Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава 9
Наследството на Озирис

Мистериозната личност на загърнатия в ленено платно Озирис, който в религиозната вяра на древен Египет представлява съперник на хелиополския Бог Ра в Мемфис, е съхранена до днес благодарение на митовете за него. Съгласно съдържанието им тъкмо Озирис донася култура и технически напредък на хората. Но кой все пак е бил той – на това учените продължават да отговарят с вдигане на рамене. Според немският египтолог д-р Курт Зеете (1869–1934) митът за Озирис би могъл да представлява описание за трагичната смърт на някой ранен египетски цар, при което тази легенда да се е зародила с течение на времето. Но освен в текстовете от пирамидите и идейното богатство на египетските Книги за отвъдното, за Озирис не може да бъде намерена ни най-малка следа. За разлика от останалите божества, почти нищо не се знае също така и за неговите дела. Единственото, което постоянно се набива на очи не са някакви, в качеството му на Бог-цар, военни постижения или общи добри дела, а че той се оказва владетел и съдия на мъртвите. Вероятно за това още по времето на V династия умрелите египетски царе били обожествявани като Озирис. Но както научихме от Глава 2, този така наречен култ към Озирис води началото си най-малко от 7900 година пр. Хр. и неговите корени се свързват винаги с непреходните звезди.

В Средното царство възниква в последна сметка и вярата, че този Бог дори някога ще възкреси всички мъртви. Въпреки че брат му Сет го насича на множество парчета, Озирис някога също възкръснал. От тук по мое мнение тръгва вярата в историите за възкресението в исляма и християнството, което е записано във всички свещени книги.

Какво обаче се крие зад тази мистерия?

Тогавашният директор на Египетския музей в Кайро, д-р Хенри Риад, през 1972 г. разрешава на неколцина учени да проведат широкоспектърни рентгенологични изследвания на мумиите на фараоните. Д-р Джеймс Е. Харис от американския университет в Мичиган работел интензивно върху мумията на жрицата Макаре. Превръзките по тялото й доведоха до заключението, че жрицата вероятно е починала вследствие на спонтанен аборт. Защото омотаното в превръзки бебе също лежало в саркофага върху тялото на майката. Ученият бил повече от смаян от изследователските резултати. Първоначално всичко изглеждало нормално, но след това Харис забелязал, че кърмачето имало глава на павиан. Мозъкът му обаче се оказал много по-голям от този на павианите.

Какво ли трябва да означава това?

Гръцкият историк Херодот ни информира в своята «История», II, глава 46, че почитането на Боговете в древен Египет стигнало толкова далеч, че жените открито се сношавали по пазарите с овни, защото виждали в негово лице своя Бог Хнум. Содомията, която Херодот намира за неприятна, за традиционно възпитаните египтяни била ежедневие. Това от своя страна допуска спекулацията, че жрицата Макаре, вероятно при половата си връзка с павиан, е била ощастливена от Бог Озирис, тъй като негов символ освен ибиса, е и бялата маймуна. Но погледнато чисто медицински подобни оплождания между животни и хора са невъзможни.

Как тогава да обясним присъствието на детето-павиан?

В легендите на евреите за древността се разказва за една ера на хората, в която навсякъде по земята имало сфинксове, които били с «…човешка глава и лъвско тяло», което напомня за минойския минотавър. Но за подобни чудовищни същества говорят също така и египетският жрец Мането, както и асирийският учен Бересос.

През 21. век изглежда сме направили решаващата стъпка към тези странно звучащи информации. Вече съм споменавал за подобни трансгенетични сътворения на друго място, където върху тялото на мишка се отглеждат човешки уши за трансплантационни цели. Американският невролог д-р Робърт Дж. Уайт от университетът Case Western Reserve в Охайо през първата половина на 1999 г. осъществи няколко присаждания на глави при маймуни и смята, че:

«…присаждането на човешки глави междувременно може да бъде осъществено«.

