Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава 1
Мъдростта на древните

Доколкото днешните историци разглеждат някоя страна като люлка на западната цивилизация, то те принципно поглеждат учудено към антична Гърция. Древните гърци от своя страна са гледали не по-малко учудено към древен Египет, чиито древни знания според техните хроники би трябвало да са отпреди повече от 23 000 години. По онова време в Египет са живели високо образовани личности, които наричали Богове и чиито необичайно продължителни периоди на управление са удостоверени писмено.

Следователно, що се отнася до народа на древен Египет, става дума за пазители на най-старата човешка цивилизация изобщо, които освен в отделни папируси, са ни завещали превъзходните си знания и в каменни постройки във формата на египетските храмове и пирамиди.

Вероятно още много отдавна древните гърци са били информирани за това състояние на нещата, защото постоянно се опитвали да проникнат в тези тайнствени корени. Така преди повече от 3000 години любопитството на гръцките изследователи и историци ги тласнало към Египет; и това, което заварили, надхвърлило въображението им. Омир, Солон, Херодот, Платон и Питагор – да споменем само тях – всички те са посещавали Египет в търсене на произхода на мъдростта. Но още през годините 391–404 сл. Хр. под ръководството на Теодосий I църквата забранила културното наследство на Египет и го обявила за езическо. И това не е единствената причина, поради която трябваше да се измине дълъг път, докато отново получим достъп до света на древен Египет.

През 1638 г. британският професор Джон Грейвс (1605–1652), 33-годишен математик и астроном, който следвал в Оксфорд, а след това преподавал математика в Лондон, решил да отиде до Египет. Движело го не само обикновеното любопитство, но и надеждата, че в египетските постройки ще намери опорна точка за по-точно пресмятане на площта на Земята. Това указание той получил от миланския лекар Джироламо Кардано, който в далечния 16. век бил приятел на «универсалния гений» Леонардо да Винчи. За момента Кардано знаел, че забележителни природонаучни познания е имало и преди гърците, и че хиляди години преди Александрийските учени древните са познавали понятието за градусите на географските ширини и са изчислили техните измерения по-точно отколкото Ератостен или Птоломей.

Като начало Грейвс изчел наличната по онова време литература и след това заминал за Египет, за да проучва Голямата пирамида в Гиза. Той отхвърлил всички дрънканици, според които пирамидите в Гиза били построени от библейски герои или легендарни крале. От класическите извори той заключил, че египетските крале Хеопс, Хефрен и Микерин построили пирамидите като най-сигурен гроб за своите телесни обвивки, защото според древноегипетската вяра това гарантирало бъдещия живот на душата.

Съблюдавайки строга научна методика, Джон Грейвс започнал да извършва прецизни измервания на пирамидите с най-добрите налични инструменти. При изкачване на Великата пирамида преброил 208 стъпала и определил отвесната височина на пирамидата на 152 метра (в действителност 146,59 м). Височината на страничните триъгълни стени той определил на 211,23 м, при което е сгрешил с 19,15 м. Това не се дължало на липсата на задълбоченост у Грейвс, а на обстоятелството, че с течение на времето арабите извозили голям брой каменни блокове за строеж на собствените си къщи. Без съвременна техника, намиращата се там 212,48 м фундаментна основа не позволила на изследователя да състави точна реконструкция.

По-нататък Грейвс описва как през купчина развалини успял да стигне до оригиналния вход на 16 каменно ниво и базирайки се на погрешни данни посочва площта на основата на пирамидата на 44 615 кв. м. (в действителност 54 300 кв. м.). Въпреки всичко, в тогавашна Англия направените от професор Джон Грейвс заключения довели до оживени дискусии, в които везните се накланяли ту към съгласие, ту към несъгласие. Самият доктор Уилям Харви – откривателят на кръвообращението – участвал в тях и изразил учудването си, че Грейвс не е открил и описал никакви въздушни шахти, които да снабдяват с въздух камерите във вътрешността на пирамидата по време на строежа. Според Харви би трябвало да има такива шахти, и се аргументира така: «…както вече знаем, не можем да дишаме един и същи въздух два пъти. Винаги отново и отново имаме нужда от свеж въздух«.

