват няколко покрити с тухли могили в Куюндшик (Ниневия), които ги подтикнали към нови разкопки. През септември на същата година двамата най-накрая били възнаградени и при разчистването на останките от замъка на асирийския цар Санхериб (704–681 г. пр. Хр.) откриват около 25 000 глинени плочки, изписани с клинописи. Те произхождали от библиотеката на внука на Санхериб – цар Ашурбанипал (668–626 г. пр. Хр.). Глинените плочки съдържали духовно-научни трудове по философия, астрономия и математика. Произведенията ясно свидетелствали за културното, научното и политическото ниво на жителите на Месопотамия. В тях имало и редица предшественици на кралете, които управлявали страната «преди» и такива, които управлявали «след» едно голямо потопно бедствие. Освен това глинените плочки съдържали и най-голямото литературно произведение на Месопотамия: епоса за Гилгамеш.

Това е легендата за прекрасния и ужасния Гилгамеш, шумерският герой, който бил две трети Бог и една трета човек и претендирал за безсмъртието на Боговете.

Германският асиролог професор Теодоре Квасман от университета в Кьолн успя едва през май 1998 г. да намери първите редове на това литературно произведение. Той ги откри в мазето на британския музей в Лондон. На глинената плочка с големина едва 2×3 сантиметра се чете:

«Гилгамеш, който всичко виждаше, създателят на държавата, който всичко знаеше и беше мъдър«.

Всички изпълнени с т. нар. клинописи глинени плочки до днес биха събирали прахта в музеите по цял свят, ако персийският цар Дарий Велики (521–485 г. пр. Хр.) не беше заповядал неговите текстове да бъдат издялани в камък на три езика: на персийски, на еламски и на вавилонски. Благодарение на този факт ученият Георг Фридрих Гротенфелд (1775–1853) успя през 1802 г. да открие ключа за разшифроването на клинописите. Текстът за епоса на Гилгамеш бил гравиран във вид на стихотворение върху дванадесет глинени плочки и успял да надживее времето, единствено, защото новодошлите завоеватели на Месопотамия не сметнали клинописа за писменост.

Четиристишията, 200 на брой, съдържат поразителни прилики с Библията, само дето са написани няколко хилядолетия преди нея. Археолозите, направили тази находка, за съжаление не осъзнали сензацията, която се криела в нея, и я опаковали no-скоро зле, отколкото добре, за да могат текстовете да бъдат транспортирани с кораб до Великобритания за превод. Ето защо поради некомпетентното отношение много от плочките били повредени и вече не могат да се разчетат. Единствено благодарение на работата на Джордж Смит (1840–1876), един дотогава неизвестен млад служител на британския музей в Лондон, малко по малко станало ясно историческото значение на тези древни предания. Този мъж бил един от аутсайдерите в областта на археологията, който вечер в своята стаичка с несравнима страст се посвещавал на изследването на първата публикация по асирология. На 26 години той пише няколко кратки студии за тогава все още съмнителния характер на клинописите. Тези статии дори предизвикали вниманието на научния свят, но понеже Смит бил самоук, се опитвали постоянно да го игнорират.

По това време обаче никой от т. нар. научен свят не знаел, че вече имало вавилонско-асирийска литература, която при всички случаи заслужавала да бъде наредена до великите постижения на по-късните литератори. Това обаче не била причината, поради която Смит се увлякъл той се впечатлявал от самото съдържание на това повествувание. Със започването на превода през 1872 г. работата вече не го оставила на мира. Младият Смит тъкмо бил стигнал до мястото, когато Гилгамеш със своя приятел Енкиду успешно победили огнения бик Хумбада в кедровата гора на днешен Ливан: при триумфалното си завръщане Богинята Ищар видяла Гилгамеш облечен с празничните си дрехи, накичен с венеца на победителя, и се влюбила в него. Той напротив не желаел да знае нищо за своята обожателка и я оскърбил като проститутка, защото тя вече имала много любовни връзки зад гърба си. След това унижение Ищар се върнала разярена на небето и се оплакала на Великата Богиня. После поискала от баща си AN.U смъртта на Гилгамещ. В отговор AN.U създал един нов «Небесен бик» на земята, когото сто воини не можели да укротят. Но Гилгамеш издържал и това изпитание и отново победил с помощта на приятеля си Енкиду.

