Текст книги "Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)"

Глава 7
Дискът от Атлантида

Когато 22-годишният египтолог Юрий Кноросов, като съветски войник през 1944 г. в германската столица Берлин, успява да спаси от горящата градска библиотека една книга с непознати йероглифи, изплъзнала се от унищожението на мисионерите безчинствали в обетована Америка, той не знаел, какво съкровище държи в ръцете си. Касаело се за кожени пергаментови свитъци, изписани с йероглифите на маите.

След седемгодишна работа Кноросов публикува своята студия и следващата от нея теория: писанията на мезоамериканския народ на маите, по които египтологът работил, се оказват толкова трудни за разшифроване, защото половината представлявали образно писмо, подобно на китайското, а другата половина фонетично писмо, подобно на нашето, само че изписвали не гласни, а срички. При това изцяло опирало до преценката на писаря кога една и съща дума в текста да бъде изписвана веднъж; по единия, а веднъж по другия начин. Трябваше да настъпят 70-те години, преди теорията на Кноросов, която предизвикваше бурни спорове, да се наложи между т. нар. «експерти» от цял свят.

През 1969 г. учени от тогавашната СССР също публикуваха теория за възникването на древен Египет, според която «страната без време» била създадена от неизвестен до момента високо развит народ, който преди 12 000 години пострадал от някаква космическа катастрофа. По отношение на тази работна теза до ден днешен западните учени остават резервирани. При това руските експерти би трябвало да са намерили и нарисувани върху папируси астрономически карти с висока точност. Върху тях движението на космическите тела е предадено по начина, преобладаващ в Египет около 10 000 година пр. Хр.! Руските египтолози трябва да са изкопали и множество артефакти, от които не всички биха могли да се обяснят на базата на преобладаващата научно-догматична представа. Живеещата междувременно в Украйна д-р Океана Свилкскуй на 7 януари 1997 г. заяви:

«В руските държавни архиви освен една богата колекция от папируси съществуват и необичайни находки, които не пасват съвсем точно на представата за Египет. При разкопки в Хелуан през 1962 г. открихме изключително прецизни сферични кристални лещи, по всяка вероятност употребявани за оптически уреди, които в миналото са били използвани подобно на нашите далекогледи с наблюдателна цел. […] През 1965 г. д-р Коринков публикува хипотезата, че при подобна прецизна обработка единственото възможно използвано средство трябва да е било цериев окис, който се произвежда единствено с помощта на електричество. […] През септември двама от нашите студенти намериха пет позлатени метални плочи с размери 10×40×2 сантиметра, 80 %, от които беше някаква алуминиева сплав. Подобни плочи и до днес все още се намират в Русия. Особеното беше, че нищо от това не водеше към заключения за египетски произход…»

Както вече видяхме в Глава 4 и Глава 5, наличието на споменатите лещи се потвърждава както от американски, така и от английски археолози и то не само в Египет, но и в Ирак, Турция и Европа.

Но какво да кажем за тези метални, плочи?

Британският пътешественик изследовател Р. У. Х. Вайс някога е бил полковник и гвардейски офицер в английската армия и за първи път стъпва в Египет през 1835. Както при много от неговите съвременници, интересът му към египетската история бил силно повлиян от религията. През 1836 г. той се среща Джовани Батиста Кавиглиа (1770–1845) в Александрия и още същата година започва да копае заедно с него в Гиза. След скандал през 1837 двамата изследователи се разделят, след което Вайс продължава да изследва египетските пирамиди с помощта на английския инженер Джон С. Пиринг. С подкрепата на строителя на мостове Ричард Джеймс Хил египетските пирамиди били предадени на барута. Вайс изобщо не се двоумил да събаря части от пирамидите, да търси скрити камери, използвайки бургии и просто да ликвидира всички препятствия. Р. У. Х. Вайс бил този, който с лека ръка хвърлил във въздуха гранитните блокове, които препречвали долния вход към пирамидата на Хефрен. Джовани Батиста Белцони (1778–1823), който двадесет години преди това бил влязъл в пирамидата от горната страна, от своя страна изказва единствено предположението, че е възможно да съществува и ниско намиращ се вход. И не е странно, че на 26 май 1837 г. Вайс разпорежда да бъде взривена пробойна в южната част на Голямата пирамида, единствено, за да открие изходния отвор на преминаващата през Камерата на царя южна шахта. Това начинание обаче, до откритието на една метална плоча, се оказало без резултат. Въпреки че междувременно беше доказано, че картушите в освобождаващите камери, които уж съдържали пояснения за строителите на сградата, били тайно заложени от английския художник и график Едуард Ендрю по нареждане на Р. У. Х. Вайс, и до днес съвременната египтология продължава да се придържа към тази глобална измама.