Фактически на южната и северната стена в Камерата на царя Грейвс забелязал две вдлъбнатини, които заради следите от сажди той обяснява като поставки за маслени лампи. Вероятно обаче саждите не са оставени от строителите, а са предизвикани от нашественици, които през 9. век са успели да проникнат в сградата.

Междувременно обаче ние знаем, че предположението на д-р Харви за архитектониката се оправда. Защото 200 години след Грейвс британският изследовател на пирамидите Ричард Уилям Хауърд Вайс (1784–1853) и сътрудникът му Джон Ши Пиринг (1813–1869) откриват изходите на шахтите за Камерата на царя върху външните стени на пирамидата. По-късно те предполагат, че шахтите водят до друго помещение. Изследователите се отказват и от тази хипотеза, когато разчистват южната шахта от развалините и в Камерата на царя внезапно нахлува свеж въздух. Оттук те правят грешния извод, че шахтите би трябвало да са служели за вентилация и така въвеждат популярното оттогава понятие «въздушни шахти».

Изненадващо това обяснение е отречено още тогава от видни учени на 19. век в «Известия на института за изследване на Ориента» (Германска академия на науките в Берлин).

Преди Джон Грейвс да се върне в Англия, той предал инструментите си на един млад венецианец на име Тито Ливио Буратини, който го придружавал до пирамидата. Този бил не по-малко заинтересован от британеца да установи точните размери на пирамидата и преди всичко да открие лежащите в основата на първоначалния строителен план мерки – «лакти», «стъпки» или «педи». Всъщност пътуването на италианеца до Египет било подпомогнато финансово от германския йезуитски свещенник Атаназиус Кирхер (1602–1680). Той тъкмо се бил преселил в Рим, за да дискутира с Галилео Галилей (1564–1642) въпроса за една универсално валидна единица за дължина и връзката й с Египет.

Още гръцкият учен Питагор от Самос изповядва възгледа, че мерките в Античността са заимствани от египетските образци и че те са базирани на един непреходен стандарт. Но и до днес си остава загадка как е възможно значимите научни постижения на древните египтяни да са потънали «в забрава»!

Дали в това няма и малко умисъл?

Изглежда бащите на Американската революция трябва много добре да са познавали древноегипетската традиция, при това в детайли. Защото през ноември 1777 г., подтикнат от изследователските резултати на проф. Грейвс, тогавашният президент Джордж Вашингтон и неговият министър на отбраната Пейтън Рандолф всъщност правят така, че масонският символ на «пирамидата» да бъде изобразен на горната страна на големия печат на САЩ. В нея те виждали, подобно на гърците, връзка със своите предци.

И когато французите през 1789 г. започват да реформират държавата и обществото според техните също така повлияни от масоните революционни идеи, те премахват библейската седемдневна седмица и я заместват с десетдневния ритъм на древен Египет. Включително и Наполеон Бонапарт I (1769–1821) си представял примера на египетските походи на Александър Велики и Юлий Цезар. Корсиканецът знаел, че тук не ставало дума само за военно и политическо завоевание, а за «съживяване» на едно древно научно съкровище.

На 12 август 1799 г. заедно с Имам Мухамад и дванадесет негови придружители Наполеон посетил царската камера в Голямата пирамида и помолил, подобно на Александър Велики, да бъде оставен сам. Когато на следващия ден попитали Наполеон дали е преживял нещо необикновено, той отговорил на адютанта си Ла Кае:

«Няма смисъл, едва ли бихте ми повярвали!»

В допълнение френските «санкюлоти» премахнали и тогавашните църковни празници и вместо тях издигнали на почит единствено природата и най-съвършеното същество – човека.

За да въведе стария «клафтер»[1]1
  Стара мярка за дължина равна на 1.82 м – бел. прев.


[Закрыть], Френската академия дори разпоредила да бъде измерена меридианната крива от Дюнкерк до Перпинян и въз основа на античната десетична система избрала за единица дължина «метъра», който според техните изчисления представлявал една десетмилионна част на Парижката географска дължина от полюса до екватора.