Ищар, която наблюдавала борбата от небето, проклела Гилагамеш и Енкиду. В последвалата след това нощ Енкиду видял в съня си съвета на Боговете да определя неговата смърт, защото бил помогнал на Гилгамеш при унищожението на Хумбада. Присъдата се изпълнила веднага, защото Енкиду умира още същата нощ от неизлечима болест. Симптомите на болестта били треска и температура. Гилгамеш скърбил за приятеля си, но при мисълта, че и той трябвало да умре, го побивали тръпки от страх и тогава се сетил за свой далечен роднина, на който Боговете дарили безсмъртие. Гилгамеш тръгва да търси Утнапищим.

Но тъкмо когато сензацията щяла да се изясни, историята свършва. Смит установява, че налице са само част от надписите и историята за безсмъртния Утнапищим присъствала само в отделни фрагменти.

Но какъв е краят на тайнствения епос?

Глинените плочки с продължението на този епос се криели някъде из камерите на двореца в Ниневия. Всъщност с голямо вълнение Смит открива и момента в историята, когато Утнапищим разказва на Гилгамеш за предпотопните времена. Дори и така истинността на библейското предание да изглеждала несигурна, липсвали поредните глинени плочки с продължението. Но това, което той до момента бил прочел от епоса за Гилгамеш, вече не му давало мира. Тъй като не могъл да премълчи съдържанието, градусът на вълнение в библейска демократична Англия се покачил. По отношение на сензационното си откритие Смит бил разколебан: той непременно трябвало да отиде в Ниневия, за да продължи изследванията си.

Как обаче обикновен служител в музей да финансира подобен проект?

Във викторианската епоха хората вземали насериозно всяка отделна дума на Светото писание. Кой в Англия при целта, към която Смит се стремял, щял да иска да му помогне да открие липсващите глинени плочки, когато вече станало ясно, че те биха могли да съдържат доказателство, че съхранената в Библията истина не е най-старата и изобщо не е единствената? Въпреки това се намерил един лондонски дарител, който се заинтересувал да финансира начинанието и съответно предизвикателството, което Джордж Смит отправил към тогавашното общество, с около 1000 гвинеи (днес около 40 000 евро). Това бил лондонският ежедневник Daily Telegraph, който показал редакционен и склонен към риска интерес към докладите на младия изследовател, поради което достъпът ни до древното знание изобщо стана възможен.

На 3 декември 1872 г. Джордж Смит съобщава пред удивената аудиторията на лондонското Society of Biblical Archeology за откритието си. Дори дамите и господата да не били особено зарадвани от откритията и отчасти злословили по адрес на Смит, те не разполагали с нищо, за да отклонят въодушевения изследовател от начинанието му. Вследствие на което изследователският екип тръгва на път за Ниневия в началото на 1873 г. Веднага след пристигането си Смит започва разкопки на 7 май. Човек вероятно си мисли, че търсенето на игла в купа сено би било обречено на провал, но волята на изследователя трябвало да бъде възнаградена – защото в един огромен куп развалини, останали от легендарната асирийска столица, Джордж Смит намира 384 парчета от глинени плочки, между които били и липсващите части от историята за Утнапищим.

Плочките разказват: дълго време преди потопа на река Ефрат съществувал град Шурупак, когато Боговете решили да наводнят земята. Бог Еа, който участвал в съвета на Боговете, избрал за свой храненик човека Утнапищим и решил да го предупреди за надвисналата катастрофа:

«Човече от Шурупак, откажи се от богатството си и си построй кораб, за да спасиш живота си. Вземи всички видове семена с теб на кораба. Неговите мерки, по които ти ще строиш, са добре пресметнати…»

На това място Джордж Смит затвърдил предположението си: месопотамецът Утнапищим от Шурупак е преживял същото нещо, което Библията приписва на Ной! Последвалият развой в преданието, сравнен директно със случките и продължителността, също така напълно отговаря на библейската легенда за потопа. За разлика от Стария завет месопотамските предания са още по-детайлни и затова съдържат значително повече допълнителни информации.

По-нататък в историята Гилгамеш наистина намира своя роднина Утнапищим и го пита (плочка 11, 7–8) как и той би могъл да постигне безсмъртието на Боговете:

«Кажи ми: как получи достъп до съвета на Боговете и как спечели вечния живот?»

