Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Автор книги: Ердоган Ерчиван

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 22 страниц)

Дали това са били уреди, които са служели на хората за наблюдение?

Както разбираме от Стария завет, Втора книга на царете 2:11–12, преди 2000 години свещеник на име Илия иска да прекоси река Йордан срещу Йерихон и Телейлат Гасул, за да се срещне с ученика си Елисей, когато изведнъж небето се отворило: «И ето, [внезапно дойде] огнена колесница и огнени коне, които ги разделиха един от друг, и Илия възлезе с вихрушка на небето«.[8]8
  В българското издание историята се разказва не във Втора, а в Четвърта книга на царете. При превода, където се налага (заради понятните различия), е спазен оригиналът на автора – бел. прев.


[Закрыть]

Илия естествено не изчезва завинаги в небето, а отново се връща и изпълнява службата си още дълги години[9]9
  След този последен пети епизод, разказан в Четвърта книга на царете, Илия не се появява повече; името му се споменава чак в края на последната глава на Стария завет (Малахия 4:5–6) и едва в Новия завет се «явява» заедно с Мойсей в деня на преображението на Христос (Марк 9:4) – бел. прев.


[Закрыть].

Че в далечните времена на Първата епоха са съществували космически кораби и наблюдателни сателити, ще докажем по-нататък в книгата (Глава 5).

Нека обаче отново се концентрираме върху стенните рисунки от разкопките на антични селища. И така, химическите анализи на използваните бои доказват, че не са били използвани налични в природата субстанции, както е типично за неолита, а от 12 до 80 смесени минерала, които от своя страна биха могли да бъдат преработени единствено в химическа лаборатория. Изследванията на френската козметична фирма L’Oreal относно древноегипетските бои, изнесени през 1999 г. също доказаха ранно боравене с химически вещества като «лаурионит» и «фосгенит», които не се срещат в природата, а могат да бъдат произведени единствено с химически разтвори. Пресговорителката Патриция Пиньо от L’Oreal коментира резултатите от изследванията по следния начин:

«Нашите лабораторни учени бяха наистина изненадани от постигнатите резултати. Учудващо е, че древните египтяни са можели да обработват минерали, да ги стриват и да произвеждат разтвори, от които успявали да произвеждат бои или да ги употребяват дори за терапевтични цели«.

Откъде древните египтяни, са разполагали толкова рано с подобни изумителни познания?

За всичко това британският археолог Джеймс Милърт казва:

«Става дума за сензационно развитие, чиито причини не са известни до момента«.

Освен това Дж. Милърт беше този, който през 1958 откри друг древен град в Анадола. Още след първоначалните разкопки от могилата изникнали остатъци на селище от каменната епоха. Находката се намира в днешна Турция и се нарича «Чатал Хююк» («Чаталното възвишение»). Днешните разкопки се провеждат от д-р Ян Худър и д-р Антъни Ледж от Чикагския университет и техните 1000 помощника. Компютърните графики на Университета по приложни изкуства в Карлсруе от януари 1999 г. възкресиха вида на метрополиса от неолита. Забележителни квадратни постройки са наредени близко една до друга, а между тях има тунели и улици. Особеното при къщите в Чатал Хююк е това, че те нямат врати. Затова хората, живели там, влизали в къщите си през малки капандури с помощта на стълба. Покривните плочи са носени от четири Т-образи подпори, домъкнати специално за къщите от каменоломна, отдалечена на 200 км. До момента най-голямата открита сграда е с 12 м дължина и стени, дебели 1,4 м. Големите средно около 25 кв. м жилища били задушни и некомфортни.

Освен рисунки на стените имало изпъкнали глинени биволски глави, които археолозите наричат «букрании». Археолозите все още не могат окончателно да обяснят защо в зората на всички земни цивилизации именно бикът играе толкова важна роля. Представата за свръхестествената сила, живееща в бика например се е съхранила дори и при египтяните, което накарало френският писател Гюстав Флобер на 15 януари 1850 г. да напише до своя приятел д-р Жул Кльоке следното:

«Известно ли Ви е, че още допреди няколко години този, който убиел бик, се наказвал със смърт, точно както е било по времето на Апис?»