През 18. век французите потеглили с 328 кораба към Египет само защото искали да изпреварят англичаните в достъпа до древното знание. Когато на 19 май най-накрая с 35 000 войници пристигнали в Египет, те били придружени и от 500 цивилни, между които имало учени от Френската академия. Когато обаче на 21 юли 1798 г. французите достигат до пирамидата в Гиза, положението става опасно: халифът Мурад Бей със своите 10 000 мамелюкски конници напада европейците. Но всеки път, когато французите били атакувани, войниците се построявали в прочутите си «карета» и викали високо: «Учените и магаретата в средата!»

Последвалото клане засегнало изключително редиците на безстрашните мамелюци. В рамките на два часа бойното поле се покрило с повече от 2000 трупа, докато французите загубили само 40 човека.

Но само месец по-късно нещата за френската армия се влошили още повече. Британската армия под командването на високия само 1,57 м адмирал лорд Хорацио Нелсън се намесил в действията и не само, че потопил в Абукир 13 от 17-те френски кораба, но и веднага пленил всички френски войници. При този сблъсък французите дали 3105 ранени и 1700 убити. На 4 юли 1999 г. парижкият морски изследовател Франк Гудио от Европейския институт по морска археология успя да идентифицира останките от френската армада в тинест седимент на дълбочина 11 метра. Останките бяха на около 20 километра северно от днешна Александрия и част от тях бяха извадени през лятото на 2000 година. Така начинанието на Наполеон от военна гледна точка би могло да се определи като фиаско, но същевременно този поход създаде новата наука «египтология». Въпреки че с писмените знаци на египтяните се натъкнахме на един, както изглежда, още непреодолим праг, постепенно започна достъпът до културата на Египет.

Един от най-проницателните участници в експедицията е Е. Франсоа Жомар, който ни разказва колко трудно по онова време било на французите, пълзейки и приведени в тесните галерии, да си пробиват път в египетските постройки. Опърлен от пламъка на факлите и почти задушен от липса на въздух, той многократно се провирал през затрупаните проходни системи на египетските постройки. Между другото той е съпровождан от полковник Жан-Мари Котел при проучването на една шахта. Жомар разказва как те постоянно били измъчвани от купища прилепи, които разранявали лицата им и спирали дъха им с ужасната си миризма.

Когато Адам Жомар проучвал Великата пирамида, също се оплакал от много отпадъци и пясък, които с течение на времето се натрупали навсякъде. С помощта на 150 помощника най-накрая той успял да разчисти североизточния и северозападния й ъгъл. При това било направено важно откритие. Намерили пропуснатият от проф. Джон Грейвс дървен трегер, върху който била построена пирамидата. В непосредствена близост до фундаменталната платформа от пясъка били разчистени две плитки правоъгълни ниши с размери 3,05 х 3,66 м, които със съответната си височина били вкопани на около 50 см в скалата на фундамента. Но с каква цел?

За да може да се разкрие смисъла на тези архитектонични особености, трябвало постройката да бъде измерена точно. Търсейки височината на пирамидата, Жомар измерил всяко отделно стъпало и получил 144 метра. След елементарни тригонометрични изчисления ъгълът на наклона на високите 184,772 м страни се оказал 51°19′14″. Жомар бил изумен и се принудил да прибегне до класическите текстове, които френските учени донесли със себе си. Така той открил, че «стадиона» на Александрийските гърци бил с дължина от 185,5 м. Предположението на Жомар за възможна връзка с изчислената от него самия странична височина на пирамидата по-късно било потвърдено от резултатите на Наполеоновите земемери. Той забелязал определени зависимости в разстоянията между древноегипетските селища, ако приемел, че «стадиона» бил с дължина 185 метра. На французина му се струвало, че древните египтяни разполагали с универсална система от мерки и стойности, която можела да служи като един от най-съвършените модели за измерване на време и разстояние. Жомар не се излъгал в предположението си. Египетската система почива именно върху видимото движение на небето и удължената земна ос, чиито модел британският астроном сър Джон Хершел (1792–1871) представя на Западния свят едва преди 150 години. Много е вероятно древноегипетските майстори-строители да са знаели не само средната дължина на Земната орбита, но и да са били добре запознати със специфичната плътност на нашата планета и с 25826,6 годишния цикъл, т. нар. прецесия (въртеливо движение на Земята около собствената й ос), както и със случайното ускорение и скоростта на светлината.