След като Гилгамеш и Утнапищим си поговорили, последният му казва (плочка 11, 267), че Боговете имали едно чудновато място, където растяло чудодейно цвете, дало му възможността да е безсмъртен като Боговете:

«Ще известя скритото на Гилгамеш! Ще ти издам тайната на Боговете: там има едно растение, подобно на бодливия трън, боде в ръката ти точно като роза«.

Съответно Утнапищим и Гилгамеш тръгват на път към «източното море», за да вземат цветето. Според преданията превозното средство, приличащо на подводница, се движело ту «по морето», ту «под морето» и след няколко дни в крайна сметка достига своята цел. Навярно пътниците са използвали наистина подводница, защото в преданието Утнапищим посочва мястото на растението на морското дъно и след това показва на Гилгамеш вид растение и обяснява неговото свойство:

«…тези растения са вълшебни билки и връщат младостта на хората«.

Древните египтяни също познавали този вид божествени растения, които наричали «Анх-ими» («Животворна билка»). Във всеки случай, сравнена с асирийската «Чудодейната билка», професор Хорнунг описва «Анх-ими» като растение без бодли и с формата на топче или хапче. Дали е възможно да става дума за генни хапчета? След тригодишна работа през 1876 г. Джордж Смит отново се връща в Англия, където публикува своята новаторска за времето си теория по отношение на Библията:

«Ной и Утнапищим в действителност са един и същ човек, които били сполетени от едно и също природно бедствие«.

Тъй като Джордж Смит умира само на тридесет и шест годишна възраст, за съжаление не могъл да преживее триумфа на геологичното потвърждение на теорията си от страна на сър Чарлс Ленард Ули. Географският мащаб на потопа също можел да бъде точно определен чрез анализите на сондажния материал от морското дъно. През август 1998 след дългогодишна изследователска работа д-р Уилям Раян от Lamont-Doherty Earth Observatory, използвайки технологиите на 20. век още веднъж потвърди резултатите на Чарлс Л. Ули. Според тях чрез затопляне на северното полукълбо водата от топящите се ледници е покачила нивото на океана до такава степен, че някогашната земна ивица между Европа и Мала Азия се е прекъснала при Босфора.

Според теорията на д-р Раян Черно море още не съществувало, но около мястото на най-дълбоката му точка имало сладководно езеро, по чиито брегове живеели хора. Около 8900 г. пр. Хр. Средиземно море трябва да е връхлетяло някогашното езеро, което днес все още може да се установи на дъното на Черно море, със сила двеста пъти по-голяма от тази на Ниагарския водопад. В продължение на две години в Черно море ежедневно се вливала около 16 кубични километра морска вода, така че морското равнище се покачвало с около 15 сантиметра на ден. При подобното на наводнение бедствие езерото се разширило за един ден с два километра. Оттук д-р Раян прави извода:

«От този ад би могъл да е възникнал библейският потоп«.

Също и Джеймс Балард (откривателя на «Титаник») на 28 септември 1999 г. взе думата и заяви, че той искал да проникне само на 140 метра дълбочина, за да открие в морското дъно добре запазени кораби от библейски времена. През лятото на 2000 година изследователят наистина успя да открие останки от антични сгради в околностите на севернотурския град Синпоп. Там някога живели хора, които трябва да са напуснали жилищата си спасявайки се с бягство.

При всичко това трябва да обърнем внимание, че нито Старият завет, нито клинописите говорят за природно бедствие, а за контролирано от Боговете наказание. Освен това в текстовете става дума за световен потоп, а не за такъв, който е локализиран в определена област. Оттук може да се заключи, че истинската причина за световната катастрофа в действителност е дошла от небето. И наистина с течение на десетилетията съвременните геолози можаха да демонстрират морски вкаменелости на височина до 4000 метра в планините по целия свят. Учените дори обясняват това състояние на нещата с процесите на натрупване на континенталните пластове, които през изминалите милиони години «…просто са се издигали до 4000 метра височина». Но как скелетите на огромни китове също са успели да достигнат тези височини си остава загадка, още повече че китовите фосили се оказват от по-ранен период. Освен това, но света съществуват повече от 300 легенди за потопа, в които става дума винаги за «Големия потоп», както и за един определен от Боговете храненик и за построяването на съответен ковчег.

А как изглежда египетския вариант за потопа?