Също и при британците, древните гърци, народите на Месопотамия и юдейския народ телецът вероятно е изобразявал връзката на царската власт с мистериозните Богове. Дори външния вид на централния юдейски Бог Яхве се сравнява с бика, Числа 23:22:

«Яхве ги изведе от Египет. Има рога като на див бик«.

Освен това в Чатал Хююк съществува един своеобразен подиум, който според Ян Худър е прототип на канапето. Заключението на археолога относно стойността на жилищната култура обаче отново ни изумява:

«Леглата същевременно са служели и за гробове«.

Оттук следва, че култът към бика на древните жители на Чатал Хююк, подобно и на останалите народи, има връзка с култа към мъртвите.

Защо подобни сведения продължават да бъдат игнорирани?

Не само най-новите разкопки на гробници на богинята Хатор, проведени от египтянина д-р Абд ел-Халим Hyp ел-Дин близо до Суецкия канал, датиращи строежа около 4800 г. пр. Хр., налагат драстична редакция на династическите преброявания. Но и преданията за Космоса, потвърдени днес чрез най-модерната техника, направо плачат за ново тълкуване. Защото съществуват наблюдения, записани от египетското духовенство, които показват, че още тогава най-древните постройки са били ориентирани по Слънцето и по непреходните звезди. Но според нашите египтолози в този период не би могло да съществува прецизно наблюдение на космическите тела. А дори и в Стария завет се съобщава за тридневно слънчево затъмнение, Изход 10:21–23:

«Тогава рече Господ на Мойсея: простри ръката си към небето… и настана тъмнина по цялата египетска земя за три дена. Хората не се виждаха един друг и за три дена никой не се помръдна от мястото си…»

Макар казаното от Библията за тридневното слънчево затъмнение да звучи невероятно, то се потвърждава и от древните египтяни. Преданията на египетските жреци дори са от по-природонаучно естество и съответно могат да бъдат проследени с по-голяма точност.

Орбитата, която в продължение на една година Слънцето прекосява в небето от запад на изток, се нарича Зодиак или еклиптика. На 21 март, в началото на пролетта, Слънцето се намира в точката на равноденствие. Този е един от двата дни, когато през годината часовете на деня и нощта са равни. Противоположният момент на пролетното равноденствие е есенното равноденствие на 21 септември. От друга страна, на 21 юни е лятното слънцестоене, а на 21 декември – зимното слънцестоене. Астрологичното познание за прецесията е било известно на народите на Месопотамия още от най-древни времена. Както и фактът, че всяка година при пролетното равноденствие Слънцето не застава в една и съща позиция на Зодиака, а че то преминава през целия Зодиак и то в противоположната посока на еклиптиката.

Гръцкият астроном Хипарх от Александрия (180–125 г. пр. Хр.), сравнявайки своите с по-стари астрономически наблюдения, открил към 150 година пр. Хр., че в продължение на един век точката на пролетното равноденствие се измества с повече от един градус в западна посока. Късните астрономи на компютърната епоха определят тази разлика още по-точно – 71,74 години за един градус. В период от 25826,6 години точката на пролетното слънцестоене прави пълен кръг от 360 градуса. Този период наричаме Голямата или Платоническата година. Естествено при всички тези процеси става дума за привидни движения. Тъй като Земята не е перфектно кълбо, силите на Слънцето и Луната, които въздействат върху нея, не предизвикват абсолютно кръгово движение. По отношение на звездния небосклон земната ос се измества подобно на въртящ се пумпал. За един кратък период от време това прецесионно забавяне се извършва незабелязано, но при продължителен период то има съвсем конкретни последици и практическо въздействие върху съответната цивилизация, заела се сериозно с космическите наблюдения.