В папируса Уесткар се споменава един египетски свещеник на име Джеди, който по желание можел да разменя различни животински глави. Въпреки че, както изглежда, жрецът-учен можел да присажда и човешки глави, той не желаел да извършва подобни манипулации дори по заповед на самия цар Хуфу. Друго обаче е моралното отношение на д-р Уайт: Единственото обстоятелство, поради което до днес невролозите са възпрепятствани, някога като нашите предшественици, да трансплантират човешка глава на друго тяло и съответно да се правят на Богове, е липсата на 2,4 милиона марки. Възрастни пациенти щяха само да събират сумата за тази грандиозна операция и тялото им нямаше да остарява никога. Засега обаче (за щастие!?) съществува и един съществен недостатък на метода на присаждането: новото тяло от врата надолу би останало парализирано за вечни времена. При опитите с животни Доктор Уайт и неговите колеги всъщност все още не са успели да свържат спираловидните нерви между главата и тялото.

Трансплантацията на глава изобщо стана възможна, защото опитният невролог разработи хладилен уред за кръвта и мозъка, с помощта на който температурата на наркотизираната глава се понижава от 36,7 на 10 градуса по Целзий и така мозъкът би могъл да издържи интервенцията без кръвоснабдяване. Интервенцията трябва да трае само един час, вече изпробвана и доразвита върху човешко тяло от Уайт. На 30 август 1999 г. д-р Уайт каза убедено:

«През 21. век легендата за Франкенщайн ще стане реалност«.

Но не само легендата за Франкенщайн ще получи научна обосновка, но и митологично звучащите предания в нашето минало. Защото в Гиза се намира сфинкса, който представлява най-голямото изображение на древните трансгенетични създания.

Дали това може да служи, за свидетелство на нашето собствено сътворение?

Според текстовете на арабския хронист Абдалах ал Латиф през 12. век пирамидите в Гиза още били покрити с бял «мар-мар» (камък Тура) и изпъстрени с някаква неподдаваща се на дешифриране писменост. Но по същото време при цар Саладин (1138–1193 г. сл. Хр.) пирамидите вече систематично били ползвани за каменни кариери. Според преданията основно Емир Каракуш («Тъмната птица») бил този, който унищожил множество малки пирамиди, за да набави строителен материал за строящия се Кайро.

Ученият ал-Латиф освен това дава информация за тогавашното състояние на «Абу Хол» («Бащата на ужаса»), когото египетските царе по време на свое управление наричали просто «рути» («лъв») или «ху» («вечният») и когото ние самите познаваме повече по неговото гръцко име «сфинкс». Той описва красивото лице «…с червен оттенък и червен лак толкова блестящо, все едно току-що е боядисано». Тъй като често споменава носа на сфинкса, можем да предположим: (въпреки казаното от някои други пътеписци, че още през 10. век носът е липсвал), че по времето, кога арабинът го е разглеждал, той е бил на мястото си. Едно внимателно ново изследване на лицето всъщност допуска, че неизвестни до момента субекти за историята предумишлено са забили в носа на сфинкса дълги дървени клинове или железни длета: веднъж отгоре в корена на носа и веднъж отдолу между дупките на носа. Вследствие дългият 1,70 метра нос просто се откъртил надясно и оттогава липсва. След това преднамерено разрушение с течение на вековете негативното влияние на околната среда и отлагането на соли започва да прояжда постройката.

През февруари 1992 г. египетските служители от Управлението по античното наследство в Кайро приканиха към международен симпозиум относно състоянието и методите на реставрация на големия сфинкс, в който се включиха геолози, специалисти по естествени науки и археолози от цял свят. При което за първи път (!) беше направен сериозен (!) опит на международно ниво да се обсъдят възможностите за анализ на различни занимаващи се с методи за каменна реставрация институции относно запазването на намиращите се на платото Гиза постройки. След няколкогодишна усилена реставрационна работа участниците в проекта, според заявеното от тях, през 1998 г. наистина успели да консервират сфинкса за следващите 1000 години и така да го запазят за бъдещите поколения.

На 26 май 1998 г. отговорните египтолози обаче благодарение на своите лазерни симулатори за възпроизвеждане на сфинкса отново успяха да заблудят обществеността. Дори и египетският президент Хосни Мубарак, както и генералният директор на UNESCO, Фредерико Майор, които присъстваха на събитието, се хванаха на въдицата. Гледката как сфинксът се облива във фантастичната светлина на лазерите, и как 300 фигуранти при това в костюми на древноегипетски воини представят своята танцова хореография, беше предавана от телевизиите по цял свят. Но изглежда никой не се интересуваше от тайните тунели и камери под сфинкса!

Каква обаче беше причината за това?