Ератостен, Хипарх от Александрия[2]2
  Ератостен – прочут философ и астроном от Александрийската школа, избрал да умре от глад на 80 години. Хипарх – най-големият античен астроном, 2. век пр. Хр., автор на много научни постижения (напр. първият системен списък на звездите, тригонометрията, точното измерване за траенето на годината, основата за Птоломеевата с-ма, построяване на астролаб за определяне на положението на небесните тела и др. – бел. прев.


[Закрыть], Питагор и други гърци, които нашата научна мисъл смята за създатели на математиката, трябва да са се придържали към откъслеците на някаква древна наука, която е била създадена хиляди години преди гърците – вероятно от египтяните или дори от някакви непознати предшественици. Теоремата на Питагор се появява едва през 5. век пр. Хр. и вероятно само затова, защото гръцкият учен прекарал преди това 22 години в Египет. Едва след като бил освободен от военнопленничество при вавилонците, той основал в Гърция своята академия!

Но как да продължим нататък?

В древноегипетския град «Iwnw» («Опора на небето»), който гърците наричали «Хелиопол», а авторите на Библията – «Он», се намирал най-значимият университет на света. По времето на фараона Рамзес III (1191–1159 г. пр. Хр.) там са работили около 13 000 жреци. Записките на учени от Хелиопол, които междувременно вече могат да бъдат разчетени, ни показват, че географската наука в действителност не е била изобретена, както се смяташе дълго време, от гръцките пионери. Напротив, те в общи линии се опирали на големите научни постижения на древните египтяни, които – подобно на днешните египтолози (!) разбирали (респ. разбират) само отчасти.

Днешните учени например приписват изчисленията на земната обиколка на гръцкия учен Ератостен, който в деня на лятното слънцестоене при безоблачно небе трябва да е измерил ъгъла на падащите слънчеви лъчи в Александрия. Междувременно обаче се доказа, че той е получил знанията си за обиколката на Земята от древноегипетски източници и че всъщност не е разбрал взаимстваните от египтяните данни. Въпреки че в основата на разгръщането на географската ширина лежат 50 степени, Ератостен твърдял, че те би трябвало да са 700.

През 1997 г. специалистът по история на изкуството д-р Флориан Хубер се опира на тезата за 700-те степени и с помощта на античните данни изказва мнението, че това в действителност било числената равностойност на обиколката на Земята.

Ератостен претендирал за авторство и над откритието, че когато над южната граница на Египет слънцето не хвърля сянка, над Александрия сянката е равна на 7°12′. На практика и тук той се е възползвал от древните записки, че тропикът на съзвездието на Рака се намира на ширина 23°51′ и че слънцето не трябва да хвърля сянка над Елефантина. Това, което Ератостен не е знаел и не е могъл да определи с измервания, бил фактът, че заради ротацията на земната ос междувременно тропикът се е изместил на 23°45′. Също така гъркът не знаел, че трябвало да определя числовите си стойности, съобразявайки ги с радиуса на Слънцето. Освен това Ератостен вярвал, че градовете Александрия и Елефантина лежат на един и същи меридиан (картографската мрежа на Земята), докато всъщност те са отдалечени на повече от триста километра един от друг.

Откъде обаче древните египтяни са знаели това?

Който днес си мисли, че «Пепеляшка» е творение на Уолтър Елиас Дисни или на братя Грим, се заблуждава. В действителност приказката за Пепеляшка произхожда от Четвъртата египетска династия (2505–2348 г. пр. Хр.) и разказва историята за принцеса Нитокрида отпреди 4500 години. Гръцкият географ и историк Страбон (63 пр. Хр. 27 г. сл. Хр.) е запазил за нас това предание в своята «География», книга 17, I, 33, което има връзка със строежа на най-малката пирамида в Гиза:

«Веднъж, когато прислужницата Родопис (Нитокрида) се къпела, орел отмъкнал едната й обувка. Той я пренесъл в Мемфис, където фараонът седял на открито и раздавал правосъдие. Орелът започнал да кръжи над своя господар и пуснал обувката в скута му. Ала фараонът бил толкова възбуден от необичайната случка, както и от изящността на обувката, че изпратил да търсят притежателката й по всички краища на страната«.