Преди около 8000 години в Египет неизвестни жреци-учени започнали да придават божествена персонификация на праводите. Най-старото означение на египетската богиня на небето Нут при египтяните гласи «мехет-верет», което означава «Големия прилив». Извън тази връзка обаче съществуват още много предания, например като тези от Papirus Harris както и надписите в храма на Едфу и в споменатия вече храм в Тоушка, които разказват за водното бедствие.

Един йератически мит от 13, век пр. Хр., който разглежда «ненаситното море» и през 1932 г. е преведен от професор Алан Х. Гардинър, също описва един «Голям прилив». По мое мнение първоначалното описание на библейската и месопотамската легенда за потопа се съдържа именно в него. За разлика от Стария завет и епоса за Гилгамеш египетския Ной/Утнапищим в Египет е една Богиня на плодородието, която по характер напомня божеството Озирис. За да обуздае насилието на морето богинята, подобно на Ной и Утнапищим изпраща птица, която побързала към Астарта (Изида). Вследствие на това Астарта решава да помогне и поговорила с баща си Птах. Най-накрая Птах решава да усмири морето с помощта на Бога на времето Сет:

«Сет се спусна срещу морето и захвърли срещу морето оръжията си, „святкащите“, и Сет изрева срещу морето. Морето чу гласа на Сет. След това Сет поседна, но морето се успокои«.

В тази връзка изглежда, че и наследството на фараона Рамзес III (1191–1159) относно «Книгата на Небесната крава» има директна връзка с библейската легенда за потопа. С публикувания си през 1982 г. филологичен труд «Египетския мит за Небесната крава» професор Ерик Хорнунг предостави най-разбираемия обективен превод на тази история. Тя започва по времето на «Сеп Тепи Нетер», «Златната епоха», когато Боговете все още бдели над хората. Това е времето, когато хора и Богове все още се обединявали и живеели в пълна хармония. Но по необясними причини по някое време хармонията и почитането на Боговете престават. Отношенията обаче не били нарушени от страна на Боговете, а от хората. Те дори стигнали толкова далеч, че предприели покушения и срещу Бог Ра:

«Ти най-стари Боже, от когото съм излязъл, и Боговете на памтивека. Вижте, хората, които се родиха от сълзите ми, измислиха против мен покушение. Кажете ми какво бихте направили, защото наистина прося съвет. Аз не искам да ги убивам, докато не чуя какво ще кажете вие«.

Египетските предания премълчават как точно са били извършени покушенията на хората.

Италианският професор по египтология Алберто Тули подари на египетския музей във Ватикана един открит през 30-те години и вероятно имащ връзка с настоящите божествени събития от аналите на цар Тутмос III (1478–1434 г. пр. Хр.). Но едва след смъртта на откривателя, неговият брат Густавио Тули направи достъпна тази находка за водещия по онова време археолог Борис де Рахевилц, след което стана известно едно особено събитие от 1456 година пр. Хр.:

«През третия месец на зимата на 22 година в шестия час от деня писарите в двореца забелязаха огън, който идваше от небето. Този огън дори нямаше глава, но от устата му излизаше дихание с отвратителна миризма. Тялото му беше един рут на дължина и един рут ширина и дойде към нас без никакъв глас. И сърцата на писарите се изпълниха със страх и смут, и те се проснаха по корем […]«.

Въпреки че след повече от 3400 години някои места в папируса Тули не се четат, от текста става ясно, че тук вероятно става дума за състояла се среща с непознат летящ обект. След това жреците навлезли в медитативната фаза и поискали да предпазят Тутмос от неизвестния гняв на Боговете. На практика папируса твърди, че в страната «Кемет» първоначално царяло спокойствие, но след това:

«Но ето, че след като изминаха няколко дни, виж – тези неща станаха толкова много, колкото никога преди това. Те повече приличаха на светлината на Слънцето и се простираха чак до границите на четирите небесни опори […] Гледката беше изпълнена със сила, когато наблюдавахме положението на тези огнени кръгове. М армията на фараона също се оглеждаше за тях, и самият той, негово Величество, беше в средата. Беше минала вечерята, когато огнените кръгове отново се отдалечиха. Тогава онези огнени кръгове се изкачиха високо в небето, към звездното небе на юг, и изчезнаха. Това беше чудо, което не се беше случвало от създаването на тази страна. И негово Величество заповяда да се прикади тамян, за да се запази мирът на Земята […] и това, което беше станало, по заповед на фараона трябваше да бъде записано в аналите на дворците, за да се съхрани споменът завинаги«.