Днес навсякъде между египтолозите цари голямо въздържание относно твърдението, че «във» или «под» сфинкса би могло да има гроб или някаква скрита камера. Това обаче не винаги е било така. Дори по-голямата част от видимата част на постройката да е издялана от естествен варовик, това не означава, че не съществуват входове, които да водят под постройката. Още през 1579 г. германският пътешественик Йоханес Хелфрих споменава как езическите жреци прониквали в постройката от един отдалечен вход и от главата на статуята говорили на народа. Р. У. Х. Вайс през 1837 г. също се пита, дали в тялото на сфинкса не се крие неизвестна досега камера, която всички досегашни изследователи са пропуснали. В средата на 19. век британският полковник съгласно своите представи разпорежда от горната задна страна на обекта да бъдат пробити дупки директно в тялото на скулптурата. Когато след 8,2 метра бургията заседнала, се наложило, за да я освободи, Вайс просто да взриви малко барут и след това се отказва да търси предполагаемата камера. Неговото оправдание за прекратяване на работата обаче си остава противоречиво:

«Тъй като не искам да обезобразя този забележителен паметник, разкопките бяха преустановени и дългата няколко метра бургия остана в него«.

Впоследствие Вайс има нова идея: тръгвайки от пролуката в пирамидата на Микерин, останала от сина на Саладин от 1196 г. сл. Хр., той също решил да си пробие път до ядрото на постройката. Заедно със своя екип британецът прокопава тунел точно отстрани на централната ос на пирамидата и продължил към основата. На всяко взривяване работниците трябвало да напускат пирамидата. След това трябвало да чакат часове наред, докато прахта се разсее, за да могат в крайна сметка да разчистят камънака. Но и в горната част на пирамидата на Микерин Вайс не открива никаква камера или тунел, които да го приближат до целта му.

Накрая барутът не оставил никакъв шанс и на външната облицовка на пирамидата. Надеждата, че на това място ще бъде открита непозната камера, също остава излъгана. Взривявайки един вход в намиращите се над Камерата на царя освободителни камери, Вайс дори помислил, че най-сетне се е доближил до целта си, но и тези помещения не се оказали търсената тайна камера.

Каква обаче е била причината за търсенето на скритата камера, която Вайс на всяка цена искал да намери?

Повече от 200 години лаиците и поръчковите археолози търсят наследството на Озирис, което трябвало да се намира някъде из скритите помещения на Гиза. През април 2001 г. френският пилот Жак Бардо и френската биоложка Франсин Дармон съобщиха в парижката преса, че това наследство се намирало в Голямата пирамида, където при това имало безброй помещения, тунели и вдлъбнатини. Те базираха допусканията си на кухите помещения, сканирани с електронни детектори преди десетилетия от архитектите Жил Дормио и Жан Патрис Гуади.

Със съдействието на египетското Управление по антично наследство през юли 1986 г. бяха прокарани микросонди през един гранитен блок с дебелина около 2,5 метра. Там изследователите попадат на кухо помещение, широко три и високо около 5,5 метра, точно под Камерата на царя, което е застлано с фин кристален кварцов пясък. Освен това зад северозападната страна на тази камера френските архитекти успели да открият втора тунелна система. Когато международен репортер се изправи с тези изказвания пред директора на платото Гиза, д-р Захи Хауас, той официално ги опроверга:

«На г-н Бардо и г-жа Дармон никога не е била възлагана изследователска работа относно пирамидата!»

По този повод обаче наяве излезе нещо съвсем друго: през октомври 2000 година с подкрепата на археолога Жан-Ив Верхур Жил Дормио без официално разрешение провел нови радарни измервания в Голямата пирамида. Този път, въз основа на радарните снимки, били установени още повече кухи помещения и множество системи от шахти, които Бардо и Дармон нанесли върху карта. Но и когато новите изследвания станаха известни, стана ясно, че Хауас ще попречи на тези изследвания:

«Ще бъде свикан комитет от избрани специалисти, който впоследствие да реши дали френските изследователи ще могат да повторят своето изследване с по-добра техника и дали изобщо ще изследват споменатите места в пирамидата. Това официално изследване ще бъде проведено с благословията на SCA под името „Проектът Дармон-Верхур“«.