Така след едно грандиозно издирване принцесата била намерена недалеч от делтата и тя се омъжила за фараона. От тези фрагменти не става много ясно дали това се отнася за Микерин (2389–2364 г. пр. Хр.). При всички случаи след смъртта си принцесата от тази история е погребана в Гиза и би трябвало, съгласно Страбон, да се намира в малката пирамида, която нашите египтолози приписват на Микерин. Страбон пише:

«Казват, че тя била гробница на хетера, построена й от мъжете с които е била«.

Изглежда, че през цялата човешка история любимото занимание на предводителите било забраняване на знанието и погубване на всеки медиум, който би могъл да каже нещо за него. И вече придобито, пълноценното знание всъщност преднамерено е изоставяно насред пътя, така че само малки части от него успяват да си пробият път до нашето време. Например папа Григорий I Велики, който упражнявал своя пост от 530 г. в продължение на 14 години, заповядва да бъде разрушена цялата библиотека на храма на Аполон в Паладий. Най-старото документирано унищожение от подобен род, за което знаем, е извършено между 246 и 221 година пр. Хр. от Ши Хуан-ди, първият китайски император. През 213 г. пр. Хр. министър Ли Цу убедил своя император да изгори всички налични книги в завоюваните държави, които нямали никакво практическо приложение в смисъла на централизираното управление. При това императорът заповядал да бъдат убити 460 учени, които искали да се противопоставят на заповедта. Но и скоро изтърколилият се 20. век беше пълен с умишлените унищожения на наследство, както показват действията на Мао, Сталин или Хитлер. Въпреки че Хайнрих Химлер структурира своето SS по образеца на средновековния рицарски орден, тъкмо помощниците на Хитлер – такива като Йозеф Гьобелс – били тези, които през 1933 г. прибягнали до книжната клада в Берлин единствено, за да унищожат части от древни документи. Тъй като първоначално нацистките водачи се увличали по окултизма, християнският свят на Третия райх трябвало да бъде преоформен наново според германската представа. В други (отделни) случаи това били наследници, които фалшифицирали завещани архиви, но и отделни учени, които се опитали да вместят резултатите в собствената си научна дейност. Затова всъщност не трябва да се учудваме, че много от определяните като западна мъдрост идеи, в действителност произхождат от древен Египет. И днес повече не трябва да се съмняваме, че египетската научна традиция твърде рано е разполагала със знаещи и мъдреци, които още в своето време са постигнали грандиозни неща. Например египетския мъдрец Хеси («Ири»), който произхождал от Третата египетска династия и който едва ли е известен на някого днес, бил благославян дълго време след смъртта си заради извършените от него велики дела и медицински чудеса. За лекуване на «хемороиди» напр. този свещеник за пръв път създава лекарството «bm», което прославили като «пазителят на ануса»…

Името на египтянина означава «двойно благословен». Съгласно своята титла Хеси служел на Мехит – древна богиня-лъвица, която подобно на Сехмет покровителствала древноегипетското духовенство. Титлата му «най-големият от десетте Върховни египтяни» вероятно се отнася до «десетте съдии», които представлявали върховния древноегипетски съд (сравним с германския конституционен съд в Карлсруе) под опеката на богинята Маат.

Както излиза от откритата в Гиза през 1926 г. от проф. Херман Юнкер релефна колона, Хеси вероятно е бил свещеник, лекар, съдия и не само това. Духовенството, към което принадлежал, се наричало «hemu-Netjer» («хему-Нетер – Прислужници на боговете»), които най-малкото били директните «посредници» на фараоните за тяхната мистериозна божественост. Както разбираме от папируса Абусир, особената йерархия на това древноегипетско духовенство имало пирамидална структура, на чийто връх стоял висшият жрец. Висшият жрец на Птах[3]3
  Птах (pth) в египетската митология е бог на град Мемфис; култът към него е с общоегипетски характер, разпространен е също така в Палестина, Нубия и Синай. Изобразяван е като човек, плътно обгърнат в своята мантия, който държи в ръцете си жезъл бел. прев.


