Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава З
Кодирани послания

Подобно на гръцките храмове, римските амфитеатри или катедралите на европейското Средновековие, древноегипетските храмове също спадат към забележителните паметници на човешката културна история. Въпреки че в хода на книгата ще се запознаем с още няколко особени култови постройки, чиято възраст е на повече от 10 000 години (!), съвременните египтолози, както и преди, отнасят най-ранната поява на египетския храм към времето на V династия (2348–2205 г. пр. Хр.). Но в действителност от Нубия до Средиземно море, от оазиса Сива до крайбрежието на Червено море над глинените колиби във всяко село и над няколко етажните сгради във всеки град са се извисявали монументалните пилони на храмовете. Това били светилища, които с мощните си оградни стени изтласквали всички обичайни постройки в покрайнините. Освен това тези светилища оформяли разнообразна гъста мрежа. По странен начин Боговете имали не само роднинска връзка помежду си, но живеели и като «Богове-гости» в чужди светилища, и често култовите им образи се пренасяли по море и суша в съседните храмове. По тази причина Боговете и техните храмове очертали географската карта на Египет и превърнали страната в нещо като държава на Боговете.

Но каква тайна се крие зад тези постройки?

За появилото се в по-късна епоха юдейство знаем, че забранява изработването на идоли, а ислямът също възприема това табу от юдеите. В юдейството, както и в исляма, възниква културна традиция, отричаща всяко изображение на физичеки образи, в това число и на хора. Видът украса, който може да се види в египетските храмове и християнските катедрали, до днес остава чужд на синагогите и джамиите. Тази забрана отчасти идва от това, че всеки опит да се представи физическия свят се смята за богохулство или като усилие на хората да съперничат на монотеистичния Бог-създател – или дори желание да го победят. Зад догмата се крие дълбоко теологическо оправдание, което отчасти съвпада с древната питагорейска мъдрост и е възможно дори да е повлияна от него. Така истинският Бог може да бъде показан единствено чрез «ъгловия градус», а не чрез изрисуването на различни образи. Затова в юдейството, както в исляма, образът на Бога може и трябва да бъде онагледен само с постройки, които се основават върху форми и числа, а не върху художествени изображения. Определени закони на космическия ред могат да станат видими единствено в изследването на геометрията.

Кой обаче е бил монотеистичният Бог, който през хилядолетията е представян само като число?

Към края на 1. век пр. Хр. римският архитект Витрувий разработил основните постулати за бъдещите строители, гилдии или «колегиуми». Той например изисквал олтарите винаги да бъдат ориентирани на изток. Преди всичко не смятал архитекта за прост занаятчия, а настоявал той да е вещ в символиката на знаците. Освен това настоявал той да е изучил математическото изкуство и да е добре запознат с историческото наследство. Освен това архитектът трябвало да е увлечен по философията и да има познания по музика и астрономия. За Витрувий строителят всъщност бил един вид магьосник, който притежава цялото човешко знание и е посветен в законите на Вселената. Начело на тези закони според Витрувий стояла геометрията, която архитектът трябвало да използва, за да създаде «естетични пропорции».

И следователно този, който иска да вникне в египетската представа за Космоса, при съприкосновението си с египетските храмове трябва да вижда света такъв, какъвто са го виждали египтяните – и са изобразили чрез камъка. Храмовете не изобразяват нищо друго освен умаления Космос. Това става особено ясно, когато човек доближи защитните стени на група храмове. Те не са изградени в прави глинени или каменни редици, а под формата на вълнообразни извивки. Съответно предположението е, че това символизира вълните на космическия «първичен поток». До днес египтолозите познават 81 астрологически монумента, които имат очевидна връзка със звездното небе и респективно с космоса. Изглежда те обаче не са в състояние да видят нищо друго извън буквалното. Те, да кажем, забелязват една звездна карта на тавана на храм, какъвто е случаят с египетския архитект Сенемут, но изглеждат безсилни да разпознаят космически монумент, ако не е украсен със звезди!

Британският астрофизик сър Норман Локиър (1836–1920) е първият, който още през 1894 г. в книгата си «The Down of Astronomy» («Началата на астрономията») обръща внимание за възможна космическа ориентация на египетските храмове и в своята тогава все още нова теория въвежда относително прецизни дати за строежа на култовите паметници. В днешно време вече естествено не се смята за революционно, че предишните цивилизации са разполагали със знания да построят от хиляди тонове скална маса храмове, ориентирани спрямо космическите знаци. При това съществуват изумителни предисторически информации, които предлагат обяснение за истинските човешки корени.