Проучванията по сфинкса, които вече бяха проведени между 1998 и 1999 година, всъщност доказаха, че наистина под постройката най-малкото има система от лабиринти, състояща се от разклонени тунели и камери, където според египетските легенди би трябвало да се съхранява завещанието на мистериозното божество «Озирис». Следователно зад постройката на сфинкса би трябвало да се крие по-голяма тайна освен тази за колосалните му размери.

Египтолозите считат, че върху челото на сфинкса някога е имало една змия Уреус от метал, което и днес може да се види по дупката на поставката. Също и една брада трябва някога да е украсявала сфинкса, преди тя заедно с носа да е била откъртена. Италианският археолог Джовани Батиста Кавиглия през януари 1816 г. открива останки от фалшива брада и ги каталогизира за бъдещите поколения. Тази винаги с удоволствие отхвърляна, забранена от египтолозите находка днес се намира в Британския музей в Лондон и всъщност е доказателство за божествения произход на постройката. Но само, защото местоположението на сфинкса е близо до пирамидата на Хефрен, съвременните експерти не можаха да измислят по-добро определение за символиката на сфинкса от това на египтолога Курт Ланге:

«Строителят на сфинкса е бил фараона Хефрен, чиято глава върху лъвско тяло символизирал царската му власт«.

Въпреки че сфинксът в действителност е анонимен монумент от историята на съвремието, д-р Захи Хауас също подкрепя тази теза и смята, че:

«Сфинксът изобразява Хефрен като Хор, който принася жертва на баща си Хеопс«.

За какви жертви говори д-р Хауас обаче си остава негова тайна. Но и американският египтолог професор Марк Ленър, който до 1996 г. беше лектор към Института за изследване на Ориента, към Чикагския университет, додаде и през 1991 г. представи, дори подкрепейки се с компютърни графики, привидното доказателство, че скулптурното лице на фараона Хефрен отговаря точно на лицето на сфинкса. Дори и този възглед междувременно да беше бетониран във всички учебници, той въпреки това остава лишен от каквато и да било фактологична основа!

През 1974 г. британският физик Кърт Менделсон вече описа една друга теория относно възникването на постройката в книгата си «Загадката на пирамидите»:

«Като тип изображението на лъв с човешки лик изглежда е било развито по-рано от момента, когато цар Хефрен (Chaefnt) се е възкачил на престола, така че при използването на някакъв наличен скален къс архитектите на Хефрен е трябвало да придадат на модела само гигантски размери«.

Самият професор Марк Ленър през 1992 г. преди годишното събрание на American Association for the Advancement of Science каза:

«Няма никаква директна възможност сфинксът да бъде датиран, защото е бил издялан непосредствено в естествената скала«.

Заради обезпокоението от факта, че с несигурния компютърен метод на Ленър всяка глава би могла да бъде проектирана върху тялото на сфинкса, през 1993 г. беше стартиран един независим и най-после интердисциплинарен изследователски проект. Детективът Франко Доминго, който повече от 20 години прави портрети по описания на търсени престъпници за Нюйоркската полиция, отлетя за Кайро, за да проучи египетската скулптура. В края на професионалната си кариера експертът Доминго дори е работил за съдебната медицина, където трябвало да реконструира лица на жертви, които били силно обезобразени или пък, на които липсвали цели части от главите им.

И така Франк Доминго сравни лицето на сфинкса със статуята на Хефрен в Египетския музей в Кайро, при което направи прецизни скици на двете статуи. Вследствие на това той, въз основа на чертите на лицата на двете изображения, практически доказа, че става дума за два различни субекта.

След като връзката на сфинкса с фараона Хефрен като неин строител стана несъстоятелна, съвременните египтолози омагьосаха друг един цар. В Cambridge Archaelogical Journal професор Марк Ленър писа:

«Въпреки че сме сигурни, че сфинксът датира от IV династия, ние се изправяме пред проблема, че няма никакви текстове от Старото царство, които да го споменават«.

Така египтолозите започнаха да изповядват новата теория, че и тази постройка била дело на фараона Хеопс. Тази безсмислица е не само абсурдна, но и граничи с безочието, когато с псевдонаучни методи искат да изкарат някого за луд! Защото още през 19. век германският египтолог професор Хайнрих Бругш (1827–1894) стигна до заключението, че тази постройка би трябвало да е съществувала дори още преди времето на Хеопс:

«Сфинксът би трябвало да се е намирал вече там, преди Хеопс да започне да използва мястото за каменоломна«.