Между 4867 и 4787 г. пр. Хр. египтяните били свидетели на едно частично и три пълни слънчеви затъмнения, информация за които се е запазила през хилядолетията. Тогавашните жреци вероятно са сметнали за знак факта, че първото слънчево затъмнение протекло почти по едно и също време с изчезването от небосклона на непреходната звезда Алдебаран, която по онова време отбелязвала равноденствието на деня и нощта. Освен това на 27 юли 4867 г. пр. Хр. е било наблюдавано пълно слънчево затъмнение над местностите Бадари, Хамия и Мустагида. След това има информация за частично слънчево затъмнение през 4864 г. пр. Хр. в Абидос, Диосполис Парва, Хермонтис и Неха. След това през 4849 г. пр. Хр. се говори за второ пълно слънчево затъмнение над Абидос, Бадари и Диосполис Парва. Третото последно пълно затъмнение било наблюдавано през 4788 г. пр. Хр… До 4787 г. пр. Хр. от Неха е било възможно да се наблюдава Алдебаран по време на равноденствията, т. е. точно до годината преди сензационното пълно слънчево затъмнение. Египтологът Кристиян Лейц също споменава в книгата си «Въведение към египетската астрология» не само за съществуването на египетски слънчев календар поне от 4760 г. пр. Хр., но той прави и предположението, че египтяните още тогава са можели да пресметнат обиколката на Земята. Освен това са налице астрономически наблюдения на съзвездието Орион, които според египтоложката д-р Джейн Силърс се простират до 7300 г. пр. Хр. Следователно още преди 9300 години звездобройците от късната каменна епоха би трябвало да са познавали паралелната поява на първите звезди на Орион и положението на изгряващото слънце в прецесионния цикъл като две едновременни събития!

Кой състоящ се от ловци и събирачи народ обаче би могъл да извърши подобни наблюдения?

Странно, но днешните учени са почти сигурни къде и как се е развила нашата цивилизация. Но когато става дума за «защо» и «кога» относно развитието на човешката цивилизация, започват да стават несигурни. Всъщност не съществува дори една единствена причина, поради която точно човешкият вид е кривнал от еволюционната редица в процеса на историята, за да се установи като културно същество, още повече че при всички реконструкции на вида Homo отново и отново му се налага да пренаписва все по-стара дата. Едва на 21 ноември 1996 г. американски учени оповестиха, че откритата още през 1994 г. в Етиопия (Африка) челюстна кост на Homo habilis («сръчният човек») показва, че последният би трябвало да се е появил за първи път още преди 2,3 милиона години. Това автоматично означава редакция на миналото с 400 000 години. Много от опитите за реконструкция се затрудняват още повече и от факта, че ние всъщност не знаем в каква степен нашите прадеди са се доближавали до маймуните.

През 1866 г. германският зоолог Ернст Хекел (1834–1919) представя нова теория, основаваща се на делото на британеца Чарлз Дарвин (1809–1882), за «основния закон на биогенетиката». Той твърдял, че всяко живо същество по време на ембрионалното си развитие повтаря цялата родствена история на своите предци. Затова ембрионите на пилета, прасета, риби и хора по време на тази междинна фаза не можели да бъдат различени. Живот на тази теория дава и изследователската дейност на шведския природоизпитател Карл фон Линей, който в началото на 20. век се отдал на издирването на легендарния «опашат човек», в който той виждал липсващото звено между маймуната и съвременния човек. Още през 19. век редица френски антрополози провеждат множество експерименти в Централна Африка, за да търсят тайнствения народ «Ниам-ниамен», зад който уж се криел «опашатият човек». В действителност опашката е белег на всички гръбначни животни и се развива още в ранната ембрионална фаза, при човешкия ембрион дори още през 6-тата седмица на бременността.

През 1901 г. било родено момченце с 3,5 сантиметрова опашка, което заради наследствените си белези изглежда трябва да е потвърдило теорията за опашатите хора. Само след шест седмици опашката му станала 7,5 см, когато оперативно била отстранена. Но в действителност в случая ставало дума за мастни кости или извънредно удължение на опашната кост. Наистина от време на време продължават да се раждат деца с «истински» опашки, които по всички закони представлявали все още меки телесни части. След като в САЩ и днес могат да се срещнат деца с опашки, при направените им изследвания за маймунски белези учените са единодушни:

«Мистериозен опашат народ не съществува!»

Теорията на Хекел се основава единствено на хрумването на изследователя, който – за да докаже своята теория, преднамерено фалшифицирал изследователските данни. Чак през 1997 г. научният екип на американския биолог д-р Майкъл Ричардсън успял да развенчае тази световна измама:

«Описанията, върху които Ернст Хекел построява теорията си, не са изведени от човешки ембриони. Той просто измисля основния закон за биогенетиката, за да подкрепи теорията за еволюцията«.

Дали тогава не трябва да поставим под съмнение и цялата еволюционна теория?

Според теорията на нашите антрополози по времето на плиоцена царувала дългогодишна суша. Сухият период продължил много милиони години и така унищожил обширните африкански гори. Освен това той унищожил хиляди растения и животни, но същевременно възникнали саваните, които предложили ново жизнено пространство. За големите тревопасни и хищни животни, които живеели в тях, започнала златна епоха. Успоредно с намаляването на горите по-слабите човекоподобни маймуни били изтласкани в саванните полета, където имало малко храна и почти никаква защита. Учените извеждат теорията си от това, че в саваната предците ни развили изправения вървеж;, което им помогнало да използват всичките си крайници в борбата за оцеляване. Впоследствие те загубили козината си и поведението им коренно се променило. Тази теория е призната в науката като «теория за саваната».

Наред с «теорията за саваната» обаче възможно е спусъкът за човешката еволюция да е представлявала някаква земноводна фаза, защото нашите прадеди би могло да са живели и във водата. Това съвсем не е толкова далече от истината, както би могло да прозвучи първоначално! Защото от всички видове земни бозайници има такива, които са се приспособили към живот във водата: китовете преди 70 милиона години, а преди 50 милиона години същото направили и копитните животни. Техни приемници са сирените, морските крави и дугонгите. Те всички били вегетарианци и се изхранвали с морски растения; но по-късно океаните били завладени от подобните на мечки хищници, от които се развили моржовете и морските лъвове. Но и гризачите, от които произлезли странните птицечовки, според популярната еволюционна теория са изминали същия път. Всички споменати видове са приемници на земните животни. Че и прародителите на хората са се заселвали по бреговете на моретата и се приспособявали към водата, твърди една нова теория, създадена едва през 1994 г. Според нея хората загубили козината си в морската вода, впоследствие развили изправена стойка и станали това, което сме ние днес. Тази противоположна на всяко училищно знание теория е «Теорията за водните маймуни». Тя е духовното дете на междувременно починалия професор от Оксфорд Алистър Харди (1901–1996).

При хората кожата е сраснала с един слой подкожна мастна тъкан, при кучетата, котките или човекоподобните маймуни – напротив, кожата лесно се отделя. Нашата кожа се е сраснала, както при китовете и други морски бозайници. Този феномен позволява да бъде обяснен, може би, единствено със земноводната фаза в еволюционната история на човека, защото всички морски бозайници имат подобна подкожна мастна тъкан.

Тя прави тялото аеродинамично, складира енергия и предлага защита. Човекът като «венец на творението» също притежава слой тлъстина. Подобно на морските бозайници тя има защитна функция, защото, ако увеличим теглото си, ставаме с голям корем, с дебели пръсти и закръглени бузи. Но маймуните не дебелеят!

Наистина ли човекът произлиза от маймуната?

Изследователският клон на палеоантропологията отнася родоначалника на хората (хоминиди) и човекоподобните маймуни (понгиди) към един пра-египтянин, живял преди 30 милиона години в долината на Нил и вероятно умрял пак там. Следователно хората и човекоподобните маймуни са се откъснали от своя родоначалник Египтопитекус, за да се развият по-нататък по различен начин. Наследникът на Египтопитекуса бил Рамапитекуса, когото последвали Австрапопитекусите. Но паралелно с Австралопитекуса живеело поколението на Homo habilis, който станал предтеча на Homo erectus и Homo sapiens.