В коптската книга «Звездното око на Космоса» всъщност се разказва как някога Боговете на Златната епоха създали първите свещенослужители, които след заминаването на своите учители «…трябвало да разтълкуват космическите намерения».

Употребената тук древноегипетска дума «arqi», която завършва детерминатива с фонетичен знак и окончава с кръг с точка в средата, по отношение на небесните събития е категорично ясна. Значението на думата буквално означава «край на един период». Този израз е обвързан с космическите наблюдения и между впрочем египетските жреци са го ползвали като означение в календарите си. Освен това като съществително то означава «зона», а като глагол «обгръщам» или «обикалям», с което може да бъде мислено единствено «обиколното» движение на небесните тела при астрономическите наблюдения. При персите и гърците «зоната» винаги е обозначение за постоянното единство с небето, особено при отбелязването на Млечния път. Кръговата форма на «зоната» й придава космическа сила и служи на египетските царе, точно както при германския Бог Тор, като «космически енергиен акумулатор». Подобно на използваната по времето на европейския Ренесанс сродна латинска дума «arcere», която означава «пристигам», «обкръжавам», «обхващам», както и «обикалям». Затова не трябва да ни учудва, че египетския «arqu» е също така обозначение и за «учен», «знаещ» или «посветен»; т. е. човек, посветен в тайните на «arq», който египтяните наричали «Адепт» («мъдрец»). Съответно един «arqu» бил някой, който добре знаел тайните на «arq».

Древноегипетските учени предават тази древна традиция за астрономическото познание на бъдещите поколения като своеобразен «завет». Вероятно затова, когато проучваме тяхното наследство, винаги отново и отново се натъкваме на практическата употреба на астрономическата геометрия и измерването на повърхностите. Това означава, че древните жреци, както казват нашите учени – без наличието на съвременна техника, са познавали «всеобщата геодезия» още преди хилядолетия и биха могли да я прилагат при километрични разстояния.

Дали подобно комплицирано приложение изобщо е било възможно без намесата на съвременна апаратура?

Гръцката дума «геодезия» е основно понятие в науката за измерване на земята (земемерство), което извършва земемерът. За целта геодезистът установява най-късото разстояние между две точки в дадено пространство с помощта на «геодезична леща». Донякъде това не е никак лесно, защото в дадена отсечка често има дървета, планински възвишения и непреодолими водни маси, които биха могли да направят измерването на земната повърхност почти невъзможно. Но «Омфалските камъни» на древните гърци от Делфи и Делос все още се пазят, и така в тях откриваме и още нещо: и двата са покрити с мрежи, изобразяващи решетка от географски дължини и ширини. Каква обаче е била тяхната функция? Гръцката дума «омфалос» и латинската «umbilicus» означават «пъп» и по неизвестни причини тези предмети били «центъра на света». Сигурно не е случайност, че в семитските езици «nabob» означава «предсказвам», а «nabih» – «пророк». Без съмнение тези означения ни връщат към шумерското NA.BAR., което означава «блестящ бистър камък, който обяснява».

Най-важното светилище на исляма е «Кааба», кубична сграда в Мека (Саудитска Арабия), в която е внесен свещеният черен камък, «Хадшар ал-асвад». Вероятно «Кааба» произлиза от еврейската дума «кабала», което означава «получавам». Светилището се намира на 10° източно от западния египетски меридиан и 10° на юг от северноегипетския град Бедет. Мистериозният «Хадшар ал-асвад», който според нашите учени е най-обикновен астероид, е предаден съгласно учението на Мохамед – преди 3500 години от архангел Гавраил на пра-отеца Аврам (на арабски Ибрахим), който мюсюлманите също така почитат. Библейският патриарх Аврам едновременно се смята и като създател на «Кааба». Професор Ливио Стечини от Харвардския университет предполага, че свещеният кламък от «Кааба» първоначално е «…бил един от четирите…», които били подреждани в определен ред (като «подобен на пирамида триъгълник»). Оттук професорът приписва на светинята тригонометрични функции, базирани на първоначалното им разположение. Платон също бил учуден от факта, че всички определени мерки на площи от Античността се състояли от триъгълници.