Хайнрих Бругш базира своето твърдение върху надписа на откритата през 1800 година «стела с регистри», според която фараонът Хеопс трябва само да е реставрирал сфинкса. Освен това е странно, че всички спускащи се от пирамидите до храмовете в долината пътища водят по продължението на каменоломните и не са повредени никъде от каменоделците. Фактът е индикация за това, че каменоломните били създадени едва след построяването на тези свещени улици, за да издигнат по-новите «мастаби» и пирамидите на цариците. Това означава, че каменните блокове на голямата пирамида – противно на мнението н съвременните египтолози – всъщност са добивани на друго място, от където са били пренасяни в Гиза. Този факт подкрепя хипотезата за по-голямата древност на сфинкса която френският египтолог професор К. Гастон Масперо през 1900 година обоснова по следния начин:

«В 13 ред на стелата на сфинкса присъства името Хефрен в средата на едно празно пространство […]. Според мен то е указание за разчистването и реставрирането на сфинкса, което е извършено при неговото управление, и следователно повече или по-малко е сигурно доказателство, че по времето на предшествениците му сфинксът вече е бил затрупан от пясъка«.

Както вече Хайнрих Бругш и Масперо също смята, че нито Хеопс, нито Хефрен имат нещо общо с построяването на сфинкса, докато остава възможността да са го реставрирали.

След открития натиск от страна на колегите си той обаче отхвърля своята теория и възприема «новия» възглед, че в «надписа на стелата» не ставало дума нито за свободните съчинения на жреца на храма, нито за копие на по-стар текст. Затова Масперо датира създаването на стелата през 1150 година пр. Хр… Но френският египтолог, както и преди, продължавал да недоумява как така стелата информира за пострадалата от мълния постройка и за това, че след инцидента цар Хеопс лично огледал мястото и щетите. Освен това царят споменава, че по време на събитието също така пострадал и един намиращ се близо до сфинкса многовековен планински явор:

«…когато господарят на небето слезе на мястото на Хорем Ахет«.

Ако ставаше дума за свободни съчиения, щеше да се внушава, че царят не само е реставрирал постройката, но и я построил. Кураторът на Британския музей професор Ърнест А. У. Бъдж през 1900 година е познавал съдържанието на тази стела и въпреки това е на мнение, че:

«Тази невероятна постройка е съществувала дори по времето на цар Хефрен; но може би е още много, много по-стара и произлиза от края на архаистичния период на Египет«.

Самият коментар на професор Джеймс Хенри Брестъд (той е приемникът на Бъдж) от 1905 г. по отношение на своите проучвания за «Бленуваната стела» остава нечут до днес от египтолозите:

«Споменаването на цар Хефрен трябва да се разбира като указание, че сфинксът е произведение на този цар заключение, което е неправилно«.

Не трябва да се учудваме, че тезата на египетския професор Селим Хасан относно времето на създаване на сфинкса, вече не се взема под внимание от египтолозите:

«Извън, обезобразените редове върху гранитната стела IV, която не доказва нищо, не съществува нито един античен текст, който да свързва Хефрен със сфинкса«.

Така днес ни остава само една възможност за решение: ние трябва да изучим геологичните пластове на постройката и да определим нейната възраст. Но и това проучване отдавна е направено!

От векове монументите на платото Гиза са изложени на два различни ерозионни процеса: на вятъра и на водата. Още през 40-те години френският изследовател професор Рене Швалер дьо Любич обърна внимание на очебийните следи от ерозия по тялото на сфинкса и в скалното парче във формата на U, от което той е издялан. Но това, което отсъстваше, бяха солидни научни доказателства, които да подкрепят тази спорна теза.

Геологичните изследвания в началото на 1992 г. на професор Робърт Шок от университета в Бостън показаха, че меките пластове на използвания пясъчник са протрити, вследствие на което са възникнали вдлъбнатини между твърдите скални пластове. Тези вертикални жлебове са се врязали на дълбочина 90–180 сантиметра в скалата, което професор Шок интерпретира като следствие от непрестанни дъждове. Шок пресмята възрастта на сфинкса най-малко на 7000 до 9000 години и при това го нарича «…една доста консервативна оценка».