Това ли са били египетските небесни Богове, които Тутмос среща през 1456 г. пр. Хр.?

Както някои египтолози допускат, напълно е възможно отделните имена на Боговете на древен Египет да възникват поради страха от истинските имена на съответните божества. Това табу за имената би могло да се отъждестви с това на юдеите, на които и до днес е забранено да произнасят името «Яхве».

Но от какво са се страхували, египтяните? От мита за Хор научаваме периода на вече споменатото и предизвикало потопа въстание на нашите предци, за който се съобщава, че е 11607 година Пр. Хр. Тъй като по онова време божеството Ра вече било старо, то извикало на помощ своя внук Хор Бехедети. Хор побързал да дойде и след това победил полубоговете и хората-врагове на Ра, като от Долна Нубия (Етиопия) на юг до морския бряг (делтата) на север изтласкал враговете на Ра от единия фронт към другия с «летящ кораб»:

«Хор Бехедети отлетя към хоризонта като голямо крилато слънце; затова го наричат и до днес „великия Бог и господар на небето“. След като съзря от небето враговете, се спусна пред лицата им като огромна пчела. Той яростно насочи жилото си срещу тях. След това те повече не можеха да виждат нищо«.

Що за странно оръжие е било това?

Това оръжие във формата на копие със зъб е олицетворение на божествената сила и било наречено «божието копие» или «Хор със силната ръка». Според текстовете от пирамидите § 1205, 11 то също така е във връзка със Зорницата и е обозначено като «Еднозъб». Египтологът д-р Макс Мюлер описва това странно оръжие в своя труд «Азия и Европа в древноегипетски паметници», отпечатан през 1893, като «харпун с невъзможно острие» и «оръжие на тридесеттимата».

Освен това в стихове 115, 15 египетската Книга на мъртвите споменава, че след войните и хората разполагали с подобни оръжия:

«Взе оръжието на трийсеттимата, наследството за хората, и така възникна съдилището на трийсетимата чрез този, който беше до него«.

Американският ориенталист Зекария Сичин възприе тези указания още през 1980 г. в книгата си Stairway to Heaven («Стълба към небето») и разпозна в тях многостепенната ракета, разработена през 30-те години от фирмата McDonnell Douglas в Мисури, САЩ. От текстовете от пирамидите обаче научаваме и още нещо за материала, от който тя е била направена. Според древните египтяни материалът се наричал «тхам» (tcham) и бил най-твърдия материал в универсума. При всички случаи това е било метал, който не се е добивал на земята, а е произлизал от стеларния космос.

Дори съвременните египтолози да превеждат «tcham» като «скиптър», древните предания обаче откриват съществени разлики. Египтяните всъщност говорят за някакъв «ценен метал» и по-нататък споменават «тхам от планинския връх» или «финия тхам», както и един вид «истински тхам».

А пък с понятието «тхамти» (tchamti) древните египтяни обозначавали «стрелците с лък», които били велики «мени» («воини»). Поради което човек напълно придобива впечатлението, че материалът «тхам» е свързан с военни сблъсъци и е използван единствено от Боговете.

Древните гърци също познават легендата за един метал, който смятали за извънредно «силен» и «твърд». Те го наричали «адамас» (Mamas, «непобедимия») и ни съобщават, подобно на египтяните, че единствено техните Богове разполагали с него. Божеството Кронос използвал «adamas» в битката срещу божеството Уран, и кастрирайки с него Уран решил изхода на борбата в своя полза. В този смисъл трябва да е представлявал доста издръжлив материал, който само митологичните персони можели да намират.

Допи Хор е използвал същия «непобедим» материал? След като Хор се върнал в Долна Нубия, той отново трябвало да потуши бунт, в който обаче този път бил замесен и един Бог. Неговият враг Сет, братът на баща му Озирис, трябвало да бъде победен и той му отрязал единия тестикул. Всъщност Сет преди това бил убил Озирис, след което разкъсал тялото му на парчета и го разпилял по цял Египет. На събранието на Боговете вече било решено, че Хор можел да използва срещу хората друго едно мистериозно вълшебно оръжие, наречено «божественото око на Ра»: