Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Автор книги: Ердоган Ерчиван

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 22 страниц)

Но откъде нашите предци са знаели практическата скорост на светлината?

Отцепилият се от племето манде народ на догоните, които днес живеят в Мали (Африка), говори няколко африкански диалекта, но освен това говори и някакъв таен ритуален език. Догоните наричат този език «зиги» и започват да го учат още в детството. Изписването на всички неща и понятия става чрез символи, които обаче позволяват многопластов начин на изразяване. Те водят началото си от тяхната митология и могат да бъдат предавани по памет от поколение на поколение единствено устно. На пръв поглед тези символи правят впечатление на детски драсканици, но в действителност съдържат едно изумително астрономическо знание за космически връзки, изобразявани по таваните и подовете. Например според разбиранията на догоните звездите са пръснати по небето капки кръв, които образуват спирала и заедно със Земята кръжат около световната ос. Свойството на нашата слънчева система и дори на самата галактика едва ли може да бъде описано по-сполучливо!

Дори до днес техните изображения съхраняват качествата на «атомите», които догоните наричат «тону» («първично семе»).

Догоните отнасят тези предания към «HOMO» («nommo»), живеещи в техните представи като извънземни посетители, които по време на престоя си на Земята им предали ценните си астрономически знания. Дори и в последната си книга да обясних, че «номо» биха могли да бъдат идентифицирани с «номодж» («nomoj») на древните египтяни и тяхното духовенство, то също така е толкова учудващо, че изображенията на догоните разкриват и събития, които не демонстрират толкова еднозначна връзка с египетските храмови изображения. Например Догоните съобщават за Луната «Обия» («Овуа»), която някога трябва да е обикаляла около Венера и чиято истинска позиция днешните астрономи не могат да намерят.

Първата доказана скица на луна на Венера идва от 1672 г., когато астрономът Джовани Доменико Касини (1625–1712) имал възможност в продължение на около десет минути да наблюдава едно небесно тяло в близост до Венера. На 18 август 1686 г. в продължение на петнадесет минути отново наблюдавал същата гледка. В своите скици Касини ни съобщава, че луната горе-долу обхващала една четвърт от Венера и била с диаметър от около 3000 километра. По-нататък астрономът ни информира, че отдалечението на луната от планетата възлизало на три пети от диаметъра на Венера и имала същите фази като на самата Венера.

Двадесет и осем години по-късно след смъртта на Касини, на 23 октомври 1740 г. отново е забелязана една «Луна на Венера». Този път това е направено от британския астроном Джон Шорт, който имал на разположение тази гледка в продължение почти на цял час. Той също пресмята огромният диаметър от 4108 километра.

Деветнадесет години по-късно най-после и германският астроном Андреас Майер също имал възможността от бранденбургската Грайфсвалд да наблюдава тази луна в продължение на половин час. След като и астрономи на френското Дружество Лимог през 1761 г. успели също да регистрират няколко пъти обекта, датчанинът Кристиан Хурбау е последният, който през 1768 г. имал щастието да го наблюдава. След това той изчезна безследно в продължение на около 120 години и чак през 1886 г. се появява отново. Астрономът Хузиър е този, който я кръсти на египетската Богиня «Неит». «Неит» обаче се показа само още веднъж; през 1892 г., и то на прочутия астроном Едуард Е. Бърнард, който откри петата Луна на Юпитер. Оттогава «Неит» отново изчезна и въпреки астрономическата дейност по издирването й до днес не се е показвала.

Вероятно се касае за чуждо небесно тяло, което може би ще се появи отново в нашата Слънчева система през 2012 година. 22 декември 2012 г. е датата, с която започващият с 11 август 3114 година пр. Хр. («Раждането на Венера») календар на маите завършва.

Откъде обаче догоните ще са познавали космическо тяло, след като не са притежавали никакви технически измервателни инструменти?

Още преди най-малко 1000 години догоните били добре осведомени не само за Луната на Венера «Неит», но също така и за истинските природа и качества на системата Сириус. Когато френската етноложка д-р Жермен Дитерлен и антропологът Марсел Гриол ги посещават между 1931 и 1946 г. в африканско Мали, жрицата Инекузу Доло, жрецът Манда, жрецът Йебене, както и старейшината на селото Онгно Лоу Доло, съобщили на слисаните европейски учени, че на всеки шестдесет години народът им празнувал един Ритуал за обновяване на света, който те наричали «празникът-Сигуи» (празникът на Сириус). Най-изумителното в този празник е митологичната му предистория и свързаното с него знание на едно сравнително примитивно бушменско племе. Странно, но догоните били запознати също толкова добре и със спътника на Сириус, както и с планетната система, макар тази звезда не само да е напълно невидима за човешкото око, но не може да бъде открита и с обикновени уреди. Особеното е, че това комплицирано знание на догоните и на древните египтяни изглежда се съдържа в постройката в Нюгрендж.

Например някои от монолитите на Нюгрендж са нашарени със зигзагообразни линии и освен това имат релефни гравюри. В основния си чертеж на Нюгрендж професор О’Кели особено набляга на тези обработени камъни.

Днес обаче, след повече от тридесет години, възниква въпросът какво са искали да отбележат строителите със странната си обработка на камъка. След дълги проучвания Хорст Си може би успява да даде приемлив отговор:

«В досегашната литература камъните бяха така преброявани, че номерираният 8-ми блок бе този, който се огрявал за 17 минути от светлина през деня на зимното слънцестоене. Тази номерация е напълно произволна. Би било много по-смислено, този камък да се отбележи като номер 1 и той – истинската светлинна и блестяща точка в иначе мрачната вътрешност на монумента. – да бъде разглеждан като Слънцето, респ. като мястото на Слънцето. Следователно този камък трябва да бъде маркиран като 1-ви номер, от него трябва да започва броенето. Тогава ще се получи следната последователност: 1 Слънце; 5 Меркурий; 6 Венера; 7 Земя; 9 Марс; 12 Юпитер; 14 Сатурн; 16 Уран; 18 Нептун; 19 Плутон«.

Според казаното още през каменната ера неизвестните строители на Нюгрендж са познавали всичките планети от нашата Слънчева система и съзнателно са ги изобразили в една изработена от камък композиция. При това планетата Уран е открита едва през 1781 г. от изселилия се в Англия германски астроном Фридрих Хершел, а последната в редицата планета Плутон – чак през 1930 г. от тогава едва двадесет и четири годишния британец Клайд Томбог. Странното е че това, което ние открихме едва през 1930 година за нашата Слънчева система, за хората от каменната ера изглежда не е било нещо ново. Дори ако нашите археолози можеха да се занимават единствено с това да спорят – те биха се препънали в собствените си твърдения! Всъщност вземайки под внимание намиращите се върху монолитите спирални мотиви и Пи, в своите изчисления Хорст Си относително детайлно и разбираемо за всеки показва, че тук, в тази каменна сграда, с правдив мащаб е изобразена нашата Слънчева система. И това се случва напълно независимо от мерните единици лакът, ярд, метър и т. н. На фона на тази очевидност той повдига един относително важен въпрос към ученото съсловие, на който обаче сам и отговаря:

«Ако тук е изобразена толкова точно нашата Слънчева система, какво тогава означава частта, изобразена от другата страна на нашия чертеж;? Възможно е отговорът да е следният: изображението се отнася до друга Слънчева система, такава, която се състои от тринадесет планети. Ако това е така, то със сигурност в Нюгрендж се крие и упътването за позицията на тази система!»

В Нюгрендж всъщност съществуват две архитектонични особености, които според моите проучвания са във връзка със Слънчевите системи Алдебаран и Сириус и съответно позволяват допускането за втора планетна система.

Интересното започва още от външната форма на постройката в Нюгрендж: вероятно строителите са я направили така, че овално очертаната окръжност изобразява позицията на небесните тела на Сириус. Навярно те са знаели (както и догоните), че тази описана окръжност не изобразява реалната орбита на една планета около Централното слънце, а че около общия център Сириус-А и Сириус-В описват елиптична орбита. Едва когато тази сграда бъде погледната от птичи поглед, данните за орбитите на Сириус се потвърждават. Така най-външният ръб представлява Сириус-В, а средищната позиция на отвора – Сириус-А. Ако Хорст Си изцяло трябваше да следва теорията си, то три от 13-те планети, изобразявани от 13-те монолита, съгласно разбиранията на догоните би трябвало да са населени.