Имало ли е две различни популации?

През ноември 1997 г. докторите Питер Афнер и Питър Ъндърхил от Станфордския университет на практика успяха да установят минимални генетически различия в клетъчните ядра на тези хора, които преди 600 000 години започнали да се модифицират според климатичните промени. Конкретно става дума за Y-хромозомата по бащина линия, която се отличава с една аденинова база. Началните букви на ДНК-базите аденин, цитозин, гуанин и тиамин представляват генетичната азбука («хистона»). Тези аминобази ръководят генната активност. Според новите анализи на изследователите на мястото, където по принцип в секвенцията на гена би трябвало да се намира аминобазата тиамин, съществува една база аденин. По-нататък те забелязали, че в останалите секвенции аминобазите на тиамина отново били заместени от базите на аденина.

Но каква е била причината за тази необичайна промяна?

С откритието на Homo habilis ние успяваме още през 1971 да се натъкнем на най-старите следи от жилищно строителство в клисурата Алдеани в Танзания, Африка, което ни кара да мислим, че предците ни много отдавна са демонстрирали цивилизовано поведение. В случая става дума за находка на каменен кръг с вътрешна площ 16 кв. м, който Homo habilis построил за свое жилище още преди 2 милиона години. Днес знаем, че Homo habilis е живял в типична селска общност, която дори имала отделни сектори, такива като касапница, каменен площад и съответните жилища. Закланите животни [напр. антилопи и газели) били одирани и разпределяни в рамките на общността. Тъй като животинските кости, намерени в кланиците, отчасти са натрошени, се налага да направим извода, че хранителният костен мозък бил изяждан.

Можем ли да говорим още тогава за цивилизация на Първата епоха?

Въпреки че най-старите следи за използването на огъня междувременно бяха датирани на 1,5 милиона години, изследователите продължават да твърдят, че Homo habilis бил всеяден, че ядял поделеното помежду си месо и костен мозък сурови. Едва с консумацията на животни, загинали от степните пожари, нашите предци съвсем случайно открили вкуса на печеното месо. Според мен това е манипулативна безсмислица, защото тези така наречени примитивни предшественици не само заякчавали своите тояги в огъня, но отгоре на всичко ги оборудвали с каменни и костни парчета, така че още в древността те разполагали със супероръжия.

В развалините на Травертин край Билцингслебен (саксонски Анхолт) през 1969 г. година изследователите се натъкнаха на древен ловен лагер на Homo erectus, обитаван преди 1,5 милиона години. Този лагер естествено бил отнесен към така наречената каменно-топлинна ера, съществувала преди около 400 000 години. Особеното при тези находки са многото костни парчета с драскотини от симетрични и геометрични линии, както и подобни на идеограми фигури. В това учените виждат доказателство, че тези предшественици трябва да са общували помежду си с артикулиран говор. Не бихме ли могли да им припишем тогава и познаването на развита писмена комуникация?

Генетични анализи на биолози от университета в Калифорния, оповестени през 1998 г., вече доказаха, че кучето и човекът отдавна са били спътници. До този момент нашите учени приемаха, че кучетата са най-старите домашни животни, и – предположението винаги беше, че за да се превърнат в домашни животни, за първи път вълците са били опитомени от нашите предци преди 12 000 години. Най-старата находка на вкаменело животно е челюст на куче, което беше намерено в пещера на територията на днешен Ирак. Освен това немски учени намериха напълно запазен кучешки череп, от който имаха възможност да черпят информация за Първата епоха като по учебник. Установиха, че ставало дума за дребно животно, което още преди 80 000 години значително се различавало от вълка.

В Испания бяха намерени скални рисунки, в чиито ловни сцени кучетата са изобразени като помощници. Така тези картини обръщат представата на нашите учени с главата надолу, защото противно на техните теории кучетата трябва да са възникнали 18 000 години по-рано. Във връзка с това дори се заговори за фалшификации, защото ловните сцени някак не се вместиха в мозайката на научната догма. С гениите анализи страницата отново беше обърната. Според тях пътищата на кучетата и вълците са се разделили още преди 135 000 години, т. е. 120 000 години по-рано от досегашните предположения! Приблизително по същото време днешната човешка раса на Homo sapiens вече е била напълно развита. Така теоретично хората и кучетата биха могли да са се сприятелили в много ранна епоха. Този факт естествено би повдигнал въпроса за първоначалния етап в опитомяването на животните, отнасян винаги към 9 000 година пр. Хр.

Находка на череп на съвременен човек в Квафцех (Израел) през 1991 г. предизвика хаос, защото беше датирана от антрополозите на 92 000 години. Дотогава Израел винаги се разглеждаше като мястото, където предшественика на съвременния човек («неандерталеца» 400 000–30 000 г. пр. Хр.) изчезнал преди около 32 000 години. Но д-р Дейвид Робъртс и проф. Лий Бъргър, двама южноафрикански изследователи от университета в Йоханесбург, през 1995 г. откриха три вкаменели стъпки на Homo sapiens в лагуната Лангбаан близо до Капщад, чиято възраст според оповестения през юли 1997 г. научен доклад е определена дори на 117 000 години пр. Хр. По отношение на цялостното развитие на съвременния човек това е едно много интересно откритие. Досега нашите учени всъщност винаги са приемали, че съвременния човек се е появил за първи път най-рано преди 30 000 максимум до 40 000 години и така заменил неандерталеца. Но именно неандерталеца до ден днешен е разбиран неправилно.

През 1856 г. в една 50 метрова дълбока урва в каменоломна, близо до Дюселдорф двама работника намериха 16 необичайни кости на един, както се оказа по-късно, 60-годишен човек, които след няколко дни връчили на учителя и естественика Йохан Карл Фулрот. Ученият ги идентифицирал като останки на човек от ледената епоха и така направил долината прочута. През 1997 г. Ролф Шмиц и Юрген Тисен от службата за закрила на археологичните паметници в Рейн след няколко годишно претърсване намериха останки от нови 20 кости и артефакти на дълбочина 3,5 метра. Между тях имало и втора лакътна кост (костта от лакътя нагоре), чието повторение доказвало присъствието на втори индивид. Сензацията обаче дошла е една колянна става от бедрото на човек, намерена в средата на 19. век. По-точните анализи на останките дотук доказаха, че нашият вид не е директен наследник на неандерталеца, въпреки че древният и модерният човек съжителствали заедно поне 5 000 години в Европа. Но През 1999 г. изследователският екип на проф. Ерик Тринкхаус от университета във Вашингтон коригира тази наследена от миналото теория. След дългогодишни разкопки в пясъците на Португалския бряг само на няколко сантиметра дълбочина американският екип откри останки на 24 000 годишен скелет на 4 годишно дете от каменната ера. Тази находка е още една сензация, засягаща нашето развитие, която ще принуди науката да пренапише историята за еволюцията. Гениите анализи всъщност показаха, че неандерталеца и кроманьонеца са се смесили. Проф. Тринкхаус обяснява това по следния начин:

«Последните заключения са, че Homo sapiens е наследник на неандерталеца и кроманьонеца. Казано по-точно: дете на ранна кръстоска между двата вида«.

Лабораторните резултати на детето от каменната ера показват странно съчетание от гени на близкия човешки предшественик кроманьонеца, както и гени на неандерталеца. Находката от крайбрежния пясък на Португалия освен това разкрива и външните белези на двата вида: брадата и зъбите наподобяват тези на съвременния човек, а набитата фигура на детето напротив сочи към неандерталеца. Странно защо нашата наука е била заета винаги с това да загрозява този вид с маймунски белези. Доколкото смятаме неандерталеца за недодялан пън, винаги можем да го таксуваме като противоположност на собствения ни произход. Например немският патолог проф. Рудолф Вирхов (1821–1902) го дефинира като «рахитичен идиот», докато неговият колега Карл Майер вижда в черепа на неандерталеца «монголоиден казак».