Може ли тази метална плоча да е подобна на онзи екземпляр, открит от руските египтолози през 1962 г.?

През 1989 г. учените д-р Майкъл Питър Джоунс от Imperial College в Лондон и д-р Сайед ел-Гайер от университета в Суец извършват прецизен оптически и химически анализ на металния къс от Хеопс, което доведе до следния резултат: първоначалната теория, че металът би могъл да произлиза от метеорит, не се потвърди. Защото когато учените проверили съдържанието на никел в металния къс, техните резултати не показали наличност от седем процента, което принципно е съдържанието на метеоритните метали. Те обаче стигат до извода, че металът трябва да е бил претопяван при температура между 1000 и 1100 градуса, за да може след това ръчно да бъде обработен. По-нататък учените насочват вниманието си към това, че по долната страна на предмета имало следи от злато, което също подкрепя твърдението за изкуствена изработка.

В окончателния си доклад резултата на металурзите показва, че открития от Вайс, Пиринг и Хил метал трябва да е от много ранна епоха и дори би могъл да бъде отнесен в т. нар. период на образуване на древен Египет. Това от своя страна не беше отговорът, който британският музей в Лондон очакваше, при което металната плоча отново замина в някое чекмедже.

Но има ли това някаква връзка с науката?

Още през 1881 г. У. М. Флиндърс Петри се зае да изследва стоманената плоча. Той също достига до убеждението, че в металния къс няма нищо, което да говори за фалшификация на предмета. Той дори обръща внимание на това, че образувалият се слой ръжда е покрит от нумолитен варовик, което би могло да бъде предизвикано единствено от дълъг многовековен престой на метала близо до зида на постройката.

Защо обаче научната догма не приема подобни заключения?

Именно У. М. Ф. Петри е този, който изразява мнението, че изключителната сръчност, на която се натъкваме през ранния период на египетската архитектура, почива не толкова на някакво широко разпространени обучение или традиция, а no-скоро е благодарение на забележителни майстори. По отношение на изумителната конструкция на Голямата пирамида Петри отбелязва:

«Тя е дело на една единствена надарена личност«.

Дали наистина е бил един този, който планово построява сградата, не е известно засега. Петри изглежда е бил доста сигурен, че не е задължително египтяните да са били тези, които са издигнали тази постройка. В книгата си «Тайната на Голямата пирамида» теософът Базил Стюард също демонстрира подобно отношение:

«Допускането, че египтяните са построили тази пирамида, защото се намира именно в Египет, е не по-малко съмнително от твърдения от вида, че египтяните са построили язовирната стена на „Асуан“, защото той се намира на тяхна територия«.

След проверката на всички научни резултати и всички исторически предания Стюард също изказва мнението, че «…основата за величието на Египет е поставена от малко на брой преселници, които дошли с мир в страната и организирали провеждането на строителните мероприятия». Тези колонисти, които Стюард нарича «адамитски» колонисти, според него били «Бели вестители на културата», които били високо образовани научно и преди всичко били много напреднали в областта на математиката. След построяването на Голямата пирамида, те трябва отново да са напуснали страната, без да посветят египтяните в своето напредничаво знание.

Но откъде все пак са дошли вестителите на културата?

Преди 500 години арабският учен Дху’л Нун Мизри е записал историята на технически високоразвития «народ Ар-Хев», който бил в състояние да предвиди предстоящо природно бедствие и който освен това по своите предварителни изчисления нямало да може да посещава земите си в продължение на 20 000 години. Когато обаче по-късно най-възрастните в рода разказали на младите, че те «…били дошли преди 20 000 години с кораби от запад…», ги обвинили в богохулство. Младите казали: «…не съществува материал, който да не се пропива от вода, от който да могат да бъдат направени кораби, носещи се по водата…»

Дали това не е един арабски спомен за Атлантида?