Втората архитектонична особеност се намира в центъра на постройката, откъдето в Слънчевата система на египетския Бог Ра може да бъде наблюдавано «Окото на телеца», Алдебаран. Голямата червена звезда Алдебаран, която се намира на 68 светлинни години в съзвездието на Телеца (Taurus), била наричана от древните египтяни, както и от келтите – «Окото на бика». На арабски «Ал-Дабаран» означава «този, който преследва следващите», в смисъл че той следва Плеядите. Именно в тази звезда келтите виждат мястото на своят бъдещ живот и обрисуват Алдебаран като тяхна бъдеща територия. В рамките на ранноисторическата келтска митология се е вярвало, че «предстоящото пътешествие» на техните жреци-учени щяло да завърши с Алдебаран.

Възможно ли е това да представлява някакъв запазил се древен, спомен за конструкторите на Нюгрендж?

На малкия остров Гаврини във френски Бретан съществува един долмен, въпреки че в него никога не е бил откриван труп. Постройката в Гаврини е образувана от 52 монолитни блока и е покрита от тонове дребни камъни, пясък и хумус. По всяка вероятност тук също се е издигало подобно на календар съоръжение, в което числото 52 е било така избрано, че да съответства на 52-те седмици в годината на нашия слънчев календар. Това изкуствено построено образувание е забелязано чак през 1832 г., въпреки че селяните от поколения знаят за него и го приписват на предшествениците си.

Едва преди няколко години френският учен Гуенло льо Скуз успя да извлече от постройката математически данни. Ученият забелязал, че монолитите отчасти били изпъстрени с особени гравюри. Льо Скуз започнал да номерира каменните колони от дясно на ляво. При което на 21-вия монолит той забелязал някакъв смешен рисунък от «брадви». Междувременно рисунъкът се оказал числото 3456 от нашата десетична система. Ако разделим 3456 на 21, се получава 164,57. Последното число точно отговаря на дължината на кръга на постройката в Гаврини, която днес се намира от осем до дванадесет метра под морското равнище.

Диаметърът на каменния кръг от 52,38 метра също не бил избран случайно от строителите. Защото в деня на слънцестоенето южният азимут към Гаврини отстои на 52 градуса и 38 минути. Разбира се и тук при деленето на дължината с диаметъра се оперирало с числото Пи. Естествено много метролози се противопоставят и заявяват, че строителите на Гаврини никога не били измервали нещата с метър. Но и при числовите единици трябва да имаме в предвид, че релациите при всички случаи остават същите, независимо от това дали се пресмята на базата на цолове, метри или на нещо друго. И ако все още мнозина продължават да говорят единствено за случайности, то поне е факт, че 52,38 метра са почти равни на 100 египетски царски лакти.

Дали и тук фараоните нямат пръст в нещата?

По сградата всъщност съществуват символи и знаци, които са египетски. Многократно се появяват египетските означения за числата 10,20,30 и 100. Освен това върху монолитите в Гаврини могат да се видят и вавилонските числа в съответния клинопис. Повтаряна е числовата редица 3,4,5,6, от което при всички случаи можем да направим заключение за връзки с Близкия Изток и Египет.

Или са последните следи на Атлантите? Многобройните каменни пирамиди, пръснати по цялото земно кълбо, изглежда са били планирани винаги по начин, имащ отношение към астрономическите наблюдения. Между тях са египетските пирамиди, пирамидите в южна и средна Америка, както и други още свързани с пирамиди култури в Китай, на Канарските острови и в сибирската планина Алтай.