Освен това всички останали монументи в Гиза са били построени от същия камък като сфинкса. Но само по тази грамадна скулптура и по стените на разрушения два пъти повече намиращ се наблизо храм съществуват тези «водно-ерозирали-следи»!

През март 2000 година професорът по геология прегледа различни шахти и останки от храмове в Гиза, но също така и гробищните камери във вътрешността на Червената пирамида в Дашур. Там огромни каменни блокове са засегнати сериозно от очевидни водни ерозии, хилядолетия преди фараоните да построят пирамидите върху заварените, много по-стари структури.

Потвърждение на тази Теория геологът намира в околността на пирамидите и гробниците в Саккара. Така наречените «мастаби», гробовете от Първата и Втората династия, и съгласно официалното научно мнение издигнати съответно няколко века преди сфинкса, не показват никакви следи от ерозия, причинена от вода! За Шок с това случаят се изяснява: цар Хефрен не е строителят на сфинкса; той само е ремонтирал този монумент или в най-добрия случай го е преобразил, което би обяснило името му на стелата, която беше намерена в близкия храм – и която египтолозите считат за доказателство за неговата инициатива. Вследствие на това сфинксът, както се доказа, е бил построен най-малко 2500 години преди Хефрен да се възкачи на престола!

Американските геолози д-р Дейвид Коксхил и д-р Колин Рийдър от университета в Лондон междувременно потвърдиха констатациите на Шок. Но египтолозите не се впечатлиха много от това. Професор Шок коментира резултатите от изследванията си спрямо египтолозите така:

«Ако моите резултати са в противоречие с теориите на египтолозите, което засяга началото на цивилизацията, то може би е дошло времето те да преосмислят теориите си. Аз не твърдя, че сфинксът е бил създаден от жителите на Атлантида, от марсианците или от извънземните. Аз следвам единствено научни познания и те ме доведоха до заключението, че сфинксът е бил там много по-рано, отколкото се приемаше до сега«.

Изказването на Шок промени плановете на директора на Германския археологичен институт в Кайро професор Райнер Щаделман. В крайна сметка през март 1997 г. той каза за изследванията на геолозите следното:

«Един американец, автор на специализирана литература, Джон Антъни Уест, и един геолог, Робърт Шок, откриха, че ерозията по тялото на сфинкса не е предизвикано от вятъра и пясъка, а от обилни валежи и от чести порои…»

Въпреки че междувременно много геолози от САЩ, Великобритания и Франция се присъединиха към теорията на Робърт Шок, опитни египтолози като професор Щаделман надменно и високомерно твърдят, че това били само «открития». Но тъкмо самият професор Райнер Щаделман по време на своята повече от тридесетгодишна кариера като египтолог беше голям «откривател», чиито виждания и теории най-често трябваше да бъдат коригирани от неговите колеги! По въпроса високоуважаваният професор по египтология Селим Хасан съвсем открито заяви:

«Дали сфинксът трябва да изобразява Хеопс или Хефрен, това, както и преди, не е ясно«.

Най-новата теория, която е във връзка с това твърдение, е възможността сфинксът да води началото си от някой съществено по-древен и неизвестен цар. Именно новото поколение египтолози показа например, че някои особености като физиономичния тип на пластиката и отметнатите назад краища на кърпата за глава говорят за възникване в по-дълбока древност. Също така очевиден факт е, че предните лапи на сфинкса с течение на времето не само са били многократно реставрирани, но и че са били издигнати от самото начало.

Така въпросът, дали точно лапите на сфинкса не образуват горната част на строежа на една подземна гробница, не би бил особено погрешен. През юли 1998 г. египтологът Тапан Кумар писа:

«Напълно е възможно под едната от двете лапи на сфинкса да съществува скрит вход към типична за древен Египет скална камера, в която да се намира гробът на Хеопс«.

Още френският египтолог професор Аугуст Мерие в средата на 19. век изказа тезата, че сфинксът би могъл да представлява надгробния паметник на някой ранен цар, в който да се съхранява «свещеният потир» на този праисторически водач. Мерие не стига до това разсъждение от скука. Още римският историк Гай Плиний Стари (Секунд) ни информира в 17 глава на своята «Естествена история», че сфинксът в действителност бил надгробният паметник на някой си цар «Харамис».

Защо обаче по-старата генерация на египтолозите е съществено по-спекулативна?