Именно при такива опити за разшифроване на този или подобни на него текстове често се случва учените, на които е поверено изследването, да не са в състояние да накарат твърденията в текстовете наистина да заговорят за себе си. Принципно филолозите прекарват доста време в прочистване на наличните текстови материали и след това систематизират съдържанието само дотолкова, доколкото е възможно. И накрая т. нар. експерти изглежда се интересуват не толкова от съдържанието на текстовете, колкото от тесногръдите филологически проучвания и дебати. С течение на тези проучвания празнотите в оригиналните текстове се попълват и простите словесни предания се заместват със сложни.

По тази причина филологичната специализирана литература гъмжи от обяснения и нагласени спрямо съвременните изисквания на обществото опити за научни интерпретации, които или са поставени в средни скоби, или са пропъдени в т. нар. бележки под линия. При своето изследване тези словесни излияния натрисат интересуващия се читател в блатото на академичното важничене! Преобладаващото сред учените буквоядство и търсенето на слабите места и фактически грешки в аргументацията на практика допринасят малко за осветляването на фактическото състояние на нещата. При това прекалено често се случва да възникне голямо объркване и човек да се отклони от истинската тема в текста. С текстовете за «диска от Атлантида» се случи същото! Наистина ли Атлантида е само приказка? Историята за легендарното царство Атлантида разказва за това как жителите на древна Атина се отбранявали от някаква велика империя, която преди 9000 години напуснала родината си Атлантида, за да покори градовете на Европа и Азия.

Спорът дали наистина такава империя е съществувала, започва веднага след смъртта на Платон през 347 година пр. Хр. Ученикът му Аристотел смятал, че сведенията, дадени от философа и историка, са само политическа фабула. Но до откриването на Америка през 1492 г. това остава относително незабелязано. Четиридесет години по-късно испанският историк Франческо Лопес де Гомара твърдял, че западноиндийските острови и американският континент пасвали много добре на описанието на Платон за «континента» отвъд Атлантида. Скоро теорията, че Атлантида се намира в Новия свят, печели много привърженици; между тях и философът Френсис Бейкън, който през 1616 г. вече представя своите идеи в утопичното си произведение «Новата Атлантида». Но колкото повече неща за Новия свят ставали известни, толкова повече тезата, че Атлантида и Америка са идентични, губела достоверност. Все още продължавало да се смята, че това били островите в Атлантическия океан. Германският учен Атанасиус Кирхер дори твърди в своята издадена през 1655 г. година книга «Mundus Subterraneus», че Азорските острови са върхът на потъналото царство. В теориите си други учени разглеждали островите около Мадейра и Канарските острови като останки от Атлантида. Но много от следващите изследователи на Атлантида вече не обръщали внимание на Платоновото твърдение, че потъналата империя се намира в Атлантическия океан.

През 17. век шведският учен Олас Рудбек виждал Атлантида в своята скандинавска родина. През 1762 г. Фредерик Баер отъждествил Атлантическата империя с дванадесетте израелски племена, а Атлантическия океан с Червено море. И отново през 18. век се появява поредната теория на френския астроном Жан Бели, според която Атлантида лежала на морското дъно на северния полярен кръг пред островърхите планини. Най-известният застъпник на тезата, според която обаче Атлантида лежи в Атлантическия океан, е американският писател Игнаций Донели (1831–1901), който през 1882 г. публикува своята книга «Атлантида – светът преди потопа». Подобно на Кирхер и Донели твърди, че Азорските острови представлявали останките на изчезналия континент.

През февруари 1909 г. в лондонския Times се появява статия, представяща една напълно нова теория, под заглавието «Потъналият континент». В нея един археолог, който искал да остане анонимен, твърди че Платоновата Атлантида била гръцкият остров Крит.

Колко погрешна е тази теория обаче и какво се крие зад това?

Археолозите и филолозите, които разглеждат Гърция като люлката на западната цивилизация, са постоянно заети с това да ни поучават относно класическите божествени персонажи на Древна Гърция. При това още по времето на Византийската империя Гърция и нейното славно минало изпаднали в тотално забвение. Вследствие на което в продължение на няколко века историците и другите западни учени едва ли отбелязваха случващото се в някога най-прочутата държава в света.