На около седем километра югоизточно от японският остров Йонагуни, на пет метра под морското равнище се намира една правоъгълна пирамида, висока 27 метра, с площ 150 х 200 метра, построена от досега неизвестна, веща в техниката ранна цивилизация. На 28 април 1987 г. при спускането си в търсене на акули «чук» за туристите на остров Риуки в Окинава (Япония) този монумент почти случайно беше открит от японския професионален водолаз Кинахиро Аратаке. Той представлява разтеглено във всички посоки плато, което японските морски геолози междувременно кръстиха «Iseki Point» («руинна точка»). Тъй като постройката демонстрира триъгълен и ромбовиден план с разграфени етажни нива и тераси, геолозите направиха извода, че става дума за изкуствен строеж.

На източния край на платото се намира изпъкнал прав канал с широчина 75 и височина 50 сантиметра, който се простира в продължение на осем метра през един вертикален цокъл. Освен това и една пътека с гладка повърхност и широчина между шест и дванадесет метра от западната страна, обикаляща около съоръжението, говори за умишленото построяване на монумента. В центъра на пирамидалната постройка се намират четири различно оформени тераси, всичките обърнати навътре, и пресичащи се в западния ъгъл, за да образуват стръмния, 27-метров западен ръб.

Професор Маасаки Кимура, уважаван морски геолог от Departement of Physics and Earth Science към университета на Окинава проучи тази, както изглежда създадена от хора, сграда. Със завършването на своето изследване през 1996 г. той датира възрастта на подводната култура на 10 000 години, а тази на околността дори на 40 000 години:

«Измерванията с въглерод С-14 показаха, че тази местност е била суша преди около 40 000 години«.

Подобни времеви означения, както и стари 10 000 годишни постройки, издигнати от човешка ръка, естествено не би трябвало да съществуват! Оформената в продължение на години с много труд «картина на света» от страна на научната догма внезапно се оказа застрашена! Затова се взе решение смахнатият японец да бъде изправен до стената, и кой по-добре можеше да свърши това, ако не грижливите германци! Геологът Волф Вихман от университета в Хамбург през 1999 г. организира с финансовата подкрепа на списание Der Spiegel една експедиция, целяща реабилитирането на досегашната научна представа за света. И действително, след три подводни спускания в Йонагуни, изглеждаше, че Вихман е на крачка от своята цел:

«Нашите изследвания на морското образувание показаха, че „гигантския храм“ не е нищо друго освен природно изваян седимент от пясъчник. Пясъчникът е прорязан от вертикални цепнатини и хоризонтални пукнатини. Всички 90-градусови ъгли и етажи са образувани около тези пробойни зони. Горната формация на платото представлява „Schorren“; подобни плоски повърхности възникват, когато седиментната скала директно е изложена на прибоя. Освен това равнинните плоскости притежават наклон, при който никоя стена не е под прав ъгъл. Някои от обозначаваните като стълби етажни формации свършват в нищото; други се вият като крива стълба за птици. Аз и моят екип не успяхме да открием следи на някаква инженерна дейност«.

Наистина какво е търсил там геологът Вихман?

Защото и японският океанограф д-р Теруаки Ишии от Токио взе друга страна и изказа мнението, че:

«Едва ли може да се каже, че в случая става дума за естествено природно образувание«.

Професор Кимура дори стига до подробности в своята интерпретация, вследствие на което неговите твърдения притесниха част от учените:

«Всичко говори за едно древно светилище на някаква досега неизвестна ни „нова култура“ с технически умения«.

Дори все още някои колеги да продължават да са срещу Кимура, морският геолог приведе някои внушителни доказателства за своята гледна точка:

1) Каменните късове, изваяни по време на възникването на монумента, не се откриват на местата, от където би трябвало да са паднали, ако единствено гравитацията и природните сили са били тези, които са имали въздействие върху тях. Вместо това, странично погледнато, те изглеждат като че ли са създадени по изкуствен начин, при което образуват ограда и в някои случаи напълно отсъстват по тези места.

2) В относително малки, обозрими области на монумента, в близост един до друг се откриват напълно разнопосочни белези – например издигнат ръб, дълбоки два метра кръгли дупки, една стъпаловидна, прецизно пречупена геометрична вдлъбнатина и една опъната като по конец, тясна траншея. Ако тук бяха действали естествените ерозивни процеси, можеше да се очаква, че те наистина биха оказали въздействие. Че подобни очебийни разлики в топографията могат да се забележат в такава непосредствена близост едни до други, следователно е ясен белег в полза на изкуствения произход на монумента.

Но и за това Волф Вихман разполага с готов отговор:

«Кръглите вдлъбнатини, които професор Кимура обяснява като основи на колони, не са нищо друго освен „водовъртежни дупки“. Такива възникват, когато водните течения се завихрят в тесни пространства«.

Какво ли може човек да противопостави на комбинативния ум на Вихман? Водовъртежни дупки!?

На горните повърхности на образуванието има множество места, които в южна посока са относително стръмно скосени. В своята работа Кимура вече посочи, че в северните възвишения на тези места има дълбоки, равномерни вдлъбнатини, които не биха могли да бъдат образувани от никакъв естествен природен процес.

Освен това от южната страна на монумента се издига една редица от стъпала на еднакво разстояние от една стъпка и то от 27 метра дълбочина до най-високото място, което е само на шест метра под водното равнище. За всичките десет години професор Кимура прекара много седмици в подводни спускания и говори за без съмнение изкуствено създадени структури:

«На горната тераса на монолита се намират вероятно изображенията на две костенурки. Това е интересно дотолкова, доколкото в древен Китай костенурката е била почитана като символ на вечния живот. Това би могло да означава, че тази архитектурна структура има връзка с древния китайски регион«.

Освен това една изкуствено добавена стена огражда западната страна на монумента. Професор Маасаки Кимура казва:

«Да се обясни нейното наличие като следствие от естествените природни процеси е трудно, защото е изградена от варовик, който не се среща в областта на Йонагуни. Това, което прилича на церемониална пътека, окръжава западната и южната страна на монумента«.

И сега какво, г-н Вихман?

По-нататък професор Кимура посочва, че чрез един съзнателно очертан геодезичен триъгълник постройката има връзка с древна съкровищница, намираща се на сушата:

«На южния бряг на остров Йонагуни се намира една друга архитектонична постройка, която ние наричаме „Сан’нину дай“. Този археологически обект е построен на сушата, но неговата най-дълбока основна част, базовата конструкция, се простира на около двадесет метра дълбочина под водната повърхност«.

Подобната на укрепление сграда също беше датирана с помощта на метода с въглерод С-14. Резултатите принципно показаха прозаичната възраст само от 5000 години. Но и на 430 километра североизточно от Йонагуни, около островите Керма и Агуни, междувременно бяха открити още постройки, които подобно на легендарната Атлантида потънали в морето. Въз основа на многогодишната си изследователска дейност професор Кимура прави следното заключение:.

«Няколко особености на тези монументи биха могли да бъдат свързани с прадревните крепости в Окинава, които ние японците наричаме „Гузуку“. Исеки Пойнт показва особено големи прилики с „Шури“ и „Накагусуку“ от Окинава«.

И други геолози, които междувременно проучваха тези постройки, изказват мнението, че с топенето на последните ледници преди около 9000 години тази местност е била наводнена и едва тогава пирамидите са се оказали под водата. Но островите Риукиу се намират всъщност на някогашна земна ивица, която преди около 500 000 години ограждала днешните Тайпе (Тайван), Нагасаки (Япония) и Шангхай (Китай). Това означава, че разположението на днешните пристанищни градове преди 500 000 години е било навътре в сушата. Най-дългото отдалечение от морето тогава е възлизало на 770 километра. Към това се добавя, че и геолози, като американския професор Робърт Шок от университета в Бостън, извършиха проучвания на мястото и съответно изразиха мнението, че едно покачване нивото на Тихия океан от 25 метра в рамките на 10 000 години не би било възможно, защото именно в Тихия океан се намират най-дълбоките места на земното кълбо (повече от 11000 метра). Следователно възниква въпросът дали тези наскоро открити постройки не са били разместени по времето на неандерталците? Но тук може би ще ни е от помощ нещо друго: следата за диска от Атлантида!