През 1973 година американският изследовател на пирамидите Питър Томпкинс пише в своята книга, излязла под заглавието «Хеопс – тайната на Голямата пирамида», за «Хадшар ал-асвад» следното:

«Ислямските предания наблягат на факта, че Кааба е бил първият център на Земята. Ядрото било съставено от четири камъка, образуващи квадрат, чиито диагонали сочели посоките север-юг и изток-запад. Съгласно египетските разбирания, диагоналът север-юг и диагоналът изток-запад образували пирамида«.

Всъщност мюсюлманската традиция предвижда всеки вярващ поне веднъж в живота си да извърши поклонение в Мека, рожденото място на Мохамед, за да се докосне или целуне свещения камък. Всеки, който предприемал «хадж» («поклонението»), можел след това да допише към името си титлата «хаджи». За много мюсюлмани «хадж» означавало пътуване на много километри, за което трябвало да спестява цял живот. Когато поклонникът приближавал покрайнините на Мека, той обличал бели одежди от две части, а жените се забулват от глава до пети. В ранния ислям за това поклонение специално били давани координати, по които всеки мюсюлманин можел да се ориентира, независимо от това къде се намира, за да може да стигне до свещеното място.

Осемстотин години преди възникването на исляма римският учен Маробий пише за египетския произход на тези свещени камъни в текстовете си: «сега предметът се почита повече от асирийците, отколкото в египетските ритуали». Египтяните наричали тези свещени камъни «хен», което може да бъде преведено с «кутия». Този предмет бил приписван на чакалоглавия Бог Анубис. До «кутията на Хепри» Изида и Нефтида били оплаквачките, седнали върху трона над «надгробната могила на Озирис». Други антични текстове – като тези на асирийците, говорят дори за странните технически качества на тези камъни:

«Това бяха камъни на Боговете, които можеха да говорят и да шепнат. Хората не можеха да знаят техните послания, народът на земята не ги разбираше«.

Дали подобно на египетските Джед фетиши под това не трябва да разбираме ранна поява на телекомуникационни апарати?

Приликата между фетишите Джед и съвременните телеграфи е поразителна! Древните предмети вече не съществуват, но доколкото знаем, археолозите намериха при разкопки дубликат на Омфал в Делфи, което в римско време вероятно още поставяли пред храма. Според легендата старогръцкият Бог Зевс искал да открие центъра на света и за целта пуснал два орела да летят в противоположни посоки. Впоследствие орлите се срещнали в Омфал в Делфи и така фиксирали новия център на нашата планета. Според гръцкият географ Страбон, както върху египетския «хен», така и върху Делфийския «Омфал» имало две скулптури на птици, символизиращи старата легенда за Зевс.

Кой гениален античен майстор или математик е бил в състояние да пресметне подобно нещо?

Свещени писания като Стария завет или Корана са кодирани с мистериозна цифрова система, която едва с модерната техника на 21. век успя отчасти да бъде разшифрована. Що се отнася до Корана, през 1998 г. мюсюлманинът Рашад Калифа с помощта на компютър успя да открие, че числото 19 (5+14) играе важна роля в него. При римляните и гърците например петицата е символизирала бракосъчетанието на женското четно 2 с мъжкото нечетно 3, но също така е и «сватбено число». Питагор дори го издига до бракосъчетание между Небето и Земята. Особено значение петицата има и при манихейците (5 сина на прачовека, 5 свещени дървета, 5 дяволски сили и т. н.) и преди всичко в джайнизма (5 степени на монашеството, 5 елемента, 5 цвята и т. н.). Древният китаец е познавал петте елемента, петте небесни посоки и петте атмосфери на нашата Земя още от незапомнени времена. Освен това в древно Мексико (Хуракан) и в древен Египет петият час на нощта бил посвещаван винаги на Бога на смъртта (Озирис). Обикновено числото 5 ни препраща към петте Христови рани, а в исляма – към петте стълба на благочестието.

А какъв е случаят с 14?

Четиринадесет е старо лунно число и обозначава половината от обиколния ход на Луната. Тази символика вероятно се крие в един Вавилонски разказ, отнасящ се до Бога на войната Нергал, който бил съпровождан от 14 други Бога през подземното царство. Трябва да се отбележи, че и в рамките на египетската митология, след един атентат Озирис се разпада на 14 парчета. Освен това в исляма азбуката е разделена на 14 слънчеви и 14 лунни букви и – подобно на християнството като двойна 7-ица добива съвсем определено значение. Например Коранът е разделен на 114 сури, което отговаря на 6 х 19. Деветнадесет е идентифицирано от духовника Рашад Калифа като сбора от дванадесетте знака на Зодиака плюс седемте познати през древността планети, включващи Слънцето и Луната. Седмицата обаче би могла да е знака и на Орион, който в древноегипетския език съответства и на Бог Озирис. Освен това всички сури в Корана до деветата започват с «В началото…». Числото 9, подобно на 7, символизира съвършенството и редовно се използвало в миналото при разделяне на земните площи. Например в един квадрат осем разчертани полета обкръжавали деветото в средата, което китайците наричали «Императорското поле».

На юдаизма също не са чужди подобни цифрови приложения – но с каква цел? Съгласно юдейските историци първоначалният културен център на юдеите не бил Йерусалим, а хълмът Гаризим, строго геофиксирана точка на 4° източно от основната разделителна линия на Египет. Едва 980 г. пр. Хр. с построяването на Соломоновия храм културният център бил преместен в Йерусалим.

Как обаче правилно да разтълкуваме тази загадка.

Със започването на ранния Ренесанс европейските катедрали били строени във формата на кръст и по всички антични правила олтарите били обърнати на изток. Ето защо главният вход бил на западната страна, в основата на кръста, което означавало, че вярващите, които влизали в храма, ще се движат в източна посока. В християнските църкви това символизира възкресението на Исус: Строителите трябвало да се придържат към тези религиозни изисквания и така спазвали християнския канон. За целта те си служели с геометрия и математика, за да изразят по символичен начин литургичната функция на християнския култ. Отделните архитектурни елементи на църквите открай време притежават дълбок религиозен смисъл. Куполът на църквата изобразява описания в Стария завет небесен свод, а олтарът символизира върха на Христовия кръст. Както предстои да видим в глава шеста, тази традиция на «наблюдаващата астрономия» ни връща в мегалитната епоха отпреди 15000 години.

Също и при древноегипетските храмове принципът на свещената геометрия бил строго съблюдаван. Но това едновременно означава, че древните постройки не казват нищо за целта и функцията на съответните монументи. Ето защо задачата на всеки изследовател е да открие символичното значение на един такъв проект и неговата връзка с култовата обредност.

Тогава какъв трябва да бъде подходът?

В началото на 1999 година в местността Бахария, на 345 км от Кайро американска археологическа група попадна на цяла долина с мумии. Куриозното в случая е, че това гробище с хиляди мумии не беше открито от учени археолози, а от едно магаре, чиито преден крак случайно пропаднал в дупка, оказала се проход към гробището. Египтологът д-р Захи Хауас, който през 1999 г. се спусна в гробницата на египетските висши сановници, споделя:

«Не можех да повярвам, че съществуват толкова запазени мумии. Очите на някои от тях ме гледаха така, сякаш все още бяха живи«.

Естествено Хауас не е могъл да прецени състоянието на всички мумии, но както установил при по-нататъшните си наблюдения, те съвършено се различавали помежду си, което накара египтолога да ги сравни с фантастичните мумии на Холивуд:

«Някои мумии, които бяха увити единствено с ленени кърпи ми напомниха за онези, които показват холивудските продуценти«.

Отговарящият за това откритие египтолог проф. Леонард Леско от университета Браун в Роуд Айланд в случая дава напълно недраматично обяснение и датира на приблизително 2000 години всички мумийни находки.

«Това е най-значителната находка на мумии от тази епоха. Те означават толкова много, тъй като гробището беше все още непокътнато. Докато Тутанкамон и Рамзес били погребвани в монументални единични гробници, тук става дума за гробници на висши служители и заможни земевладелци!»

Още преди 500 години арабският лекар Абдар-Рахим Ал-Каизи в 20. глава на «Хитата» дава информация вероятно за същите мумии и за такива, които е видял в околностите на Хеопсовата пирамида. Ал-Каизи при това описва тайнствено място, където имало натрупани едно върху друго огромно количество необикновени мумифицирани тела. Той впрочем разказва, че кожата на тези мумии, за разлика от останалите, била «от жилава кожа», поради което въпреки хирургическите интервенции, които извършил, той не успял да отдели техните крайници. Абдар-Рахим Ал-Каизи категорично не дава информация за хора, а за човекоподобни същества:

«Техните тела приличаха на нашите, но не бяха високи на ръст. Нищо не беше паднало – нито косъм, нито друго нещо от телата им. Между тях нямаше нито един старец, нито един с побелели коси«.

Какво имаше предвид д-р Захи Хауас, сравнявайки долината с мумиите с Холивуд?

Религиозните ритуали, изпълнявани след смъртта на египетски сановници или царе, в действителност представляват ритуали на прераждането. Някои ги наричат «ритуали на Озирис»: защото след смъртта си царят се отправял към Озирис и се възнасял в неговото небесно царство, намиращо се в съзвездието Орион. По въпроса проф. Ерик Хорнбург пише в «Египетските книги за отвъдното» следното:

«„Дуат“ още не може да бъде приравнен с подземното царство, а се отнася към небесните пространства«.

Затова в смъртта на човека египтяните не виждали края на живота, а момент на преход към място, където човекът можел да запази своята индивидуалност. Друга съществена част на ритуала е раждането на новия цар като Хор, който, от своя страна, също корелира със звездите, както показва текстът от пирамидата 632, d:

«Хор, който е в Сопдет»

От своя страна Сопдет не е малко съзвездие като Сириус, за което ще чуем и други разни неща. Защото в най-старите религиозни афористични сборници, като тези от текстовете на пирамидите или тези от записаните на папирус книги за мъртвите, древните египтяни са ни завещали знанията си за тази двойна звезда.

Какво обаче представлява Египетската книга на мъртвите?

В зората на египтологията преди всичко проф. Карл Ричард Лепсиус (1810–1884) нарича този афористичен сборник «Библията на древните египтяни». Книгата на мъртвите всъщност е нещо подобно на молитвеник, в който са запазени афоризмите на писателите Хунефер, Ани и жрицата на Амон – Анхай. Отделни афоризми били полагани в гроба заедно с мъртвеца като ги поставяли или в саркофага, или просто ги завивали в превръзките на мумиите. Целта на тази манипулация била по време на пътуването до подземния свят (Дуат) мъртвият да намери верния път до своето местоназначение «Вернес». В Книга на мъртвите, състояща се от 190 части, се съдържат и указания, които ориентирали умрелия при прекосяването на различни области от «скритото пространство». От текстовете на пирамидите знаем, че за пътуването си обожественият цар трябвало да има при себе си ритуална храна за пет хранения. Свещеното ядене се сервирало по време на три престоя в Небето и на два престоя на Земята. За храненето на Земята отговаряли жреците хенту. За целта била провеждана «церемония по отваряне на устата» на царските скулптури в петте ниши между външния и вътрешния храм на пирамидата. Всяка от тези статуи олицетворява някакъв аспект на царя.

Според твърденията на папируса Абусир средната статуя изобразява царя като Озирис/Орион, а двете крайни статуи символизират двете части на Египет (долен и горен). Значението на четвъртата и петата скулптура все още не е разгадано от египтолозите и за момента е напълно неясно, както твърди американският египтолог проф. Марк Ленър:

«Ние не знаем какво трябва да изобразяват четвъртата и петата статуя във външния и вътрешния храм!»

Личното ми мнение е, че четвъртата и петата скулптура, както и средната, са свързани с небесните събития. Те са божествените звездни връзки Орион/Озирис/Асар, Сириус/Изида/Сопдет и Алдебаран/Ра/Сетех. Във връзка с обичая жреците хему-Нетер извършвали специален ритуал, в който напълвали една кана със светена солена вода, обикаляли и ръсели с нея около пирамидата. Тази церемония жреците наричали «пътят около пирамидата на хему-Нетер». За целта двама хему-жреци излизали през южната врата на вътрешния храм и се връщали през северната врата. По мнението на нашите египтолози това обикаляне по часовниковата стрелка символизира движението на небесните тела. Връзката с отвъдното на тези звезди египтолозите забелязват в 75 изображения на подземните аспекти на Озирис, които картинно са изобразени в гроб KV 17 на цар Сети I. При това всички текстове с афоризми отново са посветени на Тот, Бога на писателското изкуство. Те били записвани дори и в Новото царство, въпреки че традицията достига чак до зората на древен Египет. Понятието «книга на мъртвите» всъщност е въведено от Лепсиус, който освен това по съвсем случаен признак разделя книгата на отделни части. През 1886 г. неговият швейцарски ученик д-р Хенри Невил събира всичките 1844 известни афоризма в книгата «Египетска книга на мъртвите от XVIII до XX династия», която и до днес си остава най-авторитетно издадения текст. Книгата на мъртвите обаче е разпространена и под имената «Книга на слънчевата Литания», «Книга на портите», «Книга на скритото жилище», «Книга на диханието» или «Книга за това, което е в Дуат».

Както вече казах, научният свят смята, че тези «книги» от своя страна са версии на по-стари базови произведения на древни текстове, които разказват за небесното пътуване на Ра и според по-късни извори обрисуват благия задгробен живот на поклонниците на Озирис. В случая научните теории на нашите египтолози обаче не обръщат внимание на «магическите» аспекти в текстовете. Загадъчното «око на Хор», в което ставало пътуването, е самостоятелен предмет, един обект, в който царят влизал и чийто цвят се изменял от син в червен. Говори се също така за самозадвижване на обекта и за врати, които се отваряли сами. В подземния свят, обитаван уж само от духове, се споменават и подпори на мостове и медни кабели. Освен това древните египтяни вярвали, че между Земята и Небето била разпъната огромна мрежа, в която царят с ладията можел да се оплете. За да избегне тази опасност, той използвал знанието си за отделните елементи и за взаимовръзките им в мрежата.

Защо обаче в текстовете се говори за цар, възнасящ се към Небето, когато преображението го отвежда в подземния свят?

Всички стихове намекват, че в пътуването си през Дуат умрелият цар в действителност изминава старият път на Боговете. Следователно възниква въпросът дали в нашите съвременни представи тези текстове не са някакви фантазии, превърнали се в митология, или пък са описанията и преображенията на едно симулирано пътуване, което някога Боговете наистина предприемали? При всички изображения Бог Озирис играе първостепенна роля.

Озирис е гръцкото означение на Бога от Нил Ас-Ар, който древноегипетските автори изобразяват седнал на трон или като око. Първоначалният смисъл на това изображение обаче с течение на времето бил изгубен. От по-нови текстове във всеки случай знаем, че това божество винаги е свързано със съзвездието Орион. Британският професор по египтология Ърнест Алфред Уолис смята, че:

«Древните египтяни в действителност знаели за първоначалното значение на името „Ac-Ар“ толкова малко, колкото и ние днес. Освен това те не са имали по-добри източници от нашите, за да получат информация«.

Женският вариант на Ac-Ар е Ac-т, в основата, на който по всяка вероятност лежи същата представа. Ac-т не е някакъв обичаен образ като Богинята Изида, която от самото начало е във връзка с двойната звезда Сириус. В случая е интересно, че народът Бозо, живеещ в западна Африка нарича невидимия за човешкото око спътник на Сириус «Сириус В» – «звездно око». При древните египтяни е съвсем типично Озирис (Орион) да бъде съпровождан от Изида (Сириус), при което жреците наричали Озирис както казах – по неизвестни причини «око». Освен това Бозо апострофират Сириус като «седящ», при което «мястото», респ. «трона» е йероглифният знак за Изида. Всичко това случайност ли е?

Що за тайна се крие зад това древно завещание?

Гръцкият философ Плутарх (46–122 г. сл. Хр.) в глава 41, 61 на своята «Peri Isidos» пише:

«Под Анубис се разбира хоризонталният кръг, който отделя невидимата част на света – те я наричат Нефтида – от видимата, на която дават името Изида, и тъй като кръгът докосва както царството на светлината, така и на сянката, може да принадлежи и на двете, от което идва тяхната представа за подобието на Анубис и кучето, защото забелязали, че кучетата бдят както през деня така и през нощта«.

Вероятно Плутарх описва астрофизичните свойства на системата Сириус, за които неговата съпруга – египетска магьосница – сигурно му е разказвала. Американският ориенталист Робърт К. Г. Темпъл коментира казаното от Плутарх по следния начин:

«Човек може да приеме описанието като описание на системата Сириус, но въпреки това тук се натъкваме и на опит да бъде изяснен символът на кучето, който винаги ни отвежда към Сириус, защото винаги се е казвал „кучешката звезда“. […] Когато в египетските текстове се заговори за Сириус почти без изключение става дума и за небето и дори за небесни пространства, които описват като водни и растителни: може би указания за водните планети на Сириус?»