Напротив, самият неандерталец, появил се преди повече от 375 000 години, изглежда е извършвал хирургически интервенции на своите събратя, което допуска заключението за цивилизованото му поведение. Един неандерталски череп на 300 000 години, открит през 1933 г. в каменна постройка на река Мур (Баден-Вюртемберг) доказва изкуствено отваряне на черепа, което изправя нашите учени пред една досега неразрешена задача. До преди няколко години все още се предполагаше, че въпросната глава е отделена от тялото на млада неандерталка с помощта на режещи инструменти, за да може черепът да бъде отворен и мозъкът изяден. По-новите научни проучвания на антрополога д-р Йоел Рейк от университета в Тел Авив обаче показаха, че неандерталците не са били канибали, а са погребвали своите мъртъвци като им носели цветя, ястия, животински кости и оръжие, което навежда на мисълта за вяра в отвъдното и почитане на Богове.

И така скритите причини за отварянето на черепа преди 300 000 години изглежда вече са решени: в проучванията си за живеещите в каменната ера бушменски племена в Африка съвременни учени успяха да филмират отваряне на череп – как един възрастен шаман-лечител отваря черепа на младо момиче с нещо като длето и без упойка, за да отстрани евентуалния хематом, възникнал след нещастен случай. Въпреки тази хирургическа интервенция, извършена с примитивни средства, след един месец момичето отново било здраво. Находка отпреди 8 000 години от Наес в Дания също показва, че са правени трепанации, подобни на тази, извършена от африканския шаман. Едно кръгло пространство с размерите на компакт диск било отделено от черепа с помощта на длето, за да се извършат медицински интервенции. В института по човекознание в Клуж, Румъния, дори е запазена една много особена находка от миналото: череп на 7 500 години, по който се вижда, че е бил отварян дори два пъти. По възстановените черепни кости днес все още ясно се вижда, че пациентът е преживял и двете интервенции.

Доколко Homo habilis е извършвал интервенции на своите побратими, ние не знаем. Знаем обаче, че той подобно на неандерталеца е погребвал своите роднини. През май 1999 г. д-р Райнер Герзонде от Alfred Wegener Institut Fur Polar-und Meeresforschung (AWI) в Бремерхафен защити на научната конференция Oceanic Impacts една своя теза как преди 2 милиона години би могла да бъде унищожена една по всяка вероятност високоразвита цивилизация.

«Преди около 2,2 милиона години югозападно от нос Хорн е паднал астероид със скорост шестдесет пъти по-голяма от светлинната, който сме нарекли „Елтанин“. Така се образувала до 400 м висока водна маса, която се движела със 700 км/ч през морското пространство и за 24 часа унищожила цялото крайбрежие«.

При сблъсъка на каменния отломък от космоса с големина повече от 1000 м според AWI-изследователя Герзонде възникнала силна експлозия с унищожителна сила, равна на пет милиона бомби от типа на Хирошима. Извънземната огнена топка се разстлала с бясна скорост и накарала морето да закипи, след което за секунди се изпарили 500 куб. км вода, което е десет пъти количеството на земните езера. Заедно с ултра горещите облаци от водна пара в атмосферата преминали и 2 милиарда тона морска сол, както и астероиден прах. След тази ужасна катастрофа химическия състав на земната атмосфера бил трайно променен. По мнението на споменатия експерт тази драматична промяна имала своите последствия:

«В зависимост от височината, която е достигнала изстреляната с невъобразима сила водна пара, това би могло да доведе до изстудяване на земната повърхност заради образуваните през следващите години облаци, което драстично е променило условията на живот«.

Така най-новите открития предлагат напълно нови възможности за праисторическите цивилизации.

Но как може да бъде решена тази загадка?