Италианският търговец Кириако де’Пициколи (Кириакус от Анкона) е първият известен европеец, който през първата половина на 15. век, 70 години преди морското начинание на Колумб, отново проявява научен интерес към гръцката археология. При своите продължили 30 години изследвания Кириакус се опира основно на Страбоновото произведение «География» и открива изумителни монументи от Античността, които с течение на времето били разрушени. Така в много случаи рисунките и оцелелите текстове на пристрастените към пътуванията лаици са единствените източници, въз основата, на които човек може да добие представа за древните постройки.

След като през 1452 г. Кириакус умира, месеци по-късно Константинопол и следователно Гърция падат в ръцете на отоманските турци (1453). В резултат на тази обсада, дълго време в Европа се разпространяваха погрешни представи за Античността, които и днес представляват някаква част от научната догма.

Къде например човек може да прочете нещо за света на Боговете в Гърция, царували още преди олимпийските Богове?

Комичното е, че за потока в нормалните учебни занятия остава скрит фактът, че в древна Гърция най-малко след 9000 година пр. Хр. преди известните ни класически Богове са съществували и едни други, забравени много отдавна. В този незнаен свят от Богове господствали предимно женски същества. Техните жрици били естествените посредници между човешкия и божествения елемент. В тези божествени субекти дори се забелязва общ начин на действие, но въпреки всеобщата им валидност те носели единствено локални имена като «Богинята», «Момичето» или просто «Майката». Тези божествени същества били господарки на космоса и на божествата в подземното царство, към които едва по-късно се присъединили мъжки божества, чиито символ бил Телецът.

Съществуват печати, на които Богините, въоръжени с копия и лъкове, са изобразени като първобитни ловджии или воини. Освен това бяха намерени рисунки на богиня, която държи цвете, както и на друга богиня, държаща клонка на плодородието. Във всеки случай досега не е намерена нито подходяща митология, нито артефакти с вписани или запазени по подобен начин имена, на базата, на които тези субекти да бъдат идентифицирани и съответно да бъдат исторически класифицирани.

Как обаче да обясним това?

Доскоро се предполагаше, че текстовете «Тимей» и «Критий» на Платон са единствените източници на легендата за Атлантида. Но ученият Солон (640–560 г. пр. Хр.), родом от Атина, е този, който през 6. век пр. Хр. донася историята за Атлантида в Древна Гърция. Египетският жрец Сонки от Саис и неговият колега Псенофис от Хелиопол устно разказали на Солон тази 9000 годишна древна история. Естествено съвременните египтолози не можаха да открият измежду безбройните египетски предания подобен източник в папирусите и съответно го сметнаха за поредната ориенталска история от света на Хиляда и една нощ. Но в Ермитажа (Санкт Петербург) се намира египетският Папирус 1115, създаден преди около 4000 години като йератическо писмо, в който точно този мотив за легендата за Атлантида е жив. Историята започва с едно странство в «Страната на Западните», организирано по заповед на фараона. Моряците излезли в открито море и били връхлетени от буря, а капитанът разказва как тогава съвсем случайно открил «Островът на блажените», «Аменти»:

«Аз бях тръгнал към мините на царя и отплувах с един кораб. Той беше 120 лакти дълъг и 40 лакти широк, 120 от най-мъдрите матроси от египетския елит бяха на борда. Те наблюдаваха морето, наблюдаваха земята и сърцата им бяха неустрашими като на лъвове. Тогава те съобщиха за виелицата, преди тя още да ни връхлети, и за бурята – преди тя да се разрази«.

Както става ясно от текста между пътниците на кораба имало и учени (Мъдреци), които били информирани относно модерните навигационни методи и които умеели да предскажат буря още преди тя да се е появила. Последвалата по-късно буря била до такава степен силна, че екипажът заедно с учените изпаднали в голяма беда. Последвала истинска борба с природните сили и в крайна сметка морските дълбини взели своите жертви:

«Докато все още плувахме вятърът стана двойно по-силен и издигна една вълна висока осем лакти«.

Корабът станал на парчета и екипажът трябвало да се бори за живота си. Благодарение на дървен отломък капитанът успял в крайна сметка да се спаси, но корабът потънал и отнесъл със себе си останалия екипаж. Капитанът:

«Никой не остана жив от екипажа, единствено аз бях захвърлен от една вълна на някакъв остров«.

След като изминали три дни на почивка след катастрофата, капитанът тръгнал да търси храна. Както той съобщава на острова имало райски предмети и всичко било в изобилие:

«Аз се наядох до насита и изоставих част от товара, защото носех твърде много на раменете си«.

Но внезапно той се стреснал и райската идилия била нарушена от голям кораб, пътуващ в неговата посока:

«Тогава чух силен грохот и си казах: това сигурно е морска вълна«.

По-внимателната преценка накарала оцелелия корабокрушенец да осъзнае, че насреща си има някакви непознати. Превозното средство изглежда се е приближило до египетския капитан като булдозер:

«Дърветата се сгромолясваха, земята трепереше. Аз открих лицето си и разбрах: „Беше Носителят на живота, Бог с формата на змия, този, който приближаваше.“ Ръстът му беше 30 лакти, брадата му, тя беше дълга повече от две лакти. Тялото му беше покрито със злато, веждите от истински лазурен камък…»

Вероятно това надхвърлящо 15 метра превозно средство, чиито шофьор моментално е бил припознат като Бог, е било някаква техническо старо съоръжение за придвижване по суша и вода. Подобни коли-амфибии са ни известни и от вавилонските текстове, които там са наречени «Оани». Превозните средства служели на Вестителите на културата, които съгласно преданията на Бересос през деня посвещавали човечеството в изкуството на цивилизацията, а след залез Слънце отново изчезвали в морето. Както разбираме от вавилонците, имало не само един такъв кораб, а много, които те видели. В храма в Белос тези превозни средства би трябвало по времето на жреца Бересос да са били изрисувани. Но в храма на Сети в Абидос египетският вариант на тези коли-амфибии се е запазил за нас и до днес.

Въпреки че сегашните египтолози изобщо не желаят да чуят за подобен род техника и с удоволствие класифицират тези предания като приказки от Страната на чудесата, от по-нататъшния разказ на преданието става напълно ясно как едно човешко същество излиза от това превозно средство като задвижва една хидравлична врата:

«Той отвори устата си към мен, докато аз лежах пред него по корем. Един глас ми каза: „Кой те донесе, кой те доведе тук, момченце? Ако се колебаеш да ми кажеш кой е този, който те доведе тук, ще направя така, че да станеш на пепел, да се превърнеш в нещо, което не може да се види“«.

Но как човекът да бъде превърнат в пепел?

Библейският Яхве го е можел! В Левит 9:24 за целта Яхве специално използва «оръжие с огнен лъч», когато избива синовете на Аарон, след което всички останали евреи се просват по очи на пода. Египтянинът също е наплашен от това свръхземно същество и разказва нещастната история за катастрофата на неговия кораб. След изяснителния разговор божеството се успокоило и накарало човекът да се качи в неговата кола:

«Тогава той ме вкара в пастта и ме замъкна в своето жилище. Там той ме остави невредим, аз бях здрав, нищо не беше откъснато от мене«.

По-късно, когато египетския мореплавател отпътувал заедно с мистериозното същество до неговата крепост, между божеството и неканения гост започнал нов диалог:

«Не се страхувай момченце – виж, Бог беше този, който те доведе до този остров на райско изобилие, и отреди живота ти«.

След това съществото разказало на египтянина историята на острова и също така ограничил неговия престой на острова на четири месеца:

«Няма нещо, което да го няма на него, пълен е с всички хубави неща. Сега, на острова ти ще останеш месец след месец, докато станат четири месеца«.

Божеството разказало на корабокрушенеца също и своята собствена история, която много напомня на Платоновата история за Атлантида и за последните оцелели територии:

«Аз бях там заедно с моето семейство, имах и деца; всички заедно бяхме 75 змии, моите деца и моето семейство. Не ти споменавам една невръстна дъщеря, която ми беше подарена вследствие на една молитва. – Тогава една звезда падна от небето и всички те изгоряха! Случи се обаче да ме няма между изпепелените, защото не бях заедно с тях, но бях като умрял заради тях, когато вместо да ги заваря, намерих едно гробище от трупове«.

Жителите на този райски остров били сполетени от космическа катастрофа подобно на Атлантите.

Като идентификация на своето царство жителите на острова носели символа на змията. Употребената тук дума «змия» в действителност се отнася до «змийския герб», с който тези владетели могат да бъдат идентифицирани. Събеседникът в диалога с египетския мореплавател вероятно е бил египетското божество «Сепа», който между впрочем древните египтяни наричали също и «този, който носи гибелта на рибите». Също и «Номмо» на африканските догони, които според своята си митология дошли от съзвездието Сириус и от звездния космос, са описвани като «рибни» същества.

Възможно ли е тук да има някаква връзка?

По времето на управлението на фараона Тутмос III често се срещали предмети, които се появили вследствие на обичайната търговия на египтяните. Според преданията изработените на ръка предмети идвали от някакъв остров, който египтяните наричали «Кефти». Географското положение и вида на острова бяха неизяснени дълго време за археолозите, когато в един момент започнаха проучванията на древногръцките текстове. В «Одисея» на гръцкият поет Омир се казва:

«Далеч нататък, в тъмносиньото море, се намира остров Крит, богата и красива страна, която от всичките страни вълните мият и е силно населена«.

Както може да се разбере от обозначението «страна» в текста, поемата разказвала за някаква самобитна култура. Вследствие на това египетския «Кефти» може да бъде идентифициран със средиземноморския остров «Крит», който след V династия насам доказано поддържа търговски отношения с Египет. Археологът Ханс Георг Нимайер предлага тезата, че тези търговски взаимоотношения са били достигнали връхната си точка по време на XII династия:

«Днес ние разполагаме с недвусмислени доказателства за контактите, които жителите на Крит поддържали с египтяните. Тези контакти водят началото си от епохата на месопотамския владетел Хамурапи. От тази епоха произхожда цилиндровия печат, който беше намерен заедно с три египетски скарабея в един гроб, принадлежащ на XII династия«.

Дори обичайното египетско изкуство в ранната епоха да е било повлияно от критското, както твърдят съвременните учени, египетските надписи ясно говорят за нещо съвсем различно: «всички острови в Северно море» трябва да са били подвластни на фараона и гражданите им да са били негови поданици.

Тогава не е ли no-вероятно културата на критяните да произлиза от египетската?

Странното е, че през този период в целия Средиземноморски регион темата за «човека и телеца» демонстрира доста дълга традиция, чиито произход и начало са скрити под тъмния воал на миналото ни. Съвременните изследователи са на мнение, че нашите предшественици виждали в Телеца символа на «мъжката сила» (потенция) и затова постоянно чувствали предизвикателството да овладеят тази животинска сила на Телеца.

След разкопките на територията на източната делта в Египет, проведени от Osterreichisches Archaologisches Institut, стана ясно, че под модерните центрове Тел ел-Даб’а и Квантир лежат културните пластове на древната резиденция на династията на Хиксосите – Аварис и някогашен град на Рамзес («Per-Ramses»). Докато разкопките на австрийските археолози от 60-те години бяха фокусирани върху Тел ел-Даб’а, както и върху наблизо разположените селища Езбет Хелми и Езбет Рушди, археолозите от музея «Пелицей» в Хилдесхайм се концентрираха върху намиращия се северно от Тел ел-Даб’а център на резиденцията на Рамзес в Квантир. Досегашните находки показват дори че по размери тези постройки трябва да са надминавали по големина египетския метрополис Тебен. Най-накрая разкопките в Езбет Хелми разкриха и една сензация, защото показаха, че заварените културни останки категорично могат да бъдат отнесени към критския културен периметър. Освен фрагментите, показващи акробати и грифони, основно бяха намерени такива със скачащи бикове.

Намерените в делтата минойски стенни фрески засега биха могли да бъдат отнесени към два периода: единият е късния период на хиксосите по време на прехода от XVII към XVIII династия (около 1600 г. пр. Хр.) до нахлуването на Хиксосите чрез фараона Аменхотеп I (1555–1533 г. пр. Хр.), а другият е прехода от XI към XII династия (2060–1991 г. пр. Хр.). Учените са единни и в това, че стенните рисунки от времето на хиксосите би трябвало да са възникнали по-рано в сравнение със стенните рисунки на критския Кносос. Съответно различна се оказва и датата за вулканичните изригвания в северно разположения остров до Крит – Санторин.

Но какво търсят тези релефи в Египет?

Учените се мъчат над различни опити за реконструкция, често придружавани с някое и друго «e-e-e», но на практика те всъщност не знаят какво точно трябва да означават всички тези взаимовръзки. Относно култа към бика в Крит те заявяват:

«Ние не знаем откъде се появява култът към Телеца«.