[Закрыть] от Мемфис съответно бил наричан «Великия главен на Артизана». Висшият жрец на Атум[4]4
  Атум (itmw) в египетската митология е бог на слънцето, демиург, оглавяващ хелиополната енеада (деветте богове), изобразяван като човек с двойна корона на главата – бел. прев.


[Закрыть] съответно бил наричан «Този, на който е позволено да вижда Великия Бог», а висшият жрец на Ра бил наречен «Този, който е велик във виждането».

Най-нисшата каста на тази властова структура съставлявали Уеб-жреците, които наричали «Обединените». На по-горното стъпало следва неотменимият пост на херихеб, които били «Собствениците на книгите на Тот». Затова хери-хеб били обозначавани като четящи жреци, докато древните гърци ги наричали просто «крилатите» («Pteroforoi»). Днешните египтолози обясняват произхода на понятието с двете пера, които египетските висши свещеници носели на шапките си. Вероятно римската представа за «Меркурий» също се базира на тази стара египетска традиция. Хери-хеб бил архетипният египетски жрец с гладко обръсната глава и загърнат с леопардова кожа. Тези свещеници изпълнявали централна роля във всички държавни церемонии и мистерийни игри. Те били посвещавани като притежатели и пазители на духовното знание в «къщата на живота», за разлика от по-ниско стоящите свещенослужители, които имали само литургични задължения.

Мъдрият Пет-Озирис, който тази книга ще споменава и по-нататък, е висш жрец на Тот. Той бил почитан дори и приживе, а след смъртта му, подобно на Хеси, поклонниците се трупали около надгробния му паметник.

Други жреци-специалисти били «Хоркопоите» – откъдето произхожда съвременното понятие «хороскоп» – които се занимавали с митологичния календар на египтяните. Накрая споменаваме и Сем-жреците, които водели церемонията на «Отварянето на устата» при погребалния ритуал.

Египетският висш жрец по никакъв начин не бил теолог, а експерт в своята област. Съществували свещеници-архитекти, свещеници-астрономи и свещеници-лекари, за разлика от днешните свещеници, от които не бихме очаквали, че ще упражняват каквато и да било професия. За разлика от останалите постове свещеническият пост не се наследявал, какъвто принципно е случаят с наследяването на царския трон.

Дългият път от Уеб – най-ниския свещенически ранг – до висшите степени показва животът на жреца Бек-Нехон, предаден ни от 13. век пр. Хр.

От петата до шестнадесетата си година Бек-Нехон бил обучаван за кавалерист в армията на фараона Сети I (1303–1292 г. пр. Хр.). При това той се отличил с висока интелигентност и когато навършил 17-тата си година бил повикан за Уеб в храма на Амон в Тебен. След четири години Бек-Нехон се издигнал до следващата степен на духовната йерархия на Амон. Службата му по време на втората степен продължила дванадесет години, преди да може да се изкачи още в йерархията. Трябвало да минат още петнадесет години докато стане втори жрец на град Тебен. След поредните дванадесет години Рамзес II (1292–1225 г. пр. Хр.) провъзгласил шейсет годишният Бек-Нехон за висш свещеник на Амон. Този пост той имал възможност да упражнява до осемдесет и седмата си годишна възраст.

Като висш върховен жрец Бек-Нехон същевременно бил ръководител на един вид университет. Защото както и в Хелиопол, към храма в Тебен съществувала художествена академия, музикална академия и техническа академия. Върховният жрец Пенту, лекарят на Аменхотеп IV (1370–1350 г. пр. Хр.), бил не само най-близкия довереник на фараона, но и първи прислужник на Атон. Тези магьосници били мъже с власт, често ухажвани от фараоните, защото притежавали научни знания, с които никой друг не разполагал. Те били затворена каста от посветени и не споделяли с никого своето знание. Тяхното окултно, природонаучно и медицинско познание било изобразено на папирусови свитъци и при нужда се допитвали до него. Извън познанията, съдържащи се в папирусите, египетските жреци владеели «астрономическа геометрия», която прилагали в египетските постройки. Но същото това знание съществува не само при по-младите народи на Близкия Изток, но и при европейците от Средновековието. По времето на Ренесанса дори това знание било възприето от християнски учени и въпреки неразбирането му, то било използвано при новото строителство.