Когато разглеждаме небесните пътища описани в древноегипетските книги за подземното царство, техните съответствия обикновено могат да бъдат намерени в земните пътища. Както Нил за египтяните представлявал основна транспортна артерия, по същия начин в млечния път те виждали «подземния световен поток», който ладията на Ра трябвало да премине, за да стигне до своето местоназначение. Най-точният път на ладията описва «Амдуат», който освен това е единствената книга за подземното царство, с оригинално заглавие: «Текст за скритото пространство». Освен това тя е първата изцяло илюстрирана книга, в която текст и картина образуват единство – текстовете навсякъде обясняват картините. За Амдуат проф. Е. Хорнунг пише:

«Изчерпателните уводни страници изтъкват „знанието“, което книгата предава, при което обещава „девет пъти“ (на египетски – „много пъти“) „знание“ за отвъдни феномени; така тя дава цялостна представа за съдържанието на Амдуат«.

Египтологията освен това предполага, че Амдуат всъщност описва пътуването на Бога на Слънцето през дванадесетте часа на нощта – от неговия залез до сутрешния изгрев. В него учените виждат единствено религиозен трактат, който въвлича починалия божествен цар в ежедневното движение на Слънцето, въпреки, че и в този случай Хорнунг признава:

«Времето се явява като безкрайно лъкатушещо, оцветено в синьо змийско тяло, заобиколено от дванайсетте часа на нощното пътуване, които тук са изобразени с женски фигури, но в текста се споменават и като 12 змии«.

За Озирис Хорнунг казва:

«Озирис е споменаван постоянно и многократно е рисуван, но той остава напълно пасивен и в целия Амдуат не взема думата«.

Целта на петия час от пътуването се нарича «Вернес», селение на Озирис, което се намира на 429 божествени мили от Земята в «скритото пространство» («подземния свят»).

По-нататък стиховете обръщат внимание, че по време на цялото пътуване се приема само вегетарианска храна и че екипажът на кораба от увити в черно мумии оживяват след «кацането»:

«Ра им извика: когато ви намерих бяхте за оплакване, и телата ви бяха се затворили над вас. Но ето, че вдъхнах дихание в ноздрите ви и отредих вашето преображение«.

Професор Хорнунг интерпретира това място от «Книгата на портите» в «Нощното пътуване на Слънцето» като «възкресяване на мъртви»!

Защо обаче мъртвите трябвало да вземат със себе си храна и преди всичко да възкръсват?

Отговорът е, че пътуващите персони, които Ра придружавал до Вернес, вероятно не са били никакви мъртъвци, а хора, опаковани в «Ах», които предприели една неразбираема за днешните египтолози космическа одисея! Въпреки предложението на Ерик Хорнунг, че «…„Ах“ е обвивката, в която мъртвецът можел да продължи да живее като цялостно същество, изхождайки от смисъла на думата – нещо като „светлинен дух“…», научният свят продължава да го интерпретира като «религиозна ерес». Но както древните египтяни под «долу» разбирали «горе», така с думата «Ах» те описват нещо друго: те означават някаква «обвивка», която за днешните астронавти би представлявала космическия екип. По време на пътуването през «небесния свод» въвеждали хората от ладията в сънно състояние. Вероятно оттук по-късно възниква култът за мумификация. Защото само «яру» («божествените гребци») – които отговаряли за правилния курс – си запазвали правото да останат будни по време на пътуването. Но накъде води тази космическа одисея? Понятието «джетру-нетер» («jtrw.ntrw»), превеждано от египтолозите като «божествени мили», преведено правилно всъщност означава дословно «светлинно отдалечаване». Подобно по смисъл е използваното днес от астрономите понятие за определяне на космическото пространство и при определяне на разстоянията между звездите – «светлинни години». Светлинната година е отсечката, която един светлинен лъч изминава за една година при скорост 300 000 км/сек. (9,46 билиона километра). Като мярка за отдалечаване днес, разбира се, е приет «парсекът» (паралакс-секунда), който е равен на 3,26 светлинни години. Но иззад древноегипетското обозначение «джетру-нетер» се крие астрономическа мярка, според която един «джетру-нетер» е равен на 189,2 милиарда километра. Сборът от 50 египетски «светлинни отдалечения» («джетру-нетер») следователно е равен на една светлинна година, което е точно 9,46 билиона километра. В тази връзка е интересно и това, че космическата стойност 189,2 разделена на един египетски лакът, равен на 0,525 сантиметра, дава точно 360° и 38 минути на хемисферата.