По-късният древногръцки Зевс е един от небесните Богове, който в представите на континенталните гърци бил жител на Олимп, но съществува предание и за един критски Зевс, който прилича на Дионис, един от Боговете, който е свързан с Телеца. Освен това ние познаваме сагата за дъщерята на Агенор, девицата Европа, която била похитена от един Бог, който експертите идентифицират със Зевс.

Един ден Зевс забелязал от върха на планината Ида на остров Крит хубавата Европа и се влюбил в нея. Преобразявайки се в бял бик той прелъстил девойката, след това я отнесъл на остров Крит, където в крайна сметка му се родили трима сина: Минос, Радамантис и Сарпедон. Минос дошъл на бял свят в една пещера на планината Ида. Тук той се върнал по-късно, за да се посъветва с баща си Зевс и да получи от него мъдрите и справедливи закони. Минос се оженил за Пасифая. Тя дори го дарила с няколко сина, но впоследствие се влюбила в един бик, който излязъл от морето. Впоследствие тя ражда Минотавъра, едно чудовище, получовек полубик. От своя страна Минос заповядва на гениалният архитект Дедал да създаде един специален лабиринт, в който да бъде затворен Минотавърът.

Един съвременник от първи век пр. Хр., който все още можел да види последните оцелели части на това съоръжение, бил Диодор от Сицилия. При това той пише, че те били само бегла имитация на египетския лабиринт.

Но Крит е не само рождения остров на Зевс, същевременно е родното място и на много други гръцки предания. Позволете ми сега да се опитам да обясня, в каква степен първоначалното население на остров Крит в действителност е свързано с древноегипетската култура.

Дали следователно откритите на източната делта стенни рисунки не са представлявали подарък от гостуващ критски цар?

Първата по-голяма култура на Егейско море според историците е създадена от минойците на остров Крит и съгласно разбиранията на днешното научно съсловие съществувала между 2600–1400 година пр. Хр. Тази култура получила името си от легендарния цар Минос, който бил много тясно свързан с повсеместния култ към бика. Минос трябва да е бил също и първият цар, който е притежавал морска флотилия, с която дори изпълнили множество експедиции и между впрочем стигнал до Кикладските острови (Илиада I, 4–8). По пътя си той колонизирал голяма част от островите и за управници назначавал свои губернатори. След като ликвидирал и пиратството, той се превърнал в господар на Егейско море. От Илиадата II, 649, освен това научаваме, че по времето на регентството си цар Минос трябва да е основал 100 града, с което разширил властовите си позиции.

И кой наистина е бил мистериозният Минос?

Според Омир на острова живеели четири различни народа. Историкът Херодот дори ни информира, че Минос даже не бил «никакъв елин», а едва по-късно е дошъл в Крит.

Този въпрос занимавал и археолозите от по-ново време и в началото на 20. век те още смятали, че критският народ има африканско-либийски произход. Едва с направените през 1932 г. възражения от страна на професор Вилхелм Дьорпфелд (сътрудник и последовател на Шлиман в Троя) учените насочиха вниманието си към Финикия като възможно място на произхода им. Но моето мнение е, че тази теория е грешна! Всъщност в много по-голяма степен критската култура изглежда че произхожда от древен Египет.

Написаните през втората половина на втори век пр. Хр. «писма-Амарна» наричат Египет «Мисири» («Misiri»), което донякъде отговаря на днешното арабско име («Миср») на тази страна. На юдейски език в Стария завет (Вит 10:13–14) критяните са наречени «кафторим». Спомняте си за смайващо близкото звучене на египетското име за Крит «Кефти». Ако вследствие на това предположение, че «Крит» и «Кафтор» са идентични, което трябва да бъде потвърдено и от историците, то съгласно Стария завет коренните жители на този остров на практика би трябвало да са наследници на «Мицраим» (Mizrajim), наричан още «Мазор» (Mazor). На староеврейски понятието «Мицраим» всъщност е означението за дуалистичната форма на Долен и Горен Египет. Всъщност още критяните означавали с «Минос» на практика не само споменатия цар, а целия критски кралски двор като такъв, и това понятие – близко по смисъл на египетското «фараон» – означава «високата къща». «Фараон» египтяните първоначално наричали обаче единствено царския дворец и едва по времето на управлението на Тумос III започнали да употребяват думата за самия Цар.