Вероятно заради факта, че тя е черпела информация от междувременно вече недостъпни писмени свидетелства, според които произходът на хората недвусмислено произтича от Боговете и защото през 19. век все още се преследвала една обща цел – това да бъде доказано. Днешните експерти на Забранената египтология междувременно (!) на практика биха могли с най-модерната технология да докажат старата идеология и затова наистина не знаят как да поднесат тези знания на нормалното население.

Наистина ли това е толкова сложно?

Първият от всички останали проект за търсене на кухи помещения под, респ. около сфинкса, се проведе между 1979 и 1982 година от American Research Centre in Egypt (ARCE). Горе-долу по същото време – през април 1980 – д-р Захи Хауас ръководеше разкопки в един ареал на 50 метра източно от храма на сфинкса. След 1,50 метров изкоп той се натъкнал на пласт от обработвани каменни блокове, които се простираха на още 17 метра в източна посока. Пет месеца по-късно на това място Египетската служба по водите (AMBRIC) проби голяма дупка, за да определи нивото на подпочвените води в околността, и на 16,86 метра се натъкна на друг червен гранит, който всъщност се намира само на 800 километра южно от Асуан. След преценка на работата си изследователите разбраха, че между пластовете на 27 метра под земната повърхност, източно от сфинкса, се намира направено от човешка ръка строително съоръжение, което по някаква причина било включено в общия архитектурен комплекс в Гиза.

Единият от отговорящите за проекта служител на ARCE, който беше запознат със съвместната дейност на египетските власти, беше отново професор Марк Ленър. Междувременно и Stanford Research Institute (SRI) влезе в екипа на проекта, за чиито проучвания беше включен и професор Ленър. След като беше пробит нов отвор, по-нататъшния начин на действие на изследователската група беше ориентиран единствено само към «бързи технически резултати». В изследователския си доклад професор Ленър пише:

«В отвора те спуснаха един много мощен ехолот, който се състоеше от дълги, с формата на молив сензори. След което под нивото на подпочвените води във всички посоки бяха изпратени звукови вълни. После техниците спуснаха долу стетоскоп, т. е. слухов апарат, чрез който един осцилоскоп прихвана сигналите«.

По този начин се изследват пукнатини и пластове, които се улавят от звуковите вълни. Но Марк Ленър приписа своите резултати, всъщност доказващи кухи пространства под очертанията на сфинкса, на естествената ерозия на подпочвените води и изказа мнението, че съществуването на изкуствено създадени кухи галерии под постройката било non-sens – (безсмислица).

През март 1993 г. в района на сфинкса отново бяха проведени сеизмографски вълнови изследвания, този път от американския геолог д-р Томас Л. Добеки, които успяха да докажат съществуването дори на две правоъгълни подземни помещения, както и разклонени проходи. Освен това френският инженер и професор по геология Жан Карисел през 1996 г доказа съществуването на един най-малко 700-метров подземен тунел, който както по-късно се установи представлява подземна връзка във формата на Y с Голямата пирамида с пирамидата на Хефрен, започваща от района на постройката на сфинкса. Но и сега така наречените представители на научното съсловие не се притесняват, когато като професор Райнер Щаделман заявяват:

«Неоткритите подземни помещения и канали по мнението на разни надарени с фантазия „изследователи на пирамидите“ свързват „големия канал“, който се простирал по продължение на ръба на западния скален риф, с една предполагаема камера под пирамидата«.

Това високомерно, иронично отношение към работните тези на други изследователи за съжаление се смята за нормално за учени като вездесъщия Райнер Щаделман! Дори след като мюнхенският инженер и технически специалист по археология Рудолф Гантенбринк през 1993 г. с помощта на видеографика успя да защити една нова хипотеза, противоречаща на теориите на Щаделман, египтологът дълго време не желаеше да приеме тази корекция. Освен това с евентуалните камери, които би трябвало да се намират под платото на пирамидите, на първо място не са се занимавали някакви «надарени с фантазия учени», а no-скоро антични историци като Херодот, както и съвременни египтолози като д-р Захи Хауас. В своята «История», И, 124, Херодот съобщава: «И годините минали за построяването на този път, и за построяването на подземните помещения под хълма, на който се намират пирамидите, които царят направил за себе си – за гробници, на един остров, към който спуснал канали от Нил«.